Робер Мерл
Малвил (4)

IV

Препрочитам написаното и в очите ми се набиват някои неща, които не бях забелязал, преди да направя това повествование. Запитвам се например как Жермен — агонизиращ, съблечен от огъня, останал дори без кожата си, клетият! — бе намерил сили да стигне чак до нас. Предполагам, че като е получил в Седемте бука някакво бързо съобщение от клиент и след като не е можел да се свърже с мен по телефона, понеже е знаел, че съм в избата, е тръгнал с мотоцикъла си и е бил изненадан, когато е влизал в Малвил, тоест на място, където е бил сравнително защитен чрез скалата от огнената завеса. При това предположение той навярно е бил, така да се каже, само близнат от крайчеца на гигантския огнен език, който се е разпространявал като светкавица от север към юг. Това, мисля, обяснява защо той не е бил изгорен като повечето от хората в Малжак, от които останаха само няколко почерпели кости под слой пепел.

Ако Жермен бе пристигнал няколко секунди по-рано в двора на главната кула, щеше може би да спаси живота си. Всъщност самият замък пострада малко, тъй като огромната скала, която се възвишава над него откъм север, бе застанала между пламъците и него.

И друго ми прави силно впечатление: от момента, в който влаковият грохот (този израз отново ми се вижда смешен) избухна в избата, последван от онази страхотна жар като от пещ, у моите другари, а и у мен самия настъпи нещо като парализа на крайниците, на словото и дори на мисълта. Говорехме много малко, движехме се още по-малко и най-изненадващото, както вече отбелязах, е, че никак не ми бе ясно какво е станало преди появата на Жермен. Дори и тогава мислите ми продължаваха да са смътни, така че не вадех никакви заключения от прекъсването на електрическия ток, от упоритото мълчание на радиостанциите, от нечовешкия грохот и от ужасяващото повишаване на температурата.

Едновременно със способността да разсъждавам, изгубих и представа за времето. И днес не мога да кажа колко минути бяха изтекли между мига, когато светлината изгасна, и момента, в който вратата се отвори при влизането на Жермен. Мисля, че това се дължи на обстоятелството, че във възприятията ми има много празноти, тъй като тази ми способност е действувала с прекъсвания и е била много намалена.

Загубих също така чувството за нравственост. Не веднага, защото най-напред се помъчих да помогна на Мейсоние. Но това бе — ако мога така да се изразя — последен проблясък. Не се сетих, че завземането на единственото ведро с вода, потапянето ми в него и така продължителното ми стоене във водата не бе нещо алтруистично. От друга страна, ако не бях постъпил така, щях ли да имам сили да припълзя по колене и ръце и да тласна вратата, която Жермен бе оставил отворена? По-късно забелязах, че никой от другарите ми не помръдна, макар очите им да бяха приковани в отвора със страдалческо изражение. Казах, че отмалял, отпуснал глава и припълзял почти на метър от Жермен, аз нямах сили да стигна до него. По-добре би било да кажа „смелост“, а не „сили“, защото след това успях да се върна във ведрото. Всъщност бях още под напора на ужаса, който бях изпитал, когато видях появата на подутото му и кървящо тяло с полуоткъснати парчета плът, виснали подобно на парцали от скъсана по време на някаква битка риза. Жермен бе едър и силен и може би защото аз се бях строполил ниско и отразената му по сводовете сянка бе неимоверно уголемена от свещите, но той ми се стори огромен и страшен, сякаш бе влязла самата Смърт, а не една от жертвите й. Освен това той бе изправен, а нашето омаломощение ни бе приравнило със земята. И още нещо: той се клатеше напред-назад, като ме гледаше втренчено със сините си пронизващи очи, и в това клатушкане на мен ми се стори, че чета някаква угроза, като че ли щеше да се строполи върху ми и да ме унищожи.

Достигнах ведрото, но за голяма моя изненада се отказах да вляза вътре, след като, потапяйки ръка, открих, че водата е много гореща. От това трябваше да заключа, че усещането ми е измамно и че то означаваше всъщност, че въздухът наоколо започва да изстива, но аз нито за миг не помислих за това, не се и сетих да погледна термометъра над водния кран. Само една мисъл ме владееше: да избягна допира с плочите. Изкачих се не без мъка на две допрени едно до друго бурета с вино. Настаних се на тях напреко, седнал на празното между двете дъги, като вдигнах от едната страна краката си, а от другата — тялото. Дървото почти ми даде усещане за прохлада и удобство, но то не трая дълго, много се измъчвах, макар мъките ми да идваха от друго. Вече се потях по-малко и не се задъхвах, обаче дланите, колената, кръстът и седалищните части, с една дума, всички части на тялото, които бяха имали допир с пода, ме боляха. Около себе си чувах кратки охкания и мигом помислих за другарите си с живо чувство на безпокойство до момента, в който усетих със срам, че охкам аз. Но за това по-късно си дадох сметка. Няма нищо по-субективно от болката, защото в действителност онази, която изпитвах, не съответствуваше на предизвикалите я съвсем повърхностни изгаряния. Забравих ги, щом си възстанових малко силите и поднових усилията си.

За доказателство, че изгарянията не бяха тежки, заспах и навярно съм спал известно време; като се събудих, забелязах, че големите свещи от стенните свещници бяха изгорели и че някой бе запалил други, малко по-надалеч. Тогава почувствувах леден хлад по цялото си тяло и особено на гърба. Тръпнех. Потърсих с очи дрехите си, но не ги видях, без да усетя, намислих друго и реших да сляза от буретата и да отида да видя термометъра. Придвижването ми бе извънредно мъчително. Мускулите ми бяха вкоравени, почти парализирани, а дланите ме боляха при всяко движение. Термометърът показваше плюс тридесет, но аз напразно си казвах, че все още е топло и няма никакви причини да треперя от студ; разумът ми не успя да прекрати тръпките. Когато се обърнах, видях, че Пейсу се е изправил и се е опрял до едно буре — обличаше се. Странно — видях само него, макар че и другите бяха там. Сякаш изморените ми очи отказваха да възприемат повече от един предмет наведнаж.

— Ти се обличаш? — запитах го аз глупаво.

— Да — отвърна ми той с омаломощен, но съвсем естествен глас, — обличам се. Прибирам се в къщи. Моята Ивет сигурно се тревожи.

Погледнах го. Щом заговори за жена си, в ума ми внезапно просветля. И чудно нещо — за мен това просветление имаше цвят, температура и форма. То бе бяло и леденостудено и като с нож ми разкъса сърцето. Гледах как Пейсу се облича и за първи път наистина разбрах какво е събитието, което изживявах.

— Какво ти е, че ме гледаш така? — запита ме Пейсу заядливо.

Наведох глава. Не знам защо, чувствувах се страшно виновен пред него.

— Нищо, старче, нищо отвърнах тихо.

— Ти ме погледна — каза той със същия тон, а ръцете му така трепереха, че не успяваше да сложи панталоните си.

Не му отговорих.

— Погледна ме, не можеш да отречеш — продължи той, като ми хвърли ненавистен и гневен поглед, станал жалък поради изтощението му.

Замълчах. Исках нещо да кажа, но не знаех какво. Потърсих с поглед наоколо подкрепа. И тогава видях другарите си. По-скоро — видях ги един подир друг с повтарящо се мъчително усилие, от което ми се доповръща.

Старата Мену седеше мъртвобледа — Момо беше опрял глава на коленете й; с незабележимо движение тя галеше с мършавите си пръсти мръсните му коси. Мейсоние и Колен бяха седнали един до друг като истукани, с блуждаещи, наведени очи. Прав, опрян до една бъчва, Тома държеше в едната си ръка включения транзистор на Момо, а с другата въртеше безспирно и извънредно бавно стрелката от единия до другия край на скалата, търсейки всуе да долови човешки глас от света. Заслушаното му лице имаше не само чертите, но и цвета и почти твърдостта на гръцка статуя.

Никой не отвърна на погледа ми. И в оня миг — спомням си — аз им се разсърдих смъртно със същото чувство на безсилна ненавист, с което Пейсу бе ме погледнал. Както новороденото дете, което извиква от болка, когато въздухът прониква в дробовете му, ние бяхме изживели толкова дълги часове вглъбени в себе си, че ни бе много трудно да намерим отново връзка с другите.

У мене се промъкна изкусителната мисъл да оставя Пейсу да прави каквото иска. Казах си, като наблягах с грубост: „Хубаво де, щом мисли така, да върши каквото ще, голяма работа.“ Бях така изненадан от толкова низост, че веднага реагирах в обратния смисъл и изпаднах в разнеженост: „Пейсу, стари приятелю Пейсу!“

Наведох глава. Потънал бях в дълбок смут. Реакциите ми бяха крайни и нито една от тях не ми бе присъща.

Казах някак си смирено, сякаш се чувствувах виновен:

— Може би сега е още опасно да се излиза.

Щом произнесох тези думи, те ми се сториха почти смешни, до такава степен не отговаряха на сериозността на положението. Но дори и така те раздразниха Пейсу и той каза враждебно, със стиснати зъби, но с отмалял като моя глас:

— Опасно? Защо опасно? Откъде знаеш, че е опасно?

При това думите му звучаха твърде фалшиво. Като че ли разиграваше някаква комедия. Разбирах каква бе тази комедия и ми идеше да се разплача. Наведох глава и тогава отново от умора и отчаяние едва не оставих всичко на самотек. Помогнаха ми — когато вдигнах глава — очите на Пейсу. Те бяха разярени, но същевременно молеха. Те умоляваха нищо да не казвам, да го оставя колкото се може по-продължително в заслепление, сякаш моите думи притежаваха власт да предизвикат изцяло сполетяла го ужасна беда.

Сигурен бях сега: той бе разбрал — както Колен, както и Мейсоние. Те обаче се опитваха да избягат от жестоката загуба под прикритието на изумлението и вцепенеността, докато Пейсу се бе устремил напред, отричайки всичко, готов да тича със затворени очи до изпепеления си дом.

Започнах мислено много изречения и почти се спрях на едно от тях: „Ти естествено разбираш, Пейсу, че ако се съди по температурата тук…“ Не, не можех да кажа това. Беше много ясно. Отново наведох глава и изрекох упорито:

— Не можеш да тръгнеш така.

— Ти ли ще ми попречиш? — запита Пейсу с предизвикателен тон.

Той говореше тихо, като същевременно правеше жалко усилие да изправи широките си рамене.

Не отговорих нищо. В ноздрите и гърлото си усещах блудкаво-сладникава миризма, от която ми се повдигаше. Когато двата свещника с по две свещи всеки бяха угаснали, някой — може би Тома — бе запалил следващия свещник, така че онази част на избата, където бях, до водния кран, бе потънала почти цялата в сянка. Трябваше ми малко време, за да разбера, че миризмата, от която ми призляваше, идеше от тялото на Жермен, проснато до вратата.

Дадох си сметка, че бях забравил, че то е там. Пейсу, чиито очи не се откъсваха от моите — все така с изражение на ненавист и молба, — проследи погледа ми и при гледката на трупа остана за миг вкаменен. После отвърна очи с бързо и засрамено движение, сякаш бе решил да отрича видяното. Сега той единствен от всички ни бе облечен и макар пътят към вратата да бе свободен и аз да не бях в състояние да му попреча, той не помръдваше.

Повторих настойчиво, но без какъвто и да е оттенък на насилие:

— Виж какво, Пейсу, не можеш да тръгнеш така.

Сгреших обаче, че заговорих, защото Пейсу като че ли се опря на думите ми, за да възстанови донейде порива си, и без да се обръща напълно с гръб към нас, но и без да върви заднишком, той направи няколко колебливи и непохватни крачки към вратата.

В този момент получих подкрепа оттам, откъдето най-малко я очаквах. Старата Мену отвори очи и каза на диалект, също като че ли бе седнала в кухнята на крепостта при входа, а не простряна, гола и мъртвобледа, на пода в някаква изба.

— Еманюел е прав, момчето ми, не можеш да си тръгнеш така. Трябва да хапнеш нещо.

— Не, не — отвърна Пейсу също на диалект. Благодаря. Няма нужда. Благодаря.

Но той стоеше неподвижно, попаднал в клопката на селското гостоприемство с неговия сложен ритуал на отказване и приемане.

— Има нужда, има — каза старата Мену, навлизайки стъпка по стъпка в обичайната церемония. — Няма да ти стане зле да похапнеш. А и за нас няма да е зле. Господин Льо Култр — обърна се тя на френски към Тома, — бихте ли ми услужили с ножчето си?

— Като ти казвам, че няма нужда — рече Пейсу, комуто тези думи помагаха безкрайно много; той гледаше старата Мену с детска благодарност, сякаш се вкопчваше в нея и в познатия и успокояващ свят, който тя представляваше.

— Има нужда, има — повтори Мену със спокойната увереност, че той ще приеме. Хайде — отблъсна тя от коленете си главата на Момо, — размърдай се малко да стана! — И тъй като Момо се вкопчваше в коленете й с хленч, тя продължи на диалект, като го плеска здравата по бузата: — Хайде, ставай, страхливец такъв!

Откъде черпеше тези запаси от сила, не знам, защото, когато се изправи — гола, дребна и скелетоподобна, аз останах за лишен път слисан от крехкия й вид. Обаче без всякаква чужда помощ тя развърза найлоновата панделка, с която се държеше един окачен над главите ни пушен бут, смъкна го надолу и го откачи, а в това време пребледнелият и ужасен Момо я гледаше и издаваше кратки зовящи писъци като бебе. Когато тя се върна при него и сложи бута на бурето над главата му, за да го извади от обвивката, той престана да хленчи и засмука палеца си, сякаш изведнаж се бе върнал назад в бебешката си възраст.

Гледах старата Мену, докато, хванала здраво ножа в мършавата си ръка, режеше с голяма мъка дебели парчета от опрения на бурето пушен бут. По-точно гледах тялото й. Както бях предполагал, тя не носеше сутиен и вместо гърди имаше два съвсем малки отпуснати и сбръчкани джоба. Под корема й се издаваха тазовите кости, плешките й също стърчаха, а седалищните й части — по-мършави от кълките на маймуна — бяха не по-големи от дюля. Обикновено когато кажех „старата Мену“, това бе име, в което влагах обичта, уважението или раздразнението, определящи отношенията ни. А днес, виждайки я за първи път гола, си дадох сметка, че „старата Мену“ е и плът, плътта на може би единствената жена, останала жива. Затова, като видях колко е грохнала, изпитах безкрайна мъка.

Старата Мену събра парчетата пушено месо в дясната си ръка както при игра на карти и ги раздаде — първо на мен и последното на Момо. Той сграбчи порцията си с дивашко провикване и нагъна цялото парче, като го натикваше с пръсти в устата си. За миг стана яркочервен и сигурно щеше да се задуши, ако майка му не му бе отворила челюстите насила и не бе пъхнала посталата си ръка чак до гърлото му, за да го отпуши. След това тя наряза с ножчето на Тома мокрото от слюнка резенче на малки късчета и ги сложи едно по едно в устата на Момо с хокане и с плесници всеки път, щом й захапеше пръстите.

Гледах тази сцена без определена мисъл, без усмивка и без да изпитвам отвращение. Щом взех пушеното месо, устата ми се напълни със слюнка, така че, като държах резенчето с две ръце, аз се залових да го ръфам със зъби не по-малко лакомо от Момо. То бе много солено, но дъвчейки, почувствувах, че ми става невероятно добре. Забелязах, че и моите другари — включително и Пейсу — ядяха също така лакомо, малко раздалечени един от друг, като всеки оглеждаше почти свирепо около себе си да не би някой да му отнеме месото.

Свърших доста преди другите, но като потърсих кашона с пълните бутилки, видях, че е празен. Не съм бил, значи, единственият, който е утолявал жаждата си, от което се почувствувах щастлив, тъй като започнах да изпитвам угризения, задето бях заел ведрото толкова дълго. Взех две празни бутилки, напълних ги с вино и раздадох отново чашите и този път, без да гледам коя чаша е пипал Момо, налях на всички. Докато пиеха безмълвни — също както бяха яли, — другарите ми гледаха втренчено с хлътналите си и премигващи очи пушения бут, сложен на бурето, на което Мену се бе опряла, за да отреже от него. Тя разбра погледите им, но не се трогна. Щом изпразни чашата си, зави отново бута с неумолимо точни движения и го окачи на мястото му — далеч от посегателствата, — над главите ни. С изключение на Пейсу ние все още бяхме голи и както стояхме прави, мълчаливи, поприведени от умора, втренчили жадно очи в окаченото на тъмния свод месо, не се различавахме твърде от човекоподобните маймуни, живели недалеч от Малвил в мамутовата пещера до Рюн в епохата, когато човек едва е започвал да се обособява от класа на бозайниците.

Коленете и дланите още ме боляха, но силите и съзнанието се възвръщаха в тялото ми едновременно и аз забелязах колко малко говорехме и как старателно избягвахме да коментираме станалото. В същия миг — за пръв път — аз се почувствувах стеснен, че съм гол. Старата Мену навярно изпита същото чувство, защото промълви неодобрително:

— Ама и аз как съм, все пак!

Каза го на френски — език на официалности и учтиви чувства. Тя започна начаса да се облича — всички я последваха — и междувременно продължи на тукашното наречие, високо и със съвсем друг глас:

— Та и не съм хубавица да съблазнявам хората!

Докато се обличах, поглеждах крадешком към Колен и Мейсоние и колкото можех по-малко към Пейсу. Голобрадото и с хлътнали бузи лице на Мейсоние се бе източило, а очите му не спираха да премигват. По лицето на Колен все още стоеше ладиевидната му усмивка, но странно неестествена и замръзнала и без никаква връзка с мъката, която четях в очите му. Колкото до Пейсу, който нямаше вече никаква причина да стои — след като бе хапнал и пил, — той не даваше и вид да си тръгва и аз старателно се мъчех да не забележи, че го гледам, за да не го накарам отново да скочи. Добрите му пълни устни трепереха, широките му бузи конвулсивно потрепваха и с отпуснатите си безсилно ръце и леко приведени колене той изглеждаше без воля, без надежда. Забелязах, че поглежда често към Мену, сякаш очакваше тя да му нареди какво да прави.

Доближих се до Тома. Доста лошо го виждах, тъй като тази част на зимника бе в сянка.

— Според теб опасно ли е да се излиза? — запитах го тихо.

— Ако имаш пред вид температурата — не. Тя спадна.

— А има ли друго?

— Разбира се. Радиоактивният прах.

Погледнах го. Не бях помислил за радиоактивен прах. Забелязах също, че у Тома нямаше никакво съмнение по отношение естеството на събитието.

— Тогава по-добре да изчакаме, нали? — запитах.

Тома вдигна рамене. Лицето му бе безжизнено, а гласът му — безизразен.

— Радиоактивен прах може да падне след месец, два, три…

— Тогава?

— Ако ми разрешиш да изляза да взема гайгеровия брояч на чичо ти от твоя шкаф, ще бъдем наясно. Поне за момента.

— Нали ще се изложиш на опасност!

Лицето му остана неподвижно, сякаш каменен блок.

— Знаеш ли — каза той със същия мрачен глас на автомат, — при всички случаи възможностите да оцелеем са съвсем ограничени. Без животни, без растителност това не може дълго да трае.

— По-тихо — казах аз, като забелязах, че без да смеят да се приближат, другите като че надаваха ухо.

Без да кажа дума, извадих от джоба си ключа от моя шкаф и му го подадох. Тома веднага нахлузи мушамата си, сложи мотоциклетния си шлем, големите си непропускаеми очила и ръкавиците. Екипиран така, той изглеждаше доста страшен, тъй като мушамата и шлемът бяха черни.

— Това защитно ли е? — запитах с угаснал глас, като го пипах с ръка.

Зад стъклата очите му бяха все така безизразни, но по застиналото му лице премина лека гримаса.

— Да речем, че това е все пак по-добре, отколкото да си гол.

Щом той излезе, Мейсоние се доближи до мен.

— Какво смята да прави? — запита ме тихо.

— Да измери радиоактивността.

Мейсоние ме изгледа с хлътналите си очи. Устните му трепереха.

— Той смята, че е бомба?

— Да.

— А ти?

— И аз.

— А! — рече Мейсоние и млъкна.

Нямаше нищо друго освен това „А!“ и това мълчание. Той дори не премигваше, стоеше със сведени очи. Дългото му лице бе восъчнобледо. Хвърлих поглед на Колен, и Пейсу. Те ни гледаха, но не се доближаваха до нас. Раздвоени между жаждата да знаят и страха да научат най-лошото, те стояха като парализирани. Лицата им бяха безизразни.

Тома се върна след десет минути със слушалки на ушите и с гайгеровия брояч в ръка. Той каза кратко:

— Отрицателен в първата крепост. Засега.

После коленичи пред Жермен и мина с брояча по тялото му.

— Също отрицателен.

Обърнах се към другите и казах с властен тон:

— Ще се качим с Тома на главната кула, за да разберем какво е станало. Не мърдайте оттук. Ще се върнем след няколко минути.

Очаквах възраженията на останалите трима, но не стана нищо подобно. Те бяха в онова състояние на слисване, обърканост и отпадналост, при което каквото и да било нареждане, дадено със заповеднически тон, веднага се приема. Бях сигурен, че няма да мръднат от зимника.

Щом стигнахме до малкия двор, затворен между главната крепостна кула, подвижния мост и жилището в стил ренесанс, Тома ми направи знак да спра и пак започна системно да обхожда с брояча земята. Гледах го със сухо гърло, без да напускам входа на избата. Горещината ме обгърна начаса; наистина бе много по-голяма от онази, която цареше вътре. Не зная защо, но и не помислих да разбера колко е, като погледна термометъра, който бях взел със себе си.

Небето бе оловносиво, светлинността — съвсем слаба. Погледнах часовника си: девет часът и десет минути. Затъпял, с размекнат мозък, аз се питах смътно дали съдбовният ден вече свършва, или е следната сутрин. Безсмислен въпрос — досетих се след усилен размисъл, който ми се стори много мъчителен — на Великден в девет часа вечерта бе вече нощ. Следователно наистина бе сутринта на 12-и: бяхме прекарали в избата един ден и една нощ.

Над главите ни нямаше нито синева, нито облаци, а някакво покривало — тъмносиво, еднообразно, — което сякаш ни затваряше като под връшник. Думата „връшник“ предава напълно впечатлението за полумрак, за тежест и за задушаване, което получавах от небето. Като повдигнах очи, видях, че замъкът не бе пострадал, освен дето камъните, в издаващата се малко над скалата част от главната кула, бяха станали ръждивочервени.

Потта пак взе да се стича по лицето ми и аз най-сетне се сетих да погледна термометъра. Той показваше плюс 50. По вековните плочи, които Тома обхождаше с брояча, имаше трупове на полуовъглени птици: свраки и гълъби. Това бяха обичайните гости на кулата и аз понякога се оплаквах от гугукането на гълъбите и от крясъците на свраките. Нямаше вече да имам от какво да се оплаквам. Навред бе тихо освен нейде далеч, доловим само ако се вслушаш непрестанен низ от пращене и съскане.

— Отрицателен — каза Тома, връщайки се към мен с плувнало в пот лице.

Разбрах какво казва, но не знам защо лаконичността му ме раздразни. Настъпи мълчание и понеже той не помръдваше, сякаш се вслушваше внимателно в нещо, аз казах нетърпеливо:

— Продължаваме ли?

Тома погледна към небето, без да ми отговори.

— Добре, да вървим — продължих аз, като едва се сдържах от раздразнение.

Това раздразнение се дължеше, мисля, на крайната умора, на мъката и на горещината. Слушането, говоренето и само гледането на други хора бе извънредно мъчително. Добавих:

— Имам бинокъл, ще отида да го взема.

В стаята ми на втория етаж на главната кула цареше страхотна горещина, но всичко, както ми се стори, бе непокътнато освен оловото, в чиито обковки бяха поставени малките четвъртити стъкла на прозореца; на места то бе текло по стъклото от външната страна. Докато търсех бинокъла си поред във всичките чекмеджета на скрина, Тома взе слушалката на телефона, постави я на ухото си и няколко пъти се опита да получи връзка. С бузи, облени в пот, аз му хвърлих зъл поглед, сякаш го укорявах за краткия лъч надежда, породена от опита му.

— Мъртъв — каза той.

Вдигнах гневно рамене.

— Все пак трябваше да се провери — отвърна Тома с нещо, което почти наподобяваше прилив на досада.

— Ето го бинокъла — казах малко засрамено.

Въпреки всичко почувствувах се неспособен да овладея нещо като безсилна и свадлива враждебност, която изпитвах към себеподобните ми. Окачих бинокъла на врата си и започнах да изкачвам, последван от Тома, последния етаж на витлообразната стълба. Там горещината бе задушаваща. Спънах се няколко пъти по изтърканите каменни стъпала, задържах се с дясната ръка в перилото и отново започна да ми пари. Бинокълът се люшкаше на гърдите ми. Тежестта на ремъка му по врата ми ми се струваше непоносима.

Когато се излезе по витлообразната стълба на кулата на открито, не се вижда нищо, тъй като около цялата тераса на около два метра и половина височина се издига квадратна стена. Каменните стъпала, на които не съответствуват други на обратната стена и стърчат навън по стената, отвеждат до парапет, широк един метър, но без предпазна ограда. Този именно парапет, откъдето се откриваше просторна гледка, моят чичо смяташе за опасен за мен, когато бях дванадесетгодишен.

Спрях се да отдъхна. Никакво небе. Същото възсивкаво оловно покривало се простираше чак до хоризонта. Въздухът бе направо жарък и коленете ми трепереха, докато изкачвах с усилие последните стъпала, дишайки на пресекулки, а потта се стичаше от челото ми по камъните. Не се качих на парапета. Не бях много сигурен за равновесието си. Застанах прав на последното стъпало, а Тома — на предпоследното.

Първото, което видях, нямах нужда от бинокъл, за да го видя. Седемте бука вече догаряха. Срутени покриви, прозорци и врати: друго нищо не се виждаше. Стърчаха само още части от почернели стени, изправени на сивия небесен фон, и тук-таме — парче дърво, щръкнало из земята като кол. Нямаше никакъв полъх. Черен, гъст пушек излизаше право нагоре от развалините и на места се виждаше как по земята прибягват алени пламъци, ту високи, ту ниски, сякаш под тях самите имаше огън.

Малко по-надалеч, отдясно, едва разпознах Малжак. Камбанарията бе изчезнала. Пощата — също. Обикновено тя личеше, защото грозната й двуетажна постройка се открояваше на преден план по пътя, минаващ по склона на хълма за Ла Рок. Цялото село като че ли бе смазано с един удар и разпръснато по земята. Нито едно листенце. Нито един керемиден покрив. Всичко бе пепелносиво, черно, освен когато някое пламъче избухнеше, за да умре, и то почти начаса.

Доближих бинокъла до очите си и го нагласих с разтреперани ръце. Къщата на Колен беше в града, а на Мейсоние — малко извън, на склона към Ле Рюн. Не открих и следа от първата, но намерих къде е била втората по острия край на един покрив, който не се бе съборил. От чифлика на Пейсу и от хубавите му канадски борове около него не бе останало нищо освен малко черно хълмче.

Свалих бинокъла и казах тихо:

— Нищо не е останало.

Тома наведе глава и не отговори.

Би трябвало да кажа: „Никой не е останал“, защото бе очевидно още при пръв поглед, че освен нашата малка група целият тукашен край с всичките му жители е мъртъв. Познавах добре и от дълго време гледката отгоре от кулата. Когато чичо ми ми даде за първи път бинокъла си, прекарах цял следобед, с момчетата от Клуба, легнал на парапета (и сега усещам приятната топлина на камъка по голите си бедра), за да разпозная всичките чифлици, сгушени между хълмовете. Всичко това, разбира се, сред изобилие от крясъци, ругатни и мъжки предизвикателства. „Слушай, тъпако, я погледни, не е ли това «Фавлар» там, между «Ле Бори» и «Ла Волпиниер»? Пепел ли имаш в очите си? Обзалагам се на пакет цигари, че това е «Фавлар». «Кюсак» ли? Баба ти «Кюсак»! Обзалагам се на каквото щеш, че не е «Кюсак»! Дори «Кюсак» е ей там, вляво, до «Галина̀», който разпознавам по навеса му за тютюна!“

А сега гледах към тези чифлици, които винаги бях виждал на това място, „Фавлар“, „Кюсак“, „Галина̀“, „Ле Бори“, „Ла Волпиниер“ и още много други — по-далечни, които знаех по име, но чиито собственици не винаги познавах, но виждах само черни развалини и гори в пламъци.

В нашия край не е да липсват гори. Лете, като погледнеш отгоре от кулата, виждаш до безкрая свежи тъмнозелени вълни от кестенови гори, пресечени на места от борове или дъбове, а в долините — от редици тополи, засадени там за бъдещо използуване, които дотогава пресичаха красиво в отвесни ивици пейзажа, а до чифлиците се възвишаваха самотно провансалски кипариси — скъпи дървета, поставени там за удоволствие и представителност.

А сега тополи, кипариси, дъбове и борове — всичко бе изчезнало. Що се отнася до огромните кестенови гори, които покриваха цели бърда, като оставяха само няколко оголени просеки на билото, колкото да има място за ливади и за постройки — на равното или на полегатия склон, — там се виждаха само пламъци и из пламъците — почернели колове, които умираха с пукота и свистенето, доловени от мен на излизане от избата. В същото време смъкналите се от дърветата по земята грамади клони продължаваха да горят, така че огнената линия, слята с хълмистия склон, оставяше впечатление, като че ли самата земя се бе запалила.

По шосето за Ле Рюн, малко по-долу от сриналия се и почернял замък Рузи, забелязах умряло куче. Видях го във всичките му подробности, тъй като шосето бе близо, а бинокълът ми увеличаваше доста предметите. Ще ми кажете: „Умряло куче, когато толкова хора загубиха живота си!“ Вярно е, но има разлика между онова, което знаеш, и това, което виждаш. Знаех, че в селата и чифлиците около Малвил стотици същества бяха горели като факли, но след птиците по двора това куче бе единственият труп, който видях, и в обстоятелствата на неговата смърт имаше една ужасна подробност, която ме порази. Нещастното животно навярно се е опитало да избяга от нивата или от двора, където е било, и като е излязло на пътя, откъдето обикновено е минавало, краката му са се впримчили в разтопения катран на асфалта и то е умряло там, заклеяно, изпечено на място. Ясно виждах в бинокъла четирите крака, впримчени във възчерната чакълеста каша, която в момента, когато кучето се е строполило, се е разтеглила около краката му, но без да се прекъсне, затваряйки всеки от тях в малък конус.

Без да погледна Тома, без дори да се усетя, че той е там, сякаш след всичко случило се отношенията от човек към човек бяха станали невъзможни, аз повтарях полугласно: „Ужасно, ужасно, ужасно!“ Това бе някаква маниакална литанѝя, която не успявах да спра. Стегнато като в менгеме гърло, треперещи ръце, плувнали в пот очи и като се изключи ужасът, който изпитвах, изпразнен мозък. Появи се някакъв полъх. Поех дълбоко дъх и веднага в тялото ми навлезе отровна воня от мърша и от изгоряло с такъв напор, че ми се стори, че излиза от мен. До повръщане. Имах чувството, че съм жив труп. Това бе остра, сладникава миризма на гнило; тя нахлу в мен и аз щях да я нося докрай. Светът се бе превърнал в братска могила, а мен, мен ме бяха оставили сам на това гробище заедно с другарите ми, за да заровим мъртвите и да живеем в тяхната воня.

Говорех безсмислици и мисля, усетих, че е така, защото се обърнах и посочих на Тома, че искам да сляза. Щом стъпих на плочника на кулата, където високият парапет скриваше от мен гледката на пожарищата, аз клекнах на пети, опустошен и безжизнен. Не знам колко време съм останал в това състояние на отчаяние, което вече приличаше на смърт. То бе нещо като психическа кома, при която, без да губя напълно съзнание, нямах вече нито рефлекси, нито воля.

Усетих до рамото си рамото на Тома и като обърнах глава към него с мудност, която ме учуди, видях прикованите в мен очи. Трудно ми бе да си изясня погледа му, но когато успях, разбрах какво искаха да ми кажат неговите очи, а те го изразяваха още по-силно и защото и той бе изпаднал в същото състояние като мен и не успяваше да продума.

Погледнах устните на Тома. Те бяха безкръвни и сухи и когато заговори, а то бе, за да произнесе само една дума, — той с мъка ги отдели една от друга:

— … Разрешение…

Примигвайки, аз го погледнах с ново много мъчително усилие, защото усещах, че всеки момент мога пак да потъна в моята унесеност. И като изтръгвах думите от гърлото си, изплашен от неимоверната отпадналост на гласа си, казах:

— Какво… разрешение?

Отговорът се забави толкова много, че помислих, че Тома е в безсъзнание. Но по напрежението на рамото му до моето разбрах, че събира сили да заговори. Чух го едва-едва:

— Да се качим…

Изричайки това, той направи леко, късичко и болезнено движение с показалец, сгънат по посока на парапета. После довърши на един дъх:

— Да се хвърлим… Край.

Погледнах го. После отместих погледа си. И пак изпаднах в безразличие. Мислите ми бяха безразборни и смътни. Сред тях обаче се появи една по-ясна, която ми задържа вниманието. Ако бях имал жена и деца като Колен, Мейсоние и Пейсу, сега те щяха да са живи, човешкият род нямаше да е осъден на изчезване и аз щях да зная за кого да се боря. А сега трябваше да се върна в избата и да кажа на другите, че са загубили близките си и заедно с тях да чакам изчезването на човека.

— Е? — запита Тома едва чуто.

Аз поклатих глава.

— Не.

— Защо? — изрекоха устните на Тома, без да издадат нито звук.

— Другите.

Това, че отвърнах с известно прояснение на мисълта, ми подействува добре. Закашлях се силно и ми хрумна, че вцепенението, в което бях потънал, се дължеше както на погълнатия пушек, така и на страшния душевен удар, който бях получил. Направих усилие и станах.

— Избата.

Тръгнах, без да чакам Тома, с препъване по тясната витлообразна стълба и стигнах или по-скоро стоварих се чак долу. За щастие с оглед на посещения на туристи в Малвил бях поставил по извитата стълба желязно перило и аз се вкопчвах в него и изгарях дланта си всеки път, когато кракът ми прескочеше някое стъпало. Тома ме настигна в малкия двор между кулата и жилището и ми каза: „Конете ти!“ Аз отвърнах „Не!“ с глава и тръгнах още по-бързо, като потисках риданията си. Мисълта да ги видя ми вдъхваше ужас. Бях сигурен, че всички са мъртви. Имах само една мисъл: да се приютя колкото се може по-скоро в моето леговище.

Побиха ме тръпки, когато влязох в избата, толкова студена ми се стори тя, така че първото ми движение бе да вдигна пуловера си от земята и да го наметна на раменете си, като завържа двата ръкава около врата. Колен се бе заловил да източва вино, Мейсоние отнасяше пълните бутилки на старата Мену, а тя ги запечатваше. Бях сигурен, че инициативата е дошла от нея: тя навярно бе решила, че няма причина да не се завърши започнатата работа. Във всеки случай изпитах безкрайно облекчение, като ги видях така заети. Пристъпих, взех една бутилка, пих, после я подадох на Тома и се облегнах на едно буре, като избърсах с ръкава на пуловера потта, която, макар че цял бях в тръпки, продължаваше още да се стича по лицето ми. Усещах, че малко по малко мислите ми се връщат на мястото си.

След миг осъзнах, че другите бяха застинали в пълна неподвижност и безмълвни ме гледаха със страдалческо и дори умолително изражение. Впрочем те вече знаеха какво се е случило, тъй като нито Мейсоние, нито Колен, нито Пейсу посмяха да ми зададат въпроси. Само старата Мену — виждах това — искаше да ме чуе, но все пак и тя се въздържаше да говори, вперила очи в тримата мъже, разбрала какво означава за тях моето мълчание.

Не мога да кажа колко продължи то. Накрая навярно съм намерил, че да се говори, не е така жестоко както продължителното мълчание, затова отправих поглед към тях и казах тихо:

— Не сме ходили надалеч. Качихме се на кулата.

Продължих с пресъхнало гърло:

— Така е, както и вие сте помислили. Няма вече нищо. Те очакваха това и все пак, щом отворих уста, като че ли ги убих. Единствен реагира Пейсу; облещил очи, той направи, олюлявайки се, три крачки към мен и като се вкопчи в ръкавите на пуловера ми, извика силно:

— Не е вярно!

Не отговорих. Нямах смелост да отговоря. Но хванах сгърчилите се в пуловера ми ръце на Пейсу и се опитах да ги разтворя. При това усилие ръкавите на пуловера се разделиха и откриха бинокъла, окачен на врата ми. Пейсу го видя, позна го, очите му се втренчиха с ужас в него. В този миг — сигурен съм — той си спомни за оня следобед, прекаран някога на парапета на главната кула, когато уточнявахме разстоянията. Отчаяние се изписа по лицето му, ръцете му се отпуснаха и като сведе глава на рамото ми, той заплака, хлипайки като дете.

Тогава в избата се получи бързо раздвижване, съвсем непринудено, без някой да е продумал; от него се излъчваше развълнуваност, която ме порази и, мисля, бе решаваща, за да ми се възвърне желанието да живея. Прегърнах големия Пейсу (той бе почти с половин глава по-висок от мен) и веднага Колен и Мейсоние го заобиколиха, единият сложи ръка на рамото му, другият — на тила му, после се заловиха да го успокояват по тяхному — простичко и по мъжки. Останах смаян, като видях как те, които също всичко бяха загубили, обсипват нашия другар с утешителни думи. В същото време не знам защо си спомних, че последния път, когато двамата с Колен бяхме стиснали така Пейсу, бе на дванадесетгодишна възраст, за да може Мейсоние „да му натъпче муцуната“. Но вместо да го намали, този спомен, обратно, засили още повече вълнението ми. Стояхме там и тримата около тази грубо издялана мечка и му говорехме, приласкавайки го, потупвахме го по раменете или тихичко го ругаехме: „Хайде, страхопъзльо, свършено е, няма какво.“ На което той отвръщаше благодарно през сълзи: „Я се разкарайте, нямам нужда от вас!“

Риданията му постепенно затихнаха и групата се раздели.

— Би трябвало все пак да отидем да видим — каза Мейсоние пребледнял и с хлътнали очи.

— Да — потвърди Колен с огромно усилие, — би трябвало да отидем.

Но нито един от тях не помръдна.

— Не знам дали ще можете да минете — каза Тома. Гората продължава да гори. А оттук до Малжак е само гора, от двете страни. Без да смятаме радиоактивността. Защото все пак дворът е много защитено място. Рисковано е.

— Рисковано? — каза Пейсу, като махна ръце от главата си. — А аз защо да живея?

Настъпи мълчание.

— Ами ние? — погледнах го аз.

Пейсу вдигна рамене, отвори уста, помисли и замълча. Но раменете му и мълчанието му не изразяваха едно и също нещо. Те искаха да кажат: все пак сравнение не може да става. Той обаче мълчеше, защото добре знаеше, че и за нас това също бе удар.

Тогава старата Мену взе думата. Тя не се намеси по обичая си с монолог, изречен полугласно за самата нея, а после за другите, или някое кратко разсъждение, вмъкнато на диалект в разговора. Тя направи нещо, което за нея бе цяла реч, и я каза на френски — доказателство за важността, която й отдаваше, при това без да изостави затварачката на бутилки.

— Синко — рече тя, гледайки Пейсу, — не е наша работа да казваме дали да живеем, или да мрем. Щом сме живи, трябва да караме. Животът е като работата. По-добре да се завърши, а не — ако нещо стане трудно — да се изостави насред път.

И тя спусна лоста на апарата си и тапата се вмъкна безшумно в гърлото на бутилката. Пейсу я погледна, понечи да каже нещо, но после размисли и не продума. Мислех, че старата Мену е свършила, но тя постави друга бутилка под лоста и продължи:

— Ти си мислиш: какво й е на старата Мену, нищо не е загубила, нейният Момо си е при нея. И това е вярно в едно отношение. Но дори и да бях загубила Момо (тя пусна лоста и се прекръсти), не бих казала това, което ти каза. Ти живееш, защото живееш, синко. Няма какво да търсиш по-надалеч. Смъртта все пак не е другар на човека.

— Права си, майко — каза Колен.

И тя наистина би могла да му бъде майка с оглед на възрастта й, но досега никой не се бе досетил за това.

— Да тръгваме — каза Мейсоние и направи няколко вдървени крачки към вратата.

Застанах на пътя му и го дръпнах настрана.

— Вие двамата с Колен ще гледате да не изоставяте Пейсу. Разбираш защо. Най-добре би било да не се делите тримата — казах му тихо.

— Точно това мислех и аз — отвърна Мейсоние.

И Тома дойде при нас с гайгеровия брояч в ръка.

— Идвам с вас — обърна се той към Мейсоние в момента, в който се присъедини Колен, последван от Пейсу.

И тримата се спряха и го загледаха.

— Няма защо да идваш, още повече, че е опасно — каза Колен на Тома, забравяйки, че дотогава винаги му бе казвал „вие“.

— Ще имате нужда от мен — отговори Тома и показа брояча.

Настъпи мълчание, след което Мейсоние каза прегракнало:

— Ще отнесем тялото на Жермен и ще го оставим на входа на първата крепост, докато го погребем.

Едва-едва му поблагодарих, но му бях безкрайно признателен, че е помислил за Жермен, макар че сам бе толкова скръбен. Гледах ги, като тръгват: Тома най-отпред със слушалки на врата, готови да сигнализират, и с брояча в ръка. Подир него Мейсоние и Пейсу носеха тежко Жермен. Колен вървеше последен; той изглеждаше по-дребен и по-крехък от всякога.

Вратата се затвори и аз останах пред нея неподвижен и тревожен за тях, като се питах дали не трябва да ги настигна.

— Свършиха ми се пълните бутилки — каза зад гърба ми старата Мену със спокоен глас. — Може би ще можеш да ми напълниш още.

Върнах се при столчето си, седнах и пак започнах да наливам. Бях много гладен, но нямаше да дам пример за недисциплинираност с поведението си на господар, като посегна на моите пушени бутове. Старата Мену бе взела припасите в ръцете си и добре бе сторила. Тя сигурно щеше да бъде справедлива.

— Хайде, Момо — каза тя, като забеляза, че щях да имам нужда от празни бутилки.

И докато Момо ставаше, за да напълни с бутилки един панер, тя добави, без да повишава тон, но твърдо:

— И гледай да не пиеш, докато ги пренасяш, защото сега, каквото изпиеш в повече, го вземаш от другите.

Помислих, че Момо ще остане глух към това предупреждение, но се мамех. Той си взе бележка. Или може би бе разбрал само тона на майка си.

— Тази сутрин беше пестелива с пушеното — казах аз на Мену след малко. — Не ми стана приятно да ги гледам как тръгват с празни стомаси.

Продължих, като посочих към сводовете:

— Особено при всичките колбаси тук.

— Седем души сме — отговори старата Мену, като проследи ръката ми с очи — и когато това, дето виси тук, се свърши, не се знае дали някога ще ядем пак свинско. Нито дали пак ще пием някога вино. Нито дали ще имаме нова реколта.

Погледнах я. Тя бе на седемдесет и шест години, старата Мену. Бе обмислила трезво перспективата да умрем от глад, но волята й да живее бе непокътната.

Вратата на избата се отвори внезапно, показа се главата на Тома и той извика с глас, който у него показваше силно вълнение:

— Еманюел, останали са ти живи животни!

Той изчезна. Смаян, аз се изправих, питах се добре ли съм чул. Старата Мену също се изправи, погледна ме и ми каза на диалект, сякаш се съмняваше добре ли е разбрала френския на Тома:

— Наистина ли каза, че има живи животни?

— Оиам! (Отивам!) — викна Момо и се втурна тичешком към вратата на избата.

— Чакай! Чакай! Казвам ти да ме чакаш! — извика старата Мену, като ситнеше подире му колкото може по-бързо.

Тя приличаше на малка стара мишка, така се движеха краката й. Чух по стълбата тропота на подкованите обувки на Момо. И аз хукнах, задминах старата Мену и хванах Момо точно когато минаваше по подвижния мост и влизаше в първата крепост. От Тома и другите трима — нито следа! Тома бе дошъл да ми съобщи новината и навярно тичешком бе настигнал другите по пътя за Малжак.

Като наближихме, чу се смесица от цвилене, мучене и грухтене — всичко доста слабо. Идеха от пещерата, наречена от Биржита Родилно.

Завтекох се с всички сили, задминах Момо и стигнах там преди тях, вир-вода, с разтуптяно сърце. Там, в преградките, направени в дъното на пещерата, бяха Беламур — любимата кобила на Момо, четиринадесетгодишна и готова да се ожреби. Пренсес — една от холандските крави на Мену — в същото положение, и моята Амарант, още много млада, за да бъде оплодена, но която бях оставил там, защото риташе. И накрая — една огромна свиня, която всеки момент щеше да се опраси, наречена от старата Мену — без мое разрешение (но тя минаваше и без него) — Аделаид.

Животните бяха много пострадали. Бяха полегнали на хълбок, отслабнали, дишаха трудно, но в края на краищата бяха живи — хладината и дълбочината на пещерата ги бяха запазили. Не можех да се доближа до Беламур, защото Момо се беше вече хвърлил на врата й, въргаляше се с нея в тора и нежно цвилеше. Но Амарант, отпуснала глава встрани, в сламата, я изправи, щом влязох в преградката й, и насочи ноздри към пръстите ми, за да ги подуши. Старата Мену дори и не помисли да се кара на Момо, че разваля дрехите си в тора, тя бе изцяло заета с Пренсес, оглеждаше я, опипваше я и жалеше („Ох, горкичката ми, ох, миличката ми.“) После се залови със свинята, но без много да я доближава, защото Аделаид бе зла.

Проверих автоматичните поилки. Водата бе топла, но те работеха.

— Оиамаемаемик! (Отивам да взема ечемик!) — заяви Момо и тръгна по стълбата към етажа, където държах сеното.

— Не! Не! — каза старата Мену. — Не ечемик! Трици с вода и вино за всички. Дръпни се оттам, будала такъв — викна тя на Момо, — че панталонът ти е целият във фъшкии и ще вониш повече от Аделаид!

Оставих Амарант и набрах смелост да изляза от Родилното и да отида да погледна в другите боксове. Преди да погледна, разбрах по миризмата и аз сложих кърпа на носа си: така силно ме задушаваше вонята. Всичките животни бяха мъртви — не изгорели, а задушени от горещината. Боксовете, прилепени до стената и защитени от нея, не бяха изгорели. Но големите плоски камъни, които ги покриваха, бяха сигурно достигнали до висока температура, защото гредите отдолу — стар дъб за възстановителен строеж, твърд като метал — бяха станали на повърхността като изгоряла захар.

Старата Мену се върна с две бутилки вино и като го смеси с вода и трици, направи каша, която разпредели по копанките. Влязох в бокса на все още полегналата Амарант и като напълних шепата си, поднесох я под носа й. Тя подуши кашата, духна отгоре й с ноздри и като повдигна устни с отвращение, изяде я с половин уста, без особено усърдие. Като свърши, напълних отново шепата си и отново й я подадох. Тя ядеше по малко, безкрайно бавно. В това виждах нещо като ирония, защото толкова бях гладен, че почти ми се доядоха триците, които тя презираше. С ушите си следях обидите и нежностите, изсипвани до мен от Момо на Беламур, за да го накара да се храни, и насърченията — в миньорен тон, — с които старата Мену отрупваше Пренсес. Мену бе просто бутнала копанката под носа на свинята и съдейки по издаваните шумове, единствена тя бе отдала нужното уважение на нейното ядене.

— Върви ли, Мену? — запитах с по-висок глас.

— Не върви, а ти?

— Също не. А ти, Момо?

— Аеупача! (Тя е глупачка!) — отвърна разгневено Момо.

— Защото не можеш да им обясниш — поде старата Мену. — Говоренето и акълът все пак са много полезно нещо. Вземи Пренсес. Гладна е, но е толкова отслабнала, че дори не съзнава, че е гладна.

Клекнал на пети и почти схванат, аз все чаках Амарант да свърши да зобе храната от втората шепа. В същото време усетих с почуда, че нежно я ругая. Давах си отлично сметка: от тези животни зависеше дали ще живеем. Дори и конете, без които оранта нямаше да бъде възможна сега, когато изворите на бензин и газьол бяха пресъхнали.

Амарант бе в такова състояние, че нищо не приемаше. Тя бе положила изнурено муцуната си на земята в стойка на отрицание, която не ми казваше нищо добро. Улових я за кичура между двете уши и я насилих да вдигне глава, като й подадох кашата в шепата си. Без да я поеме, тя ме гледаше блуждаещо с големите си тъжни и кротки очи, сякаш да ми каже: „Ами че остави ме де, за какво ме мъчиш?“ Неспособна да стои на едно място, старата Мену ситнеше насам-натам с наперената си и отсечена походка, отиваше да нагледа свинята, връщаше се при Пренсес и непрекъснато си говореше — за себе си и за мен:

— Гледай я тая грамадна мръсница Аделаид, вече си е изяла кашата и сега ще й дам и храна. Тия животни са хитри. Като си помисля колко крави съм изгубила и колко едва не съм изпуснала при отелване! А ти и твоите коне — как няма една стиска прясна люцерна или листа от тис! Туй конете си умират от стомаха, а кравите — от задника. Ама я се опитай да накараш тая свиня да пукне! Само по броя на цицките й виждаш колко е силна. Каквато е яшна — същи паметник! Изтърсва ти малките си на дузина, без дори никого да главоболи. Шестнадесет ми направи веднаж тя, шестнадесет!

Бях много неспокоен за Амарант, но като слушах как старата Мену — така свързана с ежедневието и толкова свободна с вещите и животните — разговаря, сякаш нищо не се бе случило, самочувствието ми силно се подобряваше. Момо бе имал повече успех от мене с Беламур, знаех, че е така, защото ласките и цвиленията бяха заместили гнева и заплахите.

Старата Мену подаде глава през вратата на бокса.

— Върви ли, Еманюел?

— Не, никак.

Тя погледна Амарант.

— Ще й дам вода, смесена с вино и захар. Заеми се с Пренсес.

Минах в бокса на Пренсес. Чичо ми ми бе предал предразсъдъка си спрямо кравите, но все пак дебелата и добра Пренсес с четвъртитата си муцуна ме трогна. Тя бе там, търпелива и майчински добра, легнала на хълбок, разкрила огромния си корем и вимето си, което щеше да ни храни. Само като я гледах, както бях отслабнал, с разтреперани крака и с празен и разяждан от глад стомах — тя предизвикваше у мен ужасна жажда за мляко. Но не забравях, че тя още не се бе отелила и потисках това мъчително желание. Във възбуденото ми от глад съзнание и поради замаяната ми от време на време глава аз се виждах — като хранените от вълчицата Ромулус и Рем — как лежа под Пренсес и суча сладостно, стиснал с устни огромната издута цицка, от която незабавно щяха да бликнат в гърлото ми вълни топло мляко.

Бях потънал в тези блянове, когато старата Мену се върна от малката крепост при входа с кило захар в ръце, която се познаваше по кафявия амбалаж. А, разбира се, за животните тя не се скъпеше! Станах и като омагьосан отидох при нея. Гледах втренчено с пълна със слюнка уста хубавите късове бяла блестяща захар, които тя вземаше със слабата си черна ръка, за да ги хвърли в кофата с вода. Тя ме забеляза:

— Горкичкият ми Еманюел, ти си гладен!

— Да, доста гладен.

— Само че не мога нищо да ти дам, преди да се завърнат другите.

— Ами че аз нищо не съм ти искал — отвърнах с гордост, която прозвуча неискрено, но тя не й обърна внимание, защото ми даде три бучки захар, които аз приех.

Толкова даде и на Момо и той ги натика наведнаж в голямата си уста. А аз се постарах да счупя всяка бучка захар по средата, за да имам за по-дълго време. Забелязах, че Мену не си взе нищо.

— Ами ти, Мену?

— О, аз — отвърна тя, — аз съм дребна, не се нуждая като вас.

Подсладената топла вода, смесена с вино, хареса на Амарант, тя жадно я изпи, а след това прие и триците. Изпитах непознато удоволствие, като я видях да изяжда храната от шепите, които й подавах една подир друга. В оня момент — спомням си — ми дойде наум, че не обръщаме особено внимание на животните — дори и на село, където все пак те са много обичани, — сякаш е съвсем естествено те да съществуват, за да ни служат, да ни пренасят и да ни хранят. Гледах Амарант и черния крайчец на блестящите й зеници и все още поизплашеното бяло на очите й и си мислех: признателността ни не е достатъчна, не им благодарим достатъчно!

Изправих се. Погледнах часовника си. Бяха изминали три часа от идването ни тук. Излязох, олюлявайки се, от бокса и си спомних, че се бях нарочил да погреба Жермен преди завръщането на другите. Старата Мену и Момо се присъединиха към мен.

— Мисля, че всичко е наред — каза старата Мену.

За нищо на света тя не би казала, че животните са спасени. Би се побояла да не изкуси бога или дявола, все едно каква бе силата, която сега дебнеше словата на людете, за да ги накаже, щом те изразят твърде големи надежди.