Дийн Кунц
Фалшива памет (35)

35.

Козината на гърба на Валит вече не стърчеше. Кучето престана да ръмжи и възвърна обичайната си добронамереност, после се върна на овчата кожа и задряма, сякаш нищо не го бе обезпокоило.

Упоена от приспивателните, Марти беше изнервящо неподвижна и тиха. Дъсти няколко пъти се наведе над нея, разтревожено вслушвайки се в дишането й.

Макар да очакваше, че ще лежи буден цяла нощ, той заспа.

Яви му се сън, преплитащ страх и абсурдност в странен разказ — обезпокоителен, но безсмислен.

Дъсти лежи върху завивките на леглото. Облечен е, но няма обувки. Валит не се вижда наоколо. Марти седи неподвижно с кръстосани крака на овчата кожа на кучето. Очите й са затворени, а пръстите й са сключени, сякаш медитира.

Двамата са сами в стаята, но въпреки това той разговаря с някого. Дъсти усеща, че устните и езикът му се движат и макар да чува как гласът му отеква далеч, глухо и неясно в костите на черепа му, не може да разбере нито дума от онова, което казва. Паузите в речта му показват, че води разговор, а не монолог, но не чува друг глас, нито мърморене или шепот.

Навън светкавица раздира мрака, но не следва гръм и по покрива започва да барабани дъжд. Единственият звук, който нарушава тишината, е когато голяма патица прелита край прозореца — толкова близо, че едното й крило се удря в стъклото — и изкрясква. Макар че съществото се появява и изчезва за миг, Дъсти е убеден, че това е чапла. Крясъкът й сякаш прави кръг в тъмнината, утихва и после се усилва, пак заглъхва и повече не се чува.

Той усеща, че в лявата му ръка е забита игла на система за интравенозно поддържане на живота. Другият край на тръбичката е свързан с найлоново пликче, пълно с глюкоза.

Бурята се разразява отново и огромната чапла пак прелита край прозореца. Крясъкът й отеква в нощта.

Десният ръкав на Дъсти е навит, защото измерват кръвното му налягане. Странно, но сякаш хваната от невидима ръка, черната помпа ритмично се свива и отпуска, и ръкавът на апарата се стяга около ръката му. Ако в стаята има трети човек, тогава този безименен посетител сигурно е усъвършенствал магията на невидимостта.

Отново блясва светкавица, която пада не навън, а вътре, на пода на спалнята. Мълнията изсъсква и влиза през тавана, спуска се към металната рамка на картината, оттам към телевизора и накрая към лампиона, който служи за статив на системата за интравенозно поддържане на живота, и разпръсва искри, докато впива ярките си зъби в месинга.

Веднага след светкавицата в стаята връхлита голямата чапла. Влязла е през затворен прозорец или през стена. Извитият й като сабя клюн трака, докато птицата кряска. Огромна е, най-малко десет метра от главата до краката, и прилича на праисторически птеродактил. По стените пробягват сенките на крилата й — пърхащи очертания на примитивната светлина.

Птицата се насочва към Дъсти. Той разбира, че съществото ще кацне на гърдите му и ще изкълве очите му. Дъсти има чувството, че ръцете му са завързани за леглото, макар че на дясната е само ръкавът на апарата за измерване на кръвното налягане, а на лявата — иглата на системата за интравенозно поддържане на живота. Въпреки това той се чувства неподвижен и безпомощен.

Когато мълнията се спуска към лампиона, найлоновото пликче с глюкоза блясва като газена лампа и върху Дъсти се посипва горещ дъжд от искри. Сянката на връхлитащата чапла се разбива на толкова черни фрагменти, колкото са искрите и когато облаците от ярки и тъмни частици се смесват, Дъсти затваря очи от ужас и объркване.

Някой, вероятно невидимият посетител, го уверява, че не трябва да се страхува, но когато отваря очи, Дъсти вижда страховито нещо, надвиснало над него. Птицата се смалява, докато се помества в найлоновото пликче с глюкоза. Но чаплата още е жива и кряска, макар че пронизителните й викове са заглушени от прозрачните стени на найлоновия й затвор. Птицата се опитва да се освободи с острата си човка и нокти, но не може. Едното от жестоките й, черни очи се вторачва в Дъсти с демонична изпитателност.

Дъсти също се чувства като в затвор и безпомощен като човек, разпънат на кръст. После чаплата постепенно се разтваря в кървава, кафяво-черна пихтия и бистрата течност в тръбичката на системата за интравенозно поддържане на живота започва да се оцветява и да се приближава към ръката на Дъсти. Той изкрещява, но от устата му не излиза звук. Парализиран и поемайки дълбоко, но безшумно въздух като човек, опитващ се да диша във вакуум, Дъсти се мъчи да вдигне дясната си ръка, да махне тръбичката на системата и да стане от леглото, но не може. Отровата стига до иглата в ръката му.

Той усеща ужасно вътрешно затопляне, сякаш мълнията се вие във вените и артериите му, а после чува писък, когато птицата влиза в кръвта му. Дъсти я чувства в мускулите и в цялото си тяло и в сърцето му се появява непоносимо пърхане, сякаш чаплата свива гнездо там.

Без да помръдва, Марти отваря очи. Но те не са сини, а черни като косите й. Нямат бяло. Очните й ябълки са пълни с нещо черно и имат формата на бадеми, също като очите на чаплата.

— Добре дошъл — казва тя.

Дъсти се стресна и се събуди. Съзнанието му беше токова ясно, че не извика, нито седна в леглото, за да се ориентира, когато отвори очи. Той лежеше неподвижно по гръб и се бе втренчил в тавана.

Лампионът стоеше до стола, където му беше мястото и не служеше за статив за система за интравенозно поддържане на живота.

Сърцето на Дъсти не пърхаше, а биеше като обезумяло. Там не свиваше гнездо нищо, освен собствените му надежди, тревоги, чувства и предразсъдъци.

Валит тихо хъркаше.

Марти спеше дълбоко. Сънят още не бе избледнял от съзнанието му и Дъсти го обмисли от всеки възможен аспект. Обикновено той не анализираше сънищата си.

Фройд обаче беше убеден, че от сънищата могат да се извлекат причудливите изражения на съзнанието, които са същинско угощение за психоаналитика. Доктор Дерек Ламптън, вторият баща на Дъсти и четвъртият съпруг на Клодет, беше на същото мнение и редовно съчиняваше странни, налудничави хипотези, които натрапваше на пациентите си, без да се замисля за вероятността, че може да са вредни.

И тъй като Фройд и Ламптън Влечугото вярваха в сънищата, Дъсти не ги приемаше сериозно. Сега обаче, макар да му беше неприятно, той призна, че в съня му може би има някакъв смисъл. Но да открие поне един ясен факт в тази купчина от безсмислици, щеше да бъде задача, достойна за Херкулес.

Ако изключителната му зрителна и слухова памет съхраняваха всички детайли на сънищата така, както запазваха реалните преживявания, тогава можеше да бъде сигурен, че ако прерови и разнищи този кошмар достатъчно внимателно, Дъсти ще намери някаква ясна истина, която чака да бъде открита, досущ сребърен съд от наследство, неволно изхвърлен на боклука наред с остатъците от вечерята.