Пол Дохърти
Отровителят от Птах (14)

Единадесета глава
Хекаи: чародеец

Амеротке се изправи и отиде навътре в къщата. Наемникът, който бе изиграл ролята на Рекхет, си беше тръгнал. Охраната информира съдията, че той вече празнува, очаквайки да получи щедро възнаграждение лично от ръцете на фараона. Амеротке отиде в стаята на сириеца и се сви в ъгъла. Чувстваше се уморен и мръсен. Имаше нужда да се избръсне и измие, но това, което амеметите му бяха казали, не му даваше мира. Беше безполезно да го обсъжда с Омендап — генералът бе изпълнил задачата си и нямаше търпение да рапортува пред Великата къща. Амеротке обаче чувстваше, че неговата собствена задача едва сега започва. Защо? Той удари ядно с пестник по пода. Защо търговец като Ипуе ще плете конспирации с либийците, за да върне Рекхет обратно в Египет и да унижи фараона? Това просто нямаше смисъл. Не се помнеше случай, в който Ипуе да е заговорничил срещу Хатусу и Сененмут. Всъщност, дори тъкмо обратното: той беше пламенен привърженик и поддръжник и на двамата, а също голям дарител на Храма на Птах. И все пак, либийците имаха неговия картуш!

Докато слушаше с половин ухо шумовете из къщата, главата на Амеротке щеше да се пръсне от въпроси. Той погледна импровизираното легло, където бе спал наемникът. Ех, само ако можеха да хванат истинския Рекхет и да го разпитат! Той знаеше какви въпроси щяха да зададат Хатусу и Сененмут. Омендап щеше да им каже какво беше чул от амеметите, но това все още далеч не беше отговор на най-важния, най-съществения въпрос: защо Наратуша и другарите му бяха толкова настойчиви в тази работа, защо, от една страна, толкова упорстваха да подпишат мирния договор с Египет, а от друга, се забъркваха в този вероломен заговор?

Сепна го почукване на вратата. Тя се отвори рязко и Шуфой, въоръжен със своя слънчобран, нахълта, придружен от Надиф. Дребосъкът се втурна към Амеротке и приседна до него със загрижени очи:

— Добре ли сте, господарю? Генерал Омендап ми каза какво е станало. Отвън е като бойно поле, прилича на някаква кланица. Набити на кол, пленници…

Амеротке притисна ръцете на дребосъка, после стисна ръка и на Надиф.

— Колко е часът? — попита ги той.

— Малко преди зазоряване, господарю.

Амеротке с мъка се изправи на крака.

— Амеметите трябваше да атакуват в ранните часове, ако искаха да са сигурни, че сме заспали. Началнико Надиф, вие защо сте тук?

— Получих съобщение — отвърна Надиф — от Мабен, от Дома на златната лоза. Кушитът Санеб, онзи, когото разпитахме миналата нощ, е изчезнал. Никъде няма следа от него. Мабен иска да отидем там.

— Но не сега — отговори Амеротке. — Просто съм много уморен и гладен. Имам нужда да се изкъпя и да хапна. Да вървим, пък пътьом ще ви разкажа какво стана тук.

Напуснаха Къщата на Хор Червеноокия и се отправиха по тесния сокак към широката улица, която минаваше покрай Нил и водеше до дома на Амеротке. Съдията бе толкова уморен, че едва забелязваше какво става по пътя: търговци и прекупвачи с техния добитък, волове, магарета, катъри, точещи се през облаци от прах към града, бързащи да преминат през вратите, преди да отворят пазарите. Той разказа на Шуфой и Надиф за атаката, но ги закле да мълчат, особено в присъствието на Норфрет. Но едва бе влязъл в къщата си и току-що бе измил ръцете си в купа с вода, когато съпругата му започна да го разпитва какво в действителност се е случило. Амеротке си даде сметка, че е изтекла информация за нападението и слухове вече са плъзнали, вероятно подхранени от пратениците, сновящи напред-назад, и от войските, връщащи се в града. Той взе Норфрет в обятията си и нежно я целуна по челото.

— Кълна се — прошепна той, притискайки устни към ухото й, — когато всичко това свърши, ще ти разкажа.

Тя го хвана за раменете и се отдръпна крачка назад.

— А аз, господарю съдия, ще бъда първата, която ще ти напомни за това.

Амеротке се изкъпа, нахрани се и си почина. Беше вече късно следобед, когато той, Надиф и Шуфой стигнаха до Дома на златната лоза. Съдията се извини за късния час и предложи на всички да потърсят спасение от жегата. Мериет, която вече изглеждаше доста по-спокойна, ги покани в централната зала и отвори прозорците, за да става по-силно течение. Предложи им прясно изцедени плодови сокове, а също и мамулс — вкусен сладкиш от орехи, смокини и канела. Амеротке я подкани да се присъедини към тях. Когато тя им каза, че и Минакт е в къщата, той тактично прие, че главният писар от Храма на Птах не може да бъде изключен. За известно време им беше малко притеснено, докато слугите подреждаха табуретките, масичките и възглавничките. Амеротке се разходи из залата и с възхита огледа изключително изящните стенни рисунки, на които в охра бяха изобразени селяни, мъкнещи товари зърно в хамбарите. Минакт дойде да ги приветства и се ръкува с тях.

— Господарю съдия — прошепна той, — из целия град се говори за нападението срещу Къщата на…

— Да, да — Амеротке хвана сърдечния, словоохотлив писар за лакътя и го поведе със себе си, за да се присъединят към останалите. — Всъщност — той повиши глас, — имам някаква информация. Е — тънко се усмихна той, — тази информация със сигурност ме изненада — и докато отпиваше от сока, той им разказа всичко, което бе чул, макар да им предаде само онези детайли, които смяташе за важни. Докато се оглеждаше бързо наоколо, осъзна, че те са искрено изумени.

— Невъзможно! — възкликнаха в един глас Мериет и Мабен.

— Глупости! — поклати глава Минакт.

— Господарят ми не бе предател — възрази Хутеп. — Той нямаше вземане-даване с либийците. Прекупвачите му наистина обикаляха из западните пустини, но за търговия, не за нещо друго.

— И все пак, либийците имат печата му — отговори Амеротке.

На това нямаше как да възразят. Мабен промърмори, че може би цялата работа е нагласена. Някой от другите заяви, че би трябвало да е грешка. Амеротке отхвърли всичко това и без да им обръща внимание, продължи с въпросите си, макар да не успя да открие някакви подробности и доказателства за връзка между Ипуе и либийците.

— А Санеб, кушитският телохранител? Какво се случи с него?

— Господарю — отвърна мрачно Хутеп, — Санеб беше тук до онзи ден, след това просто изчезна без следа, а заедно с него и всичките му лични вещи.

— Той бе този, който откри тялото на Ипуе, нали?

— Да — отговори Мериет. Тя се взря продължително и решително в Амеротке. — Господарю съдия — тя подбираше думите си много внимателно, — възможно ли е Санеб да е бил амемет? Търговията на Ипуе и тази работа с либийците: може би моят мъртъв девер е бил въвлечен в нещо, за което никой от нас не знае?

Амеротке само сви рамене:

— И няма нищо — попита той, — което да дава отговор на тази мистерия?

— Има ли всъщност мистерия? — отвърна му Мериет. — Смъртта на Ипуе може да е дело на боговете; може би е била просто инцидент, нещастен случай.

Амеротке тактично поведе разговора към приключване, като каза, че трябва още веднъж да прегледа сметките и архива на Ипуе. След това той, Надиф и Шуфой тръгнаха към личните покои на търговеца. Мериет и Мабен не бяха в състояние да възразят, а Амеротке настоя, че новата информация, която е получил, изисква нови и най-щателни проучвания. Щом останаха насаме, те затвориха вратата, домъкнаха кошовете и кошниците и започнаха да пресяват документите на Ипуе един по един. В крайна сметка се оказа, че това е безплодна задача. Амеротке заключи, че Ипуе е бил затрупан с работа, но нищо в записките му не го свързваше с либийците и всъщност нямаше нищо нередно. Надиф пусна връзка папируси обратно в коша. Началникът беше в по-мрачно настроение от обикновено и си призна, че Бака, неговият домашен павиан, който той смяташе за много по-интелигентен от повечето си подчинени в Меджай, нещо не е добре и това е причината за дълбокото му безпокойство.

— Но — заяви той, събирайки още една купчина папируси, — симптомите сякаш започват да отшумяват. Иска ми се да мога да кажа същото и за тази мистерия тук.

— Мистерия? — с въпросителен тон се обади Амеротке.

— Ипуе е пазил на почетно разстояние от този дом своето гнездо на удоволствието. Дали не е правил същото и със своята предателска кореспонденция?

Амеротке понечи да му отговори, но вратата тихичко се отвори и един кушит се промъкна в стаята. Той се сви току до вратата и вдигна предупредително пръст до устните си, после поклати глава към Надиф, когато той посегна да извади ножа от пояса си. Мъжът имаше закръглено, тлъсто лице и къдрава черна коса, а по белезите по горната част на тялото, врата и лицето му Амеротке прецени, че сигурно е ветеран. Той безмълвно му махна и кушитът припълзя напред.

— Какво има? — прошепна Амеротке.

— Странно е — отвърна кушитът, — Санеб ми беше като син. Защо би напуснал, заедно с целия си багаж, без дори да ми каже сбогом, на мен, неговия приятел, човека, когото наричаше свой баща, при това в момент, в който твърдеше, че му предстои да получи голямо богатство.

— Богатство? — учуди се Амеротке. — Какво богатство?

— Може би не е бил на себе си и просто е бълнувал — промърмори кушитът. Той вдигна лявата си ръка, за да покаже пръстена и гривната — знаци, че някога е бил член на Меджай. След това ги свали и ги премести на дясната си ръка. — Санеб правеше ето така. Забелязвах го — ще полегне и ще започне да мести пръстена и гривната си от ръка на ръка. Питах го защо го прави, а той ми отговаряше, че знае много по-странни неща от това. Питах го и какво точно има предвид — кушитът стана на крака и потупа грижливо увитата си и закопчана препаска. — А той правеше ето така и мърмореше: „Щу ще донесе сепсес.“

— Препаска да донесе богатство! Какво за бога означава тази глупост? — Амеротке се взря в мъжа, който поклати глава. Макар да имаше нещо в това, което кушитът бе казал. Начинът, по който мъжът бе застанал в момента, припомни на Амеротке нещо друго, което му беше чудно. — Има ли друго?

Мъжът поклати глава, после вдигна ръка, когато Амеротке понечи да отвори кесията, висяща на пояса му.

— Господарю, няма нужда да ме възнаграждавате. Санеб ми беше приятел — кушитът се поклони и се измъкна обратно от стаята.

— Надиф — попита Амеротке, — какво мислиш за това?

Началникът се намръщи и вдигна лявата си ръка.

— Някои ветерани от Меджай поставят гривната и пръстена си обратно на дясната ръка, за да си съживят спомените, но — той отпусна ръка, — Санеб бе различен. Явно се е шегувал, като е говорил за богатство. Господарю съдия, не мога да го разбера това, но какво ще правим сега?

Амеротке изгледа Шуфой, който проучваше един амулет с изображение на бог Бес, който току-що бе измъкнал от една от кошниците.

— Ще се помолиш за помощ от Отвъд Хоризонта, а? — пошегува се Амеротке.

— Герх — тържествено каза Шуфой.

— Герх? — озадачи се Амеротке.

Той позна йероглифа на Мрака — черна, подскачаща фигура, която се притайва в Петата стая на подземния свят и често играе важна роля в страшните призрачни истории и приказки, разказвани на децата.

— Герх — повтори Шуфой, като се изправи на краката си. — Не, не говоря за нощни кошмари, господарю, а за господарката Герх.

— Господарката на мрака — подсвирна Надиф. — Но разбира се.

— Какво е това? — попита Амеротке. Той смътно си припомни, че е попадал на това стряскащо име в официалните документи и в служебните си архиви.

— Тя е майсторка на лековете и отровите, на праховете и отварите — обясни Надиф. — Живее в Квартала на здрача, в Некропола, точно до реката.

— И?

— Ами — Шуфой заподскача от крак на крак, — господарю, ние сме заобиколени от загадки: трупове, плуващи в басейн, жестоко и мистериозно умиращи писари пред лицето на самия фараон. Ключът към всичко това със сигурност трябва да е някаква отрова. Герх, Господарката на мрака, е много веща в тези работи. Можем да я посетим и да я помолим за съвет.

— А дали ще ни приеме?

— Няма да има избор — отговори Надиф. — Всъщност дори ще бъде поласкана и, сигурен съм, не по-малко любопитна от нас самите…

Малко по-късно Амеротке и придружителите му напуснаха Дома на златната лоза и тръгнаха под сенките на чинарите по пътя, отвеждащ до един малък кей извън градските врати. Непосилната изгаряща жега на следобедния Зъл дух започваше да намалява и освежаващият речен бриз, макар и наситен с противната миризма на засъхваща тиня, гниеща риба и разлагаща се растителност, беше чудесно и съвсем навременно облекчение. Наеха лодка. Амеротке приклекна на кърмата. Надиф и Шуфой се настаниха срещу него и се впуснаха да обсъждат вероятните причини за мистериозното заболяване на Бака, домашния павиан. Реката гъмжеше от опасно претоварени баржи, които сновяха нагоре-надолу от Града на мъртвите и обратно до него. Търговски корабчета, натъпкани с всякакви стоки — малахит, стипца, алуминий, плодове, дървен материал, екзотични птици, маймуни, подправки, кафези и кошници — ги прекарваха от бряг до бряг, от пристан до пристан. Разкошно украсени погребални лодки си проправяха път и плаваха тромаво напред, със застанали на носа им певици, маскирани като богините близначки Изида и Нептис. Навеждаха се напред и пееха химни във възхвала на Озирис, Владетеля на Западните врати, а също и песни в памет на покойника. Военни кораби заобикаляха внимателно останалите лодки, пълни с войници; чернокожи нубийци, въоръжени с копия и щитове; кушитски пехотинци и сирийски лъконосци с техните огромни, мощни лъкове — всички плаващи на север под думкането на гонговете и звуците на роговете.

Стигнаха до западния бряг, слязоха на кея и тръгнаха по криволичещите тесни улички на Некропола. Движеха се внимателно покрай купчините с боклуци, пищящите деца и лаещите кучета. Опасно местенце! Подозрителни сенки се мяркаха по вратите и по ъглите, но незабелязано и безшумно изчезваха само при вида на началника Надиф, от когото всички в Некропола се страхуваха. Те предпазливо вървяха по сокаците покрай занемарени винарни и бирарии; клиентите познаваха Надиф и току му подвикваха разни проклятия, но хитро и потайно, така че офицерът да не може да познае кой е виновникът. Нямаше магазини, нито сергии; търговците просто бяха струпали стоките си на камари върху ракитови рогозки пред себе си и се надвикваха да хвалят стоката си от сенчести ниши и кътчета — за повечето от нещата Амеротке подозираше, че са крадени. Влязоха в Квартала на здрача, който бе малко по-тих и чист, макар стените на къщите да бяха с олющена мазилка, мръсни и посивели. Най-накрая стигнаха до къщата на Господарката на мрака. Беше оградена от високи стени и вътре се влизаше през тясна дървена порта. Надиф затропа тежко по нея. Едно прозорче в горната й част се отвори и оттам чифт очи се взряха в тях:

— Изчезвайте!

— Или отвори вратата — отговори Надиф, — или аз, Надиф, началникът на Меджай, ще я отворя.

Ключалките и катинарите бързо изщракаха и вратата се отвори пред тях. Един субект със злобно лице, кривогледи очи, небръснат и облечен в мръсен ленен халат, им махна да влизат. Щом прекрачиха прага, Амеротке ахна от изненада, защото вместо в някакъв запуснат и мръсен двор се бяха озовали в малка и красива градина с дървета, храсти, цветни лехи и туфи с билки. Морава ограждаше чисто бял алабастров фонтан, изваян във формата на делфин, от чиято отворена уста във въздуха бликаха весели струи вода.

— Тя не е такава, каквато си мислиш — прошепна Шуфой, — честно ти казвам, господарю.

Минаха под цветна арка по пътечка, спретнато настлана с тухли. Една жена стоеше пред стъпалата на малък слънчев павилион с изящна дървена врата и плетеше цветен гирлянд. Без да спира заниманието си, тя се изправи и тръгна по пътеката, за да ги приветства. Беше средна на ръст, дългата й, бяла коса, разделена на път по средата, падаше до раменете; лицето й бе светло и озарено от странни сини очи, кожата й бе с цвят на слонова кост. Амеротке си даде сметка, че някога трябва да е била голяма красавица. От всеки неин жест се излъчваха грация, елегантност и изтънченост. Носеше красива плисирана роба и шал с ресни, преметнат през раменете, краката й бяха обути в посребрени сандали и ухаеше на някаква смесица от билки, които, Амеротке бе сигурен, бяха нещо подобно на кифие — рядък и много скъп сок от смлени макове.

— Господарю Амеротке — тя протегна ръка.

Амеротке я хвана. Докосването й бе хладно.

— Началнико Надиф и вие, господин Шуфой, дочух, че ще дойдете.

— Как? — попита Амеротке.

Жената се усмихна сякаш на себе си:

— Новините долитат с вятъра в Квартала на здрача. Вие си имате вашите пътища и начини, а ние си имаме своите. Дошли сте, за да говорите с мен за отравянията, нали? — тя махна с ръка към слънчевия павилион.

Вътре в кръг бяха наредени пейки, тапицирани с меки възглавнички, и тя ги подкани с жест да се разположат на тях. Амеротке се почувства така, сякаш се е върнал обратно в училищната стая. Тази жена с озарено, ведро лице беше облечена чисто и целомъдрено, напук на цялата си злокобна слава. Тя сякаш му прочете мислите, защото се засмя весело.

— Какво очаквахте, господарю съдия, някаква вещица? Някоя знахарка или зла магьосница, облечена в черна роба, обвита в облаци от злокобни пари? Правя това, което правя. Не съм египтянка, оттук и цветът на кожата и на очите ми. Майка ми е от островите във Великото зелено море. Аз съм доктор, лечител, господарю Амеротке. Познавам силата на лековете и церовете. Мога да ви разкрия ефекта на която и да е билка.

— Ами тези отравяния — попита я направо Амеротке, — в Тива?

— По едно време — отговори тя — хората мислеха, че аз съм виновна — тя се разсмя. — Но не бях аз. Няма някакви големи тайни при отровите, господарю съдия. Те действат като много други неща. Нека ви дам един пример. Можете да вземете най-отровната змия в пустинята. Знаете ли, че ако изпиете отровата й, няма да ви стане нищо? Въпреки това обаче, бог да ви пази, ако докато пиете, имате някаква макар и най-малка раничка, порязване или драскотинка в устата. Тогава незабавно ще умрете. Или пък семена, които ако се погълнат цели, без да се дъвчат, не нанасят никаква вреда. Сдъвчете ги, макар и веднъж, за да се разтрошат в устата ви, или ги начупете и вземете само парченце, и ще умрете още преди да мигнете. Или пък медът — има отровен мед, господарю съдия, който може да ви докара най-ужасяващата смърт. Защо? Защото пчелите са били хранени с отровни цветя, после са изградили своите медни пити със сок, смъртоносен дори при едно близване. Има отрови, които могат да убиват за броени мигове, и отрови, които, взети в минимални количества, могат само да ви бъдат от полза. Съществуват и отрови, които трябва да се дават малко по малко. Трябват им месеци, за да убият някого. Отрови, които можете да изпиете по обед и да не почувствате никакъв лош ефект, но след три часа да се загърчите в агония. Взимате едно най-просто цвете и го смесвате с друго и ето, вече имате най-смъртоносна микстура — тя спря, за да се възхити на цветния си гирлянд. — Онези трима писари, отровени в храмовия двор, те са пили вино, нали?

— Но то не беше отровено!

— Не, но в смес с нещо друго? Тези писари са се подложили на пост, нали така? Е — продължи тя, — празният стомах и виното не са добра комбинация. Щом писарите са отпили и погълнали виното, стомашните сокове може да са се активизирали. Всяко отравяне е уникално по естеството си и по ефекта си: праховете, които можеш да втриеш в дебелата, груба кожа на стъпалата си, малко ще ти навредят. Втрий същия прах някъде другаде, където кожата е много по-тънка, около очите или китките, и ефектът ще бъде опустошителен. Секретът на отровите се състои в това да познаваш тяхната сила и техния ефект. Да вземем например бадемовата ядка: сама по себе си е безвредна, но е източник на най-смразяваща и светкавична по своя ефект отрова. Друго нещо е арсеникът. Из Великото зелено море има планини от него. Приеман в малки дози, може да е много добър за стомаха и дори се използва като афродизиак; в големи количества може да убива, но без да разрушава тялото — запазва всичко сякаш в някакъв восъчна застиналост.

— А Рекхет, отровителят от Храма на Птах? — попита Амеротке.

— Който и да е той — отговори тя, — е много изкусен.

— Мъж ли е?

— Да, вероятно, мъж, който притежава ключа към източника на огромно познание, от което черпи.

— Какво ли се крие в сърцето му?

— Сърцето е нещо различно, господарю съдия. Всички ние, човешките твари, убиваме по най-различни причини: любов, похот, страст, алчност, завист или омраза. Е, от време на време има и хора, които убиват, просто защото обичат да го правят. Това дава възможност на болката в тях да излезе навън, да освободят себе си от нея. Внимателно съм проучила деянията на Рекхет — тя замълча за малко. — Той просто обича да наблюдава как другите хора умират; това му дава усещане за неограничена власт.

— И защо ми казваш това? — попита Амеротке.

— По същата причина — тя се засмя остро, — власт. Вие сте Амеротке, върховният съдия от Залата на двете истини — кой знае, може някога да имам нужда от вашата защита или помощ? Така че питайте, задавайте ми всякакви въпроси, каквито пожелаете, господарю съдия, макар да подозирам, че вече им отговорих — тя се приведе и отново се засмя. — Бих ви предложила нещо за хапване и пийване, но се съмнявам, че ще ви бъде удобно — и без да чака и миг за отговор, тя отметна косата от лицето си и се облегна назад. — Ако си имате работа с отрови, Амеротке, отървете се от заблудите. Мислете за отровата така, както бихте мислили за виното. Представяйте си през колко етапа трябва да преминете, докато изпиете бокала си: чувство на щастие, развеселяване, сърцето пее, но няколко часа по-късно стомахът се бунтува, главата е надута, гърлото сухо. Същото е и с отровите. Това, което трябва да търсите, е някой, който има наклонности, умения и средства да причини подобни последствия. След като веднъж установите това, истинската отвара или използваният прах са без значение…

Амеротке се сбогува с Господарката на мрака. Той се върна в дома си и се отдаде на разговори с Норфрет и на игри на кегли с момчетата си, които пищяха, очаровани, всеки път, когато баща им си признаваше, че се е опитал да измами.

Шуфой придружи Надиф до къщата на началника. Той беше мобилизирал всичките си знания, за да убеди слисания началник, че е истински експерт в лекуването на всякакви животински болежки. Двамата се държаха, сякаш визитата при Герх беше просто едно интересно събитие. Но всъщност Амеротке бе почувствал, че и те, досущ като него, бяха смаяни и запленени от нещата, които тази странна на вид жена им бе казала и които само още повече бяха увеличили обграждащата ги от всички страни мистерия, гъста и непрогледна като пясъка в пустинна буря. Шуфой си тръгна от Надиф, защото бе дал тържествено обещание да се присъедини към съдията и Норфрет за вечеря.

Амеротке реши, че е време да обмисли това, което бе научил. Момчетата решиха да преследват мангустата, която бяха забелязали в овощната градина, и той се оттегли в любимото си място в градината, сенчесто кътче под стволести, масивни зелени дъбове, чиито разлистени клони образуваха плътен щит срещу слънцето. Обичаше да седи на пейката, специално прикована към основата на ствола на едно от тези величествени дървета. Погледа известно време надпреварата на момчетата, после се отпусна, пое дълбоко дъх, докато се опитваше да събере всички малки парченца, които наричаше „отблясъци на недовършени картини“. Норфрет го навести с малко изстудено вино и панерче с нарязани плодове. Амеротке й благодари разсеяно.

— А, щях да забравя — тя се върна и се усмихна на съпруга си. — Рано тази сутрин имаше посетител.

— Кой? — изведнъж се напрегна Амеротке.

— Някакъв непознат, поне за мен. Каза, че името му е Кену, стар твой познайник от времето, когато си учил в Къщите на живота в храмовете на Карнак.

Амеротке поклати глава:

— Не си го спомням. Как изглеждаше?

— С приятно лице, много тъмна кожа, гъвкаво, жилаво и подвижно тяло, с мек говор. Мисля, че е служил като войник. Казах му, че отсъстваш. Той отговори: „О, разбира се“. Но обеща, че ще се върне.

— Не донесе ли някакъв дар?

— Нищо! — Норфрет се усмихна. — Защо би трябвало да носи? О, тези момчета! — и тя забърза да усмири пищящите в овощната градина момчета.

Амеротке се позачуди за самоличността на този посетител, преди да се върне към своите натрапчиви и досадни съмнения за всички най-разнообразни дребни мистерии: разболяването на Хинкуи, мръсното легло на Хутепа в чистичката й и подредена стая. Внезапно се сепна и се изправи: ето какво липсваше сред принадлежностите на мъртвата девойка! Имаше твърде малко количество сребро, злато и скъпоценни камъни. Хутепа би трябвало да е богата дама, но те не бяха открили почти никакви доказателства за това. Дали е била ограбена, а не само убита? Той се върна на Хинкуи. Къде е бил той, когато се бяха случили отравянията? Амеротке не беше сигурен, но имаше смътен спомен, че Хинкуи се грижеше за единия от писарите, докато умираха. Ами опожаряването на библиотеката? Какво се беше опитал да скрие убиецът? Сигурно и другите архиви и книгохранилища съдържат подобна информация? Той си спомни какво му беше казала Герх и почувства как кръвта му закипя от вълнение. Отпи от виното и се замисли за Ипуе и Хаят, плуващи в онзи лотосов басейн, докато телохранителите им се излежават и подремват. Мабен и Мериет бяха отсъствали точно по това време — и двамата бяха присъствали на церемонията в Храма на Птах. Помисли за оградата от жив плет, както и за стълбата, която амеметите бяха използвали, за да се прекачат през стените, ограждащи Къщата на Хор Червеноокия. Какво се беше случило в Дома на златната лоза? Ипуе се бе събудил късно, двамата с Хаят бяха яли и пили, преди да отидат до басейна и да срещнат смъртта си. Пред цялото време тялото на Патуна е лежало с разбит череп, скрито в онази купчина компост. Дали, докато се е забавлявал, Ипуе е знаел, че съвсем наблизо тялото на бившата му жена гние като боклук? А кътчето за удоволствие на търговеца? А онзи списък, в който той бе дал на тайнствените си посетителки галени прозвища и бе описал любовните им умения… Ипуе със сигурност е бил развратник, но Амеротке не бе открил сред архивите му нищо, което да го уличава като престъпник или предател. Съдията с удоволствие задъвка парче плод, пресъхналата му уста се изпълни със свежест. Той се усмихна. Не само беше напълно наясно какво яде и пие той самият, но бе твърдо убеден, че в храната и напитките се намира ключът към всички тези загадки. Герх му бе разказала за опасните отрови, а и наемникът в Къщата на Хор Червеноокия, с неговия разказ за преследването на морските хора по острова, също му беше от полза с историята за замърсените тръни.

Амеротке наблюдаваше как лястовичките се стрелкат между дърветата, въртят се и после изчезват. „Трябва да търся нещо, което да се повтаря постоянно, нещо непроменливо, някаква константа“, помисли си той; трябваше да има някаква връзка между всички тези неща. „Но не само либийците, а нещо друго, освен тях“, въздъхна той. Отпи от виното си. Този път май наистина бе попаднал в задънена улица, затова се върна отново на онази мистериозна смърт в Дома на златната лоза. Започна да разсъждава, макар това да не водеше до нищо, просто празни теории без никакви твърди доказателства. Фактът, че по краката на Ипуе и Хаят нямаше лапис лазули, беше именно такъв пример, нещо явно важно, но необяснимо, поне засега. Ами странното поведение на Санеб преди внезапното му изчезване? Защо ще мести гривната и пръстена на дясната си ръка и ще говори за препаската си и за богатство? Сексуална шега? Той стана и отиде зад дърветата, където свали робата си и развърза диплите на препаската си, после бързо я завърза наново. Направи го още веднъж, като се смееше, без да мисли за движенията си. Същото може би бе вярно и за Санеб, но защо да се подиграва с нещо толкова обикновено?

Амеротке привърши виното си и се върна в кабинета си. Зае се да пише дълъг списък, лист след лист, с конкретни имена и места, а после написа серия от кратки писма, искащи информация за тази или онази личност. Шуфой се върна и важно заяви, че павианът Бака сега се чувства добре като волна птичка, и че ще си остане така, стига съветите му да бъдат стриктно спазвани. Амеротке изсумтя нещо в знак на съгласие и Шуфой побърза да намери Норфрет, за да й докладва, че съпругът й се е върнал в страната на Ресеи, Царството на сънищата.

И това се оказа напълно вярно. По време на вечерята на покривната тераса на къщата Амеротке седеше като сомнамбул, сумтеше и кимаше, потънал в мислите си. Накрая той целуна Норфрет и каза, че се оттегля. Шуфой шеговито отбеляза, че павианът Бака се надява да стане съдия. Норфрет се засмя, когато Амеротке примигна и каза, че Бака отговаря на всички изисквания за подобен пост, преди разсеяно да тръгне надолу по стълбите.

На следващата сутрин Амеротке стана много преди сияйния час. Отиде на покрива, за да усети дъха на Амон по лицето си, после коленичи за кратка молитва, след което в стаята си се изми, обръсна се, облече си чиста роба и се върна в кабинета си. Шуфой се присъедини към него, но незабавно бе отпратен при Надиф с нареждането началникът и трима от неговите най-добри меджаи да се явят при съдията по най-бързия възможен начин.

Когато четиримата мъже пристигнаха, Амеротке не им отговори на нито един въпрос, а само ги помоли да вземат писмата, адресирани до различни хора в града, и да съберат определена информация. През останалата част от деня Шуфой, Надиф и меджаите сновяха напред-назад из различни части на Тива и дори из Некропола. Същото се повтори и следващите два дни. Норфрет вече губеше търпение, но се съобразяваше със странното настроение на съпруга си, разговаряше, сервираше му храна или просто го наблюдаваше как се разхожда из сенките на дъбовете, сяда на пейката, скръстил ръце, или се взира се в земята, сякаш е загубил нещо.

На четвъртия ден царски пратеник пристигна в къщата с искане Амеротке да изпрати по него някаква информация за това, което е открил в Двореца на Вечното слънце. Амеротке ядосано отговори, че няма нищо за изпращане, но когато има, Божествената първа ще го получи. Той излезе в градината и точно си наливаше чаша плодов сок и хрупаше захаросани орехи, когато чу името си. Норфрет идваше по тревата, водейки някакъв мъж с разтворен слънчобран, който скриваше лицето му.

— Амеротке — каза Норфрет, — това е Кену, твоят посетител. Той се върна и би искал иска да размени няколко думи с теб.

Амеротке вдигна очи, засенчвайки ги с ръка:

— Ще ви виждам по-добре — каза той, — ако махнете този слънчобран.

Мъжът незабавно се подчини. Беше среден на ръст, с нездрав тен, а главата му бе изцяло обръсната. Халката на лявото му ухо му придаваше жречески вид, макар жилавото му тяло и бързите движения да напомняха на Амеротке за войник. Беше облечен в бяла ленена роба, тръстикови сандали и независимо от жегата изглеждаше студен и спокоен, сякаш бе привикнал на непреклонността на слънцето.

— Името ти е Кену? — Амеротке изчака Норфрет да се оттегли, после отиде при любимата си пейка и посочи мястото до себе си. — Седни. Казал си, че си бил с мен в Къщите на живота в Карнак, но аз не мога да си спомня лицето или името ти.

Мъжът се настани удобно, постави слънчобрана на земята и сложи двете си ръце на кръста, а после пъхна едната под гънките на робата си. Амеротке изведнъж застина в подозрение. Нещо в начина, по който мъжът седеше, леко обърнат към него, втренчил поглед в очите му, предизвика безпокойството му. Колкото повече изучаваше това лице, толкова повече се задълбочаваха подозренията му.

— Не те познавам — каза той.

— Господарю съдия, познавате ме. Познавате ме много добре, макар никога да не сме се срещали очи в очи.

Амеротке понечи да се изправи, но мъжът постави ръка на рамото му.

— Моля ви — той се наклони към него. — Не мисля зло нито на вас, нито на близките ви. — Името ми е Кену. Бях жрец-лечител в Храма на Птах, докато не бях осъден като Рекхет и изпратен в затворническия оазис.