Робер Мерл
Малвил (21)

XVII

И тази нощ, както и миналата, за себе си оставям дежурството призори. С една-единствена промяна: разрешено е на Евелин да спи с мен на дюшека, сложен на земята в кухнята на входната крепост, и да участвува в последното ми бдение.

Тя има две задачи: щом я бутна по рамото, вдига на тревога бойците във входната крепост, след това отива веднага в Родилното и оседлава Амарант и двете бели кобили за евентуално преследване. Няма да взема Малабар. Страхувам се да не би, като се смеси с кобилите, да се разцвили и да ни издаде.

Всички роли са раздадени. Старата Мену — при подвижния мост. Фалвиница — в избата на жилището, където по принцип присъствието й трябва да успокои завързаните там крави и бика. Това измислих като най-добро, за да отстраня кудкудякането й.

Номерирах бойниците от 1 до 7, като се тръгне от юг към север. При повикването на Евелин всеки трябва да заеме своята, колкото се може по-бързо и безшумно. На №1 — Жаке. На №2 — Пейсу. На №3 — Тома. На №4 — аз. На №5 — Мейсоние. Миет и Кати са на шестата и седмата. Двете последни бойници са от вътрешната страна на входната крепост. Те са много хитро съединени, така че дават възможност на двете „войнички“ да стрелят, но да не бъдат засегнати от стрелбата на противника: по това всички сме съгласни, ние не можем да си позволим да излагаме на опасност жените — бъдещето на колектива е възложено на тях.

Вън от крепостта Ерве и Морис са заели местата си в бункера. Колен — в окопчето си. Той ще командува стрелбата на другите двама и един изстрел по негова преценка — но само когато Вилмен и бандата му бъдат добре заклещени.

— Ще взема и лъка си — заявява Колен вечерта.

— Лъка си! Нали имаш пушка?

— Това си е пак моя идея — отговаря Колен. — Ефектът от ужаса, нали разбираш? Няма шум, няма дим и так! — една стреличка в гърдите! Ще ги разтърси. И чак след това ще стрелям с моя тридесет и шести калибър.

Той изглежда толкова щастлив от идеята си, че го оставям да постъпи както иска. Вечерта го гледаме отгоре, от крепостта, като потегля с пушка на рамо и с огромния си лък през гърди. Мейсоние вдига рамене, а Тома е разярен. „Ти всичко му позволяваш“ — укорява ме той.

Малко спах, но както предната нощ, при последното ми дежурство призори на малката скамейка на Мейсоние, зад четвъртата бойница, съм много бодър. Дулото на моя „Спрингфилд“ лежи на вековния камък, прикладът му е на бедрото ми. Не е ли странно, че съм там — аз, човекът от двадесетия век, — на мястото, където толкова английски стрелци или протестанти са стояли на стража, облечени в ризници? Ако Евелин не беше до мен, ако другарите ми не спяха във входната крепост, не бих се старал толкова много да остана жив при такива несигурни условия. Колко ще продължи битката ни с бандитите, колко години ще водим този оскотяващ живот на бойна нога?

Евелин е седнала до мен на любимата си табуретка. Гърбът й е опрян на левия ми крак, а главата й почива на коляното ми. Толкова е лека главичката й, че едва я усещам. Тя не спи. От време на време я погалвам с лявата си ръка по врата и бузата. Веднага ръчичката й догонва моята. Бяхме се разбрали, че няма да си казваме нито една дума.

Знам много добре, че отношенията ми с Евелин шокират малко другарите ми, дори и когато се възхищават от търпението, с което се грижа за нея, карам я да спортува и я обучавам. Всъщност ако я бях направил моя жена, може би нямаше да ме одобрят. Но щяха да ме разберат повече. Вярно е, че и аз самият се отказах да разбирам себе си. Моите отношения с Евелин са платонични, макар и пропити с елементи на чувственост. Не ме е потеглило да я притежавам, макар че телцето й ме изпълва с очарование. Както и бистрите й очи и дългите коси. Ако един ден Евелин стане красива девойка, много е вероятно да не устоя като мъж. И все пак струва ми се, че много бих загубил. Бих предпочел сто пъти тя да си остане каквато е и отношенията ни да не се променят.

Днес следобед, докато си почивах малко, тя намери в чекмеджето на бюрото ми, което „подреждаше“, една малка тънка и остра кама за разрязване на книги, подарък от чичо ми. Като се събудих, тя ми я поиска.

— Какво ще правиш с нея?

— Ти знаеш.

Знам наистина. И не искам да го повтаря. Кимвам утвърдително с глава.

Тя веднага провира една връвчица на халката на калъфа и я закача на колана си. Вечерта цял Малвил я поздравява за малкия й кинжал и се закача с нея. И аз дори я питам не смята ли да „прониже с ножа си“ Вилмен. Преструвах се, както и другите, че съм измамен от детската й игра. Но много добре знам какво решение се крие зад тази игра.

Нощта е прохладна, мастиленочерната мрачина едва отстъпва място на сивите тонове. През бойницата в стената не виждам много нещо. Внимавам главно „със слуха си“. Това е мисъл на Мейсоние, който навярно я е научил при военната си подготовка. Тъй като птичките са мъртви, зората е странно мълчалива. Дори и Краа ми се цупи. Чакам. Тоя кретениран военнолюбец сигурно ще атакува. Защото, след като е казал, че така ще направи, едва ли ще знае как да постъпи, за да се отметне от решението си. А още и защото има сляпо доверие в техническото си превъзходство, изразено чрез някаква бомбохвъргачка от стар модел.

Онова, което е противно у този тип хора, е, че не може да се знае предварително как ще заработи мисълта им. Щом аз разполагам с бомбохвъргачката, у мен е законната сила. А законност за тях означава да ни изколят. Убили сме му двама „бойци“. Той иска да „пипне Малвил“.

Той нищо няма да „пипне“. През целия ден ме обливаха вълни от страх, но това свърши. Пътят е ясен. И освен, да речем, известна доза трескавост от седенето на едно място, аз съм спокоен. Чакам всеки момент Колен да даде знак.

Чакам го, а когато той долита, така ме изненадва, че ме сковава. Нужно е Евелин да ме докосне с ръка, за да се сетя, че трябваше да я стисна по рамото. Което и правя — доста смешно според мене, — защото и без това тя знае, че така ще постъпя.

Евелин ме оставя, като отнася, както сме се уговорили, и табуретката си, та никой да не се спъне в нея, а аз оставам на колене пред пейчицата, на която бях седнал, опрян с левия си лакът на нея и с приклада на оръжието до бузата ми. Зад себе си чувам, а и виждам с крайчеца на окото си — тъй като нощта светлее с всеки миг — как другарите заемат местата си. Всичко това се извършва тихо и забележително бързо.

След това — безкрайно дълго време. Вилмен не се решава да открие огън срещу дървената ограда — абсурдна история! Изпитвам силно раздразнение, като виждам как той не бърза да заиграе ролята, която съм определил в моя сценарий. Не съм съзнавал в оня момент, че казвам нещо, но по-късно Мейсоние ме уверяваше, че не съм спирал да ръмжа тихо: „Но какво чака, дявол да го вземе, какво чака?“

Най-после детонацията, която всички чакахме, избухва. В известен смисъл тя ме разочарова, защото е много по-слаба, отколкото мислех. Разочарован е, изглежда, и Вилмен, тъй като цялата ограда не хвръква и дори не изхвърля двете крила на портата вън от пантите им. Ударът разбива средната част на вратата, в която отваря дупка с диаметър метър и половина, обаче горната й и долна част издържат, макар и разцепени.

Какво става тогава? Аз трябва да дам с продължително изсвирване сигнал за стрелба. Не го давам. И все пак всички ние започваме да стреляме — аз също, — като всеки навярно е смятал, че другият е забелязал нещо. Всъщност никой нищо не вижда, защото няма какво да се види. Противникът не се е показал през дупката.

Разказите на нашите пленници ще бъдат в това отношение категорични: в момента, когато ние стреляме, момчетата на Вилмен се намират на около десетина метра по-долу, напълно извън обсега на нашата стрелба, тъй като издадената напред скала ги закрива. Те точно се запътват към отвора, направен от бомбохвъргачката в оградата, когато преждевременната и съвсем безцелна стрелба на нашите пушки ги задържа. Не защото е опасна за тях, а защото, като се насочва поред към онова, което е останало от дъсчената ограда, тази стрелба разбива останалите парчета и — що се отнася до патроните на ловните ни пушки — бие непрекъснато по дървото. Тогава нападателите залягат и започват да стрелят наслуки. Но същият навес от скалата, който ни пречи да ги достигнем, пречи и на тях да ни видят. Така една срещу друга двете войски откриват адски огън по невидими цели.

Най-после разбирам какво става и Мейсоние — също, защото ми казва:

— Трябва да спрем, това е глупаво.

Напълно съм съгласен, но за да спрем, ми трябва свирка (онази на Пейсу) и потънал в пот, аз започвам да търся из всичките си джобове, без да успея да я намеря. В същото време, макар и много разтревожен, си давам сметка колко съм смешен. Главнокомандуващият не може да командува на войските си, защото е загубил свирката си! Бих могъл да изкрещя: „Спрете огъня!“ Дори Миет и Кати във входната крепост щяха да ме чуят. Но не, не знам защо, но ми се струва извънредно важно в този момент да върша всичко по правилата.

Най-после намирам тази ценна реликва. Няма нищо тайнствено, била, където съм я сложил, в горния джоб на ризата ми. Давам три къси изсвирвания, които с повторение през няколко секунди успяват да накарат нашите пушки да замлъкнат.

Обаче моята свирка навярно е събудила някакъв отклик във военната природа на Вилмен, защото от крепостта, където съм се свил, го чувам как крещи на хората си: „Срещу кого стреляте, мухльовци такива?“

С това след бурята настъпва тишина. Да се каже мъртва тишина, би било прекалено, защото никой не е засегнат. Първата фаза на битката завършва с фарс и неподвижност. Не изпитваме потребност да излезем от Малвил, за да търсим врага, а и той няма никакво желание да тръгне срещу куршумите ни, като се покаже в отвор с диаметър метър и половина.

Онова, което следва, не съм го видял, нашата външна бойна група ми го разказа.

Ерве и Морис са отчаяни. Погрешно е избрано мястото за прикритието им. Защото от него се виждат добре хората, движещи се по пътя за Малвил, но ако са прави. Ако са залегнали — а точно такъв е случаят, — те изчезват. Покритата с трева страна на пътя ги скрива напълно. Така че Ерве и Морис не могат да стрелят. Освен това, дори и да предположим, че някой от противниковата страна се изправи, те не знаят дали трябва да стрелят, защото пушката на Колен мълчи.

Колен обаче е разположен отлично. Обърнат е към Малвил, вижда пътя, който се изкачва пред него чак до дървената ограда. Той различава съвсем ясно нападателите, залегнали по корем покрай стената. И когато след моето изсвирване Вилмен се повдига на лакът, за да изкрещи: „Срещу кого стреляте, мухльовци такива?“, Колен го познава според направеното от Ерве описание по русата му бръсната глава.

Прочее Колен решава да убие Вилмен. Сама по себе си идеята не е лоша. Но когато ни разказва със закачливата си усмивка как я е изпълнил, ние всички изпадаме в ужас.

Наистина не може и дума да става Колен да използува пушката си. За да произведе оня „ефект на ужас“ без шум и без дим, който така му е легнал на сърцето, той решава да действува с лъка си.

Колен е дребен, мястото за стрелба е тясно, лъкът е голям. Той вижда, че няма да успее да го опъне в тази „миша дупка“. Това да е пречката! Излиза от дупката си (като оставя вътре пушката). Покатерва се с лъка в ръка и достига три метра по-нататък един голям почернял кестенов дънер, зад който се изправя за по-голямо удобство! Съвсем прав! И спокойно се цели в гърба на Вилмен.

За нещастие Вилмен се обръща, за да даде някаква заповед, и стрелата, която за малко не го уцелва, се забива в гърба на човека до него, който навярно е обслугата на бомбохвъргачката, защото Колен вижда как от ръцете му падат два-три малки снаряда, които, преди да спрат, се изтърколват няколко метра по склона на пътя. Раненият надава страшен вик, изправя се в цял ръст (в този момент го виждат и онези от бункера) и се изтърколва зигзагообразно по шосето, като се гърчи, за да измъкне стрелата от гърба си. След няколко метра пада по корем, мъчи се с вкопчани в пръстта ръце.

„Ефектът на ужас“ сигурно е постигнат, но не е решаващ. Вилмен е имал време да види откъде е дошъл ударът. Той извиква някаква заповед. Дванадесет пушки, включително и неговата, стрелят едновременно към кестеновия дънер, зад който Колен е залегнал на земята, без да е в състояние да отговори, тъй като пушката му е на три метра от него, а лъкът му е неизползваем, понеже не може да го опъне в легнало положение.

От крепостта чувам силната престрелка, но без нищо да видя, нито дори да мога да кажа кой срещу кого стреля, защото външната ни бойна група разполага със същото оръжие, както и противникът. Смъртно съм разтревожен, тъй като борбата между трите пушки на нашите приятели и дванадесетте пушки на Вилмен ми се вижда неравна. Благодарение на численото си превъзходство Вилмен може да маневрира и да заобиколи нашите. А ние, ние нищо не можем да направим, за да им помогнем, освен да излезем от Малвил, което би било лудост!

От бункера продължават да не различават врага. Тъй като не са видели и Колен да излиза от окопа си, те се запитват защо Вилмен връхлита към гъсталака и не разбират пък и защо пушката на Колен мълчи, тъй като знаят — най-малкото Ерве го знае — понеже е копал заедно с Жаке, — че от окопчето прекрасно се вижда пътят към. Малвил.

Но най-разтревоженият от нас е, разбира се, заинтересуваният. Той си дава сметка, че няма никаква възможност да се измъкне — напълно е изолиран зад почернелия кестенов дънер на седемдесет метра от врага, без пушка, и всякакво оттегляне е пресечено от заобикалящата го стрелба. Той чува как куршумите се забиват с глух шум в дънера пред него и как току до главата му хвърчат парчета кора. Той вече е решил. Изчаква някакво затишие, за да скочи в окопчето, зейнало само на три метра от него, с внимателно подпряната на сноп пръчки пушка в него. Но затишието не идва и когато не попадат в дънера, куршумите пищят отдясно и отляво с ужасяваща точност. „Единствен път в живота ми се искаше да съм още по-дребен“ — ще ни каже той по-късно.

Според пленниците отначало, когато стрелбата на Колен убила човека при оръдието, Вилмен бил много разтревожен, тъй като разбрал, че зад себе си има враг. Но понеже този враг не отговорил на стрелбата, разбрал, че е без оръжие и решил да го разкара от дървото. Накарва двама „стари“ да изпълзят до хълма и да заобиколят противника отдясно, а четирима от най-добрите му стрелци да продължат да го държат на място със стрелбата си. Едва обаче двамата „стари“ се отдалечили на няколко метра, и той ги върнал. „Мой ред е — рекъл. — Тоя юначага аз сам ще си го пипна.“ И се изправя. Без съмнение е искал с лесно извоюван успех да възстанови надмощието си над „старите“, тъй като завземането на Малвил не се очертавало като много леко.

Изправя се и понеже всичките негови хора са залегнали, изправеният му силует веднага става героичен. Със свободна, разлюляна стъпка, с пушка в ръка и пистолет в колана, се запътва към долния край на шосето, с цел да заобиколи Колен. Не му е нужна много смелост, тъй като Колен не отговаря на стрелбата, а надвисналата скала го скрива от погледите ни.

Както не виждаха хората му, Ерве и Морис не бяха видели дотогава и Вилмен, но като застава прав и започва да се клати по пътя с котешката гъвкавост на стар побойник, той се превръща в чудесна мишена. Ерве продължава да чака сигнала на Колен, следи го (по-късно той ще изимитира прекрасно походката му) и не мърда, Обаче Морис, който е изпълнен със студена омраза към Вилмен, веднага го взема на прицел, следи го с пушката си в нехайното му пристъпване по пътя и когато го вижда, че застава неподвижно и слага оръжието си на рамо, прицелва се в слепите му очи и стреля.

С разбит череп, Вилмен рухва, убит от новака, когото месец по-рано е учил как да стреля. Огънят срещу Колен спира и Колен скача в окопчето си. Там намира пушката си. И оттам, добре прикрит и добре охраняван, стреля. Той е прекрасен стрелец, бърз и точен и убива двама души, един подир друг.

За няколко секунди положението се е обърнало. Жан Ферак, който по думите на пленниците не бил много запален за експедицията срещу Малвил, дава сигнал за отстъпление. Отстъпление, не поражение. Сноп куршуми се изсипва около дупката на Колен, като го принуждава да сниши глава, а когато я изправя, противникът вече го няма. Но е успял да си вземе бомбохвъргачката, снарядите и пушките на убитите.

Колен издава едно тържествуващо бухане. Никога кукумявка не ми е доставяла такова удоволствие. Тя ми съобщава, че врагът е избягал и че Колен е невредим.

Казвам на Тома да отвори портата и слизам така бързо по стълбата на крепостта, че едва не падам, като скачам през последните пет стъпала. Стоварвам се тежко и тичам към Родилното. Мейсоние е зад мене. Извиквам през рамо:

— Вземи Мелюзина!

Както тичам, свалям предпазителя от пушката си и я слагам през рамо. Чула гласа ми, от Родилното изниква Евелин с Моргана. Хващам Амарант за поводите и като виждам колко е възбудена, овладявам собствената си нервност. Отделям малко време да й поговоря и да я помилвам. Отначало тя не ми създава трудности. Но като стига до останките от дъсчената ограда, подушва ги и рязко се спира, опряна на двата си предни крака, вироглаво вдигнала глава с разтърсена руса грива. Пот облива лицето ми. Познавам Амарант и нейното „не“!

Но за голяма моя изненада, за голямо облекчение, този път тя отстъпва след няколко кротки подръпвания и като й изцъквам два-три пъти. След Амарант и другите две кобили минават без съпротива.

Едва имам време да преброя четирима мъртви и да установя, че врагът е отнесъл оръжието им, когато на пътя едновременно изскачат тримата от външния ни отряд. Ето ги, зачервени, запъхтени, възбудени. Прегръщам ги, но няма време за разкази и разнежвания. Помагам на Морис да възседне коня зад Мейсоние, помагам на Ерве, който ми се струва много по-тежък, да се качи зад Колен и виждам, че освен тридесет и шесткалибровата си пушка, Колен носи през рамо и лъка си. Последният изглежда огромен въпреки дребното му тяло и стърчи много над главата му.

— Я остави лъка си! Ще ти пречи в гъсталака!

— Не, не! — отговаря Колен, аленочервен от гордост.

Точно се каня да яхна коня си, виждам, че сме забравили поводите. Колко загубено време, докато ги намерим!

— Евелин, идваш с нас!

— Аз?

— Ще пазиш конете!

Тя е така възхитена, че окаменява. Хващам я през кръста, почти я хвърлям на гърба на Амарант и възсядам зад нея. Щом стигаме до горската пътека, обръщам се и опрян на задницата на Амарант, казвам тихо на Колен:

— Внимавай с лъка. Тръгваме в галоп!

— Дума да няма — отговаря той с извънредно мъжествен и победоносен вид.

В този момент аз още не зная какво е участието му в боя, но само по вида му разбирам, че е значително.

От два дена Амарант не е излизала. Тя не чака да я подканят, за да проточи дългите си крака. Усещам между краката си великолепната сила на потеглянето й, а на челото си — свежия въздух от движението. Свита между ръцете ми, Евелин е потънала в блаженство. Начинът, по който е седнала, е чудесен, тя едва се държи за предния край на седлото и когато, за да избегна някое клонче, се навеждам напред, тя се огъва под тежестта ми, измества ръцете си и обхваща врата на Амарант. Гривата на кобилата се развява и почти в същия рус оттенък се развяват на врата ми и русите коси на Евелин. Никакъв друг шум освен глухият ритъм на копитата по пръстта и листата, които Амарант отстранява с гърдите си и които ме шибат в лицето. Амарант лети, а зад нея се носят по-тежко, защото са по-натоварени, Моргана и Мелюзина. Те са съвършени машини. Но Амарант е огън, кръв, опиянение от простора. Аз се сливам с нея, превръщам се на свой ред в кон, нейните движения са мои, издигам се и се спускам в ритъма на нейния гръб заедно с Евелин, която следва темпото с лекота на перце. И аз изпитвам някакво нечувано чувство на скорост, цялостност и сила. Препускам, притиснал до тялото си телцето на Евелин, препускам право към унищожаването на врага, сигурността на Малвил, завоюването на Ла Рок. В мига, който изживявам, ни смърт, ни възраст могат да ме стигнат. Препускам. Иска ми се да крещя от радост.

Забелязвам, че съм изпреварил другите две кобили. Боя се да не би, като изгубят от погледа си водача си, да започнат да цвилят и да издадат присъствието ни. По една стръмнина подкарвам Амарант в тръс. Не е лесно, тя иска само едно: да продължава да забива в меката пръст четирите си силни крака. На върха пътеката извива под прав ъгъл и за да не видят животните зад нас, че Амарант изчезва, спирам. Отдясно огромни папрати се издигат над главата ми и през дантелените им листа виждам първо съвсем ниско долу сивите извивки на шосето за Ла Рок, а после, изникнали изведнаж на най-далечния завой и проточили се в индийска нишка — хората на Вилмен, които вървят бързо, вече на доста голямо разстояние. Някои носят по две пушки.

Колен и Мейсоние ме застигат, давам им знак да стоят тихо и с ръка им показвам групата. Задържаме дъха си и няколко мига гледаме през папратите мълчаливо хората, които ще убием.

Мейсоние докарва Мелюзина до Амарант и като се навежда, ми казва с едва доловим глас:

— Но те са само седем. Къде е отишъл осмият? Това е вярно. Преброявам ги. Само седем са.

— Отзад може би.

Тръгвам с Амарант в галоп, този път по-леко. Задържам я така известно време, по време на почивката забелязах, че белите кобили са бяха запъхтели. Впрочем опиянението от препускането е приключило за мене. Победата няма вече характер на абстрактна екзалтираност. Сега тя е приела образа на тия жалки, изпотени и измъчени хора по пътя.

Ето на горската пътека последния ми белег. Виждам То в момента, в който го счупвам. Стигнали сме.

— Евелин, виждаш ли онази полянка? Там ще ги пазиш.

— И трите ли? Не може ли да ги вържа за юздите?

Поклащам глава отрицателно. И другите две кобили пристигат, четиримата ездачи слизат и аз показвам на. Колен и Мейсоние как да завържат юздите около врата, за да не се спънат животните.

— Оставяш ги свободни? — пита Мейсоние.

— Няма да отидат надалеч. Няма да се отдалечат от Амарант, а Евелин ще държи Амарант. Колен, покажи им мястото.

Те тръгват, а аз се бавя, за да кажа на Евелин, в случай че не може да се справи с Амарант, да я яхне и да я накара да върви раван в кръг.

— Мога ли да те целуна, Еманюел?

Навеждам се и в този момент Амарант, на която това е любимата шега, ме бутва в гърба с главата си. Падам върху Евелин, по-точно на лакти. И двамата сме толкова напрегнати, че дори не помисляме да се засмеем. Изправям се. Евелин също. Не е изпуснала юздите. Лицето й се е състарило от мъка.

— Не ги убивай, Еманюел! — казва ми тя тихо. — В обявата ти им обещаваш да им запазиш живота.

— Изслушай ме, Евелин — отговарям аз, като едва контролирам гласа си, — те са осем и имат прекрасни пушки. Като им извикам: „Предайте се!“, те могат да предпочетат да се бият. И ако се бият, има вероятност някой от Малвил да бъде ранен или убит. Искаш ли да се изложа на такъв риск?

Тя навежда глава и не ми отговаря. Оставям я, без да я целуна, но няколко метра по-нататък се обръщам и й махвам с ръка, на което тя веднага отговаря. Тя стои изправена на полянката, дребна и крехка сред огромните животни — виждам изпаренията от телата им, — в косите й играе слънчево петънце, на колана й виси нейният „кинжал“. Мирна картина, от която ми се свива сърцето в момента, когато тръгвам да командувам клането.

Групата ме чака на стръмнината по пътя. Припомням нарежданията. Да не се стреля преди едно продължително изсвирване. Спиране на огъня при три къси изсвирвания. Припомням също разположението. Тъй като двете дървета, на които е сложена телта и обявата ми, са, общо взето, по средата на правата линия, ние двамата с Колен ще заемем позиция двадесет крачки пред нея. Колен от онази страна на пътя, аз — от тази. Мейсоние и Ерве ще се прикрият на двадесет метра назад от обявата, Мейсоние от тая страна, Ерве — от другата.

Изпълнението се извършва бързо и безшумно. Мрежата е затворена. Двете стръмнини, които притискат пътя, ще бъдат обстрелвани от нашия кръстосан огън. Всякакво отстъпление е пресечено. Всякакво бягство напред — невъзможно.

Аз мога да виждам Колен, от когото ме разделя само пътят, до себе си държа Морис, за да го изпратя, ако стане нужда, с някакво съобщение четиридесет метра по-долу до Мейсоние, който на свой ред ще го предаде отсреща на Ерве.

Чакаме. Телта, която придържа моята обява, е непокътната. Днес призори, тъй като не са имали с какво да я прережат, хората на Вилмен са минали под нея. Тук е срещата им със смъртта. Няма вятър. Обявата ми е окачена неподвижна и безапелационна напреко на пътя, рисувателната хартия блести на слънцето. Ако бях с бинокъла си, щях да прочета буквите, които бях нарисувал. Мисля за Евелин. Чувствувам, че наистина има жестока ирония в това да се примамят хората на Вилмен като зайци с категоричността на една обява, която обещава, че животът им ще бъде запазен. Обаче и Евелин е едно от основанията ми те да бъдат унищожени. Мога ли да забравя какво биха направили, ако можеха да „пипнат“ Малвил?

Земята под краката ми е студена, а слънцето вече топли главата, раменете и ръцете ми. Морис е легнал до мен, рамо до рамо с мен. Начинът, по който мълчи и стои неподвижен, ми е приятен. У него няма нищо, което да тежи, дори и присъствието му. Огънали сме два малки храста, които ни пречеха, чакаме без нито една дума и наблюдаваме шестдесетте метра права линия между двата завоя. Колен вижда по-надалеч от нас, защото е залегнал на правата линия, която пресича втория завой, и само като се завърти, вижда на още тридесет метра, които се изплъзват от нашия поглед.

Първият шум, който долавям, ме озадачава. Някакво скърцане. Сякаш с мъка се изкачва към нас. Този шум не е от животно. Той е от някакъв механизъм. Като се изключи това, че е на пресекулки, той напомня кладенчова верига, навивана от скрипец. Прекъсването обаче е ритмично: скърцането се чува на всеки два такта.

Поглеждам към Морис и вдигам вежди. Морис се навежда над ухото ми:

— Верига от велосипед?

Прав е. И след като размислям, питам се дали това не е скритото от Бебел близо до Малвил колело, което ние пропуснахме да приберем. Ако е то, допуснали сме груба грешка и сега ще я плащаме.

Не ми трябва да питам Морис кой се появява сам на първия завой в долния край на пътя: спомням си описанието на Ерве. Сещам се кой е човекът с черните вежди, пресичащи челото му в непрекъсната права линия. Това е Жан Ферак. И докато той започва да изкачва шестдесетте метра, които го отделят от мене, различавам между краката му дулото на бомбохвъргачката. Привързал го е към рамката на колелото си, изкачването е трудно, той едвам кара, криволичи, не е изключено да се принуди да слезе от колелото. Имаме време.

Имаме време: за какво? Пот се стича по лицето ми. Ферак, това е новият началник. Нещо повече, според Ерве — решителен и безмилостен мъж. Трябва да го убия. Но ако стрелям, ще алармирам останалата част от групата, която се влачи пеша на километър оттук. Щом чуят изстрела ми, тези хора ще оставят шосето, ще навлязат в гъсталака и — кой знае? — може би ще попаднат на Евелин и конете. Във всеки случай в храсталаците аз губя преимуществото на позицията си, ще се сблъскаме с противника петима срещу седем и нищо няма да излезе.

Както бях предвидил, Ферак слиза от колелото до обявата и се навежда, за да мине под тела. Той е нисък, набит, с грозно и затворено лице. Като го гледам, мисля си с ужас за клането в Курсьожак. И все пак — вече съм взел решението си — ще го пусна да мине въпреки престъпленията му, въпреки бомбохвъргачката му. Командир без армия не е толкова опасен, колкото седем подгонени мъже, които се сражават, за да спасят живота си.

Той стига наравно с мен. Отделя го само височината на стръмнината. Качва се на колелото на Пужес и скърцането на веригата пак започва — ритмично, дразнещо. Сега ще стигне завоя. Настъпва вече моментът, в който ще го изгубя от погледа си. Ръцете ми са се вкопчили в „Спрингфилда“, а потта се стича капка по капка по приклада.

Ферак минава завоя. Не го виждам вече. Всичко става така бързо, че просто не вярвам на очите си. Виждам, че от отсрещната страна на пътя Колен се изправя в цял ръст, застава както при тренировка, изпъва напред левия си крак, опъва лъка според правилата и старателно се прицелва. Изсвирване и секунда по-късно — шум от някакво падане. Не виждам нищо, но Колен има видимост към завоя. Той ми изпраща радостен знак с ръка и изчезва в храсталаците. Стоя зяпнал.

Не съм далеч от мисълта, че Колен е гениален и че съм имал право да „му позволявам всичко“, както ме укори Тома. В този момент още не зная как под стените на Малвил е изоставил окопа и пушката си, за да повери съдбата си на любимото си оръжие. Да речем — за да бъдем по-умерени, — че е станала грешка при употребата на оръжието. Но когато науча за нея, тя все пак няма да промени оценката, която давам на лъка след отиването ми в Блатото: едно сигурно и безшумно оръжие при засада.

Постепенно се успокоявам. Значи, Ферак е бил осмият човек. Не е вървял най-отзад, както бях помислил. А храбро начело на хората си при отстъплението. Според мене е имал малка преднина, защото от Малвил до Ла Рок се издигат трудни стръмнини. Ферак не е можел да отиде много напред, така че аз разполагам само с няколко минути. И все пак, като стоя залегнал в папратите, с Морис до мен, времето тече много бавно.

Ето ги. Те се точат по пътя зачервени, изпотени, задъхани; обувките им тропат по калдъръма. Гледам селските им глави, червените им ръце, тежката им походка: пушечно месо във всички войни, включително и тази. Ако моят Пейсу беше тук, щеше да му се стори, че стреля по себе си.

Трима вървят най-отпред, както ми се струва, доста бодри. После, други двама на няколко метра, след това, малко по-далече — още двама, които едва се тътрят. Според моите разпореждания за стрелба тримата начело и двамата последни са осъдени. Най-силните и най-слабите.

Слагам свирката на устни и облягам буза на приклада. Уговорили сме с Колен да кръстосаме огъня си, за да не стреляме по една и съща цел. Прицелвам се в най-близкия до другата страна на пътя, а той се цели в оня, който е най-близо до мен. По-долу по права линия Мейсоние и Ерве имат същите уговорки.

Изчаквам челната група да задмине обявата. Когато двамината по средата стигат до нея, изсвирвам продължително и стрелям. Изстрелите се дават по едно и също време, така че от общата детонация се откроява само 22-калибровата карабина на Мейсоние, чийто по-слаб и по-отсечен гръм се чува с малко закъснение. Петимата падат. Те не падат изведнаж, както във военните филми, а извънредно бавно, както при забавените кадри. Двамата останали живи дори не се сещат да залегнат на земята, те стоят прави, лишени от всякакви рефлекси. Чак след две-три секунди вдигат ръце. Навреме. Изсвирвам три пъти късо. Всичко е свършено.

Обръщам се към Морис и му казвам с тих глас:

— Тия двамината кои са?

— Дребничкият и плешивият с шкембето е Бюрг, готвачът. Мършавият е Жане, ординарец на Вилмен.

— „Нови“ ли са?

— Да, и двамата.

Извиквам със силен глас, без да се показвам:

— Тук е Еманюел Конт, абат на Малвил. Бюрг! Жане! Съберете пушките на другарите си и ги опрете отвесно до обявата!

Разстроени, окаменели, отпуснали разтреперани ръце — двама младежи с побледняло загоряло лице. Като чуват гласа ми, подскачат. Вдигат глава. Нито лист не трепва по двата склона от двете страни на пътя. Обезумели, те се оглеждат на всички страни. Гледат дори и обявата ми, сякаш гласът ми би могъл да изскочи от текста. Аз съм бил тук, а те тръгнали да ме обсаждат в Малвил! И ги наричам по имена!

Те се подчиняват бавно, с колебливи движения. Някои от пушките са останали под телата на притежателите им и за да ги вземат, те трябва да разбутат труповете. Забелязвам, че вършат това много внимателно и че избягват да стъпват в кръвта на мъртвите.

Като свършват, отново изсвирвам три пъти. Плъзвам се по склона и се свличам на шосето, последван от Морис. Колен прави същото, а четиридесет метра по надолу — Ерве и Мейсоние.

Казвам отсечено: „Ръцете на тила!“ Пленниците се подчиняват. Виждам как Мейсоние се уверява старателно, че и петимата наистина са мъртви. Благодарен съм му. Не бих желал да се нагърбя с такава задача. Никой нищо не казва. Макар че съм потънал в пот, краката ми са студени и изтръпнали. Правя няколко крачки по шосето. Не отивам много надалеч. Навсякъде кръв. Гледам тази кръв, вдишвам блудкавата й и същевременно силна миризма. Червеният й цвят ми се струва твърде ярък на синкавата сивота на пътя. Знам обаче, че няма да мине много и той ще потъмнее и почернее. Необяснима човешка раса! Тази ценна кръв, която в света преди деляха на групи, която събираха и складираха, а в същото време другаде разливаха обилно по земята. Гледам тия мъртви младежи. В локвите, където лежат — нито една муха, нито мухичка дори. Хубава червена кръв, разлята по земята, никому ненужна, дори и на насекомите.

— Господин абат — казва изведнаж мършавият пленник.

— Остави това „господин абат“.

— Мога ли да си пусна ръцете? Ще извинявате, но ще повръщам.

— Върви, момчето ми.

Той отива към долната страна на пътя, строполява се на колене, опрял две ръце на земята. Виждам как гърбът му се тресе от напъните, а и аз сам усещам, че ми се гади. Но се съвземам.

— Ерве, прибери велосипеда и бомбохвъргачката. И провери дали Ферак е мъртъв.

Обръщам се към пленниците, казвам им да си свалят ръцете и ги накарвам да седнат. И те чувствуват нужда да седнат. Дребният и плешивият с шкембето е Бюрг, готвачът. Много живи черни очи, хитро изражение. Отпуснатият, чиито нерви не издържаха, е Жане. И двамата ме разглеждат със суеверно страхопочитание.

Научавам много неща. Арман починал вчера сутринта от нараняването с ножа. Щом се настанил в замъка, Вилмен разкарал Жозефа: не искал да бъде обслужван от жена! Бюрг готвел, а Жане прислужвал на масата. След пристигането на Вилмен Газел също напуснал замъка, но по свое желание. Бил възмутен от убийството на Лануай.

Не вярвам на ушите си. Накарвам ги да повторят разказа си. Браво на оня безполов палячо! Кой би могъл да предположи, че ще прояви толкова смелост!

— Не беше само месарят — продължава Бюрг. — И Газел също не одобряваше „излишествата“.

— Излишествата?

— Ами, изнасилванията — казва Бюрг. — Така ги наричаше.

Ерве се връща с велосипеда, на който е прикачена бомбохвъргачката. Над черната брадичка бузите му са бледи, лицето — изморено. Той подпира велосипеда до стръмнината, освобождава се от едната пушка и се доближава.

— Ферак не е умрял — казва той с безизразен глас. — Много се мъчи. Поиска ми вода.

— И?

— Какво да направя?

Гледам го.

— Много просто. Вземаш колата, отиваш до Малжак да телефонираш, искаш клиниката и молиш за бърза помощ. В неделя ще отидем да му занесем портокали.

Странно нещо, макар че съм разярен, докато произнасям тези думи от някогашния свят, в мен нахлува тъга.

Ерве навежда глава и с върха на обувката си чопли настилката на пътя.

— Не ми много харесва това — измърморва той заглушено.

Морис се приближава.

— Аз мога да отида — казва той и ме гледа, а очите му светят. Виж, той нищо не е забравил. Нито другаря си Рене, нито Курсьожак.

— Отивам — казва Ерве, като че се събужда от сън.

Той смъква от рамото си ремъка на пушката и се отдалечава с все по-твърди крачки. Много добре знам какво е станало: Ферак му е поискал да пие. В този момент се е проявил особеният рефлекс на човека-животно. Ферак става табу.

Обръщам се към пленниците.

— Да продължим. Арман е мъртъв, Жозефа е изгонена, Газел си отишъл. Тогава кой остава в замъка?

— Ами Фюлбер — казва Бюрг.

— И Фюлбер се хранеше на същата маса с Вилмен?

— Да де.

— Въпреки убийството на Лануай? Въпреки „излишествата“? Ти, Жане, нали си прислужвал на масата…

— Фюлбер — казва Жане — седеше между Вилмен и Бебел и мога да кажа само, че не изоставаше назад нито в пиенето, нито в яденето, нито в шегите.

— Шегуваше се?

— Особено с Вилмен. Тия двамата се бяха сприятелили.

Ето това ми дава една съвсем нова представа за положението. Не само на мене. Виждам как Колен наостря уши, а лицето на Мейсоние става сурово.

— Слушай, Жане, ще ти задам един важен въпрос. Постарай се да кажеш самата истина. Гледай само да не добавяш нищо.

— Слушам.

— Според тебе Фюлбер ли накара Вилмен да нападне Малвил?

— О, колкото за това, да! — отговаря Жане без колебание. — Аз видях номера!

— Именно?

— Непрекъснато му повтаряше, че Малвил било крепост и че Малвил бил богат до пукване.

„До пукване“ е добре казано. А за Фюлбер — двойна облага: освобождава се от опекунството на Вилмен в Ла Рок и ни разкарва от Малвил. За жалост неговото активно съучастие с палача Вилмен е трудно да се докаже, тъй като нито един от жителите на Ла Рок не е присъствувал на обядите, когато те са се „сприятелявали“.

Чува се гърмеж, който ми се струва твърде силен, но по странен начин ме облекчава. Чета същото облекчение у Мейсоние, Колен, Морис и дори у пленниците ни. Възможно ли е сега, когато и вторият от братята Ферак е мъртъв, те да се чувствуват в по-голяма безопасност?

Ерве се връща. В ръката си държи колан, на който е закачен револвер.

— Това е револверът на Вилмен — казва Бюрг. — Ферак го прибра, преди да даде сигнала за отстъпление.

Вземам в ръка оръжието на тоя наемен убиец. Нямам никакво желание да го нося. Мейсоние, когото питам с очи — също. Обаче аз познавам едного, когото този пистолет е преизпълнил с радост.

— На теб се пада, Колен! Ти уби Ферак.

С пламнали бузи, Колен стяга мъжки около тънкия си кръст колана с пистолета. Забелязвам, че Морис се усмихва и че черните му като катран очи хитро блестят. В този момент аз още не зная, че той е убил Вилмен. А като го науча, ще му бъда благодарен за мълчанието и милото му държане.

Казвам отривисто:

— Пленниците да претърсят мъртвите и да съберат мунициите. Аз се връщам в Малвил. Отивам да взема каруцата. Колен ще дойде с мене. А Мейсоние остава тук да командува претърсването.

Без да чакам Колен, се изкатервам по стръмнината и щом изчезвам от погледа им и потъвам в гъсталака, започвам да тичам. Стигам до полянката. Евелин е там, главата й едва стига до рамото на Амарант. Сините й очи се втренчват в мен с израз на щастие, от което съм потресен. Тя се хвърля в обятията ми и аз я притискам силно, много силно до себе си. Нищо не казвам. Знаем, че никой от нас двамата не е в състояние да остане жив след другия.

Пукот от счупени клони, шум от смачкани листа. Това е Колен. Освобождавам се и казвам на Евелин: „Ще яхнеш Моргана.“ Пак я поглеждам и й се усмихвам. Кратки, но наситени са нашите мигове на радост.

Качвам се на седлото, като я оставям сама да се качи, което въпреки дребния си ръст тя извършва много бързо и много добре с възхитителна пъргавина, без да стъпи на близкия дънер и да намали разстоянието до стремето и дори без да се възползува от наклона, както прави Колен. Вярно, той е отрупан с оръжия: пушка, лък, един колчан за стрели, който сам си е измайсторил, на колана — пистолетът на Вилмен, а през врата — моят бинокъл, който е „забравил“ да ми върне. Тъй като на това място храсталаците са гъсти, отначало тръгваме раван, за да не повредим лъка на Колен, зад мене върви Моргана, главата й е почти в задницата на Амарант, но жестоката към кокошките Амарант не рита другарките си. Най-много да ги позахапе по рамото, за да изтъкне превъзходството си. В гърба си усещам очите на Евелин. Завъртам се на седлото и прочитам в погледа й въпрос. Казвам:

— Пленихме двама души.

След това тръгвам галоп. Близо до Малвил Пейсу, когото отначало не виждам, защото се е прикрил откъм долната страна на пътя, на предния пост, изниква разтревожен. Извиквам: „Всички са невредими!“ Тогава той се развиква от радост, като размахва пушката си. Изненадана, Амарант се дръпва встрани, Моргана прави същото, а Мелюзина подскача лекичко, което отделя Колен от седлото и го прехвърля възседнал на врата й, където той се хваща с две ръце за гривата й. За голям късмет Мелюзина спира, като вижда, че и другите две кобили са спрели, така че Колен може да се върне на старото положение, което той прави по много смешен начин, като опипва със задника си къде започва седлото, за да се повдигне и да се стовари на него. Смеем се.

— Глупак такъв! — казва Колен — Виждаш какво щеше да направиш!

— Добре де, все пак аз мислех, че знаеш да яздиш! — отговаря Пейсу засмян до уши.

Толкова се смея, че предпочитам да сляза от коня. Това е някакъв момчешки смях, който ме връща тридесет години назад, така както ме връщат в миналото неочакваните удари с юмрук на Пейсу; щом се оказвам близо до него, той се нахвърля върху ми като едър дог, който не си знае силата. Скарвам му се, защото тоя подлец ми причинява болка с огромните си ръчища. За щастие Кати и Миет, които изтичват насреща ми по шосето, ме спасяват от чувствата му. „Познах смеха ти! — казва Кати. — От крепостта те чух!“ Тя ме прегръща. Виж, това е нещо по-мило, гладко като кадифе. Колкото до Миет — бонбон! „Горкичкият ми Еманюел!“ — казва старата Мену няколко мига по-късно и отрива сухите си устни по бузата ми. Казва „горкичкият“, като че ли съм вече мъртъв. Жаке ме гледа безмълвен, хванал кирката, с която копае трап за четиримата убити врагове, а външно безстрастният Тома ми казва: „Прибрах обувките, още могат да се носят. Открих специална полица в склада.“

Фалвиница е плувнала във вода. Тя тече отвсякъде, като мас, оставена на слънце. Не смее да се доближи, тъй като си спомня за вчерашното скарване. Но аз се доближавам до нея и я целувам един път щедро, толкова съм щастлив, че съм в Малвил, сред другарите ми в нашия семеен пашкул.

— Шестима свалени и двама пленени — казва малкият Колен, като се разхожда с едри крачки, с ръка на патрондаша.

— Разказвай, Еманюел! — казва Пейсу.

Както вървя, вдигам ръце нагоре.

— Няма време! Тръгваме веднага. С теб именно, с Тома и Жаке. Колен остава и поема командуването на Малвил. Яли ли сте? — питам аз, като се обръщам към Пейсу.

— Нямаше как — отговаря той, като че ли правя упрек, че е ял.

— Добре сте сторили. Мену, приготви седем сандвича.

— Седем? Защо седем? — пита тя вече настръхнала.

— Колен, аз, Ерве, Морис, Мейсоние и двамата пленника.

— Пленници! — казва старата Мену — Да не вземеш да храниш и тази пасмина!

Жаке се изчервява, както всеки път, когато се направи намек за положението, в което е бил.

— Направи каквото ти казвам. Жаке, ти ще впрегнеш Малабар в каруцата. Не ща коне, само каруцата. Евелин, ти ще свалиш седлата от конете заедно с Кати. Аз отивам да си наплискам малко лицето с вода.

Не се само наплисквам с малко вода; нещо повече: изкъпвам се, измивам си главата и се обръсвам. Всичко — много бързо. И като съм почнал — все с оглед на влизането ми в Ла Рок, — давам си малко повече труд. Махам стария панталон за езда и изтърканите ботуши, които не съм свалял от деня на събитието, и си слагам белия панталон за конни състезания, нови или почти нови ботуши и бяла риза с висока яка. Когато се появявам в първата крепост, изглеждам непорочен и сияен. Впечатлението е такова, че Евелин и Кати излизат от Родилното с чесалата и бърсалките в ръка. Миет изтичва и със знаци показва възторга си. Най-напред си щипва бузата и един кичур коса (косите ми са чисти и хубаво съм се обръснал). После хваща с една ръка собствената си блузка, отваря и затваря няколко пъти другата ръка (каква хубава риза, блести от чистота!). Слага две ръце на кръста си и ги стиска (панталоните ми за езда ме правят по-тънък) и дори (движение, което не може да се опише) ме разхубавяват. Що се отнася до ботушите, тя отваря и затваря няколко пъти ръката си: това движение, което символизира лъчите на слънцето, показва, че ботушите ми блестят, както и ризата ми. Накрая събира пръстите на дясната си ръка до палеца и няколко пъти ги слага на устните си (колко си хубав, Еманюел!) и ме целува.

От страна на мъжете съм обсипан с подигравки. Засилвам крачките си. Все пак някои от тях ме стигат. Най-вече Пейсу, стиснал пакета със сандвичи под мишница, върви подире ми и казва, че, както съм се наконтил, като че ли отивам на първото си причастие.

— Вярно — казва Кати, — ако те бях видяла така в Ла Рок, нямаше да се оженя за Тома, а за теб!

— Хубаво се отървах! — казвам аз в добро настроение, като скачам в каруцата и се готвя да седна.

— Чакай, чакай! — развиква се Жаке и тича с някакъв стар чувал под мишница. Той го сгъва на две и го слага, където ще седна, за да не се изцапам от допира с пейката. Тогава веселието става общо и аз се усмихвам на Жаке, за да му възвърна самочувствието.

Колен, който отначало се смееше заедно с другите, сега стои настрана и изглежда много жалък. Спомням си изведнаж — докато Малабар потегля в зоната на предните постове, — че бях облечен както сега, когато една седмица преди събитието след някакво конно състезание го бях поканил, него и жена му, на ресторант. Много привързани един към друг след петнадесет години брачен живот, те си държаха под масата ръцете, докато аз поръчвах менюто. Тогава именно той ми довери грижата си за Никол (10 години), която всеки месец имала ангина, и за Дидие (12 години), който не знаел правописа. А сега всичко това е пепел, затворена в една малка кутия, заедно с останките от семейство Пейсу и семейство Мейсоние.

— Колен — казвам аз със силен глас, — няма смисъл да ме чакате. Ти ще им разкажеш. Само едно от мен: да не се излиза от Малвил в наше отсъствие. Останалото — както ти наредиш.

Той като че ли се събужда от сън и ми махва с ръка, но остава на мястото си, докато, след като минаваме оттатък изтърбушените дъски на оградата, Евелин, Кати и Миет тичат успоредно с каруцата по пътя за Малвил. Сред шума от копитата на Малабар и скърцането на колелата аз извиквам на Миет да се погрижи за Колен, който е в мрачно настроение.

Жаке е прав и държи поводите. Тома е седнал до мене. Пейсу е насреща, дългите му крака почти се допират до моите.

— Ще ти кажа нещо, което ще те смае — казва Тома. — Проучих документите на Вилмен. Не е бил никакъв офицер, бил е счетоводител!

Смея се, но Тома остава безстрастен. Той не вижда в това повод за смях. Че Вилмен е излъгал относно своята идентичност, му се струва прибавка към престъпленията му. Не и на мен. Дори не съм учуден. Няколко пъти ми се бе сторило, според разказите на Ерве, че Вилмен прекалява, езикът му бе пресилен. Но само като си помисля! Един лъжесвещеник и един лъжеофицер! Колко самозванци! На новата епоха ли дължим това?

Тома ми подава професионалната му карта, аз я поглеждам, пъхвам я в портфейла си и на свой ред разказвам участието на Фюлбер в опасностите, на които бяхме подложени, Пейсу възклицава. А Тома стиска зъби и нищо не казва.

На мястото на засадата намираме Мейсоние, Ерве, Морис и пленниците. Натоварваме ги заедно с пушките, бомбохвъргачката, мунициите и велосипеда. Осем мъже не е малък товар дори и за нашия Малабар, така че при по-стръмните места ние почти всички слизаме освен Жаке, за да го облекчим. Възползувам се от това, за да изложа плана си.

— Най-напред, Бюрг, един въпрос. Теб или Жане хората от Ла Рок могат ли за нещо да ви упрекнат?

— Че за какво биха могли да ни упрекнат? — казва Бюрг с нотка на възмущение.

— Не знам аз. Грубости, „излишества“.

— Ще ти кажа — признава си блестящият от добродетели Бюрг. — За бруталност — това не ми е по характера, нито на Жане. А колкото до другото, пак ще ти кажа — добавя той в някакъв внезапен изблик на откровеност, — не ми се падна случай. При Вилмен „новият“ нямаше никакви права. Да предположим, че бих пожелал да „премина границата“, щях да бъда наказан от „старите“.

С едно ухо чувам, че Пейсу пита зад гърба ми Мейсоние какво значи „да премина границата“.

Продължавам:

— Друг въпрос: охранявана ли е южната врата в Ла Рок?

— Да — отговаря Жане. — Вилмен изпрати на стража един човек от Ла Рок, някой си на име Фабр, Фабр не знам кой си.

— Фабрьолатр?

— Да.

— Какво? Какво? — казва Пейсу, който се доближава, като ме чува, че се смея.

Казвам му. И той се смее.

— Та пушка ли му дадоха на Фабрьолатр?

— Да.

Смеховете се засилват. Продължавам:

— Няма проблеми. Като пристигнем в Ла Рок, ще се покажат само Бюрг и Жане. На тях ще им отворят. Обезоръжаваме Фабрьолатр и Жаке остава да го пази заедно с Малабар.

Помълчавам малко.

— Тук вече започва фарсът — казвам аз и намигвам засмяно на Бюрг.

И той ми се усмихва. Възхитен е от съучастничеството, което се установява между него и мене. То е добър предвестник за бъдещето. Още повече, че спирам да говоря, за да отворя пакета, донесен от Пейсу, и раздавам сандвичите. Бюрг и Жане стоят омагьосани от домашния хляб, особено Бюрг в качеството му на готвач.

— Вие ли печете този хляб? — пита Бюрг почтително.

— Че какво? — казва Пейсу. — Ние в Малвил знаем да правим всичко, и хлебари сме, и зидари, и дърводелци, и водопроводчици. Еманюел дори върши много добре работата на свещеника. Аз пък съм зидар — добавя той скромно.

Разбира се, той няма да вземе да разказва за надстройката на стената, обаче аз добре виждам, че мисли за това и че му става топло на сърцето, като оставя този шедьовър на бъдещите векове.

— Има значение маята — намесва се в разговора от каруцата Жаке. — Скоро ще я свършим.

— Пълно е в замъка на Ла Рок — казва Бюрг, щастлив, че може да ни услужи.

Той захапва със силните си бели зъби сандвича и сигурно си мисли, че домът ни е добър.

— Ето плана — казвам аз. — Щом бъде обезоръжен Фабрьолатр, Бюрг и Ерве влизат сами в Ла Рок с пушка на рамо. Отиват при. Фюлбер и му казват: „Вилмен завзе Малвил. Пленил е Еманюел Конт и ти го праща. Веднага трябва да го изправиш на съд пред всички ларокци, събрани в параклиса.“

Реакцията е различна: Пейсу, Ерве, Морис и двамата пленника се забавляват. Мейсоние ми праща въпросителни погледи. Тома не одобрява. Жаке се обръща към мен и ме гледа; той се страхува за мен.

Продължавам:

— Проверявате дали всички са събрани в параклиса и идвате да ме вземете при южната врата. Тогава се появявам — сам, без оръжие, заобиколен от Бюрг, Жане, Ерве и Морис с пушки на рамо. И процесът започва. Ти Ерве — понеже ти ще представляваш Вилмен и ще говориш от негово име — ще ми дадеш възможност да се защитя, а на хората от Ла Рок, които пожелаят — да вземат думата.

— Ами ние? — пита Пейсу, съкрушен, че може да изпусне това зрелище.

— Вие пък ще се намесите накрая, когато Морис дойде да ви вземе. Ще дойдете и четиримата и ще доведете и Фабрьолатр. Сети ли се да вземеш оглавник за Малабар, Жаке?

— Да — отговаря Жаке с поглед, изпълнен с тревога.

Продължавам:

— Избрах Бюрг, защото като готвач Фюлбер го познава, а Ерве — заради актьорските му способности. Само Ерве ще говори. Така ще бъдете сигурни, че няма да се засичате.

Мълчание. Ерве поглажда островърхата си брадичка. Чувствувам, че вече заучава ролята си.

— Сега можете да се качите в каруцата — казва Жаке и спира Малабар.

— Качете се вие — казвам аз и с ръце посочвам „новите“ и пленниците. — Трябва да говоря на моите другари.

Виждам, че някакъв абсцес, наречен „Тома“, е на път да се образува и искам да го пробия, преди да се е подул. Оставям каруцата да вземе десетина метра преднина. Тома е до мен, отляво, Мейсоние — отдясно, Пейсу — отдясно на Мейсоние. Вървим в една редица.

— Какъв е този театър? — пита Тома тихо, но разярено. — За какво е всичко това? Напълно излишно е: просто трябва да хванем Фюлбер за врата, да го изправим до стената и да го разстреляме!

Обръщам се към Мейсоние.

— Съгласен ли си с такава преценка на положението?

— Зависи какво ще правим в Ла Рок — отговаря Мейсоние.

— Ще правим каквото казахме: ще вземем властта.

— Така и мислех — казва той.

— О, не че толкова съм се запалил, но се налага. Слабостта на Ла Рок ни прави слаби, тя съставлява непрекъсната опасност за нас. Първата следваща банда може да я превземе и да я превърне в база за нападения срещу нас.

— Освен това земята им е много добра в Ла Рок — казва Пейсу.

И у мен имаше такава мисъл. Не я казах. Не бих искал Тома да ме обвинява в алчност. Не би имало нищо по-невярно. За мен въпросът се поставя от гледна точка на сигурността, не на притежанието. За няколко месеца съм се откъснал от всякакво чувство за лична собственост. Дори не си спомням вече, че Малвил ми принадлежи. Това, от което се страхувам, е някой енергичен водач на банда да не завземе един ден градчето и богатството на земята да стане израз на сила. Не искам да имам съсед, който да ни зароби. Още по-малко искам да заробя аз Ла Рок. Това, което искам, е съюз на два братски колектива, които да си помагат и взаимно подкрепят, като всеки от тях запази свой собствен облик.^[1]

— В такъв случай — казва Мейсоние — не можем да разстреляме Фюлбер.

— А защо? — пита Тома агресивно.

— Трябва да избегнем вземането на властта с проливане на кръв.

Намесвам се:

— И особено кръвта на един свещеник.

— Той не е никакъв свещеник — отговаря Тома.

— Няма значение, щом има хора, които го смятат за истински.

— Да допуснем — казва Тома. — Все пак не разбирам основанията за този мизансцен. Това не е сериозно, театър!

— Театър е. Но с определена цел: да се принуди Фюлбер да разкрие пред всички ларокци съучастничеството си с Вилмен. А той ще го направи с още по-голям цинизъм, след като смята, че е в позиция на сила.

— И тогава?

— Това е признание, от което ние ще се възползуваме против него в един обратен процес.

— Но без смъртна присъда?

— Вярвай ми, нищо не би ми направило по-голямо удоволствие, но както ти казаха, това не е възможно.

— Какво тогава?

— Не зная, може би изгнание.

Тома се спира и ние се спираме заедно с него, като оставяме каруцата да се отдалечи от нас.

— Значи, за това — казва той с тих и възмутен глас, — само за да го изпратиш в изгнание, ще довериш живота си на тия четиримата, които никога по-рано не си виждал? Хора от бандата на Вилмен?

Гледам го. Най-после разбирам истинската причина за неприязънта към моя „театър“. В основата си тя е същата, както и у Жаке. Той се бои за живота ми. Вдигам рамене. В моите очи такъв риск не съществува. От вчера Ерве и Морис имаха всички възможности да ни предадат. Не го направиха, сражаваха се редом с нас. Колкото до другите двама, те мислят само за едно: да се включат колкото се може по-скоро в нашия колектив.

— При това те ще бъдат въоръжени, а ти — не.

— Ерве и Морис ще бъдат с пушките си и заредени пълнители. Бюрг и Жане ще получат пушки, без муниции. А пък аз имам това.

Изваждам от джоба си малкия револвер на чичо ми, който се сетих да взема от чекмеджето на бюрото, когато се преобличах. Това е играчка. Но както съм свикнал да бъда непрекъснато с пушка на рамо от нападението при Рюн, без оръжие би ми се струвало, че съм гол. А това оръжие — колкото и да е малко — виждам, че успокоява Тома.

— Аз — казва Мейсоние, който е премислил целия въпрос в допълнителните гънки на мозъка си, — аз мисля, че това е добра идея. Тъй като Жозефа и Газел не са в замъка, ларокци не знаят до каква степен Фюлбер е бил дупе и гащи с Вилмен. И само като приеме да те съди, той ще се разкрие. Така е — продължава Мейсоние сериозно. — В края на краищата идеята не е лоша. Ще принудим противника да се разкрие.