Дийн Кунц
Фалшива памет (33)

33.

Моментът, в който Дъсти бе забелязал дремещото куче, беше отрязан от мига, когато телефонът в кухнята бе иззвънял. Колкото и да си припомняше сцената, Дъсти не можеше да свърже тези две събития. Валит стоеше и размахваше опашка, а в следващата минута дремеше. Липсваше период от време. С кого бе разговарял Дъсти? Какво бе правил?

Той си припомняше епизода за пореден път, когато Марти изстена в съня си.

— Успокой се. Всичко е наред — прошепна Дъсти и сложи ръка на раменете й.

Но Марти не се успокои. Стенанията й се превърнаха в хленчене. Тя започна да трепери и да рита. Хленченето прерасна в пронизителни викове. Марти изведнъж се надигна, седна в леглото, отметна завивките и стана. Тя вече не викаше, а се задушаваше, и сложи ръце на устата си, сякаш бе отвратена от нещо в съня си.

Дъсти заобиколи леглото и се приближи до нея. Валит го последва и застана зад Марти.

— Стой далеч от мен! — извика тя.

Гласът й бе наситен с толкова силни емоции, че Дъсти спря, а кучето се разтрепери. Козината на гърба му щръкна.

— О, Господи! Боже мой!

Дъсти тръгна към нея, но тя му заповяда да стои настрана.

— Не можеш да ми вярваш. Не се приближавай до мен. Дори не си го помисляй.

— Било е само кошмар.

— Реалността е кошмар.

— Марти…

Тя се сви конвулсивно, после издаде окаяно стенание на отвращение и мъка.

Въпреки предупреждението й Дъсти се приближи до нея и когато я докосна, Марти го блъсна.

— Не ми вярвай! Недей, за Бога!

Тя се втурна към банята.

Лабрадорът изскимтя пронизително — звук, който уплаши Дъсти както никога досега.

Вторият път, в който Дъсти виждаше Марти в това състояние, беше по-ужасяващ от първия. Веднъж може би беше случайност. Но два пъти вече беше схема. А в схемите се съзираше бъдещето.

Дъсти отиде в банята. Марти стоеше до мивката. От крана течеше студена вода. Вратичката на шкафчето беше отворена.

— Сигурно този път е бил по-неприятен от обикновено — каза той.

— Кой?

— Кошмарът.

— Не беше същият. Съвсем не беше приятен като Човека от листа — отговори тя, но очевидно нямаше намерение да добавя нищо повече.

Марти махна капачката на шишенце с приспивателни хапчета, които рядко използваше, и ги изсипа в шепата си.

— Две е максималната доза — отбеляза Дъсти.

— Не ми пука. Искам да спя и да си почивам, а не пак да сънувам такива неща.

Черните й коси бяха влажни от пот, разрошени и сплетени.

Марти напълни чашата с вода и глътна три хапчета.

Дъсти не я спря. Таблетките не бяха силни. Сутринта главата й можеше да е замаяна, но нямаше да е толкова неспокойна.

Докато отдалечаваше чашата от устата си, Марти съзря отражението си в огледалото. Чертите й се смразиха. Лицето й пребледня. Устните й станаха лилави.

— Господи, погледни каква съм.

Дъсти разбра, че тя не говори за влажните си, слепени коси, нито за бледото си лице, а за нещо ужасно, което си въобразява, че вижда в дълбините на сините си очи.

Ръката й замахна, разплисквайки остатъкът от водата, но Дъсти успя да грабне чашата, преди Марти да я хвърли към огледалото.

Тя се дръпна толкова уплашено, че се блъсна в стената на банята.

— Не се приближавай до мен! За Бога, не съзнаваш ли какво мога да направя?

— Не се страхувам от теб, Марти.

— Знаеш ли каква е границата между целувката и ухапването?

— Какво?

— Толкова е лесно да откъсна устните ти. От къде можеш да си сигурен, че няма да го сторя?

Марти беше на път да изпадне в паника и Дъсти не знаеше как да я спре.

— Погледни ръцете ми — продължи тя. — Ноктите. Защо мислиш, че не мога да издера очите ти с тях? И да ги извадя?

— Марти…

— В мен има нещо, което досега не познавах. И ме плаши до смърт. Може да направя нещо ужасно. За твое добро, по-добре се страхувай от мен.

Дъсти бе обзет от прилив на емоции — състрадание и обич.

Той протегна ръце към нея, но Марти изскочи от банята и тръшна вратата.

Дъсти тръгна след нея. Намери я пред дрешника. Тя ровеше в ризите на закачалките и търсеше нещо.

Марти извади две вратовръзки и му ги подаде.

— Завържи ме.

— Какво? Господи, не, Марти.

— Говоря сериозно.

— И аз.

— За глезените и за китките.

— Не.

Валит стоеше върху овчата кожа и ги гледаше разтревожено.

— И ако през нощта откача…

Дъсти се опита да бъде твърд и спокоен, надявайки се, че ще й въздейства с примера си.

— Моля те, престани.

— Когато откача напълно, ще се опитам да се освободя и това ще те събуди, ако си заспал.

— Не се страхувам от теб.

— Добре, може би. Но аз се страхувам от себе си, Дъсти. Страхувам се от това, което може да направя на теб или на някой друг, или на себе си, когато обезумея. Не знам какво става с мен, но е адски странно. Ако хвана ножа или пистолета ти в неподходящ момент, когато съм в онова шантаво настроение, знам, че ще ги използвам срещу себе си. Усещам някакво извратено желание. В мен се е свило нещо зло и ми шепне за ножове, пистолети и чукове.

Дъсти поклати глава.

Марти седна на леглото и започна да завързва глезените си с една от вратовръзките, но след миг спря.

— По дяволите. Не знам как да правя възли. Трябва да ми помогнеш.

— Едно от онези хапчета обикновено върши работа. Ти глътна три. Не е необходимо да те завързвам.

— Не вярвам на хапчетата. Или ще ми помогнеш, или ще си бръкна в гърлото и ще повърна приспивателните.

Марти не искаше да се вразуми.

Тя не можеше да завърже здраво вратовръзката, изпоти се, разтрепери се и започна да плаче.

— Моля те, Дъсти. Помогни ми. Трябва да заспя. Много съм уморена. Нуждая се от почивка, инак ще полудея. Нужно ми е спокойствие, но няма да го имам, ако не ми помогнеш. Моля те.

Сълзите й го развълнуваха.

Дъсти се приближи до нея. Марти легна по гръб на леглото и закри с ръце лицето си, сякаш се срамуваше от безпомощното състояние, до което я бе докарал страхът.

Дъсти се разтрепери, когато завързваше глезените и китките й.

Тя затвори очи и обърна глава на другата страна, вероятно защото беше смъртно уплашена от парализиращата сила на страха й. А може би защото се чувстваше неудобно от раздърпания си външен вид. Но Дъсти подозираше, че Марти крие лицето си, защото отъждествява сълзите с безсилието.

Дъщерята на Боб Удхаус Усмихнатия, герой от войната и през мирно време, бе решила да се покаже достойна за честта и смелостта, които бе наследила. Разбира се, животът на млада съпруга и дизайнер на видеоигра в калифорнийски град не й бе дал възможност за героични подвизи. Това беше хубаво и не беше причина да отива в постоянно въртящите котли на насилие на Балканите или в Руанда. Живеейки в мирно време, тя можеше да уважава паметта на баща си само с дребни героични постъпки в ежедневието — като си върши добре работата, обича съпруга си и в хубави и лоши мигове, помага на приятелите си, изпитва искрено състрадание към онеправданите като Скийт и живее с достойнство и самоуважение, за да не стане една от тях. Тези дребни героични постъпки, макар и никога невъзнаградени с медали и вълнуващи паради, са основата, на която се крепи цивилизацията и в един свят, изобилстващ от изкушения да бъдеш егоцентричен, себичен и самодоволен, ги има изненадващо много повече, отколкото би могло да се очаква. Но когато живееш в сянката на велик героизъм като Марти, тогава само порядъчният живот не ти е достатъчен и дори сълзите, макар и в моменти на изключително тежки изпитания, може да ти се струват като предателство към наследството на баща ти.

Дъсти разбираше всичко това, но не можеше да го каже на Марти, защото щеше да се издаде, че знае за най-съкровената й уязвимост и да намекне за съжаление към нея, което щеше да отнеме част от достойнството й. Марти знаеше какво мисли Дъсти, но любовта става по-силна, когато сме достатъчно разумни да казваме онова, което трябва и да премълчаваме неизразимото с думи.

Ето защо, Дъсти мълчеше, докато я завързваше.

Валит се приближи до леглото и близна лицето на Марти.

— Доброто ми, хубаво кученце — изхлипа тя. — Знаеш, че горката ти майка се нуждае от целувка, нали, миличко?

— А може би го привлече дъхът ти, който мирише на лазаня — каза Дъсти, надявайки се да разведри атмосферата.

— Няма значение дали лазанята или искрената кучешка любов. Знам, че Валит ме обича.

— И аз те обичам.

Най-после Марти се обърна и погледна Дъсти.

— Това ми помогна да запазя разсъдъка си днес. Нуждая се от любовта ни.

Той хвана завързаните й ръце.

След малко очите й се затвориха под въздействие на умората и приспивателните.

Дъсти погледна часовника на нощното шкафче, който му напомни за пропуска във времето.

— Доктор Йен Ло.

— Какво? — без да отваря очи, попита Марти.

— Доктор Йен Ло. Не си ли чувала за него?

— Не.

— Водопадите.

— Какво?

— Във вълните разпръсват.

Марти отвори очи, но явно много й се спеше.

— Или говориш глупости, или приспивателните ми действат.

— Борови игли — завърши Дъсти, макар вече да не мислеше, че ефектът върху Марти ще бъде същият като върху Скийт.

— Красиво — промълви тя и отново затвори очи.

Валит беше легнал до леглото вместо на овчата кожа, но не дремеше. От време на време надигаше глава, за да погледне заспалата си стопанка или да се втренчи в мрака в ъглите на спалнята. Лабрадорът наостри уши, сякаш се вслушваше в едва доловими, но подозрителни шумове. Влажните му, черни ноздри потрепваха, докато се опитваше да разпознае миризмите във въздуха. Кучето изръмжа тихо. Явно се стараеше да възвърне репутацията си на пазач.

Кожата на Марти още беше необичайно бледа, а устните й — неестествено тъмни. Докато я гледаше, Дъсти постепенно се убеди, че изпадането й в дълготрайно умопомрачение не е най-голямата заплаха, както мислеше. Той инстинктивно почувства, че я дебне не лудостта, а смъртта, и Марти вече е с единия крак в гроба.

Всъщност той бе завладян от странното усещане, че инструментът на смъртта й в момента е там, в спалнята. По гърба му полазиха ледените тръпки на суеверието. Той бавно стана от леглото и боязливо се огледа, очаквайки да види призрак, нещо като водовъртеж с черни одежди, силует с качулка или ухилено лице на скелет.

Макар че над главите им имаше само гладка гипсова мазилка, Валит пак изръмжа, този път продължително, и стана.

Марти спеше спокойно и дълбоко. Дъсти насочи вниманието си към кучето.

Ноздрите на лабрадора се разшириха и козината на гърба му щръкна. Валит оголи зъби. Кучето, изглежда, долови смъртното присъствие, което и Дъсти бе усетил.

Лабрадорът се втренчи в стопанина си.

— Валит?

Кучето зае агресивна поза, която съвсем не беше характерна за него.

— Какво има, приятелю? Това съм аз.

Ръмженето утихна, но лабрадорът остана напрегнат и нащрек.

Дъсти направи крачка към него.

Валит отново изръмжа.

— Аз съм — повтори Дъсти.

Но кучето явно не беше убедено в това.