Робер Мерл
Малвил (19)

XV

Два дни след посещението на стария Пужес наредих да се извърши призори разузнаване под стените на Ла Рок. Уверих се, че Фюлбер се охранява зле и че превземането на града ще бъде лесно. На двете врати имаше охрана, но помежду им минаваше дълга крепостна стена, която никъде не бе пазена и съвсем не беше толкова висока, че да не може да се изкачи със стълба или още по-добре с въже, снабдено със скоби.

Определих експедицията срещу Ла Рок за следния ден, но противно на общото мнение наредих нощното наблюдение на околностите на Малвил да продължи до зори. След жътвата, тъй като нямаше какво да пазим към Ле Рюн, нощната ни охрана се бе ограничила в едно прикритие, което бяхме изкопали в хълма при Седемте бука, откъдето имаше великолепна гледка към пътя за Малвил и дъсчената ограда.

Тъй като другарите ми проявиха известна колебливост да осигурят през нощта външното наблюдение в навечерието на похода ни срещу Ла Рок, смятайки, че трябва да бъдат бодри за големия ден, реших, за да дам пример, да пазим двамата с Мейсоние.

Няма нищо по-обезсърчаващо от нощна охрана. Най-чиста работа — навик и дисциплинираност. Стоиш там и чакаш да се случи нещо, а в повечето случаи не се случва нищо. Тома и Кати имаха поне възможността да се любят, когато им беше ред да пазят нощем, макар, че прикритието не беше кой знае колко подходящо за това, въпреки старанието на Мейсоние да го подреди. Както при Ле Рюн стените на окопа бяха укрепени със снопчета пръчки. А земята, освен дървената решетка, бе изкопана в наклон с малка канавка, която отвеждаше дъждовната вода надолу по склона по една тръба. Отгоре той не бе покрит само с клони, а и с парче ламарина, на което имаше един пласт земя с тревни туфи тук-там по нея, така както си беше земята след късното избликване на пролетта. А по края бяхме пренесли заедно с пръстта малки разлистени храсти, които не пречеха на погледа, но така добре прикриваха скривалището, че от пътя, водещ към Малвил, бе трудно да го различиш дори и с бинокъл от заобикалящите го овъглени трупи и зелени храсти.

За да може да се наблюдава и стреля в посока към дъсчената ограда, на прикритието имаше отвори на височината на гърдите към север и към изток. За жалост точно от север и изток идваха дъждовете и силните ветрове, така че въпреки навеса на покрива бурите все пак ни мокреха, сякаш предпочитаха да се изливат нощно време.

Бях разпределил времето за бдение и за сън между мен и Мейсоние така, че за себе си да запазя ранните утринни часове — най-опасни според мен, защото, за да се доближи, врагът би трябвало да може да различи нещо от целта си.

Не чух абсолютно никакъв шум. Всичко стана като в ням филм. Стори ми се, че видях две сенки да се доближават до дъсчената ограда по пътя за Малвил. Казвам „стори ми се“ именно защото отначало не повярвах. На разстояние седемдесет метра човек е наистина много блед образ, а когато този образ — който сам по себе си е сив — се мести мълчаливо на сивата скала в мъгляво време, преди пукването на зората, питаш се дали това не е някаква измислица. При това дали не бях и задремал малко? Така трябва да е било, защото допирът на бинокъла до очите ми ме накара да подскоча и веднага, докато се опитвах да го наглася — а то не беше лесно при такава неяснота в мъглата, — взех да се потя независимо от утринния хлад. При това земята навярно се затопляше. Оттам — изпаренията, които излизаха от нея, се трупаха в долчинките и плъзваха по скалата. Успях все пак да наглася стъклата за очите си, като се водех по оградата, а оттам преместих бавно окуляра към запад по скалата.

Издадоха ги лицата им. Видях две малки кръгли, розови петна, откроени на сивия околен цвят. Необикновено бе колко ясно се виждаха тези две петънца въпреки мъглата и здрача, докато телата, облечени в неутрални цветове, се сливаха много повече със скалата. Сега обаче, като се ръководех по двете розови петна, отгатнах очертанията им.

Те напредваха бавно по пътя, който водеше за Малвил, долепени, както ми се стори, колкото се може повече до скалната стена. Сега различавах и ръста им. Единият изглеждаше много по-едър и атлетически сложен от другия. И двамата държаха по една пушка, точно това ме учуди: не приличаха на ловки пушки.

Разтърсих Мейсоние веднага, щом очите му се отвориха, сложих ръка на устата му, после прошепнах:

— Мълчи. Пред дъсчената ограда има двама души.

Той попремигна, после махна ръката ми и изшепна:

— Въоръжени ли?

— Да.

Подадох му бинокъла. Мейсоние го нагласи на очите си и ми каза нещо, но толкова тихо, че не го чух.

— Какво казваш?

— Нямат торби — отговори ми той и ми подаде бинокъла.

В момента думите му не ми направиха впечатление. Спомних си за тях миг по-късно. Отново сложих бинокъла. Здрачът се беше разсеял и аз виждах розовите лица на скитниците не вече като петна, а със съвсем ясни очертания. Те не бяха изпосталели, нямаха нищо общо с крадците при Ле Рюн. Тези двама мъже бяха млади, силни и добре хранени. Видях как по-високият се доближава до оградата и по положението на тялото му разбрах какво прави. Той четеше надписа, който бяхме залепили за посетителите. Това беше едно голямо парче шперплат, боядисано в бяло, на което Колен бе написал с черна боя следния текст:

„Ако намеренията ви са приятелски, позвънете с камбаната. Ние ще стреляме по всекиго, уловен в изкачване на оградата.“

Малвил

Като творба, това бе нещо тънко изпипано. Преди да ги боядиса, Колен бе нарисувал букви с молив и бе подострил четката си с ножици, за да е сигурен, че няма да размаже. Щеше му се да нарисува под „Малвил“ мъртвешка глава с две кости, но аз се възпротивих. Намирах, че текстът, както беше сдържан, бе достатъчен.

Всеки от двамата мъже търсеше — но напразно — някакъв процеп, който да му позволи да погледне вътре в оградата. Единият извади дори някакъв нож от джоба си и се опита да среже с него старото твърдо дъбово дърво. В този момент гледаше Мейсоние и той ми подаде бинокъла, като каза тихо и съжалително:

— Я погледни тоя глупак!

Погледнах, но докато наглася бинокъла, човекът се беше вече отказал от опита си. Той отиде до другаря си. Опрели глави, те сякаш се съветваха. Стори ми се, че не бяха съгласни и по многото движения, които високият направи по посока на пътя, помислих, че той иска да се оттеглят, а ниският — обратно: искаше да продължават. Но какво да продължават? Това не беше ясно. Едва ли можеха да мислят, че двамата сами ще нападнат Малвил?

Някакво решение във всеки случай, изглежда, бе взето, защото ги видях да нарамват един подир друг пушките си (отново ме заинтригува формата на оръжието им). После високият се облегна на оградата и като събра ръцете си на височината на корема, направи столче за ниския. В този момент думите на Мейсоние, че никой от тях не носи торба, ми дойдоха на ума. Очевидността на нещата ме ослепи. Тези хора не бяха сами. Те нямаха намерение да нападат Малвил, нито дори да проникнат вътре. Те се числяха към някаква банда и, подобно на нас вчера в Ла Рок, бяха дошли на разузнаване преди нападението.

Оставих бинокъла и казах на Мейсоние тихо и отривисто:

— Ще сваля ниския и ще се опитам да пленя високия.

— Не беше такава уговорката — отговори Мейсоние.

— Променям първата заповед — отвърнах веднага рязко.

Погледнах го и макар че моментът никак не беше за шеги, наду ме изведнаж смях. Защото на честното лице на Мейсоние се четеше мъчителна борба между зачитането на една заповед и подчинението на командира. Добавих в същия тон:

— Ти няма да стреляш. Това е заповед.

Прицелих се. В окуляра на моя „Спрингфилд“ видях ясно в профил розовото лице на ниския в момента, когато, стъпил на раменете на другаря си и вкопчил се с две ръце в горния край на дъсчената ограда, той вдигаше сантиметър по сантиметър лицето си, за да стигне с очи на височината на напречната летва. На такова разстояние и при това с целящ окуляр работата бе просто играчка. Мина ми през ума, че на това младо и здраво момче му оставаха само още една-две секунди живот. Не защото се опитваше да мине оттатък оградата — той нямаше и такива намерения, — а защото в главата си бе вече събрал сведения, полезни за нападателя. Главата, която от един мой куршум щеше да се пръсне като лешник.

Докато ниският разузнаваше мястото дълго и внимателно и без да знае доколко сведенията, които трупаше, му са вече непотребни, аз доближих напречната чертичка на окуляра до ухото му и гръмнах. Той сякаш скочи нагоре, сякаш извърши някакъв опасен скок, преди да се строполи на земята. Другарят му остана неподвижен цяла секунда, после, като се завъртя кръгом, хукна надолу по пътя за Малвил. Извиках:

— Стой!

Той продължаваше да бяга. Изревах с цяло гърло:

— Спри, ти, високият!

Отново се прицелих. Точно когато докарвах чертичката на височината на гърба му, за моя голяма изненада той спря. Извиках:

— Двете ръце на тила! Върни се при оградата!

Той бавно се върна обратно. Пушката му все още бе на рамо. Нея именно следях, готов да стрелям при най-малкото подозрително движение.

Нищо не се случи. Забелязах, че човекът се спря на известно разстояние от оградата и разбрах, че не желае да вижда разбития череп на своя другар. В този момент камбаната при входната кула заби с пълна сила. Изчаках да спре и извиках:

— Застани с лице към стената и не мърдай!

Той се подчини. Подадох „Спрингфилда“ на Мейсоние, взех неговата карабина и му казах бързо:

— Ще го държиш на прицел, докато мина от другата страна. И щом стигна там, пристигаш и ти.

— Мислиш, че са от някаква банда ли? — каза Мейсоние, като си навлажняваше устните.

— Сигурен съм.

В този момент някой — мисля, че беше Пейсу — извика от стената на входната крепост:

— Конт, Мейсоние, наред ли е всичко?

— Всичко е наред.

За да сляза по хълма на Седемте бука и се кача от другата страна, ми беше нужна цяла минута. Човекът не се бе помръднал. Стоеше прав с лице към скалата и ръце на тила. Забелязах, че краката му леко треперят. Гласът на Пейсу извика отзад оградата:

— Да отворя ли?

— Не още. Чакам Мейсоние.

Погледнах човека. Метър и осемдесет, гъсти черни коси, младежки тил. Размерите на Жаке, но по-тънък. Силен, но строен. Облечен делнично както младите земеделци от нашия край: джинси, полуботуши и карирана вълнена риза. Но на него тия дрехи имаха елегантен вид. Самата му външност беше елегантна. Дори и в унизителното положение, в което го принуждавах да стои, той запазваше някакво достойнство.

Когато и Мейсоние пристигна при мен, казах му:

— Вземи му оръжието.

Опрях дулото на пушката до гърба на пленника. Веднага, без да става нужда да му се казва, той вдигна ръце, за да помогне на Мейсоние да прехвърли ремъка на пушката през главата му.

— Военна пушка — каза Мейсоние с уважение. — Модел 36.

Извадих кърпата от джоба си, нагънах я и казах:

— Ще ти завържа очите. Свали си ръцете.

Той се подчини.

— Така. Сега можеш да се обърнеш.

Той се завъртя и освен очите най-после видях лицето му. Не повече от двадесет години. Избръснат, но с малка остра черна брадичка, грижливо подрязана. Открито и сериозно изражение. Но, разбира се, трябваше да видя и очите.

— Мейсоние — казвам аз, — прибери пушката на умрелия, както и мунициите, които са на него.

Мейсоние изръмжа. Досега бе избягвал да гледа трупа и разбитата глава. И аз също.

— Пейсу, можеш да отвориш.

Горното резе бе дръпнато, после долното, след това и двете напречни резета. Чу се щракване: катинарът.

— Още една тридесет и шест калиброва пушка — казва Мейсоние, като се изправя.

Пейсу излезе, хвърли поглед към трупа, руменото му лице побледня; той взе от Мейсоние двете пушки.

— „Спрингфилдът“ ли го нареди така? — запита Пейсу.

Мейсоние не му отговори.

— Ти ли стреля? — продължи Пейсу, като видя „Спрингфилда“ в ръцете на Мейсоние.

Той поклати отрицателно глава.

— Аз стрелях — казах раздразнено.

Опрял длан на гърба на младежа, аз го бутнах напред. Пейсу затвори. Улових пленника под ръка и го накарах да се завърти няколко пъти, преди да тръгнем из зоната без капани. Повторих същото три-четири пъти до входната крепост. Пейсу и Мейсоние вървяха след мене безмълвно. Мейсоние — защото нямаше желание да говори, след като бе изпразнил джобовете на мъртвия, а Пейсу — защото му бях свикал.

На крепостната стена при входната кула две от дървените табла, които затваряха амбразурите на някогашните бойници, бяха отворени и зад тях различих лица. Вдигнах глава и сложих пръст на устата си.

Колен отвори вратата на входната крепост. Изчаках да я затвори, после пуснах ръката на пленника, дръпнах Мейсоние настрана и му казах тихо:

— Заведи пленника в жилището, като го водиш в зигзаг, но не прекалено. И аз идвам.

Когато Мейсоние се отдалечи с пленника, дадох знак на Колен и Пейсу да ги следват на разстояние, но без да говорят.

Двете възрастни жени, Миет, Кати, Евелин, Тома и Жаке слизаха по каменната стълба на крепостта. Дадох им знак да не говорят. Изчаках да дойдат до мене и им казах тихо:

— Тома, Миет и Кати остават на крепостните стени. Евелин — също. Жаке, дай оръжието си на Миет. Ти идваш с нас. Също — Мену и Фалвиница.

— А защо не и аз? — обади се Кати.

— После ще питаш защо — отговори й Тома сухо.

Евелин си хапеше устните, но ме гледаше, без нищо да каже.

— Не е справедливо — казва Кати тихо, но с ярост. — Всички отиват да видят пленника! Само ние — не!

— Именно — казах аз. — Не искам пленникът да ви види: Миет и тебе.

— Значи, смяташ да го пуснеш? — запита Кати живо.

— Ако мога — да.

— Какъв свят! — отговори Кати възмутено. — Ще го пуснат, а ние няма дори да сме го видели!

— Нали виждаш мен! — викнах аз гневно. — Не ти ли стига? Иска ти се да се занасяш с тоя тип? И то с враг на всичкото отгоре!

— А кой казва, че искам да се занасям с него? — пита Кати разярено, със сълзи на очи. — До гуша ми дойде да ми повтарят все това!

Миет, която следеше тази сцена със силно неодобрение, направи нещо неочаквано: стисна изведнаж раменете на Кати с лявата си ръка и сложи длан на устата й. Кати взе да се бори като пума. Но Миет я задържа до себе си обуздана и притихнала.

Забелязах, че Евелин ме гледа. Гледаше ме със скромно и достойно изражение. Виж, тя се подчинява. И без нищо да каже. Позабавих се, за да се усмихна на тази малка лицемерка.

— Идваш ли, Жаке?

Жаке не знаеше какво да прави: бях му казал да остави оръжието си на Миет, а и двете ръце на Миет бяха заети.

— Предай си пушката на Тома — подхвърлям му през рамо, като се отдалечавам.

Чувам, че зад мене се тича. Това е Жаке.

— Винаги е била такава — казва той полугласно, като ме настига. — Дори и на дванадесет години. Все като котка. Така започна онази работа с бащата в Блатото. Но това й послужи за урок. — После добави:

— О, тя не струва колкото Миет! О, не!

Нищо не казвам. Не искам да се поддам на някаква преценка, която би могла да бъде повторена. А и много съм недоволен, Тома разбра, но не и Кати. Не още. Недисциплинираността продължава.

В голямата зала на жилището пленникът е седнал със завързани очи на мястото на Момо — Жаке на долния край на масата с гръб към огнището. Денят вече е настъпил, но слънцето още не е изгряло. Най-близкият до пленника прозорец е полуотворен. Въздухът е топъл. Отново ще имаме хубав ден.

Давам знак на другите да седнат. Те заемат обичайните си места с пушка между краката. Жените остават прави, Фалвиница този път е мълчалива. Време е за закуска и тя е готова. Млякото е сварено, купичките са на масата и хлябът е там, както и домашно приготвеното масло. Чувствувам изведнаж, че ми се свива стомахът.

— Колен, махни му превръзката.

Виждаме очите на пленника. Той силно премига и малко по малко свиква. След това ме гледа, поглежда другарите ми, гледа купичките, хляба, маслото. Харесват ми очите му. Харесва ми също и държанието му. Добре се държи. Бледен, но не разстроен. С изсъхнали устни, но с твърдост в лицето.

— Жаден ли си? — питам най-спокойно.

— Да.

— Какво искаш? Вино или мляко?

— Мляко.

— Искаш ли да ядеш?

Колебание. Повтарям:

— Искаш ли да ядеш?

— Искам.

Отговори с тих глас. Предпочитал мляко вместо вино. Значи, не е селянин, макар че според мен не е много далеч от селската земя.

Давам знак на старата Мену. Тя му налива мляко и му отрязва филия хляб доста по-дебела от онази, която подхвърли на стария Пужес. Както казах, тя има слабост към хубавите момчета. А пленникът е красив, с черни очи, черни коси и с черна остра брадичка, която се откроява на матовата му кожа. При това здравеняк, макар и изто̀чен. Защото старата Мену преценява човека и като работник.

Тя слага масло на филията му и му я подава. Когато филията се появява пред пленника, той се обръща, за да погледне Мену, усмихва й се леко и синовно и развълнувано й благодари. Макар че външно съм все още студен и въздържан, с обсадата ми вече е свършено. И по погледа, който ми хвърля Колен, виждам, че и той мисли така, което затвърдява мнението ми.

Старата Мену ни обслужва и ние ядем при пълна тишина. Казвам си, че ако ниският момък, когото убих, бе подложил раменете си на нашия пленник, последният щеше да бъде сега с разбит череп. Глупава, мъчителна мисъл, която не е никому полезна и която пропъждам, защото не ме развеселява. Но тя се връща няколко пъти и ми разваля закуската.

Пленникът е свършил. Той слага двете си ръце на масата и чака. Добре се е почувствувал от храната. Бузите му са румени. И — нещо необикновено — той изглежда щастлив, че е между нас. Щастлив и облекчен.

Разпитвам го. Той веднага отговаря, без никакво колебание, без нищо да прикрива. Нещо повече: изглежда доволен, че ме осведомява.

Ние обаче съвсем не сме толкова доволни, когато научаваме кой стои насреща ни: един силен отряд от седемнадесет души, командувани от някой си Вилмен, представящ се за бивш офицер от парашутни наказателни групи. Структурно бандата се състои от „стари“ и „нови“, като последните са роби на първите. Неумолима дисциплина. Три наказания: бой, карцер с лишаване от храна и вода, заколване пред строения в една редица отряд. Вилмен разполага с една бомбохвъргачка с около дузина малки снаряди и около двадесетина пушки.

Ерве Льогран — това е името на пленника — ни разказва по какъв начин са го завербували. Вилмен завзел селото му, на югоизток от Фюмел. Имал загуби по време на нападението и поискал да ги попълни.

— Задигнаха ни — казва Ерве. — Рене, Морис и мене. Заведоха ни на селския площад. Вилмен каза на Рене: „Съгласен ли си да се включиш в моя отряд?“ Рене каза: „Не.“ Веднага братя Фейрак го бутнаха да застане на колене и Бебел го закла.

— Жена ли е Бебел?

— Не. Всъщност не.

— Опиши го.

— Метър и шестдесет и пет, дълги руси коси, фини черти. Тънък кръст. Малки ръце и крака. Обича да се облича като жена. Можеш да се излъжеш.

— А Вилмен и той ли се лъже?

— Да.

— И не само той?

— О, не!

— Момчетата страхуват ли се от Вилмен?

— Страхуват се главно от Бебел.

Ерве добавя:

— Много е сръчен с ножа. От „старите“ той най-умело го хвърля.

Гледам го.

— Когато си от „новите“ как ставаш „стар“?

— Дават ти за пример Вилмен: никога не е при „старите“.

— Как тогава?

— Като се обявиш доброволец за бойни задачи.

Казвам сухо:

— Затова ли се предложи за разузнаването на Малвил?

— Не. Двамата с Морис искахме да ви предупредим и да дезертираме.

— Защо не го направихте тогава?

Той отговаря без сянка на колебание:

— Защото с мене не беше Морис. Ето как стана това: тази сутрин Вилмен поиска четирима души за две бойни задачи, едната към Курсьожак, другата към Малвил. Само ние двамата с Морис излизаме от редиците. Двама „нови“. Тогава Вилмен наруга „старите“ и накрая двама от тях се предложиха. Сложи мен с единия, а Морис с другия. Морис в тоя момент прави разузнаване на Курсьожак.

— Има нещо, което не разбирам. Тази сутрин Вилмен изпраща разузнавачи, едни към Курсьожак, други — към Малвил. А защо не и към Ла Рок?

Пауза. Ерве ме гледа.

— Ами защото ние сме в Ла Рок — отговаря той бавно.

— Какво! — виквам аз.

В същото време, не знам защо, се полунадигам на стола си.

— Какво! Вие сте в Ла Рок! Откога?

Въпросът ми няма смисъл. Не е важно в кой момент Вилмен се е настанил там. Важно е, че е в Ла Рок. Заедно с пушките си, със закалените си в бой момчета, бомбохвъргачката и опита си.

Виждам, че и другарите ми побледняват.

— Бандата превзе Ла Рок вчера вечер при залез-слънце — казва Ерве.

Ставам и се отдалечавам от масата. Поразен съм. Нареждам да се направи разузнаване на охраната на Ла Рок призори, а същия ден вечерта, в здрач, Ла Рок бива превзет, но не от нас! А ако не ми беше дошло на ум тази сутрин да хвана пленник въпреки Мейсоние, който искаше да се зачитат моите глупави разпоредби, щях да се явя тази сутрин пред стените на Ла Рок заедно с другарите си и с увереността за лесна победа. За нещастие имам богато въображение: виждам как ние стоим на открит терен, заковани на място от унищожителния огън на седемнадесет бойни пушки.

Усещам, че краката ми треперят. Слагам ръце в джобовете и като обръщам гръб на масата, отивам към прозореца. Отварям широко и двете му крила и дишам учестено. Мисля, че пленникът ме гледа, затова се мъча да възвърна спокойствието си. Животът ни е зависел от някаква незначителна случайност, всъщност — две случайности: едната — нещастна, другата — щастлива, при което втората е унищожила първата. Вилмен превзема градеца в навечерието на деня, в който ще го нападна, а аз пленявам един от неговите хора няколко часа, преди сам да тръгна в атака. Че животът ти зависи от такива абсурдни съвпадения — ето какво те прави скромен.

Сядам пак на мястото си с непроницаемо лице и казвам кратко:

— Продължавай!

Ерве ни разказва завземането на Ла Рок. Привечер Бебел се явил сам пред южната врата, бил преоблечен като жена, с вързопче в ръка. Човекът, който пазел на кулата — по-късно ще научим, че е бил Лануай, — го пуснал да влезе, а щом Бебел установил, че Лануай е сам, прерязал му гърлото. След това отворил на другите. Градчето паднало без нито един изстрел.

Тогава Мейсоние иска думата и аз му я давам.

— Колко бойни пушки имате? — пита той пленника.

— Двадесет.

— И много муниции?

— Да, така мисля. Пести се, но не много.

Ерве продължава:

— Принципът на Вилмен е да разполага винаги с двадесет души за тези двадесет пушки.

По желание на Мейсоние Ерве описва подробно бомбохвъргачката. Като свършва, казвам:

— Има нещо, което трябва да уточниш. Двадесет ли сте или седемнадесет?

— По принцип сме двадесет. Но след Фюмел загубихме трима души. Останахме седемнадесет. Всъщност сега не сме вече седемнадесет, ти уби един: шестнадесет! И като плени мен: петнадесет!

Не можем да се лъжем по тона му: много е доволен, че е между нас.

Казвам след малко:

— Този Морис, който бил вербуван заедно с тебе, отдавна ли го познаваш?

— Отдавна! — отговаря Ерве и се оживява. — Той ми е другар от детинство. Прекарвах ваканцията си при него, когато бомбата избухна.

— Обичаш ли го?

— Съмняваш ли се? — отговаря Ерве.

Гледам го.

— Тогава не можеш да оставиш той да е в един лагер, а ти — в друг. Не е възможно. Виждаш ли се да стреляш по него, ако Вилмен ни нападне?

Ерве се изчервява и в погледа му се четат две неща: щастлив е, че му давам основание, за да може да се сражава рамо до рамо с нас, и се срамува, че е забравил Морис. Удрям лекичко с длан по масата.

— Ще ти кажа какво ще направиш, Ерве. Ние ще те пуснем.

Той подскача. Не е имало пленник, толкова нерадостен при мисълта, че ще бъде освободен. С крайчеца на окото си забелязвам различни движения и у другарите ми.

Гледам Ерве. Кръвта се е оттеглила от лицето му. Казвам:

— Нещо не е в ред ли?

Той поклаща утвърдително глава. После казва задавено:

— Ако ме пуснеш, без да ми върнеш пушката, все едно, че ме осъждаш на смърт.

— И за това съм помислил. Преди да тръгнеш, ще ти върнем оръжието.

Ново раздвижване. Правя се, че не ги забелязвам.

— Ето какво ще направиш. Няма да казваш, разбира се, че са те пленили. Ще кажеш, че другарят ти е бил убит, когато си е показал главата над оградата, и че ти си избягал под град от куршуми. — Добавям: — Ще кажеш, че според тебе е стреляно от главната кула.

Никак не държа Вилмен да заподозре преди нападението си съществуването на малкото прикритие на хълма на Седемте бука.

— Запомни, това е важно!

— Ще запомня — отговаря Ерве.

— Така. Значи, при първа възможност ти и Морис…

— Няма нужда да ми правиш чертеж — прекъсва ме Ерве.

— Последен въпрос, Ерве: как дойде от Ла Рок?

— Ами по шосето — отговаря Ерве поучудено. — Има ли друг път?

Не му отговарям. Това е. Няма какво повече да си кажем. Ерве чака. Разглежда наоколо с черните си чувствителни и откровени очи. Острата брадичка му прилича. Прави го по-улегнал и по-възрастен. Той ни оглежда, гледа старата Мену — веднага е почувствувал слабостта, която тя изпитва към него, — прозорците с пречки, трофейните оръжия между прозорците, монументалната камина. Адамовата му ябълка се движи в гърлото му и макар че умее да се сдържа, аз знам добре, че това момченце — защото той е момченце — е силно развълнувано. И че се страхува само от едно: да не изгуби хората, които вече са го приели като свой. Да не изгуби Малвил.

Ставам от стола.

— Време е, Ерве.

Той става, доближава се до мен и аз отново слагам превръзката на очите му. Всички го изпращаме до малкия замък при входа, а оттам само ние двамата с Мейсоние го съпровождаме до дъсчената ограда. Превеждаме го през дупката. За негово щастие тялото на „стария“ е паднало откъм пропастта, така че не се налага Ерве да се доближава много до него, когато се навежда и запълзява на колене, за да мине от другата страна. Подавам му пушката през отвора и той, като се изправя, ни махва с ръка и същевременно по детски ни се усмихва. Тръгва с широки крачки. Гледам го през шпионката как се отдалечава.

— Май че изгубихме една пушка — казва ми Мейсоние на ухото.

Гледам го.

— Може би ще получим две.

И което е още по-важно: двама бойци. Защото пушките ни с тази на мъртвия сега станаха осем. Освен шестимата мъже имаме с какво да въоръжим Миет и Кати. Не, най-голяма нужда имаме от мъже. Ако Ерве и Морис успеят, Вилмен ще остане само с четиринадесет човека. А при такова предположение — ние ще бъдем десет. А при сражения с пушки броят на хората е от голямо значение.

Това именно обяснявам на събранието, което съм свикал веднага след заминаването на Ерве, във входната крепост, докато Жаке копае гроб за мъртвия от другата страна на стобора, а сто метра по-надалеч Пейсу стои скрит в долната страна на пътя с оръжие в ръка, за да охранява, докато той работи. „И не забравяй, Пейсу, да се криеш — каза Мейсоние. — Да виждаш, без да те виждат!“

Защото Мейсоние е експертът ни. Престараващо се военно лице. Той е комунист с военна подготовка. Навярно е смятал, че откъдето и да идват, познанията са добре дошли. В началото на събранието ни той обяснява, че пушките калибър 36 са в употреба във френската армия от момента на Втората световна война. Че естествено по-късно са направени и други, по-добри, но че все пак тези не са лоши. Колкото до бомбохвъргачката, според него, Мейсоние, тя е изобретена от американците през 1942 година като противотанково оръжие. Това оръжие има точност на попадението до 60 метра. Стените на Малвил не са застрашени — много са дебели. Ако Пейсу беше тук, щеше да каже: „И измазани с вар. Шестстотингодишна вар, която сега е по-твърда и от камък.“

— Обаче стоборът! — казва Мейсоние и клати глава. — И вратата на първата крепост! И подвижният мост на втората!…

Споглеждаме се. Показвам оптимизъм, какъвто ни най-малко не изпитвам.

— Няма проблем — казвам твърдо. — Разбира се, стоборът ще бъде пожертвуван. При всички случаи той е само за камуфлаж и за обявяване на тревога. Дъсчената ограда само ще забави, като принуди врага да я разруши и да се разкрие. Обратно, пред вратата на входната крепост ви предлагам да построим, за охрана, стена от дялан камък, дебела метър и висока три метра. Доста отдалечена от моста, така че да остане място за минаването на човек на кон, а после, добре де, в двора имаме пясък, в избата имаме чували, ще ги напълним и натрупаме, пред стената.

За голямо мое облекчение Мейсоние одобрява, а след техническите му пояснения одобрението му много тежи.

Преди да минем към действия, казвам още няколко думи. Бях взел решение за охраната през последната нощ против мнението на останалите. И много добре направих. Не искам да правя от това капитал, но повтарям: в съпротивата на другарите имаше всъщност недисциплинираност. Също както и съпротивата на Кати — но в още по-голяма степен, — когато я изпратих да охранява крепостта по време на разпита на пленника. Тук си показвам малко зъбите: занапред няма да търпя подобни неща! Като издам някаква заповед, не смятам да си губя времето в спорове с разни пикли!

Ставам. Заседанието е траяло само десет минути и е свършило. Далече сме от някогашното многодумство…

Кати не каза нищо, но ми хвърли един много любопитен поглед. На омраза? На злоба? Съвсем не. Приличаше по-скоро на нещо от рода на: „Пикла ли съм? Добре, ще видиш тогава!“ Но това „ще видиш“ не беше в никакъв случай заплаха. Ако смеех, бих го окачествил по-скоро като обещание.

След изкопаването на гроба и полагането на мъртвия в него, освобождавам от предния пост по пътя за Ла Рок незаменимия Пейсу, замествам го с Колен, тъй като не искам да бъда изненадан в разгара на работата от някакво дневно нападение, макар че го смятам за малко вероятно. Определям две работни групи. Едната — под командуването на Пейсу — му носи на самото място, където ще се строи стената, съвсем готови блокове, от които имаме значителни количества в първата крепост. Другата, съставена от четирима мъже и Евелин, пълни чували с пясък, завързва ги и ги докарва на края на рововете с оглед нареждането им. Имаме две градинарски колички и те няма да спрат да превозват през целия ден.

За да не губим толкова време и за да има винаги хора в близост с оградата, решавам, че докато трае тревогата, ще се храним на смени в кухнята на малката крепост при входа, а също, че яденетата ще се сведат до една чиния с колбаси, тъй като старата Мену и Фалвиница имат по-важна работа от готвенето.

Преди още Пейсу да е положил първия камък, отивам да изкарам двете каруци — нашата и каруцата от Блатото. Оставям ги близо до рововете, в незаетата с капани част от паркинга. Поставени по този начин, те ни най-малко не пречат на стрелбата, а аз избягвам да ги затварям зад стената, която строим, тъй като в мисълта ми тази стена трябва да стане постоянен фортификационен елемент. Защото, дори и да предположим, че един ден бъдем нападнати от някоя банда, която не разполага с бомбохвъргачка, голямата дървена врата при входа си остава слабото място на Малвил: противникът може да я изгори или да я издъни. А интересно е да му се забрани достъпът със стена, зад която той може да мине само по тесен проход, лесно охраняван чрез засилена стрелба.

Давам си сметка, че средновековните зидари не са се скъпили за размера на каменните блокове, които са дялали. Блоковете, които ни създават затруднения, са от развалините на стария град, построен някога в първата крепостна стена (по времето, когато в Малвил е имало мирови съдия) и те са с внушителна тежест. Не е лека работа да ги повдигнеш и да ги опреш, като свиеш колене, преди да ги изтърколиш с облекчение в количката. Понякога са нужни двама души. Поставих Колен на пост именно за да му спестя това усилие. Но струва ми се, че въпреки добрата си форма и Тома се затруднява. Мейсоние е плувнал в пот. Единствен Жаке, с неговите ръце на горила, изглежда съвсем добре: той повдига без усилие блоковете, за които трябва да търся помощта му.

Що се отнася до мен, аз съм разочарован от физическите ми възможности и както винаги в такива случаи, вместо да си кажа — както бих направил това на тридесет години, — че съм уморен и не във форма, казвам си, че старея и потъвам в униние. Но не за дълго, защото изведнъж си спомням, че миналата нощ съм спал много малко и че не са ми липсвали нито напрежение, нито вълнения. Тази мисъл ми дава ако не нови сили, то поне по-добро самочувствие и аз спазвам ритъма, облян в пот на жаркото слънце и тежкото време, с начупени нокти, болки в ръцете и вдървен кръст.

В тринадесет часа Мейсоние припомня, че двамата с него сме били нощна охрана, и отива „за момент да поспи“. В петнадесет часа, доволен все пак, че съм надминал със сто и двадесет минути издръжливостта на Мейсоние, изведнаж решавам и аз да отдъхна и спирам. Впрочем Пейсу има повече камъни, отколкото му е нужно, и вика Жаке да му помогне за градежа на стената. Предавам командуването на Мейсоние, който се връща — след два часа! — от „моментния“ си сън, съобщавам на всеослушание, че и аз отивам да си почина и докато се отдалечавам, чувам, че Мейсоние изпраща изморения Тома да смени Колен на нашия преден пост по пътя за Ла Рок.

В стаята си едва имам време да се съблека. Въпреки прохладата от дебелите стени, пак е много горещо. Отпуснал съм се без сили на леглото, с натежали крака и безсилни ръце, и заспивам. Това е някаква много неспокойна почивка, пълна с кошмари. Няма да ги разказвам. И без това ги има доста много в действителността. И после това са сънища, каквито всички са имали: преследват ви хора, които желаят смъртта ви. Когато ви настигат, вие ги удряте, но ударите ви са безсилни. Но да беше само един път; не, този кошмар се повтаря. Мъчително. А в моя случай отвратителното е, че преследвачът е Бебел, облечен с пола, с развети дълги руси коси и нож в ръка.

Точно когато острието на ножа опира до гърлото ми, се събуждам. Отварям очи. В стаята ми наистина има една жена, но, благодаря на бога, не е Бебел. Кати.

Тя се е изправила до леглото ми. Хитрост танцува в очите й. Гледа ме, без да каже нищо. И изведнаж се хвърля върху мен и смазва устата ми с устните си.

Още съм полузаспал и Кати може да бъде взета за някакъв сън, още повече, че тя поема цялата инициатива, и то с учудващо умение. Когато най-после се събуждам напълно, вече е много късно. Угризението нахлува заедно с насладата, после тя се засилва, а то се заличава. Насладата се засилва и стига до опиянение: дадена и споделена от една напълно развихрила се съучастница, която успява да достигне върховна степен на физическо общуване, да се роди и умре два или три пъти за краткото време, през което самият аз потъвам в спокойно уталожване.

С мъка си поемам дъх. Гледам я. Не смятах, че е толкова красива. Навярно очите ми са се изменили. Сега я виждам чаровна в безредието. В същото време чувството ми за нравственост изплува и аз й казвам укоризнено, но без особена острота в укора:

— Защо направи това, Кати?

Малко е вяло. И малко лицемерно, тъй като, каквото е направила, не го е извършила сама.

Тя веднага ми отговаря буйно и радостно:

— Първо, ти ми харесваш, Еманюел, колкото и да си стар (благодаря). Вярно, освен Тома, ако трябва да ви класирам, бих те сложила веднага след Пейсу (пак благодаря).

Тя замълчава, после вдига глава, а в очите блести малко пламъче.

— Но най-вече исках да знаеш, Еманюел, че Кати не е коя да е. Кати не е някаква „пикла“, както ти смяташе. Кати е жена, и то истинска.

Да оставим настрана сестринския намек (горката Миет). Седнала по турски на кревата, с разпилени коси, зачервени бузи, малка, но пламнала гръд, Кати ме гледа тържествуващо и живите й очи блестят от гордост. Може да изглежда абсурдно, че тя е толкова горда с качествата си на любовница, за които няма никаква заслуга, защото ги има по рождение. Но и ние мъжете — и аз заедно с другите — не се ли гордеем също така с мъжката си сила? И на това отгоре се хвалим и перчим като пауни? И после, всъщност това не е толкова глупаво. Защото от няколко минути аз наистина изпитвам повече уважение към Кати, отколкото преди. Аз също намирам, че тя е „жена, истинска жена“. Ако не беше Тома и това жалко нравствено чувство, което ме измъчва, щях дори да бъда склонен да видя в края на тази следобедна почивка началото на една привичка.

Кой казва, че Кати не била умна? Очите й — тези очи, в които преди малко бях прочел толкова наслада — цялата наслада, която бе изпитала и която се гордееше прехласнато, че ми е дала, — очите й са приковани в моите, следят и проникват последователно във всички мои мисли. Тя вижда — или чувствува, няма значение по какъв начин ме възприема, — че моето пренебрежение към нея е изживяно и че сега стои много по-високо в очите ми. И тя е опиянена. Главата й е отметната назад, устните й са полуотворени, очите сияещи. Тържеството е като вино, което тя налива в гърдите си.

Казвам със задавен глас:

— И все пак, Кати, ще трябва да кажем за това на Тома.

Тази мисъл прелива у мен, но не и у нея. Тя казва с лек смях:

— Хайде, не се тревожи! Остави тази грижа на мен. Не се занимавай с това.

Толкова безочие ме смайва.

— Но, Кати, той ще се засегне, ще се ядоса…

Тя клати глава.

— Не, не. Съвсем не. Той много те обича.

— И аз го обичам — отговарям и се чувствувам неудобно при мисълта, че го казвам в такъв момент.

— О, знам! — виква тя с нещичко от предишната си острота. — Ти обичаш всички в Малвил. Всички, освен мене!

После се поправя с лек гърлен смях:

— Но сега с това е свършено!

Тя става и се оправя. В същото време ме гледа с вид на собственик, сякаш току-що ме е купила от големия магазин на главния град и се връща доволна у дома си, с покупката под мишница. В нейния дом или в моя. Защото собственическият й поглед оглежда сега стаята ми, спира се на писалищната ми маса (снимката на германката!) и още по-продължително на канапето под прозореца. Две малки гримаси отбелязват тези два етапа.

— Най-после — казва тя, — добре, че се заех с теб! Горкичкият ми Еманюел, не може да се каже, че имаш много радости в тоя момент!

Изведнаж очите й пак започват да искрят. Тя ме гледа с блестящи от нахалство очи.

— А за Евелин не си ли се решил още?

Честна дума, тя си мисли, че всичко й е позволено! Разярен съм. Но не, защо да лъжа, не съм разярен. Във всеки случай много по-слабо, отколкото щях да бъда преди. Чудно колко ме е успокоила! Впрочем тя отлично забелязва това и настоява:

— Не ми отговаряш!

Какво искаш да ти кажа? Тя е на тринадесет години!

— Четиринадесет. Видях документите й.

— Както и да е, още е момиченце.

Кати вдига ръце.

— Момиченце? Жена, да! Жена, която много добре знае какво иска!

— А какво иска?

— Теб, разбира се!

И тържествуваща избухва в смях.

— И ще те вземе! Както и аз те взех, господин абате на Малвил!

Тя изстрелва това право в целта, но не побягва: хвърля се на врата ми и ми облизва лицето.

— Виждам, че си разтревожен, Еманюел. Казваш си: свърши вече с дисциплината! С такава лудетина! Успокой се! Точно обратно. Ще видиш! Сега най-после ще разбереш! Истински млад войник! Хайде, оставям те!

Това момиче е огън. Вратата се затръшва. Аз стоя смаян, засрамен и очарован. Мятам около врата си хавлията и слизам един етаж да взема душ и си проясня мислите. Но и след душа мислите ми не са по-ясни. В края на краищата все ми е едно. Едно е сигурно: в продължение на един час не съм мислил за Вилмен и се чувствувам съвсем бодър, изпълнен с вяра и оптимизъм.

При строежа мъжете ме приемат напълно естествено, но не и жените. Виж, те са разбрали. И един бог знае! Може би ме подозират, че за да улесня нещата, съм изпратил Тома на поста на пътя, а пък точно в това нямам никаква намеса: Мейсоние го изпрати.

Първия поглед, който срещам, е погледа на Евелин. Той е черен, колкото и да са сини очите й. После на Фалвина — възбудена и съучастница. На Мену, която си поклаща главата и продължава sotto voce^[1] някакъв много обиден монолог, който за жалост не може да ме остави да чуя, защото тогава ще го чуе и Евелин. Не срещам единствено погледа на Миет и това ме огорчава.

Кати държи отворен един пластмасов чувал, а Миет хвърля в него пясък с малка лопата за боклук. Кати държи чувала широко отворен някак си тържествуващо и небрежно, а Миет работи като робиня, няма, и на това отгоре сляпа, защото аз минавам на две крачки от нея, без тя да вдигне очи и да ме посрещне както обикновено с прелестната си усмивка.

— Добре ли спа, Еманюел? — пита Кати със спокойно безсрамие.

Прави го нарочно! Бих искал да й отговоря остро. Бих искал да й покажа, че няма защо да парадира пред всички, че „ме е взела“, както тя казва. Бих искал също да подчертая, че продължавам да предпочитам, поне в известен смисъл, сестра й. Но очите на Кати ме стесняват с настойчивите си и силно въздействуващи ми припомняния. Отвръщам глава и казвам по-скоро смутено:

— Добър ден и на двете.

Кати се смее, а Миет не трепва. Беше няма и сляпа. Ето че сега е и глуха. А аз се чувствувам виновен, сякаш съм извършил предателство. Би рекъл човек, че новото ми отношение към сестра й е за нейна сметка.

Излизам през вратата на малката входна крепост и се озовавам сред мъжете. Тук е един по-естествен свят. Върши се нещо и само за него се мисли. Мисли се само за обекта. Гледам ги благодарно как са вдадени в работата си.

Тя е стигнала до последния си стадий, най-дългия и най-трудоемкия, стената е висока три метра, изгражда се последният метър. Това означава, че на нея са опрени две стълби и че Пейсу и Жаке, натоварили по един блок на широките си рамене, го изнасят чак догоре, като стъпват тежко на всяка пречка и пазят равновесие… Само Пейсу и Жаке са способни на такъв подвиг. Колен помага ту на единия, ту на другия херкулесовец да сложи камъка на раменете на другаря си. А Мейсоние, който, изглежда, не притежава ловкостта на Колен, е в безизходица, тъй като на мястото има доста пръснати блокове за довършване на стената.

Предлагам му да дойде с мен на обход. Той приема. Но преди това отивам да искам от старата Мену един-два метра конец.

— Малко ми е конецът — отговаря ми тя, а хлътналите й очи са все още пълни с упреци. — Като го свърша, с какво ще ми го заместиш?

— Хайде, Мену, трябват ми един-два метра, и то не за забавление.

Мърморейки повече от всякога, тя се отправя към кухнята на крепостта и аз тръгвам подир нея съвсем неблагоразумно, защото щом влизаме вътре, далеч от ушите на другите, освен черния конец, който тя търси ли, търси, получавам надлежно и порцията си.

— Клети Еманюел — казва тя с цял асортимент от въздишки, до една лицемерни, защото всъщност изпитва голямо удоволствие. — Значи, си си останал все същият! Все подир някоя фуста! Като чичо ти Самюел! Не те ли е срам! Една уличница, дето сам благослови брака й с твоя приятел. О, хубав свещеник си ми ти! Като си помисля, че приемаш изповедта ми! Не знам кой от нас двамата би трябвало да изповяда другия. Ти сигурно би имал много повече да разказваш. А сигурно и добрият дядо господ няма да е много доволен! Забележи: нищо не казвам за онази… о, нищо не казвам, възпитана съм. Но все пак имам си нещо на ум. Няма какво да се тревожим вече, сега можем да оставим огъня да изгасне! Винаги ще можем пак да го запалим, знаеш откъде. Ама и тя има един змийски език, макар че е толкова млада! Във всеки случай има нещо, в което можеш да си сигурен, и то е, че няма да спре с тебе. О, не! След теб ще бъде Пейсу, след Пейсу — Жаке и останалите! Ще може да прави сравнения! (Това, струва ми се, се казва не без завист.)

Подобно на чичо ми аз слушам и мълча. Подобно на чичо ми слушам и играя ролята си в тази малка комедия. Мръщя вежди, вдигам рамене, клатя глава, с една дума — показвам всички външни белези на недоволство, което съвсем не изпитвам. След ругатните към Пужес това е второто голямо избухване след смъртта на Момо. Уравновесеност, сила, агресивност — всичко е отново налице. Този малък скелет никога не е бил по-жив. Освен това в момента, в който ме изобличава, Мену е далеч от мисълта да ме осъжда. Ако съм хладнокръвен към жените, тя би ме презирала. Възгледите й са прости: бикът е създаден за кравите. Безсрамница е кравата. При положение, че тя самата търси бика, вместо само го да изтърпи, както й диктува дългът й.

Избухването е циклично. Когато художествената измислица отстъпва мястото си на повторението, аз се намесвам. Тъй като в ролята ми влиза да имам последната дума, казвам намръщено и ядовито:

— Намери ли го най-после тоя конец?

Това нахокване предизвиква кой знае как появата на конеца. Той е тук, на масата. Тя ми го измерва скъпернически, при което озлоблението й постепенно се успокоява и преминава във все по-недоловимо мърморене. Излизам от кухнята с бучащи уши и си мисля, че животът в Малвил продължава ежедневието си, докато ние сме заплашени във всеки момент от унищожение.

— Знаеш ли какво мисля — казва ми Пейсу от горния край на стълбата, като наглася един огромен блок, както аз бих въртял някакво паве; — чувалите трябва да се натрупат така, че да не показват стената, та Вилмен да помисли, че пред него има пясък. Ще си счупи главата Вилмен.

Одобрявам и докато отсъствуваме с Мейсоние, поверявам командуването на Колен, който ще ни придружи до стобора, за да затвори след нас отвора. Много недостоен е този начин да излизаш от един замък, като пълзиш на четири крака, но аз давам пример, ще ми се да свикнем с това. Цяла банда може да нахлуе за един миг през вратата, но не и през тази дупка до самата земя, на чийто затвор от вътрешната страна — забравих да уточня тази подробност — има острие от коса.

Отначало поемаме по пътя за Ла Рок и Тома навярно е много бдителен и добре прикрит, защото чуваме неговото кратко: „Къде отивате?“ — но не виждаме къде се крие. Най-после се показва подобен повече от всякога на гръцка статуя поради голите си гърди и зоркото си и ведро изражение.

— Отиваме да разузнаем прекия горски път. Като се върна, ако искаш, ще те сменя.

— О, знаеш ли, лежа и гледам — отговаря Тома. — По не е уморително от онова, което преди малко си вършил.

Изчервявам се и се чувствувам като зашит жив в кожата на предател.

— Както и да е — отговарям аз, — трябва да ти кажа нещо.

Взех това решение, без то да е узряло, но съм доволен. Няма да се крия зад Кати. Ако трябва да се получи сблъсък, предпочитам аз пръв да го понеса. Махвам лекичко с ръка на Тома и продължаваме с Мейсоние. Дънерите, които в по-голямата си част са овъглени, нямат листа, но храсталаците са се възползували с някаква тропическа стремителност от смяната на дъждове и слънце, каквато имаме от два месеца насам. Никога не съм виждал надлъж и нашир такова изобилие на растителност. Виждам изтравничета, високи до три метра, със стебла, дебели колкото ръка, къпинови храсти като стени, глогови храсти, подобни на дървета, издънки от диви кестени и брястове, които образуват огромни туфи, по-високи от мен.

Мястото, където започва пряката пътека, която води за Ла Рок през гората, не се вижда през този сезон откъм пътя, но аз доста отдавна бях поставил отличителни знаци, така че я намирам съвсем лесно. Често бях използувал тази пътека преди деня на събитието, за да разхождам конете си. Защото тя е богата на мек чернозем, а по нея има и доста нанадолнища, стръмнини и равни места. Поддържал я бях дори всяка година, като махах къпиновите храсти и клоните, които най-много пречеха, макар че гората не е моя. Бях се погрижил също да не разказвам нищо на никого в Ла Рок, да не би Лормиови да си наумят да се разхождат по нея с конете си. Освен това напоследък бях премахнал черните дънери, които я запречваха и ме бяха толкова измъчили при завръщането ми от Ла Рок, когато заедно с Колен отидохме да съобщим на Фюлбер за женитбата на Кати.

Само животните, скрити в земята, са оцелели в съдбовния ден. Освен гарвана Краа, когото не сме видели след изстрела от тази сутрин, няма вече птички и ти потръпваш, като се разхождаш всред гъсталака, без да чуваш птича песен, без да виждаш или да чуваш насекоми.

Вървя напред, вглеждам се в най-малката следа по меката земя, но нищо не забелязвам. Не вярвам също така някой от оцелелите в Ла Рок да познава тази пътека и да я е посочил на Вилмен, защото земеделските стопани в Ла Рок са хора от богати полета, те никога не стъпват, нито пък тръгват с трактор или кола по хълмовете на Малвил. Тази пътека не фигурира и по вече остарелите карти, тъй като е прокарана отскоро от един горски пазач, който извозваше дърва. Така че малко вероятно е Вилмен да тръгне по нея. Но аз държа да се уверя в това, както обяснявам тихичко на Мейсоние след цял час ходене в потискащата тишина на гората.

Не забелязвам нищо подозрително, нито следи от стъпки, нито смачкани стебла, нито счупени клонки; клонките, които видях, бяха смачкани или счупени от конете ни, когато двамата с Колен се връщахме от Ла Рок.

На връщане поставям след себе си няколко белега, за да съм сигурен, когато тръгнем пак по пътеката, че никой друг освен нас не е минавал от тук. За тази цел превивам през нея на височината на кръста едно гъвкаво тънко стебло и го връзвам с черния конец на клонче от другата страна. Пречка, която ще устои на вятъра, но не и на бързо вървящ човек, който ще я скъса, без да се усети. Когато за мой късмет попадна на къпина, не употребявам конец, а използувам неприятната й способност да се увива и закача, така че освобождавам най-дългия филиз и го прекарвам през пътя, където той веднага жадно се вкопчва в най-крехкото клонче.

Това прилича на игрите ни от времето на Клуба; Мейсоние ми обръща внимание. С тази разлика, че този път облог на играта е нашият живот. Но нито той, нито аз имаме желание да правим толкова драматични забележки. Обратно, и двамата сме на мнение, че трябва да се придържаме здраво в ежедневието. След два часа ходене сядаме да отдъхнем на няколко туфи трева, но така, че да можем да обхванем с поглед пътя към Ла Рок. Обратно, ако някой върви по пътя, не би могъл да ни види — дори и да сме на коне — във вълнообразната зеленина на храсталака. „Да виждаш, без да те виждат“ — би казал Мейсоние.

— Мисля, че ще се справим — казва той.

Като се махне примигването и това, че тясното му лице изглежда още по-удължено поради напрежението, Мейсоние е извънредно спокоен. Тъй като кимвам с глава, без да говоря, той продължава:

— Опитвам се да си представя нещата. Вилмен се домъква с бомбохвъргачката си. С един удар разрушава дъсчената ограда и влиза вътре. Вижда пред себе си чувалите с пясък, мисли, че вратата е зад тях, и стреля. Стреля веднаж, два пъти, без резултат. Разполага с двадесетина снаряда. И, разбира се, няма да ги изстреля всичките. Тогава дава заповед за оттегляне.

Кимвам с глава.

— Точно от това се боя, видиш ли. Ако си отиде, то не значи, че сме се спасили. Напротив. Вилмен е човек от занаята. Щом види, че е попаднал на кокал, ще се върне в Ла Рок и ще започне война от засада.

— Ние можем да му направим контразасади — казва Мейсоние. — Познаваме местността.

— И той няма да се забави да я опознае. Дори и тази пътека, няма да мине много и ще я открие. Не, Мейсоние, стигнем ли до такава война, сигурно е, че ще я загубим. Вилмен има повече хора от нас и е по-добре въоръжен. Повечето от нашите загубени двуцевки не стрелят на повече от 40 метра, а неговите тридесет и шест калибрени пушки повалят човек на четиристотин.

— И повече — допълва Мейсоние.

Понеже мълча, той продължава:

— Тогава какво предлагаш?

— За момента нищо. Мисля.

Когато излизаме отново на пътя за Ла Рок, слънцето залязва, лъчите му са златисти и падат косо.

— Тома!

— Тук съм — отговаря Тома и вдига ръка и с това единствено движение ми открива скривалището си на насипа, извишаващ се над пътя.

Времето е ведро, но докато се запътвам към Тома, махвайки за довиждане на Мейсоние, който се завръща в Малвил, аз не съм ведър.

Тома се е укрил много добре, като е оставил пред себе си сто метра открит път, а оръжието си е положил на два плоски камъка, покрити с трева. Изтягам се до него.

— Мръсно нещо е войната — казва той. — Видях ви отдалече. Дори се прицелих във вас. Можех да ви сваля като цветенца, и единия, и другия.

Благодарим за цветенцата. Ако бях суеверен, щях да си помисля, че началото не е много добро за разговора, който ни очакваше.

— Тома, трябва да ти кажа нещо.

— Е добре, говори! — казва той, почувствувал стеснението ми.

Разказвам му всичко. Всъщност не, не му разказвам всичко. Защото бих искал да не виня Кати. Ето моята версия: Кати е влязла в стаята ми, докато съм спял, навярно за да ми каже нещо. И това е. Не съм могъл да устоя.

Обърнал красивото си лице към мене, Тома ме гледа внимателно.

— Не си могъл да устоиш?

Поклащам отрицателно глава.

— Виждаш ли — казва той с най-спокоен глас, — тя не е толкова лоша. Ти винаги си я подценявал.

И той! Смаян съм, че така приема нещата. Мълча, приковал очи в земята.

— Изглеждаш разочарован — казва Тома, като се вглежда в лицето ми.

— Разочарован не е точната дума. Учуден, да. Малко.

— Защото моето гледище се промени — казва Тома. — Пропуснах да ти го кажа. Спомняш ли си нашия спор в събранието, когато беше довел Миет? Един мъж или много. Защитих против тебе едноженството, ти остана малцинство и много засегнат от това.

Той продължава леко усмихнат:

— С една дума, измених становището си. Намирам, че си прав. Никой не може да вземе жена като негова изключителна собственост, когато има две жени за шестима мъже.

Гледам учуден строгия му профил. Мислех, че е все така убеден в правата си на едноженец. А чувам от устата му собствените си разсъждения.

— Освен това — продължава той — аз не съм собственик на Кати. Тя постъпва както иска. Тя е човек. Не ми е обещавала да ми бъде вярна и аз не държа да зная какво е правила днес след обед.

Той приключи с ясен глас:

— Да не говорим повече за това.

Ако не беше тази решеност да не говорим повече по този въпрос, щях да го помисля за напълно равнодушен. Но не е така. Около устните му има някакво неуловимо трептене. Което означава — сигурен съм, — че е предвиждал изневерите на Кати и че се е въоръжил срещу тях предварително с помощта на редица съображения. И то съображения, които е взел от мене. Това е моят Тома, познавам го. Строг, но не нечувствителен. И както съм се изтегнал до него, вперил, както и той, очи в пътя, който трябва да наблюдаваме, изпълвам се със силно приятелско чувство към него. Не че съжалявам за каквото и да било. Но, струва ми се, не може да се сравнява онова, което изживях този следобед, и вълнението, което изпитвам в този момент.

Тъй като ми се струва, че мълчанието продължава твърде много, надигам се на лакът.

— Ако искаш, оставам вместо теб, ти можеш да се прибереш.

— Не, защо — казва Тома, — ти си много по-нужен от мене в Малвил. Ще видиш дали стената е направена, както я беше замислил.

— Да — отговарям аз, — прав си. Но и ти не удължавай карауленето си по здрач. Няма да е полезно. За нощта имаме бункерчето.

— А кой ще е там?

— Пейсу и Колен.

— Разбрано — казва Тома, — по тъмно се прибирам.

Единственият белег за напрежението ни е, че говорим с прекалено нормални гласове, с почти делови тон.

— Довиждане — казвам аз и се отдалечавам — с непринуденост, която ми се вижда неискрена. Впрочем дори и това „довиждане“ обикновено не бих го казал. Не сме толкова учтиви помежду си.

Ускорявам крачките си. Удрям един път по камбаната на оградата и Пейсу идва да ми отвори.

— Е — казва ми той, щом се изправям до него. — Свърши се. Какво мислиш? Виждаш ли стената? И погледни, където и да застанеш отстрани — откъм гробовете или откъм стръмното, — не виждаш тясната й страна. Това не е ли камуфлаж? Не виждаш нито едно камъче, само чували. Ще си счупи главата Вилмен.

Той малко се задъхва, гол е до кръста и все още изпотен, въпреки вечерната прохлада: силните му ръце и издутите по тях мускули са полусвити, сякаш не успява да ги опъне. Виждам зачервените му длани, раздрани въпреки мазолите по тях. Той сияе.

— И виждаш ли — продължава Пейсу, — за един ден! Тая работа ни взе един ден! Не бих повярвал! Вярно, че блоковете бяха дялани и че бяхме шестима. Така де — петима и жените — четири.

Освен двете жени и Тома целият Малвил е там, разглежда стената и се радва на фона на залязващия ден. Застанала отгоре на двете стълби, Кати довършва подредбата на последните чували. Обърната е с гръб към нас.

— Добре е сложена — казва ми Пейсу полугласно.

— Не толкова, колкото сестра й.

— Все пак — продължава Пейсу — може да се каже, че Тома има късмет. И никак не е горда. Разговаря с всички. Сърдечна. Готова винаги да те целуне, чак ми става стеснително.

Виждам го как се изчервява в мрачината. Той продължава:

— Исках да ти кажа, Еманюел. Ако утре се наложи да се бием и рискуваме да бъдем убити, би трябвало тази вечер да дойдем на изповед. Говоря за мен и Колен.

Едрите му ръце въртят и превъртат катинара на вратичката. Не му идва на ум да го сложи на място.

— Ще си помисля.

Но аз нямам време да помисля. Чува се изстрел. Вцепенявам се.

— Отваряй — казвам на Пейсу. — Отивам. Това е Тома.

— Ами ако не е той?

— Отваряй, моля ти се!

Той вдига плъзгащата се вратичка и в момента, когато се вмъквам през отвора, казвам рязко:

— Никой да не стои зад мене!

Тичам с пушка в ръка. Сто метра не е малко. Забавям се на втория завой. Навеждам се и превит одве навлизам в рова. Виждам Тома изправен неподвижен насред пътя, с пушка под ръка. Обърнат е с гръб към мене. В краката му е простряна някаква светла фигура.

— Тома!

Той се обръща, но вече е почти нощ и аз не различавам чертите му. Доближавам се.

Светлата фигура, простряна на земята, е една жена. Различавам полата, бялата блузка, дългите руси коси. На гърдите й има черна дупка.

— Бебел — казва Тома.