Робер Мерл
Малвил (7)

VI

Първите седмици след събитието оставят у мен спомена за нещо в сиви тонове — както външно, така и вътре в живота ни, — за глуха болка, тъпчене на едно място, затворен хоризонт, напразни усилия. Защото ние работим много, често без работата да ни привлича, но просто от дисциплинираност, и още защото се опитваме без особена любов към живота да се организираме, за да оцелеем.

Докато Колен и Мейсоние дотъкмяват едно рало, в което можем да впрегнем Амарант, ние тримата — аз, Тома и Пейсу — се впрягаме в едно не толкова спешно задължение, но за по-дълъг срок също така полезно: събиране, преброяване и класиране в един склад на всички металически предмети, включително и на онези, които на пръв поглед можеха да изглеждат маловажни, но поради обстоятелството, че няма вече как да бъдат произвеждани, ставаха занапред безценни.

Трябваше да се започне, разбира се, със сечивата от чифлика и с дреболиите. За тях не съм бил винаги много грижлив, защото дотогава беше толкова лесно на мястото на изоставените да ръждясват в тревата или загубени клещи да се вземат други. Занапред — в това се налагаше вече да се убедим — такава немарливост бе почти престъпление.

Обзаведох склада в приземния етаж на главната кула; в рафтове, които бях направил, за да сложа ябълките от унищожената сега овощна градина. Сложих най-ценните инструменти в затворени кутии и единодушно и със съгласието на Тома го поставихме за магазинер. Което означаваше, че занапред никакъв инструмент нямаше да бъде взет без писмен знак от страна на заемащия го, и то в момента.

Като свърших тази работа, спомних си, че в един от незаетите боксове в първата крепостна стена бях наредил по време на реставрирането на Малвил стари дъски, целите в гвоздеи, които предназначавах за бързо горене зиме в камините. Невероятен замисъл! Сега с тези разхищения беше свършено, и то напълно. Вече нищо не биваше да се хвърля: нито една хартийка, нито една опаковка, празна консервена кутия, пластмасова бутилка, парче канап или въже, изкривен или ръждясал гвоздей. Местата за хвърляне на отпадъци ставаха вече излишни.

Извадихме от бокса старите кестенови летви. Измъкнахме с чук и клещи гвоздеите, като гледахме да не им повредим главичките. След като ги изправихме един по един на плосък камък, подредихме ги по големина в една кутия с преградки в склада. За да пестим бензина на машината за рязане на дърва, отрязахме с трион изгнилите или повредени части (единствени предназначени сега за отопление), почистихме дъските и от двете страни от мазилката или от цимента, с които бяха покрити, и ги наредихме в бокса по големина, като ги подпряхме здраво с камъни в хоризонтално положение, за да не се изметнат зимно време.

С оглед посещенията на туристи бях се снабдил с огромни свещи. От тях ми оставаха две дузини в пакети, плюс четири почти цели в свещниците в зимника и две полуизгорели.

Решихме да ги използуваме много пестеливо и тъй като имах още две бурета зехтин, Колен направи кандила от кръгли консервени кутии. Той притисна ръба от едната страна, така че да стане улей, където постави фитила — обикновена връв, взета от конопено въже, — и с помощта на поялника ми постави на обратната страна малки металически дръжки, изрязани от капака на кутията. Той приготви кандила за колкото стаи имаше в момента в Малвил, тоест — четири. Свършеше ли седенкуването ни след вечеря, всеки запалваше кандилото си със запалена съчка, та да може да се прибере в черната нощ и да му е светло, докато си легне. Натоварихме старата Мену да разпределя зехтина, още повече, че тя носеше отговорност и за второто буре, което трябваше да служи за готварски цели и което в момента не използувахме.

От една летва за покрив, която изчисти и рендоса, Мейсоние направи градуирана мярка, благодарение на която установихме, че консумацията от първото буре след две седмици е много слаба. По изчисления на Тома при такъв ритъм, за да свършим зехтина, щяха да ни трябват шест години. След което трябваше да се намери друг източник на светлина, тъй като бе малко вероятно някое от ореховите дървета да е оцеляло от разрушенията.

Оставаха ми и две електрически фенерчета с две почти нови батерийки. Едната поверих на Мену за входната крепост, а другата запазих за главната кула, при което се разбираше, че и двете щяха да бъдат използувани само при непредвидени събития.

По идея на Тома подобрихме удобствата на банята, като наслагахме тора от трите кобили по плочите на площадката в подножието на водния резервоар. В кръг под тези плочи минаваше канализацията на студената вода. Тома смяташе, че ферментирайки, торът ще изпусне достатъчно калории, за да затопли водата. Отначало всички бяха скептични, но опитът сполучи. И без да се брои удобството от него в състоянието на първобитност, в което бяхме изпаднали, то бе първото възкачване, първа победа. Малкият Колен се закле, че само да можел да си има магазина в Ла Рок, щял да преинсталира централното отопление на същия принцип.

Пейсу бе много доволен, че е заедно с Мейсоние в една стая, но пък трябваше да проявим дипломатичност, за да убедим Колен да спи съвсем сам в стаята на Биржита. Мисля, че онова, което би искал, е да спи на мястото на Тома в моята стая. Направих се на глух. Другарите ми ме обвиняваха, че много глезя Колен и че всичко му прощавам. Въпреки това не бях сляп за недостатъците му. Бях убеден, че щях да извърша твърде лоша сделка, ако заменя с Колен другар по стая като Тома — така спокоен, така сдържан, толкова дискретен. И после Тома и без това бе твърде изолиран — поради младостта си, поради градския си произход, поради обичайния си начин на мислене, характера си и незнанието на местното наречие. Наложи се да се обърне внимание на старата Мену и на Пейсу да не прекаляват с първия си език — френският идеше у тях на второ място, — защото, ако започнеха по време на ядене някакъв разговор на диалект, малко по малко всички се включваха и след време Тома се чувствуваше чужд на нашия живот.

Трябва да се каже също, че Тома смущаваше другарите ми. У него имаше нещо не само вдървено, но и строго. Обноските му бяха студени. Говореше отривисто и остро. Не беше общителен. Но най-вече, тъй като му липсваше чувство за хумор, усет за смешното, и то до невъобразима степен (той никога не се смееше), невъзмутимата му сериозност — така странна у нас! — можеше да мине за горделивост.

Дори и най-зримите качества на Тома не го правеха ценен. Забелязах, че старата Мену не се възхищава от него (тя, която при това имаше слабост към хубавите мъже, например към раздавача Будно̀). Макар че Тома бе красив, красотата му не бе като в нашия край. Гръцката статуя и съвършеният профил не са наши критерии. Нас малко ни интересува месест ли е носът или дебела брадата, щом зад тях се таи пламъчето на живота. Ние харесваме едри, широкоплещести момци, засмени, шегобийци, издокарани.

И после, Тома бе „нов“. Той не бе от Клуба. Бе извън спомените ни. И тъй като, за да компенсирам изолираността му в Малвил, се занимавах доста с него, ревнуваха го, особено Колен, който го стрелкаше с остроти. Обаче Тома бе съвършено неспособен да върне топката в игра на словесен пинг-понг. Той бе муден и сериозен в мисленето. Не поемаше топката. Мълчанието му се вземаше за презрение и след като го уязвеше със злите си шеги, Колен му се сърдеше. Там също стана нужно да се намеся, да се наложа на Колен и да смажа бурмичките.

Четенето на Библията се водеше от вечер на вечер съвсем не така скучно, както се бях опасявал, защото бе прекъсвано от оживена размяна на забележки. Пейсу например се показа много засегнат от дискриминацията от страна на всевишния спрямо потърпевшия Каин.

— Ти това за справедливо ли го намираш? — запита ме той. — Става дума за момък, който се трепе, за да накара зеленчука да поникне, че прекопаване, че поливане, че плевене, а то все пак е по-трудно, отколкото да се развяваш насам-натам с овцете, а господ-бог дори и не поглежда даровете му. А другият хлапак, най-големият зор дето си е дал, е било да не се отделя от задниците на овцете си и всичките блага — на него!

— Господ-Бог навярно вече се е досещал, че Каин ще убие Авел — забеляза старата Мену.

— Още едно основание да не се всяват раздори между братята с неправди — каза Колен.

Опрял лакти на коленете, Мейсоние се наведе към огъня, после каза с прикрито задоволство:

— Щом е бил всезнаещ, бог навярно е знаел за убийството. А щом е знаел за него, защо не го е предотвратил?

Това вероломно съждение не успя обаче да засегне другите: бе много отвлечено.

Колкото разсъждаваше, толкова повече Пейсу се отъждествяваше с Каин.

— Така де, където и да отидеш, все ще намериш някой любимец. Спомни си господин Льо Кутьолие в училище: Колен — на първия ред до печката, а аз — наказан в дъното на класната стая с ръце, кръстосани на гърба. А какво бях направил? Нищо!

— Слушай, преувеличаваш — отговори Колен с присъщата си усмивка. — Льо Кутьолие те караше да стоиш изправен, защото през джобовете се пипаше знаеш къде.

Смеем се на този приятен спомен.

— Затова те и караше да си държиш ръцете кръстосани на гърба — уточни Колен.

— Както и да е — продължи Пейсу, — озлобяваш се, ако винаги гледат на теб като на някакъв жалък тип. Вземи тоя достоен Каин, който се грижи морковите да поникнат и после ги донася пред бога. О, фуй, той не ги и поглежда. Ето ти доказателство, че още на времето властта не се е интересувала от селските култури — добави той горчиво.

Макар че сега власт не съществува, тази забележка получи всеобщо одобрение. Настъпи отново тишина и аз можах да продължа четенето. Но когато стигнах до момента, в който Каин „познава“ жена си и има от нея син, наречен Енох, старата Мену ме прекъсна.

— Е тая пък отде се взе? — каза тя бойко.

Тя бе седнала на пейчицата зад мене, а Момо бе пред нея, полузаспал.

Погледнах я през рамо.

— Коя „тая“?

— Жената на Каин.

Спогледахме се озадачени.

— Може би бог е бил създал другаде още един Адам и още една Ева.

— Не, не! — извика неизменно почтеният Мейсоние. — Ако беше така, в книгата щеше да го пише.

— Да не е била сестра му тогава? — запита Колен.

— Сестрата на кого? — казва Пейсу, навеждайки се, за да го огледа добре.

— Сестрата на Каин.

Пейсу поглежда Колен и замълчава.

— Няма как иначе — казва старата Мену.

— Все пак — допълва Пейсу.

Кратко мълчание. Те, които са така непринудено цапнати в устата — много интересно! — кръвосмешението им сковава езика. Може би именно защото са селяни.

Продължих да чета, но не за дълго. Пейсу каза внезапно:

— Енох е еврейско име. — После добави важно и осведомено: — Познавах в полка, едно момче, което се наричаше Енох. Беше евреин.

— И не е никак чудно — забеляза Колен.

— А защо да не е никак чудно? — запита Пейсу, като отново се наведе напред, за да го види.

— Щом като родителите на Енох са били евреи.

— Били са евреи? — повтаря Пейсу, ококорил очи и опрял двете си широко отворени ръце на масата.

— И баба му и дядо му — също.

— Какво? — казва Пейсу. — Адам и Ева евреи ли са били?

— Е и?

Устата на Пейсу остана отворена, той постоя за миг неподвижно, вперил очи в Колен. Накрая изрече:

— Но и ние произхождаме от Адам и Ева.

— Ами да.

— Тогава и ние ли сме евреи?

— Ами да — отговаря Колен флегматично.

Пейсу се отпусна с гръб на облегалката на стола си.

— Е, видиш ли, не бих го повярвал.

Той се задълбочи в това откритие и навярно намери в него доказателството, че е жертва на ново незачитане, защото след малко каза с възмущение:

— Тогава защо евреите се смятат по евреи от нас?

Всички се изсмяха освен Тома. Само при вида му — заключена уста, брада, опряна до гърди, и изпружени напред крака — става ясно, че тези разговори малко го интересуват и още по-малко — четивото, което ги предизвиква. Мисля, че той би отишъл да си легне веднага след вечеря, ако като всички не изпитваше потребност от малко човешка топлина след трудовия си ден.

Отначало ми се стори учудващо, че ни се случва дори да се смеем по време на тези седенкувания. Спомням си обаче какво ми бе разказвал чичо ми за неговите вечери в Германия по време на пленничеството му. „В Източна Прусия да не мислиш, че сме стояли около печката да плачем, Еманюел. Напротив. Смайвахме немчугите с веселостта си. Разказвахме си истории, пеехме, смеехме се. Но всъщност нали разбираш, Еманюел, това нищо не означаваше, то беше «манастирско» веселие. Зад него бе празно. Другарите не можеха все пак да заместят…“

„Манастирско веселие“, да, така е, това е точната дума и аз прекрасно си давам сметка, докато слушам с първия том на Библията на коленете как спорят другарите ми. И тъй като лявата ми страна е вледенена (каква температура за месец май!), ставам и се пренасям заедно със столчето и книгата от другата страна на камината, но не оставам там за дълго, защото съм много близо до Момо, а огънят засилва миризмата от него, което ми е неприятно. Вземам си бележка, за да предложа утре на Мену мъчителната процедура по измиването му.

Зад другарите си (необходимо ми е дребно усилие, за да включа в тях и Тома, той е тъй различен) виждам танцуващите им сенки по дебелите греди на тавана. Не различавам другия край на залата, тя е извънредно просторна, но между две трептения на пламъците забелязвам отляво, между двата прозореца с пречки, стената с откроени каменни блокове, цялата покрита с хладно оръжие. Зад Пейсу — дългата манастирска маса, излъскана от бърсането на старата Мену, а отдясно — двата коремести скрина от Гранж Форт. В краката ми — широките каменни плочи, с които са покрити сводовете на избата.

Това е един остър декор: камък на мястото на пода, камък вместо стени, нито завеси, нито килими, нищо топло, нищо, което да показва женско присъствие. Свят на самотни мъже без поколение, които чакат смъртта. Абатство или манастир. Всичко е налице: и работата, и „веселието“, и набожното четиво.

Не знам как минахме от „евреите, които се мислят за по евреи от нас“ на въпроса дали има оцелели в Ла Рок. Всяка вечер говорим за това. Кроим планове да отидем наскоро там, но това не е толкова лесно. От Малвил до Малжак ние разчистихме с голяма мъка пътя от съборените от пламъците дървета, но петнадесетте километра от Малжак до Ла Рок представляват един много неравен път през кестенови гори. От малкото, което видяхме, и той трябва да е също така затрупан с остатъци от пожарите, а ние нямаме вече мазут, за да го разчистим. Пеш в нормално време ни трябваха цели три часа да отидем до Ла Рок. А за да минем през развалините, щеше да ни е нужен цял ден и още един, за да се върнем в Малвил: четиридесет и осем часа, които в настоящия момент — докато не свършим със сеитбата — не можем да си позволим да загубим.

Такава е поне идеята, която поддържам. С дебелия том на колене, слушам другарите си и не казвам нито дума. Тъй като се зароди у мен най-напред, аз им внуших надеждата, че ще намерят живот в Ла Рок. И от много говорене всяка вечер това предположение получи плът и кръв. Но колкото то се материализираше у тях, толкова у мен се бе стопило. Не се приобщавам ни най-малко към идеята за отиване в града. Напротив. Докато Мейсоние и Колен правят ралото, предпочитам да стоя в Малвил с другите двама, да вадя гвоздеи от стари дъски и да подреждам склада.

Аз много добре виждам, че в моя случай има отдръпване и самоизолирване. С всеки изминат ден се свивам все повече, станал съм вече повече от половин монах. И там, докато ги слушам с едно ухо — верен на стратегията си да внимавам на пресекулки, — облягам тила си на каменната стена на огнището и се запитвам какво ли би се променило, ако бях наистина вярващ. О, разбира се, това щеше да ме отведе до нови въпроси, между другото и до въпроса защо бог остави творението си да разруши онова, което е сътворил. Но да оставим настрана света на идеите. Щеше ли поне от това да ми стане по-леко? Не зная. Не вярвам. Всичко е толкова далеч от мен. Толкова е отвлечено. Когато мечтая, не мечтая за бога.

Имам два вида сънища, единият — непринуден, в будно състояние, по време на безсънните ми нощи, другият — мимо волята ми, насън. Когато стоя буден, притиснал към леглото гърдите си, корема и бедрата, аз пресъздавам Биржита. И когато най-сетне тя оживее, топла и сатенено гладка в обятията ми, аз се хвърлям върху нея, галя я, хапя я. Малко е да се каже, че я хапя, аз я поглъщам, изпивам и изяждам. Затова, предполагам, тя изчезва така бързо, затова ми е все по-трудно да я възкреся.

По-малко се чувствувам измамен от другия сън, онзи в спящо състояние — почти винаги един и същ. През ясна утрин слизам по една стълба в Симие, над Ница. Познавам добре тази стълба, макар че в действителността по нея съм слизал само веднаж. Широка е и светла, тъй като приема потоци слънце през високите прозорци. А в моя сън, докато слизам по нея, насреща ми тичешком се изкачва една девойка с разпуснати коси и с ръце, отпуснати грациозно по хълбоците. Тя има красива гръд, оживяла от тичането. Докато минава по площадката на полуетажа, преди да се срещнем, слънцето осветява косите й отзад. Тя изкачва последните стъпала, вдигнала глава към мен, аз не я познавам, но тя цялата — с очи, с уста — ми се усмихва приятелски. Това е, всичко спира дотук. Но аз се чувствувам — как да кажа — така освежен от това видение, както ако бях вдъхнал букет люляк.

Миналата нощ веднага след този сън се събудих и реакцията бе много мъчителна. Изпитах ужасна мъка и същевременно се разстроих физически. Усещах гръдния си кош стеснен около сърцето и като че ли двете неща бяха свързани, имах отвратителното чувство, че съм сам. За да се изразя по-точно, самотата ми се яви като болка, заседнала в гърдите ми. Седнах на леглото си, постарах се да дишам дълбоко и за голяма моя изненада успях без особена мъка. Сърце, дробове — всичко продължаваше да работи, нищо не ме болеше, само гърлото ми бе много стиснато и още — странното усещане за нарастващо напрежение, което чакаш да избухне и което накрая се излива в рукнали сълзи.

Докато те се стичат по бузите ми без нито едно ридание, в ума ми се върти все същият изтощителен рефрен: не се ожених и нямам деца. Смъртта на човешкия род настъпва. И аз ще я видя. Защото изведнаж имам абсурдната убеденост, че всички мои другари — дори и Тома, който е с петнадесет години по-млад от мен — ще си отидат преди мен и ще ме оставят сам. И аз се виждам остарял и прегърбен как бродя безспир из грамадните помещения на Малвил, вслушан в отекването на стъпките си в избата под сводовете, в голямата зала на жилището, в моята стая на кулата.

Това е първата ясна нощ от деня на събитието, може би вече е утро. На канапето до мен, но много по-ниско от моето селско, щръкнало на краката си легло, различавам лицето на Тома; очите му са затворени, бузата, опряна на възглавницата, в състояние на пълна отпуснатост, завивката — дръпната чак до брадата и отзад — чак до тила, за да го пази от потока въздух, който идва от прозореца. И този път се възхищавам от чертите му, от гръцкия нос, извивката на устните, очертанието на бузите. Забелязвам, че като спи, изражението на строгост, което се вижда у него в будно състояние, изчезва. Обратно, има нещо детско и беззащитно. Русата му брада не никне бързо, той се бръсне през ден. И тъй като се е бръснал тази сутрин, по бузите му няма никаква сянка. Те ми се струват кадифено-гладки, с някаква наченка на трапчинка, която никога не съм забелязвал досега, близо до ъгълчетата на устата. Къдравите му руси коси, които бяха късо подстригани, когато го срещнах в горския гъсталак, са пораснали, откакто е в Малвил, и му придават почти женски вид.

Обръщам се в леглото с рязко движение, обръщам му гръб и си мисля, че някой ден ще трябва да преразпределя стаите, в смисъл да има въртене и да не съм винаги с Тома в моята стая, тъй като от всички тя е най-уютната. В същото време изпитвам странно чувство на мъка и виновност, чиято причина не мога да определя, но то ме държи будно, със смътни мисли и кратковременни унасяния. Последните обаче са прекъсвани от толкова мъчителни и така унизителни кошмари, че ставам и като вземам купчината дрехи от моя стол, напускам стаята и слизам на долния етаж в банята. Но и там, докато не се обръсна, виденията продължават, противни и срамни. Измивам се под душа, стоя дълго под него. Струва ми се, че измивам нечистотията от сънищата си.

Пет часът е по моя ръчен часовник, когато слизам от кулата на двора. Както всеки ден от деня на събитието навън е сиво и студено. Само аз съм станал. Стъпките ми отекват по плочите. Масата на огромната кула, на крепостните стени и на жилището тегне над мен. Пред себе си имам два дълги часа самота преди утринната закуска.

Минавам по подвижния мост и отивам в първата крепост и Родилното. Беламур спи права, също и кобилката, която се е опряла до хълбока й, но щом се надвесвам над преградката на нейния бокс, ушичките на Беламур щръкват, тя отваря очи, вижда ме и поема с ноздри въздуха с кратко, глухо и приятелско изцвилване. Пристъпва леко към мен, полусъбудената кобилка се олюлява и също пристъпва, като залита на дългите си тънки крака, докато намери отново опора до още едрия корем на майка си. Беламур провира глава през преградката и непринудено я слага на рамото ми, а аз я милвам по страната с поглед към кобилката. Малките на животните, включително и на човека, са винаги затрогващи. Малис има като майка си бяло петно на челото и тъмночервеникав цвят; и тя ме разглежда учудено с хубавите си наивни очи. Ще ми се да вляза в бокса и да я погаля, но не зная дали това ще се хареса твърде на Беламур, затова не задоволявам желанието си. Беламур опира във врата ми отначало долната си челюст, после — меките и влажни ноздри и отново изпръхтява. Тя очевидно е щастлива. Ние всички я глезим, хранена е добре и си има малко. Тя не знае, че това е последната й рожба и че родът й — както и нашият — е осъден.

Денят минава в еднообразни занимания. А вечерта пред очите ми отново е онази сцена: аз — с лакти на Библията и опряно на длани лице, слушам на пресекулки разговора за Ла Рок. Огънят е позагаснал и старата Мену, която дреме на пейчицата си, става, като по този начин слага край на седянката ни. Тогава се вдига силен шум от стъпки и от разместване на столове, които отново подреждаме около масата. С маша в ръка Мену наглася изкусно въглените така, че да намери жар сутринта, а докато се бавя прав, със затворената Библия под мишница, смея се и бъбря с другарите ми, изпълва ме страх да си легна в леглото, където се въртя в мислите си като обикалящ в кръг затворник.

Добре си спомням за онази вечер и за изпитаната мъка при мисълта за нова безсънна нощ. Спомням си я добре, защото на другия ден нещата се измениха и всичко се раздвижи.

Както в класическите трагедии събитието бе предизвестено от знамения, знаци и поличби. Беше така студено, както и предишните дни, небето бе непрогледно, а хоризонтът — затворен. Откакто се роди Пренс, ние имахме на закуска малко мляко, нямаше дори и по купичка на човек и все пак трябваше Тома да настоява в името на доброто хранене всички да пият, защото нито Мейсоние, нито Колен, нито Пейсу обичаха мляко. Затова пък Момо го пиеше с наслада. Като обгръщаше купичката с двете си мръсни ръце и издаваше предварително кратки грухтящи звуци от удоволствие, той втренчваше в течността черните си блестящи очи и няколко секунди се наслаждаваше на снежната му белота, след което го поднасяше към устата си и така бързо, тъй лакомо го нагълтваше, че две тънки бели струйки се стичаха по брадата му чак до черния му врат между космите на една петнадесетдневна брада.

— Все пак, Мену — казах аз, когато той остави купичката си, — ще трябва да се решим днес да изчегъртаме твоята издънка.

Нарочно си бях подбрал думите така, че заинтересуваният да не знае до последния момент за операцията, която, за да успее, трябваше да е внезапна.

— Отдавна си го казвам и аз — намекна старата Мену, без да поглежда към Момо. — Но както знаеш, сама съм.

Тя добави:

— Ще стане, когато кажеш.

— Добре, тогава след закуска. Докато Пейсу оре с Амарант нивата при Ле Рюн. Четирима би трябвало да са достатъчни.

Сигурен съм, че Момо не бе разбрал нито думата „изчегъртам“, нито „издънка“ и точно затова ги бях употребил. Бях се постарал — също така, както и Мену — да не го поглеждам по време на разговора ни. Въпреки това непогрешимият му инстинкт го предупреди. Той погледна майка си, после — мен, скочи внезапно, при което събори стола си, и извика яростно:

— Ямеосаете намиа таолтаисеме! Неоиамоата! (Я ме оставете на мира, дявол да ви вземе! Не обичам водата!)

И като сграбчи от чинията си парчето шунка, хукна с всички сили и изскочи през вратата.

— Здравата ви измами — каза големият Пейсу смеешком. — Сега вече работата за днес е спукана.

— Ама не — възрази старата Мену, — ти не го познаваш. Той ще забрави. Едва някаква мисъл влиза в главата му от едната страна и веднага излиза от другата. Така никога за нищо не го е грижа. Нищо не помни.

— Хе-хе, късметлия е той — казва Колен с някаква сянка от някогашната му усмивка. — Защото на мене пък главата ми е пълна с мисли. И се въртят, въртят. Та чак бих предпочел да съм идиот.

— Той не е идиот — възразява живо старата Мену. — И чичото на Еманюел казваше: „Момо е умен. Но език няма. Затова и не помни.“

— Не исках да те обидя — каза учтиво. Колен.

— Не го приех лошо — отвърна старата Мену с усмивка и живите й очи засияха на дребната и мъртвешка глава, с която завършва мършавият й врат. — И къде ще го намериш Момо след закуска? Ще ти кажа: в бокса на Беламур, където е отишъл да я помилва. Оставяш го да излезе и готово! Четири души като го хванат, работата просто е играчка.

— Играчка! — отвърнах аз. — Мога да мина и без тази игра. Но все пак трябва да се следят краката му. Двамата с Мейсоние го хващаме всеки за една ръка и го поваляме. Ти, Колен, ще държиш десния му крак, а Тома — левия. Ще внимавате: краката му са много силни.

— Като си помисля, че така и на мен на времето ми друснахте един — каза Пейсу с широка усмивка, разляна по кръглото му дебело лице. — Разбойници! — добави той разнежено.

Смехът ни рязко пресекна. Вратата се разтвори с трясък; появи се Момо, луд от възбуда и радост; той крещеше и танцуваше на място с вдигнати ръце.

— Аан! Аан! — крещеше той.

Макар че бях свикнал вече с езика на Момо почти толкова, колкото и майка му, не го разбрах. Погледнах към Мену, но и тя не го разбираше. На езика на Момо „боли ме“ беше „оие“, а пък и ликуването му изключваше всякаква мисъл за падане или за нараняване.

— Аан? — запита най-после старата Мену, като се изправи. — Какво значи това „аан“?

— Аан! Аан! — извика Момо, подскачайки гневно, сякаш се възмущаваше, че не можем да го разберем.

— Слушай, Момо — станах и аз и се приближих до него, — кажи по-ясно! Какво е това „аан“?

— Аан! — изкрещя Момо, като че ли силата на звука можеше да ни помогне да го разберем.

Наполовина от възбуда, наполовина от мъка, че не успява да ни обясни, той издаваше кратки дрезгави крясъци, тропаше с крака, със сълзи в очите и пяна на устните. Погледнахме се. Дори и като вземахме пред вид обичайната му раздразнителност, все пак бяхме учудени от яростта му.

— Аан! — изкрещя той отново. И като вдигна внезапно ръце водоравно, раздвижи ги нагоре-надолу, като че ли летеше.

— Гарван? — казах аз наслуки.

— Та, та! — каза Момо и извика със светнало от благодарност лице: — Ао, Емамуел! Ао, Емамуел! (Браво, Еманюел!)

И сигурно щеше да ме разцелува, ако не го бях задържал на една ръка разстояние.

— Чакай, Момо, сигурен ли си? Гарван ли има в Малвил?

— Та, та!

Спогледахме се недоумяващи. От деня на събитието птиците бяха замлъкнали завинаги.

— Еа, еа! — развика се Момо, като ме влачеше за ръката, с която го държах на разстояние от мен.

Пуснах го и той веднага се завтече с дълги разкрачи. Последвах го, предшествуван от шума на подкованите му обувки по плочите, с всички наши другари зад мен, включително и Мену, която изоставаше по-малко, отколкото би помислил човек — забелязах това, когато стигнах до първите крепостни стени.

Видях, че Момо застана вцепенен на подвижния мост. Спрях, и аз. Той бе там, само на двадесет метра срещу Родилното, съвсем не измършавял, нито ранен, синкаво-черната му перушина лъщеше от здраве, той подскачаше тромаво, а дебелият му клюн кълвеше по някое и друго зърно. Като ни видя, спря да кълве, застана ребром, за да ни огледа с малките си зорки, черни очи, изправи се, но без да успее да заличи кривината на гърба си, така че приличаше на прегърбен старец, сложил ръце на гърба, понаклонил глава, мъдър и благоразумен. Никой от нас не мръдваше и тази неподвижност навярно го изплаши, защото той разпери широките си тъмносини криле и отлетя с бръснещ полет, издавайки едно-единствено „Кр-р-а-а“, после, като набра постепенно височина, кацна, на покрива на малката крепост при входа и се спря зад комина, иззад който след малко се показа големият му извит клюн и проницателното му, вперено в нашата група око.

Приближихме се вдигнали глави, загледани в онова, което се виждаше от него.

— Абе да ми бяха казали: „Един ден ще бъдеш предоволен да видиш един гарван“, нямаше да повярвам — каза големият Пейсу.

— И да го видиш толкова отблизо — добави Мену. — Защото бог знае колко са недоверчиви тия животинки и са толкова хитри, че не те оставят да се доближиш до тях на по-малко от сто метра, без да избягат.

— Освен ако си с кола — каза Колен.

Думата „кола“ внесе хлад, тъй като тя принадлежеше на света преди, но той скоро се разсея в общото щастие, щастие, скрито зад поток от думи, но не по-малко силно. Единодушни бяхме, че в деня на събитието гарванът е бил случайно или по инстинкт в някоя от многото пещери, надупчили скалите в тоя край (където по време на религиозните войни са намирали убежище калвинистите). Проявил е съобразителността да се вмъкне и да остане там, докато трае пожарището. С настъпването на охлаждането се е хранил с мърша — кой знае, може би с нашите коне. Колкото до причините, накарали го да потърси компанията ни, доста поспорихме.

— Аз ти казвам, че той е много доволен, че е намерил хора, защото знае прекрасно, че там, където има хора, винаги ще се намери нещо за лапане — заяви Пейсу.

Обаче тази материалистична теза ни допадаше само донейде и — чудно нещо — опроверга я именно Мейсоние.

— Съгласен съм, че търси зърна — каза той компетентно, разкрачен, с ръце в джобовете и с вирнат нос, — но това не изяснява защо е толкова свикнал с хората. Защото ечемика, който се разпилява в Родилното — вземи например Амарант: тя е толкова лакома, че всеки път разхвърля четвърт от храната си по земята — той би могъл да дойде да кълве през нощта.

— Не си прав — каза Колен. — Гарваните се недоверчиви в ято поради това, че им е обявена война. Но когато е сам гарванът, ти си го опитомяваш, както си искаш. Я си спомни обущаря в Ла Рок…

— Та! Та! — развика се Момо, който си спомняше обущаря.

— Това животинче има разсъдък — заяви старата Мену. — Спомням си, чичото на Еманюел една година беше оставил бомбички в една стая с царевица заради пакостите, които гаргите му причиняваха. И бум! Час по час. Добре де, ама ти няма да повярваш, накрая тия гарги пет пари не даваха за бомбичките. Дори и не хвръкваха. Най-спокойно си кълвяха кукуруза.

Пейсу се разсмя.

— Ах, мръсниците! — каза той с уважение. — Само как са ме ядосвали! И веднаж, ама само веднаж, успях да убия една. С дългоцевната двадесет и две калибрена пушка на Еманюел.

Тогава последва дълга и подробна многогласна възхвала на гарвана, на неговия ум, на дълголетието му, на възможната дружба с човека, на езиковите му способности. И когато Тома забеляза малко учудено, че това все пак е вредна птица, никой не поде една толкова неуместна забележка. Първо, защото на времето може да са ги избивали, тия вредни птици, но без омраза, дори с някакво забавно уважение заради хитрините им, с разбирането в края на краищата, че всичко живо трябва да се храни. И още защото този гарван, пристигнал специално за да ни внуши надеждата за други живи същества, оцелели другаде, бе свещен и ние щяхме да му даваме всеки ден припадащата му се малка дажба зърна; той вече бе част от Малвил.

Пейсу сложи край на разговора. Предната вечер бяхме пренесли ралото, измайсторено от Мейсоние и Колен на нивата при Ле Рюн, и Пейсу нямаше търпение да закара там Амарант и да започне оранта. Докато той отиваше към конюшнята с полюшващата си походка, аз намигнах на Мейсоние и преди да успее да каже „уф“, Момо бе обезсилен: двете му ръце и двата крака бяха здраво хванати, а самият той — вдигнат и пренесен бързо като пакет в главната кула, а старата Мену се препъваше до нас с късите си мършави крачка и всеки път, когато синът й изкрещяваше „Осаетеенамиа!“, повтаряше с щастлива усмивчица: „Няма що, трябва да минеш през това, кирливчо!“ Защото за нея, която не бе спряла да прави това почти половин век, от времето на първите му пелени, къпането на Момо не бе ангария, макар че си даваше вид, че й тежи, а майчински ритуал, който продължаваше да я разнежва въпреки възрастта на сина й.

По мой съвет никой не бе взел душ тази сутрин; напълнихме ваната с топла вода и накиснахме в нея Момо, а през това време Мейсоние атакуваше брадата му. Бедният Момо, надвит и деморализиран от броя ни, вече не оказваше съпротива и след малко аз можах да се измъкна, като припомних на Колен, че трябва да зарезѝ след мен вратата, за да предотврати бягство чрез изненада. Минах през моята стая да си взема бинокъла и се качих на главната кула.

В момента, когато, спорехме в първата крепост, стори ми се, че различавам нещо не толкова сиво в сивотата на небето и се надявах, че виждам Ла Рок. Но това бе измама, за което си дадох сметка още при първия поглед. Бинокълът само ми потвърди горното. Оловно небе, никаква видимост и липса на цветове. Ливадите, където не бе останало нито едно стръкче трева, нивите, по които не се виждаше нито едно житно филизче, сякаш бяха покрити с неизменна сива пепел. По-рано, когато идваха да ме видят и да се възхищават отгоре от кулата на гледката, хората от града хвалеха тишината на Малвил. Но, благодаря на бога, тази тишина бе такава само за гражданите. Някакъв далечен автомобил по пътя край Ле Рюн, някакъв трактор на нивата, птичи писък, заинатил се петел, едно разлаяло се куче и, разбира се, през лятото — щурци, скакалци, пчели по дивите лози. Сега, да, сега има тишина. И небе, и земя — нищо друго освен оловен цвят и черна овъгленост. И още — неподвижност. Пейзаж — труп. Мъртва планета.

С допрени до бинокъла очи, аз шарех из мястото, където би трябвало да се намира Ла Рок, без да различа нищо друго освен сивота и дори без да мога да кажа дали тази сивота е част от земята или от небесния свод, който ни потискаше. Смъкнах постепенно бинокъла чак до нивата при Ле Рюн, където Пейсу трябваше да оре с Амарант. Там поне щеше да има малко живот. Потърсих кобилата като най-лесно намираем обект и разнервиран, задето не я откривах, отместих малко бинокъла от очите си. С просто око забелязах неподвижното рало насред нивата и до него прострян неподвижно на земята Пейсу с разперени ръце. Амарант бе изчезнала.

Смъкнах се като луд по двата етажа на витлообразната стълба, втурнах се към вратата на банята, завъртях дръжката, забравяйки, че резето е спуснато, и като блъсках с двата си юмрука като бесен по масивното дърво, закрещях:

— Елате бързо, нещо се е случило с Пейсу!

Без да дочакам другите, се спуснах да тичам. За да се стигне до оранта, трябваше да се слезе по склона на скалата до равното и там да се завие остро наляво и като се мине в подножието на замъка, да се слезе по коритото на изчезналото поточе чак до първия ръкав на Ле Рюн. Тичах с всички сили, с пулсиращи слепоочия, неспособен да измисля някакво обяснение. Амарант бе така кротка и послушна, че не можех да повярвам да е ударила водача си, за да избяга. А и къде всъщност да избяга? Нали нямаше нито едно стръкче трева по земята, а в Малвил тя имаше ечемик и сено до насита?

След малко дочух зад себе си тропота на другите по каменливата земя; те се мъчеха да ме настигнат. Сто метра преди да стигна до нивичката при Ле Рюн бях стигнат и задминат от Тома, който бягаше с едри и много бързи разкрачи, затова взе доста голяма преднина. Видях го отдалеч, че коленичи до Пейсу, обръща го внимателно и му повдига главата.

— Жив е! — извика той към мен.

Клекнах до него и аз, изтощен, останал без дъх. Пейсу отвори очи, но погледът му бе мътен, той не успяваше да се опомни, носът и лявата му буза бяха изцапани с пръст, от врата му течеше силно кръв, която цапаше ризата на поддържащия го Тома. Колен, Мейсоние и Момо — последният съвсем гол, със стичаща се по него вода — пристигнаха, докато аз оглеждах раната, която бе широка, но както се виждаше, повърхностна. И накрая — Мену, но тя бе имала време да вземе една бутилка с ракия от малкия зимник при входа и носеше моята хавлия, с която зави Момо още преди да погледне Пейсу.

Излях малко ракия на раната и Пейсу изстена. После му налях една хубава глътка в устата и с напоената с алкохол носна кърпа почистих изцапаното му от пръстта лице.

— Не може да бъде Амарант да му е сторила това — каза Колен. — Като се има пред вид накъде лежеше.

— Пейсу — казах аз, като му разтривах слепоочията с ракия, — чуваш ли ме? Какво е станало? — Продължих: — Във всеки случай Амарант не хвърля къчове.

— И аз съм забелязала — каза старата Мену — Дори когато играе, това животно не знае да си повдига задника.

Погледът на Пейсу се проясни, той каза тихо, но ясно:

— Еманюел.

Дадох му още една глътка ракия и отново му разтрих слепоочията.

— Какво се е случило? — запитах, като го плясках по бузите, а очите ми се опитваха да задържат погледа му, който отново се стремеше да побегне в мъглявината.

— Получил е странен шок — каза Колен, като се изправи. — Но той ще дойде на себе си, вече изглежда по-добре.

— Пейсу! Чуваш ли ме? Пейсу!

Вдигнах глава.

— Мену, подай ми колана от хавлията.

Като взех колана, сложих го на коляното си, нагънах на четири кърпичката си, напоих я с ракия и внимателно я сложих на раната, която продължаваше силно да кърви, и като замолих Мену да придържа компреса, завързах отгоре колана, като го увих около челото му. Старата Мену изпълняваше, без да продума, с поглед, втренчен през цялото време в Момо, когото „смъртта сигурно бе уловила“, докато бе тичал по студа.

— Не зная — каза изведнаж Пейсу.

— Не знаеш как се е случило това?

— Не.

Той затвори очи и аз веднага го шляпнах по двете бузи.

— Ела да видиш нещо, Еманюел! — каза Колен.

Той се бе изправил до ралото с гръб към нас, но бе обърнал глава, лицето му бе разстроено, очите — впити в моите.

Изправих се и отидох при него.

— Я погледни това — каза той тихо.

Първия път, като впрегнахме Амарант, забелязахме, че липсва каишът, който задържаше стръката. Заместили го бяхме с найлонова панделка, затегната около дървото с множество превъртания и възли. Тази панделка бе срязана.

— Това е направил човек — каза Колен.

Той бе пребледнял, устните му бяха пресъхнали.

После каза:

— С нож.

Доближих двата края на панделката до очите си. Срязването бе ясно, без ръбове, без разнищвания. Безмълвен наведох глава. Не бях способен да говоря.

— Човекът, който е разпрегнал Амарант, е разкопчал подбрадника и лявата закопчалка на подкоремника, но като е стигнал до възлите на дясната страна, се е ядосал и извадил ножа — продължи Колен.

— Преди това — допълних аз с разтреперан глас — е ударил Пейсу изотзад.

Видях, че старата Мену, Мейсоние и Момо стоят около нас. Очите им бяха приковани в мен. И Тома ме гледаше с едното коляно на земята, а другото изправено; той поддържаше гърба на Пейсу.

— Ох, боже! Ох, боже! — викаше старата Мену, като поглеждаше наоколо си ужасена и дръпна Момо за ръка, за да го приюти до себе си.

Настъпи мълчание. Заедно с някакво начало на страх изпитах и чувство на горчива подигравка. Един бог знае с колко ревност, с каква любов и с какъв почти отчаян порив ние се бяхме молили в себе си да има и други оцелели хора. Сега бяхме сигурни: имаше.