Робер Мерл
Малвил (23)

Бележка на Тома

На мен се падна да завърша това повествование.

Най-напред една моя мисъл. След линчуването на Фюлбер Еманюел пише, че прочел в погледа ми „онази смесица от обич и омраза“, каквато винаги съм бил проявявал към него. Думата „обич“ не е точна. Нито „омраза“. По-добре би било да се каже възторг и въздържаност.

Искам да обясня въздържаността. Бях на двадесет и пет години, когато станаха тези събития, за двадесет и петте си години имах малко житейска опитност и хитроумието на Еманюел ме шокираше. Намирах го за цинично.

Узрях. Поех отговорности и вече не мисля така. Обратно, смятам, че една добра доза макиавелизъм е необходима за оня, който смята да ръководи себеподобните си, дори и когато ги обича.

Както често се вижда от предшествуващите страници, Еманюел бе винаги доволен от себе си и винаги убеден, че е прав. Вече не се дразня от тези недостатъци. Те просто са обратната страна на самодейността, от която той се нуждаеше, за да ни командува.

Най-после бих искал да кажа и това: ни най-малко не вярвам, че в малки или големи мащаби колективът излъчва винаги оня велик човек, от когото има нужда. Точно обратно: има моменти в историята, когато се чувствува ужасна празнота: необходимият водач не се е появил и всичко жалко пропада.

При нашия малък мащаб проблемът е същият. В Малвил ние имахме голям късмет с Еманюел. Той поддържаше единството ни и ни научи да се браним. И под негово ръководство Мейсоние направи Ла Рок не толкова уязвим.

Дори и да бе пожертвувал Мейсоние за общия интерес, настанявайки го в Ла Рок, трябва да призная, че Мейсоние наистина извърши много добра работа като кмет. Той надстрои стените на града, и най-вече нареди да се построи по средата им между двете подсилени врати една голяма четвъртита кула, в чийто втори етаж, приспособен като караулно помещение, имаше камина, а вън от него — по ъглите — бойници, с много голяма видимост в околността. Една пътека отстрани на крепостните стени свързваше от двете страни четвъртитата кула с двете врати. Материалите за тези строежи бяха взети от развалините в долния град, а циментът бе заменен с глина.

Около крепостта Мейсоние организира зона за предна охрана с цяла система клопки и капани по примера на тази в Малвил. Твърде откритият, макар и доста хълмист терен не даваше възможност да се построи барикада, но Мейсоние намери в пристройките към замъка рола бодлива тел, навярно предназначени за бъдещи огради, и си послужи с тях, за да прегради двете шосета — асфалтираното за Малвил и шосето, което води към главния град — с цяла система от клопки, (отворени през деня и затворени през нощта), която трябваше да предпазва от изненади.

Докато Мейсоние се разбираше добре със своя съвет и със служителите си отчасти благодарение на Жюдит, с Газел той има спор от религиозен характер. Верен на обещанието, дадено на Еманюел, Мейсоние продължаваше да присъствува на богослужение и да се причестява, но отказваше всякаква изповед. Поемайки факела на най-стриктна ортодоксалност, Газел смяташе, както и Фюлбер, да свърже причестяването с изповедта. Той отиде безстрашно да се обясни с Мейсоние пред градския съвет и кавгата достигна доста далеч, тъй като Мейсоние отказа да прави каквито и да било отстъпки. „Съгласен съм — каза грубо той — да си направя публично самокритика, ако съм извършил някакви глупости, но не виждам защо би трябвало да запазя само за вас малката ми изповед.“

Най-после се обърнаха към Еманюел в качеството му на епископ на Ла Рок. Той се намеси предпазливо и тактично, изслуша всички и установи една система за колективно публично изповядване веднаж седмично, неделя сутрин.

Всеки трябваше да каже, като му дойдеше редът, неща, за които се укорява или укорява другите, като, разбира се, обвинените имаха на свой ред правото да отговорят, било за да протестират, било за да признаят грешките си. Еманюел присъствува като наблюдател на първото такова събрание в Ла Рок и остана толкова доволен, че убеди Малвил да възприеме същата система.

Еманюел наричаше това семейно пране на мръсно бельо — „здравословна и дори развлекателна институция“ — ми каза той.

Той ми разказа, че в Ла Рок някаква жена станала да критикува Жюдит, че не можела да говори на мъжете, без да им мачка ръката. „Това беше вече смешно“ — каза Еманюел, — но най-смешното бе искрената изненада в отговора на Жюдит: „Не съзнавам, че правя така — каза тя с ясния си изразителен глас. — Тук има ли някой, който да потвърди това изказване?“

„Доказателство — добави със смях Еманюел, — че е добре другите да ни казват как ни виждат, тъй като човек не вижда себе си.“

Обратно, за лична изповед не стана вече и дума. Така че Газел трябваше да се откаже от привилегията, на която толкова държеше, да „оправя“ или да „съхранява“ греховете на другите, привилегия, която, както си спомняме, Еманюел намираше за „чудовищна“ и винаги бе упражнявал с неудоволствие.

Преди да намери хитроумно разрешение, за да тури край на „инквизицията“ на свещеника в Ла Рок, Еманюел дълго време бе много загрижен от разногласието между Газел и Мейсоние. Спомням си, че той неколкократно ми говори за това и по-специално в стаята му, докато седяхме двамата от двете страни на бюрото, а Евелин лежеше в голямото легло, бледа и изтощена след една страшно силна криза от астма (която според мене се дължеше на настаняването на Анес Пимон в Малвил).

— Виждаш ли, Тома, не са нужни двама водачи в един колектив: един духовен и друг — светски. Един е достатъчен. Иначе се получава напрежение и конфликти безкрай. Онзи, който стои начело на Малвил, трябва да бъде и негов духовен вожд. Ако един ден след смъртта ми бъдеш избран за военен ръководител на Малвил, и ти ще трябва…

Аз възкликнах:

— Говориш, без да мислиш! Това е в разрез с убежденията ми!

Той буйно ме прекъсна:

— Пет пари не давам за твоите убеждения! Те нямат абсолютно никаква стойност! За Малвил е от значение само единството на Малвил! Ще трябва да разбереш това: няма ли единство, не може да се оцелее!

— Но моля ти се, Еманюел, ти не ме виждаш, нали, как се изправям, обръщам се към другарите и започвам да чета молитви!

— А защо не?

— Ще се почувствувам смешен!

— А защо ще се почувствуваш смешен?

Въпросът му бе изказан така стремително, че не можах да му отговоря. След миг той продължи вече много по-спокойно, сякаш говореше не само на мен, но и на себе си:

— Толкова ли е глупаво да се молиш? Ние сме заобиколени с неизвестности. Тъй като, за да останем живи, се нуждаем от оптимизъм, ние предполагаме, че неизвестното е добре настроено към нас и го молим да ни помогне.

За да се прецени „вярата“ на Еманюел — тъй като липсват текстове, в които да се е „ангажирал“, като ги е писал собственоръчно, — ние можем да избираме между едно предположение максимум и едно предположение минимум. Що се отнася до мен, не изпитвам потребност да избирам между двете; просто цитирам по-горните думи, тъй като те съвпадат с предположението минимум.

Толкова ми е тежко да напиша онова, което следва, че ще го съобщя набързо, без излияния и със съвсем кратки подробности. За жалост магията не съществува, но ако можех с мълчанието си да залича онова, което се случи, бих мълчал, докато свят светува.

През пролетта и лятото на 1978 и 1979 година Малвил и Ла Рок унищожиха с обединените си сили две разбойнически банди. С нашата съседка бяхме установили зрителна и слухова система за телекомуникация, която ни позволяваше да се предупреждаваме взаимно за нападенията, като всеки летеше веднага на помощ на другия.

На 17 март 1979 година стана най-сериозната тревога. Призори камбаната на параклиса в Ла Рок започна да бие с всичка сила и изключителната продължителност на камбанния звън ни предупреди за обхвата на опасността. Еманюел остави Жаке и двете жени да осигурят отбраната на Малвил и след три четвъртичасово бясно препускане през горската пътека стигнахме до края на гората, на стотина метра от крепостните стени. Гледката ни закова на място от изумление. Въпреки клопките, въпреки бодливата тел, въпреки гъстата стрелба на защитниците, пет-шест стълби бяха вече сложени на различни места по стените. Бандата броеше сигурно петдесетина решителни типове, а по-късно научихме, че десетина се бяха вече вмъкнали вътре, когато пристигна подкреплението от Малвил, което удари нападателите във фланг, уби мнозина с пушечна стрелба и с бомбохвъргачката (беше наш ред да я държим) и ги обърна в бягство. Еманюел организира веднага преследването на останалите живи, които се скриха в гъсталаците на малки все още опасни групички. Гонитбата трая осем дена, а през това време хората от Малвил бяха непрекъснато на кон през планини и долини.

На 25 март се уверихме, че последният разбойник е убит. Този ден, като слизаше от своята Амарант, Еманюел усети силна болка в корема, започна често да повръща и легна с много висока температура. По негова молба опипах корема му и натиснах с пръсти мястото, което той ми посочи. Той нададе вик, който веднага сподави, хвърли ми един поглед, който няма да забравя, и ми каза с едва чут глас: „Няма смисъл да продължаваш, това е криза от апандисит. Третата.“

През следващите дни той ми разказа, че е имал вече две такива кризи през 1976 година и че е трябвало да бъде опериран по Коледа. Дори с лекаря било вече уговорено и било ангажирано легло в клиниката, но в последния момент, тъй като бил претрупан с работа и иначе се чувствувал добре, отложил операцията за Великден. Той добави, без да ме гледа: „Немарливост, за която сега плащам.“

Осем дена след тежката криза от 25 март Еманюел обаче се вдигна от леглото. Започна да се храни. Но аз забелязах, че избягваше да язди и да прави усилия. Освен това ядеше малко, често полягваше и се оплакваше от гадене. Месец измина така и ние се надявахме да го видим, че оздравява, което всъщност бе само една отсрочка.

На 27 май, както се хранехме, Еманюел почувствува силни болки. Пренесохме го в стаята му. Разтърсваха го тръпки, а термометърът показваше 41°. Коремът му бе опънат и твърд. Твърдината се увеличи през следващите дни. Еманюел страдаше ужасно и аз бях поразен от бързината, с която чертите му се променяха. За по-малко от три дни орбитите му хлътнаха и иначе пълното му и розово лице измършавя и стана пепелносиво. Нямахме нищо, за да го облекчим, дори и таблетка аспирин. Обикаляхме около стаята му разплакани от безсилна ярост при мисълта, че Еманюел щеше да умре без операция, която в нормално време щеше да трае десет минути.

На шестия ден болките намаляха. Той можа да изпие половината от купичката мляко, която му занесох сутринта, и ми каза: „Четиридесет и тригодишен съм. Имах много силен организъм. Но знаеш ли какво най-много ме учудва? Това, че тялото ми, от което съм черпил толкова много радост, ме кара да плащам толкова много, преди да ме напусне.“

Тук той ме погледна с хлътналите си очи, поусмихна ми се с останалите без цвят устни и ми каза:

— Е, „да ме напусне“ — така се казва. Имам по-скоро чувството, че ще тръгнем заедно.

Както всеки ден Мейсоние дойде да го види от Ла Рок, след обяд. Макар и останал без сили, Еманюел го разпита за отношенията му с Газел и остана доволен, като научи, че са се подобрили. Мисълта му бе съвсем бистра. Вечерта ме замоли да събера целия Малвил до леглото му. Когато се събраха, той ни огледа един след друг, сякаш искаше да задържи в паметта си чертите ни. Макар че още можеше да говори, не каза нито дума. Може би се страхуваше, ако заговори, да не се поддаде на вълнението си и да видим сълзите му. Както и да е, той само ни погледа с някакво сърцераздирателно изражение на обич и съжаление. После даде знак с ръка да излезем, затвори очи, пак ги отвори и докато излизахме, замоли мен и Евелин да останем при него. След което не произнесе нито една дума. Към седем часа вечерта стисна ръката на Евелин и почина.

Евелин поиска първа да бди над тялото му. Понеже изрази това си желание спокойно и без сълзи, съгласих се, без да допускам нещо лошо. Два часа по-късно я намериха легнала върху Еманюел. Беше пронизала гърдите си с малката кама, която носеше на колана си.

Макар че никой от нас не беше привърженик на самоубийството, никой не бе изненадан, нито скандализиран. Във всеки случай жестът на Евелин само изпревари малко една развръзка, която можеше да се предвиди. Всичките усилия на Еманюел бяха насочени към това да я задържат жива. Тя винаги ни беше правила впечатление, че се държи за живота, колкото да не го напусне. Посъветвахме се и решихме единодушно — с изключение на един глас — на Колен, — че няма да я разделим от Еманюел и ще я погребем в един гроб с него. Несъгласието на Колен — което той обясни с религиозни съображения и възмути всички ни — бе поводът за първата кавга между нас след смъртта на Еманюел.

Впоследствие, размисляйки, престанах да се учудвам на отношенията между Евелин и Еманюел. Макар че се бе обявил — в предишния свят — против моногамията и че продължаваше и после да държи на това по причини, които той изясни, мисля, че копнежът за една голяма изключителна любов не бе изгаснал у него. Този именно копнеж се задоволяваше тайно от платоничните му отношения с Евелин. Най-после той бе намерил някого, когото да люби с всички сили. Но това не беше жена в пълния смисъл на думата. Това не беше истински брак.

Освен двамата мъже, които Мейсоние предложи за охрана на крепостта, всички от Ла Рок дойдоха на погребението на Еманюел; дори и през горската пътека дотам имаше двадесет и пет километра отиване и връщане. Това бе първото от ежегодните поклонения на Ла Рок на гроба на неговия освободител.

По молба на градския съвет Жюдит Медар произнесе доста дълга реч, известни изрази от която минаха покрай ушите на слушателите й. Наблягайки на човечността на Еманюел, тя говори за „неговата фанатична любов към хората и за почти животинската му привързаност към продължението на рода“. Запомних това изречение, защото ми се стори правилно и още защото имах чувството, че не бе разбрано. В края на словото си Жюдит трябваше да прекъсне, за да избърше сълзите си. Хората й бяха благодарни за вълнението й и дори за неяснотата, защото последната придаваше на надгробното й слово някакво достойнство, което подхождаше на обстоятелствата.

Но мъките ни не бяха свършили. Около седмица след погребението старата Мену прекъсна всякакви контакти със себеподобните си, престана да се храни и изпадна в състояние на немощ и мълчание, от което нищо не можа да я извади. Тя нямаше температура, не се оплакваше от никаква болка, не показваше никакъв болестен признак. Не легна и на легло. Денем стоеше седнала на столчето си, гледаше огъня със стиснати устни и празни очи. Отначало, като я канехме да стане и да се храни, тя отговаряше, както Момо бе казвал толкова пъти, докато беше жив: „Оставете ме на мира, дявол да го вземе!“ После, престана да отговаря и един ден, както бяхме на масата, се изтърколи от столчето си и падна в огъня. Скочихме. Тя беше мъртва.

Тази смърт дълбоко ни нажали. Мислехме, че жизнеността й щеше да надвие смъртта на Еманюел, както беше надвила смъртта на Момо. Не бяхме взели пред вид двете загуби една след друга. Мисля още, че не бяхме напълно разбрали, че енергията на Мену имаше нужда да се опре на сила, която да я подпомогне, и че тази сила бе Еманюел.

След погребението събранието пожела да ме назначи за военен ръководител на Малвил, а за абат да избере Колен. Отказах. Ръководех се от неприязънта на Еманюел към разделянето на духовното от мирянското. Тогава ми предложиха да поема и функциите на свещеник. Отново отказах. Както ме бе упреквал Еманюел приживе, аз бях още твърде еснафски привързан към личните си убеждения.

От моя страна това бе огромна грешка. Защото тогава Колен получи от нашите ръце и двете власти.

По времето на Еманюел Колен бе чувствителен, внимателен, услужлив и весел. Но той бе всичко това, защото плуваше в обичта на Еманюел, който винаги го бе покровителствувал. След смъртта му Колен се помисли за втори Еманюел. Но тъй като нямаше нито неговия авторитет, нито способностите му да убеждава, той стана тираничен, обаче не и по-уважаван. Като си помисля само как се бях страхувал от „превръщането на Еманюел във феодален владетел!“ Но той бе самият ангел на демокрацията в сравнение със заместника си! Щом го избраха, Колен престана да свиква Събранието и взе да управлява като автократ.

В Малвил станаха сериозни и почти ежедневни сблъсквания на „шефа“ с Пейсу, с мен, с Ерве, с Морис, дори с Жаке. Критикуван от мъжете, Колен нямаше по-голям успех с жените. Той се скара с Анес Пимон, защото се бе опитал — впрочем съвсем безуспешно — да контролира чувствата й. Нямаше успех и в Ла Рок, който, разбрал от нас за абсолютизма му, не пожела да го избере за епископ. Това много го засегна, той почти се разсърди на Мейсоние и се опита — макар и безуспешно — да ни увлече в тази кавга.

Разбира се, не беше лесно да си наследник на Еманюел, но тщеславието на Колен и желанието му да утвърждава себе си граничеха с нещо патологично. Щом го избраха за абат на Малвил и за негов военен ръководител, гласът му премина в ниските и плътни тонове, изражението му стана резервирано, по време на ядене потъваше във високомерно мълчание и подскачаше, когато заговорехме първи. Забелязахме, че малко по малко той се заобиколи от някаква детинска система от малки привилегии, от малки предимства, които никой не можеше да пренебрегне, без да го обиди. Чувствителността му, която Еманюел обичаше да слави — не му помогна в случая да поправи абсурдността на поведението си, а само да почувствува, че не го одобрявахме. Той реши, че го преследваме. И се чувствуваше сам, защото се беше изолирал.

Разединението стана постоянно в Малвил. Разменяха се зли погледи, получи се непоносимо напрежение и също така непоносимо мълчание. Анес Пимон и Кати заговориха на два пъти за връщане в Ла Рок. Тези заплахи не направиха Колен по-гъвкав. Напротив. На другарите си той вече говореше само за да им дава заповеди. Накрая настъпи и моментът, в който той реши, че е заплашен физически. Започна да носи непрекъснато пистолета си, дори и на масата. И докато ядеше, хвърляше към нас ту изплашени, ту яростни погледи.

Понеже всичко го обиждаше, престанахме да говорим, по време на ядене. Но от това атмосферата в Малвил не стана по-лека. И по големите мрачни стени на крепостта започнаха да се стичат скука и страх.

Колен много се страхуваше от съзаклятие от наша страна, но най-после ние наистина направихме заговор. Помислихме да свикаме въпреки волята му Събранието на Малвил и да гласуваме свалянето му. Но не успяхме да доведем докрай този план. Преди да го осъществим, Колен бе убит по време на една битка с някаква малка разбойническа банда, състояща се едва от шестима души и много зле въоръжена. Смятайки може би да си възвърне старото обаяние с една блестяща проява, той изложи себе си така безумно, както по-рано в сражението срещу Вилмен, и получи право в гърдите залпа на една ловна пушка. В смъртта лицето му си възвърна онова детско изражение и онази закачлива усмивка, заради които Еманюел се отнасяше с толкова снизходителност, докато беше жив.

След смъртта му приех да поема двете функции. Възобнових с Ла Рок приятелските отношения, които Колен бе обтегнал, и след една година Ла Рок ме избра за епископ.

Жътвата през 1978 година бе добра, а още по-добра тази от 1979. Успях да накарам не без мъка ларокци да приемат в бъдеще всички реколти да бъдат общи и поделяни според броя на жителите. Две части за Ла Рок, една за Малвил, тъй като ние бяхме десет, а те — двадесетина. В нормално време ние много печелехме от това споразумение, като се има пред вид богатството на наносните земи около Ла Рок. Обаче аз изтъкнах — и то не без основание, мисля, — че равнинната земя е много по-застрашена от нападения, отколкото нашите хълмове. Ако някой ден жителите на Ла Рок бъдеха ограбени от разбойници, те щяха да бъдат щастливи да получат в бедността си двете трети от нашето производство.

По време на тези преговори Мейсоние, който беше станал много голям ларокец, не ми направи никакви отстъпки. Аз обаче се показах търпелив и, както би казал Еманюел, — „гъвкав в непоколебимостта“. В Малвил, след като доведох докрай тази работа, Събранието ме поздрави с много топли думи. „Е добре, виждаш ли — каза Пейсу — и Еманюел не би я свършил по-хубаво. Спомняш ли си как трампихме с Фюлбер кравата?“

Още докато беше жив Еманюел, между нас се бе развил истински култ към децата, след като през 1977 година в замъка дойде Кристин Пимон, тогава на десетмесечна възраст. Не вярвахме на очите си: тя ни се виждаше така нова в нашите стари стени. Макар и доведена отвън, тя бе нашето първо бебе и тъй като бе веднага приета с някакъв опияняващ възторг, прекара първите си години от ръка на ръка. Непрекъснато носена, галена, занимавана и забавлявана от всички, Кристин започна да казва на всички жени в Малвил „мамо“ и на всички мъже „татко“. Когато бях избран за ръководител, реших със съгласието на Събранието да направя закон от това спонтанно наименование. Защото след 77 година бяха родени и други деца — Жерар, син на Миет, Брижит — дъщеря на Кати, Марсел — син на Анес, който се роди четири месеца след смъртта на Еманюел. По очевидни причини на Анес й се искаше да го нарече на името на починалия, но аз успях да я разубедя и по мое внушение Събранието на Малвил забрани и това непрекъснато търсене на физическа прилика между детето и създателите му, което смятам за пагубно дори и у семейните, а с още по-голямо основание в колектив като нашия.

След смъртта на Фюлбер идването на Анес Пимон в Малвил наруши равновесието на силите сред жените. Анес не закъсня да прояви влечение към свободата, оставена й от Еманюел, без обаче да се раздава като Миет по равно на всички. Подобно на Кати и тя прояви капризи, кокетство и предпочитания. Но ги прояви по-добре, по-умно. В обятията на Кати човек имаше чувството, че танцува на вулкан, преди да бъде погълнат от огъня в центъра му. Анес, „кротка и спокойна като априлско поточе“ (Еманюел) ви очароваше най-напред със свежестта си, преди да ви обгърне с пламъците си.

Глухо по времето на Еманюел, съперничеството на двете жени избухна в открита борба за власт след смъртта на старата Мену. Словесната война бушува цели седмици, преди да се превърне в бой с юмруци. Тогава под смаяния поглед на единствения свидетел, Пейсу, се намеси Миет и тя „зашлеви здравата и двете“. След което им поиска прошка, разцелува ги и ги утеши и с това осигури надмощието си както с добротата си, така и със силата си.

С тиранията си Колен превърна двете съпернички в свои врагове и това допринесе за помирението им. Те се съюзиха срещу него и го отрупаха със стрелички. За жалост тази игра им хареса и те я разпростряха и сред останалите другари, така че при смъртта на Колен никой не можеше да им излезе наглава. Трябваше да проявя много твърдост и търпение, за да обезоръжа двете жени. Мисля, че всъщност те ни се сърдеха за свободата, която им предоставяхме, но и че не биха понесли да бъдат лишени от нея. Мисля също, че с Еманюел бе изчезнала една тяхна представа за баща и че те страдаха от това. Научих, че трите жени се събирали в стаята на Миет и ги сварих да плачат и да се молят пред масата, на която бе сложен като на олтар портретът на Еманюел. Не знам сбърках ли, или не: не им попречих. И те именно, заразявайки и жените от Ла Рок, организираха в края на краищата този култ към мъртвия герой, който е станал у нас почти втора религия.

През 79 година — за която вече казах как започна — благодарение на две плодородни години, благодарение също и на споразумението, сключено с Ла Рок, Малвил бе богат, ако да си богат, значи да имаш в изобилие жито, фураж и добитък. Пак през тази година ние имахме само едно разбойническо нападение, онова, в което Колен изгуби живота си. Макар че все така бяхме решени да бъдем бдителни, ние разменихме мисли с Ла Рок какво бихме правили, ако живеем в мир или по-скоро, ако имахме мигове на мирен живот, на каквито може би ни предстоеше да се радваме.

Отначало направихме съвещание в тесен състав тримата — Мейсоние, Жюдит Медар и аз, а после — всеобщо обсъждане, което потвърди решенията, до които бяхме стигнали.

Всъщност въпросът бе изникнал пред Мейсоние и Еманюел в деня, когато освободихме Ла Рок от тиранията на Фюлбер. Освен малката библиотека на Малвил имахме и библиотеката в замъка на Ла Рок, която бе особено добре снабдена с научна литература, тъй като господин Лормио бил завършил политехниката. Тръгвайки от огромното знание, което спеше там — и от нашите съвсем скромни познания, — щяхме ли да се заемем с търсене на средства, които да улеснят живота ни, и на оръжия, които да го защищават? Или, понеже познавахме твърде много опасностите на техниката, поради ужасните изпитания, през които бяхме минали, щяхме веднаж завинаги да поставим извън законите техническия прогрес и машинното производство?

Мисля, че щяхме да се спрем на втората съставка на тази алтернатива, ако можехме да сме сигурни, че други човешки групировки във Франция или другаде нямаше да изберат първата. Защото в такъв случай струваше ни се очевидно, че смазвайки ни с техническото си превъзходство, веднага щяха да предприемат заробването ни.

Ето защо взехме решение в полза на науката, но без никакъв оптимизъм, тъй като всички бяхме напълно уверени, че сама по себе си тя е нещо добро, но че с нея винаги може да се злоупотреби.

На събранието на Ла Рок и Малвил, на което разисквахме въпроса, Фабрьолатр, когото Ла Рок бе назначил за магазинер, привлече вниманието ни върху факта, че мунициите за тридесет и шесткалибровите пушки са на привършване и че тези пушки за нищо няма да ни послужат, когато изстреляме и последния куршум. Тогава Мейсоние забеляза, че може би ще е възможно да се произведе чер барут, защото в околността имаше стара каменовъглена мина, че бихме могли да получим и сяра, защото имаше и серни извори, и че ще е лесно да се събере селитра в нашите изби и по старите стени. Колкото до металите, имахме достатъчно в магазина на Фабрьолатр и в бившия железарски магазин на Колен. Оставаха да се решат проблемите за леярните и за начина на запазване, но те не изглеждаха неразрешими.

В крайна сметка Общото събрание на Ла Рок и Малвил реши на 18 август 1980 година проучванията и опитите на производството на куршуми за тридесет и шесткалиброви пушки да започнат незабавно.

Оттогава измина една година и мога да кажа, че резултатите надминаха до такава степен очакванията ни, че — все в областта на отбраната — ние се залавяме с все по-амбициозни начинания. Така че занапред можем да гледаме на бъдещето с доверие. Ако изобщо думата „доверие“ е най-подходящата.