Робер Мерл
Малвил (20)

XVI

— Сигурен ли си?

Виждам го в полумрака, че вдига рамене.

— Веднага го разпознах по описанието на Ерве. И по походката му. Мислеше, че е сам и не се мъчеше да върви като жена.

Млъква и преглъща слюнката си.

— И тогава?

— Оставих го да ме задмине, после се изправих, опрях се на дънера, който виждаш там, и казах: „Бебел, тая не е много умна.“ Той се обърна, като че ли го беше захапало куче по прасеца, стисна вързопчето си на корема и сложи ръка върху него. Казах: „Ръцете на тила, Бебел!“ и тогава той хвърли ножа си.

— И ти го избегна?

— Не знам. Не зная дали съм го избегнал, или Бебел се е объркал от дървото. По навик, защото се е учил да хвърля ножа в дърво. Във всеки случай удари дървото на няколко сантиметра от гърдите ми. Тогава стрелях. Ето ножа — значи, не съм сънувал.

Претеглям ножа в ръката си и с върха на крака си повдигам полата на Бебел чак до гащите му. После се навеждам и на слабата дневна светлина разглеждам главата. Много красиви черти, фини и правилни, обкръжени от дълги руси коси. По лицето човек би могъл да се излъже. Е добре, Бебел, ти най-после разреши проблемите си. Смъртта направи вместо теб своя избор. Ще те погребем като жена.

— Вилмен е искал да ни направи номера на Ла Рок — казва Тома.

Клатя глава.

— Не е наблизо. Иначе щеше да е вече тук.

По-добре е все пак да не стоим цяла вечност на това място. Бебел ще чака за погребението си. Замъквам Тома тичешком до Малвил. И поставям Жаке да пази на крепостта.

Събираме се всички в кухнята на малката входна крепост, един до друг около масата, силно осветени от лампата, която Фалвина е донесла от жилището. Гледаме се мълчаливо. Оръжието е опряно до стената зад нас, а мунициите пълнят широките джобове на джинсите и работните ни комбинезони. Имаме само два патрондаша и тях сме запазили за Миет и Кати.

Вечерята е проста: домашен хляб, масло, пушено свинско и колкото искаме мляко или вино.

Тома повтаря разказа си, слушан от всички с дълбоко внимание, а от Кати с възторг, който ме пробожда. Тази реакция е върхът… Правя всичко възможно, за да я потисна, но не е лесно.

Общата преценка, когато той свършва, е, че наистина Вилмен и бандата му не са били в околността. Защото, чувайки детонацията и знаейки, че Бебел не е носел пушка, те са щели да попаднат на Тома. Задачата на Бебел не е била да заколи вратаря и да отвори вратата, както в Ла Рок, а да отиде на разузнаване. Както двамата от тази сутрин.

Разговорът стихва и го замества дълго, тревожно мълчание.

В края на вечерята вземам думата:

— Щом се разтреби масата, ако всички са съгласни, ще причестявам.

Съгласие. Тома и Мейсоние мълчат. Докато жените разтребват, Пейсу ме завежда в двора.

— Виж какво — казва той тихо, — бих искал да се изповядам.

— Сега?

— Е да.

Вдигам ръце.

— Но, клети ми Пейсу, твоите грехове аз ги знам наизуст!

— Има един нов — отговаря Пейсу. — И то голям.

Мълчание. Жалко, че е много тъмно, та не мога да различа добре лицето му. Намираме се на петнадесетина метра от крепостта и дори не виждам Жаке на пътеката.

— Голям ли? — казвам.

— Доста — отговаря Пейсу.

Мълчание. Вървим със ситни крачки в тъмното по посока към Родилното.

— Кати ли?

— Да.

— Мислено ли?

— Е, да! — отговаря Пейсу с въздишка.

Измервам тази въздишка. Достигаме Родилното и Амарант, която не ме вижда, но ме усеща, прави с ноздрите си едно нежно „пффф“. Доближавам се и търся с ръка напосоки едрата глава на кобилата, за да я погаля. Тя е топла и мека под ръката ми.

— Много ли е сърдечна с теб?

— Да.

— И те целува?

— Да, често.

— Как те целува?

— Ами… — казва Пейсу.

— Хвърля се на врата ти с две ръце и те обсипва с леки целувки?

— Как знаеш всичко това? — пита Пейсу смаяно.

— И в същото време се притиска до теб?

— Ох, ох, ох — казва Пейсу, — тя не само се притиска! Цялата трепти!

В този момент имам много ясна представа какво би направил Фюлбер, ако беше на мое място. Нелош критерий всъщност е това да се мисли какво би направил Фюлбер в подобни обстоятелства, а да се направи обратното. Ето какво се получава:

— Не си само ти, знаеш ли?

— Какво — казва Пейсу. — И ти ли?

— И аз.

Още малко усилие. Нека изчерпим до дъно антифюлберизма.

— При мен е още по-лошо — казвам аз.

— Още по-лошо ли? — повтаря като ехо Пейсу.

Разказвам му как е преминала следобедната ми почивка. За да говоря, се облягам с гръб до преградката на бокса и Амарант слага главата си на рамото ми. Както говоря, галя с дясната си ръка муцуната й. Без да ме хапе, тя, която има манията да прави тикове, ми хваща леко врата с устните си.

— Така че, виждаш ли — завършвам аз, — ти дойде да се изповядаш, а пък се изповядах аз.

— Но аз не мога да ти дам опрощение — отговаря Пейсу.

Възразявам живо:

— Не е там работата. Важното е да кажеш каквото ти тежи на другаря си и да приемеш този другар да те съди.

Мълчание.

— Не те съдя — казва Пейсу. — На твое място и аз бих направил същото.

— Добре тогава — казвам аз. — Ето че и ти се изповяда. И аз.

Не му казвам, че няма да мине много време и той ще се озове, както казва, „на мое място“. Тази мисъл ме прави ревнив. Е добре, ще ревнувам, това е, и ще овладявам ревността си като Тома. Все ще трябва един ден да се излезе на глава със собственическото чувство, ако искаме да живеем в мир в Малвил.

— Гледай ти — продължава Пейсу, — за Кати и за теб не бих повярвал, мислех, че няма друга освен Евелин.

И понеже мълча, той продължава.

— Не че намеквам за нещо.

— И добре правиш.

— Не, не — казва Пейсу, — според мен това ще да е нещо като „дъщеричката на татко“.

— И това не е — отговарям сухо.

Пейсу млъква ужасен — той, който е така деликатен, — че е тръгнал по толкова несигурен терен. Хващам му ръката, която той веднага издува, за да ме накара да почувствувам мускулите му. Тоя Пейсу! Това е навик, останал му от времето на Клуба.

— Да се прибираме — казвам аз. — Сигурно ни чакат.

Знам отлично, че Пейсу би предпочел да получи опрощение в съответната форма. Такова опрощение давам колкото се може по-рядко. Всеки път, когато например старата Мену го иска от мен, аз се чувствувам неудобно. Но по това вече казах какво мисля.

Трохичките са махнати, масата е разтребена и изтъркана. Тъмното и красиво орехово дърво блести. Пред мен — голяма чаша, пълна с вино. А на една чиния — залъчета хляб; Мену довършва рязането им. Машинално ги преброявам: дванадесет са. Тя е броила и Момо.

Масата във входната крепост е много по-малка от тази в жилището. Никой не говори. Ние сме притиснати един до друг, лактите ни се допират. Всички сме забелязали грешката на старата Мену, на всекиго от нас тя припомня, че утре другарите ще трябва може би да махнат на вечеря нейния прибор. Тази мисъл тегне над нас. Не толкова мисълта, че ще умрем, колкото, че няма да бъдем вече заедно.

Преди да дам причастието, казвам няколко думи, в които няма никаква риторика и — с още по-голямо основание — никакво умиление. Обратно, старая се да ги произнеса с възможния най-спокоен тон. Не целя никакво красноречие, а дори неговата противоположност, тоест да предам без всякакъв ефект онова, което мисля.

— Според мене — казвам аз — смисълът на това, което вършим в Малвил, е в старанието ни да оцелеем, като извличаме храната си от земята и животните. Обратно, хора като Вилмен и Бебел имат съвсем отрицателно схващане за живота. Те не се опитват да градят. Те убиват, плячкосват, опожаряват. Завладяването на Малвил означава за Вилмен да има база за грабежите си. Ако човешкият род продължи да съществува, той ще дължи това на ядра като нашето, които се опитват да реорганизират някакъв зародиш на човешко общество. Индивиди като Вилмен и Бебел са паразити и хищни животни. Те трябва да бъдат премахнати.

Продължавам:

— Ние непременно ще спечелим, но не защото нашата кауза е права. Победата ще бъде наша не и защото бих могъл да кажа: „Моля се на бога да ни дари с победа.“

Тези думи, излезли от устата на абата на Малвил, учудват някои от нас. Но аз знам добре защо ги казвам и продължавам:

— За да се победи, е необходима огромна бдителност. Необходимо е също голямо въображение. Вие ме определихте за ваш вожд в случай на опасност. Това не ви освобождава от задължението да проявите вие сами някакво усилие. Ако измислите хитрости, уловки, някаква тактика или клопки, за които досега не сме се сетили, кажете ми ги. И ако противникът ни даде време, ще ги обсъдим.

Щеше ми се да остана в този тон на обективност. Но размислих. Прав, опрял двете си ръце на масата, аз разглеждам насядалите под лампата мои другари. Толкова са натясно, че изглеждат сраснали един в друг. Човек би рекъл: едно-единствено тяло. Лицата са напрегнати и поизмъчени, обаче оставам поразен от изпитваното от всички ни щастие, че сме заедно, и аз искам и това да кажа:

— Вие знаете тукашната поговорка: хората хора правят. (Отначало я казвам на диалект, а после на френски заради Тома.) Излиза, че в Малвил ние в това отношение имаме голям късмет. Не смятам, че ще се излъжа, ако кажа, че привързаността между нас е такава, че никой не би искал да живее, ако трябва да остане без другите. Така че ето за какво моля бога: да се намерим след победата всички живи и здрави в Малвил.

Благославям хляба и виното. Чашата, от която съм пил, както и чинията с нафората обикалят. Това става при най-дълбока тишина. Сам аз си давам сметка за огромната разлика между думите, които току-що казах, и силното вълнение, което изпитвам. И все пак струва ми се, че по някакъв начин това вълнение успя да се предаде. Виждам го по тежките погледи, по бавните движения. В словото си поставих ударението на бъдещето на човека, за да могат и такива убедени атеисти като Тома и Мейсоние да вземат участие в общата надежда. В края на краищата не е необходимо да вярваш в бога, за да имаш чувство за божественото. Последното може да се определи и чрез взаимните отношения в Малвил. Пиейки причастието си, Мейсоние примигва и като се навеждам към него, за да го запитам какво мисли за всичко това, той ми казва с обичайната си сериозност: „Това е нашето бдение над оръжието.“^[1]

Не бих употребил този израз, тъй като го намирам за много драматичен, но всъщност той е точен. Някой свещеник по занаят щеше да говори за самовглъбяване. Макар и изтъркана, това е хубава дума. Съдържанието й е почти зримо: след като са били „пръснати“, всеки се прибира в себе си, всеки „събира“ себе си. Например Кати, която обикновено е толкова буйна, в момента не мисли за онова, което би могла да извлече от тялото си и от телата на другите. Тя мисли. Точка. И понеже не е свикнала, изглежда доста уморена.

Около тази маса има сериозност, има грижа за другите. И смелост. И преди всичко смелостта да мълчим и да гледаме в лицето нашата тазвечершна гостенка. Никой няма желание да я назове, но тя е тук.

Тома, който беше румен, когато ни разказваше преживяното, сега е попребледнял. Убийството на Бебел го е разтърсило. Може би си мисли, че само няколко сантиметра и върхът на ножа е щял да го премахне от тази маса, около която сме седнали — крехки и смъртни с единствена сила — нашето приятелство.

Щом старата Мену се причестява, изпращам я да извика Жаке от крепостта. Тя е много учудена, тъй като не става и дума тя да го замества. Но се подчинява, а щом излиза, замолвам Тома, който в този момент държи чинията с нафората, да вземе още едно парче. Моля го също, щом Жаке пристигне, да отиде да го замести.

Когато и това свършва, решаваме, че освен онези, които няма да се сражават — Фалвиница, Евелин и старата Мену — и ще спят тази нощ на първия етаж на жилището, всички ние ще останем през нощта във входната крепост. Има пет легла: нямаме нужда от повече, защото Колен и Пейсу ще отидат на поста си в бункера и не смятам за полезно да имаме повече от един караул на крепостната стена. Евелин много се огорчава, че ще бъде разделена от мене, но се подчинява, без да възрази нито дума.

Двойното заминаване — на двамата мъже към прикритието и на трите жени в жилището — се извършва бързо, с ред и колкото се може по-малко шум. Когато оставаме петимата — Миет, Кати, Жаке, Мейсоние и аз (Тома е вече на крепостната стена), — написвам реда на смените на едно листче, което поставям под поставката на лампата, като преди това намалявам пламъка. За себе си запазвам охраната от четири часа сутринта, като изисквам при всяка смяна оня, който се връща, да ме събуди. Това ще ми бъде мъчително, но аз разчитам то да държи будно караула. Замолих Жаке да ми свали един дюшек и се изтягам в един ъгъл на кухнята. Останалите четирима се пръсват по двата етажа на малката крепост, като всеки слага оръжието си до главата и ляга да спи облечен.

Малко спя през тази нощ или ми се струва, че е малко, което е все едно. Сънувам хора от типа на Бебел. Защищавам се срещу индивиди, които ме преследват, и отново прикладът на пушката ме удря, без да ми напакости. В миговете, когато съм буден — в началото имам чувството, че по-добре си почивам, — се сещам, че съм допуснал сериозни пропуски: в случай на тревога не съм посочил мястото на всеки един на крепостната стена или във входната крепост. Нито пък съм уточнил целта.

Друг въпрос, който не съм взел пред вид: връзката между прикритието при Седемте бука и крепостта. Необходимо е хората от бункера, като видят, че до дъсчената ограда се доближава група хора, да могат да ни предупредят със сигнал, невидим за нападателите; така бихме спечелили ценни секунди за настаняване на бойците.

Прехвърлям този проблем в главата си през втората половина на нощта, без да намеря някакво разрешение. Знам, че е втората, защото, както бях наредил, Миет ме събуди, после Мейсоние — в края на караула си, — а през всичкото това време аз кроя безсмислени планове за телени мрежи, плъзгащи се по множество халки и свързващи бункера с крепостта. Сигурно дремя, а може би сънувам, защото безсмислието продължава. В един момент се сещам с радост, че един walkie-talkie^[2] би разрешил въпроса, но в следващия си казвам разочаровано, че никога не съм имал такъв.

Все пак трябва да съм заспал, защото подскачам, когато Кати, наведена над мене, ме разтърсва по раменете, казва ми тихо, че е моят ред, като лекичко ме захапва по ухото, на което ми говори.

Кати е оставила отворена една от амбразурите на крепостта и не знам кой — може би Мейсоние — е занесъл там една от нашите скамейки. Много добре, защото отворът е твърде нисък, за да може човек да застане удобно, без да е седнал. Вдишвам няколко пъти дълбоко, въздухът е чудно свеж, така че след тази неспокойна нощ имам учудващото усещане на младост и сила. Сигурен съм, че Вилмен ще ни нападне. Убили сме неговия Бебел, той ще иска да ни накаже. Но съвсем не съм сигурен дали, преди да ни нападне, няма да направи последен опит да разбере с какво разполагаме. След като знае от Ерве за съществуването на оградата, той сигурно се запитва, и не без безпокойство, какво се крие зад нея. Ако добре съм схванал психологията на този побойник, чувството му за чест ще го накара да отмъсти за Бебел, обаче занаятът му ще му издиктува да не напада слепешката.

Нощта не просветлява така бързо и аз едва различавам на четиридесет метра пред себе си барикадата, още повече, че старите дървета, от които е направена, се сливат с обкръжението. Напрежението на очите при лоша видимост е извънредно уморително; аз много пъти прокарвам по клепачите пръстите на лявата си ръка.

Тъй като ми се доспива, ставам, правя няколко крачки по пътеката на крепостта и тихо си повтарям всичките познати басни от Лафонтен. Прозявам се. Пак сядам. Някаква светкавица озарява небето по посока на Седемте бука. Изненадан съм, защото времето не предсказва буря, и ми са необходими две-три секунди, преди да разбера, че Пейсу и Колен са ми изпратили от бункера оптичен сигнал с джобното фенерче. В същия миг камбаната при дървената ограда удря два пъти.

Изправям се с разтуптяно сърце, биещи слепоочия и влажни длани. Да отида ли? Не е ли хитрост? Някаква клопка на Вилмен? Няма ли да загърми с бомбохвъргачката си точно когато отворя шпионката?

На вратата на входната крепост се появява Мейсоние с оръжие в ръка. Той ме гледа и погледът му, който очаква от мене да действувам, ми възвръща цялото хладнокръвие. Казвам тихо:

— Всички ли се събудиха?

— Да.

— Извикай ги.

Не е необходимо да ги вика. Виждам, че всички са тук, призовани от камбаната, с оръжие в ръка. Доволен съм от мълчанието им, от спокойствието, от бързата им реакция. Казвам със съвсем тих глас:

— Миет и Кати — на двете бойници на входната крепост! Мейсоние, Тома и Жаке — горе на крепостната стена, зад стените до бойниците! Мейсоние поема командуването на стрелбата! Жаке, ще отвориш входната врата и ще я затвориш зад мене!

— Сам ли отиваш? — пита Мейсоние.

— Да — отговарям с остър тон.

Той замълчава. Помагам на Жаке да махне безшумно резетата на вратата. Мейсоние ме докосва по рамото. В здрача той ми подава някакъв предмет, вземам го, това е ключът от катинара на вратичката в дъсчената ограда. Гледа ме. Ако смееше, щеше да ми предложи да отиде на мое място.

— Тихичко, Жаке.

Въпреки всичките смазвания, пантите на вратата винаги са скърцали, щом при отварянето си крилото достигне четиридесет и пет градуса. Отварям я мъничко и се промъквам с прибран корем през отвора.

Нощта е прохладна, но по бузите ми се стича пот. Минавам по мостчето, покрай стената и рова, и се спирам, за да сваля ботушите си. Бавно преминавам по чорапи разстоянието, което ме дели от оградата, като гледам, колкото повече се доближавам, да заглуша шума от дишането си. В последния момент, вместо да открехна шпионката, поглеждам със затаен дъх през дупчицата, която ни направи Колен. Вън е Ерве и още един по-нисък момък. Няма никой друг. Отварям шпионката.

— Ерве!

— Аз съм.

— Кой е с тебе?

— Морис.

— Добре. Слушайте ме. Ще отворя вратичката. Най-напред ще ми подадете пушките си. После Ерве ще мине сам. Повтарям: сам. Морис ще почака.

— Съгласни сме — отговаря Ерве.

Отключвам, повдигам вратичката и я закачам. Появяват се двете пушки. Казвам кратко:

— По-надалече пушките. Дулото напред. Бутнете ги навътре!

Те се подчиняват и аз спускам вратцата. Отварям затворите един подир друг. И цевта и пълнителят са празни. Подпирам двете оръжия изправени до стената и вземам в ръка „Спрингфилда“, който досега носех през рамо.

Като свършвам това, пускам Ерве да влезе, затварям вратичката, завеждам Ерве до вратата на входната крепост и чак когато тя се затваря след него, се връщам да взема другаря му.

Преди тази сутрин не си бях давал точна сметка как ще използуваме зоната на предните постове за отбрана. Всъщност тя ще има функциите на шлюзове. Дава ни възможност, след като сме обезоръжили посетителите, да ги пускаме един по един. Като влизам във входната крепост, вземам листчето, на което снощи бях написал реда на смените, и преди да съм разпитал отново Ерве, написвам с молив на гърба новото си нареждане.

Докато пиша, пристигат старата Мену, Фалвина и Евелин. Мену се залавя веднага да пали огъня, като нарежда сухо на втората, на която много й се иска да се позабави, да върви да издои кравите. А Евелин се лепва до мен и понеже не я гоня, хваща лявата ми ръка и обвива с нея кръста си, като стиска здраво с палец пръстите ми. Стои спокойно и неподвижно, гледа ме, като пиша, боязлива да не би, ако бъде по-настойчива, да си оттегля благоволението. Когато се колебая за някоя дума и вдигам очи от листа, виждам, че посетителите разглеждат с интерес Миет и Кати. Интересът е взаимен, уверявам се от един поглед, хвърлен на Кати. Тя стои права, много войнствена, опряна с лявата си ръка на дулото на пушката си, а десният й палец е в патрондаша. Поклаща се леко, загледана без всякакъв срам в Ерве.

Ние съвсем не сме всички, Пейсу и Колен са още на стража в бункера при Седемте хълма, а Жаке е на крепостните стени. Тома — забелязвам това — не поглежда към Кати и е седнал на другия край на масата. Застанал прав зад мен, Мейсоние чете през рамото ми какво пиша. Така той подчертава пред всички, че не току-така е мой заместник.

Щом свършвам с „писанията си“, Мену загасва лампата, а аз разпитвам Ерве.

Той ми съобщава любопитни неща. Вчера вечер за разузнаването на Малвил Бебел не е бил сам. Един от „старите“ го е придружавал. Двамата тръгнали от Ла Рок с велосипеди. Но Бебел скрил неговия велосипед на двеста метра от Малвил и заповядал на „стария“ да не се намесва под никакъв предлог. „Старият“ се скрил, чул изстрела, видял как Бебел пада и се върнал в Ла Рок. Вилмен веднага заявил, че Малвил му бил убил двама „бойци“ и че той „щял да му даде да разбере“. Но преди това, за да си „осигури тила“ и може би за да не бъде само със загуби, наредил нощна експедиция към Курсьожак: шестима мъже под командата на братя Ферак. За нещастие същата сутрин призори „старият“, който ходил на разузнаване с Морис в Курсьожак, бил откраднал две кокошки. Хората от Курсьожак стояли на пост и щом командата се появила, открили огън и убили Даниел Ферак. Побеснял от ярост, Жан Ферак заповядал да се нападне селото и избил всички.

— Какво значи „всички“?

— Двамата мъже, двама старци — мъж и жена, една жена и бебето й.

Мълчим. Гледаме се.

След малко питам:

— А Вилмен какво каза за този подвиг?

— „Извършеното е правилно. Убиват ни един боец. Ти унищожаваш селото.“

Ново мълчание. Подканвам Ерве да продължи. Той се изкашля, гласът му става по-твърд.

— След Курсьожак Вилмен искаше веднага да се насочи към Малвил. Но „старите“ не бяха съгласни. Нито пък Жан Ферак: „Не можем да се втурнем така срещу Малвил, трябва по-напред да разузнаем.“

— Жан Ферак ли каза това?

— Да.

Възмущението прелива у мен. „Да разрушиш едно село“, е да, лесно е. Но Малвил не е същото. Малвил кара тия господа да поразмислят. Доказателството: когато Вилмен иска отново доброволци, от „старите“ не се обажда никой. И за Ерве и Морис не е трудно да бъдат избрани.

— Какво каза Вилмен?

— „Ако тия двама глупаци успеят, ще преминат към «старите». Ако ги убият, нападаме, ясно ли е?“

— А „старите“?

— Въздържани.

— Но ако Вилмен даде заповед за нападение, те ще нападнат, нали?

— Да, все още се страхуват от Вилмен.

— Защо „още“?

— Да речем, че по-малко се страхуват от вчера вечер.

— От смъртта на Бебел?

— Смъртта на Бебел и на Даниел Ферак. Групата на убийците е разтурена. Във всеки случай аз така виждам нещата.

И мисля, че добре ги вижда. Продължавам:

— Ако Вилмен бъде убит, има ли кой да го замести?

— Жан Ферак.

— А ако и Ферак бъде убит?

— Няма друг.

— Ще се разединят ли?

— Да, така мисля.

Закуската е готова. Над купичките върху излъсканото орехово дърво се вие пара. Каква мирна картина, а на няколко километра оттук в двора на един чифлик — шест трупа, от които единият съвсем мъничък. Изтръпнали сме от ужас и изумление. Каква страшна власт има жестокостта върху човека, та той да я зачита с такива чувства! Презрението би било достатъчно. Поразяващото в това клане е не толкова садизмът, колкото безсмислието му. Хора, които се настървяват срещу човешкия живот и се самоунищожават в рамките на човешкия род!

Притеглям купичката към себе си. Не искам да мисля повече за Курсьожак. Искам да поразмисля за битката, която се подготвя. Храним се мълчаливо, тишината е нарушена от неукротимото бъбрене на Фалвиница, която се е върнала от доенето. Вярно, тя не чу разказа за клането и не може да е в унисон с мислите ни. Във всеки случай Фалвининият брътвеж тази сутрин е по-неприятен от всякога. Когато е в добро настроение, старата Мену го сравнява с воденица, водопад, шум от рязане на дърва, а когато е в лошо — с диария. След всичко, което научихме, обзети от мисълта за малкия чифлик, който всички добре познаваме, ние ядем и нищо не казваме. И непрестанното бърборене на Фалвина, което не се отнася до никого, се засилва от мълчанието и става двойно по-неудържимо, тъй като никой не й отговаря. То е като далечен от нас шум, като вода, течаща от покрива по паважа, като бетонобъркачката на зидаря — някога в Малжак — или мотор на дъскорезница. Макар че този словесен поток е съставен от думи — на френски или на диалект, — той не съдържа нищо човешко: той е обратното на общуването, тъй като не идва в отговор на някакво очакване, ушите ни отказват да го приемат и той тече за нищо, отклоняван от всички. Най-после, може би уморен от прекараната нощ и напрегнат заради следващата, аз казвам с риск да дам ново оръжие на Мену:

— Млъкни най-после, Фалвина! Пречиш ми да мисля!

Готово! Веднага сълзи! Оттук или оттам все нещо трябва да тече! Но поне да течеше мълчаливо! Не! Това са хлипания, въздишки, секнене, подсмърчания. Не я виждам, защото съм обърнат с гръб към нея. Но я чувам. Тия стенания са много по-непоносими, отколкото безкрайното й дърдорене. Още повече, че сега получавам в добавка и непрекъснатото мърморене на старата Мену, чиито думи не долавям, но Фалвиница сигурно ги чува, а те сигурно развреждат раната й, като наливат в нея доста много киселина. Ако това продължава, Кати ще се намеси. Не че толкова много обича баба си. И тя понякога я клъвва. Но все пак тя е нейна баба. Кръвта го изисква — тя не може да позволи да й оскубят перушината пред очите й, без на свой ред да удари с клюн и шипове. И това й харесва. Тя е остра и бърза. И добре хапе, „колкото и да е млада“. Хубаво я завърших, като хвърлих това камъче в птичарника! Кудкудякане, разхвърчана перушина, трепкащи крила, пръски от кръв! Като си помислиш, че исках тишина! Благодаря ти, Миет, че си няма. Благодаря и на теб, малка Евелин, че все още се страхуваш от мен, за да мълчиш, когато изпращам светкавиците си.

Трябва да се сложи край, колкото се може по-бързо. Убивам още в зародиш неминуемата атака на Кати.

— Кати, наяде ли се?

— Да.

— А ти, Фалвина?

— Ами да, Еманюел, нали виждаш, свършила съм.

Една дума не й стига на нея, както на Кати, нужни са й седем.

— Тогава вървете и двете да изчистите конюшните. Жаке не е свободен тази сутрин.

Кати се подчинява веднага. Тя изпълнява вчерашното си обещание: истински млад войник.

— А съдовете? — пита Фалвиница, която парадира със съзнателността си.

— Мену ще ги измие заедно с Миет.

— И с мен — допълва Евелин.

— Защото съдовете са много — казва Фалвина, като се преструва, че се колебае.

— Хайде, върви! — намесва се ядосано старата Мену. — И без теб ще се справя.

— Идваш ли, мемѐ? — пита Кати, също ядосана.

И тя излиза, тънка и стремителна, като повлича подире си онази голяма лоена топка, която се търкаля и люлее на огромните си крака.

С цената на не малък брой съдове Мену остава, значи, господарка на терена. Но тази цена не й тежи. Точно това казва и тя недвусмислено в едно последно мърморене, което дозира по продължителност и обем, за да удари в целта, но без да предизвика от моя страна някоя забележка, която би накърнила предимството й. Всичко това се губи постепенно в нещо недоловимо, после — в мълчание и аз най-сетне мога да размисля.

Борбата не е вече толкова неравна. Вилмен е загубил трима „стари“, а двама от „новите“ не са при него. Бандата му, съставена от седемнадесет човека онзи ден, брои вече само дванадесет. От моя страна аз разполагам с Ерве и Морис — с десет бойци. И оръжието ми се е увеличило с тридесет и шест калибрени пушки.

Ако вярвам на Ерве, властта на Вилмен е накърнена. С тримата мъртви самочувствието на бандата е спаднало. То ще спадне още повече с липсата на Ерве и Морис, която ще бъде сметната като загуба.

Три проблема стоят пред мен:

1. Да намеря боева позиция, която да ми позволи да използувам цялостно преимуществата на терена.

2. Да намеря способ, чрез който да ускоря, ако е възможно, демобилизирането на противника.

3. Ако той се оттегли, да му попреча на всяка цена да стигне до Ла Рок и да продължи засадите срещу нас. Последната точка ми се вижда особено важна. Откакто изпратих Фалвиница и Кати в конюшните, в кухнята на входната крепост непрекъснато сноват насам-натам. Тома отиде на пост по пътя за Ла Рок, а Жаке дойде да закуси. Мейсоние отиде да извика Пейсу и Колен, върна се с тях, после излезе с Ерве да заровят Бебел.

Чаках само Ерве да излезе, за да разпитам Морис. Исках да водя този разпит не в негово присъствие, за да се убедя, че разказът на другаря му съвпада с неговия.

Макар че според мен е само с два-три сантиметра по-висок от Колен, Морис изглежда много по-висок, защото е слаб, тънък в кръста и със задник колкото два юмрука. Затова пък е сравнително широк в раменете (макар че костите му още са крехки), което му придава изящността на фигура от египетски барелеф. Лицето му е смугло. Косите — гарвановочерни, дълги и остри — врамчват като у Жана д’Арк едно изтънчено и сериозно лице, оживяващо се навремени от неизменно учтива усмивка. Впрочем учтивостта му е в мозъка на костите. Получаваш впечатление, че дори и да иска, той не би могъл да бъде неучтив.

Морис ми обяснява, че е син на французин, женен за индокитайка от Сент-Ливрад (в Ло-е-Гарон). Баща му ръководел някакво малко предприятие близо до Фюмел и Ерве бил дошъл да прекара няколко дена при него по великденската ваканция, когато бомбата избухнала. Оттам нататък разказът му съвпада по всички точки с този на Ерве, каквито и да са нашите усилия да го хванем натясно. Единствената разлика е, че у Морис споменът за убийството на неговия другар Рене е много по-жив и че озлоблението му към Вилмен е много по-силно. Това озлобление не се изразява с думи. Но когато разказва как го заклали, черните му зеници изведнаж стават сурови, а тесните цепки на клепачите се затварят наполовина. И той като Ерве ми прави добро впечатление. Дори по-добро. Ерве се изразява хубаво, с жар; той има актьорски способности. Без да е така блестящ, Морис е направен от по-закалено желязо.

Обръщам се към Пейсу.

— Пейсу, като се наядеш, имам работа за тебе.

— Слушам те.

— В склада имаме халки. Ще ми се двамата с Морис да ги циментирате в стената на избата. На тях смятам да вържа бика, кравите и Беламур, докато се сражаваме. Бих искал също да ми направиш временен бокс за Аделаид.

— Само Беламур ли? А другите коне? — пита Пейсу.

— Те ще останат в Родилното. Може да ни потрябват. Кажи ми, като свършиш, за да пренесем сено от Родилното в избата.

Забол нос в купичката си, над чийто ръб очите му едва се виждат, Пейсу ме гледа тревожно.

— Мислиш, че може да загубим първата крепостна стена?

— Нищо такова не мисля, вземам предпазни мерки.

Ставам.

— Мену, остави за малко съдовете, ела с мене.

Минутка, колкото да вземе кърпата от Миет и да избърше кокалестите си ръце — и тя ме настига. Помъквам я подире си (тя прави две крачки за една моя) и я завеждам в стаята с инсталациите ни над подвижния мост.

— Мислиш ли, че в случай на нужда ще можеш да управляваш всичко това, Мену? Или предпочиташ Фалвина да ти помага?

— Нямам нужда от тази купчина мас — отговаря Мену.

Показвам й. След два-три опита, като напъва дребното си мършаво тяло и стиска зъби, тя успява чудесно да раздвижи дръжките на рудана. За първи път, от деня точно преди Великден, когато спорехме за общинските избори през 77 година с господин Пола, й давам да върти скрипеца. Глухото скърцане на добре смазаните вериги ме връща необикновено остро в миналото. Така. Няма време за спомени и тъга.

Съветвам Мену да задържа повече, когато, след като е вдигнала подвижния мост, отново го спуска. Мостът трябва да полегне внимателно на каменните стени на рововете. През квадратното прозорче на стаята виждам Пейсу и Колен, които излизат на вратата на входната крепост и гледат към нас. И у тях скърцането на веригите трябва да извиква спомени.

— Това е бойният ти пост, Мену. Щом започне да става горещо, заставаш тук и чакаш. Ако нещата вървят зле и трябва да се оттеглим във втората крепост, вдигаш моста. Искаш ли пак да опиташ? Ще си спомниш ли как е?

— Не съм глупачка — отговаря Мену.

Изведнаж очите й се напълват със сълзи. Смаян съм, защото тя не плаче лесно.

— Хайде, хайде, Мену!

— Остави ме на мира — отговаря ми тя през зъби.

Тя не ме гледа. Гледа пред себе си. Изправена, с вдигната глава, неподвижна. Сълзите се стичат по тъмното й лице (само челото й е бяло, защото лете си закрива главата с голяма сламена шапка). Застанала права, строга, тя държи с две ръце двете ръчки на рудана, като че ли управлява кораб по време на силна буря. Този скрипец го движеше Момо в деня, когато дойде Пола. Той сияеше, танцуваше от радост. Виждам го как беше и тя го вижда и плаче, стиснала зъби, изправена пред съоръжението и без да отпуска ръце. Само миг, и това е всичко. Тя ще се справи с лошото време и след секунда ще излезе от бурния вихър. Обръщам се гърбом, за да не я стеснявам, и гледам през прозорчето. Но с ъгълчето на окото си забелязвам нейната дребна фигура, изправената глава, широко отворените разплакани очи без нито едно ридание. Образът й се отразява в отвореното стъкло на прозорчето и онова, което най-дълбоко ме поразява, са двата й юмрука, вкопчени в ръчките на рудана — постепенно овладяване на живота.

Оставям я. Мисля, че и тя иска това. Отивам с едри крачки в главната кула и през нея — в стаята си. Сядам пред бюрото и в чекмеджето, където отдавна не съм ровил, намирам каквото търся: два молива-флумастер, единия чер, другия червен. Намирам и нещо, което не съм търсил: голяма полицейска свирка, която бях дал на Пейсу в някакъв изблик на щедрост в деня, когато го бяхме натупали, за да му мине желанието да застане начело на Клуба. А свирката е при мене, защото, злоупотребявайки с доброто сърце на Пейсу, на другия ден го бях убедил да ми я продаде на добра цена. И днес дори продължавам да я въртя и превъртам с удоволствие в ръцете си. Тя е все още някогашното чудо. Хромираната й повърхност е устояла на годините, а звукът й е остър и се чува надалеч. Слагам я в горния джоб на ризата си и като пожертвувам четвъртината от голям лист рисувателна хартия, се залавям за работа.

Едва са минали пет минути и някой чука на вратата ми. Това е Кати.

— Седни, Кати — казвам аз, без да вдигна глава.

Писалищната ми маса е поставена успоредно на ъгъла срещу прозореца, така че Кати трябва да я заобиколи, за да седне срещу мене, гърбом към светлината. Минавайки, тя прокарва сякаш разсеяно лявата си ръка по тила и врата ми. В същото време хвърля поглед на това, което правя. Опитвам се да скрия от нея въздействието на присъствието й върху мен. Тя отлично разбира. Седнала е на ръба на стола с изпъчен корем и ме гледа настойчиво, притворила очи, полуусмихната.

— Свърши ли с конюшните, Кати?

— Да, и дори взех един душ.

Това, разбира се, мисля, е преднамерено. Продължавам обаче да стоя с наведени очи. Правя се, че не я разбирам.

— Искаш нещо да ми кажеш? — питам след малко.

— Е да — отговаря тя с въздишка.

— По какъв повод?

— Във връзка с Вилмен. Имам една идея.

Тя продължава.

— Ти каза, ако на някого му хрумне нещо, да дойде да ти го каже.

— Точно така.

— Ами, ето какво. Дойде ми нещо наум — казва тя скромно.

— Слушам те — казвам аз, навел очи над работата си.

Мълчание.

— Не бих искала да те безпокоя — казва тя, — още повече, че, изглежда, имаш много работа. Вярно! Какво пишеш? — продължава тя, като се мъчи да прочете наопаки едрите печатни букви, които рисувам с флумастера.

— Какво правиш, Еманюел, обява ли?

— Обръщение към Вилмен и хората му.

И какво се казва в твоето обръщение?

— Много неприятни неща за Вилмен и други, не толкова неприятни за хората му.

Продължавам:

— Ако щеш, опитвам се да използувам лошото самочувствие на хората, за да ги откъсна от началника им.

— И вярваш ли, че това ще свърши работа?

— Ако нещата вървят зле за тях — да. В обратния случай — не! На мен обаче това ще ми струва най-много един лист хартия.

Чука се на вратата зад мене. Извиквам: „Влез!“, без да се обърна, и продължавам работата си. Забелязвам, че пред мене Кати се изправя на стола и тъй като мълчанието продължава, завъртам се, за да видя кой е дошъл. Евелин.

Смръщвам вежди.

— Какво правиш тук?

— Мейсоние е погребал Бебел и аз дойдох да ти кажа.

— Мейсоние ли те изпрати?

— Не.

— Не беше ли поискала да помогнеш при миенето на съдовете?

— Да.

— Свърши ли се това?

— Не.

— Тогава върви да помагаш. Когато човек започне нещо, не го изоставя заради първата хрумнала му мисъл.

— Отивам — казва тя, без да помръдне нито на йота, заковала в мен големите си сини очи.

Тази неподвижност щеше да й навлече в обикновено време едно леко нахокване. Но не искам да я унижавам пред Кати.

— Е? — казвам аз по-внимателно.

Вниманието ми я стопява.

— Отивам — казва тя, готова да заплаче и затваря вратата след себе си.

— Евелин!

Тя се връща.

— Кажи на Мейсоние, че имам нужда от него. Веднага.

Тя ми изпраща една лъчезарна усмивка и затваря вратата. С един камък три удара: наистина имам нужда от Мейсоние. Успокоявам Евелин. И отпращам Кати, в чието присъствие не съм в безопасност. Вярно е, че в случая не страхът е доминиращото у мен чувство, но все пак има някакъв ред при спешните случаи.

Кати заема отново на стола разпуснатата си поза. Не вдигам очи към нея, най-малкото не ги вдигам на височината на лицето й. Продължавам да работя. За щастие имам само да преписвам, бях си приготвил текста на едно листче за чернова. Кати се разсмива.

— Видя ли как ти отговори! Луда е по теб!

— Това е взаимно — отговарям аз сухо и вдигам глава.

Тя ме разглежда с усмивка, която ме вбесява.

— В такъв случай — казва тя — не виждам какво…

— В такъв случай да беше ми казала какво ти е било хрумнало.

Тя въздиша, върти се на стола си, чеше си крака. С една дума, никак не е доволна, че трябва да изостави вълнуващата тема за отношенията ми с Евелин.

— Добре — казва тя. — Вилмен атакува. Както ти казваш, попада на кокал. (Бог знае защо това я разсмива.) Той се връща в Ла Рок, започва с нас война и това те ядосва.

— Това не само ме ядосва. То е катастрофа. Той може да ни стори голямо зло.

— Тогава — казва тя, — когато си тръгне обратно, ще трябва да му попречим да стигне до Ла Рок, трябва да тръгнем подире му.

— Той ще е отишъл много надалеч.

Тя ме гледа тържествуващо.

— Да, но ние пък имаме коне!

Стоя слисан. Това не е било само предлог: тя наистина е имала нещо наум! А аз, който съм прекарал живота си с коне, не се сетих! Войната и конният спорт нямаха никаква връзка в съзнанието ми. Впрочем, не! Веднъж ги бях свързал, само един път, когато поисках да убедя другарите си да дадат нашата крава на Фюлбер срещу две кобили. Довод, приведен в един спор, но нищо повече. По отношение на Вилмен имах огромно предимство: коне, и нямаше да си послужа с тях!

Ставам от стола си:

— Кати, ти си гениална!

Тя се изчервява и по внезапната радост, която нахлува в нея, разтваря устните й и прави очите й като на щастливо дете, мога да измеря колко тежко е понасяла да бъде подценявана от мен.

Размислям. Не й казвам, че идеята й ще трябва да се поразчепка, тъй като не можем да се изтърсим ей така на шосето зад бандата на Вилмен с тропащи копита по калдъръма. Те ще ни чуят, ще ни причакат на някой завой и какви мишени ще станем тогава за тях!

— Браво — казвам аз, — браво, Кати, ще видя тази работа, а междувременно не казвай нищо на никого.

— Разбира се — отговаря тя гордо.

И увлечена от новото бреме на добродетелите си, тя прибавя към тях и дискретността.

— Хайде — казва тя, — отивам си, виждам, че работиш, оставям те.

Ставам — неблагоразумна постъпка, защото, като заобикаля писалищната ми маса, тя се хвърля на врата ми и се увива около мен. Пейсу е прав: тя трепти.

На вратата се чука и аз извиквам: „Влез!“, без да размисля. Това е Мейсоние. Странно нещо, но той се изчервява и запримигва. А аз съм отчаян, че предизвиквам скандал.

Вратата се затръшва след Кати, но Мейсоние не си позволява нищо, нито разни „хе-хе“, каквито би изрекъл Пейсу в подобен случай, нито усмивчиците на Колен.

— Сядай — казвам аз, — само за една минута.

Той сяда на още топлото място на Кати. Седнал е на стола под прав ъгъл, мълчи и не помръдва. Успокояващо е да си с мъже. Свършвам обявата много по-добре и по-бързо, отколкото в началото.

— Ето — казвам, като му подавам обръщението, какво ще кажеш?

Той чете на глас:

„Владение Малвил и Ла Рок

Престъпниците, чиито имена са обявени по-долу, са осъдени на смърт: Вилмен, поставен извън законите, водач на банда. Жан Ферак, палач на Курсьожак.

Що се отнася до останалите, ако при първото подканване оставят оръжието си, ние ще се задоволим да ги изгоним от нашата територия, като им дадем храна, за осем дена.

Еманюел Конт

абат на Малвил“

След като я прочита на глас, Мейсоние я препрочита тихичко. Гледам източеното му лице, дългите бръчки по бузите му. Думата „съвест“ е изписана на всяка негова черта. Той бе добър комунистически активист, но би могъл да бъде също така добър свещеник, добър лекар. А със своята жар да бъде полезен и да обръща внимание на подробностите — много добър администратор. Колко жалко, че не стана кмет на Малжак! Сигурен съм, че дори и сега още съжалява.

— Какво мислиш за това?

— Психологична война — отговаря той трезво.

Това е констатация. Преценката ще дойде по-късно. Той отново мисли. Да го оставим да предъвква. Знам, че е бавен, но че плодът на преживянето му си струва труда.

Той подхваща:

— Само че според мене това ще има смисъл само ако Вилмен и Ферак бъдат убити. В такъв случай, разбира се, тъй като няма да има кой да ги командува, останалите могат да предпочетат, вместо да се бият, да си спасят живота.

На Кати бях казал: „Ако работите вървят зле за тях.“ А Мейсоние е много по-точен: ако Вилмен и Ферак бъдат убити. Той има право. Нюансът е от значение. Не трябва да го забравям, когато давам заповеди за стрелба в момента на битката.

Ставам.

— Това е. Можеш ли да ми намериш парче шперплат, да залепиш това на него и да му пробиеш две дупки?

— Напълно възможно — отговаря Мейсоние и става.

Той заобикаля бюрото ми с обявата в ръка и се спира до мен.

— Исках да ти кажа: продължаваш ли да държиш да се използуват само бойниците със стеничките?

— Да. Защо?

— Те са само пет. С двете бойници при входната крепост стават седем. А сега ние сме десет.

Гледам го.

— Какви са ти заключенията?

— Че за вън ни трябват трима души, а не двама. Обръщам ти внимание, защото бункерът е много малък за трима.

И Мейсоние след Кати! Цял Малвил мисли, търси, изнамира. Цял Малвил се е насочил с всички свои сили към една-единствена цел. Имам впечатлението, че съм част от едно цяло, което ръководя, но на което същевременно съм подчинен, в което сам аз съм някаква бурмичка, и то мисли и действува за своя собствена сметка като едно същество. Опияняващо чувство, неизпитвано никога в живота ми преди, когато, каквото и да вършех, се свеждаше еснафски само до мен.

— Изглеждаш доволен — казва Мейсоние.

— Доволен съм. Намирам, че нещата вървят добре в Малвил.

Още докато го произнасям, това изречение ми се вижда смешно в сравнение с онова, което изпитвам.

— Все пак — казва Мейсоние — не ти ли се свива от време на време стомахът?

Разсмивам се.

— Е да!

И той се смее и добавя:

— Знаеш ли какво ми напомня това? Деня преди получаване на свидетелствата ни!

Пак се смея и опрял ръка на рамото му, го изпращам до витлообразната стълба. Той си отива, а аз се връщам, за да взема „Спрингфилда“ си и да затворя вратата.

Дворът на първата крепост. Колен, Жаке и Ерве ме чакат, последните двама са още с лопата в ръка. Колен — с празни ръце и малко настрана. Близостта с тия двама гиганти сигурно е малко потискаща за неговия нисък ръст.

— Дръжте сечивата си — казвам аз. — Имам работа за вас. Чакаме Мейсоние.

Чула гласа ми, Кати излиза от Родилното с чесалото в едната ръка и четката в другата. Знам какво прави: възползува се от това, че Амарант има нова настилка, за да я почисти. Защото Амарант страстно обича да се търкаля независимо от това дали боксът й е мръсен, или не. Фалвиница е седнала на голям дънер, поставен удобно пред входа на пещерата, и като ме вижда, скача с виновно изражение.

— Стой си, Фалвина, сега е твой ред да си починеш.

— Не, не — отговаря тя високомерно, което ме дразни. — Мислиш ли, че ми остава време да сядам?

Тя остава права, но без да върши повече работа, отколкото ако е седнала. Мълчи и това е вече нещо. Пререканията от тази сутрин още й държат влага.

Това държане дразни и Кати, толкова повече, че за да махне настилката на животното, е трябвало, както казва, „да изкара“ най-тежката работа. И понеже усещам, че е готова да клъвне баба си, аз се намесвам:

— Свърши ли с Амарант?

— Крайно време беше! Само колко прах от лайна нагънах! За какво ми трябваше да вземам душ! И да не мислиш, че е лесно да четкаш кон с пушка на рамо? (При тези думи тя се разсмива.) А тази глупачка гледа само да убива животни! Използувам случая да ти кажа: готово, още една! Ама й лепнах един по муцуната на твоята Амарант, ще има да ме помни!

Искам да видя жертвата. За щастие това е една стара кокошка. Подавам я на Фалвиница.

— Дръж, Фалвина, оскуби я и я изчисти, и я отнеси на Мену.

Фалвиница приема, щастлива от тази дребна работа, която ще извърши седнала, точно както тя обича.

Това е. Чакаме Мейсоние. Животът в Малвил продължава. Отпуснал ръце, учуден, че стои без работа, Жаке ме гледа с добрите си очи, жални, молещи и влажни като на куче.

Подпрял се елегантно на единия си крак, Ерве глади съблазнителната си островърха брадичка и гледа към Кати, която не го поглежда, но се кипри отчасти за него, отчасти за мен, като кърши без всякаква полза различни части на тялото си. Облегнат на стената, Колен наблюдава тази сцена отдалеч с ладиевидната си усмивка. А Фалвиница пак е седнала, с кокошката на колене. Не е започнала още да я скубе, но и това ще стане. Подготвя се.

— В края на краищата — казва Кати, все така полюлявайки се — твоята Амарант има само недостатъци. Прави тикове, въргаля се във фъшкиите, убива кокошките.

— Може да е от второстепенно значение за тебе, Кати, но Амарант е чудесна кобила.

— О, разбира се, ти я обожаваш! — продължава тя дръзко. — И нея! (Тя се смее.) Все пак би трябвало да поставиш една решетка в долния край на бокса й. Каква полза, че в къщи има осем мъже, ако нито един не може да направи това! (Тя се смее и поглежда Ерве с крайчеца на окото си.)

Оставям ги, запътвам се с едри крачки към склада в главната кула, вземам едно руло тел и едни клещи, като отбелязвам взетото на плочата за писане на Тома. Докато върша машинално това, мисля за Кати и за внушението й да използуваме конете, както и за Мейсоние и за неговата ценна бележка по повод бойните стени. Изведнаж ми хрумва нещо: това, което всички ние вършим сега в Малвил, и то бързо, много бързо, защото тук бързината е условието да останем живи, е изучаването на военното изкуство. Очевидност, която заслепява: няма вече институции, на които да се облегнем. Редът — това са нашите пушки. И не само те: нашите хитрости. Ние, които по Великден нямахме друга грижа, а само как да спечелим изборите в Малжак, сега внедряваме в себе си един по един неуловимите закони на първичните войнствени племена.

Точно излизам от склада и срещам Мейсоние, който носи обявата. Вземам я от него. Отлично. Дори е направена художествено. Мейсоние е оставил рамка от шперплата около листа хартия. Като се връщам с него в първата крепост, препрочитам обръщението си. Изпитвам изведнаж слабо свиване в стомаха. Няма значение. Ще мине.

Когато отиваме при другите, Кати ме пита какво има на дъсчицата; аз протягам ръка, за да могат всички да прочетат. И Колен се приближава.

— Как, вие абат ли сте? — пита Ерве смаяно, при което неочакваното „вие“ предизвиква усмивки.

— Бях избран за абат на Малвил, но можеш да продължаваш да ми казваш „ти“.

— Е добре — казва възвърналият самоувереността си Ерве, — прав си бил да пишеш така, защото сред бандата има хора, на които това ще въздействува. Прав си също, като си нарекъл Вилмен „човек, поставен извън законите“. Тоя мръсник едва ли не представя изстъпленията си за законни заради чина, който бил имал в армията.

И двете бележки ме радват. Те потвърждават мисълта ми, а именно, че в безредните времена не съществуват само отношения на насилие. Обратно на това, което човек би могъл да помисли, едно звание, някакъв чин, някаква длъжност продължават да имат значение. В общия хаос хората се вкопчват в онова, което е останало от реда в миналото. И най-малкото подобие на законност ги заслепява. Така че, изтръгвайки — поне на книга — офицерските му пагони, нанасям на Вилмен чувствителен удар.

— Кати, ти ще ни преведеш и петимата през отвора на оградата. И ще стоиш близо до входната крепост през цялото време, докато бъдем навън. Ти, Фалвина, ще предупредиш Пейсу, че излизаме. Той е в избата с Морис.

— Веднага ли? — пита Фалвиница, без да става, с още непокътнатата кокошка на колене.

— Веднага! — отговарям аз остро. — Размърдай се! Кати се смее и като се извърта горделиво на тънкия си кръст, гледа как баба й тръгва, разлюляна като желирана маса.

Когато излизаме на пътя, вземам преднина с Мейсоние и тихо му давам нарежданията си. Той трябва да изкопае окоп за един човек на хълма при Седемте бука, с видимост към площадката.

Мейсоние одобрява. Оставям го с Ерве и Жаке и тръгвам с Колен по горската пътека. Вървя пред Колен и го карам да стъпва в моите стъпки, защото, ако намеря клонките си вързани, ще завия в гъсталаците, за да не ги счупя.

Всички са там. Значи, противникът не е открил прекия път, който води за Ла Рок. Така и предполагах по причини, които вече изтъкнах. Доволен съм, че проверих.

Остава втората част от задачата ми. Последния път, когато ходих с кон в Ла Рок по шосето, забелязах една много тясна пътечка между два рида и два обгорели дънера, един срещу друг, от едната и от другата страна. Възнамерявам да опъна телта между тези два дънера и да окача на нея обръщението към Вилмен. За жалост дори и по прекия път, е доста далече. Чувам, че Колен се мъчи и пъшка зад мене и изведнаж си спомням с угризение, че той малко е спал миналата нощ, тъй като беше в прикритието. Обръщам се.

— Отдъхваме ли вече?

— Още малко.

— Още половин час, може ли? Щом окача надписа и ще починем.

— Не се тревожи — отговаря Колен, като смръщва вежди и издава челюсти.

Макар че е минал четиридесетте, намирам нещо много детинско в него, когато направи такава муцунка. Внимавам да не му го кажа. Той много държи на мъжествеността си, може би не в блестящия стил на Пейсу, но в основата си в същата степен.

Много е горещо. Вир-вода съм. Разтварям яката си и запретвам ръкави. От време на време се обръщам и задържам някое клонче, да не би да шибне Колен. Виждам, че е блед, очите му са малко хлътнали, устните стиснати. Олеква ми заради него, когато стигаме.

От горската пътека до шосето пътят отначало върви леко нагоре, но завършва с двадесетина метра стръмни скали. За слизане в краен случай мога и да се смъкна с плъзгане надолу. За обратното качване ще ми е трудно. Релефът на терена е същият от другата страна на пътя, което впрочем му придава нещо потискащо на това място. Като че ли е задушен между два стръмни склона.

Смъквам се много по-стремително, отколкото бих искал. Стоварвам се доста грубо на шосето. Прокарвам телта през двете дупчици на таблото, закачам го на единия дънер, след което го опъвам и закачам отсреща на другия. Не се бавя. Колен, когото не виждам, е залегнал на края на гъсталаците, на ръба на стръмнината, и с пушка пред себе си, ме прикрива откъм Ла Рок. Добра охрана, ако се разправяме само с един човек. Но ако е цяла банда? Тогава ще бъда изложен на опасност, тъй като зад себе си имам напълно гол терен, без храсти, без трапища чак до следващия завой, заедно с перспективата — ако искам да стигна до гъсталака — да се катеря от едната или от другата страна по двадесет метра много стръмен склон, съвсем открит откъм врага.

Забелязвам, че с оръжие на рамо — тоест, с което не си служа в момента — и с двете си ръце едва се качвам, и то след многобройни усилия, подхлъзвания, падания и всичко това — много бавно.

Като стигам на върха, Колен е така добре скрит в гъсталака, че не го виждам. Но той сигурно ме вижда, само че не смее да ме извика, да не би да вдигне шум. Чувам някаква кукумявка. Спирам се поразен. Защото от деня на събитието всичко е заглъхнало: нито бръмчене на насекоми, нито птичи писък. Бухането продължава, съвсем близо. Тръгвам и се спъвам в краката на Колен.

— Ей, внимавай! Тук съм! — казва той тихо.

— Чу ли кукумявката?

— Аз бях — казва Колен и безшумно се смее. — За да те извикам.

И тържествуващо с едно щракване слага предпазителя на оръжието си.

— Ти ли си бил? Слушай, отлично беше! Излъгах се!

— Не си ли спомняш подражанията ми по време на Клуба? Бях най-добрият.

Дори и днес Колен се гордее с това. Беше отличен във всичко, което не изисква сила: лък, прашка, топчета, фокуснически номера. И, разбира се, да жонглира с три топки, да ти измайстори флейта от тръстика, да направи от хартия гилотина за мухи, да отвори ключалката с парченце тел и да ти изиграе падане, като се качва на катедрата на учителя.

Усмихвам му се.

— Десет минути почивка. Можеш да поспиш.

— Знаеш ли какво си мислех, докато те прикривах, Еманюел? Че това ъгълче от пътя е мечта за засада. По двама души от двете страни на шосето, и цяла банда може да се изчисти.

— Хайде, спи, спи! После ще правиш стратегия!

За да заспи по-бързо, аз се отдалечавам, но този път — за да не го изгубя пак — оставям знаци в гъсталака. Отдалечавайки се, гледам Колен. Едва легнал, той заспива, като смазва под себе си две-три малки папрати, стиснал пушката в сгъвката на ръката като любима жена.

Гледам часовника си. Вървя назад-напред. Полуботушките ми не вдигат никакъв шум. Този склон гледа към север и след падналите дъждове всичко е покрито е мъх. Пак съм поразен от тропическата пищност на издънките. Няма голямо разнообразие обаче. Струва ми се, че със смазващата си жизненост папратите са на път да завладеят всичко. Но тишината, липсата на живот потискат. И най-малката паяжина, и най-дребната нишка от едно клонче до друго би ме зарадвала. Страхувам се, че — освен ако пристигнат у нас от други области, по-малко засегнати — няма вече да видим насекоми. А птичките? Да предположим, че някъде са оцелели, как биха могли да живеят тук без насекоми? За четвърт век гората ще се възстанови, но природата ще остане осакатена.

Заобиколен от тази задушаваща тишина, от влагата на гъсталака, без никакъв полъх от вятър, който да раздвижи листата, аз се чувствувам самотен и изживявам тежък момент. Не е страхът от битката. Празнота в стомаха, разтуптяно сърце — това ми е известно: благодарим. Не, онова, което изпитвам, е много по-лошо. То е друг вид тревога. Колен спи и без него, без другарите ми, далеч от Малвил, аз имам чувството, че вече не представлявам абсолютно нищо. Празен съм като необлечена дреха.

Това чувство на изпразненост е толкова непоносимо, че събуждам Колен. Какъв егоизъм! Събуждам го цели пет минути преди часа, който си бях определил. Той отваря очи, обляга се и ми заговаря и първата му дума е да ме наругае. Няма значение, в момента, в който ми заговаря, аз намирам себе си. С чувствата ми на привързаност, с отговорностите ми, с ролята, която другарите ми са ми поверили, и с характера, с който ме знаят. Влизам в кожата си, облекчен, че я имам.

— Не можеш ли да ме оставиш на спокойствие! — казва Колен тихо. — Какъв сън сънувах!

Той гори от желание да ми го разкаже, но аз му давам знак да мълчи. На това място сме много близо до пътя. Навлизаме в гъсталака и когато най-после тръгваме по пътечката, той вече е забравил съня си, но не и скритата зад него тревога. Странно е как опасността не е в състояние да потисне напълно ежедневните ни мисли.

Той ме гледа с вдигнати под ъгъл вежди, полуусмихнат.

— Кати не тича ли мъничко подире ти?

— Тича.

— Ами не тича ли и подир Пейсу?

— Забелязал ли си?

— А след Ерве?

— Може би.

Мълчание.

— Ами я кажи, а Тома?

— Тома си казва, че в Малвил има две жени за шестима.

— Е, и?

— Той се пита дали е било разумно да се жени за Кати.

Пак мълчание, после Колен продължава:

— Според теб защо има толкова малко жени?

— За скитащите се банди това е естествено. Или главатарите им не ги искат, или пък физически са били унищожени. Когато няма почти нищо за ядене, ядат само най-силните.

— Но за хора като нас?

— Искаш да кажеш, които водят уседнал живот?

— Да.

— Това, мисля, е друго явление. Преди деня на събитието осемдесет на сто от момичетата напускаха селото и отиваха в града.

— И ти мислиш, че всичките градове са разрушени?

— Не мога да кажа. Но досега бандите, с които се разправяхме, не бяха от хора от града.

Мълчание.

— Лошо — казва Колен мрачно. — Би било много по-добре за всички, ако всеки си имаше жена.

Съждение, което, като поразмисли човек, не ми се вижда много ласкаво за Миет. Бедна Миет: ето още един, който се е изморил от твоята служба.

Променям темата.

— Колен, искам днес следобед да се наспиш хубаво.

Както и очаквах, той се дърпа.

— А защо аз? — пита и изпъва рамене.

Наистина, защо той? Не защото е дребен, та…

Отговарям сериозно:

— Искам да ти поверя една много важна задача в устройството на отбраната.

— А — казва той разведрен.

— Бих искал да се настаниш в индивидуалния окоп, който Мейсоние копае сега.

— А кой ще бъде в бункера?

— Ерве и Морис.

— А на мен окопчето?

— Да. Което значи, че през нощта няма да спиш. Те могат да спят, като се редуват, но ти не.

— Не ме е страх от една безсънна нощ — казва Колен нехайно. После добавя: — Какво оръжие ще имам?

— Една тридесет и шест калибрена пушка.

— А! — казва той доволен.

Вдига глава и ме поглежда.

— А те?

— Ерве и Морис?

— Да.

— Техните пушки.

Мълчание.

— Защо и тримата с едни и същи пушки?

— Защото, като започнете да им стреляте по задниците, момчетата на Вилмен да не могат да различат по звука собствените си пушки.

Той се спира и ме гледа с извитата си усмивка.

— По звука, но не и по пипане. — После добавя: — Ти имаш идеи, които на никого не биха дошли на ума.

— И ти също.

— Аз ли?

— Ще ти кажа после. Не съм свършил. Тази нощ ще ти дам бинокъла си.

— А! — казва Колен.

Добавям:

— Мисля, че Вилмен ще атакува призори. На теб разчитам да го откриеш пръв и да ми известиш за присъствието му.

— С електрическото фенерче ли?

— В никакъв случай. Ще се разкриеш.

— Е как тогава?

Гледам го.

— С бухане на кукумявка.

Той ме гледа, усмихва ми се с лъчезарната си усмивка и изглежда така горд, че реакцията му малко ме натъжава, макар че я предвиждах. Ако беше възможно, бих дал на драго сърце половината от сантиметрите, които имам в повече, за да престане да търси в най-дребното нещо компенсация за ръста си.

— Каза за някаква моя идея — продължава след малко Колен.

— Едно хрумване на Кати и едно твое.

— На Кати ли? — пита Колен.

— Виждаш ли, няма да повярваш. В мисълта си ти може би си й дал твърде определено място.

Миг, колкото да си позволим малко смях „между мъже“, и продължавам:

— Ако Вилмен се оттегли, ще го преследваме на коне, но не по шосето. По пряката пътека, по която вървим. Ще стигнем доста преди него на мястото на обявата. И там ще му устроим засада.

— Идеята за засадата е моя! — казва Колен с прикрита гордост. — А на Кати?

— Кати се сети за конете. А аз се сетих за пътечката.

Оставям го да се къпе в славата си. Вървим мълчаливо цели пет минути, после той казва с леко изменен глас:

— Мислиш ли, че така ще изяде пердаха тоя Вилмен?

— Мисля. Да. — И добавям: — Сега само от едно се страхувам: да не би да не дойде.