Робер Мерл
Малвил (22)

„Процесът“ срещу мен трябваше да се проведе в параклиса на замъка, тъй като църквата в долния град бе разрушена от пожара в деня на събитието. Неделен ден Лормиови нареждаха да се извърши в него богослужение от един техен приятел — свещеник, и по специално благоволение канеха на него първенците от Ла Рок и от околностите; с жените и децата това правеше около двадесетина избраници. Семейство Лормио не делеше бога с цял свят.

Както вече казах, замъкът в Ла Рок бе от епохата на Възраждането, което за човек от Малвил значеше съвсем скорошна постройка, но параклисът датираше от XII век. Тясна и дълга зала, надиплени сводове, опрени на колони — те самите върху много дебели стени, по които са направени отвори, съвсем малко по-широки от бойници. В полукръга, където е мястото на хо̀ра, има друга редица сводове, стъпили отвън на каменни стълбове, а отвътре на малки колони. Тази част, която е била полуразрушена, е възстановена много умело от един парижки архитект. Доказателство, че когато имаш пари, можеш да купиш всичко, дори добрия вкус.

Зад олтара (обикновена мраморна плоча върху две подпори срещу богомолците) Лормиови бяха поискали да се направи сводест отвор в зида и да се постави прозорец със стъклопис. Замисълът е бил по време на богослужение слънцето да осветява свещеника отзад. За жалост те не бяха забелязали, че прозорецът гледа на запад и че сутрин не беше възможно — освен ако станеше някакво чудо — богослужителят да бъде осветен с ореол. Никой обаче не бе оспорил ползата от този прозорец, защото малкото и тесни отвори по страничните стени прецеждаха в параклиса сумрака на крипта. В този тайнствен полумрак, където се открояваха смътно като бъдещи сенки, каквито се готвеха да станат, верующите виждаха ясно поне олтара и обещаваната от него надежда.

Всички ларокци бяха тук, поне доколкото можех да преценя. Защото, като излизам от топлото и ясно следобедно слънце, аз не виждам нищо в тази средновековна пещера, където влажен хлад залива гърба ми. Както се бяхме споразумели, четиримата въоръжени мъже на Вилмен ме накарват да седна на едно от стъпалата на хора. И те сядат там, по двама от двете ми страни, строги, с пушки, изправени между краката. Зад мен — съвременният и без украса олтар, който описах, а отзад — по-надалеч и нависоко — прозорецът със стъклописа на Лормиови. Би трябвало той да светне, тъй като е минало четири часа, но няма такова нещо, защото слънцето се закри точно в момента, когато влязох. Гърбът ми е опрян на следващото стъпало, аз съм скръстил ръце и в полумрака се мъча да различа лицата. За момента виждам само блясъка на очите и тук-таме бялото петно на някоя риза. Малко по малко успявам да идентифицирам хората. Някои от тях — отбелязвам това с болка — избягват погледа ми. Между тях е старият Пужес. Отляво обаче, свидливо осветена от лъчите през един тесен страничен прозорец, забелязвам крепката група на моите приятели: Марсел Фалвин, Жюдит Медар, двете вдовици — Анес Пимон и Мари Лануай — и двама селски стопани, чиито имена не си спомням добре. На първия ред откривам Газел; той е скръстил ръце на скута, а над тясното му чело се вият букли, които ми спомнят за сестрите ми.

Когато влязох през страничната вратичка откъм хора, не видях Фюлбер. Навярно се е разхождал по централната пътечка и в това си движение се е намирал към голямата сводеста врата на дъното. Като сядам, пак не го виждам, тъй като входът на църквата е в най-тъмната й част, понеже там няма странични прозорци. Но в тишината, настъпила след влизането ми, чувам — много преди да го видя — отекването на стъпките му по големите каменни плочи. Стъпките се доближават и постепенно Фюлбер изплува от мрака в полумрака. Светлината не се задържа нито по черния му костюм, нито по сивата риза, нито по черната връзка. Това, което забелязвам отначало, е бялото му чело, бялото крило по слепоочието между шлема от черни коси, двете очни дупки и хлътналите бузи. След миг виждам сребърния кръст, разлюлян на развълнуваните му без съмнение от напълно човешки страсти гърди.

Както пристъпва, без да бърза, към мене с отмерени и твърди крачки, при което токовете му кънтят повелително по плочите, насочил стремително напред глава, той сякаш иска жив да ме изяде. Спира обаче на около три крачки от мене и сложил ръце на гърба, полюляващ се лекичко назад-напред на краката си, като че ли преди да ме удари, смята да ме хипнотизира, той мълчаливо ме оглежда от горе до долу и клати глава. Дори и на това разстояние едва отличавам тялото му, чийто църковно черен цвят се слива със здрача в параклиса. За сметка на това обаче много ясно виждам главата му, която сякаш плува отгоре ми, и съм изненадан от погледа на хубавите му кривогледи очи. Защото те изразяват по отношение на мене само доброта, състрадание и тъга, както впрочем показват и поклащанията на главата му, а това ме кара да мисля, че той преживява едно от най-мъчителните състояния.

Разочарован съм и в същото време — разтревожен. Не вярвам нито за миг на искреността му, но ако той реши да залага до края на тази евангелска карта, комедията ми става незащитима, планът ми се проваля, а после ще ми бъде трудно да издам присъда над човек, който е отказал да ме съди. Защото поведението му издава точно това: отказ да ме съди.

Мълчанието трае дълги мигове. Всички ларокци гледат внимателно ту Фюлбер, ту мене и се учудват, че той не казва нищо. Аз пък започвам да се успокоявам. Това встъпително мълчание ми се струва, че е номер, с който проповедникът изисква внимание, а също така — бих се заклел в това — садистична хитрост с цел да се внушат напразни надежди на подсъдимия. От много взиране в кривогледите очи на Фюлбер аз изведнаж забелязвам, че в основата на страбизма^[1] му не е само разликата в зениците, но и обстоятелството, че дясното око има съвсем различно изражение от лявото. Второто — в хармония с бащинските поклащания на главата и тъжното изражение на устата — е изпълнено със състрадание. Дясното око обаче блести от злоба и зачерква онова, което съобщава лявото: стига само човек да се вгледа в него, като се абстрахира от останалата част на лицето.

Много съм доволен от откритието си, защото за мен то допълва двойствеността на Фюлберовата личност: грубите китки с широки пръсти, които са в противоречие с интелектуалното изражение; посталото лице в противоречие с тлъстото тяло. С една дума, преди още Фюлбер да си отвори устата, тялото е куп лъжи и опровержения.

Най-после той заговорва. Говори с нисък и плътен глас като звук от виолончело. Хармония и умиление. А съдържанието на думите му надхвърля още в първия момент надеждите ми. Не му стигали думи — както казва той, — за да ожали положението, в което ме вижда. Положение, което пораждало у него много скръбни чувства (дума да няма!) — особено като се имало пред вид „топлите“ му приятелски чувства към мен, чувства, на които съм изменил и от тях той с голяма скръб трябвало да се откаже след заблужденията, в които ме била въвлякла моята гордост, заблуждения, получили днес възмездие, в което той виждал пръста на бога…

Съкращавам това противно встъпление. След него следва обвинителна реч, отдалечаваща се все повече от първоначалната благост. Обаче още при първото му обвинение, отправено към мен — то се отнася до нареченото от него „отвличане“ на Кати, — в параклиса се чува мърморене и това мърморене се засилва въпреки все по-заплашителните погледи, хвърляни от Фюлбер наоколо, и все по-острия и груб тон, с който той изброява причините за недоволството си.

Тези причини са три вида: отвлякъл съм в разрез с наредбата на енорийския съвет една девойка от Ла Рок и след като съм я озлочестил, предоставил съм я на един от моите хора, след някакво подобие на бракосъчетание. Осквернил съм светата религия, като съм наредил да бъда избран от прислужниците ми за свещеник и като съм се отдал заедно с тях на някаква пародия на църковните и свещенически ритуали. Между другото възползувал съм се от това, за да дам воля на еретическите ми склонности, като съм дискредитирал изповедта с думи и на практика. Най-после, поддържал съм всячески злите и подмолни елементи в Ла Рок, въставащи открито срещу своя пастир, и съм заплашвал писмено да се намеся с оръжие, ако те бъдат наказани. Домогвал съм се дори, в името на измамни исторически аргументи, до правото на владетел на Ла Рок. „Очевидно е — заключава Фюлбер, — че ако капитан Вилмен — така го нарича — не се бе настанил в Ла Рок (мърморене и гласове: «Лануай! Лануай!»), Ла Рок е щял един ден да стане плячка на моите престъпни замисли с всичките последици, които човек лесно може да си представи, относно свободите и живота на нашите съграждани.“ (Нови и силни викове: „Лануай! Пимон! Курсьожак!“)

В този момент положението в параклиса е до немай-къде напрегнато. Трите четвърти от присъствуващите пазят враждебно мълчание с наведени очи, но изглеждат — поне за момента — тероризирани от тона на Фюлбер и от светкавичните погледи, които той мята към тях. Последната четвърт — Жюдит, Анес Пимон, Мари Лануай, Марсел Фалвин и двамата, чиито имена напразно се мъча да си спомня, са престанали да се владеят. Те протестират, крещят и застанали прави, устремени напред, дори сочат с юмрук към Фюлбер. Особено жените са извън себе си и ако не бяха четиримата мъже, за които се смята, че ме пазят, човек остава с впечатление, че са в състояние да се нахвърлят посред параклиса на техния свещеник и да го разкъсат.

Имам чувството, че моят „процес“ е подействувал като детонатор. Той накара да избухне омразата на опозицията към шефа на Ла Рок. Тя избухва за първи път наяве, и то така буйно, че смайва Фюлбер.

Тъй като го бива в лъжата, той сигурно умее да измамва и себе си. Откакто се разпорежда в Ла Рок, навярно се е нагодил да взема за уважение страха, който вдъхва. Очевидно не е смятал, че е мразен до такава степен от ларокци, от всички ларокци, тъй като, макар че поведението на повечето от тях е по-предпазливо и се изразява в мърморене, то не е по-малко неприязнено. Стоварването на тази омраза върху него е страшно. Той буквално трепери като статуя, на която местят основите. Изчервява се, побледнява, стиска юмруци, започва да говори, без да успее да свърши нито едно изречение, лицето му хлътва и се гърчи, а в очите му се явява ту страх, ту ярост.

Обаче той не е страхливец. Застава с лице към всички. Изкачва с твърда крачка стъпалата към хо̀ра, застава между Жане и Морис и простира ръце, за да иска тишина. Нещо поразително: няколко секунди по-късно се възцарява тишина; толкова е силен в Ла Рок навикът да го слушат.

— Виждам — започва той с разтреперан от гняв и възмущение глас, — че е настъпил часът да отделим житото от плевелите. Тук има хора, които се наричат християни и които не се поколебаха да съзаклятничат против пастира си зад гърба му. Тези съзаклятници трябва да знаят едно: аз ще изпълня дълга си, без да се поддам на слабост. Ако тук има хора, които правят скандали и покваряват енорията, аз ще ги отлъча от църквата, ще изчистя напълно дома на моя баща! И ако има мръсотия, ще я измета!

Това слово предизвика възмутени възгласи и силни протести. Забелязвам най-вече Мари Лануай, възпирана с голяма мъка от Марсел и Жюдит, която крещи: „Мръсотия си ти! Ти, който се хранеше заедно с убийците на моя мъж!“

От мястото, където съм седнал, виждам само дясното око на моя обвинител. То гори от бясна омраза. В яростта си Фюлбер е загубил цялото си самообладание и всичката си ловкост. Той вече не маневрира, не се показва смел. Не хитрува, а провокира. Усеща зад себе си пушките на Вилмен и се чувствува силен благодарение на тях, решен е да предизвика ларокци и да ги пречупи. За няколко мига е регресирал — може би се е заразил — към примитивното мислене на човек като Вилмен. В момента, когато, побеснял от ярост, се сблъсква със съгражданите си, сигурен съм, че той мисли само да забие меч в тях.

Когато Фюлбер отново простира ръце и настъпва относителна тишина, той започва да крещи с някакъв променен, писклив, почти истеричен глас, нямащ нищо общо с виолончеления тембър, който обикновено използува:

— Що се отнася до Еманюел Конт, истинския подстрекател на всички тези заговори, настоящото ви държане не ми дава да избирам! В името на енорийския съвет аз го осъждам на смърт!

Тогава врявата надминава всичко, което бих могъл да си представя. Виждам, че Ерве — от дясната ми страна — е разтревожен, защото той се страхува да не бъде нападнат и обезоръжен заедно с другарите му, толкова много са разярени ларокци. Че не минават веднага към действия, се дължи, мисля, на липсата на подготовка и главно на липсата на водач. А също и защото с присъствието си, със смелостта и откритата омраза, която се чете по лицето му, Фюлбер продължава да ги респектира.

Газел подскочи, когато бившият му побратим заговори за енорийския съвет. Той поклаща глава и с меките си ръце прави знак на отрицание. Навеждам се към Ерве и му казвам тихо:

— Дай думата на Газел, мисля, че има нещо да ни каже.

Ерве се изправя и ставайки, поставя пушката си на рамо, за да покаже мирните си намерения. Той стои така цяла една секунда, елегантно облегнат на единия си крак, вдигнал ръка, с любезно изражение на младото си лице. В настъпилата тишина, със спокоен и вежлив глас — пълна противоположност на крясъците, които току-що чухме, той казва:

— Мисля, че господин абатът Газел иска да ни каже нещо. Давам му думата.

След това си сяда. Младостта, елегантността, спокойният и учтив тон на Ерве, а също и обстоятелството, че дава думата на Газел през главата на Фюлбер, предизвикват слисване, но най-слисаният е сигурно Фюлбер, който не разбира защо представителят на Вилмен ще оставя Газел да говори: Газел, който е осъдил убийството на Лануай и „излишествата“ на Вилмен!

Самият Газел е много опечален, че му се дава думата, която не е искал. Той напълно би се задоволил с протестно жестикулиране, което би го изложило много по-малко. Но тъй като от залата избликват викове: „Говорете! Говорете, господин Газел!“ и тъй като, от друга страна, Ерве го насърчава с жестове, той решава да стане. Под накъдрените с маша хубави букли от сиви коси дългото му клоунско лице изглежда отпуснато, слисано, безполово; той заговаря с оня неутрален и тъничък глас, който никой не може да чуе, без да се усмихне. И все пак той казва не без кураж каквото има да каже, пред нас, пред Фюлбер.

— Бих искал да обърна внимание — казва Газел, скръстил ръце на гърди, — че откакто напуснах замъка поради всичките грозни неща, които ставаха в Ла Рок, енорийският съвет не се е събирал.

— Е и какво ни засяга, глупако — намесва се веднага Фюлбер със смазващо презрение, — че ти си напуснал или не енорийския съвет?

Нещо се качва в дългия гушав врат на Газел и мекото му лице приема сурово изражение. Ако има нещо, което полусакати хора от неговия вид не прощават никога, това е нараненото честолюбие.

— Моля да ме извините, ваше високопреосвещенство — казва той със съвсем различен глас — остър и писклив като на стара мома, — но вие казахте, че осъждате господин Конт от името на енорийския съвет. И аз именно ви обръщам внимание, че енорийският съвет не се е събирал и че не съм съгласен с осъждането на господин Конт.

Аплодират Газел и не само петимата членове на опозицията, но и още двама-трима от мнозинството, които, мисля, се засрамиха от смелостта му. Газел си сяда зачервен и разтреперан, а Фюлбер светкавично го обстрелва с очи.

— Прекрасно мога да мина и без твоето съгласие! Ти измами доверието ми, жалко нищожество! Няма да забравя какво каза, ти ще ми го платиш!

Дюдюкания посрещат думите му и Жюдит, която изведнаж си спомня, че в миналото е членувала в лявото крило на християнската партия, напада Фюлбер, викайки с пълно гърло: „Нацист! Есесовец!“ Марсел, както виждам, вече едва-едва я възпира. Страхувам се да не би ларокци да намерят в нея водача, който ще ги поведе в атака; най-вече се боя за живота на „новите“. Ставам и казвам със силен глас:

— Искам думата.

— Давам ти я — отговаря с голямо облекчение Ерве.

— Как! — възклицава Фюлбер, като насочва яростта си към Ерве. — Даваш думата на това нищожество? На този лъжесвещеник! На тоя враг божи! Ти не мислиш! Човека, когото съм осъдил на смърт!

— Още едно основание — отговаря Ерве, като поглажда флегматично малката си островърха брадичка. — Нека поне да каже последната си дума.

— Но това е нетърпимо! — продължава Фюлбер. — Какво означава това? Глупост или предателство? Ти действуваш на своя глава, това е невероятно! Аз ти заповядвам да отнемеш думата на осъдения, чуваш ли?

— Не сте вие, който ще ми давате заповеди — отговаря Ерве с достойнство. — Не сте ми началник. Тук в отсъствието на Вилмен аз командувам — продължава той, потупвайки с ръка приклада на пушката си — и аз реших, че обвиняемият ще говори. И дори ще говори толкова, колкото иска.

Тогава става нещо нечувано: Ерве е акламиран от голяма част от ларокците. Вярно е всъщност, че тъй като е новодошъл в бандата и не е взел никакво участие — като другите — в „грозните неща“, разобличени от Газел, хората не са настроени срещу него. Но все пак — да акламираш човек на Вилмен! Пълна бъркотия!

— Това е непоносимо! — крещи Фюлбер, стискайки юмруци, с очи изскочили вън от орбитите. — Ти не разбираш, че като даваш думата на този тип, ставаш съучастник на бунтовници и съзаклятници. Но тази работа няма да ти се размине! Предупредил съм те, ще те изоблича пред началника ти и той ще те накаже!

— Бих се учудил, ако ме накаже — отговаря Ерве с толкова непритворно спокойствие, че се запитвам дали не прекалява и дали Фюлбер няма да разбере. — Във всеки случай — продължава той — казаното е казано, обвиняемият има думата.

— В такъв случай — крещи Фюлбер — аз не ща да го слушам! Отивам си! Ще чакам завръщането на Вилмен!

Той слиза по стълбите и сред крясъците на опозицията тръгва с едри крачки по централната пътека към вратата в дъното. Това не урежда работата. Без Фюлбер обратният процес няма да се състои. Извиквам силно зад него:

— Значи, ти толкова се страхуваш от думите ми, че дори нямаш смелост да ме изслушаш!

Той се спира, завърта се кръгом и изправя лице към мене. Продължавам с мощен глас:

— Сега е пет и четвърт. Вилмен каза, че ще бъде тук в пет и половина. Така че разполагам с четвърт час живот, а ти толкова много се страхуваш от мен през този последен четвърт час, че трепериш като парцал и отиваш да се скриеш под леглото си, докато пристигне твоят господар! Именно така: под леглото! Дори не и на него!

Поведението на Ерве бе разтревожило Фюлбер. Аз го успокоявам, като му съобщавам, че Вилмен ще бъде тук след четвърт час. Същевременно го засягам с упрека, че е страхлив. А както казах, той не е страхливец. Но в силата му има някаква слабост. Като всички смели хора, и той е суетен. Както се надявах, той щеше да реагира на провокацията ми с предизвикателство.

Бледен, непреклонен, с хлътнали бузи и трескави очи, той застава неподвижно и ми казва презрително:

— Можеш да изредиш колкото щеш глупости. Те не ме засягат. Възползувай се, докато можеш.

Улавям веднага топката.

— Най-вече ще се възползувам, за да превърна на пепел всичките ти обвинения. Най-напред за Кати. Не съм я озлочестил, както ти се осмели да кажеш, и не съм я отвлякъл. Това е чиста измислица. Тя дойде в Малвил да види баба си по свое желание и със съгласието на чичо си („Вярно!“ — вика веднага Марсел, за когото вече не се боя, че мога да го изложа), а там се влюби в Тома и се ожени за него. Което теб, Фюлбер, много те огорчи, защото ти искаше да я направиш прислужница в замъка.

Чуват се хихикания, а Фюлбер извиква:

— Това е отвратителна лъжа!

— О, моля! — казва внезапно, без да иска думата, една дребна петдесетгодишна жена.

Тя става. Това е Жозефа, домакинята на замъка. По принцип не особено уважавана заради това, че е португалка (ларокците са расисти), но всъщност доста много обичана, защото има остър език и „щом нещо й тежи на сърцето, казва ти го право в лицето“.

Жозефа не е хубавица. Кожата й сякаш не знае какво е вода и сапун. Освен това е късокрака, бузеста и гърдеста. Но със здравите си бели зъби, силни челюсти, много живи черни очи и буйна коса тя прави приятно впечатление на животинска жизненост.

— Моля — продължава тя с груб и рязък акцент, който като че ли придава много по-голяма сила на думите й, — не бива да се казва, че е лъжа, когато е истина! А истина е, че негово преосвещенство не ме искаше вече и искаше малката! Че тя дори не би му и служила така добре — добави тя с някаква истинска или престорена наивност, не бих могъл да кажа.

Тя си сяда на мястото сред смехове и закачки за сметка на Фюлбер. А той — отбелязвам това — избягва да напада Жозефа. Сигурно познава езика й, затова предпочита отново да се обърне към мен.

— Не виждам какво печелиш, като развихряш подобни клюки за собствения си епископ — извиква той надменно.

— Ти не си ми епископ! Дума да не става! А печеля това, че те карам да си прибереш лъжите под езика! А ето и още една измежду тях, и то дърта! Каза, че съм бил накарал прислужниците ми да ме изберат за свещеник. Ще знаеш преди всичко — казвам натъртено, — че аз нямам прислужници. Имам приятели, и то равни на мене. И обратно на онова, което става в Ла Рок, в Малвил не се взема никакво решение, без всички ние да сме го обсъждали. Защо бях избран за свещеник? Ще ти кажа: ти твърде много искаше да ни пратиш в Малвил господин Газел в качеството му на такъв, а ние никак не държахме господин Газел да бъде при нас. Надявам се, че като казвам това, не го засягам. Ето защо другарите ми ме избраха за абат. А дали съм добър, или лош свещеник — нищо не зная. Избран съм за такъв, както казва господин Газел. Правя каквото мога. Когато не можеш да ореш с кон, ореш и с магаре. Не вярвам да съм по-лош свещеник от господин Газел и не ми е трудно да бъда по-добър от тебе. (Смехове и аплодисменти.)

— Горделивостта те кара да говориш така — вика Фюлбер. — Всъщност ти си един лъжесвещеник! Лош свещеник! Отвратителен! И ти знаеш това! Дори и не говоря за личния ти живот…

— И аз не говоря за твоя…

Той не поема. Навярно се бои да не заговоря за Миет.

— Ще приведа само един пример — продължава той яростно, — схващането ти за изповедта е напълно еретично!

— Не зная дали е еретично — отговарям скромно аз. — Не съм достатъчно сведущ по религиозните въпроси, за да мога да реша. Зная обаче, че се отнасям с известно недоверие към изповедта, защото в ръцете на един недобросъвестен свещеник тя може да се превърне в начин за шпиониране и в инструмент за заробване.

— И вие сте напълно прав, господин Конт — извиква Жюдит с мощния си глас, — точно това и стана изповедта тук в Ла Рок, в ръцете на този есесовец!

— Я млъкнете! — казва Фюлбер, като се обръща към нея. Вие сте луда, бунтовничка и лоша християнка!

— Не се ли срамувате — виква Марсел, издаден напред и стиснал с мощните си ръце облегалката на стола си, — не се ли срамувате да говорите така на една жена, на жена, която е много по-просветена от вас и която дори оня ден поправи глупостите, които щяхте да кажете за сестрите и братята на Исус.

— Поправила! — възклицава Фюлбер и вдига нагоре ръце. — Тази луда жена нищо не разбира! Братя и сестри е грешка на превода: става дума за братовчедите му, казах вече!

Докато всред самия процес се извършва това изненадващо тълкуване на евангелието, аз казвам тихо на Морис: „Доведи сега другите, кажи им да дойдат в дъното на параклиса, да чакат да съобщя за смъртта на Вилмен и тогава да влязат.“

Морис се измъква, гъвкав и тих като котка, а аз си позволявам да прекъсна Жюдит, която е забравила къде се намира и колко е часът и спори горещо с Фюлбер за роднинските връзки на Исус.

— Момент — казвам аз, — бих искал да свърша!

Настъпва тишина и Жюдит, която ме беше забравила, ме поглежда разкаяно. Продължавам със спокоен глас:

— Сега стигам до последното престъпление, което Фюлбер ми приписва. Бил съм писал писмо, с което съм предявявал искания за владение на Ла Рок и съм му съобщавал намерението си да завзема града със сила. Много жалко, че Фюлбер не е счел за нужно да прочете писмото ми, защото тогава всички щяха да разберат, че съдържанието му не е такова. Но да допуснем. Да допуснем дори, че в това писмо съм му съобщавал за намерението си да нападна Ла Рок. Изниква един-единствен въпрос: направил ли съм го? Аз ли се вмъкнах късно вечер в Ла Рок, аз ли заклах охраната? Ограбих ли запасите, тормозих ли населението, изнасилвах ли жените? Аз ли изклах до последния жител населението на Курсьожак? Обаче към човека, който извърши това, Фюлбер се отнася като с приятел! А мене осъжда на смърт, защото — казва той — съм бил имал намерение да го сторя! Ето какво е правосъдието на Фюлбер: смърт за невинния, дружба за престъпника!

Слънцето е избрало чудесно момента, за да освети стъклописа зад мене и Ерве — който играе за последен път ролята си на наемник. Той казва:

— Ей ти, обвиняемия, по-кротко! Не може да се говори така за шефа!

Прекъсвам го:

— Не ме прекъсвай, Ерве. Шегата свърши вече.

Като ме чува да говоря повелително на стражата, Фюлбер подскача буйно, а ларокците разтварят широко очи. Изправям се. По-точно: заставам солидно на краката си. Изпитвам сладостно удоволствие да се къпя в светлината от прозореца. Усещам как очите ми се разтварят още повече и как цялото ми същество разцъфтява в това внезапно осветление. Чудно е също, че дори и през оцветеното стъкло слънцето затопля раменете и гърба ми. Имах нужда от него. Бях премръзнал.

Когато пак заговарям, със спокойното ми слово е свършено. Влагам в гласа си неговия пълен обем и вече не се страхувам, че той изпълва параклиса.

— Когато Арман уби Пимон, след като се опита да изнасили жена му, ти го прикри. Когато Бебел закла Лануай, ти го прие — ти и Вилмен — на масата си. Когато Жан Ферак закла хората от Курсьожак, ти продължи да пиеш с него. А защо постъпи така? За да си спечелиш приятелството на Вилмен, защото с помощта на Вилмен ти разчиташе след смъртта на Арман да продължиш с тиранията си в Ла Рок, като се отървеш и от опозицията тук в града, и от Малвил.

Говоря с гръмотевичен глас при пълна тишина. Като свършвам, виждам, че Фюлбер си е възвърнал спокойствието.

— Питам се — казва той с топлия си глас — какъв смисъл има целият този брътвеж. Той с нищо няма да промени съдбата ти.

— Вие не отговаряте! — извиква Жюдит гневно устремена напред.

Четвъртитата й челюст стърчи над високата яка на синия й пуловер, а святкащите й сини очи са впити във Фюлбер.

— Щях да отговоря с една дума — казва Фюлбер и поглежда крадешком часовника си. (Предполагам, че сега той вече е успял да потуши страховете си и че чака всеки миг пристигането на Вилмен.) — Излишно е да казвам, че не одобрявам всичко, което капитан Вилмен и хората му са извършили тук и другаде. Но войникът е войник навсякъде и ние нищо не можем да направим. А моята роля като епископ на Ла Рок е да преценя какво добро мога да извлека от това зло. Ако мога благодарение на капитан Вилмен да изтръгна ересите от Ла Рок и от Малвил, ще смятам, че съм изпълнил дълга си.

Тук пароксизмът е пълен, залата бучи в безкрайна ярост. И не само опозицията, и мнозинството е възмутено от това признание. Аз дори и не смятам да се възползувам от това положение, мълча. Защото току-що съм си дал сметка с дълбоко учудване, че говорейки така, Фюлбер е почти искрен. О, слагам настрана личното му желание за мъст! Но тук, в този момент, аз просто напипвам, че този лъжесвещеник, мошеник и авантюрист в края на краищата напълно е влязъл в ролята си и почти вярва, че е предопределен да пази истинската вяра!

Без да разбират напълно значението му, но послушното държане на стражата към мене навярно бе насърчило и успокоило присъствуващите, защото сега отвсякъде избухват нападки и заплахи към Фюлбер, към които тук-таме се примесват дребнави лични искания, изказани обаче със същото настървение. Така например чувам как старият Пужес упреква с ненавист „кюрето“, че някога си не му бил дал чаша вино. В този момент Фюлбер ми се струва почти единственият, който вярва в предстоящото пристигане на Вилмен. Той се е вкопчил в тази илюзия. Виждам, че надеждите му се затвърдяват от някакъв шум, ставащ точно тогава откъм голямата сводеста врата зад гърба му. Той се обръща, а през това време през страничната врата влиза Морис и със знак ми показва, че приятелите ми са тук.

Все по-яростни клетви биват трупани върху стоически неподвижния посред централната пътека Фюлбер. Ако думите, погледите и жестовете можеха да убиват, той щеше вече да е на парчета. А точно когато трябва да му нанеса решителния удар, след който знам много добре какво ще стане с него, аз се колебая. Разбира се, това колебание е само един малък лукс за съвестта ми, който си позволявам в последния момент, за да бъда и в душата си така чист, както съм и в облеклото. Но няма вече време. Пуснал съм машината в движение и не мога да я спра. Ако Фюлбер отсъжда, че моята смърт е необходима, понеже съм еретик и подстрекател, аз пък смятам, че неговата смърт е нужна за съюза между Малвил и Ла Рок — основа за нашата взаимна сигурност. Разликата е, че аз наистина ще го убия, и то без смъртна присъда, без процес, без нито един изстрел, без дори да си цапам ръцете.

Гласът на Фюлбер е заглушен от изпълнените с омраза крясъци на присъствуващите и докато той отвръща на всеки поглед с лихвата, тъй като не е в състояние да накара да го слушат, аз се възхищавам от смелостта му. В един миг обаче настъпва затишие и той отново намира сили за заплахи.

— Ще си промените тона, когато капитан Вилмен дойде!

Подава ми спасителната сламка. Настъпил е моят час да играя. Щастлив от хрумването ми от последната минута, аз импровизирам. Простирам ръце, както бе направил преди малко Фюлбер, и след затихването на глъчката, казвам с най-спокойния си глас:

— Питам се наистина защо продължаваш да наричаш Вилмен „капитан“? Той не е бил капитан (леко подчертавам миналото време). Тук имам един документ (изваждам портфейла от задния си джоб), който доказва това по неоспорим начин. Това е професионалната му карта. С една много хубава снимка. Всички тук, които са познавали Вилмен, ще го познаят. И на тази карта е писано черно на бяло, че Вилмен е бил счетоводител. Господин Газел, бихте ли взели картата, за да я покажете на Фюлбер?

Изведнаж настъпва тишина и в някакво удивително единодушие цялата зала прави — макар и в посока обратна на пътечката — внезапно движение: всички едновременно са проточили врат, всички едновременно са навели глава, за да видят Фюлбер. Защото, колкото и да желае да бъде силен, той не е сляп. Щом документът, който му показвам, е мое притежание, какво трябва да заключи? Фюлбер сграбчва картата, която му подава Газел. Един поглед му е достатъчен. Лицето му е безстрастно, цветът му не се променя. Но ръката, която държи картата, започва да трепери. Това движение е с малка амплитуда, но е много бързо и сякаш нищо не може да го спре. По напрежението в чертите му чувствувам, че Фюлбер прави отчаяни усилия да задържи неподвижна тази малка карта, която трепти като крило в пръстите му. Изминава един дълъг миг — той не успява да произнесе нито дума. Пред себе си имам човек, който се бори с всичките си сили против завладяващия го ужас. От това изтезание изведнаж ми се повдига и аз решавам да го съкратя.

Казвам високо, като се надявам, че гласът ми е достатъчно силен, за да стигне голямата сводеста врата зад Фюлбер:

— Виждам, че дължа едно обяснение. Четиримата въоръжени пазачи, които виждате до мене, са почтени младежи, вербувани насила от Вилмен. Двама от тях преминаха в моя лагер преди битката, а другите двама постъпиха на служба при мен след това. В тоя час Вилмен заема най-много два квадратни метра от територията на Малвил.

Надига се глъч, над която се носи гласът на Марсел.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Точно това искам да кажа. Жан Ферак е мъртъв. Вилмен е мъртъв. И с изключение на тия четиримата, които станаха наши приятели, всички останали са убити.

В същия миг голямата сводеста врата в дъното на параклиса се отваря наполовина и Мейсоние, Тома, Пейсу, Жаке един по един влизат в църквицата с оръжие в ръка. Казвам „влизат“ — това не е нахлуване. Движението им е спокойно и дори бавно. Ако не бяха пушките им, щяха да минат за мирни хора. Те пристъпват няколко крачки по централната пътека, после по мой сигнал се спират. Стражата около мене, която по друг мой знак е застанала права и се е събрала около мене, също стои, без да мърда. Миг на изумление, после присъствуващите започват да крещят смъртни заплахи към Фюлбер. Само двете въоръжени групи, които затварят двата края на пътеката, мълчат.

Всичко се разиграва за четвърт секунда. При скърцането на сводестата врата Фюлбер се завърта кръгом и последната му илюзия изчезва. Когато отново се обръща към мене с разстроено лице, той вижда как затварям с моите стражи мрежата, в която е попаднал. Нервите му не могат да издържат подобно сгромолясване след цялата надежда, с която го бях опил. Той се огъва. Само една мисъл го владее: да избяга — да избяга физически — от хората, които го гонят. Той замисля паническия план да стигне до страничната врата, като пресече една от пътеките отдясно. И в заслеплението си се втурва по пътеката, където са Марсел, Жюдит и двете вдовици. Марсел дори не го удря с юмрук. Той го отблъсква с опакото на ръката, но не измерва силата си. Фюлбер се стоварва стремително на централната пътека. Разнася се диво ръмжене. Тълпата изскача от всичките пътеки, като събаря столовете, и Фюлбер изчезва под глутница разбеснели се хора, струпани върху му. Чувам го, че извиква два пъти. Виждам на другия край на пътеката отвратеното и ужасено лице на Пейсу и втренчените му в мен очи, с които ме пита да се намеси ли. Поклащам отрицателно глава.

Народното правосъдие не е приятна гледка, но в случая то ми се вижда справедливо. И аз не смятам да си предавам лицемерно вид, че го задържам или че съжалявам, след като съм направил всичко, за да му дам тласък.

Когато виковете на хората утихват, знам, че в ръцете им е едно безжизнено тяло. Чакам. Постепенно виждам как човешкият грозд около Фюлбер се разпада. Хората се отдръпват, отиват по местата си, вдигат падналите столове — някои от тях още зачервени и разпалени, други — както ми се струва — доста засрамени, с очи към земята, с потиснат вид. И едните, и другите разговарят на групички. Не слушам какво говорят. Гледам тялото, изоставено насред централната пътека. Давам знак на другарите ми да дойдат при мене. Те пристъпват и пристъпвайки, заобикалят трупа, без да го гледат. Единствен Тома се спира и разглежда Фюлбер.

Ние мълчим, макар че „новите“ дискретно са се отстранили. Когато Тома, който е коленичил, става и тръгва към мене, аз правя две крачки към него, за да се отдалеча от групата.

— Мъртъв ли е? — питам тихо.

Той кима утвърдително.

— Е добре — казвам аз със същия тон. — Ти трябва да си доволен, получи, каквото искаше.

Той продължително ме гледа. И в погледа му се таи онази смесица от обич и омраза, каквато той винаги е проявявал към мене.

— И ти също — отговаря той кратко.

Отново се качвам по стъпалата към хо̀ра. Обръщам се към хората и призовавам за тишина. Казвам:

— Бюрг и Жане ще отнесат тялото на Фюлбер в стаята му. Господин Газел ще бъде така добър да го придружи и да прекара нощта в бдение. А що се отнася до нас, предлагам да направим събрание след десет минути. Налага се да вземем съвместно решения, които се отнасят до Ла Рок и Малвил.

Шумът отначало е заглушен, но се засилва, щом Бюрг и Жане отнасят Фюлбер, сякаш с него се заличава колективният акт, който му отне живота. Замолвам другарите ми да намерят начин да отстранят внимателно онези, които биха искали да ме заобиколят. Предстоят ми два-три неотложни разговора, които трябва да останат в тайна.

Слизам по стъпалата и се отправям към опозиционната група, единствената, която прояви смелост в изпитанието и достойно държане, тъй като нито един от тях не взе участие в линчуването, дори и Марсел. След удара, с който отблъсна Фюлбер, той не мръдна от своята пътека, както не мръднаха и Жюдит, и двете вдовици, и двамата земеделски стопани, за които научавам, че се казват Фожане и Делпейру. Фюлбер бе убит от страхливците.

Анес Пимон и Мари Лануай ме прегръщат. По тъмното като гьон лице на Марсел текат малки кръгли сълзи. А Жюдит, по̀ мъжкарана от всякога, ми стиска ръката и казва: „Господин Конт, вие бяхте чудесен. Облечен целият в бяло, вие сякаш слизахте от стъклописа на прозореца, за да убиете змея.“ Докато говори, тя мачка десния ми лакът със силната си ръка, а по-късно аз ще видя, че тя не може да говори на мъж, който е на възраст да й хареса (нещо, което, като се има пред вид нейната възраст, предполага богат избор), без да опипва горните му крайници. Спомням си, че първия път тя ми се представи като „неомъжена“ и сега се питам дали от деня на събитието е останала нечувствителна към херкулесовите рамене на Марсел, а Марсел — безразличен към нейното силно очарование. Говоря без ирония, защото тя наистина има чар.

— Слушайте — казвам аз, като понижавам глас и ги дръпвам настрана, тях, Фожане и Делпейру, на които продължително стискам ръка, — наистина имаме малко време. Трябва да се организирате. Няма да оставите бившите подлизурковци на Фюлбер да управляват Ла Рок. Ще предложите да се избере общински съвет. Още по време на заседанието напишете вашите шест имена и веднага представете вашата листа. Никой няма да посмее да излезе срещу вас.

— Не слагайте моето име — казва Анес Пимон.

— И моето — добавя веднага Мари Лануай.

— А защо?

— Това би раздразнило много жени. Обаче госпожа Медар — да. Госпожа Медар е учителка.

— Наричайте ме Жюдит, миличка — казва Жюдит и слага ръката си на рамото й. (Тя опипва и жените.)

— Допускате ли, че ще посмея — казва Анес и се изчервява.

Гледам я. Приятна е тази нежна заруменена кожа на руса жена.

— А кмет? — пита Марсел. — Измежду нас само Жюдит умее да говори. Не искам да ви обидя — поглежда към нея той с нежен възторг, — но те никога няма да приемат жена за кмет. Особено — добавя Марсел и смесва ту „ти“, ту „вие“ (което в края на краищата го кара да се изчерви) — като не говориш нашия диалект.

— Ще ви задам един въпрос — казвам веднага. — Бихте ли приели за кмет някой от Малвил?

— Теб ли? — пита веднага Марсел с надежда.

— Не, не мен. Мислех за някой като Мейсоние.

С крайчеца на окото си виждам, че Анес Пимон е малко разочарована. Може би се е надявала да чуе друго име…

— Ами… — казва Марсел — той е сериозен, почтен…

Добавям:

— Познава военното дело, а това ще ви бъде много полезно при организиране на отбраната ви.

— Познавам го — казва Фожане.

— И аз — добавя Делпейру.

Те не ще добавят нищо повече. Гледам откровените им четвъртити лица. „Познавам го“ — това изключва всякаква резервираност.

— Все пак — казва Марсел.

— Защо „все пак“?

— Ами той е комунист.

— Хайде, бъдете сериозен, Марсел — казва Жюдит. — Какво е един комунист без комунистическата партия?

Тя говори много отчетливо като учител, което, ако бях всеки ден с нея, щеше да ме дразни, но на Марсел, изглежда, прави силно впечатление.

— Вярно — казва той и клати плешивата си глава. — Вярно, но все пак не би трябвало да има диктатура тук, достатъчно опитахме вече от нея.

Казвам сухо:

— Това не е в стила на Мейсоние. Ни най-малко. Обидно е дори да се предполага подобно нещо.

— Няма нищо обидно — казва Марсел.

— Ти забравяш, че сега ще имаме пушки — добавя Фожане.

Поглеждам Фожане. Лицето му е съвсем четвъртито и е с цвят на печена глина. И раменете му са четвъртити. Не е глупав. Възхитен съм, че поставя въпроса за пушките, като го смята разрешен.

— Предполагаме, че първото решение на общинския съвет ще бъде въоръжаването на жителите на Ла Рок — казвам аз.

— Така може — казва Марсел.

Споглеждаме се. Постигнали сме съгласие. Освен това нещо, което ме изненадва — Жюдит показа тактичност. Тя почти не се намеси.

— Добре — казвам аз с бегла усмивка, — сега ми остава само да убедя Мейсоние.

Оставям ги и се отдалечавам, после се връщам и със знак извиквам Мари Лануай. Тя веднага идва при мене. Тридесет и пет годишна брюнетка, закръглена и решителна. Докато вдига глава към мен в очакване да й кажа какво възнамерявам, в мен нахлува силно, буйно желание да я взема в прегръдките си. Никога не съм флиртувал с нея, нито съм имал някакви по-точни намерения, ето защо не зная на какво да припиша този внезапен порив, освен на жажда за покой у войника. Но и „покой“ не е добре казано. Има по-отморяващи занимания. Любовта също е борба, но тя изглежда за моя дълбок инстинкт по-положителна, отколкото битката, в която съм потънал, защото не отнема, а дава живот.

Но аз потискам дори и желанието си да стисна закръгления й и хубав лакът — както би направила нашата голяма „опипвачка“, — който при това е твърде съблазнителен, тъй като роклята й е без ръкави.

— Мари — казвам аз глухо, — ти познаваш Мейсоние, той се държи естествено. Няма да иска да живее в замъка. Ти имаш голяма къща. Не би ли искала да го вземеш при теб?

Тя ме гледа зяпнала. Това, че не ми казва веднага „не“, ме насърчава.

— Няма да се наложи да му готвиш. Той сигурно ще иска всички жители на Ла Рок да се хранят заедно. Ще се грижиш за бельото му, само това.

— Ами съгласна съм — казва тя, — но ти знаеш какви са хората. Ако Мейсоние дойде да живее у нас, хората ще кажат, че…

Вдигам рамене.

— Е и като кажат, какво от това? Та дори и да е вярно?

Тя ме поглежда тъжно, поклаща глава и в същото време, понеже в параклиса й е било студено, потрива ръката, която бих искал да докосна.

— О, имаш право, Еманюел — казва тя и въздъхва. След всичко, което преживяхме тук!

Гледам я.

— Не е същото.

— Не, не — бърза да каже тя, — не е същото.

Усмихвам й се.

— Мейсоние не беше ли от твоите ухажори?

— О, да — отговаря тя възхитена от този спомен. И продължава: — И дори много го харесвах. Но баща ми, той беше против, заради идеите му.

Значи, „да“. Благодаря й, след това питам за здравето на бебето Натали. Следват пет минути разговор, който не слушам, не чувам дори и това, което казвам. Но всяко нещо има край. Мари споделя някакво нейно чувство, което ме стресва и трогва.

— Знаеш ли, аз не живея. Поради събитията тя не беше ваксинирана. Както и малката Кристин на Анес. Тогава — казвам си, моята Натали може от всичко да се разболее. И нищо! Нито лекар, нито антибиотици при всички тези мръсни болести из въздуха, дето по-рано не сме ги и чували, защото имаше ваксини. Треперя при най-малкото нещо. Нямаме дори вече и кислородна вода. Знаеш ли какво имам, за да я лекувам? Един термометър!

— А кой е при нея сега, бедна моя Мари?

— Една старица от града, тя пази и Кристин.

Разделяме се с молбата да ми изпрати Анес. Ето я.

С Анес е друго. С Анес съм лаконичен, властен и без да се издавам — нежен.

— Анес, ще възложиш на Жюдит да гласува вместо теб, след което ще се върнеш в града. Ще отидеш да видиш как е твоята Кристин, а после ще ме чакаш у вас. Аз ще дойда там, трябва да говоря с теб.

Тя е малко зашеметена от този водопад от заповеди, но, както и мислех, съгласява се. Разменяме един поглед — само един — и аз я оставям, за да потърся Мейсоние.

Тоя залък Мейсоние мъчно се преглъща. Като го доближавам, изпитвам известно угризение, задето така се разпореждам със себеподобните ми, особено когато става дума за него. Обаче това е в интерес на всички — на хората и от Малвил, и от Ла Рок. Така се успокоявам, когато и на самия мен хитроумието ми стане малко противно, както понякога става на Тома. Това, което ще поискам от Мейсоние, е нещо огромно. Малко дори ме е срам. Което, разбира се, не ми попречи да събера козовете си и да се явя пред него с печеливши карти, които държат сметка за общинските му амбиции и дори за личния му живот.

Той ме изслуша, без да каже нито дума с онова тясно лице с изписани на него дълг и усилия, с примигващите очи и прави коси (не знам как бе успял да ги подреже). Напълно съзнавам какво върша: поднасям му на златна табличка ключовете на Ла Рок и Мари Лануай. Тези две неща не са толкова много, че да го принудят да напусне Малвил. Знам, че това ще му разкъса сърцето. И все пак нямам избор. Не виждам никой в Ла Рок, който да струва колкото него.

След като му обяснявам всичко, той не казва нито „да“, нито „не“. Осведомява се, размисля.

— Ако добре разбирам, задачата ми е Ла Рок ще бъде двойна. Да изградя колективен живот и да организирам отбраната.

— Първо отбраната — отговарям аз.

Той поклаща глава.

— Няма да е лесно, стените не са недостъпни. Много голямо е разстоянието между южната и западната врата. И ще ми липсват хора. Особено млади.

— Ще ти дам Бюрг и Жане.

Той прави гримаса.

— Ами оръжие? Ще имам нужда от тридесет и шесткалибровите пушки на Вилмен.

— Ние имаме двадесет, ще ги поделим.

— Ще ми трябва и бомбохвъргачката.

Прихвам да се смея.

— Преувеличаваш! Какъв е тоя национализъм! Много присърце вземаш вече интересите на Ла Рок.

— Не съм казал, че ще приема — отговаря Мейсоние сдържано.

— И на това отгоре ме изнудваш!

Не мога дори да го накарам да се усмихне.

— Добре — казвам, като размислям малко. — Когато укрепленията на Ла Рок бъдат завършени, ще ти давам бомбохвъргачката петнадесет дни всеки месец.

— Така — казва Мейсоние.

Думата има неопределено и сдържано значение, така, както я употребяваме в Малжак. Той продължава:

— Остават и храните от Курсьожак, които Ферак е докарал тук. Много са. Бих искал да зная ще вземеш ли от тях.

— Какво има? Знаеш ли?

— Да. Току-що ми казаха. Птици, две прасета, две крави, сено и цвекло в изобилие. Сеното е останало там в една плевня, която те не са били толкова глупави да я изгорят.

— Две крави! Мислех, че в Курсьожак имаха само една крава!

— Скрили втората, за да не я дадат на Фюлбер.

— Я ги виж ти! Пет пари не са давали за това, че бебетата в Ла Рок умират от глад, стига само тяхното да е добре хранено! Това не им е помогнало много!

— И така — продължава Мейсоние, като ме връща сухо на въпроса. — Какво смяташ да правиш? Ще искаш ли частта си?

— Дали искам частта си! Какво нахалство! Това имане принадлежи изцяло на Малвил, тъй като Малвил победи Вилмен!

— Слушай — казва Мейсоние, без да се усмихва. — Ето какво ти предлагам: вземаш всичките кокошки…

— По дяволите кокошките! Доста много имаме в Малвил. Много зърно гълтат.

— Чакай: вземаш кокошките и двете прасета, а ние — останалото.

Прихвам да се смея.

— На Малвил — две прасета, а на Ла Рок — две крави! Това ли е твоята представа за справедлива делба? А сеното? А цвеклото?

Той не казва нищо. Нито дума! Добавям след малко:

— Във всеки случай не мога да реша това сам. Ще трябва да говорим в Малвил.

И понеже упорито мълчи и погледът му е строг, казвам доста неохотно:

— Понеже в Ла Рок имате само една крава, може би ще можем да направим някакво усилие откъм тази страна?

— Така! — казва Мейсоние тъжно, сякаш е останал по-долу в нашите преговори.

И пак мълчание. Той отново мисли. И аз не го притеснявам.

— Ако добре разбирам — казва той с вид на отвращение, — ще трябва още и да се зачитат формите на демокрация, да се спори цели часове и да се оставя да бъда критикуван преди всичко от хора, които нищо няма да вършат, а ще си седят на задника.

— Не преувеличавай, ще имаш златен общински съвет.

— Златен? Ами онази жена, и тя ли е от злато?

— Жюдит Медар ли?

— Да, Жюдит. Езикът й е един! И какво всъщност представлява тя — казва той с подозрение, — социалистка ли е?

— Съвсем не! Тя е от лявото крило на християнската партия.

Лицето му светва.

— Предпочитам така. Винаги съм се разбирал добре с тоя вид католици. Те са идеалисти — допълва той със сдържано презрение.

Като че ли той не е идеалист! Във всеки случай успокоил се е напълно. Защото Марсел, Фожане, Делпейру — той ги познава. Жюдит бе — ако мога да се изразя така — пълна с неизвестност.

— Приемам — казва най-после той.

Понеже приема, сега и аз ще поставя условията си.

— Слушай, бих искал все пак между общинския съвет на Ла Рок и Малвил да има такова споразумение: десетте пушки от Вилмен и евентуално двете крави от Курсьожак не са дадени на Ла Рок. Те са предоставени лично на тебе през цялото време, докато траят функциите ти на кмет.

Той ме поглежда критично.

— Това значи, че искаш да си ги вземеш, ако ларокците ме изгонят?

— Да.

— Може би няма да е така лесно.

— Добре, в такъв случай пушките и кравите ще станат обект на съвместни преговори.

— На пазарлък, какво друго! — казва той с изражение на човек, който ме обвинява.

Всичко това — хладно и дори въздържано от страна на Мейсоние. Чувствувам се неудобно. Мъчно ми е да се разделя с него без нищо, което да припомни сърдечността, която в Малвил определя нашите отношения.

— Е добре — казвам аз, като се преструвам на весел, ето че стана кмет на Ла Рок! Щастлив ли си?

Въпросът ми никак не е уместен. Веднага забелязвам това.

— Не — отговаря той сухо. — Надявам се да бъда добър кмет, но не съм щастлив.

Нетактичността ми вече е тръгнала по нанадолнището. Продължавам да я търкалям.

— Дори и като живееш при Мари Лануай?

— Дори и тогава — отговаря той без усмивка и ми обръща гръб.

Оставам сам. Обстоятелството, че съм си заслужил троснатия му отговор, никак не ме утешава. За щастие нямам време да се задълбочавам в душевните си състояния. Господин Фабрьолатр ме докосва по ръката и ме моли за разговор с учтивост, която е на две стъпки от раболепието. Не мога да кажа, че много обичам тази дълга белезникава свещ, с малката четчица за зъби под носа и с очички, мигащи зад очила с железни рамки. На това отгоре — с неприятен дъх.

Господин Конт — казва той с безизразен глас. Тук има хора, които казват, че искат да ме съдят и обесят. Намирате ли, че това е справедливо?

Отстъпвам цяла крачка назад, просто за да поставя дистанцията. Отговарям студено:

— Не намирам за справедливо да се говори за бесене, господин Фабрьолатр, преди да сте съден.

Устните му треперят, а погледът му блуждае. Съжалявам това отпуснато същество. „Все пак“ — както би казал Марсел — ще забравя ли шпионската му роля в Ла Рок? Съучастието му в тиранията?

Продължавам:

— Кои са тези хора?

— Кои хора, господин Конт? — пита той с едва чут глас.

— Които говорят, че ще ви съдят.

Той споменава двама-трима души, които, разбира се, по време на Фюлбер са стояли съвсем кротичко. След сгромолясването на Фюлбер — без те да си вдигнат и малкото пръстче — ето че страхливците стават безстрашни.

Безформеният Фабрьолатр обаче не е глупак, защото е проследил мисълта ми. Той казва с тънкото си гласче:

— Все пак какво съм извършил аз повече от другите? Изпълнявах заповеди.

Гледам го.

— Може би, господин Фабрьолатр, може би сте били малко по-изпълнителен?

Боже мой, колко е мекушав! В отговор на обвинението ми се огъва като плужек. А пък аз плужеците, дори и като съм с ботуши, никога не съм можел да ги смажа. Отстранявам ги с един удар с върха на обувката.

— Слушайте, господин Фабрьолатр, първо, престанете да се вълнувате, не говорете с никого и си стойте в ъгълчето. Ще видя какво мога да направя за вас.

След което го разкарвам — и него, и благодарностите му — и се обръщам към Бюрг, който крачи с късите си крака от дъното на параклиса към мене, с жив поглед, пробивен, изпъчил напред готваческото си коремче.

— Олеле — казва той запъхтяно, — да бяхте там да чуете! Става цяла история с Газел, тъй като са дошли хора да му забранят да чете молитви на гроба на Фюлбер. Газел не е на себе си. Замоли ме да ви предупредя за станалото.

Слисан съм. В тази минута човешката глупост и низост ми се виждат безкрайни. Питам се струва ли си да хвърляме толкова сили, за да запазим тази зла природна разновидност. Казвам на Бюрг да ме чака и че ще отида с него да видя Газел. Хващам случайно Жюдит и я дръпвам малко настрана.

Започвам да говоря, а тя, разбира се, ме хваща за ръката. Жертвувам ръката си, за да спася останалото.

— Госпожа Медар — казвам аз, — хората губят търпение, времето не чака. Мога ли да споделя с вас някои мои внушения?

Тя кима с едрата си глава.

— Първо: според мене би трябвало Марсел да представи листата за съвета. Трябва да постъпи ловко. Мога ли да бъда откровен?

— Но, разбира се, господин Конт — казва Жюдит и притиска с широката си длан ръката ми.

— Има две имена, които ще предизвикат раздвижване, вашето, защото сте жена, и името на Мейсоние, заради старите му връзки с комунистическата партия.

— Каква дискриминация! — възкликва Жюдит.

Пресичам я, преди да потъне още повече в насладите на свободомислещото си възмущение.

— Марсел би трябвало да подчертае преимуществата ви, с вашето образование… Колкото до Мейсоние, трябва да го представи като специалист по военните въпроси и като човек, необходим за връзка с Малвил. Нито дума за кметство засега!

— Трябва да ви кажа, че се възхищавам от тактичността ви, господин Конт — казва Жюдит и отново натиска мускулите на ръката ми.

— Ако позволите, ще продължа. Има хора, които искат да съдят Фабрьолатр. Какво ще кажете?

— Глупости — казва Жюдит с мъжка отривистост.

— Напълно съм на вашето мнение. Достатъчно ще е обикновено публично порицание. Между впрочем други или същите желаят да забранят на Газел да погребе по християнски Фюлбер. С една дума, стовари ни се една нова Антигона.

Жюдит се усмихва тънко при това споменаване на класиката.

— Благодаря, че ме предупредихте, господин Конт. Ако бъдем избрани, ще убием още в зародиш тези идиотщини.

— А може би ще трябва — прощавайте, че правя тези внушения — да се анулират всички нареждания на Фюлбер.

— Но разбира се.

— Добре, тъй като не искам да изглежда, че упражнявам натиск върху ларокци по време на избора, аз отивам да видя Газел.

Усмихвам й се и след миг колебание тя решава да освободи ръката ми. Тази жена, дори и с недостатъците си, е солта на земята. Почти съм сигурен, че тя ще се разбере с Мейсоние.

Бюрг ме повежда по някакъв лабиринт от коридори до стаята на Фюлбер, където успокоявам нашата „Антигона“, която наистина е съвсем разгорещена и решена да осигури на всяка цена на падналия враг ритуала на нашата религия. Хвърлям един поглед на тленните останки. Веднага отвръщам очи. Цялото лице е една рана. И някой, изглежда, го е мушкал с кама, защото по гърдите му виждам кръв. Сигурен в моята подкрепа, Газел ми изказва благодарност и понеже е започнал да подрежда книжата на Фюлбер (подозирам, че го е обзело силното любопитство на стара мома), предлага ми да ми върне писмото, в което исках, позовавайки се на историята, правото на владение върху Ла Рок. Приемам. Онова, което беше правилно, за да заплашим Фюлбер, не е необходимо при сегашните ни отношения с Ла Рок. Обратно, бих се страхувал, ако оставя това писмо тук, да не бъде използувано един ден за злонамерени цели.

Като пресичам полянката пред замъка, за да стигна до голямата тъмнозелена врата, слънцето отново ме посреща и аз се разтапям в топлината му. Мисля си, че слънцето на Ла Рок сигурно ще намери в замъка, където ще се съберат жителите на Ла Рок, една не толкова красива може би зала, но по-светла и не така влажна като параклиса.

Анес Пимон живее на Пресечката над книжарничката, където се продаваха и вестници, чийто собственик бе нейният мъж — много стара и много кокетна къщичка, където всичко е малко, включително и извитата, стръмна стълба, която води на горния етаж, по чиито завои трябва да мина ребром. Анес ме посреща на площадката на стълбата и ме въвежда в мъничка приемна, осветена от също така малко прозорче. Всичко това прилича на къща за кукли, където някога имаше и една жардиниера с мушкато към улицата. Стените са тапицирани с плат в старо злато и ако не става въпрос за двете кресла — най-ниските и най-разкрачените на света, — човек се пита откъде може да е минал, за да стигне чак дотук облеченият като тях в синьо кадифе диван, във всеки случай не през прозореца, нито пък по стълбата. Може би винаги е бил там, дори преди да бъдат построени стените. Той изглежда доста стар, за да е така, при това и стилът му не личи, обаче датата, издълбана на огромния горен каменен праг на вратата, показва, че къщата е била построена по времето на Луи XIII.

На пода в приемната между двете кресла и дивана има мокет и върху мокета — персийски килим, изработен във Франция, а на килима — бяла изкуствена кожа. Предполагам, че Пимон са наследили двете горни постилки и като не са знаели какво да ги правят в едно толкова тясно жилище, са решили да ги наслагат една върху друга. Получило се е нещо доста топло. Както е топъл и приемът на Анес — свежа, розова и руса, с добри и хубави кафяви очи, които — казах вече — винаги са ми правили впечатление на сини. Тя ми предлага да седна на едно от креслата, където се оказвам тъй ниско и така близо до бялата кожа, че ми се струва, че съм седнал на земята, в краката на седналата на дивана Анес.

Когато съм с нея, винаги изпитвам някакво чувство на близост, доверие и тъга. Насмалко не се ожених за нея, но вместо да ми се сърди за този провал, тя храни към мен приятелски чувства. Уважавам я за това. Мисля, че няма и едно момиче на хиляда, което да реагира като нея. А аз всеки път като я срещна, си казвам не без съжаление — ето един от възможните пътища, по които животът ми би могъл да тръгне. Задавам си въпроси за тази възможност, но това са танталови въпроси, защото не мога да им отговоря. За лишен път си казвам, че няма мъж, който да твърди, че би бил по-щастлив с друга жена, преди да е направил известен опит. Но и да го направи, независимо от това дали му носи щастие или нещастие — това не е вече опит; той става негов живот.

Едно нещо е сигурно във всеки случай. Ако се бях оженил за нея преди петнадесет години, тя щеше дълго да се запази. Много малко е остаряла. Или по-точно — старее красиво, без да вехне, без да съхне, а става по-пухкава, но без излишества. В кръста е приятно тънка, въпреки Кристин, обаче нагоре и надолу всичко е закръглено и каквато е розова и свежа, като че ли току-що е излязла от баня. Грим, коси — нагласила се е, докато ме е чакала. От това задачата ми става по-лека, тъй като усещам, че в този разговор срещу мен ще се изправи с цялата си тежест една изчезнала цивилизация.

Липсват селски умувания, както и омотани предисловия. Макар че живее в малък градец, Анес е гражданка, ако и синтаксисът й да не е по-добър от този на старата Мену. Настанявам се удобно в креслото, гледам я в очите, старая се да замлъкне всякакво вълнение в мен и отивам направо към целта:

— Анес, би ли ти харесало да дойдеш да живееш с нас в Малвил?

Казвам „с нас“, не — „с мен“. Не знам обаче дали на този етап тя схвана добре нюанса, защото пламна в тъмнорозова руменина и сякаш някаква вълна я издигна нагоре от краката до гърдите. Продължително мълчание. Тя ме гледа, а аз се мъча моят поглед да не казва повече от необходимото, толкова много се страхувам да не ме разбере криво.

Тя отваря уста (устните й са красиви, пълни), затваря я, преглъща и когато най-после успява да проговори, казва кратко:

— Ако това ти прави удоволствие, Еманюел.

От това се боях: тя разбира буквално предложението. Ще трябва да бъда по-ясен.

— Не само на мен ще бъде приятно, Анес.

Тя подскача, сякаш съм й ударил плесница. Лицето й отново се облива с руменина и тя ми казва с разочарование и угризение.

— Имаш пред вид Колен?

— Не говоря само за Колен.

И понеже тя продължава да ме гледа, без да смее да разбере, аз й разказвам за Миет, най-вече за Кати и за несполучливия й брак с Тома. Но и тук тя схваща нещата буквално.

— Но аз, Еманюел, бих могла да ти кажа предварително, че с момиче като Кати… Прекъсвам я:

— Остави Кати настрана, това не е въпрос за отделни личности. Днес в Малвил има осем мъже и две жени. Три, ако щеш. Може ли един мъж да си позволи да вземе само за себе си едната от тях? И ако го стори, какво ще помислят другите?

— А чувствата, къде ги, оставяш? — казва Анес живо, почти възмутено.

Чувствата. Разбира се, позицията й е силна. Зад нея усещам векове рицарска и романтична любов. Поглеждам я.

— Ти не ме разбираш, Анес. Никой никога няма да те принуди да правиш нещо, което не желаеш да вършиш. Ще бъдеш напълно свободна в избора си.

— Моят избор! — казва Анес.

Това е вик. Тя влага цял куп упреци в тази дума и не само упреци, тъй като никога не е била толкова близо до любовно обяснение. Това ми въздействува така, че, носен от прилива на вълнението, аз съм почти готов да й отстъпя. Не я гледам. Мълча. Овладявам се. Трябва ми обаче доста време, за да прескоча нейното „моят“. Виждам отлично, че не това е правилният път и че една трайна семейна двойка скоро ще бъде несъвместима с колективния живот в Малвил. От тази гледна точка несъответствието между броя на мъжете и броя на жените, на което аз обичам да се облягам при споровете, не е обаче най-важното. Всъщност трябва да се избира: семейната клетъчна единица или колектив без притежание.

Мисля, че дори не мога да кажа на Анес каква жертва правя, като се отказвам от нея.

— Анес, — казвам аз, като се навеждам напред, — дори и само заради Колен. Ако се оженя за теб, той ще бъде страшно разочарован и ревнив. Ако ти се ожениш за него, аз няма да бъда щастлив. Но не е само Колен, а и другите.

Колен — това е аргумент, който я трогва. И тъй като между впрочем тя чувствува моята непреклонност, а и не може да каже след всичко това дали предпочита Ла Рок пред Малвил, вече не знае какво да прави. Възприема едно чисто женско държане, което в края на краищата не е по-лошо от някое друго: намира убежище в мълчанието и сълзите. Ставам от креслото, сядам до нея на дивана и я хващам за ръка. Тя плаче. Разбирам я. И тя като мене в този момент се отказва от една от мечтаните възможности в живота си.

Когато виждам, че сълзите й пресекват, подавам й кърпичката си и чакам. Тя ме поглежда и казва тихо:

— Бях изнасилена, знаеше ли?

— Не знаех, но предполагах.

— Всички жени от градчето бяха изнасилени, дори и старите, дори и Жозефа.

Понеже мълча, тя продължава:

— Ти затова ли…

Развиквам се:

— Ти си луда! Причината е само една: тази, която ти казах!

— Защото не би било справедливо, знаеш ли, Еманюел. Нищо, че са ме изнасилили, аз не съм уличница.

— Сигурен съм в това — заявявам аз енергично. — Това съвсем не е твоя грешка, не съм го и помислил!

Вземам я в прегръдките си и милвам с разтреперана ръка бузите и косите й. В този момент би трябвало да изпитвам състрадание, но аз чувствувам само, че силно я желая. Желанието връхлита върху мене ненадейно, то ме овладява със страшна бруталност. Очите ми потъмняват, дишането ми се променя. Останал ми е проблясък само колкото да се сетя, че трябва да имам нейното съгласие — на всяка цена, и то веднага, — ако не искам да излезе, че и аз на свой ред я изнасилвам.

Притискам я до себе си. Искам да ми отговори. Стои пасивна в обятията ми и се колебае, чуди се и когато най-после се съгласява, то е, мисля, по-скоро защото съм й предал моето желание, а не защото е убедена.

Смъкваме се на бялата кожа — която в случая се оказва полезна, — без нито за миг да проявя нежността си към Анес. Сякаш съм затворил тази нежност в някакво кътче на съвестта си, за да престане да ме тормози. И обладавам Анес грубо, насилствено.

Но след като завършва това опустошение, аз също плащам данък. Ако е вярно, че човек може да бъде щастлив на различни равнища, аз съм на най-ниското. Но след всички тези битки и тази кръв останало ли е още място за друго щастие, освен щастието, че всички ние сме оцелели? „Аз вече не принадлежа на себе си“ — ето какво й казвам на сбогуване, огорчен и от това, че тя ме оставя с известна хладина, също както преди един час направи Мейсоние.

Когато обаче го виждам в здрача на параклиса след свършване на събранието, Мейсоние ми се струва по-ненапрегнат и по-приятелски настроен. Той идва до мен и ме дръпва настрана:

— Къде беше? Търсихме те навсякъде. Както и да е — продължава той с обичайната си дискретност, — няма значение. Слушай, имам хубави новини. Всичко мина безупречно. Избраха цялата листа, после, по предложение на Жюдит, избраха Газел за свещеник — не с пълно болшинство. И накрая — както бяхме тръгнали — избраха те за епископ на Ла Рок.

Смаян съм. Капак на всичко — това повишение в епископски сан, съвпадащо с разговора, който току-що завърши. Вярно е, че отсъствуващите се ползуват с привилегии. Но ако в това трябва да видя пръста на бога, тогава той проявява снизхождение към слабостите на плътта, каквото никога не са му признавали.

В момента обаче не иронията ме поразява. Развиквам се енергично:

— Аз, епископ на Ла Рок? Моето място е в Малвил! Не им ли каза?

— Чакай малко, те много добре знаят, че няма да напуснеш Малвил. Но ако добре съм разбрал, искат да има някой над Газел, за да го уравновесява. Боят се да не се престарава.

Той се разсмива.

— Това е идея на Жюдит, а аз усилено помагах.

— Усилено си помагал!

— Ами, разбира се. Първо, смятам, че наистина е по-добре ти да имаш влияние върху Газел. Освен това, рекох си, че ще те виждам по-често. — Той добавя полугласно: — Защото все пак напускането на Малвил…

Гледам го. И той ме гледа. Миг по-късно той отвръща очи. Не знам какво да кажа. Знам добре какво изпитва. Още от училище Пейсу, Колен, Мейсоние и аз никога не сме се разделяли. Например Колен, който бе открил магазина си в Ла Рок, но продължаваше да живее в Малжак. А сега, край. Клубът се разпада. В този момент си давам сметка, че е така. Но и за нас в Малвил ще бъде тежко да не виждаме вече Мейсоние.

Стискам рамото му и му казвам някак неловко:

— Ще видиш, ще свършиш добра работа тук.

Казвам му това, сякаш работата някога е утешила някого.

Тома се присъединява към нас и ме поздравява някак неискрено.

После идва ред на Жаке. Не виждам Пейсу. Мейсоние ми го показва на няколко метра, много зает. Жюдит се е закачила здравата за него, щастлива, че най-после е намерила мъж, който да я надвишава с цяла глава. Докато говори с него, тя оглежда огромните му размери. Възторгът е взаимен, защото на връщане в Малвил Пейсу ще ми каже: „Видя ли какво парче? Обзалагам се, че една такава жена сигурно е доста шумна в леглото!“ Но те още не са стигнали дотам. За момента тя опипва ръката му. И аз виждам как моят Пейсу, разбира се, надува мускулите си. Което сигурно прави удоволствие на Жюдит.

— За онова преди малко не ми обръщай внимание — казва ми Мейсоние, — самочувствието ми беше много ниско.

Много съм трогнат, че се е сетил да се извини за студенината си, но отново не зная какво да кажа и мълча.

— Разбираш ли — казва той след малко, — на пътя след засадата, когато ме остави, за да отидеш да вземеш другите от Малвил, постоях доста пред труповете и не ми минаваха много весели мисли през ума.

— Какви мисли?

— Ами например този Ферак, когото трябваше да довършим… Да предположим, че беше някой от нашите с някаква тежка рана. Какво щяхме да направим? Без лекар, без лекарства, без инструменти. Би било лошо да го оставим да пукне, без да му помогнем.

Мълча. И аз съм мислил за това. Тома — също, виждам по лицето му. Мейсоние продължава.

— Ние сме в самото средновековие.

Поклащам глава.

— Не. Не съвсем. Има някаква прилика в положението; вярно е, в Средновековието са познавали подобни моменти. Но ти забравяш едно нещо. Нашето равнище на познания е много по-високо, без да говоря за забележителния сбор от знания, затворени в малката ми библиотека в Малвил. Това остава. А то е много важно, виждаш ли. Защото един ден то ще ни позволи да възстановим всичко.

— Но кога? — пита Тома с отвращение. Засега само се мъчим да преживеем. Разбойници, глад. Утре — епидемии. Мейсоние е прав, ние сме се върнали във времето на Жана д’Арк.

— Ама не — казвам аз енергично. — Как един математик като тебе може да извърши подобна грешка? Умствено ние сме много по-въоръжени от хората от времето на Жана д’Арк. Няма да имаме нужда от векове, за да достигнем нашето техническо равнище.

— И да започнем всичко отначало? — казва Мейсоние и вдига вежди с израз на съмнение.

Той гледа към мене. И примигва. И мен ме обзема същият въпрос. Защото този въпрос го задава той — човекът на прогреса. И защото много добре виждам онова, което той съзира на края на това начало, в бъдещето.