Робер Мерл
Малвил (10)

Бележка на Тома

Току-що прочетената глава носи белега на един толкова очевиден пропуск, че аз ще прекъсна разказа на Еманюел, за да го запълня. Преди това прочетох следващата глава, за да се убедя, че Еманюел не се е върнал назад, както прави понякога, за да изясни по-късно въпросното обстоятелство. Но не. Нито една дума. Би рекъл човек, че го е забравил.

Най-напред бих искал да кажа две думи за Миет, тъй като за нея става дума. След всичките лирични излияния на Еманюел не бих искал да изглежда, че го депоетизирам. Но Миет е селско чедо, каквито има толкова много. Разбира се, тя е здрава и силна, тя притежава в изобилие и с положителност всичките заоблености, които толкова много се харесват на Еманюел. Но да се внушава, че Миет била красива, ми се струва много преувеличено. В моите очи тя не е по-красива от къпещата се жена на Реноар, от която Еманюел има една репродукция над леглото си, или от снимката на стрелящата с лък Биржита, поставена на бюрото му в нашата стая (доста чудно всъщност, че Еманюел е запазил тази снимка след отвратителното писмо, което тя му бе написала, за да му извести за женитбата си).

За „интелигентността“ на Миет също не споделям мнението на Еманюел. Миет е недоносче, няма е по рождение, а то ще рече, че има увреждане в мозъка, което е попречило развитието на говора и като последица е обеднило представата й за света. Не твърдя, че Миет е идиот, нито дори слаборазвита, тъй като Еманюел би се възползувал от това, за да изброи всички случаи, когато Миет е дала доказателства за изтънченост в човешките отношения. Но оттук да вземеш да твърдиш, че Миет била „много интелигентна“, както много пъти ми е казвал Еманюел (още един пример за сексуално надценяване), има една стъпка, която, що се отнася до мен, аз няма да направя. Колкото и да е изтънчена, Миет е доста простовата. Подобно на децата тя възприема действителността само наполовина. Останалото е мечта и без никаква връзка с фактите.

Ще помислят, че не обичам Миет. Напротив, много я ценя. Тя е великодушна, изтъкана от доброта; в нея няма и капчица егоизъм. Ако вярвах на онези опасни глупости, щях да кажа, че обвивката й е на светица, само че добротата й се проявява в област, която обикновено не е областта на светиците.

На другия ден след съвещанието, на което Еманюел остана малцинство по предложението за многомъжество в Малвил, настъпи някакво напрежение, защото се питахме кой „мъж“ (Мейсоние) или кой „партньор“ (Еманюел) ще си избере Миет. До такава степен, че както така добре го е забелязал Еманюел, никой от нас не смееше да я погледне от страх да не излезе, че иска да засенчи другите. Каква разлика от погледите, с които без срам я обсипвахме предната вечер!

Не мога да кажа какво си е помислила Миет за внезапната ни резервираност. Защото очите й са като на дете — „прозрачни и бездънни“ (цитирам Еманюел, само че той казва това в следващата глава). Трябва обаче да отбележа, че при второто ни пренасяне на нещата от Блатото големият Пейсу, по-откровен от всички нас, забеляза с примирение, че очевидно „тя“ ще избере Еманюел. Това бе казано пред Колен, Мейсоние и мен, докато новите бяха заети с опаковане на вещите от къщата на троглодитите. Но без тъга ние и тримата се съгласихме, че това наистина е очевидно.

Настъпи вечерта. Четенето на Библията след вечеря продължи с още трима ревностни слушатели, но боя се — без особено внимание от страна на другарите. Еманюел стоеше облегнат ту на едната, ту на другата страна на камината, а Миет бе седнала по средата на полукръга; лицето и тялото й бяха осветени и зачервени от танцуващите в огнището пламъци. Спомням си тази вечер, моето очакване — нашето очакване би трябвало да кажа — и колко много ме дразнеше провлеченият глас на Еманюел, при това с така топъл и с хубав тембър. Не зная дали бе от умората през деня, от изнервеността поради несигурността или защото сумракът също участвуваше в това, но резервираността, която си бяхме наложили през деня, бе изчезнала. Очите на всички бяха приковани в Миет, разгънала всичките си очертания без ни най-малко стеснение, заслушана в четенето. Обаче тя не се преструваше, че не вижда погледите ни. От време на време очите й се срещаха с нашите и тогава тя ни се усмихваше. Така тя се усмихна безпристрастно на всеки един от нас — Еманюел каза вече за усмивката й; вярно е, че е много привлекателна, макар и една и съща за всички.

В края на седенкуването ни Миет стана и най-естествено улови Пейсу за ръката и тръгна с него.

Мисля, че Пейсу бе много доволен, че има толкова слаба светлина в голямата зала, тъй като въглените бяха вече покрити с пепел. Той бе щастлив още повече, че е с гръб към нас и така скрива лицето си. А ние, ние стояхме съсипани и мълчаливи пред огнището, докато старата Мену палеше кандилата ни, като мърмореше обидни коментари за „останалите на сухо“.

Изненадите ни не бяха свършили. На следната вечер Миет избра Колен. На по-другата — мен. На четвъртата вечер — Мейсоние. На петата — Жаке. На шестата тя отново избра Пейсу. И тя продължи така в посочения вече ред, без нито веднаж да избере Еманюел.

Никой нямаше желание да се смее и все пак положението беше на ръба на комедията. Смехотворното ни засягаше всички. Радетелят на многомъжеството бе изключен от практиката. А строгите привърженици на едноженството приемаха без срам подялбата.

По една точка няма загадка: Миет постъпва непринудено, без да знае нищо за нашите спорове и без да се съветва с никого. Тя се отдаде на всички ни, защото всички силно я желаехме, а тя бе с добро сърце. От любовта не й ставаше нито по-топло, нито по-студено. Което никак не бе чудно, като се има пред вид по какъв начин тя бе посветена в нея.

Що се отнася до реда, по който Миет избираше партньорите си, не след дълго забелязахме, че се водеше чисто и просто от местата на масата. Все пак оставаше огромната загадка: защо Еманюел, когото тя обожаваше, бе изключен от избора й?

Защото тя го обожаваше, и то като дете, без да се свени, че го показва. Влезеше ли той в голямата зала, тя вече нямаше очи за другиго. Заговореше ли, тя пиеше думите му. Тръгваше ли да излиза: тя го следеше с поглед. Представяхме си я без всякаква трудност да облива с благовония краката на Еманюел и да ги избърсва след това с дългите си коси. Това сравнение не ще рече, че се оставям да ме обхване религиозното настроение на седенките ни. Взел съм го от малкия Колен.

Когато за трети път дойде редът ми, реших да се добера до истината и да запитам Миет, като останем сами в стаята й. Макар тя да разполага със запас от жестове и мимики, чрез които я разбираме (освен това тя знае да пише) с нея не винаги е лесно да се разговаря, заради това, че не би могла да бъде упрекната, без това да е непристойно, за мълчанието й, като някоя друга жена, когато се предполага, че го прави преднамерено. Щом запитах Миет защо не е избрала този ден Еманюел, лицето й стана каменно и тя се ограничи със завъртане на главата отдясно наляво. Зададен под различни форми, въпросът доведе до същия отговор.

Тогава промених ъгъла си на стрелба. Не обича ли Еманюел? Утвърдително кимане, многократно повтаряно, трепкане с клепачи над нежните очи, полуотворени устни, отворено лице. Веднага питам отново: „Тогава защо?“ Очите й се затварят, устата — също и отново главата й се поклаща отдясно наляво. Тъпчем на едно място. Ставам, вземам от джоба на сакото си един бележник, в който отбелязвам вземанията и връщанията на сечивата от склада, и на слабата светлина на кандилото написвам с едри печатни букви: „Защо не Еманюел?“ Подавам на Миет молива и бележничето. Тя го слага на повдигнатите си колене, смуче молива и написва много прилежно: „Защото така.“ Като помисля, тя дори добавя точка след „така“, предполагам, за да ми покаже, че отговорът й е окончателен.

Съвсем случайно три дни по-късно най-после разбирам основанията й или по-скоро — причината, защото тя е само една.

Преследван както винаги от мисълта за нашата безопасност, Еманюел бе решил да пази трите ловни пушки, карабината, боеприпасите, двата лъка и стрелите в нашата стая, да заключва винаги вратата и да крие ключа в дъното на едно чекмедже в склада — скривалище, известно на нас двамата и на Мейсоние.

Един следобед, като исках да се преоблека — Еманюел току-що ми бе дал първия урок по езда и бях плувнал в пот, — отидох да взема ключа от мястото, където го криехме. Витлообразната стълба към главната кула не е лека и понеже се чувствувах изморен, изкачвах я бавно, като опирах с лявата си ръка каменната колона, около която са стъпалата. Така стигнах до втория етаж и като се спрях да отдъхна на площадката, видях с изумление на другия край на голямата празна зала, която водеше към двете стаи, Миет, прилепила ухо до ключалката на нашата врата; тя като че ли се вслушваше в нещо с всички сили. Обаче аз знаех отлично, че стаята е празна, първо, защото току-що се бях разделил с Еманюел пред Родилното и после, защото сам аз бях заключил преди час и половина, когато бях идвал да си сложа ботушите за езда. Приближих се към нея и извиках:

— Миет, какво правиш тук?

Тя подскочи, изправи се, зачерви се и погледна около себе си като подгонена, сякаш се канеше да бяга. Скочих обаче веднага към нея, улових я за китката и казах:

— Слушай, Миет, няма нищо за подслушване, стаята е празна!

Тя ме погледна така недоверчиво, че аз извадих ключа от джоба си, отключих и като я държах все така здраво за ръката, дръпнах я силно вътре, не без енергична съпротива от нейна страна. Но щом влязохме в стаята, и тя си даде сметка, че наистина е празна, застана слисана неподвижно. После, без да обръща внимание на въпросите ми, тя отвори със смръщени вежди долапа и сигурно различи Еманюеловите дрехи от моите, защото пренебрегна моите, а погали с ръка неговите. След което заотваря едно по едно всичките чекмеджета на скрина, а лицето й се проясняваше постепенно. Като свърши, погледна ме въпросително, после, тъй като не казвах нищо, доста изненадан от това претърсване, насочи показалеца на дясната си ръка към канапето до прозореца, а след това към гърдите ми. Казах „да“ с глава. В този момент като завъртя на всички страни учудените си очи, тя забеляза снимката на стрелящата с лък Биржита на бюрото на Еманюел, сграбчи я буйно и като ме гледаше, блещейки очи, размаха я с дясната си ръка, а същевременно с лявата ми я показваше. Не знам как, но тогава с държанието си, с положението на тялото, наклона на главата, израза на лицето и движенията на ръката, тя успя не да ми зададе въпроса, тъй като от устните й не се изтръгна нито звук, а да ми го изрази с мимика, да го изиграе и почти да го изтанцува. И този въпрос бе така ясен, че почти повярвах, че го чувам: „Но къде е немкинята?“

Всичко стана ясно. В Блатото смятаха, спомняте си, че Биржита е още сред нас. Тази заблуда не се бе разсеяла в съзнанието на Миет. Обратно, тя бе изтълкувала сдържаността на Еманюел по отношение на нея вечерта при завръщането в Малвил като доказателство за привързаността на сърцето му другаде. Тъй като не виждаше никъде Биржита в замъка, тя си беше въобразила, че Еманюел я държи затворена, за да я избави от нашите домогвания. Обстоятелството, че стаята на Еманюел, където тя не знаеше, че и аз спя, бе единствено заключена, бе затвърдило тази мисъл. Тя не се бе замислила нито за миг над материалните трудности, с които се сблъскваше тезата й. В оня момент тя, разбира се, не бе спряла избора си на Еманюел поради зачитане на ревнивата му страст.

Както и да е, още същата вечер след седянката ни, Миет поправи заблуждението си и освен облекчението, изпитано от всички ни, аз лично почувствувах някакво заядливо допълнително удоволствие да гледам как Еманюел напуска голямата зала с дебелата Библия в едната си ръка и — ако мога да се изразя така — с Миет в другата.