Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza(2010)

Издание:

Дийн Кунц. Фалшива памет

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

14.

Дъсти видя счупеното огледало в банята до кухнята и първото, което му хрумна, беше, че в къщата е влизал крадец или вандал.

Държанието на Валит не подкрепи подозренията му. Кучето не бе наострило уши, а бе в настроение за игра.

От друга страна обаче, Валит не беше сериозен пазач. Ако бе харесал неканения гост — какъвто беше случаят с деветдесет процента от хората, които виждаше, кучето щеше да върви по петите му и да ближе престъпните му ръце, докато бандитът обираше семейните съкровища.

Дъсти претърси стаите на горния етаж, но не видя други следи от вандализъм.

Той каза на Валит да стои в ъгъла на кухнята, за да не набоде лапите си със стъклата, сетне почисти банята.

Може би Марти щеше да обясни какво се е случило с огледалото. Сигурно бе станал инцидент, преди тя да тръгне към къщата на Сюзан. Или някой разгневен дух се бе настанил да живее при тях.

По време на вечерята имаха да разговарят за много неща — опитът за самоубийство на Скийт, разходката на Марти със Сюзан, присъствието на полтъргайст в къщата и така нататък.

* * *

Докато правеше дихателни упражнения в банята на Сюзан, Марти реши, че проблемът й се дължи на стрес. По всяка вероятност това беше обяснението за всичките й неприятности. Тя трябваше да мисли за много неща и имаше множество задължения.

Новата компютърна игра, основаваща се на романа „Господарят на пръстените“, беше най-важната и трудна задача, с която се бе залавяла и крайният срок я изпълваше с напрежение.

Пък и майка й Сабрина и неизчерпаемата й враждебност към Дъсти. И този стрес я измъчваше отдавна.

А миналата година Марти бе станала свидетел на страданията на баща си, който почина от рак. Последните три месеца от живота му представляваха безмилостно и ужасно влошаване, което той изтърпя с обичайното си чувство за хумор, отказвайки да приеме болките и униженията на състоянието си. В онези последни дни сподавеният смях и чарът му не можаха да я развеселят както обикновено. Усмивката му пронизваше сърцето й всеки път, когато я видеше, и макар че от онези рани Марти не загуби кръв, оптимизмът й намаля и още не се беше възстановил напълно.

Сюзан, разбира се, също беше източник на стрес. Любовта беше свещена одежда, изтъкана от тънки и невидими, но и здрави нишки, които дори всемогъщата смърт не можеше да скъса. Тази одежда не се изтъркваше от употреба и внасяше топлина в инак неописуемо студения свят. Но понякога любовта можеше да бъде тежка като железни окови, които не си в състояние да свалиш. Въпреки стреса от излизанията два пъти седмично със Сюзан Джагър, Марти не можеше да й обърне гръб. Така както не можеше да постъпи с умиращия си баща, със сприхавата си майка и с Дъсти.

Марти щеше да отиде в трапезарията, да яде китайска храна, да изпие бутилка бира, да играе карти и да се преструва, че не е изпълнена с необясними предчувствия.

А когато се прибереше вкъщи, щеше да се обади на доктор Клостърман, за да си уговори час за преглед, в случай че самопоставената й диагноза за стрес е погрешна. Марти се чувстваше физически добре, но така се чувстваше и Боб Усмихнатия, преди внезапното начало на странната, слаба болка, която сигнализира за фаталното заболяване.

Колкото и налудничаво да звучеше, Марти още изпитваше подозрения към необикновено тръпчивия сок от грейпфрут. Напоследък го пиеше вместо портокаловия заради по-ниското съдържание на калории. Може би сокът беше причината и за съня, в който й се яви Човекът от листа — дрипава фигура, направена от мъртви, сухи листа. Вероятно трябваше да даде на доктор Клостърман мостра от сока, за да го изследва.

Тя най-после изми ръцете си и отново се погледна в огледалото. Стори й се, че изглежда с разсъдъка си. Но въпреки това още се чувстваше безнадеждно полудяла.

* * *

Дъсти измете счупените стъкла в банята и като награда, че се бе държал добре и не се беше мотал в краката му, почерпи Валит с нещо вкусно — няколко парчета печени пилешки гърди, останали от предишната вечер. Кучето внимателно захапваше всяко късче месо, което стопанинът му подаваше и го гледаше с обожание, с каквото ангелите гледат Господ.

Дъсти реши да заведе Валит в апартамента на Скийт и после в клиниката. Не му се искаше да оставя кубето само вкъщи, докато не разбереше какво се бе случило с огледалото.

Дъсти обличаше якето си, когато телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, заслуша се, после затвори и обясни на Валит:

— Опитаха се да ме убедят да се абонирам за „Лос Анжелис Таймс“.

Кучето вече не стоеше на вратата между кухнята и гаража, а дремеше на прага, сякаш Дъсти бе говорил по телефона не трийсет секунди, а десет минути.

Дъсти закопча каишката на Валит и добави:

— Последното, което ми трябва, е ежедневник. Знаеш ли с какво са пълни вестниците? С измислици, съчинени от хора, които правят новините. А това са политиците, любимците на медиите и университетските интелектуалци. Общо взето, хората, които се мислят за умни. Като професор Тревър Пен Роудс, баща ми. И като професор Холдън Колфийлд, бащата на Скийт.

Кучето изпръхтя.

— Точно така.

Валит скочи на предната седалка на микробуса, защото обичаше да гледа през стъклото, докато пътува. Дъсти му сложи предпазния колан, затвори вратите, после включи двигателя, изкара микробуса от гаража и рече:

— Хората, които правят новините, развалят света, докато се опитват да го спасят. Знаеш ли колко струват великите им мисли? Колкото онова, което събираме в сините пликчета, като те разхождаме.

Валит се ухили.

Дъсти натисна дистанционното управление, за да затвори вратата на гаража и се замисли защо не бе казал всичко това на жената, която позвъни, за да го абонира за „Таймс“. Непрестанните обаждания на отговорниците на абонамента на „Таймс“ бяха един от сериозните недостатъчни в живота в Южна Калифорния, наред със земетресенията, горските пожари и калните свлачища. Ако Дъсти бе казал всичко това на представителя им, може би най-после щяха да зачеркнат името му от списъка на потенциалните абонати.

Докато изкарваше микробуса на улицата, Дъсти изведнъж осъзна, че не може да си спомни дали от „Таймс“ му се бе обадил мъж или жена. Всъщност нямаше сериозна причина да си спомня това, защото бе чул само началото на речта и после бе затворил.

Не си спомняше и дали бе казал нещо — например „Не, благодаря“ или „Престанете да ме безпокоите“.

Странно. В паметта му не бе останало нищо от онова обаждане.

Очевидно беше по-загрижен от мисли за Скийт, отколкото съзнаваше.