Робер Мерл
Малвил (16)

ХIII

Наистина поникнало е. Едва успявам да изям една филийка пушено — старата Мену се мръщи, като ми я отрязва, защото съм дал моето парче на Марсел — и крачейки широко, Пейсу ни завежда с Колен и Жаке и, разбира се, Евелин, която не се отделя от мене, на нивата при Ле Рюн. Отиваме с пушка на рамо: няма да разхлабим разпоредбите за сигурността за това, че не се страхуваме вече от Ла Рок, я!

Отдалеч, докато се спускаме по каменливия път на стария порой, не се вижда нищо освен разорана земя. Добре разорана черна земя, която е загубила прахообразното си и мъртво състояние от преди падането на дъжда. И трябва наистина да се доближим много, за да отличим стръкчетата. О, те са съвсем, съвсем малки! Едва няколко милиметра. Все пак при тези дребнички нежнозелени иглички, които излизат от земята, ни идва да заплачем от радост! Вярно, че ние много се грижихме за тази нива и че не жалихме и тора. Но като си помислиш, че дъждът падна преди четири дни, а слънцето се появи едва преди три и че зърното за толкова кратко време е покълнало и пробило, оставаш смаян от бързината на растежа му. Опипвам земята с опакото на ръката. Тя е топла като човешко тяло. Само дето не чувствувам в нея пулсирането на кръвта.

— Сега тя е спасена — казва Пейсу с ликуване.

Предполагам, че „тя“ означава земята или нивата при Ле Рюн. Или реколтата.

— Да — забелязва Колен, — никне, не може да се каже обратното, но… Скоро дори ще направи стебла.

— До две седмици ще направи и стебла — прекъсва го авторитетно Пейсу.

— Добре, да допуснем, но я погледни късния сезон. Не е казано, че това жито ще узрее.

Тези думи се струват на Пейсу светотатствени.

— Не говори глупости, Колен — казва той строго. — Жито, което така бързо пониква, значи, иска да навакса изгубеното.

— При условие, че… — казва Жаке.

Пейсу обръща към него широкото си лице, станало сурово от нетърпимост.

— При условие, че какво?

— Че има слънце, за да продължи — отговаря крепостникът смело.

— И дъжд — продължава Колен.

Този скептицизъм дразни Пейсу и той вдига широките си рамене.

— Това поне да имаме: малко слънце и дъжд след всичко, което преживяхме. — И като вдига грубо издяланата си глава, той разглежда небето, сякаш иска да го привлече за свидетел на скромните ни желания.

Изправен при нивата с моите другари, с ръчичката на Евелин в моята ръка, изпитвам същото смътно, но мощно чувство на благодарност, което вече бях усетил, когато дъждът започна да вали. Знам добре, че ще ми кажат, че моята благодарност предполага присъствието във вселената на някаква благосклонна сила. Да, но в такъв случай — съвсем неопределена. Например, ако не се боях, че ще ми се смеят, бих коленичил драговолно на нивата при Ле Рюн и бих казал: „Благодаря ти, топла земя. Благодаря ти, жарко слънце. Благодаря, зелени стебълца.“ А оттам има само една стъпка до символичното представяне на земята и растенията чрез девойки, както е у древните гърци. Боя се, че като свещеник на Малвил не съм много ортодоксален.

След нас целият Малвил се смъква до Ле Рюн, за да се възхити на житото, дори и хваналите се за ръце Тома и Кати. Тия двамата — избягваме да попаднем на пътя им, те може да се сблъскат с вас и няма да ви видят. Откакто сме пристигнали, Тома развежда Кати на новото място, а това взема много време, тъй като замъкът е голям, ъгълчетата — многобройни, както са многобройни причините за спиране.

Следобед разседлавам Малабар; и Евелин е в бокса при мен. Облегнала се е на преградката, острите й руси коси са по лицето й, кръговете под сините й очи — още по-големи, тя изглежда мършава и изморена и непрекъснато кашля, по-скоро се окашля, което ме тревожи, защото Кати, слязла за миг на земята, ме предупреди преди няколко минути, че е предвестник на криза от астма.

Внезапно се появява Тома, зачервен и забързан.

— Как? — питам. — Без Кати?

— Както виждаш — отговаря той неловко.

И млъква. Излизам от бокса, за да отнеса седлото в седларницата, а Тома върви подире ми, без да каже нито дума. Виж ти, някаква мисия. И то трудна мисия, защото е сам. Тя го е изпратила, дума да няма.

Затварям вратата на бокса, облягам се на нея и с ръце в джобовете разглеждам ботушите си.

— Става дума за стаята — казва най-после Тома някак безизразно.

— Стаята ли, каква стая? — питам аз.

— Стаята за нас двамата с Кати, като се оженим.

— Моята ли искаш? — казвам аз полунашега, полусериозно.

— Не, моля ти се? — отговаря той възмутено. — Няма да ти вземем стаята.

— Тогава на Миет?

— Ама не, не, Миет има нужда от стая.

Пак добре, че не го е забравил. Обаче вече се е откъснал от Миет, виждам го по тона му. Също и от мене, в друго отношение. Колко много се е променил Тома. Щастлив и наскърбен съм от това, и ревнив. Гледам го. Измъчен е от тревога. Хайде, стига толкова с дребните закачки.

— Ако добре съм те разбрал — казвам му с усмивка и лицето му веднага светва, — ти би искал стаята на втория етаж, до моята. Така ли е?

— Да.

— И също така би искал да замоля другарите да изпразнят помещението и да се настанят за постоянно на втория етаж във входната кула.

Той се покашлюва.

— Да, но „да изпразнят помещението“, така не бих се изразил.

Смея се на това дребно лицемерие.

— Добре. Ще видя какво мога да направя. Мисията ти свършена ли е? — питам в добро настроение. — Нямаш ли нищо друго да ми искаш?

— Не.

— Защо Кати не е с тебе?

— Стесняваш я. Намира те за студен.

— С нея?

— Да.

— Не мога все пак да се занасям с бъдещата ти съпруга! Тъй като ще ти бъде съпруга.

— О, не съм ревнив — отговаря Тома с лек смях.

Я го вижте колко е сигурно в себе си това петленце!

— Отивай. Ще видя тази работа.

Той наистина си тръгва, а аз се намирам кой знае как с една малка топла ръка в моята.

— Мислиш ли — казва Евелин, повдигайки към мене безпокойно лице, — че гърдите ми ще пораснат? Като на Кати? Или като на Миет, които са още по-големи?

— Не се безпокой, Евелин, ще пораснат.

— Вярваш ли? Защото съм толкова слаба — продължава тя отчаяно и слага лявата си ръка на гърдите. — Погледни, плоска съм като момче.

— Няма значение дали си слаба или дебела, ще пораснат.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Добре тогава — отговаря тя с въздишка, която завършва с кашлица.

В този момент камбаната на входната кула иззвънтява съвсем леко. Подскачам. За миг се озовавам при вратата; отмествам шпионката с няколко милиметра. На вратата е Арман, яхнал един от конете на Ла Рок, с мрачен поглед и преметната през рамо пушка.

— А, ти ли си, Арман? — казвам аз любезно. — Ще трябва да почакаш малко, докато отида за ключа.

Затварям шпионката. Ключът, разбира се, е на ключалката, но аз искам да си дам малко време. Отдалечавам се с бързи крачки и казвам на Евелин:

— Върви в жилището и кажи на Мену да донесе в кулата при входа чаша и бутилка вино.

— Арман е дошъл да ме вземе ли? — пита пребледнялата и кашляща Евелин.

— Не. Всъщност много просто. Ако иска да те върне, ние веднага го пронизваме с оръжието си.

Смея се и тя се смее крехко, после се закашля.

— Слушай, ще кажеш на Кати и на Тома да не се показват. И ти ще останеш с тях.

Тя ме оставя, а аз отивам в склада, в приземния етаж на главната кула. Всички са там освен Тома; нареждат материала на Колен.

— Имаме посещение: Арман. Бих искал Пейсу и Мейсоние да отидат при входната кула, всеки с пушка. Чиста предпазливост, той никак не е опасен.

— Бих искал да види, животното — казва Колен.

— Не, нито ти, нито Жаке, нито Тома и ти знаеш защо.

Колен прихва. Приятно е да го виждаш толкова весел. Краткият му разговор с Анес Пимон му е помогнал.

Както пресичам двора на втората крепост, виждам, че Тома излиза като вихър от жилището.

— И аз идвам.

— Как? — питам аз сухо. — Точно за тебе казах да не идваш.

— Тя е моя жена, така ли? — пита той със святкащи очи.

По вида му виждам, че няма да го накарам да отстъпи.

— Ще дойдеш при едно условие: няма да си отваряш устата.

— Обещано.

— Каквото и да кажа, няма да си отвориш устата.

— Казах вече, че обещавам.

Ускорявам хода си до портата. Там поразмърдвам малко ключа в ключалката, преди да отворя. Ето го Арман. Стискам му ръка, ръката, която носи моя пръстен на малкия пръст. Ето го с бледите очи, с белите вежди, пълното, червендалесто и пъпчиво лице и полувоенната униформа. До него разпознавам моя красив и нещастен Фараон. Милвам го и му говоря. Казвам „нещастен“, защото е жалко да носиш на гърба си ездач, който до такава степен ти измъчва устата. Въпреки строгите ни икономии в джоба си намирам бучка захар и добрите му устни веднага я лапват. И тъй като Момо пристига със старата Мену, която носи чаши и бутилки, поверявам му Фараон, като му поръчвам да махне зъбалеца и да му даде един леген ечемик.

Ето ни насядали в кухнята на малката входна кула; към нас са се присъединили Мейсоние и Пейсу, добродушни и въоръжени. Щом Арман взема пълната чаша в ръка — доста затруднен, не от чашата, разбира се, а от онова, което трябва да ни каже, — аз започвам пръв, решен да уредя на бърза ръка работата:

— Много съм доволен, че те виждам, Арман — казвам и се чукам с него (не смятам да изпия чашата си, никога не пия по това време, но Момо ще бъде щастлив да я нагъне пълна до три четвърти), — защото и аз точно щях да изпратя при вас някого да успокои Марсел. Горкият Марсел, сигурно е много обезпокоен.

— Значи, те са тук? — пита Арман, като се колебае между въпрос, отбелязващ факта, и обвинителния тон.

— Ама разбира се, къде искаш да бъдат? О, добре са си направили сметката! Намерихме ги на кръстопътя за Ригурди с куфарите. И ето че голямата казва: „Идвам да прекарам петнадесет дни с баба ми.“ Постави се на мое място: все пак не ми даде сърце да ги върна.

— Не са имали право — казва злобно Арман.

Сега е моментът да си покажа малко зъбите, като все пак запазя добродушния тон. Вдигам ръце към небето.

— Нямали право! Нямали право! Как говориш, Арман! Нямали право да прекарат петнадесет дена при баба си?

Тома, Мейсоние, Пейсу и старата Мену гледат Арман с мълчаливо неодобрение. И аз го гледам. Семейството е с нас! Свещените връзки в нашия лагер!

За да прикрие объркаността си, Арман пъхва месестия си смачкан нос в чашата си и я изпразва.

— Да повторим ли, Арман?

— Няма да откажа.

Старата Мену мърмори, но налива. Чукам се, но не пия.

— Това, в което са сбъркали — казвам аз справедливо и разумно, — е, че не са искали позволение от Марсел.

— И от Фюлбер — допълва Арман, който е вече на средата на втората си чаша.

Но аз не смятам да му направя тази отстъпка.

— От Марсел, който щеше да осведоми Фюлбер.

Арман не е толкова глупав, че да не схване нюанса. Но той не се решава да говори в Малвил за декретите в Ла Рок. Изпива чашата си до дъно и я оставя. Момо може да я огледа: не е останала нито капка.

— Добре, и тогава? — пита Арман.

— Тогава — казвам аз и се изправям — след петнадесет дни ще ги доведем в Ла Рок. Можеш да го кажеш от мое име на Марсел.

Не смея да погледна към ъгъла, където е седнал Тома. Арман гледа към бутилката, но тъй като аз не давам и вид да му предложа трета чаша, той става, и без да каже дума за довиждане и да поблагодари, излиза от кухнята. Според мене това е от чиста непохватност: когато не вдъхва страх на хората, той не знае какви отношения да има с тях.

Момо слага зъбалеца на един щастлив кон. Легенът в краката му е до немай-къде изпразнен и облизан. Ездач и кон си отиват и двамата натоварени, вторият изпълнен с благодарност. Той не ще забрави Малвил.

— Довиждане, Арман.

— Довиждане — изръмжава той.

Не затварям веднага вратата. Гледам го как се отдалечава. Бих искал той да не чуе, когато Тома избухне. Прибирам бавно двете крила, поставям резетата и обръщам огромния ключ в ключалката.

Избухването е по-силно, отколкото мислех.

— Каква е тази подлост? — вика Тома, настъпвайки към мене с очи, излезли вън от орбитата.

Изправям се, поглеждам го без нито една дума и като му обръщам гръб, оставям го там и се запътвам към подвижния мост. Зад себе си чувам, че Пейсу му се кара:

— Хайде, хайде, момчето ми, какъв смисъл да си толкова образован и така глупав! Много добре знаеш, че Еманюел няма да върне момичетата! Не го познаваш!

— Но тогава — крещи Тома (защото той крещи!) — защо са всички тия щуротии?

— Можеш да го запиташ — казва Мейсоние грубо.

Чувам шум от тичане зад мене. Това е Тома. Настига ме. Разбира се, аз не го виждам, гледам подвижния мост. Вървя бързо с ръце в джобовете и с вирната брадичка.

— Моля те да ме извиниш — казва той с глух глас.

— Пет пари не давам за извиненията ти, не сме в някакъв салон.

Не много насърчаващо начало. Но какво друго може да каже, освен да продължи?

— Пейсу казва, че няма да върнеш момичетата.

— Пейсу се лъже. Утре те оженвам, а след петнадесет дена връщам Кати в Ла Рок да я люби Фюлбер.

Макар и със съмнителен вкус, думите ми имат успокояващо въздействие.

— Но защо е цялата тази комедия? — пита той с жаловит глас, който не му е присъщ. — Нищо не разбирам.

— Нищо не разбираш, защото мислиш само за себе си.

— Само за себе си ли мисля?

— А Марсел? Мислиш ли за него?

— И защо да мисля за Марсел?

— Защото на него ще се стовари всичко.

— Какво „всичко“?

— Отмъщението, намалените дажби и прочее.

Кратко мълчание.

— Ами аз не знаех — казва Тома засрамено.

Продължавам:

— Ето защо се ръкувах с тоя мръсник и му представих работата като бягство на две хлапачки. За да оневиня Марсел.

— И какво ще стане след петнадесет дни?

Пак малко е обезпокоен тоя глупак!

— Ами то се разбира от само себе си! Написвам на Фюлбер, че ти и Кати сте се влюбили, че съм ви оженил и че, разбира се, Кати трябва да остане при мъжа си.

— А кой ще попречи на Фюлбер тогава да си отмъщава на Марсел?

— А защо ще постъпва така? Работата е взела случаен обрат, който го обезоръжава. Не е имало заговор, Марсел не е замесен.

Продължавам с известна хладина:

— Та ето причината за „всички тия щуротии“, както ти казваш.

Продължително мълчание.

— Сърдиш ли се, Еманюел?

Вдигам рамене, оставям го и като се връщам обратно, запътвам се към Пейсу и Мейсоние. Остава ми още да уредя и тази история със стаята. Достойни хора! Не само приемат тя да им бъде отнета, но приемат с радост. „Милите деца, като си помислиш само!“ — казва разнеженият Пейсу, забравил, че току-що е нарекъл единия от тях „глупак“.

Те всички ще бъдат още по-разчувствувани на другия ден, когато бракосъчетавам Кати и Тома в голямата зала на жилището. Застанали сме както за литургията на Фюлбер: аз — с гръб към двата прозореца пред масата, която ми служи за олтар, а от другата страна срещу мене — другарите ми, в две редици. Просто да не повярваш, че старата Мену щедро е поставила на масата две дебели свещи, макар времето да е ясно и слънцето да навлиза на вълни през двата големи прозореца, като очертава на плочите два внушителни кръста. Всички, дори и мъжете, са с блеснал поглед. А всички, дори и Мейсоние, се причестяват в определения за това момент. Старата Мену лее сълзи, по-нататък ще кажа защо. Много по-различни са обаче сълзите на Миет. Тя плаче мълчаливо, сълзите се търкалят по свежите й бузи. Е да, миличка Миет. И аз виждам нещо несправедливо в тази слава, в това тържество, отдавани на момиче, за което няма подялба в любовта.

След церемонията дръпвам Мейсоние настрана и двамата се разхождаме назад-напред в първата крепост. В него е настъпила някаква тънка промяна. Лицето му е все така източено, сериозно, с много приближени очи и с навика си да премигва непрекъснато, когато е развълнуван. Не, това, което го променя, са косите му. По липса на бръснар те бяха поникнали отначало, както казах, право нагоре, а сега, след като са станали още по-дълги, падат назад, като внасят във физиономията му извивката, която й липсваше.

— Забелязах, че се причести — казах с безразличен глас. — Мога ли да те запитам защо?

Лек руменец нахлува по честното му лице и ето го, че премигва по обичайному.

— Поколебах се — казва той след малко. — Помислих обаче, че ако се въздържа, мога да оскърбя другите. Не исках да оставам настрана.

— Добре — казвам аз, — прав си бил. Защо да не дадем такова осмисляне на причастието? Някаква съпричастност.

Той ме гледа учуден.

— Искаш да кажеш, че ти му придаваш такъв смисъл?

— Разбира се. Социалното съдържание на причастието ми се струва най-важно.

— Най-важно?

Коварен въпрос. Струва ми се, че Мейсоние е на път да ме привлече на своя страна. Казвам „не“, но не обяснявам защо.

— Сега и аз ще ти задам един въпрос — казва Мейсоние: — Само за да отстраниш Газел ли накара да те изберем за свещеник на Малвил?

Ако Тома ми беше задал този въпрос, щях да помисля два пъти, преди да отговоря. Знам обаче, че преценката на Мейсоние няма да е прекалено бърза. Той ще предъвква бавно думите ми и ще извлече благоразумни изводи. Отговарям му, като същевременно претеглям думите си:

— Да речем, защото според мен всяка цивилизация се нуждае от някаква душа.

— И тази душа е религията?

Той произнася това изречение с гримаса. В него има две думи, които не му харесват: „душа“ и „религия“. Две думи, които отдавна са изживели времето си. Мейсоние е идеологически подкован.

— При настоящето състояние на нещата, да.

Той обмисля твърдението ми, което същевременно е едно стесняване на нещата. Мейсоние е бавен, той пристъпва крачка по крачка. Не е лекомислен, кара ме да уточня.

— Душата на нашата настояща цивилизация тук, в Малвил?

Интонацията му поставя кавички на „душа“, сякаш хваща думата отдалеч, с щипки.

— Да.

— Искаш да кажеш, че тази дума е онова, в което вярват по-голямата част от хората, живеещи в Малвил?

— Не само това. Това е и онова, което съответствува на нашето настоящо равнище на цивилизация.

Всъщност нещата са малко по-сложни. Опростявам, за да не го засегна. И все пак го засягам. Той се поизчервява и започва да премигва: значи, ще контраатакува.

— Но тази „душа“, както казваш ти, това би могло да бъде и една философия. Например марксизмът.

Дойдохме си на думата.

— Марксизмът се отнася за индустриалното общество. Той не е подходящ за първичния аграрен комунизъм.

Той спира да върви, застава лице с лице и ме гледа. Изглежда силно замислен за това, което съм му казал. Още повече, че го казах спокойно, сякаш съобщавах някакъв факт.

— Така ли определяш ти нашето малко общество в Малвил? Като първичен аграрен комунизъм?

— Че какво друго?

Той продължава с доста жалко изражение:

— Ами че този първичен аграрен комунизъм не е ли истинският комунизъм?

— Не си ти, когото трябва да уча на тези неща.

— Това връщане назад ли е?

— Много добре го знаеш.

Любопитно нещо. Макар че не съм марксист, той като че ли има повече доверие в моята преценка, отколкото на своята. Изглежда съвсем успокоен. Щом вече не може да се стреми към истинския комунизъм, нека поне го запази в представите си като идеална крайна цел.

Продължавам:

— Това е крачка назад в смисъл, че знанието и технологията са унищожени. Следователно съществуването е по-несигурно, по-застрашено. Това обаче не означава, че сме по-нещастни. Напротив.

Веднага съжалявам за казаното, защото човекът, който стои пред мене — сещам се изведнаж за това, — е изгубил всички свои близки преди два месеца. Но Мейсоние няма вид да си спомня тези неща, нито пък изглежда шокиран. Той ме гледа, кимва с глава бавно, без да каже нито дума. Значи, и той е почувствувал, че от деня на събитието насам любовта към живота се е засилила и удоволствието да си с хората е станало по-живо.

И аз мълча. Размислям. Стойностите са се променили, там е всичкото. Например Малвил. Преди Малвил беше нещо донейде изкуствено: един реставриран замък. Живеех в него сам. Гордеех се с него и наполовина от тщеславие, наполовина от интерес се гласях да го отворя за туристи. Днес Малвил е нещо съвсем друго. Това е едно племе със земя, стада, запаси от сено и жито — другари, единни като пръстите на ръката, и жени, които ще носят нашите деца. Това е и наше убежище, нашата бърлога, орловото ни гнездо. Стените му ни пазят и ние знаем, че ще бъдем погребани вътре в тях.

Тази вечер на масата Евелин, която продължава да кашля, взема мястото на Тома от дясната ми страна. Той се отмества с един стол, без нищо да каже, тъй като Кати се настанява при него отдясно. Сега на масата сме дванадесет, но останалите места са си все същите, само дето Момо, кой знае защо, е седнал на мястото на старата Мену на долния край на масата, а тя сега е отляво на Колен. Така Момо се радва на завидно стратегическо положение. Когато дойде зима, гърбът му ще бъде към огъня. Но най-вече гледката му е добра с Кати — негова съседка отляво, и Миет от другата страна на масата. И докато се тъпче, той поглежда ту едната, ту другата. Погледът му не е съвсем един и същ. Към Кати то е нещо като приятна изненада: султанът вижда ново лице в харема си. Към Миет този поглед е обожание.

Във всеки случай Кати не изглежда притеснена от близостта на Момо. Тя не е враг на ухажванията. Навярно по-скоро намира, че другарите на Тома са твърде въздържани. А с Момо тя е задоволена. Погледите му са сбор от невинността на дете и безсрамието на сатир. Впрочем близостта му не е неприятна. Откакто Миет го къпе, той не дразни вече обонянието. Освен дето слага в устата си огромни залци и после ги натиква с пръсти, иначе е съвсем приличен. Впрочем Кати се намесва енергично. Взема чинията му, нарязва месото на малки късчета, накъсва и хляба му и отново намества всичко пред него. Очарован, той я изчаква. Когато тя свършва, той протяга дългата си маймунска ръка, потупва я два-три пъти по рамото и казва: „Мииа, мииа“ (миличка, миличка). Старата Мену не се намесва нито веднаж в тази сцена.

Именно от реакциите на Мену се боях, когато доведох Евелин и Кати в Малвил. Те бяха много сдържани. „Бедни мой Еманюел — каза ми тя, — сега пък ни докарваш още две пикли и две кобили.“ Иначе казано, излишни гърла. Но сега, откакто житото при Ле Рюн покара, старата Мену не се страхува толкова от глада. А пък със сватбата в Малвил тя е на седмото небе. Винаги е обичала сватбите. Когато някой се женеше в Малжак, дори и да бяха хора, които слабо познаваше, тя изоставяше всичко в Седемте бука и хукваше с колелото в църквата. „Тази стара глупачка — казваше чичо ми — пак е отишла да си поплаче малко.“ Той не се мамеше. Старата Мену заставаше в преддверието, без да влиза вътре поради сръднята й със свещеника, който бе отказал причастие на Момо, и щом младата двойка се появеше, сълзите й започваха да текат. У една толкова здравомислеща жена тази реакция винаги ме е изненадвала.

Момо е като заслепен и от Евелин, но Евелин не му обръща никакво внимание. Тя не сваля очи от мен. Срещам ги, когато обърна глава, а и когато не я обръщам, ги чувствувам. Имам усещането, че профилът ми отдясно ще започне да се сгорещява от много гледане. А оставя ли вилицата си и сложа дясната си ръка на масата, веднага една малка лапа се пъхва под моята.

След вечеря, като ставам да се поразтъпча в голямата зала, Кати идва при мене.

— Бих искала да ти кажа нещо.

— Я гледай — казвам аз, — не те ли стеснявам вече?

— Както виждаш — усмихва се тя.

Като се изключи това, че очите й нямат същата животинска кротост, тя много прилича на сестра си. За сватбата си е махнала крещящите украшения и е облякла извънредно скромна тъмносиня рокля с малка бяла якичка. Така тя изглежда много по-добре. На лицето й е изписано тържество и щастие. Бих предпочел да видя само щастие. Както и да е, тя излъчва топлина, която залива всеки един от нас. В това мисля има някаква щедрост. О, нищо общо с Миет, която е самата всеотдайност. Но както и да е, спомням си, че Кати наряза свинското на Момо и че няколко пъти се наведе с безпокойство към разкашлялата се Евелин.

— Все така студен ли ме намираш? — питам аз, прехвърлям ръка през врата й и я целувам по бузата.

— Хей, хей! — вика Пейсу. — Пази се, Тома!

Смехове. Кати ми връща целувката, между другото наполовина по устата, и се освобождава, без да бърза ни най-малко, очарована, че прибавя и моя скалп на колана си. И аз съм доволен. Обстоятелството, че никога няма да спя с Кати, внася в отношенията ни приятна свобода.

— Първо — казва тя, — благодаря за стаята.

— Трябва да благодариш на тези, които са ти я дали.

— Благодарих вече — отговаря тя непринудено. — На теб ти благодаря за посредничеството. Също и за това, че ме прибра в Малвил. Изобщо — продължава тя някак внезапно объркана, — благодаря за всичко.

Виждам, че намеква за дребното скарване, което Тома сигурно й е разправил, и се усмихвам.

— Бих искала да ти кажа — продължава тя, като понижава глас, — че Евелин сигурно ще има криза тази нощ. Ето два дни вече, откакто кашля.

— Е и какво трябва да се направи, когато има криза?

— Нищо особено. Стоиш при нея, успокояваш я, ти имаш одеколон, ще й сложиш на челото и на гърдите.

Забелязвам пътем това „ти“. По лицето на Кати виждам, че предстои най-трудното за казване. Решавам да й помогна.

— Аха, ти искаш аз да се грижа за нея тази нощ?

— Да — отговаря тя с облекчение. — Баба ми, нали разбираш, ще се изплаши, ще се щура около нея и непрекъснато ще приказва — точно обратното на онова, което трябва да се направи.

Добро описание на Фалвиница. Кимвам с глава.

— Тогава — продължава тя, — ако Евелин получи криза, баба ми може ли да те потърси?

Разтърсвам отрицателно глава.

— Няма да може. През нощта вратата на главната кула е заключена отвътре.

— И не може ли за една вечер?…

Отговарям строго:

— Абсолютно невъзможно. Наредбите за сигурност не допускат изключения.

Тя ме гледа много разочаровано.

— Има разрешение — казвам аз. — Да настаня Евелин в моята стая на освободеното от Тома канапе.

— Би ли го направил? — пита тя радостно.

— Защо не?

— Само че предупреждавам те — казва Кати чистосърдечно. — Настаниш ли я в стаята си, свършено е. Няма вече да иска да излезе оттам.

Усмихвам се.

— Не се безпокой. Все ще излезе един ден.

И тя се усмихва. Виждам, че е безкрайно облекчена.

Евелин, която през нощта след пристигането си в Малвил спа заедно с Фалвиница и Жаке на втория етаж на жилището, проявява луда радост при съобщението, че двамата с нея ще делим една стая. Тя обаче няма време да я изживее. Едва ляга на канапето — а Миет, която ми помага да й направя леглото, току-що е излязла, — и кризата започва. Тя се задъхва. Носът и се свива, пот тече по челото й. Никога не съм виждал човек да има криза от астма и това, което виждам, е ужасно: човешко същество, което не успява да си поеме въздух. Необходими ми са няколко секунди да овладея вълнението си. Това е първото нещо, което трябва да направя, защото Евелин ме гледа с очи, пълни с мъка, и аз трябва да се успокоя, за да успокоя и нея. Облягам я седнала на възглавниците, но те не издържат, тъй като канапето няма облегалка. Вземам я на ръце и я пренасям на моето легло. Това е едно голямо легло за двама души, наследено от чичо ми, с дебела възглавница като облегалка, до която я подпирам. Избягвам да я гледам. Като я чувам как се бори, за да си поеме въздух, имам чувството, че ще се задуши. Газеничето свети слабо, но нощта е ясна и аз различавам сгърчените й черти. Отварям широко прозореца и като вземам от скрина последното шише одеколон, намокрям една кърпа и разтривам с нея челото й и горната част на гърдите. Тя вече не ме гледа. Не е в състояние да говори, очите й са втренчени право напред, главата й е отметната назад, по бузите й се стича пот — кашля и се задъхва. Понеже косите сякаш й пречат, като падат непрекъснато на челото й, потърсвам в чекмеджето на бюрото си някаква връв и ги връзвам.

Ето с какво разполагам, за да й помогна: едно шишенце одеколон и парче връв. Нямам медицински речник, познанията ми в тази област са слаби и боя се, че десетте тома на „Ларус“ от чичо ми не могат да ми бъдат от никаква помощ. Едвам успявам все пак да прочета — защото газеничето свети слабо — какво пише за астмата. Откривам само имена на изчезнали лекарства: беладона, атропин, новокаин. Разбира се, няма да ми дадат народна медицина. А точно това би ми трябвало.

Гледам Евелин. Докосвам с пръсти нашата нищета, безсилието ни. Мисля и за това какво би се случило, ако имам нова криза от апандисит, след като от немара не се оперирах, когато можех да направя това.

Сядам до Евелин. Тя ме поглежда с такава мъка, че ми се свива гърлото. Говоря й, казвам й, че ще й мине, но когато очите й не гледат в моите, я наблюдавам. След малко забелязвам, че тя изпитва по-голяма трудност да изхвърли въздуха от гърдите си, отколкото да го вдишва. Кой знае защо, си бях въобразил обратното. Ако схващам добре, тя се задушава два пъти: защото не изхвърля достатъчно бързо нечистия въздух и защото не вдишва достатъчно бързо новия. Блокирането изглежда обаче по-голямо по посока на издишването. На това отгоре има кашлица. Тя, предполагам, е, за да изхвърли онова, което пречи на дишането. Суха кашлица, която я разтърсва и изтощава. И съвсем нищо не изхвърля.

Като гледам как мършавите й гърди се свиват и повдигат, ми идва нещо наум. Ами ако й помогна да диша с механични движения? Не като я сложа да легне по гръб, а така както е, в положение, което би й позволило да кашля и при нужда да храчи. Сядам на леглото, облягам се на твърдата възглавница и като я повдигам, я настанявам между краката си, но с гръб към мене. Тогава поставям двете си длани на горната част на ръцете й и съпътствувам издишването й с двойно движение. Натискам раменете й напред и същевременно навеждам малко гръдния й кош. За вдишването правя обратното: дръпвам раменете й назад и изтеглям гърдите й към себе си, докато гърбът й докосне гърдите ми.

Не зная дали това, което правя, е полезно. Не зная дали един лекар не би, намерил усилията ми за смешни. Но сигурно донасям на Евелин някакво облекчение — най-малкото душевно, — защото след малко тя ми казва с изтощен, едва чут глас:

— Благодаря, Еманюел.

Продължавам. Тя се отпуска съвсем в ръцете ми, но след известно време забелязвам, че въпреки неимоверната лекота на тялото й, то ми се струва по-тежко за раздвижване. Предполагам, че като се прибави умората, от време на време задрямвам, защото виждам, че останалото без масло газениче е изгаснало, без да съм го усетил.

Посред нощ трябва да е било — защото съм оставил ръчния си часовник на бюрото и съм загубил всякаква представа за времето. Евелин бива разтърсена от продължителен пристъп на кашлица и с неясен глас иска кърпичката ми. Чувам я как дълго храчи. Пристъпът се повтаря неколкократно, придружен всеки път с храчене. После тя пада изтощена, но облекчена на гърдите ми.

Когато отново отварям очи, вече се е съмнало, слънце залива стаята, аз съм легнал напреко на леглото в неудобно положение е дълбоко заспалата в ръцете ми Евелин. Навярно по време на сън съм се отпуснал и съм легнал така изкривен. Като ставам, лявото ми бедро е схванато, боли ме. Понеже и Евелин е изкривена като мен, слагам я изпъната и удобно в леглото и дори успявам да махна връвчицата от косите й, без да я събудя. Очите й са подсинени, бузите — хлътнали, лицето — бяло и ако не е дишането, човек би я помислил за мъртва.

В единадесет часа я събуждам, тъй като й донасям на табличка купичка с топло и подсладено мляко и филийка домашен хляб, намазана с масло. Цяла история, докато я накарам да глътне каквото и да било. Най-после почти успявам ту с ласкави думи, ту със заплахи. Заплахата — тъй като множественото число е силно казано — е да й кажа, че ако не яде, още същата вечер ще си отиде в леглото на втория етаж. Така карам за два или три залъка, после, изведнаж с нечувана бойкост тя обръща изнудването срещу мен. Отказва решително да се храни, ако не й обещая да я оставя в моята стая. В края на краищата стигаме до компромисно решение. С всяка глътка мляко тя спечелва един ден. С всеки залък — още един. Ние постигаме съгласие след множество дърления какво трябва да се разбира под „глътка“ и под „залък“.

Когато Евелин свършва закуската си, аз й дължа двадесет и два дни гостоприемство. Тъй като се боя, че за в бъдеще ще бъда съвсем обезоръжен, запазвам си правото да намаля от дните, ако тя не си изяде храната при следващото ядене. Тя се развиква:

— Я гледай ти, хитрец такъв, че какво ти пречи да ми сложиш купища храна в чинията?

Обещавам, че няма да има измама и че порцията й ще бъде определена с оглед на възрастта и според мнението на присъствуващите. Евелин сигурно има в крехкото си телце запаси от жизненост, защото след прекараната нощ по време на цялата тази сцена тя е бодра и весела. Едва накрая показва малко умора. Дори иска да стане, но аз не разрешавам. Тя ще спи до обяд, а на обяд ще дойда да я взема.

— Обещаваш ли, че ще дойдеш, Еманюел?

Обещавам и докато отивам към вратата, тя ме следи с поглед, а побледнялото й лице едва натежава на възглавницата. Очите й са огромни. Никакво тяло, почти никакво лице, нищо освен едни очи.

Като слизам долу с празната купичка на подноса, намирам на двора пред главната кула малка група. Тома, Пейсу и Колен с ръце в джобовете и Миет, която, изглежда, ме чака. И наистина, щом ме вижда, тя поема подноса от ръцете ми и тръгва да го отнесе в жилището, но не без да ми хвърли на тръгване поглед, който ме изненадва.

— Виж какво, Еманюел — започва Пейсу, — бихме искали да ти кажем, свършихме с подреждането на железарията на Колен. И сега скучаем.

— И Мейсоние ли?

— Мейсоние си намери работа — отговаря Пейсу. — Приготвя лъка, който ти си му поръчал. Жаке и Момо се грижат за животните. А ние, ние какво да правим? Няма все пак да си прекарваме времето в гледане как расте житото!

— Забележи — продължава Колен с ладиевидната си усмивка, — винаги бихме могли да кажем на жените да останат сутрин в леглото и там да им занесем закуската.

Смехове.

— Колен — казвам аз, — искаш ли един по задника?

— Все пак вярно е — продължава Тома, — потискащо е нищо да не вършиш.

Гледам го. Потиснат той не е. По-скоро, изглежда, му се спи. И не е толкова голямо желанието му за работа, най-малкото тази сутрин. Това, че е тук и взема участие в хора на безработните, докато има толкова силно желание да бъде другаде, е, защото не иска да изглежда, че прекалено много се държи за полите на жена си. Подемам:

— Добре правите, че ми го казвате, имам на ум цяла програма: първо, уроци по езда за всички. Второ: уроци по стрелба. Трето: надстрояване на стената при малкия замък на входа, която е в обсега на една стълба.

— Уроци по стрелба ли? — пита Колен. — Ще се прахосат патрони, нямаме толкова много.

— Ни най-малко. Нали знаеш малката карабина, която чичо ми беше дал? Намерих я. На тавана, с колкото искаш патрони. Това стига за тренировката.

Пейсу се тревожи по-скоро за крепостта. Баща му е бил зидар, а и той доста поработва и за крепостта не казва не. Още повече, че е докарал цимент с нещата от Блатото. А не липсва и пясък, нито камъни. Вече е мислил по този въпрос. Все пак.

— Все пак — казва той — не би трябвало да се разваля гледката, защото, като надстроиш стените, премахваш бойниците. А не е красиво без бойници. Нещо ще липсва на окото.

— Ще измислиш нещо — казвам му аз. — Сигурно има начин да се съчетаят красотата и сигурността.

Той прави гримаса на съмнение и клати строго глава. Но аз добре познавам Пейсу, той е във възторг. Сега ще мисли за тази зидария денонощно. Ще направи чертежи. Ще твори. А когато работата бъде свършена, всеки път като се връща от къра и доближи до входната крепост, ще си помисли, но без да каже на никого: „Аз, Пейсу, създадох това.“

— Тома — казвам аз, — върви им покажи как се оседлава. Вземи трите кобили, но не Беламур. Ще ви намеря в Родилното.

Влизам в жилището и в дъното на голямата зала виждам и четирите жени много заети: двете по-възрастни и младите. Сега семейство Фалвинови има ясно мнозинство: три срещу една. Но старата Мену е в състояние да се брани. Когато отварям вратата, тя тъкмо свършва да ругае Фалвиница. Двете по-млади мълчат, едната, защото е няма, а другата — от благоразумие.

— Миет, можеш ли да дойдеш за момент?

Миет изтичва. Дръпвам я навън и затварям вратата след себе си. Вълнена закърпена поличка и избеляла блузка с къси ръкави — всичко съвсем чисто; тя е боса. Току-що е измила плочите на жилището и не е имала време да се обуе. Гледам босите й крака на камъните на двора, после — великолепната й черна грива и накрая — очите й, които по кротост приличат толкова много на очите на конете. После погледът ми пак се спуща на нозете й. Не зная защо, те ме вълнуват, макар че сами по себе си нямат нищо вълнуващо: те са широки и солидни. По-скоро защото, като са боси, завършват картината на дете-диваче, каквато е Миет тази сутрин. Казвам си, че това е Ева от каменната епоха, която се връща при мен от първоизворите на живота. Глупава мисъл. Сексуално надценяване би казал Тома. Като че ли той в този момент не изпада в надценяване!

— Миет, сърдита ли си?

Тя клати глава. Не е сърдита.

— Какво ти е?

Ново отрицание. Нищо й няма.

— Хайде де, Миет, преди малко ти ме погледна особено.

Тя стои пред мен послушна и затворена.

— Хайде, Миет, проговори, кажи какво не е в ред!

Очите й, приковани с кротост в мене, са пълни, струва ми се, с лек укор.

— Но обясни ми, Миет, моля ти се, какво става?

Тя ме гледа, отпуснала надолу ръце. Никакво движение, никаква мимика. Двойно онемяла.

— Миет, ти би трябвало да ми кажеш, ако нещо не е в ред, знаеш, че много те обичам.

Тя клати сериозно глава. Знае го.

— Тогава?

Безмълвие.

— Миет!

Хващам я за раменете, доближавам се до нея и я целувам по бузата. Тогава изведнаж тя обвива ръцете си около мен, стиска ме много силно, но без да ме целуне, и като се освобождава веднага, оставя ме и се прибира тичешком в жилището.

Сцената завършва толкова бързо, че стоя няколко мига вперил очи в тежката дъбова врата, която тя не е имала време да затвори след себе си.

Когато помисля за двата месеца, последвали тази сутрин, поразява ме преди всичко мудността, с която те преминаха. Не че ни липсваше работа. Стрелба, езда, надстрояване на стената на първата крепост (ние всички сме работници на големия Пейсу), а на това отгоре уроци по гимнастика за мен, както и по писане и смятане на Евелин.

Ние сме много заети и все пак нищо не ни кара да бързаме. Имаме много свободно време. Ритъмът на живота е бавен. Странно нещо, макар че дните имат същия брой часове, те ни се виждат безкрайно по-дълги. Всъщност всичката техника, за която се предполагаше, че улеснява работата ни — автомобили, телефон, трактор, машина за рязане на дърва, каменотрошачка, въртелива бичкия — наистина я улесняваше. Но резултатът бе, че машините ускоряваха времето. Искахме да извършим много неща прекалено бързо. Те бяха постоянно по петите ни и ни притесняваха.

Например по-рано, за да отидем в Ла Рок да съобщим на Фюлбер, че Кати и Тома са се оженили — да предположим, че не искам да го сторя по телефона, — щяха да ми трябват осем минути и половина с кола, и то заради многото завои. Отидохме с коне двамата с Колен, който държеше да ме придружи, без всякакво съмнение, за да види пак Анес, и ни беше необходим един цял час. А там, след като писмото ми бе предадено на Фабрьолатр, тъй като Фюлбер не беше още станал, не можеше да става и дума за тръгване веднага — след петнадесетте километра конете имаха нужда от малко почивка. На това отгоре на връщане, тъй като не исках да ги измъча много по калдъръма, тръгнах през прекия горски път, който много ни забави поради затрупващите го нападали дървета. С една дума, след като бяхме тръгнали сутринта рано ние се върнахме на обед уморени, но доста доволни, Колен — че е могъл да говори с Анес, а аз — защото видях зелени стръкчета, наболи по земята и дори по дърветата, които изглеждаха мъртви.

Забелязвам, че и движенията ми стават по-бавни. Те се приспособяват към нашия ритъм на живот. Не се слиза от кон, както се излиза от автомобил. И дума не става да затръшнеш вратичката и да изкачиш стълбата през четири стъпала, за да видиш кой звъни по телефона. Още при входа слизам от коня, завеждам бавно Амарант в бокса й, свалям седлото, изтривам я и я чакам съвсем да изсъхне, преди да й дам да пие. Всичко — половин час.

Възможно е, тъй като няма вече медицина, животът да стане по-къс. Но ако се живее по-бавно, ако дните и годините не изминават вече под носа ни с ужасяваща скорост, ако човек има най-после време да живее, питам се какво е загубил.

Дори и отношенията между хората значително са се обогатили от това забавяне на нашия живот. О, там пък ако взема да сравнявам! Жермен, моят нещастен Жермен, който умря пред очите ни в деня на събитието, макар че бе най-близкият ми сътрудник в продължение на години, аз, така да се каже, не го познавах или, което е още по-лошо, познавах го само толкова, колкото да мога да го използувам. Ужасна дума „използувам“, когато става дума за човек. Но ето, и аз бях като всички, бързах. Вечно телефонът, пощата, автомобилът, годишните разпродажби на коне за езда в големите градове, счетоводството, бумащината, данъчният инспектор… Като се живее при един такъв ритъм, човешките отношения изчезват.

В началото на август ни дойде на гости старият Пужес; тръгнал с велосипед от Ла Рок за ежедневната си разходка и продължил чак до нас. Поздравявам издръжливостта на този седемдесет и пет годишен човек: тридесет километра отиване и връщане по неравните пътища, за да изпие две чашки вино. По моему заслужил ги беше. Но не може да се каже, че старата Мену го прие с разтворени обятия. Вземам бутилката от ръцете й и я пращам в жилището.

— Какво съм й направил? — пита жално старият Пужес и приглажда върховете на дългите си мустаци.

— Нищо — отговарям аз, — не обръщай внимание, женски настроения!

Всъщност много добре зная за какво го упреква старата Мену: задето е завел покойния й мъж преди четиридесет и седем години при Аделаид с известните последици за семейното спокойствие и с имената на свинете й. Половината век не е притъпил злопаметността на Мену.

— Смело постъпваш, като приемаш такова нещо в дома си — казва ми тя преди вечеря. — Един безделник, пияница, търчиженкар.

— Хайде, хайде, Мену, Пужес не търчи много вече освен на колело! А и не пие повече от тебе.

Пужес ми съобщава новини от Ла Рок. В неделния ден, в параклиса, посред литургия Фюлбер разобличил моята двуличност, точно така казал, и сигурно някаква не много учтива дума за Кати. Веднага си помислих; предизвиква ни. За щастие Марсел бил до Жюдит, с която, мисля, добре се разбира. Накратко, като видяла, че той става целият червен, сложила ръка на рамото му, обърнала се към Фюлбер и му казала посред службата:

— Господин свещеник, извинявам се, но аз идвам на църква, за да ми говорят за бога, а не за да слушам разказ за вашите лични разправии с господин Конт по повод на някаква девойка.

— И нали знаеш как говори тя: остро и сухо. Учтива, но с глас на фелдфебел. Наздраве!

— Наздраве.

— На другия ден той й намалил дажбата. Тогава тя обиколила градчето с дажбата си, за да я покаже на хората, и казала на Фабрьолатр: „Господин Фабрьолатр, кажете на господин свещеника, че му благодаря, задето ме кара да постя. Но ако утре не получа нормална дажба, ще отида да прося в Малвил.“ Абе няма да повярваш, Еманюел, на другия ден тя получи като всички.

— Което доказва отлично, че ритниците по задника не остават даром — казвам аз и го гледам.

— Така де! Така де! — отговаря ми уклончиво старият Пужес, като измъква от джоба си сламка за сокове и избърсва старателно дългите си жълтеникавобели мустаци.

Това не е само, така да се каже, от грижа за чистота. То е, за да ми подскаже, че чашата му е празна. Пак му я напълвам догоре. После запушвам бутилката с глух удар. За да не се надява.

Докато смуче първата чаша, Пужес разказва. Но при втората навярно счита, че ми е платил достатъчно. Мълчи. Втората е, така да се каже, гратис, както при Аделаид. Нужно е съсредоточаване. И аз се възползувам от мълчанието му, за да напиша писмо на Марсел, което той ще пусне в пощенската кутия на кулата, като предупреди с една дума заинтересования. Така няма да се изложи. В това писмо съветвам Марсел да организира двойна съпротива: едната — открита и учтива от Жюдит срещу Фюлбер. Другата — тайна и обидна срещу Фабрьолатр.

Пейсу се оказа единствен прав, когато каза, че житото при Ле Рюн щяло да „иска“ да навакса. На 1 август — наистина с голямо закъснение — класовете се бяха оформили, а на двадесет и пети бяха почти зрели и пак Пейсу забелязва един следобед от най-близкия синор стъпкани стебла, изядени класове и следи от стъпки.

— Това е язовец, и то голям, стига ти само да погледнеш разстоянието между крачките — казва той.

— Язовецът яде царевица или грозде — забелязва Колен.

Пейсу вдига рамене.

— Няма дори да ти отговарям — отговаря му все пай той. — Като няма царевица, какво си мислиш? В деня на бомбата това мръсно животно трябва да е било в дупката си. Язовецът дълбае надълбоко.

— И как се е хранил после? — пита Жаке.

Повторно вдигане на раменете.

— Не е ял, спал е.

Мисля, че Пейсу е прав. Вярно е, че по нашите места, където студовете са умерени и лесно се намира храна, язовецът не кара зимен сън. Но все пак в случай на глад навярно е запазил способността си да остане в дъното на дупката си и да живее по малко от собствените си запаси от мазнина в очакване на по-добри дни.

Военен съвет. За да изпъдим язовеца на времето, задоволявахме се с бавен огън, запален покрай пътя. Но този начин не ни се вижда достатъчно отмъстителен. Ние не искаме да го изгоним, това мръсно животно, искаме да го убием. Селската омраза към вредителя, който накърнява реколтата, нахлува по-силна от всякога в сърцата ни.

По склона на хълма от другата страна на Ле Рюн, на около двадесет крачки от житната нива, направихме малко прикритие в земята, отгоре със снопчета пръчки за покрив, опрян на четири греди. Покривът не е само за да скрие ловеца, но и за да го пази от дъжд и вятър. Мейсоние, на когото дължим плана за тази засада, стигна в тънкостите дотам, че сложи на дъното на окопа дебел решетест капак за изолация от земята. „Защото — каза той — през каучуковия ботуш, колкото и да е дебел, влагата отива нагоре по тялото.“

За да вардим на смени през нощта в нашия малък бункер, се организираме на групи, в които включваме и жените, по-младите, които от два месеца сме научили да стрелят и които се справят съвсем не лошо. Кати, разбира се, ще бъде с Тома. Миет, която очаквах да избере мен, избира Жаке. Което накарва Пейсу да вземе Колен, а аз — Мейсоние. В този момент Евелин — а това Миет сигурно го бе предвидила — ми прави сцена да дойде също в моята смяна и поради съпротивата ми започва гладна стачка, която ме принуждава да капитулирам.

Изминава седмица. Никакъв язовец. Макар и вонящ, той сигурно има чувствителен нос и ни е подушил. Вярно е, че от негова гледна точка вонящите сме ние. Няма значение, продължаваме да дебнем.

Така времето тече бавно като река. Събужда ме в зори дневната светлина. Откакто времето е толкова хубаво, оставям прозореца отворен. Обичам да гледам, когато се събуждам, развитието на растителността на отсрещния хълм. Невероятно е. Кой би повярвал преди два месеца, че ще видим толкова трева и толкова листа и не на дърветата — малко са оцелели, — а по нечувано множество дребни храсти, използували гибелта на големите им съседи, за да се размножат. Гледам и Евелин, заспала на канапето на Тома. Системата на гостоприемство срещу залци хляб и глътки мляко й позволи да остане в стаята ми два месеца, след като бе приета само за една нощ. Не смея обаче да сложа край на условията ни, ползата от тях бе голяма: розов цвят на лицето, бузи и мускули. И макар че гърдите й си останаха плоски въпреки моите предсказания, сега тя има добри спортни навици. Научи се да язди по-бързо от всички останали, защото яхва коня съвсем безстрашно, с лекота, крачката й потупват слабините на животното, за да го пусне в галоп, а русите й плитки се развяват зад нея. Настоях за ездата да си прави плитки, след като, яхнала Моргана и вдигайки дясна ръка, за да отмахне назад дългите си коси, бе предизвикала множество подскоци, които я бяха стоварили на един малък храст, за щастие без увреждания.

В момента, в който Евелин, почувствувала погледа ми на себе си, отваря очи, се чува изстрел. После втори, а четвърт секунда по-късно и трети. За миг минавам от слисване към безпокойство. Пейсу и Колен са прекарали нощта в засада при Ле Рюн, но по това време те се готвят да се прибират. Язовецът няма да тръгне из житото, след като настъпи денят. А и да беше така, нямаше да са нужни три патрона на Колен и на Пейсу, за да се справят с него. Скачам и нахлузвам набързо панталоните си.

— Евелин, тичай при замъка на входа и кажи на Мейсоние да вземе пушката си, да отвори и да ме чака.

Преди един месец бях решил, че оръжието ще бъде лично и че всеки ще пази своето в стаята си. В случай на нощна изненада щеше следователно да има три пушки в малкия замък при входа, три в главната кула и една (на Жаке) в жилището, освен когато Жаке се намира в стаята на Миет както сега.

Евелин изтичва боса, по нощница; аз излизам, дозакопчавайки се, от стаята, вратата на Тома се отваря и той изскача по пижама, гол до кръста.

— Какво става?

— Вземете и двамата пушките си и вървете при входа на замъка. Няма да мърдате оттам. Оставате да пазите Малвил. Бързо! Бързо! Излишно е да се обличате!

Слизам през четири стъпала по витлообразната стълба и се срещам с Жаке, който излиза от стаята на Миет. Той е реагирал по-бързо от Тома: с панталони е и с оръжие. Не разменяме нито дума. Тичаме един до друг. Когато стигаме по средата на първата крепост, чува се пети изстрел откъм Ле Рюн. Спирам се и стрелям във въздуха. Надявам се да разберат, че пристигаме. Продължавам да тичам. Виждам пред себе си Мейсоние, който с оръжие в ръка отваря вратата. Отдалеч му викам:

— Върви! Върви! Настигам те!

Жаке, който тича, докато аз се спрях да стрелям, сега е пред мене. Преминавам подире му входната врата, поемам по пътя надолу и чувам зад себе си някакво шумно дишане, обръщам се — Евелин, боса, по нощница, хукнала с всички сили да ме настигне.

Бесен гняв ме обхваща, спирам се, сграбчвам й ръката, разтърсвам я и крещя:

— Дявол да те вземе! Какво търсиш тук! Прибирай се! Прибирай се!

Тя пищи с изхвръкнали от орбитата очи:

— Не! Не! Не искам да те оставя!

— Прибирай се! — крещя аз.

И като прехвърлям пушката от дясната в лявата ръка, удрям й здравата две плесници. Тя се подчинява като бито куче, тръгва заднишком към вратата с влудяваща мудност, като ме гледа с ужасени очи. Отново крещя:

— Прибирай се!

Губя ценни минути! А Кати и Тома, които още не са пристигнали! И на които не мога да разчитам! Нито на старата Мену, която се бори пред широко отворената врата с Момо, като с две ръце го дърпа за ризата.

Хващам Евелин през кръста и като я тръшвам на рамото си, изминавам тичешком разстоянието до портата, после я оставям като пакет вътре.

В същия момент виждам, че ризата на Момо се скъсва и свободен, той се спуска напред и слиза тичешком по пътя за Ле Рюн.

— Момо! Момо! — вика отчаяно старата Мену и хуква подире му.

И онези двамата, които все още не пристигат! Не е възможно, тя сигурно се издокарва. А той стои и я чака!

Оставям Евелин и се втурвам по пътя надолу, надминавам старата Мену, която припка с мършавите си крачка, и викам: „Момо! Момо!“ Обаче вече зная, че няма да го стигна. Той тича като децата, с ниски разкрачи, но се движи много бързо и дробовете му са неизтощими.

На завоя на пътя във форма на фуркет, който ме отвежда до коритото на пороя, мога вече да виждам, без да се обръщам — защото на това място пътят върви успоредно, — старата Мену, която тича с всички сили, и зад нея достигащата я Евелин! Възмутен съм до крайна степен от тази нечувана поредица от недисциплинирани постъпки. Не зная защо, но сега съм сигурен, че Кати и Тома също ще изоставят поста си и ще ни последват: Малвил ще остане без защитници. Всички наши имущества, всичките ни запаси, всичките ни животни — изоставени на произвола! Отчаян съм и докато тичам с бързо биещо сърце и стиснати зъби, гърлото ми се свива до болка. Извън себе си съм от ярост и безпокойство.

Когато стигам до Ле Рюн, виждам доста далеч от мене гърбом, неподвижни, с оръжие в ръка, наредени в една линия Пейсу, Колен, Мейсоние и Жаке. Те не се движат. Не казват нищо. Сякаш са окаменели. Какво ги е вцепенило, не зная, защото виждам само гърбовете им. Във всеки случай нямат държане на хора, заплашвани от нещо, или хора, които трябва да се защищават или се страхуват. Онемели, същински статуи, дори шумът от тичането ми не ги кара да се обърнат.

Най-после стигам до тях, без те да излязат от вцепенението си и без да ми направят място. И на свой ред и аз виждам.

На десетина метра по-надолу от нас двадесетина индивида в парцаливи дрипи, достигнали до последната степен на изтощение, не бледи, а просто жълти, с увиснала по костите кожа на лицето, някои дори дотолкова без сила, че не успяват да акомодират очите си, така че от кривия им поглед страх да те побие, са наклякали или седнали на нашето жито и поглъщат с къси боязливи джафкания полузрелите класове. Те дори не успяват да отделят зърното от обвивката му, всичко нагъват. Забелязвам, че около устата им има зелено, доказателство, че преди да намерят нашето жито, са опитвали да пасат трева. Човек би казал скелетовидни животни. Кривогледите им очи лъщят от страх и жажда. Те хвърлят към нас коси погледи, като бързат да напъхат класовете в устата си. Когато се задавят, изплюват храната в шепа, след което веднага отново я нагълтват. Сред тях има и жени. Различаваме ги; по дългите коси, защото ужасната им посталост им е отнела всякакъв външен белег на пола. Никой от тях няма пушка. Но до тях върху житните стебла виждам вили и дебели топори.

Гледката е така окаяна, че ни трябва време, за да си дам сметка, че те вече са унищожили четвърт от нашата реколта и ще унищожат всичко, ако не се намесим. Не е само това, което изяждат. Те съсипват много повече класове, като тъпчат или лягат по стеблата. А тези зърна, които те опустошават или поглъщат, са нашият живот. Ако оставим безнаказано да се унищожи житото на Малвил, тогава и Малвил ще бъде доведен до състояние на изгладняла глутница, скитаща като толкова други. Защото сигурен съм, че тази не е първата, която ще видим. Възраждането на растителността я е тикнало по пътищата да си търси храна.

До мен е Пейсу. Не изглежда да си дава сметка за присъствието ми. Пот се стича по лицето му.

— Всичко опитахме — казва Колен с глас, задушен от болка и гняв. — Говорихме им, наругахме ги. Стреляхме във въздуха. Хвърлихме по тях камъни. И какво си мислиш — пет пари не дават за камъните, закриват с ръка главата си и продължават да плюскат!

— Но какви са тези хора! — пита Мейсоние със слисване, което във всеки друг момент би ми се сторило смешно. — И откъде идват?

Извиквам им на нашия диалект с някаква безсилна ярост:

— Махайте се веднага оттук, дявол да ви вземе! Не виждате ли, че разваляте житото ни! Ами ние какво ще ядем?

— А, да — казва Колен, — не отговарят нито на френски, нито на диалект! Плюскат! И като си помислиш, че се тровехме за някакъв си язовец!

— Ами ако ги натупаме с прикладите? — казва най-после и Пейсу със задавен глас.

Поклащам отрицателно глава. Не можем да се доверим на тяхната слабост. Всичко може да се очаква от едно подгонено същество. Освен това приклади срещу вили — боят няма да бъде равен. Не. Знам кое е единственото логично решение, което трябва да взема. И другарите ми го знаят. Но съм неспособен за това. Застанал на синора на житната нива в ръка с оръжие, на което съм свалил предпазителя, сложил съм куршум в цевта и държа пръст на спусъка — малко е да се каже, че се колебая. Получил съм някакво пълно нервно затормозяване, което въпреки ясната ми преценка ме парализира. Аз също съм окаменял.

Единственият, който показва възбудата си, е Момо. Знам, че лесно се раздразва, но никога не съм го виждал да изпада в такъв бяс. Той тропа с крака, вдига ръце нагоре, размахва юмрук и крещи. Обладан е от някакъв безумен гняв и като обръща към мен блесналите си очи и щръкналата си коса, с глас и с движения ме заклина да сложа край на плячкосването. Той крещи пискливо:

— Жѝото! Жѝото!

Грабителите сигурно са се били помежду си или срещу някоя друга орда, защото дрехите им са на дрипи и тези мръсни дрипи показват бедрата, телата, гърбовете им. Виждам една нещастница, чиито набръчкани и отпуснати гърди висят чак до земята, а тя се влачи на четири крака от клас на клас. Тя е с обувки, но повечето са обвили краката си с парцали. Сред тях няма деца, нито съвсем млади, нито старци. Най-неиздръжливите са умрели. Тези, които виждам, са „в силата си“. Израз, който звучи жестоко, ако се приложи към тези скелети. Поразен съм от стърчащите кости на таза, на коленете, които изглеждат огромни, на ключиците. Като дъвчат, виждат се мускулите на челюстта им и от групата им се носи миризма на развалено, която ви задушава и ви се повдига.

— Жѝото! Жѝото! — крещи Момо и с две ръце си дърпа косите, сякаш за да ги оскубе.

Дясната ми ръка се е вкопчила в оръжието, но тя все още е отпусната надолу и дулото е насочено към земята. Не успявам да сложа пушката на рамото си. Към тези чужденци, тези грабители изпитвам безумна омраза, защото те изяждат нашия живот. И още, защото те са онова, в което и ние бихме могли бързо да се превърнем, ние, в Малвил, ако продължат да ни ограбват. Но в същото време изпитвам противно съжаление, което уравновесява омразата ми и ме довежда до безсилие.

— Жѝото! Жѝото! — крещи Момо в крайна възбуда.

Изведнаж той изминава тичешком десетте метра, които ни делят от глутницата, с крясък се нахвърля на най-близкия до него крадец и започва да го блъска с юмруци и крака.

— Момо! Момо! — вика старата Мену.

Някой се засмива, може би Пейсу. На мене също ми е смешно. От обич към Момо, защото една такава постъпка — толкова смешна и така детинска — му е много присъща. И защото всичко, което върши Момо, е без значение, защото Момо е като някакви скоби в сериозността на живота, защото Момо „не влиза в сметката“. Защото не мога да си представя, че някога нещо може да се случи на Момо. Той винаги е бил толкова закрилян — от старата Мену, от чичо ми, от мен, от другарите.

Половин секунда — твърде късно видях дивия поглед на човека. Четвърт секунда — твърде късно! — видях удара с вилата. Помислих, че го предотвратявам, като стрелях. Той вече бе нанесен. И трите зъбци на вилата се бяха вече забили в сърцето на Момо, когато куршумът ми удари противника му и му разкъса гърлото.

Те падат едновременно. Чувам нечовешки писък и виждам как старата Мену се втурва напред и се хвърля върху трупа на своя син. Тогава пристъпвам като автомат и пристъпвайки, стрелям. Отдясно, отляво, другарите ми пристъпват в една линия и също стрелят. Ние стреляме на месо, без да се прицелваме. Мозъкът ми е напълно бяло петно. Мисля: „Момо е мъртъв.“ Нищо не чувствувам. Вървя напред и стрелям. Не е необходимо да приближавам още, ние вече сме толкова близо. И все пак напредваме, механично, планомерно, като че ли сме косачи в някаква нива.

Вече нищо не мърда, но ние продължаваме да стреляме. До свършване на патроните.