Дийн Кунц
Фалшива памет (28)

28.

Любимото място на Марти в къщата беше до камината. Там имаше две кресла, където вечер тя и Дъсти седяха и четяха книги, но чувстваха такава близост, сякаш се държаха за ръце и се гледаха в очите.

Марти бе свила крака на креслото и не четеше, а седеше неподвижно. Изглеждаше спокойна, но всъщност беше емоционално изтощена.

Дъсти седеше на другото кресло и се опитваше да разсъждава и анализира.

Марти му разказа за изпитанието си, като от време на време млъкваше, защото продължаваше да се чуди на странните детайли на налудничавото си поведение, после отново подхващаше историята си, когато Дъсти внимателно я насърчаваше.

Той я успокои и й вдъхна надежда, но Марти не можеше да го погледне в очите. Тя се бе втренчила в камината.

Декоративните инструменти вече не я плашеха.

Марти още се безпокоеше, но в момента повече се страхуваше да не получи нов, парализиращ пристъп на паника, отколкото от потенциала си за насилие.

Тя разказа подробно за атаката, но не можа да обясни добре точно какво бе чувствала. Беше й трудно да си спомни пълната интензивност на ужаса си. Преживяванията сякаш бяха на друга Марти Роудс, някаква психически неуравновесена личност, която за малко бе изскочила от тъмните дълбини на психиката й и отново се бе скрила там.

От време на време Дъсти шумно разклащаше леда в уискито си, за да привлече вниманието й. Когато тя го погледнеше, той вдигаше питието си, за да й напомни да пийне. Отначало Марти не искаше алкохол, защото се боеше, че отново ще загуби контрол над себе си. Но уискито се оказа успешна терапия.

Валит лежеше до креслото й, като от време на време се надигаше, за да сложи глава на коленете й, за да го погали. В сантименталните му очи се четеше състрадание.

Марти му даде кубчета лед от чашата си и кучето ги схруска с удоволствие.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита Дъсти, когато тя свърши разказа си.

— Утре сутринта ще отида при доктор Клостърман. Запазих си час, докато се връщах от дома на Сюзан.

— Ще дойда с теб.

— Ще искам да ми направят пълни изследвания. И да видят на скенер мозъкът ми, в случай че имам тумор.

— Нямаш тумор — настоя Дъсти с убеденост, основаваща се единствено на надеждата. — Не е нищо сериозно.

— Има ми нещо.

— Не.

Мисълта, че Марти може да страда от неизлечима болест, уплаши Дъсти, който не успя да прикрие страха си.

Марти видя загрижеността, изписана на лицето му.

— Бих приела тумор в мозъка.

— Да приемеш?

— Ако алтернативата е психично заболяване. Туморът може да бъде отстранен и има шанс да бъда както преди.

— Не е психично заболяване — заяви Дъсти и се намръщи още повече.

— Има ми нещо — настоя Марти.

* * *

Сюзан седеше в леглото, ядеше пица и пиеше мерло. Вечерята беше най-вкусната от всички, които си спомняше.

Тя беше интелигентна и проницателна и съзнаваше, че съставките на това обикновено ястие нямат нищо общо с особения му вкус. Саламът, сиренето и добре препеченото тесто бяха нищо в сравнение с перспективата да постигне правосъдие.

Освободена от плахостта и безпомощността, Сюзан всъщност не искаше правосъдие, а по-скоро възмездия. Тя не се заблуждаваше за примитивното удоволствие да се зарадва на отмъщението. В края на краищата Сюзан не се различаваше от останалите човешки същества.

Тя си спомни как бе защитавала Ерик пред Марти, отхапа парче пица и го сдъвка с ожесточена наслада.

Ако бе развила агорафобията като реакция към прелюбодейството му, тогава Ерик вероятно заслужаваше отплата за това. Но ако той беше нощният й посетител, който безмилостно се гавреше със съзнанието и с тялото й, Ерик явно се бе променил драстично и вече не беше човекът, за когото се бе омъжила. Всъщност той вече не беше човек, а същество, гнусотия, влечуго. И щом се сдобиеше с доказателство срещу него, Сюзан щеше да го даде под съд.

Тя се хранеше и оглеждаше спалнята, за да прецени къде е най-добре да сложи видеокамерата.

* * *

Марти седеше до масата в кухнята и наблюдаваше как Дъсти разчиства бъркотията, която бе направила.

Тя хвана с две ръце втората си чаша уиски и я поднесе към устните си.

Дъсти сложи ножовете и вилиците в машината за миене на съдове.

Остриетата и тракането на приборите не разтревожиха Марти.

Дъсти прибра в хладилника бутилките вино. Марти вече не чувстваше изкушение да ги грабне и да ги използва като оръжие.

— Нещата в гаража може да почакат до утре — каза той.

Тя кимна, но не каза нищо. Нямаше доверие в гласа си. Спомените за странния пристъп сякаш се носеха във въздуха досущ отровни спори, които можеше отново да я заразят, и щом отвореше уста, Марти щеше да избълва само налудничави щуротии.

Дъсти предложи да вечерят. Тя отговори, че няма апетит, но той настоя.

В хладилника имаше лазаня. Дъсти я стопли в микровълновата фурна.

После изми гъби и ги наряза.

Ножът изглеждаше безобиден в ръцете му.

Той запържи гъбите с лук и масло. Валит стоеше пред печката и замечтано вдъхваше уханието на лазанята.

В светлината на онова, което Марти бе направила преди малко, този домашен уют я изуми като сюрреалистичен.

Дъсти поднесе вечерята и Марти се запита дали не се е отровила с остатъците от лазанята.

Не си спомняше да е яла от нея. Но още подозираше, че е преживяла пристъп на пориомания — периоди от време, през които действаше, сякаш беше в съзнание, макар в паметта й да не бе останала следа.

Тя беше убедена, че Дъсти ще яде лазаня само за да й покаже доверието си в нея, затова се въздържа и не го предупреди. Но като се замисли, че след вечерята може да бъде единствената оцеляла, Марти превъзмогна липсата на апетит и изяде почти всичко в чинията си.

Но отказа да вземе вилица и използва лъжица.

* * *

В ъгъла срещу леглото на Сюзан Джагър имаше пиедестал с месингова саксия, в която бе засадено миниатюрно японско дръвче бонзай. В основата на ствола му се виеше буен бръшлян с листа с формата на звезди. Сюзан изчисли кой е най-добрият ъгъл между саксията и леглото и ски камерата в растенията.

Тя угаси светлината над пиедестала и остави само нощната лампа. В стаята не трябваше да е съвсем тъмно, за да се виждат кадрите.

Сюзан смяташе да се престори, че е заспала, докато чете. Наполовина изпитата чаша вино на нощното шкафче и отворената книга между завивките щяха да затвърдят това убеждение.

Тя обиколи спалнята, оглеждайки месинговата саксия. Видеокамерата беше скрита добре.

Сюзан се приближи до пиедестала, пъхна пръст между листата на бръшляна и натисна копчето.

После отстъпи назад, застана неподвижно и се заслуша.

В спалнята цареше пълна тишина, но Сюзан не чу бръмченето на камерата. Тя се разходи из стаята и спря пет пъти, за да се ослуша и прегледа записа.

На вградения монитор се виждаше цялото легло. Вратата беше от дясната страна.

Сюзан видя образа си и се изненада, че изглежда толкова млада и привлекателна.

Напоследък тя не се виждаше ясно, когато погледнеше в огледалото. Там съзираше не толкова физическо отражение, а по-скоро психологически портрет — Сюзан Джагър, състарена от хронично безпокойство, с размити и замъглени черти от шестнайсетмесечно отшелничество, избледнели от отегчение и изнурени от притеснения.

Жената на видеозаписа беше слаба, стройна и хубава. Нещо по-важно, тя беше изпълнена с решителност. Тази жена имаше надежда. И бъдеще.

Сюзан се зарадва и изгледа записа още няколко пъти. Тя имаше план.

* * *

Дори лъжицата можеше да послужи като оръжие, ако я хванеш за широката част и наръгаш някого с дръжката. Макар и не толкова остра, колкото нож, дръжката можеше да се използва за избождане на очи.

Ръцете на Марти се разтрепериха тя се изкушаваше да остави лъжицата и да яде с пръсти. Но не го направи, защото се страхуваше, че ще изглежда още по-откачена в очите на Дъсти.

Разговорът вървеше мъчително.

Въпреки подробния разказ на Марти Дъсти й зададе много въпроси за пристъпа на паника. Желанието й да говори за това непрекъснато намаляваше.

Преди всичко темата я потискаше. Споменът за странното й държание я караше да се чувства безпомощна, сякаш е малко дете.

Освен това Марти беше обезпокоена от необяснимото, но твърдо убеждение, че ще получи втори пристъп на паника, ако говори за първия.

Тя попита Дъсти как е минал денят му и той изброи списък от задачи, които обикновено изпълняваше, когато времето не беше подходящо за боядисване.

Макар Дъсти никога да не лъжеше, Марти почувства, че той не й казва всичко. Разбира се, в настоящото й състояние тя страдаше от параноя и не можеше да има доверие на чувствата си.

— Отбягваш да ме погледнеш — каза Дъсти, отмествайки встрани чинията си.

Марти не отрече това.

— Не искам да ме виждаш такава.

— Каква?

— Безсилна.

— Не си безсилна.

— Тази лазаня има повече смелост от мен.

— Лазанята е на два дни. Това се равнява на осемдесет и пет човешки години.

— Чувствам се на осемдесет и пет.

— Свидетел съм, че изглеждаш много по-добре от проклетата лазаня.

— Знаеш как да завъртиш главата на едно момиче.

— Знаеш ли какво казват за бояджиите?

— Какво?

— Знаем не само да мажем, но и да се подмазваме.

Марти го погледна в очите.

Дъсти се усмихна и добави:

— Всичко ще бъде наред, Марти.

— Не, и ако шегите ти не станат по-остроумни.

— Безсилна била. И още как!

* * *

Сюзан Джагър отново обиколи четиристайния си апартамент и се увери, че прозорците са залостени.

Единствената врата, отваряща се към света навън, беше тази на кухнята, която бе защитена с две секретни ключалки и верига.

Сюзан подпря стол под дръжката на вратата.

Разбира се, тя бе правила този номер и преди. Но това не бе попречило на натрапника.

Батериите на камерата се бяха заредили. Сюзан щеше да я включи, преди да си легне.

Часовниците показваха десет и четирийсет вечерта. Марти бе обещала да се обади преди единайсет.

Сюзан още изгаряше от нетърпение да чуе какъв анализ и съвет ще предложи приятелката й. Но нямаше да кажи на Марти за видеокамерата. Защото телефонът й може би се подслушваше.

Сюзан се чувстваше прекрасно. Тя бе събрала смелост да направи нещо, за да разбере кой е изнасилвачът й.