Дийн Кунц
Фалшива памет (1)

1.

В онзи вторник през януари, когато животът й необратимо се промени, Марти Роудс се събуди с главоболие, получи стомашни киселини, след като глътна два аспирина със сок за закуска, откри мравки под мивката, унищожи ги с инсектицид и изхвърли дребните трупове на боклука, като си тананикаше „Реквием“ от Бах. После се обади майка й, Сабрина, която три години след сватбата на дъщеря си продължаваше да се моли на Бога бракът й да се разтрогне. През цялото това време Марти запази ентусиазма си, защото от покойния си баща Робърт Удхаус, или Боб Усмихнатия, бе наследила оптимизма, забележителната способност да се справя с всички проблеми със силната си любов към живота, както и сините очи, мастиленочерните коси и грозните пръсти на краката.

След като убеди майка си, че бракът й си остава щастлив, Марти облече коженото си яке и изведе на разходка кучето си Валит. Главоболието й постепенно намаля.

Хладният западен вятър носеше заплашителни черни облаци.

Кучето погледна загрижено небето, подуши предпазливо въздуха и наостри уши. Валит явно разбра, че идва буря.

Лабрадорът беше добър и игрив, но силните шумове го плашеха, сякаш в някой предишен живот е бил войник и бе обсебен от спомени за бойни полета, разтърсвани от оръдеен огън.

За негово щастие лошото време в Калифорния рядко се придружаваше от гръмотевици. Дъждът обикновено валеше безшумно, съскаше по улиците и шепнеше в листата на дърветата, а тези звуци успокояваха Валит.

Повечето сутрини Марти разхождаше кучето един час по тесните, оградени с дървета от двете страни улици на Корона Дел Мар, но във вторник и четвъртък имаше специално задължение, което ограничаваше експедициите на петнадесет минути. Валит, изглежда, разбираше това и не се суетеше, а веднага удовлетворяваше потребностите си.

На следващата пресечка, точно когато лабрадорът се готвеше да свърши втората част от сутрешното си упражнение, го стресна минаващ боклукчийски камион. Валит се сви зад ствола на голяма палма и предпазливо надникна от едната страна, убеден, ме ужасното превозно средство отново ще се появи.

— Всичко е наред — увери го Марти. — Камионът замина. Можеш спокойно да се облекчиш.

Но кучето се колебаеше.

Марти беше търпелива, особено когато се занимаваше с Валит, защото го обичаше като свое дете. Лабрадорът беше добър и красив — светлозлатист, с бяло на краката и хълбоците и пухкава опашка.

Разбира се, когато Валит си вършеше работата, Марти никога не го поглеждаше, за да не го притеснява, защото кучето беше срамежливо като монахиня в бар с голи до кръста сервитьорки. Докато чакаше, Марти тихо запя „Време в бутилка на Джим Крос“ — песен, която винаги го успокояваше.

Когато започна втория куплет, по гърба й изведнъж премина хладна тръпка, която я накара да млъкне. Марти не вярваше на предчувствия, но я обзе усещане за предстояща опасност.

Тя се обърна, очаквайки да види приближаващ се нападател или кола, но установи, че е сама на тихата улица.

Нищо заплашително не връхлиташе върху нея. Само вятърът клатеше клоните на дърветата и храстите.

Марти неспокойно изпусна въздуха, който бе затаила, и осъзна, че е стиснала зъби.

Вероятно още беше под влияние на съня, който я бе събудил малко след полунощ и й се явяваше вече няколко пъти. Човек, направен от изсъхнали листа, който се въртеше и вилнееше. Кошмарен образ.

Сетне погледът й се плъзна по удължената й сянка на тротоара и неизвестно защо, безпокойството й прерасна в тревога.

Марти направи две крачки назад и сянката й, разбира се стори същото. Едва когато отстъпи за трети път, тя осъзна, че я плаши не друго, а силуетът й.

Но това беше нелепо. По-абсурдно и от съня й. Но въпреки всичко в сянката й имаше нещо уродливо и заплашително.

Сърцето й започна да бие като обезумяло.

На светлината на утринното слънце сенките на къщите и дърветата също изглеждаха деформирани, но Марти изпита страх само от собствения си силует.

Тя осъзна абсурдността на опасенията си, но това не намали безпокойството й. Обзе я ужас, граничещ с паника.

Сянката сякаш пулсираше в синхрон с ударите на сърцето й. Марти се втренчи в тъмния си силует и потрепери от страх.

После затвори очи и се опита да се овладее. Тя пое дълбоко въздух няколко пъти и се съвзе.

Когато отново се осмели да погледне сянката си, Марти не видя нищо необикновено и въздъхна с облекчение.

Сърцето й продължаваше да бие учестено, но вече не от необясним ужас, а от притеснение за причината за тази странна случка. Такова нещо й се случваше за пръв път в живота.

Наклонил глава на една страна, Валит я гледаше с любопитство.

Марти бе изпуснала каишката му.

Ръцете й бяха изпотени. Тя избърса длани в сините си джинси.

Марти видя, че кучето е приключило с тоалетната си, извади синьо найлоново пликче и прибра изпражненията.

— Ако някога се усъмниш в любовта ми, спомни си, че правя това всеки ден — каза тя.

Лабрадорът изглеждаше благодарен. Или поне само изпитваше облекчение.

Извършването на тази позната и прозаична задача възстанови психичното й равновесие. Найлоновото пликче и топлото му съдържание я върнаха в реалността. Странният инцидент остана обезпокоителен и интригуващ, но вече не я плашеше.