Робер Мерл
Малвил (12)

След закуска, докато Фюлбер приема каещите се в „своята“ стая, аз се запътвам към Родилното, за да яхна Малабар и продължа обяздването му. Още много липсва — въпреки усилията ми — на тежкия впрегатен кон, докато стане приемлив за езда. Устата му не е много чувствителна, той разбира, когато му хрумне, езика на краката и юздите и не е лесно да го спреш. Затруднен съм и от широкия му гръб, който ме принуждава да разтварям крака повече, отколкото съм свикнал, а това прави хватката ми не така ефикасна. Толкова тромав е Малабар, че ми се струва, като го яхна, че съм средновековен рицар. Липсва ми само снаряжение; впрочем то не би го смутило. Огромният жребец е в състояние — сигурен съм в това — да носи двойно и тройно моята тежест. Той разполага с невероятен запас от сила и когато препуска в галоп, винаги имам усещането, че напада. Всъщност, макар че се учудвам от ширината на гърба му, не критикувам удобството от нея. Човек се чувствува отгоре му извънредно добре, така че, ако става дума за някоя по-дълга разходка, при която бързината не е от голямо значение, бих препоръчал Малабар на чувствителните задници.

Намирам Жаке и Момо заети с почистване на боксовете, и в момента, в който отивам да оседлая Малабар, забелязвам, че Момо пак е сложил на Беламур два пъти повече слама, отколкото на другите два коня. Не че те са ощетени; Беламур е получила повече. Скарвам се на Момо, накарвам го да извади половината слама от постилката, укорявам го за пристрастието му, което в същото време е разхищение. Уверявам го, че ако го видя пак да върши същото, ще му дам няколко ритника по задника.

Тази заплаха е стар навик. Предадена ми е от чичо ми и като него никога не съм я приложил на дело. Би могло да се сметне, че като е станала до такава степен нещо теоретично, тя е изгубила всякаква ефикасност. Не е така обаче, тя продължава да има някакво въздействие върху Момо като върховен израз на родителско незадоволство. Защото, макар че Момо е с няколко години по-възрастен от мене, той счита, че наследявайки имотите на чичо ми, съм наследил и бащинската власт, която чичо ми е упражнявал над него.

Докато го мъмря, минавам като всяка сутрин по боксовете, за да проверя функционирането на автоматичните поилки. Пак добре, че в Малвил водоснабдяването става чрез налягане, защото, ако зависехме от помпа, денят „Д“, който тури край на електричеството, щеше завинаги да ни лиши от вода.

Когато влизам в бокса на Амарант, тя проявява обичайните си закачки, бута ме с глава по гърба, слага влажните си ноздри на тила ми и хапе ръкава ми. Ако имаше ръце, щеше да ме погъделичка. Същевременно с крайчеца на окото следи една кокошка, вмъкнала се в бокса през вратата, оставена от мен полуотворена. За щастие видях пръв кокошката и преди Амарант да успее да я убие с един удар на копитото, изненадвам кобилата със здрава плесница по задницата, а с крака си изблъсквам нещастната перната глупачка към изхода.

Хвърлям поглед на едрото сиво магаре на Фюлбер или по-скоро на ведрото му с вода, защото то е поставено в единствения бокс, в който няма поилка. Като свършвам обиколката си, вземам в дланта си — сложил съм си старата ръкавица, защото се страхувам от дебелия заострен клюн на гарвана, и — как узнава, че е настъпил моментът, къде се е крил досега? — нашият гарван веднага се появява кой знае откъде и се стоварва в краката ми. След като се завърта предпазливо около мен в любимата си поза като стар гърбав скъперник с ръце на гърба, той хвръква до лявото ми рамо, кацва там и започва да кълве от дланта ми, без нито за миг да престане да ме оглежда отстрани с живия си поглед. Но и като изяжда всичко, не напуска рамото ми дори и когато влизам да оседлая Малабар. Казвам Малабар, а не Амарант, защото Краа не е влизал никога в бокса на кобилата. И там отново се питам: как знае той, че кротката към хората Амарант е опасна за птиците?

Докато слагам зъбалеца на Малабар (през това време Краа се разхожда по широкия му гръб), пристига старата Мену да издои Чернуша; говорейки, без да ме вижда от съседния бокс, тя се оплаква, че никой не й помага. Обръщам й внимание, че Фалвина и Миет не могат в едно и също време да мият и избърсват посудата от снощи в голямата зала и да доят кравата в конюшнята и че всъщност за кравата е по-добре ръката да е една и съща. След тази забележка следва мълчание, после в бокса, където е Мену, дълга поредица обидни и неясни мърморения, в които различавам думите „мързел“, „красива уличница“ и „задник“, което ми позволява да възстановя общия смисъл.

Премълчавам и старата Мену минава — на висок глас — на други свои оплаквания. Че пред мене Фалвиница се прави, че едва хапва от яденето си, но че скришом се налапва (питам се как, след като старата Мену държи ключовете от всичко) и, че като се тъпче така, при цялата си мазнина, няма да доживее до старост. Тук — една скоба, за да ми се каже, че ще ни се свърши сапунът и захарта и че би трябвало да поискаме от Ла Рок, когато отведем кравата. После, като се връща на любимата си тема — близкия край на Фалвиница, — старата Мену ми го описва предварително като някакво ужасно задушаване, дължащо се на лакомията.

Изкарвам напълно оседлания Малабар от бокса и забелязвам — за да сложа край на тази „смъртофилия“ — че ето Фалвиница, тъкмо идва. В съседния бокс Жаке е чул всичко, но няма нищо да каже на своята „меме“, знам това. А действително ето и Фалвина, която се изтърколва бързо към мен, за да ми покаже желанието си за работа и в същото време да ми изприкаже нещо, преди да съм се качил на коня. След като ми казва „добро утро“, тя започва да се вайка — и аз заедно с нея — за времето. От бомбата насам все сиво и студено небе, никакъв дъжд, нито един слънчев лъч. Ако продължава все така, ще бъде смърт за всичко — казва Фалвиница. Съвсем излишни думи, защото всички ние мислим по сто пъти на ден за отсъствуващото слънце и за дъжда, който не се появява. Това е наша постоянна грижа от деня на събитието.

В този момент изниква старата Мену, която й нарежда със сух тон да продължи доенето.

— Свърших с Чернуша — казва тя на Фалвина със същия тон, — не съм издоила Пренсес. И не забравяй да издоиш само два-три литра, заради Пренс. Аз отивам при Фюлбер.

И тя тръгва, мършава и презрителна. Гледам как се отдалечава тази тънка, съвсем тънка торбица кости, която припка бързичко на големите си крака към кулата, и се питам какви ли прегрешения може да има за изповядване старата Мену освен някои дребни мръсотии по отношение на Фалвина.

Все още запъхтяна от вървенето, последната проследява погледа ми и казва:

— Като си помислиш, Мену не е кой знае какво. Четиридесет кила — и пак много й давам. Тя, дето се вика, няма тегло. Да предположим, че се разболее и че лекарят (какъв лекар?) й предпише диета, от какво ще живее? Прибави и това, че не е млада. Щото е с шест години по-стара от мен, а шест години на нашата възраст имат значение. Не исках да ти го казвам, Еманюел, ама откакто съм в Малвил, намирам, че тя вече запада. Започва да се отнася. Запомни какво ти казвам: от главата ще умре. Например оня ден нещо й приказвах и разбрах, че не е тук, щото дори не ми отговори.

По време на това слово под предлог, че разхождам малко Малабар и го успокоявам, преди да го яхна, отдалечавам Фалвиница от Родилното, защото Момо доносничи. Това дори му е любимо занятие. Той повтаря казаното, като го разкрасява или по-скоро, като му влошава смисъла, а през това време черните му блестящи очи дебнат неудоволствието на събеседника му. Аз обаче няма „да умра от главата“: слушам Фалвиница и от време на време казвам: „Хм!“, за да покажа, че я слушам. Не за първи път всяка от двете старици ми говори за кончината на другата. Отначало това ме забавляваше. Сега трябва да кажа, че ме натъжава. Мисля си, че човекът е странно животно, щом може така лесно да желае смъртта на ближния си.

Както се изкачвам от малкия замък при входа към втората крепост, като продължавам да водя за юздите Малабар, заедно с Фалвина от лявата ми страна, която пъхти, за да върви успоредно с мене, виждам, че Миет минава по подвижния мост и се отправя към мен. Четиридесетте метра, които трябва да изминем и двамата, за да се срещнем, съставляват един чудесен миг. Тя е облечена със синя блузка, избеляла, кърпена и измачкана, но чиста и приятно издута, и е с къса синя вълнена пола, също много изкърпена, която стига до коленете й и разкрива голите й крака в черни гумени ботушки. Краката и ръцете са голи, здрави, зачервени. Миет не е зиморничава, защото върху стария ми брич за езда аз съм облякъл пуловер с висока яка и едва започвам да се стоплям. Пищните й коси, страшно подобни на косите на баба й, само че много черни, падат на вълни по раменете й, а очите й — кротки и блестящи от животинска невинност — ме гледат с обич, докато тя доближава и ме целува по двете бузи, като се притиска с цялото си тяло не за нейно удоволствие, а за да ми направи удоволствие на мен. Благодарен съм й за тази щедрост, тъй като знам, както и всеки тук, че Миет е чужда на сладострастието. Сигурен съм, че ако някой отвореше наивното й сърце, вътре щеше да намери известно учудване пред манията у мъжете да се докосват до лица от нейния пол.

Фалвиница се измъква с недодялана дискретност и сега е ред на Малабар да получи ласките на Миет. Забелязвам пътем не без ревност, че тя го целува по устата, което никога не прави с мъжете. След тези нежности Миет се изправя пред мен и мимиките започват. Най-напред ми съобщава, че той (крив поглед, сключени пръсти) и тя (палец на сърцето) са се любили (невъзможен за описване жест). Тя е възмутена от него (гримаса на отвращение), но онова, което още повече я възмущава, е, че той (крив поглед, сключени ръце) й предложил (двете опънати с длани нагоре като поднос) да замине с него (краката сякаш се движат, дясната ръка, стиснала някаква въображаема ръка) за Ла Рок (широко движение с ръка към простора), за да му слугува (движение за чистене и миене). Какво коварство! (Двата юмрука на кръста, смръщени вежди, издадена с отвращение долна устна, краката й като че тъпчат змия.) Тя отказала (не, не — силно клати глава) и го оставила (обръща се наполовина, гърбът издава враждебност, а задникът — гняв). Добре ли е постъпила?

Тъй като стоя мълчаливо, поразен от дързостта на Фюлбер, тя отново подема последната си мимика.

— Да, разбира се, Миет, добре си направила — отговарям й аз, като с лявата ръка я галя по врата под тежките хубави коси, а с дясната отново повеждам станалия нетърпелив Малабар.

Веднага, с устрем, тя ме целува многократно по бузата, където й попадне, както вървим, и дори в един момент си мисля, че ще ме целуне и по устата като Малабар. Но не, ето я че тръгва да помага в Родилното, откъдето виждам, че изскача Фалвина, търколена като топка, разклатушкала като кораб дебелите си бедра по посока към главната кула.

Струва ми се, че Фюлбер е прекалил и че работата взема за него лош обрат. Все пак се освобождавам от тези мисли и се съсредоточавам върху задачата си. Сядам на седлото и подкарвам Малабар в обиколки по двора с различен ход, като употребявам юздата само за скоковете; предпочитам да върви главно в тръс. Шпорите ми са без зъбец, но ги употребявам много умерено и дори когато става вироглав, почти никога не си служа с камшика, който — сигурен съм — не му причинява никаква болка, но на който той видимо гледа като на обида. След половин час съм вече плувнал в пот, толкова много усилия трябва да се вложат, за да изляза наглава с огромното животно.

Докато обикалям в двора, виждам с крайчеца на окото Жаке да отива към главната кула, размахал ръце, с полуразтворени китки и напрегнати напред рамене. Изморен съм. Също и Малабар. Слизам от коня и завеждам жребеца в Родилното. Колен изниква, стиснал зъби, влиза с мене в бокса и докато свалям мрежата и седлото и ги слагам на полупреградката, той, без да продума, прави изтривалка от сламената постилка и разтрива яростно лъсналите от пот слабини на жребеца. И аз правя същото, но без ярост, от другата страна, като хвърлям по някой поглед над врата на коня към големия стрелец в очакване той да избухне. И ето, готово, тръгва. Видял е Мейсоние и Тома. Нареждали в склада придобитото от Блатото и Мейсоние му разказал как Миет е прекарала нощта. Изслушвам го. Моята главна функция в Малвил е да слушам. Като свършва, давам му съвети по сдържаност. Започвам да се тревожа. Става съвсем лошо за Фюлбер. Питам се дали не ще трябва да посмекча поражението му, за да се разделим без трясък.

— Видя ли Пейсу? — питам накрая.

— Не.

— Е добре, като го видиш, не му казвай. Чуваш ли, не му казвай!

Той се съгласява без желание и както отивам да окача мрежата и седлото, голямото сиво магаре на Фюлбер се разревава — да ти спука тъпанчето. Малкият Колен се вдига на пръсти и поглежда в неговата преградка.

— А бе ти се мислиш за жребец, жалки хвалипръцко, че си позволяваш да мислиш за любов? — казва му той презрително. — Да не си въобразяваш, че нашите кобили са за теб, магаре такова! Ами ако те запратим, и теб, и твоя господар, в рововете с вода? В ледената вода! Това би ви охладило задниците!

Разсмивам се на смесването и благоразумно продължавам да се смея, за да изключа каквато и да била сериозност.

— Във всеки случай — казва Колен, поуспокоен от собствената си шега — можеш да бъдеш сигурен, че няма да вървя да се изповядвам.

Тупвам го лекичко по плешката и се запътвам към кулата да се преоблека.

Преди подвижния мост срещам старата Мену, която ми се вижда загрижена. Спирам се. Тя вдига към мен мъртвешкото си личице, на което горят две живи очи.

— Тъкмо исках да ти съобщя, Еманюел — започва тя, — след изповедта Фюлбер ми каза, че бил загрижен за нашите религиозни задължения, щото сигурно нямало да можем да отиваме всяка неделя в Ла Рок, било много далеч, и при тези условия той се питал дали да не направи някого викарий и да го изпрати да живее в Малвил.

Гледам я зяпнал.

— Така си и мислех, че това няма да ти направи голямо удоволствие — казва старата Мену.

„Не голямо удоволствие!“ Това е евфемизъм! Много добре виждам какво се крие зад тази загриженост. Подобно на Колен преди малко, но по съвсем друга причина, аз скърцам със зъби, докато изкачвам витлообразната стълба на кулата. Когато стигам на първия етаж, едната от двете врати се отваря и се появява Фюлбер, който изпраща Пейсу. На площадката стои Жаке в очакване на реда си.

— Добро утро, Еманюел — казва Фюлбер с известна студенина. (Той вече знае, че аз нямам намерение да се изповядвам.) — Бих ли могъл да те видя за няколко минути в моята стая преди литургията?

— Ще те чакам в моята — отговарям аз. — Тя е на втория етаж, стаята вдясно.

— Ясно — казва Фюлбер.

Краткият ми възгруб отказ не накърнява с нищо величествеността му, така че той дава с най-изящно движение знак на Жаке да влезе.

— Пейсу — казвам аз веднага, — искаш ли да ми направиш една услуга?

— На драго сърце — отговаря Пейсу.

— Ще те настаня в стаята до моята с молба да почистиш пушките. Ама да блестят! Муха да се разчекне!

Този военен език му допада, той кимва, а аз пък съм щастлив не защото ще имам почистени пушки, тъй като те са си почистени, но задето отстранявам Пейсу, докато почне литургията. Нещата и без това са усложнени, за да имам на всичкото отгоре и един проблем „Пейсу“ на главата.

В моята стая свалям пуловера и фланелката си и гол до кръста, започвам да се докарвам. Извънредно съм загрижен и нервен. Непрекъснато мисля за предстоящата среща и сам си давам съвети за въздържаност. Отварям чекмеджетата и за да си променя мислите, създавам си едно малко удоволствие, като си избирам риза. Ризите ми — това е моят лукс. Имам цели две дузини — ленени, вълнени й поплинени. Старата Мену се грижи за тях. Представяте ли си тя да остави някой друг да ги съсипе при пране или да ги изгори при гладене!

Едва се закопчавам, и се почуква. Това е Фюлбер. Навярно е свършил набързо с Жаке. Влиза, погледът му пада на отворените чекмеджета и тук именно е мястото на епизода с „братското искане“, което вече разказах.

Изпълнявам желанието му, впрочем доста без желание. Всеки си има слабости, аз пък държа на ризите си. Вярно е обаче, че неговата риза — ако тази му е единствена — е изтъркана до нишка и че той изглежда много щастлив да я смени начаса с една от моите. Оставам поразен — разказах го вече, — като виждам Фюлбер без дрехи. Защото за разлика от мършавото му лице тялото му е охранено. Не че му липсват мускули, но те са покрити с тлъстина като на боксьорите негри. Всичко е, значи, измамно у него, дори и външността.

Отстъпвам му любезно креслото пред бюрото си, но тази любезност е преднамерена, защото, като съм седнал на канапето, аз съм с гръб към светлината и скривам от него лицето си.

— Благодаря за ризата, Еманюел — казва той с достойнство.

И продължава да закопчава яката си и да връзва сивата си връзка, а през това време ме гледа много сериозно, но смекчава сериозността си с мила усмивка. Много е умен този Фюлбер. Проницателен е дори. Той навярно усеща, че нещо не е в ред, че плановете му са застрашени, че аз представлявам опасност за него: погледът му е като дълга антена, която се разхожда предпазливо по очертанията на моята личност.

— Разрешаваш ли ми да ти задам няколко въпроса? — пита той най-после.

— Питай.

— Казаха ми в Ла Рок, че си имал доста хладно отношение към религията.

— Вярно е. Имах доста хладно отношение.

— И че си водел не много примерен живот.

Той обезоръжава изречението си с лека усмивка, но на тази усмивка аз не отговарям.

— Какво разбират в Ла Рок под „не много примерен живот“?

— Не много примерен с оглед на жените.

Размислям. Не искам да оставя това така. Не искам и избухвания, нито скарване. Търся най-лекия отговор.

— Ти знаеш, Фюлбер — казвам аз най-после, — колко е трудно за един мъж, силен като теб и като мен, да се откаже от жените.

Като казвам това, вдигам очи и го гледам. Той не трепва. Остава напълно безстрастен. Прекалено дори. Защото в името на „болестта, която не прощава“ и на „единия крак в гроба“ би трябвало да протестира срещу силата, която му приписвам. Доказателство, че не тази страна на думите ми го е поразила.

Внезапно той се усмихва.

— Нали не ти е неприятно да отговаряш на въпросите ми, Еманюел? Не бих искал да излезе, че въпреки волята ти те изповядвам.

Отново не отговарям на усмивката му. Казвам с полухладна сериозност:

— Не ми е неприятно.

Той продължава:

— Кога си се доближил за последен път до светите дарове?

— Бях на петнадесет години.

— Казват, че си бил силно повлиян от чичо ти, протестанта.

Няма да ме хване натясно! Отхвърлям енергично подозрението за ерес!

— Чичо ми беше протестант. Аз съм католик.

— Но доста си бил поохладнял.

— Поохладнял бях, да.

— А не си ли вече?

— Ти сигурно знаеш.

Това бе изречено неприветливо и хубавите кривогледи очи леко потрепват.

— Еманюел — казва той с най-топлия си глас, — ако намекваш с това за четенията ти вечер на Стария завет, трябва да ти кажа, че колкото и да признавам чистотата на намеренията ти, не смятам, че това четиво е много добро за другарите ти.

— Те поискаха.

— Зная — отговаря той отегчено.

Не казвам нищо, дори и не искам обяснение. Впрочем обясненията ми са познати.

— Имам намерение да обуча един викарий в Ла Рок и с твое разрешение да го назнача в Малвил — продължава той.

Гледам го и се преструвам на изненадан.

— Но, моля ти се, Фюлбер, как можеш да ръкоположиш свещеник, щом не си епископ?

Той навежда смирено очи.

— В нормално време, разбира се, не, не мога. Но обстоятелствата не са обикновени. И все пак църквата трябва да пребъде. Какво би станало, ако аз умра утре? Без приемник.

В това има такова безочие, че начаса решавам да реагирам. Усмихвам се.

— Разбира се — казвам все така усмихнато. — Разбира се. Отлично разбирам, че сега не може да става дума да се следват курсовете в семинарията в Каор със или без Серюрие.

Тук той се издава. Макар че лицето му си остава непроницаемо, но само за половин секунда очите му заблестяват. Доста е страшен Фюлбер. Защото в краткия му поглед усетих едва сдържана буйна омраза. Почувствувах също, че не е подлец. И че едно по-явно предизвикателство би го намерило готов за отбрана.

— Ти знаеш — продължава той със съвършено спокойствие, — че първоначално епископите са били избирани от събранието на вярващите. Като се позовавам на такъв прецедент, ще мога безпрепятствено да представя моя кандидат за избор от вярващите в Ла Рок.

— В Малвил — пресичам го аз сухо. — В Малвил, защото той ще служи в Малвил.

Той не се хваща на думите ми. Предпочита да се върне на по-сигурна почва.

— Отбелязвам, че ти не дойде на изповед — продължава той сериозно. — Да не би по принцип да си против изповедта?

Отново клопката за ерес!

— Ни най-малко — отговарям живо. — По-скоро защото лично на мене изповедта не ми помага.

— Не ти помага ли? — възкликва той е великолепно изиграно възмущение.

— Не.

Понеже не казвам нищо повече, той подема малко по-благо:

— Обясни ми, моля ти се.

— Ами дори и когато са ми опростени прегрешенията, аз продължавам да се укорявам за тях.

Впрочем това е вярно. Вярно е, че имам една нещастна съвест, която не се поддава на никакви прочиствания; спомням си все още един конкретен случай преди петнадесет години, който ме накара да се докосна с пръсти до безсмислието, що се отнася до мен, на изповедта. Едно, макар и детинско, но жестоко деяние, угризението за което продължава, едва притъпено, вече двадесет години.

Докато си мисля това, чувам, че Фюлбер изрежда изречения от занаята. Реди ги, струва ми се, с много жар. Когато мирянинът се залови да играе ролята на свещеник, той е по̀ католик от папата.

Фюлбер навярно е забелязал, че го слушам наполовина, защото внезапно спира да говори.

— С една дума — казва той, — ти не искаш да се изповядаш.

— Не.

— В такъв случай не зная дали ще мога да те допусна до причастие, както ти искаш.

— Защо?

— Ти знаеш — отговаря ми той с лека острота в приятния глас, — че за да получи причастие, човек трябва да е облян от божията благодат.

— О, все пак струва ми се, че тук ти преувеличаваш малко — казвам аз. — Не малко свещеници във Франция, преди деня на събитието, не свързваха вече изповедта с причастието.

— И не са били прави! — отсича рязко Фюлбер.

Устните му се свиват, очите му изпускат искри. Смаян съм. Странно нещо, този самозванец е и фанатик. Староверец във фашистки стил.

Той тълкува криво мълчанието ми и ето го, че започва да ме ухажва.

— Не искай от мен невъзможното, Еманюел. Как да ти дам причастие, като не си получил божията благодат?

— Добре, в такъв случай ще се молим на бога да ни я даде — отговарям аз и го гледам право в очите. — Аз — след всичките години, през които съм живял далеч от светите тайнства, а ти — след нощта, прекарана в Малвил.

Това е най-грубият удар, който мога да му нанеса, без да стигна до открит разрив. Фюлбер обаче сигурно притежава огромно самообладание, защото не трепва и нищо не казва. Той сякаш не е чул нищо. В известен смисъл това мълчание го обвинява, тъй като, ако иска да се покаже невинен, би трябвало да ми поиска обяснение за това какво разбирам под „негова нощ в Малвил“.

— Ще се помолим, Еманюел — казва той след малко с дълбок глас. — Винаги имаме нужда от молитва. И аз ще се моля специално за това ти да се съгласиш да приемеш в Малвил свещеника, когото ще ти изпратя.

— Това ни най-малко не зависи от мен — отговарям аз живо, — а от всички ни. Решенията се вземат с болшинство на гласовете и остана ли малцинство, аз се прекланям.

— Знам, знам — казва той и става. И като поглежда часовника си, добавя: — Време е да помисля за моята литургия.

Аз също ставам и го осведомявам какво искаме в замяна на кравата, която ще дадем на Ла Рок. Когато споменавам за пушките, той поглежда към преградката за оръжие, приспособена от Мейсоние в моята стая, учудва се, че е празна, но нищо не казва. Обратно, премигва доста усилено, когато заговарям за конете.

— Два! — казва той с отвращение. — Два коня! Струва ми се много! Не си въобразявай, Еманюел, че аз не се интересувам от коне. Всъщност поисках от Арман да ми дава уроци.

Познавам добре Арман. Това е „момче за всичко“ в замъка. Но има повече ръце за бакшиши, отколкото за работа. Освен това е хитрец и грубиянин. Знам го как язди. В замъка имат три скопени коня и две кобили, но Лормиови (както и Арман, когато те не биваха тук) яздеха само конете. Страхуваха се от кобилите и аз знам добре защо.

— Имах пред вид двете кобили — казвам аз. — Никой никога не е успял да ги обязди. Впрочем аз разубеждавах Лормиови да ги купуват. Арман сигурно ти го е казал. Но ако искаш да ги държиш, задръж ги, то си е твоя работа.

— И все пак — казва Фюлбер — да ги дадем и двете? За една-единствена крава? Освен пушките? Намирам, че условията ти са тежички.

Отговарям с нотка на суровост:

— Това не са мои условия, а на Малвил. Взети бяха снощи при пълно единодушие и аз нищо не мога да променя. Ако не ти допадат, да изоставим тази сделка.

Това престорено и ловко разваляне на работата му повлиява и го разколебава. Познавам по вида му, че ще отстъпи. Няма да иска да се върне с празни ръце в Ла Рок. Но той поглежда пак часовника си, извинява се и излиза от стаята ми с бързи крачки.

Останал сам, аз решавам, както казваше майка ми, да се „разхубавя“ за богослужението. (Ах, ония дълги часове на фризиране заедно със сестрите ми, докато се направят красивите букли!) Свалям ботушите и панталоните за езда и обличам — цитирам старата Мену — „погребалния си костюм“. Вярно е, че в последно време на село на една сватба се падаха пет погребения. Дори и, преди бомбата страната бе на умиране.

Доволен съм, но не истински. Все пак равносметката е много положителна. Осуетих натиска и машинациите на Фюлбер, не се изповядах, но все пак, сигурен съм, той няма да ми откаже причастие, нито на останалите. Това ще рече, че в Малвил съм му попречил да свърже причастието с някакъв разпит от инквизиторски тип, какъвто сигурно е направил в Ла Рок. Подроних онова, което в едни толкова безсъвестни ръце щеше да се превърне в опасно властвуване, и то без той да може да ме представи в Ла Рок като безбожник или еретик.

Замяната на кравата е едно от най-важните неща, които могат да се впишат в мой кредит. Повече заради конете, отколкото за пушките. Защото аз съм сигурен, че Фюлбер ще ми даде двете кобили. Колкото и да е умен, той е човек на града и няма селски инстинкт. Той не разбира, че като получа от него двете кобили, аз, който притежавам единствения жребец в този край, ставам притежател на цялото коневъдство. Не разбира, че когато трите скопени коня си отидат от естествената си смърт, той ще зависи от мен за попълнението си от коне и че ми отстъпва монопола за коневъдството във времена, в които конят представлява извънредно важна военна и трудова сила. Следователно той става по-слаб. А аз ставам много силен. От тази гледна точка по моему не трябва да се боя вече от нищо. Освен от измяна. Която не изключвам априори, като се има пред вид какъв е човекът. Спомням си блясъка на омраза в очите му, когато намекнах за самозваничеството му и за неговата нощ с Миет. Защото аз бях принуден да разкрия картите си, да отговоря на изнудването му с контраизнудване. Познавам тоя тип хора: това той не ще ми прости никога.

Точно привършвам със завързването на връзката и Тома влиза като вихър. По лицето му няма и следа от обичайното му спокойствие. Зачервен и разтреперан. Безмълвен, той минава зад мен, отваря дрешника, взема оттам мушамата си, мотоциклетната си каска, непропускаемите си очила, ръкавиците и гайгеровия брояч.

— Къде отиваш?

— Барометърът спада. Мисля, че ще завали.

— Не е възможно — казвам аз и поглеждам към прозореца.

Отивам към него и широко го разтварям. Сивото сутринта небе силно е потъмняло и най-вече във въздуха има някаква неподвижност, някакво очакване, които винаги предшествуват дъжда. Но всеки ден след бомбата ние толкова много сме искали да завали, че не мога да повярвам. Обръщам се и поглеждам Тома.

— И защо цялото това снаряжение?

— За да проверя дали дъждът не е радиоактивен.

Гледам го и когато най-сетне гласът ми се възвръща, не мога да го позная, толкова е безизразен.

— Може ли да е радиоактивен? Толкова дълго след деня „Д“?

— Разбира се. Ако има радиоактивни частици в стратосферата, дъждът ще ги донесе. И това би било катастрофа, разбери го добре. Водата от нашия резервоар ще се зарази, също и посятото от теб жито, а и ние — ако се изложим на дъжда. Резултатът е смърт след няколко месеца или след няколко години. Смърт на малки порции.

Гледам го с пресъхнали устни. Не бях осъзнал това. Както всички в Малвил и аз исках да завали, за да се възроди земята. Не бях мислил, че дъждът би могъл, два месеца по-късно, да довърши делото на бомбата.

Такава бавна смърт със закъснител е нещо ужасно. В тоя миг съм смразен от страх. Не вярвам в дявола, но ако вярвах, как можех да не помисля, че човекът е дело на сатаната.

— Би трябвало да съберем всички — продължава трескаво Тома. — И особено да се каже на хората да не излизат, като почне да вали.

— Но те са събрани — отговарям аз. — В голямата зала, за литургията!

— Добре, да отидем при тях — казва Тома. — Бързо, преди да е почнало.

Не е момент за иронизиране и едва ми минава и мисъл, че в края на краищата Тома ще присъствува на богослужението. Той излиза, аз — след него и по стълбата на първия етаж се сещам, че съм забравил Пейсу в стаята до моята с пушките. Качвам се сам при него, с две думи му обяснявам положението и слизаме през четири стъпала. В приземния етаж, като минаваме през склада, повиквам Мейсоние, но не го виждам никъде, Тома навярно вече го е предупредил и го е измъкнал оттам. Пресичаме тичешком двора, стигаме до голямата зала, вратата е отворена, влизаме и Пейсу я затръшва зад мен.

Виждам от пръв поглед, че всички са там, но в побъркването си броя и преброявам и изкарвам единадесет души — един повече! И пак броя, преди да схвана, че единадесетият е Фюлбер.

Тома вече ги е предупредил. Те ме гледат побледнели, безмълвни. И Фюлбер е пребелял, доколкото мога да различа чертите му, защото той е с гръб към двата прозореца с пречки, с лице към нашите две редици столове от другата страна на манастирската маса. Не зная кой се е сетил да сложи от двете страни на портативния му олтар две огромни свещи, взети от аплиците в избата, но идеята е била добра, тъй като навън се смрачава с всяка минута и при нас достига вече само някаква притъмняла светлина, като при края на света.

Има един свободен стол на първия ред до Миет, но точно се каня да го заема, виждам, че отляво съсед ще ми бъде Момо и обичайният рефлекс въздействува дори и при лудото безпокойство, в което се намирам. Връцвам се и сядам на втория ред до Мейсоние. Пейсу, влязъл след мене, заема отказания от мене стол.

Никога, струва ми се, богослужение не е било така зле слушано, въпреки красивия глас на Фюлбер и репликите на Жаке, който му служи за псалт. Защото очите на всички ни са приковани не върху богослужещия, а на прозорците зад него с някаква смесица от надежда и тревога. Изведнаж пот потича по гърба ми, помислям си: ами животните? За нас ще има вино. А за животните? Какво ще пият те, ако резервоарът бъде заразен? Що се отнася до земята, ако чрез дъжда в нея проникнат надълбоко радиоактивни частици, кой може да каже кога ще спре нахлуването на отровата в реколтата? Учуден съм, че Тома нито веднаж не е споделил с мен страховете си. В какво измамно спокойствие ни е оставило да живеем мълчанието му от деня „Д“! Казвах си, че единственото природно бедствие, което сега може да ни заплашва, би била една безкрайна суша, която би пресушила реките и би превърнала на прах земята. Но никога не си бях представял, че дъждът, който бяхме чакали всеки ден, ден след ден, би могъл да ни донесе смърт.

Поглеждам Мейсоние, защото той извръща глава към мен, и в очите му прочитам не толкова мъка, колкото безмерно слисване. О! Добре го разбирам! Ние, селяните, дори и да ни се случи да роптаем срещу лошото време по повод например на някой прогизнал месец юни, който разваля сеното, знаем отлично, че дъждът е наш приятел, че ни помага да живеем и че без него не бихме имали нито реколта, нито плодове, нито ливади, нито извори. А сега ни се налага да разберем неразбираемото: дъждът може да убива онези, които храни.

Очите на Мейсоние се отправят отново към прозореца, моите — също. Човек не би повярвал, че е възможно, но навън е станало още по-мрачно. Голият, почернял хълм от другата страна на Ле Рюн с трите дънера, стърчащи на върха му, прилича на някаква забулена в мрак Голгота. Бледосинкава, ниско стелеща се светлина осветява изотзад очертанията му, отделени от черното небе с белезникава линия. Самият хълм е антрацитовосив, но над него скупчените облаци са мастиленочерни, тук-таме с малко по-светли ивици. Пълна с угроза, гледката се мени с всеки миг. Сякаш съм хипнотизиран от нея. Странно нещо, аз не се моля и не слушам Фюлбер и все пак в съзнанието ми се получава някаква връзка между онова, което виждам, и песнопението му. В този момент забравям кой е Фюлбер, самозванството и хитрините му; единствен гласът му натежава. Макар че не го слушам, но този лъжесвещеник добре си чете литургията, изтежко, развълнувано. Не го слушам, обаче знам за какво разправя тази литургия: за тревожната двехилядогодишна мъка, същата, която ние всички изживяваме сега с приковани в прозорците очи.

Толкова са ниски и черни облаците, че сега съм сигурен, че дъждът ще се излее. Минутите преди това са безкрайни. Колко се бави! И чакането е такова изтезание, че почти пожелавам вече да вали, да се свърши с нас и гайгеровият брояч на Тома да извести нашата смъртна присъда. Поглеждам към седналия до мене Мейсоние и виждам как адамовата ябълка играе по мършавия му врат. Той преглъща слюнката си. Понеже столът му е малко по-назад от моя, различавам профила на Тома, който отлепя с мъка една от друга залепналите си устни и ги овлажнява с език. Не съм единственият — сигурен съм, — който усеща как пот овлажнява хълбоците и дланите му. Всички сме така. Ако носът ми беше по-чувствителен, щях да усетя тази миризма на пот и на страх, излъчвана от единадесетте неподвижни тела.

Все още звучи, в ушите ми службата на Фюлбер, звуково, не словесно, защото аз не се и старая да схвана думите. Обаче сега отличавам в хубавия плътен глас на нашия гост някаква пукнатина, някакво треперене. Добре, значи, имаме нещо общо, Фюлбер и аз. Ще ми се да му го кажа. Че всички тези напрежения, цялата тази омраза не служат вече за нищо, че идва дъжд, който ще ни придобри и ние добре знаем как.

Обаче, когато се изсипва — дългоочакваният дъжд, — той прилича на електрическо изпразване, ние подскачаме, а после тишината става още по-дълбока. Гласът на Фюлбер загубва още нещо от благостта си, той става дрезгав и пресеклив, но не замлъква. На Фюлбер не му липсва нито смелост, нито пък, струва ми се, вяра. По-късно ще ми дойде наум, че самозванството му се дължи може би на едно неосъществено призвание. Но за момента главата ми е празна; вслушвам се. Дъждът плющи с такава ярост по стъклата, с толкова силен и настървен трясък, че от време на време заглушава гласа на Фюлбер и все пак, колкото и изтънял да ми се вижда сега, не го загубвам напълно, вкопчвам се в него, това е нишка, за която се държа в мрака. Защото е тъмно, по-тъмно от всякога, макар че и двата прозореца са побелели от дъжда. Голямата зала се осветява само от двете дебели свещи, чийто пламък също потрепва от минаващия през прозорците и под вратите вятър. На стената сянката на Фюлбер изглежда огромна. Слаба светлинна блести по острието на красящите я мечове и алебарди, всичко е злокобно и на мен ми се струва, че в бягството ни от смъртта над нас и около нас ние и единадесетимата сме се сврели в някаква катакомба.

Дъждът понамалява, после първата светкавица озарява двата прозореца, гръмотевицата тътне на изток зад отсрещния хълм. Добре познавам бурите в нашия край: те са страхотни. От дете се страхувам от тях. Възмъжавайки, се научих не да побеждавам, а да прикривам страха, който ми вдъхват. Днес този страх предава на другия физическото разтърсване, трудно ми е да потисна треперенето на ръцете си, докато гледам как начупената линия на светкавицата осветява трите дънера, щръкнали на върха на хълма, и очаквам тътена, който ще последва. В същото време вятърът започва да вилнее като бесен. Това е източният вятър. Познавам воя, който издава, когато нахлува под полуразрушения свод, където исках да си направя работен кабинет, както и начина, по който разтърсва безкрайно врати и прозорци и свири в криволиците на скалата. Дъждът се засилва с ярост и вятърът го плиска като хиляди остриета по стъклата. Човек има чувството, че всеки момент те ще се пръснат. Фюлбер, който е пред тях, сигурно има същото усещане, защото го виждам да свива глава в раменете и да опъва гърба си, сякаш ураганът ще връхлети върху му. Но между двата нечовешки грохота аз все пак продължавам да чувам гласа му.

Крия ръцете си в джобовете и стягам тила си. Светкавиците се приближават с жестока последователност. Гърмът не боботи вече; той трещи. Човек би рекъл, че Малвил се превръща в мишена, заобикаляна от светкавици с някаква злорада точност, подобно на артилерийски огън, преди да я унищожат с един удар в целта. Не се виждат вече бели зигзаги, начупени стрели, драскулки на небесното чернило, но по прозорците от време на време — леден зашеметяващ отблясък, последван от извънредно силно и сухо изплющяване като избухващ снаряд. Ухото едва може да понесе обема на такъв шум. Ще ти се да тичаш, да бягаш, да се скриеш. Между два трясъка, сред незначителните затишия на бурята, гласът на Фюлбер — сега дотолкова отслабнал и така треперещ, че сякаш трепти като пламъка на свещите — е моя единствена опорна точка. Долавям също някакво глухо стенание и ми трябва миг време, за да разбера, като се наведа напред, че стенещият е Момо, опрял едрата си четинеста глава на крепките гърди на старата Мену и закрилян от двете скелетовидни ръце на майка му.

Без никакъв преход бурята отминава. Отново — далечен тътен, вече почти успокоителен. Гръмотевиците отстъпват и се разреждат, а в това време вихърът стига до връхната си точка. Мускулите на врата, на ръцете и на раменете ме болят, толкова съм се стягал, за да спра треперенето си. Опитвам се да ги отпусна. Дъждът вече не плющи, излива се на ведра. Малките стъкла на прозорчетата са потънали в струи, като предното стъкло на автомобил или блъскания от вълни корабен илюминатор. Шумът не е вече враждебно трополене, а поредица от глухи удари, които насичат далечния глас на Фюлбер и стенанията на Момо. Усещам, че някой докосва ръката ми. Мейсоние. Обръщам се към него. Поразен съм от болезнеността, с която се движи адамовата му ябълка, докато той ми говори, без аз да доловя какъвто и да е звук. Навеждам се, почти долепям ухо до устата му и чувам:

— Тома иска да ти каже нещо.

Както съм се изправил — механично ние сме подражавали на онези от първия ред и като тях сме се изправяли и сядали, — минавам покрай Мейсоние и се доближавам до Тома така, че го докосвам. Той отлепя с мъка устните си и аз забелязвам дебела, почти втвърдила се слюнка между тях, докато ми казва:

— Щом спре дъждът, излизам да видя.

Кимвам утвърдително, връщам се на мястото си, учуден съм, че е почувствувал нужда да ми каже това, толкова то ми се вижда очевидно. Не очаквам той да се изложи на дъжда, за който сега съм сигурен, че е натоварен със смъртоносни частици. Тревожната мъка е достигнала у мен такава сила, че е убила всякаква надежда.

Двата прозореца са непрекъснато потопени във вода, но чудно нещо, сега те изглеждат по-светли. Ще речеш, че сме осветени от водна покривка. Отвъд тази покривка не се различава вече нищо освен една белезникава плътност. Имам безсмисленото впечатление, че потопът е наводнил малката долина на Ле Рюн до нас, като е подкопал скалата през всичките й процепи. Забелязвам с учудване и без да схвана значимостта на този факт, че една чаша, пълна с вино, и чиния с наредени на нея залци хляб се движат между нас. Виждам, че Тома и Мейсоние пият един след друг и по поразеността си разбирам, че без да знаят, се причестяват. Без съмнение те са щастливи, че си навлажняват пресъхналите устни с глътка вино. Но и те са си дали сметка и са се овладели, защото заедно с чашата ми подават и чинията с хляба, без да се докоснат до него.

Тогава виждам, че Жаке е застанал до мен. Той вижда, че съм объркан и взема чинията от ръцете ми. И както поднасям жадно чашата до устни, се навежда и ми казва на ухото:

— Остави и за мен.

Добре направи, щях всичко да изпия. Когато свършвам, той ми подава чинията и освен нафората, която ми се полага, аз вземам с бързо движение и парченцата хляб на съседите си. Това е чист защитен рефлекс: не искам Фюлбер да знае, че двамина от нас са отказали причастие. Учуден съм, че този рефлекс се проявява и че продължавам да мисля как да запазя бъдещето, докато в съзнанието ми никой тук няма вече бъдеще. Жаке ме видя, като направих този фокус, който широкият гръб на Фалвиница скри от очите на Фюлбер. Той ме гледа със сянка на укор в наивните си очи, но аз знам, че няма да каже нищо.

Всичко това се извършва за мен в някаква пухкава мъглявина, сякаш и мозъкът ми е удавен в блъскащия прозорците дъжд. Изпитвам странното усещане за нещо вече виждано, като че ли вече съм преживял тази сцена и това зрелище в един предишен живот: сивкавобледата светлина, плувналите във вода стъкла, трофейното оръжие между двата прозореца, Фюлбер, чиито очертания и хлътнало лице едва различавам, тежката манастирска маса и ние, струпани зад нея, мълчаливи, приведени, разяждани от ужас. Шепа хора, загубени в един изпразнен свят. Жаке се е върнал на мястото си, Фюлбер е подел четенето си, а след като мина бурята, Момо вече не стене, макар че, след като приема комката, той пак е приютил глава под строгите ръце на майка си. Странно как всичко това ми се струва познато, както ми е позната и тази огромна феодална зала, която в сумрака, едва осветена от побледнелите прозорци и от двете дебели свещи, ме кара да мисля за някаква крипта, където ние сякаш бдим над бъдещите си гробове. В полумрака великолепните черни коси на Миет задържат частица светлинка и аз изведнъж си помислям със свито сърце, че нейното идване при нас стана излишно и че Миет няма да продължи живота.

Богослужението завършва, а дъждът продължава да се лее на потоци. Макар че разтърсват силно двата прозореца, вихрушките не можаха да ги отворят, а само пропуснаха малко вода, която се стича по отвесната стена и се разлива на локви по плочите. Хрумва ми да замоля Тома да прокара гайгеровия брояч по локвите. Веднага обаче отблъсквам тази мисъл. Струва ми се, че ако ускоря нещата, присъдата ще бъде неблагоприятна. От моя страна това е чисто суеверие, съзнавам. И все пак се поддавам. Какви дребни подлости си позволявам, когато съм сам със себе си, аз, който се хваля със смелостта си! Като забавям по такъв начин часа на истината, аз се обръщам към Мену и със спокоен глас я моля да запали отново огъня. Защото аз командувам и външно всичко е наред, отпуснал съм се вътрешно. Впрочем един огън е съвсем необходим. Казвам, че откакто сме излезли от състоянието на неподвижност, в залата цари гробовен студ.

Пламъкът избухва. Всички се свиват около огъня, занемели от безпокойство. След малко не мога вече да понасям мълчанието им. Раздвижвам се. Разхождам се насам-натам; каучуковите ми подметки не издават никакъв шум по плочите. Стъклата са така плувнали във вода, че ми се струва, че Малвил е наводнен и ще започне да плува като Ноевия ковчег. Сякаш напрежението от страха е толкова силно, че ме кара да потърся убежище в абсурдното, идват ми и други мисли, също така глупави. Например да взема един от мечовете от трофейното оръжие между двата прозореца и по-бързо да свърша със себе си, като пронижа с него тялото си като някакъв римски император.

В същия миг вихърът се засилва и дъждът спира. Сигурно съм бил свикнал с шума на потоците вода по стъклата, защото, щом този шум прекъсва, имам усещането за тишина въпреки свиренето на вятъра и трещенето на стъклата. Виждам как групата около огъня се обръща към тях вкупом, сякаш всички тези глави принадлежат на едно и също тяло. Тома се отделя и без да продума, без да погледне към мен, се доближава до стола, на който е сложил снаряжението си; с бавни и уверени движения на професионалист той навлича мушамата, закопчава я грижливо, после слага едно след друго дебелите си непропускаеми очила, шлема и ръкавиците. След това, като взема гайгеровия брояч, с готови около врата слушалки, тръгва към вратата. Мотоциклетните очила оставят свободна само долната част на лицето, придават му вид на неумолим робот, изпълняващ техническа задача без всякаква загриженост за хората. Мушамата му е черна, черни са и шлемът, и ботушите.

Отивам при групата до огъня. Сливам се с нея, нуждая се от нея, за да чакам. Огънят гори по мъничко. Вечната грижа за икономии на старата Мену. И ние се свиваме около свидливото пламъче, обърнати с гръб към вратата, откъдето трябва да дойде присъдата ни. Мену е седнала на пейчицата, също и Момо — насреща й — от другата страна на огъня. Той поглежда към нея, после към мен. Не зная какво извиква в ума израз като „радиоактивни частици“. Във всеки случай той вярва на майка си и на мен, за да се страхува напълно съзнателно. Лицето му е синкавобледо. Черните му блестящи очи са втренчени и цялото му тяло трепери. И ние щяхме да бъдем така, ако не се бяхме научили, понеже сме възрастни, да се контролираме.

Моите другари дори не са и бледи, те са сиви. Изправил съм се между Мейсоние и Пейсу и забелязвам, че стоим някак вдървено, прегърбени, с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. От другата страна на Пейсу — Фюлбер, чието лице е също пепелявосиво, стои с наведени очи, което отнема всякакъв живот от мършавото му лице и повече от всякога му придава вид на труп. Фалвиница и Жаке мърдат устни. Предполагам, че се молят. Малкият Колен изглежда потиснат и неспокоен; той се прозява, непрекъснато преглъща и диша трудно. Само Миет изглежда почти ведра. Едва-едва тревожна, но не за себе си, а заради нас. Тя ни поглежда един след друг и ни изпраща леки успокояващи усмивки, които се плъзгат по оловните ни лица.

Вятърът спира и тъй като не е разменена нито дума, а огънят, вместо да пращи, само аленее, настъпилата тишина отново натежава в залата. Онова, което се случва после, става така бързо, че едва си спомням за преминаването от едно състояние в друго. Само в книгите има преходи. Не и в живота. Вратата на голямата зала се отваря с трясък и Тома се появява с безумни очи, без шлем и без очила. Той крещи пискливо, тържествуващо:

— Няма нищо! Няма нищо!

Не е съвсем ясно и все пак ние разбираме. Втурваме се. Всички пристигаме едновременно на вратата, така че едва успяваме да минем. Точно излизаме, и пак завалява. Дъждът пада из ведро, но на нас ни е все едно! Освен Фюлбер, който се подслонява в свода на вратичката при кулата, и отишлите при него Фалвиница и Мену всички ние се смеем и викаме под проливния дъжд. При това той е топъл или поне така ни се струва. Той струи по телата ни и вековните черни павета заблестяват от него под краката ни. От бойниците на главната кула надолу по старите камъни се стичат водопадчета, които по-надолу се събират с пороя. Небето е в някаква възрозова белезникава сивота. От два месеца не сме го виждали така ясно. Миет сваля ненадейно блузката си и подлага под дъжда младото си тяло, което никога не е знаело какво е сутиен. Тя се смее, подскача, кърши се с вдигнати нагоре ръце, като с едната размахва към небето косите си. И ние бихме се разтанцували — сигурен съм, — ако не се бе загубила традицията на първобитните хора. Понеже не танцуваме, започваме да спорим.

— Ще видиш как сега ще поникне нашето жито! — вика Пейсу.

— Не е достатъчно да вали — отговаря Мейсоние. — Не защото не си го поливал, не виждаш да пониква нито един стрък! Трябва му слънце!

— Слънце ще имаш повече, отколкото е нужно! — възразява Пейсу, чиято надежда не допуска никакви граници. — Дъждът ще го докара. Нали така, Жаке? — добавя той и го плясва по гърба.

Жаке кимва, че е точно така и че слънцето ще дойде, но не смее да отговори на потупването по същия начин.

— Крайно време е! — казва големият стрелец. — Вече сме юни, а е студено като през март.

Дъждът не намалява. След първите минути на полуда ние всички отиваме на завет освен Миет, която продължава да танцува и пее, макар че никакъв звук не излиза от устата й, и Момо, неподвижен на няколко крачки от нея, отворил уста, за да поема дъжда, който той оставя да струи по лицето му. От време на време старата Мену му вика да се прибере, щото ще го хване скоросмъртницата (предсказание, което неизменно бива опровергавано, тъй като той има челичено здраве), и че ако не се прибере, тя ще му удари един по задника. Но той е на двадесет метра от нея, подвижният мост е спуснат и той може за миг да хване полето, така че сигурен в ненаказаността си, дори не й отговаря. Той пие в упоение дъжда, вперил крадешком поглед в голата гръд на Миет.

— Ама остави го на мира! — намесва се Пейсу. — Все подире му! Освен това малко вода няма да му навреди. Не ща да те обиждам, Мену, но синът ти вони. Като нерез! Дори по време на службата ми пречеше, бедният!

— Нали не мога да го изкъпя сама — отговаря Мену. — Много е силен, както знаеш.

— Боже господи! — казва Пейсу. Той се прекъсва смутено и поглежда към Фюлбер, с когото Фалвина разговаря за брат си, обущаря от Ла Рок, и за внучката си Кати. — Сега си спомням! Тоя мръсник не се е къпал от деня, когато бях… — Той щеше да каже „пребит“, но се задържа точно навреме. За съжаление ние всички разбираме. Също и Жаке. Мъчително е да гледаш добродушното му лице.

— Прибирай се, Момо! — крещи старата Мену в безсилна ярост.

— Не можеш да го накараш да се прибере, докато Миет си взема душа — намесва се Мейсоние със здравия си разум. — Момо я гледа с удоволствие.

Ние всички се смеем освен Мену, която изпитва свещения ужас на селянката към голотата. Стиснала устни, тя казва:

— Това момиче си е направо езичница, нищо друго, като показва гърдите си на всички.

— Хайде стига — казва Колен, — гърдите й тук всички ги познават освен Момо.

Като изрича това, той гледа безочливо Фюлбер. Но погълнат от разговора с Фалвиница, Фюлбер не чува нищо или се преструва, че не чува. И понеже Пейсу ме поглежда въпросително, страховете ми се възвръщат и аз решавам да претупам малко нещата и да ускоря заминаването на светия човек. Извиквам на Миет да се прибира и нареждам на старата Мену да запали голям огън — чуваш ли, Мену, голям огън! Но нали си представяте колко малко мисли тя за икономии сега, когато въпросът е да се изсуши синът й! Защото, когато Миет идва при нас с блузката си в ръка, все още увлечена в невинната си игра (без Фюлбер да посмее да я смъмри, нито дори да я погледне), Момо веднага я последва вътре, предоволен при мисълта, че ще я види да суши блузката си на пламъците в огнището. Което тя и прави. Всички ние също сме там с дрехи, от които излиза пара. Печем се на този пъклен огън и нашите мисли не са много далеч от дявола, както виждам.

Миет ме поглежда и поставя блузата си на един стол, защото ръцете й са нужни, за да ми говори. Тя иска да ме упрекне за нещо и ме тегли настрана. Отивам с нея. Мимиката започва. Била ми запазила стол до нея по време на литургията и видяла (един пръст до окото), че в последния момент съм се измъкнал на втория ред (жест с ръка, показващ риба, която в последната секунда променя посоката си).

Успокоявам я. Не съм избягал заради нея, а от Момо и тя добре знае защо. Тя потвърждава, че Момо наистина (палецът и показалецът запушват носа). Чуди се защо. Описвам й трудностите, които срещаме да го изкъпем, необходимостта от внезапно нападение, големия брой на участниците, употребената енергия, хитростта и силата, с които Момо осуетява намеренията ни. Тя ме слуша внимателно, дори се смее. И изведнаж, като застава предизвикателно пред мене с ръце на кръста и решителност в очите, тя разтърсва черната си грива и ми съобщава, че занапред тя ще къпе Момо.

После пък старата Мену ме пита тихо не трябва ли да предложи на „хората“ нещичко. (Лицемерката мисли преди всичко как да нахрани сина си, за да предотврати „истинката“.) Отговарям й в същия гласов регистър, че предпочитам да изчакаме заминаването на свещеника и междувременно да приготви на Фюлбер пакет с една пита и кило масло за хората в Ла Рок.

Целият Малвил е излязъл при малкия замък на входа, когато Фюлбер си тръгва, възползувайки се от едно проясняване на времето, смирено яхнал сивото си магаре. Сбогуванията са нюансирани. Мейсоние и Тома — ледено студени. Колен — на границата на безочието. Аз самият — мажещ и гладещ, с фамилиарност, но на разстояние. Истински сърдечни са само двете старици и поне засега — Пейсу и Жаке. Миет не се приближава и Фюлбер привидно я е забравил. Тя е заета на двадесет крачки от нас в много оживен разговор с Момо. Понеже е обърната с гръб към мене, не мога да видя мимиката й; изглежда, среща у Момо силна съпротива, защото чувам обичайните му звукоподражателни думи за отказ. Обаче той не пресича разговора, както би сторил с майка си или с мене. Стои като залепнал на земята пред нея, с упоени очи, със сякаш вцепенено лице, и на мен ми се струва, че отказите му губят малко по малко силата си и се поразреждат.

Връщам на Фюлбер с любезна усмивка затвора на пушката му. Той го поставя на място и прехвърля през рамо оръжието си. Не е загубил нищо от спокойствието и достойнството си. Преди да яхне магарето, съобщава с въздишка, която преценява с тъга степента на човешкото милосърдие, че приема условията срещу отстъпването на кравата на енорията в Ла Рок, въпреки че ги намира за много тежки. Отговарям му, че тези условия не са мои, но че приемам думите му със скептицизъм, който след размисъл не ме учудва, тъй като сам той приема моите условия, без да се допита до енориашите си. Не смея да кажа „граждани“, тъй като той говори за „енория“, не за „община“. Едно е сигурно: той решава сам всичко в Ла Рок и ми приписва същата власт тук.

После Фюлбер ни държи едно кратко слово за очевидно небесния характер на дъжда, който ни е донесъл спасение тогава, когато всички сме чакали смъртна присъда. Говорейки, той прави с двете си протегнати напред ръце, които издига многократно отдолу нагоре, движение, което не особено ми харесваше още у папа Павел VI, но което у Фюлбер ми се струва пълна карикатура. Същевременно той ни наблюдава един подир друг с хубавите си разногледи очи. Забелязал е всичко в поведението ни спрямо него и нищо няма да забрави.

Като свършва словото си и ни подканя да се молим, той ни припомня, че смята да ни изпрати викарий, благославя ни и си тръгва. Зад него Колен затръшва незабавно с трясък тежката, обкована с желязо врата. Цъкам с език, но нищо не казвам. Впрочем нямам време да говоря, старата Мену надава вой на безпокойство:

— Къде е Момо?

— Хайде, не се е изгубил — казва Пейсу. — Къде искаш да бъде?

— Току-що го видях — казвам аз, — говореше с Миет при Родилното.

Старата Мену е вече в Родилното и вика: „Момо! Момо!“ Но Родилното е празно.

— А, сега си спомням — казва Колен. — Твоят Момо отиде преди малко тичешком към подвижния мост. С Миет. Държаха се за ръка. Като две деца.

— Ах, боже мой! — вика Мену.

Тя се завтичва и ние я следваме полуразсмени, полузаинтригувани. И понеже все пак много обичаме Момо, разделяме се, за да претърсим замъка — кой в избата, кой в склада, кой в приземния етаж на жилището. Изведнаж се сещам за намеренията на Миет и извиквам:

— Ела, Мену! Ще ти кажа къде е синът ти!

Помъквам я към главната кула. Всички вървят подире ни; на първия етаж пресичам просторната площадка и се спирам пред вратата на банята, която се опитвам да отворя, но тя е заключена. Удрям с юмруци по тежкото дървено пано.

— Момо, тук ли си?

— Асталайтесе, таолтаисеме! (Разкарайте се, дявол да ви вземе!) — вика гласът на Момо.

— Той е с Миет — казвам аз. — Няма да излезе скоро.

— Ама какво му прави тя? Какво? — вика измъчено старата Мену.

— Във всеки случай нищо лошо — отговаря й Пейсу.

И той се засмива гръмко, като пляска по гърба на Жаке и по собствените си бедра. И всички следват примера му. Чудно. Спрямо Момо те не са никак ревниви. Момо е от хората в Малвил, да не смесваме нещата. Той е част от Малвил. Дори и да е малко недоразвит, той е един: от нас. Не може да става сравнение.

— Къпе го — казвам аз. — Тя ми каза, че ще го изкъпе.

— Би трябвало да ме предупреди — отговаря Мену укоризнено. — Щях по-добре да го надзиравам.

Развикваме се. Все пак да не вземе да попречи на Миет да го изкъпе! Че той вони като пръч, Момо! Всички ще спечелим, ако Миет го направи чист. Без да се броят рисковете за болест! И въшките!

— Момо никога не е имал въшки — възразява старата Мену, засегната — лъже, без да убеди никого. Тя стои там, пред вратата, мършава и бледа и се мотае като квачка, изгубила пиленцето си. Не смее да извика пред нас Момо, нито да тропа по вратата. Впрочем твърде добре знае той какво ще й отговори.

— Тия чужденци — продължава яростно тя. — Хубаво си помислих аз още от първия ден, че нищо добро не можем да очакваме от тях. Диваците все пак не можеш да ги сложиш под един покрив с християните.

Примирена, Фалвиница вече си подава гърба. На нея ще се стовари всичко. Сигурна е. Жаке е младеж, на него Мену не му казва нищо. Миет е с голяма закрила, но, виж, горката Фалвина…

— Чужденци ли? — казвам аз строго. — От къде на къде? Че Фалвиница ти е братовчедка!

— Хубава братовчедка! — процежда старата Мену през зъби.

— И ти не си кой знае колко по-хубава, щом говорим за това — казвам аз на диалект. — Върви по-скоро да донесеш чисто бельо за твоя Момо. Би могла също да му дадеш третия му чифт панталони, че тези се свличат вече на парцали.

Когато най-после вратата на банята се отваря, Колен идва в стаята ми, където качвах оръжието и го нареждах на мястото му, и ме вика да се насладя на гледката.

Момо е седнал на плетения стол, завит в хавлията на сини и жълти пера, която си бях купил малко преди деня на събитието. С разцъфнал поглед, ухилен до уши, той сияе, а права зад него, Миет се любува на делото си. Нашият Момо е неузнаваем. Лицето му е станало с няколко степени по-бяло, избръснат е, косите му са подстригани и вчесани и той седи като цар на трона си, парфюмиран като куртизанка, защото Миет е изляла върху него съдържанието на един флакон „Шанел“, забравен в чекмеджето на Биржита.

Малко по-късно имам доста важен разговор в моята стая с Пейсу и Колен, след което те излизат да понаобиколят земята около Ле Рюн. Пейсу навярно храни безумната надежда, че житото ще поникне в същия час. Или пък това е рефлексът на земеделеца, който обхожда нивите си след буря без никаква определена цел. Аз пък се запътвам към голямата зала. Безвредността на дъжда и заминаването на не толкова безвредния Фюлбер са ми вдъхнали добро настроение и аз си подсвирвам, като отивам към старата Мену. Тя е сама, аз виждам само гърба й, навела се е над една тенджера.

— Какво хубаво ще ни сготвиш, Мену?

Тя ми отговаря, без да ме погледне:

— Ще видим.

После се обръща, надава лек вик и очите й се изпълват със сълзи.

— Взех те за чичо ти.

Гледам я развълнувано.

— Същия начин да влиза в стаята, като си подсвирква, и да казва: „Мену, какво хубаво ще ни сготвиш?“ И гласът — също. Нещо ми стана.

Тя продължава:

— Защото чичо ти, Еманюел, беше весел! Човек, дето обича живота. Като тебе. Дори малко прекалено — добавя, като си спомня, че на стари години е станала добродетелна и мъжемразка.

— Е, е — отговарям аз, следвайки мисълта й отвъд думите. — Няма да вземеш да се сърдиш на Миет, че ти е почистила сина! Не ти го е отнела. Само го е изчегъртала.

— Тъй, тъй — казва тя.

Чувствувам се изведнаж много щастлив, че тя заговори за чичо ми и че ме сравни с него. И понеже от един месец често ми се случва да я скастрям, поради ухапванията на Фалвиница, които намирам все пак за прекалени, усмихвам й се. Тя цялата се разтърсва от моята усмивка и се обръща гърбом. На тази корава старица не й липсва сърце, макар че трябва да търсиш под няколко пласта дървесина.

— Ами ти, Еманюел — запитва тя след малко, — мога ли да те запитам защо не пожела да се изповядаш? Изповедта все пак облекчава. Пречиства.

Не бих повярвал, че тази вечер ще имам със самата Мену теологична дискусия. Изправям се пред огъня с ръце в джобовете. Днес не е обикновен ден. Още съм облечен в „погребалния си костюм“. Чувствувам се достолепен почти колкото Фюлбер.

— По повод изповедта мога ли да ти задам един въпрос, Мену?

— Питай — отговаря тя, — знаеш, че между нас няма място за стеснение.

С малката си глава на мъртвец, изправена на мършавото й тяло, Мену ме гледа отдолу нагоре изчаквателно с голямата супена лъжица в ръка. Тя наистина е съвсем дребна, старата Мену. И смалена до минимум. Но какъв поглед! Хитър, проницателен, непокорим!

— Когато отиде да се изповядаш, Мену, каза ли на Фюлбер, че ти се случва да си малко груба с Фалвина?

— Аз! — възклицава тя възмутено. — Аз, груба с Фалвиница! Хубава работа! Какво ли няма да чуе човек! Това е връх на всичко! Аз, дето всеки божи ден си спечелвам отиването в рая, като търпя този куп сало!

Тя ме гледа и продължава, сякаш обзета от внезапно угризение:

— Да, може да съм груба, но не с Фалвина. Виж, с Момо съм груба. Защото през цялото време съм над главата му, ругая го и му утежнявам живота. Че го и поплясквам, горкото дете, на неговите години! Колко много се разкайвам после, както казах на Фюлбер.

Тя добавя строго:

— Но това не ме извинява.

Смея се.

— Защо се смееш? — пита тя докачено.

В този момент в залата пристига големият Пейсу заедно с Колен и влизането им прекъсва отговора ми. Жалко. Все пак при случай ще кажа на Мену, че изповедта е изчистила мястото до петното.

Тази вечер, значително по-спокойна след заминаването на нашия гост, се събираме всички при огнището.

Първо, решаваме да не приемаме в никакъв случай викария, когото Фюлбер има пред вид за нас. Второ, по предложение на Пейсу и Колен и при пълно единодушие бивам избран за абат на Малвил.