Робер Мерл
Малвил (8)

VII

Взех двадесет и две калибрената дългоцевна пушка (чичо ми я беше подарил за петнадесетия ми рожден ден), а Тома — ловната пушка. Уговорихме се, че другите ще останат в Малвил с двуцевната пушка. Слабо въоръжение, но пък Малвил имаше крепостни стени, бойници и ровове.

В момента, когато поемахме по острия завой, който води от пътя за Малвил към пътеката към Ле Рюн, аз огледах продължително сгушения в скалата замък. Забелязах, че и Тома го оглежда. Излишно бе да споделяме впечатленията си. На всяка стъпка човек се чувствуваше все по-оголен, по-уязвим. Малвил бе наше убежище, нашето „гнездо с назъбени стени“. До днес той ни бе закрилял от всичко, включително и от последните изтънчени изисквания на техниката. Какъв кошмар бе да излезем вън от него и какъв кошмар също така бе това дълго вървене един зад друг. Сивото небе, сивата земя, почернелите останки от дърветата, тишината, мъртвешката неподвижност. И накрая — единствените същества, които още живееха в този пейзаж, ни очакваха в засада, за да ни претрепят.

Сигурен бях: кражбата на кобилата — щом като следите й не бяха заличени по прашната изгоряла земя — означаваше, че крадците бяха предвидили преследване и че някъде, на някое място в оголения хоризонт, ни чакаше засада. Но ние нямахме избор. Не можехме да допуснем да убият някого от нас и да ни откраднат коня. А щом не искахме да стоим пасивни, трябваше да се включим в играта на нападателя.

Между момента, в който забелязах Пейсу, прострян неподвижно на нивата при Ле Рюн, и оня, в който излязохме от Малвил, не бе изминало повече от половин час. Очевидно крадецът бе изгубил много от преднината си пред нас, за да се оправя с Амарант. Виждах места, където тя бе отказвала да върви, бе тъпкала на място или се бе движила в кръг. Колкото и да беше кротка, тя бе привързана към своята конюшня, към Малвил, към Беламур в съседния до нейния бокс, която можеше да гледа през пречките на разделящия ги отвор. Освен това тя бе младо животно и още се страхуваше от всичко — локвата, маркуча за поливане, камъка, в който се бе спънала, отнасяния от вятъра вестник. Следите от стъпки до следите от копита показваха, че човекът не бе посмял да я яхне без седло. Доказателство, че буйният нрав на англо-арабина го е изплашил и че той не е добър ездач. Чудо е, че въпреки съпротивата си Амарант все пак се бе съгласила да го последва.

Ле Рюн представляваше широка поляна около стотина метра между два реда по-рано залесени хълмове; двата ръкава на рекичката течаха в посока север — юг, а селският път минаваше успоредно, като се виеше по склоновете на бърдата откъм изток. Крадецът не бе поел по правия път, където щеше да бъде видим много отдалече, а долу по склона на хълмовете откъм запад, където по-големите извивки го прикриваха по-добре. Във всеки случай аз смятах, че опасността бе по-малка, преди той да се прибере в жилището си. Той и другарите му нямаше да започнат да действуват, докато не са сложили Амарант на сигурно място — в конюшня или в обор.

Но все пак бях нащрек с пушка не на рамо, а в ръка, като се взирах ту в земята, ту в хоризонта. Не размених нито дума с Тома. Въпреки прохладния въздух напрежението ме караше да се потя, особено ръцете, и макар че Тома бе външно спокоен като мен, забелязах влажна следа на мястото, където бе държал оръжието си, когато, за да си отпочине, той го сложи на рамо, като го придържаше за цевта.

Вървяхме вече час и половина, когато следата от Амарант напусна Ле Рюн и зави под прав ъгъл в западна посока между един хълм и една скала. Изложението и разположението на мястото бе същото като в Малвил: на север — скала и в подножието й — рекичка, която в Малвил бе изчезнала, ала тук още съществуваше под формата на обилно, бистроструйно поточе по повърхността на земята. Очевидно нищо не е било направено, за да се уголеми коритото му и от разливанията му малката, едва четиридесет метра широка поляна между хълма и скалата бе съвсем прогизнала от водата. Спомням си, че по тази причина чичо ми я бе забранил изрично за конете от Седемте бука. Впрочем дори и по времето на Клуба ние не смеехме да пристъпим в това блатисто място, където никога не бяха минавали гуми на трактор.

Затова пък знаех кой живее там, в една пещера в скалата, затворена със стена с пробити в нея прозорци. Хора, които минаваха за груби, неразговорчиви, със съмнителни нрави и — което е по-лошо — заподозрени в бракониерство по земите на съседите. Поради естеството на жилището господин Льо Кутьолие ги наричаше „троглодити“ — име, което ни очароваше по времето на Клуба. За малжакчани обаче те бяха чисто и просто „чужденците“ и дори — като връх на всичко, тъй като бащата бе северняк — „циганите“. Тези хора вдъхваха тревога още повече и за това, че никога не ги виждахме в Малжак: те се продоволствуваха в Сен-Совьор. Страшни, разбира се, толкова повече, че не знаехме почти нищо за тях, не знаехме дори от колко души се състои задругата им. Разказваха все пак, че бащата, за когото чичо ми беше казал, че по лице и походка приличал на човека от Кро-Маньон^[1], бил „получил“ два пъти затвор: първия път за побоища, а втория — за това, че бил изнасилил дъщеря си. Последната — единствен член от семейството, която познавах поне по име — се наричаше Кати и слугуваше у кмета на Ла Рок. Разказваха, че била красиво момиче с много дързък поглед и предизвикващо клюки държане. Ако е имало изнасилване, то не я бе накарало да намрази мъжете.

Чифликът на троглодитите имаше име, което ни озадачаваше още от времето на Клуба — Блатото. Озадачаваше ни, тъй като, разбира се, блато вече нямаше, само прогизнала земя, затворена между една скала и един също така стръмен хълм. Нито електричество, нито път. Нещо като влажно дере, където никой никога не отиваше, нито дори раздавачът, който разнасяше пощата или, да речем, писмо веднаж в месеца за „Кюсак“ — хубав чифлик на върха на хълма. От раздавача Будно̀ знаехме поне как се наричат: Варвоорд. По общо мнение не бе християнско име. Будно̀ твърдеше, че бащата бил „дивак“, но че не бил беден, съвсем не. Имал добитък и хубава земя по хълма.

Настигнах Тома, спрях го, като го хванах за ръка, и му казах тихо на ухо:

— Тук е. Аз трябва да водя.

Той хвърли поглед наоколо си, погледна часовника си и отвърна по същия начин:

— Не съм изкарал моя четвърт час.

— Остави сега. Аз познавам мястото.

После добавих:

— Ще ме следваш на десетина метра разстояние.

Задминах го, взех малко преднина и като му дадох знак с широко отворена дясна ръка на височината на кръста, за да му кажа да спре, спрях и аз. Извадих бинокъла от калъфа и като го сложих до очите си, разгледах местността. Тясната ливада вървеше полегато нагоре между хълма и скалата, пресечена напреко от насипи и зидове. Хълмът бе също така оголен и почернял като всички онези, които бяхме видели дотук. Но ливадата, запазена от скалата откъм север, а и поради местоположението си бе пострадала в опустошението — как да кажа — с една степен по-малко. Тя имаше вид на местност, чиято растителност е горяла, но не се е овъглила, без почвата да приеме (може би преди деня на събитието е била пренаситена с вода) сивия и прашен изглед както навсякъде другаде. Дори тук-таме се виждаха жълтеникави туфи, които навярно са били трева, и две-три оголени и почернели дървета, но останали прави. Прибрах бинокъла и пристъпих предпазливо. Една друга изненада ме очакваше обаче: почвата бе твърда и устойчива под краката ми. Под влияние на горещината водата в деня на събитието навярно е извряла от земята като струи пара от чайник. И тъй като оттогава не бе валяло, тресавището бе пресъхнало.

Докато бистрият ми ум отбелязваше всички тези подробности с отлична яснота, тялото ми ми правеше номера: обилно изпотяване по дланите, ускорен пулс, туптящи слепоочия и дори — когато прибрах бинокъла в калъфа му — леко треперене в ръцете, което, ако трябваше да стрелям, нямаше да насочи добре стрелбата ми. Помъчих се да дишам дълбоко и бавно в такт с крачките и с поглед, вперен ту в следата от краката на Амарант, ту в ливадата пред мен. Никакъв полъх от вятър, никакъв шум, дори и отдалеч. Пред мен, на десет метра — малка зидана стена.

Всичко стана много бързо. Забелязах купчина фъшкии, които ми се сториха пресни. Застанах неподвижно и се наведох, за да ги огледам: по-точно имах намерение да ги докосна с опакото на дланта, за да видя дали са още топли. В същия миг нещо изсвири над главата ми. Секунда по-късно Тома се появи до мен, също клекнал, с една стрела в ръка. Черният й и много остър връх бе изцапан с пръст. В същия миг се чу ново изсвирване, силно като първото. Залегнах и тръгнах, прилазвайки, към зида. Мислех, че съм оставил Тома на място, толкова бързо бях припълзял, но за голяма моя изненада, когато положих карабината до мен и се обърнах наляво, намерих го прострян с цял ръст да приспособява от срутените камъни нещо като бойница на стеничката. Странно нещо — той се бе сетил да вземе стрелата със себе си. Тя бе там, положена до него, жълтите и зелени пера по нея бяха единствените цветни петна в пейзажа. Погледнах я. Не вярвах на очите си. Троглодитите стреляха по нас с лък!

Погледнах бързо иззад стеничката. На петдесет метра от нас напреко на тясната долина се издигаше друг зид. По средата — голям орех, изгорял, но останал прав. Добро местоположение, но те все пак бяха допуснали една грешка: би трябвало да ни оставят да минем малкия зид и да ни нападнат на открито. Бяха стреляли много рано, насърчени сигурно от моята неподвижност в момента, в който забелязах купчината фъшкии.

Чух ново изсвирване и не зная защо подгънах крака. Това бе щастлив рефлекс, защото стрелата, която сякаш идеше от небето, се заби дълбоко в земята на петдесет сантиметра от краката ми. Навярно бе изстреляна във въздуха под желания ъгъл, за да се предаде насока на траекторията й. И стрелецът се ориентираше — забелязах това веднага — по бойницата на Тома. Дадох знак на Тома да ме следва и с пълзене покрай зида се дръпнах няколко метра вляво.

Нова стрела изсвири, точно по оста на бойницата, която току-що бяхме напуснали, но на метър разстояние от предишната. От момента, в който тя се заби в земята, аз започнах да броя бавно: „Едно, две, три, четири, пет.“ На „пет“ — ново изсвирване: значи, на стрелеца му трябваха пет секунди, за да вземе нова стрела, да я постави на мястото, да се прицели и да пусне тетивата. И лъковете не бяха два, а само един. Стрелите идваха една след друга, не заедно.

Извадих от карабината окуляра. Той позволяваше само бавно целене поради самия факт, че увеличаваше предметите. Казах тихо:

— Тома, застани от другата страна на бойницата и щом стрелям два пъти, покажи си главата зад зида, изстреляй напосоки твоите два патрона и веднага си смени мястото.

Той се отдалечи. Проследих го с поглед. Щом спря, извадих предпазителя и коленичих, като приближих лице ниско до земята, хванал с две ръце карабината почти успоредно със зида. Изправих се внезапно, като опрях същевременно карабината на рамото си, извъртях се с тялото си, стори ми се, че видях крайчеца на лъка зад ореха, стрелях два пъти и се скрих. Начаса — докато сменях мястото си — чух два пъти „Бум! Бум!“ от пушката на Тома, много по-силни от сухите изплющявания на моите патрони.

Зачаках отговор. Той не дойде. Изведнаж, за огромно мое изумление, видях, че отстранилият се на около дванадесетина метра от мен Тома се изправя и застава прав, отпуснато, опрял хълбок до зида, с пушка на ръка. Изкрещях тихо — ако изобщо е възможно да се крещи тихо:

— Залегни!

— Показват бяло знаме — отвърна той спокойно и бавно (да побеснееш!) обърна глава към мен.

— Залегни! — викнах яростно.

Той се подчини. Отидох до бойницата и хвърлих поглед към противниковия зид. Този път напълно видимият лък се размахваше, без да се вижда ръката, която го движи, а на края му висеше бяла кърпа. Сложих бинокъла на очите си и огледах горе зида от единия до другия край. Не видях нищо. Пуснах бинокъла, сложих ръце като фуния на устата и казах на тукашното наречие:

— Ей ти, с белия парцал, какво искаш?

Отговор нямаше. Повторих въпроса на френски.

— Да се предам — отвърна на френски млад глас.

Извиках:

— Сложи лъка си на тила, дръж го с две ръце и ела насам.

Настъпи мълчание. Взех отново бинокъла. Лъкът и бялото знаме не бяха мръднали. Тома потри крак в земята, като си смени позата. Дадох му знак да стои неподвижно и заслушах с всички сили. Не долових нито един звук.

Изчаках една цяла минута и се провикнах, без да оставям бинокъла си:

— Е, какво чакаш?

— Няма ли да стреляте по мен? — извика гласът.

— Разбира се, че не.

Изминаха отново няколко секунди, после видях, че човекът излиза иззад зида, огромен в бинокъла, с лък на тила, който поддържаше с две ръце, както му бях заповядал. Оставих бинокъла и взех карабината.

— Тома!

— Да.

— Когато дойде тук, застани на бойницата и гледай внимателно. Не изпускай от очи зида.

— Добре.

Постепенно човекът се очертаваше по-голям. Той вървеше с бързи крачки, почти тичешком. За моя голяма изненада бе млад с рошави руси, възчервеникави коси. Небръснат. Той спря от другата страна на нашия зид. Казах:

— Хвърли оръжието си от тази страна, мини през зида, сложи ръце на тила и застани на колене. Не забравяй, че имам осем куршума в пълнителя.

Той се подчини. Бе едър и силен момък, облечен в избелели джинси, кърпена карирана риза и старо, разпрано на рамото, кафяво сако, един от чиито джобове висеше. Пребледнял, със сведени очи.

— Погледни ме!

Той вдигна очи и аз бях изненадан от погледа му. Съвсем не беше онова, което очаквах. Нищо хитро, нищо кораво. Напротив. Златистокафяви, почти детски очи, които много подхождаха на закръглените му черти, добродушния нос, широката уста с месести устни. Също така нищо лукаво. Бях му казал да ме гледа: той ме гледаше. Засрамено, изплашено като дете, което очаква да му се скарат. Седнах на два метра от него с дуло, насочено към него. Казах му, без да повишавам глас:

— Сам ли си?

— Да.

Това дойде прекалено бързо.

— Слушай ме хубаво! Повтарям: сам ли си?

— Да. (Едва доловимо колебание.)

Промених бързо темата на разговора.

— Колко стрели ти оставаха?

— Там ли?

— Да.

Той помисли.

— Около дузина — отвърна неуверено. И се поправи: — Може да няма толкова.

Странен стрелец, който не бе помислил да преброи мунициите си. Казах:

— Да речем, десет.

— Десет, да, може би десет.

Погледнах го и изрекох неочаквано, бързо и грубо:

— Ами тогава, щом ти остават още десет стрели, защо се предаваш?

Той се изчерви, отвори уста, погледна ужасено, гласът му секна. Не бе очаквал такъв въпрос. Поставяше го натясно. Той стоеше съвсем загубен, неспособен да измисли някакъв отговор, неспособен дори да говори. Казах грубо:

— Обърни се гърбом и сложи ръце на главата си!

Той се завъртя тежко на колене.

— Седни на петите си.

Подчини се.

— Слушай сега. Ще ти задам един въпрос. Само един. Ако ме излъжеш, ще ти пръсна черепа.

Опрях дулото на карабината на тила му.

— Разбра ли?

— Да — отвърна ми той едва чуто.

Чувствувах как тилът му трепери до оръжието ми.

— Слушай сега добре. Няма да повтарям два пъти въпроса. Ако лъжеш, ще стрелям.

Изчаках малко и казах със същия рязък и груб тон:

— Кой беше с теб зад зида?

Той каза едва чуто:

— Бащата.

— Кой още?

— Никой.

Опрях силно дулото на тила му.

— Кой друг?

Той отговори без колебание:

— Никой друг.

Този път не лъжеше, сигурен бях.

— Баща ти има ли друг лък?

— Не, той има пушка.

Видях, че Тома се обръща зяпнал. Дадох му знак да продължава да пази и повторих смаян:

— Той има пушка?

— Да, двуцевна ловна пушка.

— Баща ти е бил с пушката, а ти с лъка?

— Не. Аз с нищо не съм бил.

— Защо?

— Бащата не ми дава да се докосвам до пушката.

— А до лъка?

— И до лъка също.

— Защо?

— Не се доверява.

Чудесни семейни отношения. Някаква представа за троглодитите започваше да се оформя в съзнанието, ми.

— Баща ти ли ти нареди да се предадеш?

— Да.

— И да кажеш, че си сам?

— Да.

И, разбира се, след като войната бе свършила, ние щяхме да се изправим доверчиви и безгрижни и за да си вземем Амарант, щяхме да отидем право в ръцете на бащата, който ни чакаше зад зида с двуцевната си пушка. По един изстрел за всеки.

Стиснах устни и казах грубо:

— Свали си каиша от панталона.

Той послуша, после сам, без да му го повтарям, пак сложи ръцете си на тила. Послушанието му ми вдъхваше донейде съжаление: въпреки едрия ръст и широките рамене — хлапе! Хлапе, тероризирано от баща си, а сега от мен. Казах му да сложи ръцете на гърба си и ги вързах с каиша. Чак като свърших, се сетих за панделката в моя джоб: с нея му вързах краката и като измъкнах кърпата му от лъка, затъкнах му устата. Сторих това бързо и решително, но в същото време се раздвоявах и присъствувах на собствените си действия, като че ли бях актьор във филм. Отидох и коленичих до Тома.

— Чу ли?

— Да.

Той се обърна към мене: беше пребледнял. После продължи тихо и с нещо, което у него приличаше на вълнение:

— Благодаря.

— „Благодаря“ за какво?

— Че преди малко ме накара да залегна.

Не му отговорих. Размислях. Бащата сега сигурно знаеше, че клопката му е разкрита, но нямаше за толкова малко да изостави намерението си. А ние, ние не можехме нито да останем тук, нито да си отидем.

— Тома — казах бързо.

— Да?

— Наглеждай зида, скалата и хълма. Ще се опитам да заобиколя през хълма.

— Ще излезеш на открито.

— Отначало — не. А ти ще стреляш, щом видиш нещо, макар и само дулото на оръжие. И продължаваш да стреляш. Та дори и само за да го накараш да се наведе.

Тръгнах, лазейки покрай зида, в посока към хълма. След няколко метра ръката, която държеше карабината, започна да се поти, а сърцето ми силно да бие. Бях обаче доволен от начина, по който изиграх хитрината на троглодита! Чувствувах се уверен и съсредоточен.

В „ничията земя“ между двата враждебни зида хълмът имаше една издатина, която завършваше в малката поляна с нещо като закръглено предхълмие. Разчитах на издигнатината, за да се скрия от погледа на бащата, докато успея да взема височина и се озова над него. Не бях обаче помислил за трудността на изкачването. Склонът бе много стръмен, теренът — каменлив и ронлив и тъй като растителността бе изчезнала, местата за опора бяха несигурни. Принудих се да сложа карабината през рамо, за да мога да си служа с две ръце. След десет минути бях плувнал в пот, с разтреперани крака и така запъхтян, че трябваше да спра, за да си поема дъх. Стоях изправен, задържал се бях с две ръце с голяма мъка, крайчецът на крака ми бе на една издатина. Но няколко метра над мен виждах върха на възвишението, по-точно мястото, където то се губеше в очертанията на хълма. Стигнех ли тази точка, щях да бъда в зрителното поле на човека зад зида и аз се питах с мъка дали щях да успея да намеря достатъчно равновесие, за да снема оръжието от раменете си и да се прицеля, без да падна. Стоях там с плувнали в пот очи, с разтреперано тяло от тежките усилия, със задъхана гръд и така обезсърчен, че бях готов да изоставя плана си и да се върна надолу. Тогава именно с бръмчащи от кръвообращението ми слепоочия не знам защо помислих за Жермен. По-точно, спомних си Жермен по риза в двора на Седемте бука, като режеше с трион дърва. Беше едър и дебел и понеже страдаше от емфизем, дишането му при голямо усилие от негова страна ставаше много особено, пресекливо, задавено, свирещо. И докато моето дишане ставаше по-спокойно и пулсът на слепите очи отслабваше, изведнаж осъзнах нещо, което ме разстрои. Това дишане на Жермен — аз го чувах. Не беше моето, с което отначало го бях смесил. Сега го различавах ясно, то идеше от другата страна на възвишението, няколко метра камънаци го деляха от мен. От другата страна на възвишението бащата бе поел по пътя, който се събираше с моя.

Пот ме обля от глава да пети и ми се стори, че сърцето ми ще спре. Ако бащата стигнеше преди мен на върха, щеше да ме види пръв. Бях загубен. Във всеки случай бях приклещен, нямах дори и време да сляза. Изведнаж си дадох сметка, че съдбата ми ще се реши за два-три мига и че единственият ми изход бе да побягна напред и да се хвърля върху него. Закатерих се отново с безумна енергия, без да обръщам внимание на камъните, които се търкаляха под краката ми, убеден, че заглушен от собственото си дишане, мъжът не ме чуваше.

Стигнах на върха, бях отчаян, почти бях сигурен, че там ще намеря дулото на пушката му, насочено към мене, до такава степен дишането му, шумно като мех в ковачница, ми се стори близко. Не видях нищо. Сякаш ми смъкваха един тон товар от гърдите. И там изведнаж имах втори съвсем нечуван късмет: само на метър разстояние намерих доста солиден дънер, в който можах да опра лявото си коляно и да застана в равновесие на склона, като изпружа напред десния си крак по цялата му дължина и се опра на един камък. Изкарах ремъка на карабината през главата си, взех оръжието, махнах му предпазителя и го насочих напред с приклад под мишница, готов да се прицеля. Чувах шумното и задъхано дишане, което се доближаваше, и с очи, приковани към точното място, където само на десет метра под мен щеше да се покаже главата на човека, устоях на изкушението да погледна долу към полянката и към Тома зад неговия малък зид. Съсредоточен, неподвижен, аз се стараех да се отпусна и да уравновеся дишането си.

Чакането, което, мисля, не трая повече от няколко секунди, ми се стори безкрайно, дясното ми коляно зад дънера се вцепеняваше и във всичките си мускули, включително и по лицето, усещах някакво болезнено изтръпване, сякаш малко по малко се превръщах в камък.

Появи се главата, после раменете, след това гърдите. Вглъбен в усилията си или в търсене на опорна точка за краката си, човекът вървеше наведен и не ме виждаше. Сложих карабината на рамо, закрепих приклада в хлътнатината на ключицата, опрях бузата си на него и спрях да дишам. В този момент се случи нещо, което не бях предвидил. Мишената ми бе сърцето на бащата. На това разстояние бях сигурен, че ще улуча. Обаче пръстът ми стоеше неподвижно на спусъка. Не успявах да стрелям.

Бащата вдигна глава, очите ни се срещнаха. Мигом, с нечувана бързина той приклади оръжието си. Чуха се няколко сухи припуквания и аз видях как куршумите влизат в ризата му и я разкъсват. Струя кръв, която ми се стори невероятно силна и обилна, бликна от раната, очите се извърнаха, устата се отвори в някакво бясно усилие да всмукне глътка въздух, после цялото тяло се прекатури назад. Чух го, като се претъркулва по склона, по който току-що се бе изкачил, заедно със силен шум от камъни повлечени от падането, който отекна продължително в усоя.

Слизайки надолу, видях, че Тома бе минал през зида и бе прекосил по диагонал полянката с пушка под мишница, за да отиде да разпознае трупа. Като слязох на равно, отидох най-напред да развържа сина. Когато ме видя, очите му се разшириха от изненада и страх. До такава степен вярата в непобедимостта на баща му се бе затвърдила в съзнанието му, че не вярваше, че ме вижда жив. И още по-малко ми повярва, когато му казах, че баща му е мъртъв. „Добре де, ела да видиш“ — казах аз, като го побутнах лекичко пред мене с дулото на карабината.

Докато отивам към трупа, Тома се завръща от обиколката си. Прибрал е патрондаша на бащата и пушката, която носи на лявото си рамо, тъй като на дясното е сложил своята.

— Право в сърцето — казва той попребледнял.

Няколко куршума заедно. Докато ми говори, изваждам пълнителя от карабината. Празен. Значи, съм изстрелял пет куршума. Тома клати глава, когато му разправям, че ми се е сторило, че виждам да пробиват кожата. При скоростта, с която те излизат от дулото, очите ми не са можели да ги проследят. Видял съм последователните разкъсвания на ризата, когато един след друг куршумите са я пробивали.

— Можеш да си спокоен — казва той, — умрял е начаса. После добавя: — Стой тук, аз отивам да събера стрелите. Не забравям, че съм склададжия.

При тези думи се опитва не съвсем сполучливо да се усмихне и тръгва.

Той е доста разтърсен, но и аз също, когато виждам трупа. Гърдите са станали на каша! И онова бяло, обезкървено, незабравимо лице! Не успявам да намеря и най-малката връзка между незначителното натискане на пръста ми върху спусъка и извършеното разрушение. Казвам си, че мръсникът, натиснал копчето, за да предизвика атомна война, днес навярно има същото усещане, стига само да е останал жив в бетонното си скривалище.

Троглодитът е може би на петдесет години. Здравеняк. Едър, рижаворус мъж, с много мръсни кафяви панталони от италианско кадифе и парцаливо сако в същия цвят. Гледам това туловище, изпълнено с такава сила и така изпразнено от живот. Гледам и сина му. Той не изпитва никаква мъка. Изглежда стъписан и същевременно облекчен. Внезапно той се обръща към мене, оглежда ме с боязливо уважение и като ме хваща за дясната ръка, навежда се да я целуне. Отблъсвам го. Не желая такива излияния. Обаче като виждам, че страхът и объркаността заливат лицето му, запитвам как се казва. Наричал се Жаке (умалително от Жак).

— Жаке — казвам с гаснещ глас, — върви да помогнеш на Тома да събере стрелите.

Време е той да се отдалечи. Струва ми се, че ще изгубя съзнание. Краката ми са омекнали, очите не виждат ясно. Сядам долу на склона на три метра от троглодита, после — тъй като не ми минава — изтягам се с целия си ръст по полегатия терен, затварям очи, чувствувам се много зле. И изведнаж избива пот. Изпитвам невероятно живо и приятно усещане на свежест. Възраждам се. Все още съм слаб, но това е слабостта на раждането, не на смъртта.

После сядам, гледам троглодита. Чичо ми го сравняваше с човека от Кро-Маньон. Има нещо такова. С издадена напред челюст, ниско чело, изпъкнали дъги на веждите. Но чист, избръснат, с поддържани нокти, късо остригани коси, със стегната в нова униформа юнашка снага, той не би изглеждал по-първобитен от някой добър висш офицер от ударните отреди. Нито по-глупав. Нито пък по-малко осведомен за онази съвкупност от елементарни животински хитрини, наречени „военно изкуство“. Клопки за мухльовци. Засади. Лъжекапитулиране. Изпращане на врага в центъра, за да се връхлети върху него отдясно.

Ставам и отивам при другите двама. Те не са забелязали прилошаването ми. Помислили са, че си почивам. Тома ми подава лъка и аз го разглеждам. Висок е поне метър и седемдесет и ми се струва много по-добре изработен от оня лък, който бях подарил на Биржита.

Тома е събрал всичко. Прибира стрелите в малък сноп, който завързва с найлоновата панделка.

— Там е — казва Жаке с поглед към земята, без да прави друг намек за Амарант.

Вървим нагоре по тясната поляна с тук-таме туфи жълтеникава трева; колкото и грозни да са, те все пак ме радват. Поглеждам към Жаке, към едрата му рижаворуса глава и добродушни черти. Изненадвам втренчените му в мен детински очи. Както казах, те са златистокафяви, но — нещо любопитно — ирисът заема почти цялото място, така че, може да се каже, почти няма бяло, което, като се прибавят и вдигнатите му вежди, му придава смирения, тъжен и умоляващ израз на куче. Куче, извършило някаква грешка и което много би желало да му простят и заговорят. То прелива от добра воля, послушание и привързаност, готово да се раздаде. То прелива и от сила, сила, която напълно съзнава и която струи от волския му врат, широките рамене и дългите ръце на първобитен човек с възли от мускули, които не успяват да се отделят напълно един от друг. Едрите му китки, стиснали наполовина някаква невидима дръжка, с които завършват ръцете му, също така не се разтварят. Той върви между нас двамата с Тома с разлюляна походка, поглеждайки ту единия, ту другия, но най-вече мене, тъй като аз съм почти на възрастта на баща му.

Показвам му лъка, който държа в дясната ръка, и му казвам на френски (вече зная, че не говори тукашното наречие):

— Как така баща ти употребява това оръжие?

Той е толкова щастлив, че го заговарям и така силно желае да ме осведоми, че чак малко пелтечи. Говори някакъв среден френски, който не чувствувам да е обагрен или ритмуван от езиковото богатство на диалекта ни. Акцентът му не е нито тукашен, нито напълно като на север. Влиянието на бащата и на училищната среда навярно са си противоречили, за да се получи тази любопитна смесица. С една дума, както казват у нас — „чужденец“.

— Научил се е на север — отговаря той, ломотейки. — В едно дружество за стрелба. Бил шампион, така казваше.

И добавя:

— Той направи върховете на стрелите. За лов.

Гледам го смаян.

— За лов? Ловувал ли е с това? А защо не с пушка?

— Пушката се чува — отговаря Жаке с полусъучастническа усмивка.

Той сигурно знае, че аз не съм ловец и че горите ми са открити за всички.

Не казвам нищо. Мисля, че започвам да разбирам бита на троглодитите: побоища и наранявания, семейни изнасилвания, бракониерство, с една дума, безразличие към законите. Това със стрелите ми се струва много хитроумно. Много по-сигурно от примка, защото примката остава, горският може да я открие, докато стрелата — това е работа за една секунда и най-вече — убива почти безшумно, не плаши дивеча и не вдига на тревога околните жители. Но в деня на откриването на лова последните едва ли са намирали много нещо в горите си.

Понеже не казвам нищо, Жаке смята, че чете неодобрение в мълчанието ми, затова добавя с пресметливо смирение, за да ме обезоръжи мен — господина от Малвил, който никога не е изпитал глад:

— Ако не беше това, нямаше да ядем месо всеки ден.

А че той е ял месо всеки ден, е сигурно. Трябва само да го погледна. Добре се е възползувал от бащиния лов. И все пак нещо ме учудва: може ли да убие със стрела бягащ заек?

Той възкликва и казва гордо:

— Баща ми пронизваше фазан, като лети!

А, така, в такъв случай сега знам къде изчезваха фазаните на чичо ми. Той пускаше две-три двойки в годината и никога не ги намираше — нито тях, нито потомството им.

Жаке добавя във въодушевлението си:

— Виждате ли, нормално той би трябвало да ви улучи с първата стрела.

Смръщвам вежди, а Тома казва сухо:

— Няма за какво да се хвалиш.

Впрочем аз мисля, че е време разговорът ни да вземе малко по-напрегнат обрат. Казвам строго:

— Жаке, ти ли удари нашия другар и открадна Амарант?

Той се изчервява, навежда едрата си рижаворуса глава и поклащайки се, върви с вид на нещастник.

— Баща ми ми каза да го сторя.

После бързо добавя:

— Но той ми каза да убия вашия другар, а аз не го убих.

— Защо?

— Защото това е грях.

Не очаквах това, но си вземам бележка. Продължавам да разпитвам Жаке. Той потвърждава онова, което вече бях отгатнал от плана на бащата: да ни привлече при себе си на групички и да ни избие и петимата, за да стане собственик на Малвил. Да полудееш! След деня „Д“ той е можел да притежава цяла Франция, но е искал Малвил дори и с цената на пет убийства. Защото нямало да убие „слугите“ — добавя синът. Нито моята немкиня.

— Каква немкиня?

— Онази, дето се разхождаше на кон из гората.

Поглеждам го. Липса на разузнаване у нас и допълнителен стимул, който не трябва да се пренебрегва. Замъкът и дамата от замъка. Дивашка жакерия^[2] с убиването на господаря и съответното изнасилване на жена му. На господаря или на господарите. Тъй като научавам, че Тома, Пейсу, Колен, Мейсоние и аз сме били за бащата „господарите от Малвил“, че често е говорел за нас — за нас, които никога не го бяхме виждали — с ярост и дори с омраза. По негово нареждане синът ни е шпионирал. Спирам се, изправям се лице с лице с Жаке и го разглеждам.

— Никога ли не си каза, че би могъл да ни предупредиш да се предотвратят всички тези убийства?

Той стои прав пред мен с наведени очи и ръце на гърба, пропит от разкаяние. Запитвам се дали ако му кажа да се обеси, няма да го стори.

— О, да — отвръща той, — но баща ми щеше да го разбере и да ме убие.

Защото естествено бащата е бил не само непобедим: бил е всезнаещ. Поглеждам го: съучастничество в убийство, нападение на един от нас, кражба на кон.

— Е добре, Жаке, какво да правим с тебе?

Устните му треперят, той преглъща слюнката си, поглежда ме с добрите си изплашени очи и отговаря, вече примирил се:

— Не зная. Да ме убиете може би?

— Само това заслужаваш — казва Тома, стиснал устни и побелял от гняв.

Поглеждам го. Сигурно е изпитал голям страх за мене, когато изкачвах хълма. И сега намира, че съм прекалено снизходителен.

— Не — отвръщам аз. — Няма да те убием. Първо, защото убийството е грях, както ти каза. Но ще те отведем с нас в Малвил и за известно време ще те лишим от свобода.

Не гледам към Тома. Мисля си — като мъничко се забавлявам — колко много трябва да е отвратен, като ме слуша да употребявам едно толкова „църковно“ понятие като „грях“. Но какво друго можех да правя, освен да говоря на Жаке езика, който той разбираше.

— Сам ли? — пита Жаке.

— Как така „сам ли“?

— Сам ли ме отвеждате в Малвил?

И понеже го гледам намръщено, добавя:

— Защото тук е и баба ми.

Имам впечатление, че ще продължи, но той спира.

— Ако баба ти иска да дойде с нас, ще я вземем и нея.

Виждам, че има нещо друго, което го тревожи. Мисля, че не е лишаването от свобода, защото лицето му, по което всичко се чете, помръква, и то много повече, отколкото когато се страхуваше да не го убия. Потеглям отново и се каня да го притисна с въпроси, когато в тишината на пустото голо усое, по което се движим, между отвесните трупове от почернели дървета, стърчащи тук-там сред жълтеникавите туфери и изгорялата земя, прозвучава съвсем близо едно изцвилване.

Това не е какво да е изцвилване. И не е цвиленето на Амарант, а тържествуващият, повелителен и нежен призив на жребец, който, преди да оплоди женската, се върти около нея и я кара да заеме удобно положение или, както казваше чичо ми, „я нагажда“.

— Та вие сте имали кон?

— Да — отвръща Жаке.

— И не сте го кастрирали?

— Не. Баща ми беше против.

Поглеждам Тома. Не вярвам на ушите си. Радостта ме преизпълва. Този път браво на бащата. Затичвам се като дете. Нещо повече, тъй като лъкът ми пречи, подавам го на Жаке, който го поема, без да се учуди, тичайки до мен с широко отворени уста. Естествено Тома ни изпреварва веднага с няколко скока и с всяка секунда увеличава преднината си, още повече, че останал без сили, аз забавям ход.

Но „пристанът“ е тук. Дебели кестенови колове, почернели, но прави, високи около метър и половина, и два реда бодлива тел заграждат пред „дома“ на троглодитите (три четвърти пещера, една четвърт къща) хиляда метра. По средата, завързана за скелета на едно дърво, тръпнеща, но не от непокорство — моята Амарант; по тъмночервената й кожа преминават тръпки, а светлата й грива е отметната назад с кокетна нетърпеливост. Кой би помислил някога, че това светотатство — макар че то още не е извършено — ще ме изпълни с радост! Един тромав кон за впрягане першеронска порода да оплоди една англо-арабска кобила! Не че този съпруг-пролетарий е грозен. Тъмносив, почти чер, той има огромна задница, къси набити крака, мощни рамене и врат, който двете ми ръце не биха могли да обгърнат. Всъщност той прилича по размери на тукашните стопани. И той се върти около Амарант, мята се в кръг с тромава пъргавина, като издава прегракнали звуци с пламнали очи. Надявам се, че съзнава каква нечувана чест му се пада и че може да направи разлика между една тлъста дебелана першеронка и грациозната Амарант, подложена на атаките му по необходимост заради продължението на рода в разцвета на младостта си, едва навършила три години, последната от стар род изтънчени предци.

Във всеки случай той я ухажва пламенно, но не грубо, като й хапе устните, залепил глава до нейната, после, завъртайки се с крака до главата й, я ближе, премества се внезапно до другия й хълбок, после слага огромната си глава на шията й, отдръпва я, пак се обръща към задницата й, с което увлича постепенно кобилата в тромавия си любовен танец, предава й безумната си възбуда и без да я измъчва, налага й своята сила, превъзходство и мирис.

Как знае той точния момент, в който Амарант е готова да го приеме без ритници и съпротива? Той се изправя, огромен, на задните си крака, като блъска въздуха с предните, за да запази равновесие, с развята дълга черна грива и като се доближава така до Амарант, изправен, непохватен и страшен, стоварва се върху нея. Тя се огъва, стенейки от стоварването на този тон мускули. Издържа обаче на товара с услужливо повдигната опашка и той успява да обхване хълбоците й с дебелите си къси крака. Понеже търси неуверено, Жаке се приближава бързо и простичко му помага. Амарант се опира на опънатите си и разтреперани предни крака, за да устои на буйните разтърсвания. В този момент жребецът ми се показва отстрани и аз никога не съм виждал идеята за мощност представена по-добре от тази напрегната напред, великолепна глава с разтърсена черна глава, разширени ноздри и горди, искрящи, пронизващи, невиждащи нищо очи. Забелязвам, че той не хапе тила на Амарант, за да я задържи, и че е кротък в момента на триумфа си.

Когато, съвкуплението свършва, той остава неподвижен с леко разтреперани задни крака. Главата му се спуска тогава, така че докосва с устни гривата на Амарант. Стои в това положение цяла минута с изражение на изтощение, със сякаш отпусната уста, а пламъкът се оттегля от очите му, за да отстъпи място на тъгата. Най-сетне той се отделя тромаво от кобилата. После се отърсва и в миг, като вдига глава, намерил отново себе си, се впуска в лек и мощен галоп около оградата, връща се с бойно цвилене в пълен ход към нас, сякаш ще ни сгази. Но на метър от нас прави внезапно отклонение, за да ни избегне, и докато отново се отдалечава, без да забави ход, към дъното на оградата, оглежда ни закачливо отстрани със самодоволни и радостни очи. Дълго след напускането ни на това място ще чувам в ушите си ритъма на четирите разтърсващи земята тежки копита. В този мъртъв и онемял пейзаж този глух тропот ми се струва също така въодушевяващ, както и новопоявата на живота.

Има не една, а две съседни, къщи на троглодити — първата за обитаване, а втората е била — предполагам — за обор, хамбар за сеното и свинарник. Те са направени умело с около един метър зидана издадена част и покрив като стряха, съединен с отвора на пещерата, отгоре с комин. При обора тухлите са останали голи, но на къщата са доста грижливо измазани. На стената на приземния етаж са избити една врата-прозорец и един прозорец, а на първия етаж — още два отвора. На тях са сложени прозорци и цели капаци, по които още има следи от тъмночервена боя. Всичко това, макар и направено с малко средства, няма жалък вид.

Над навеса и едната четвърт покрив има освен това около петнадесет метра скала. Горната й издута и закръглена част стърчи над къщата, пази я от дъжд и дори й придава нещо уютно. Същевременно обаче тази надвиснала скала е доста страшна. Човек очаква тя да се разпука, разцепи и стовари пред жилището. И все пак тя вероятно пази опасното си равновесие вече хилядолетия. И настанявайки се тук, Варвоорд навярно си е помислил, че ще го запази и през краткия миг на един човешки живот.

Изложението на всички постройки е същото като на нашето Родилно (само че аз не съм правил зидан навес) и това именно в деня на събитието е спасило живота на троглодитите.

Не виждам друга постройка освен вътре в заграденото място една къщичка, прилична на фурна за хляб…

Усещам някакво присъствие и нечий поглед. Права на прага на жилището, една обемиста старица, облечена в доста мръсна черна престилка, ни разглежда със суеверно учудване. Питам се дали това не е майката на моя враг, пристъпвам към нея и й казвам смутено:

— Отгатнала си какво стана, не съм тук за мое удоволствие.

Тя не ми отговаря веднага и навежда глава — също и това забелязвам — без каквато и да било тъга. Ниска е, с подпухнало лице, увиснали бузи и с толкова широк и с отпусната кожа врат, че е като равно продължение на брадата чак до огромната гръд, която при най-малко движение се разлюлява като две торби овес на гърба на магаре. В тази сланина блестят доста красиви черни очи, а над възниското чело стърчи по всички посоки остра, гъста, къдрава и най-чисто бяла коса.

— Трябва да е станало, както си го мисля, щом като те виждам — отвръща тя спокойно.

Ни най-малко вълнение и, странно нещо, акцентът — нашенски и дори редът на думите.

— Повярвай ми, съжалявам — казвам аз, — но нямах избор. Или синът ти, или аз.

Отговорът й е най-малкото неочакван.

— Влез, ще хапнеш нещо с нас — казва тя и се отстранява от прага.

И добавя на диалект с въздишка, като вдига рамене:

— Благодаря на бога, той не ми беше син.

Гледам я.

— Но ти говориш по нашенски?

— Ами аз съм оттук — отговаря тя на наречие.

Тя се изправя с гордо движение, което причинява значително разлюляване на споменатите торби с овес, сякаш за да каже: „Аз не съм дивачка.“

— Родена съм в Ла Рок — продължава тя. — Познаваш ли Фалвин от Ла Рок?

— Обущаря с опитомения гарван?

— Той ми е брат — казва Фалвиница с огромно достойнство и повтаря: — Влез, синко, тук ти си в своя дом.

Но дори и на жена от семейство Фалвин, сестра на почитан обущар, родом от Ла Рок, аз не се доверявам напълно. Вземам оръжието си в ръка, отварям пълнителя и като затварям затвора, поставям един патрон в цевта. След това, вместо да мина пръв, побутвам Фалвина пред мен в къщата уж от внимание. Имам чувството, когато докосвам гърба й, че ръката ми потъва в свинска мас.

Нищо подозрително. По земята — цимент, на места с кръпки, отстрани и в дъното — стени от белезникавосивата скала на пещерата. Оставили са я, каквато си е, без да изглаждат неравностите и очертанията й. Нито следа от влага. На тавана — греди и подът на горния етаж, вратичката в ъгъла на иззидания еркер навярно води за там. На предната стена — прозорец, врата-прозорец и огнище. От вътрешната страна тухлите не са измазвани и още могат да се видят следите от хоросана, с който са съединени. Слаб огън в огнището. Под прозореца — етажерка с наредени ботуши. Голям селски скрин в стил Луи XV, който отварям, като промърморвам за форма: „Може ли?“ Отдясно — бельо, отляво — посуда. По средата на стаята — голяма, както казват парижани, „чифликчийска маса“, само че те я заобикалят за живописност с пейки, докато ние предпочитаме столове за удобство. Изброявам седем плетени стола, но само четири са около масата. Останалите са наредени до стената. Не зная дали това е интересно, но го запомвам. Отивам до единия край на масата. Представям си, че там сигурно е седял бащата и сядам с карабината между краката и с гръб към дъното на пещерата. Така в обзора ми са двете врати. Посочвам със знак на Тома да седне от дясната ми страна, та тялото му да не ми закрива двата входа, а Жаке сяда смирено по свое усмотрение на долния край на масата, с гръб към светлината.

Когато изваждам от джоба си пакетчето пушено, което старата Мену ми даде, преди да тръгнем, Фалвиница се развиква обидена и забръмчава около мен. Щял съм да ям в чиния, а не направо на масата! Тя щяла да ми изпържи едно яйце, да върви с шунката! Ще приема капка вино! Приемам всичко освен виното, за което се съмнявам, че е кисело, и вместо него искам мляко, което тя обилно ми налива в купичка на цветя заедно с потоп от думи: точно били продали телето преди деня на събитието, не знаели какво да правят с млякото, удавени били в мляко, дори, макар че правели масло, пак оставало и за прасето.

Обаче очите ми едва не изхвръкват, когато я виждам да слага на масата един домашен хляб и масло.

— Хляб! Вие имате хляб!

— Ами че нашия хляб — обяснява Фалвиница, — ние в Блатото винаги сме си го месили, щото Варвоорд, нали си беше чудак, сееше достатъчно жито за цяла година и повече. Трябваше дори и брашното да си мелим на ръка, щото нямаше електричество, пък и за маслото беше същото, бием го на ръка. Варвоорд не искаше нищо да купува.

Докато приклещвам хляба в крайното чекмедже на масата и отрязвам филии за всички, както сигурно е правил бащата приживе, размишлявам по получените сведения. Изобщо този свиреп Варвоорд е искал да живее на своето парче земя от своите източници, чрез стопанско самозадоволяване. Затова дори и извънбрачната любов не е излизала вън от семейството.

Обаче, когато намеквам за историята с Кати, Фалвиница изтъква някои нюанси.

— За онази работа — казва тя свенливо — няма съмнение. Но първо горката Кати го предизвикваше. И после, от друга страна, все пак не му е дъщеря. Нито тя, нито Миет. Те са деца на моята дъщеря Реймонд.

При името на Миет струва ми се, че седналият на края на масата Жаке дига глава и гледа със страх Фалвиница. Но този поглед се прокрадва за миг и изчезва така бързо, че почти се съмнявам дали съм го доловил.

Хапвам по мъничко от хляба. Искам да изчакам обещаното яйце. Обаче вкусът на обилно намазаното с масло парче селски хляб (а те в Блатото солят хляба, не като малцината по този край, които продължават сами да си месят) ми се струва прекрасен и малко ми навява тъга, защото припомня предишния живот.

— А кой пече хляба у вас? — питам, за да изразя благодарността си.

— Доскоро — Луи. Но след смъртта му — Жаке — отговаря тя с въздишка.

И Фалвиница разправя, като в същото време търчи из стаята, задъхана, с много въздишки, обикаля излишно много, изрича десет приказки, когато една дума би била достатъчна. За да изпържи три яйца — защото тя явно не брои себе си (предполагам, че си похапва от време на време, когато е сама, и че си пийва „капка вино“) — й е необходим цял половин час, през което време аз може да стоя гладен — тъй като чакам яйцето, за да изям шунката си, — но поне не стоя неосведомен.

Фалвиница — единствена прилика със старата Мену — е старица с родословие. Тя трябва да почне от прадедите си, за да ми обясни, че дъщеря й Реймонд е имала от първия си брак две дъщери — Кати и Миет — и че като овдовяла, се омъжила за Варвоорд, който също бил вдовец с двама сина, Луи и Жаке.

— И ти ще отгатнеш какво мисля за тази женитба, особено когато моят беден Гастон също се спомина и трябваше да дойда да живея тук, все едно като диваците, без електричество, без вода на мивката и дори без газ в бутилки, щото Варвоорд не искаше и да чуе за него, а кухнята с комин както на времето. Хлябът, който ядеш на чуждо място — продължава тя на диалект, като вдига очи към небето, — горчи и мъчно се преглъща. За десет години не съм яла много от хляба на Варвоорд.

Думи, които веднага потвърждават подозренията ми относно потайната й лакомия като отмъщение за тиранията на зетя. Разбира се, дъщеря й Реймонд, както и бедният Гастон, също умряла от лошите обноски, сещаш се на кого, починала от лошо храносмилане, а нейното отсъствие направило още по-горчив хляба на пришълците.

Всичко това ме съпровожда до изяждането на шунката, яйцето и млякото, без суетящата се без работа като кокошка Фалвиница да седне нито веднаж с нас на масата и да хапне поне едно залъче, тъй като фикцията за въздържанието й продължава и след смъртта на Варвоорд. И макар че е толкова бъбрива, тя все пак не ми е казала всичко. У нас — а, предполагам, и другаде — има два начина за притворство: да мълчиш или да говориш много.

— Жаке — казвам аз, като избърсвам ножчето на чичо ми на последния залък, хляб, — ще вземеш лопата и мотика и ще отидеш да погребеш бащата. Тома ще те надзирава.

И като прибирам с щракване ножчето в леглото му и го слагам в джоба си, добавям:

— Забелязах, че обувките му не са лоши. Добре е да ги вземеш. Ще ти потрябват.

Поприведен и навел глава, за да ми покаже подчинението си, Жаке става. И аз се изправям с карабината в ръка, доближавам се до Тома и му казвам тихо:

— Дай на мен пушката на бащата, вземи само твоята, накарай момчето да върви пред тебе, а като копае, стой настрана и не го изпускай от очи.

В същото време забелязвам, че възползувайки се от разговора ни насаме, Жаке се доближава до Фалвиница и й пошушва нещо на ухото.

— Е-е! Жаке! — казвам му заповеднически.

Той трепва, изчервява се и без да каже нещо, отпуснал ръце, поема към вратата, последван от Тома. Веднага след излизането му поглеждам сериозно Фалвиница.

— Жаке преби един от нашите и ни открадна един кон. Не, Фалвина, не го защищавай, знам, че е изпълнявал нареждане. Но, от друга страна, това все пак заслужава наказание. Ние ще конфискуваме имуществото му и ще го отведем като пленник в Малвил.

— Ами аз? — пита слисана тя.

— Ти можеш да избираш. Идваш да живееш с нас в Малвил или оставаш тук. Ако останеш тук, ще ти оставя с какво да живееш.

— Да остана тук ли? — вика тя ужасена. — Какво да правя тук?

Следва поток от думи, които слушам внимателно и които ме озадачават, защото в тях липсва единствената, която бих очаквал от нея — „сама“.

Защото онова, което би трябвало да я плаши, е оставането й „сама“ в Блатото. А тя — което обяснява всичко — не я произнесе. Вдигам нос и започвам да душа като ловджийско куче. Без резултат. И все пак тая издънка от стар род крие нещо от мене. Разбрах го още отначало. Нещо или някого. Преставам да я слушам. Тъй като ми липсва обоняние, използувам очите си. Разглеждам стаята, обхождам я старателно. Насреща, на издадената към двора стена от непечени тухли, забелязвам на около четиридесет сантиметра от пода дъска, на която са наредени ботушите на всички в къщата. Пресичам Фалвиница и й казвам отривисто:

— Дъщеря ти Реймонд е починала. Също и Луи. Жаке погребва Варвоорд. Кати била настанена в Ла Рок. Така ли е?

— Да — отговаря тя смаяно.

Поглеждам я и гласът ми изплющява като камшик:

— А Миет?

Фалвиница разтваря уста като риба. Не й оставям време да се съвземе.

— Да, Миет. Къде е Миет?

Тя потрепва с клепки и отговаря със слаб глас:

— И тя бе настанена в Ла Рок. И бог знае дали…

Пресичам я:

— У кого?

— У кмета.

— Като Кати, значи? Две слугини ли е имал кметът?

— Не, чакай. Обърках се. В гостилницата.

Замълчавам. Навеждам очи. Гледам прасците на краката й; те са огромни.

— Не те ли болят краката?

— Дали не ме болят! — възкликва тя задъхано, успокоена и щастлива от промяната в разговора. — От кръвообращението ми е. Виж ми вените и всичко… (Тя си повдига полата, за да ми ги покаже.)

— Като вали, слагаш ли ботуши?

— Никога. Как си мислиш, не бих могла! Особено откакто получих флебит…

По въпроса за краката си тя е неизчерпаема. Този път дори не се и преструвам, че я слушам. Ставам с карабината в ръка и като се обръщам гърбом към нея, отивам към етажерката с ботушите. Има три чифта големи от жълт каучук, 44 или 46 номер, и до тях един чифт много по-малки, черни и с по-високи токове, най-много №38. Прехвърлям карабината в лявата ръка, обръщам се и от място, без да отивам към нея, издигам ги над главата си и със замах, без нито една дума, ги хвърлям в краката й.

Тя отстъпва една крачка, поглежда ботушките, хвърлени на цимента, като че ли са змии, готови да я ухапят. Слага двете си тлъсти ръце на лицето, скрива бузите си. Аленочервена е. Не смее да ме погледне.

— Върви да я доведеш, Фалвина.

Кратко мълчание. Тя ме гледа. Успокоява се. Изражението й се променя. В черните очи на подпухналото й лице има някакво лукаво безочие.

— Не предпочиташ ли сам да отидеш? — пита ме тя преднамерено.

И понеже не отговарям, увисналите й бузи се издуват, малките й остри зъби се показват, тя се усмихва лакомо. Питам се дали в края на краищата ми е симпатична тази Фалвиница. О, зная, от нейната гледна точка това е съвсем естествено. Победил съм и убил бащата. Ето че сега аз съм старейшината, заобикаля ме религиозна почит, всичко е мое. И Миет. Но точно аз пък се отказвам — не без мъка и по-скоро от разум, отколкото от добродетелност — от правото си на господар.

Отговарям, без да повишавам тон:

— Казах, върви да я доведеш.

Усмивката й се стопява, тя навежда глава и тръгва. Върви и се тресе като желе. Раменете, хълбоците, задникът, огромните крака — всичко се движи.

Отивам и сядам на края на масата срещу вратата. Ръцете ми, които слагам на почернялата от миене дъбова дъска, треперят; опитвам се почти отчаяно да се владея. Зная добре, че онова, което веднага ще се появи пред мен, ще бъде една голяма радост и същевременно една голяма опасност. Зная добре, че тази Миет, която ще живее сама заедно с шестима мъже, без да смятаме Момо, ще постави пред нас ужасни проблеми и ако искам и занапред да може да се живее в Малвил, аз не трябва да допусна нито една грешка.

— Ето Миет — казва Фалвиница и я тика пред себе си в стаята.

Да бях имал сто очи пак нямаше да ми стигнат, за да я гледам. Двадесетгодишна може би. И колко е измамно това име — Миет^[3]. Наследила е от стара си майка черните очи и пищната коса, която у нея е гарвановочерна. На ръст обаче тя е с цели десет сантиметра по-висока, с широки и добре сложени рамене, висока и изпъкнала гръд като щит, закръглени хълбоци и мускулести крака. О, разбира се, ако ми дадеше сърце да я критикувам, щях да открия, че носът й е въздебел, устата — малко широка, брадичката — доста мощна. Обаче не мога! Възхищавам се от всичко у нея, включително и от селската й простота.

Не виждам ръцете си, но зная от трепета, който ми се предава, че все повече и повече треперят, скривам ги под масата и сам се облягам на ръба й с гърди и рамене, опрял буза до дулото на пушката; поглъщам с очи Миет, останал без глас. Разбирам какво е изпитал Адам, когато една прекрасна утрин намерил до себе си Ева, още влажна от струга, на който са й дали форма. Едва ли може да има човек, по-окаменял от възхищение или по-заплеснат от нежност от мен. В тази пещера, в дъното на която съм се свил с оръжието си, борейки се за живота си, Миет пръска светлина и топлина. Кърпената й блузка й е тясна, полата й от избеляло червено платно, износена и на места проядена от молци, се люлее доста над коленете й. Краката й са въздебели, както у женските скулптури на Майол; с широките си голи ходила тя е стъпила здраво на земята, от която сякаш черпи силата си. Тази бъдеща майка на людете е великолепно човешко животно.

Изтръгвам се от съзерцанието си, ставам от стола, улавям с две ръце ръба на масата с палец отгоре и пръсти отдолу и казвам:

— Седни, Миет.

Гласът ми долита слаб и дрезгав. Отбелязвам си, че за в бъдеще трябва да го направя по-крепък. Без една дума Миет сяда там, където преди малко седеше Жаке; от мен я дели цялата дължина на масата. Очите й са красиви, кротки. Тя ме гледа без всякакво стеснение със сериозното изражение на децата, когато разглеждат някой новодошъл в семейството.

— Миет (харесвам това име — Миет), ще вземем Жаке с нас.

Безпокойство преминава в тъмните й очи и аз веднага добавям:

— Не се безпокой, няма да му сторим никакво зло. И ако двете с баба ти не искате да останете сами в Блатото, можете да дойдете да живеете с нас в Малвил.

— Дума да няма, да останем двете сами в Блатото — казва Фалвиница. — И колко съм ти признателна, синко…

— Наричат ме Еманюел.

— Благодаря ти, Еманюел.

Обръщам се към Миет.

— А ти, Миет, съгласна ли си?

Тя навежда глава, без да промълви дума. Не е бъбрива, но очите й говорят вместо нея. Те не се откъсват от мен. Те преценяват и сравняват новия господар. Хайде, Миет, успокой се, в Малвил ще намериш само приятелски и нежни чувства.

— Откъде е това име Миет?

— Тя всъщност се нарича Мари, но при раждането си беше съвсем мъничка, щото се роди по-рано, горкичката, на седем месеца. И Реймонд все я наричаше Мовиет^[4]. А пък нашата Кати, която тогава беше тригодишна, я нарече Миет и така й остана.

Миет не казва нищо, но може би защото съм се заинтересувал за името й, ми се усмихва. Чертите й са може би малко грубички, поне според законите на градската красота, но когато се усмихне, те се озаряват и смекчават по невъобразим начин. Усмивката й е чудна, изпълнена с искреност и доверчивост.

Вратата се отваря и Жаке влиза, последван от Тома. Като вижда Миет, Жаке се спира, побледнява, поглежда я, обръща се към Фалвиница и сякаш готов да се нахвърли отгоре й, виква гневно:

— Нали ти бях казал…

— Хей-хей, кротко! — казва му Тома, поел съвсем сериозно ролята на пазач.

Той пристъпва, за да укроти затворника си, забелязва Миет, закрита от тялото на Жаке, и остава неподвижен, окаменял. Ръката, която е възнамерявал да сложи на рамото на Жаке, увисва.

Намесвам се, без да повишавам тон:

— Жаке, не ми каза баба ти, а аз отгатнах, че Миет се крие.

Жаке ме гледа зяпнал. Нито за миг не се усъмнява в думите ми. Вярва ми. Дори нещо повече: разкайва се, задето се е опитал да скрие нещо от мен. Аз съм заел мястото на бащата: непогрешим съм и всезнаещ.

— Не си се мислил все пак по-хитър от господата от Малвил! — казва Фалвиница с насмешка.

Ето че съм вече в множествено число. „Синко“ или „господата“. Никога верният тон. Гледам Фалвиница. Подозирам известна низост в нейния случай. Но не искам да я съдя прибързано. Кой не би се покварил от десетгодишно робство при троглодитите?

— Жаке, когато тръгваше, за да погребеш баща си, какво пошушна на баба си?

С ръце на гърба, наведена глава и очи в земята той отговаря засрамено:

— Запитах я къде е Миет; тя ми каза „в хамбара“. И й заръчах да не го казва на господата.

Гледам го.

— Значи, си смятал да се измъкнеш от Малвил, да се върнеш при нея и да избягате заедно?

Той е тъмночервен. Отговаря тихо:

— Да.

— И къде щеше да отидеш? Как щеше да я храниш?

— Не зная.

— А баба ти? Тя щеше ли да остане в Малвил?

Фалвиница, която е станала при влизането на двамата мъже (рефлекс, внушен от Варвоорд), стои права до Миет и тъй като все пак е уморена, опира се с две ръце на масата.

— Не бях помислил за нея — отговаря смутен Жаке.

— Е хубава работа! — казва Фалвиница и една едра сълза избликва от очите й.

Допускам, че лесно плаче, но все пак Жаке сигурно е любимецът й. Има за какво да бъде огорчена.

Миет слага ръка на ръката на Фалвиница, повдига към нея очи, гледа я, поклащайки глава, като че иска да каже: „Но аз нямаше да те оставя.“ Много бих искал да чуя гласа на Миет, но от друга страна разбирам защо не говори: погледът й изразява всичко. Може би тя е свикнала на тези мимики от времето на Варвоорд и от налаганото от него мълчание. Продължавам:

— Жаке, ти искал ли си съгласието на Миет за този план?

Миет разтърсва енергично глава и Жаке я поглежда поразен.

— Не — отговаря той едва чуто.

Мълчание.

— Миет ще дойде в Малвил само ако иска — казвам аз. — Също и баба й. И от момента, в който ти говоря, Жаке, никой няма право да каже: „Миет ми принадлежи.“ Нито ти. Нито аз. Нито Тома. Никой в Малвил. Ясно ли е?

Той клати утвърдително глава. Продължавам:

— Защо се опита да скриеш от мен присъствието на Миет в Блатото?

— Ти знаеш добре защо — отговаря той със слаб глас.

— Страхуваше се да не спя с нея ли?

— О, не, ако тя е съгласна, то си е нейно право.

— Значи, да не я изнасиля?

— Да — отговори той тихо.

Според мен нюансът е изцяло в негова полза. Не е мислил за себе си, а за Миет. Все пак чувствувам, че трябва да бъда малко по-строг. Той ме обезоръжава с добрите си кучешки очи. Това е грешка. Трябва да му внуша как да се държи, щом ще живее при нас.

— Слушай, Жаке. Има нещо, което ти трябва да разбереш. В Блатото убиват, изнасилват, претрепват хората и задигват коня на съседа. Нищо такова не се върши в Малвил.

С какво само изражение приема той това мъмрене! А аз, изглежда, не съм много способен да чета морал. Което, предполагам, ще рече, че не съм садист: срамът у други не ми доставя удоволствие.

Бързо слагам точка.

— Конят ти как се нарича?

— Малабар.

— Добре. Ще впрегнеш Малабар в каруцата. Днес ще можем да пренесем само една част. Утре ще се върнем с Малабар и с Амарант, впрегната в нашата каруца. Ще направим толкова пътувания, колкото е нужно.

Жаке се запътва веднага към вратата, щастлив, че върши нещо. Тома прави кръгом — струва ми се не много охотно, — за да го придружи. Извиквам го.

— Няма нужда, Тома. Допускаш ли, че сега ще избяга?

Тома се връща на мястото си, доволен, че не го лишавам от съзерцанието на Миет. Той потъва в него веднага. Намирам опияненото му изражение за доста глупаво, като забравям, че и аз трябва да съм го имал миг преди това. Колкото до Миет, великолепните й очи не се откъсват от моите или по-точно — от устните ми, чиито движения тя като че ли следи, щом заговоря.

Продължавам. Искам всичко да е ясно.

— Миет, има нещо, което бих искал да ти кажа. В Малвил никой няма да те насили да вършиш нещо, което не ти е приятно.

И тъй като тя не отговаря, питам:

— Разбра ли?

Мълчание.

— Разбира се, че е разбрала — намесва се Фалвиница.

Отговарям нетърпеливо:

— Остави я тя да каже, Фалвина.

Фалвиница се обръща към мен:

— Тя не може да ти отговори. Тя е няма.