Робер Мерл
Малвил (6)

Бележка на Тома

Докато отделни подробности са още пресни в съзнанието на читателя, бих искал да отбележа два невѐрни момента в повествованието на Еманюел.

1. Мисля, че в избата Еманюел изгуби няколко пъти съзнание, тъй като бях непрекъснато до него, но повечето време той не ме виждаше и не ми отговаряше, като го заприказвах. Във всеки случай твърдя, че не съм го виждал нито за миг във ведрото за миене на бутилките. И никой друг не го е виждал. Навярно Еманюел си е представял подобно положение в унеса си, включително и угризенията, последвали от „егоизма“ му.

2. Вратата на зимника след „ужасяващата“ поява на Жермен не я затвори Еманюел, а Мейсоние. В състоянието на полусъзнание, в което се е намирал, Еманюел се е взел за Мейсоние, чиито движения — странно нещо — той описва съвсем точно, сякаш са негови: именно начина, по който Мейсоние се е влачил с ръце и крака чак до вратата, но без да се доближи до тялото на Жермен.

Бих искал да добавя и една „бележка“.

Макар и атеист, аз не съм антиклерикалист, а че бях въздържан, когато Еманюел се залови да чете Библията след вечеря, то е, защото считам, че тази церемония (може би това не е точната дума, но друга не намирам) ми се стори тогава прекалено в духа на нещо, което вече бе налице, а именно почти религиозният характер на влиянието, упражнявано от Еманюел върху другарите му. Още повече, че Еманюел чете текста със своя хубав, дълбок глас, тръпнещ от вълнение. Съгласен съм, че Еманюел е човек с блестящо въображение и че развълнуваността му е преди всичко литературна. Но точно това намирам за опасно: смесването.

Да се каже — както прави Еманюел, — че „Битието е великолепна поема“, означава да се забравя твърде много, че то гъмжи от ненаучни заблуди.