Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Malevil, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Ангелина Терзиева, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir(2010)
Издание:
Робер Мерл, Малвил
ДИ „Народна култура“, София, 1978
Рецензент: Ангелина Терзиева
Френска. Първо издание
Литературна група IV. Код 04 95366-11613/5716-1-78
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Юлия Иванова
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректор: Радослава Маринович
Дадена за набор юли 1978 г.
Подписана за печат октомври 1978 г.
Излязла от печат ноември 1978 г.
Формат 84X108/32 Печатни коли 31 1/4
Издателски коли 26,25
Цена 1,83 лв.
ДП „Тодор Димитров“, София
История
- —Добавяне
- —Цитат вместо табела: при табелите няма автор
II
Събитията следват устремно. Следващият „километричен камък“ е много наблизо. Година след катастрофата нотариусът Кайак ми телефонира и ме моли да намина в кантората му в града.
Когато пристигам на срещата, той отсъствува и първият му помощник ме въвежда в празния му кабинет. Предлага ми да си отпочина, докато чакам, и аз сядам в едно от кожените кресла, където толкова много задници, свити от тревога да не загубят, са се настанявали преди мене.
Затишие. Празни мигове. Очите ми оглеждат помещението. Вижда ми се много потискащо. Зад бюрото на нотариуса по цялата стена от горе до долу има множество чекмедженца, пълни с погребани дела. Те напомнят малките отделения в крематориума, в които затварят праха на покойниците. Тази човешка мания всичко да се подрежда…
Завесите са тъмнозелени, зелени са и тапицираните с плат стени, зелени са чекмедженцата, зелена е най-сетне кожата, с която е тапицирано отгоре бюрото. И там, до една монументална мастилница от фалшиво злато, стои зловеща играчка, която винаги ми е действувала омагьосващо: една умряла мишка, затворена в къс прозрачна като стъкло материя. И тя е класирана.
Предполагам, че са я изненадали, като е гризяла някакво дело, и че за наказание са я осъдили на доживотен затвор в пластмаса. Навеждам се и я вземам в ръка заедно с килията й. Доста тежи. И сега си спомням, че преди тридесет години, когато съм придружавал чичо при нотариуса, съм виждал бащата на господин Кайак да си служи с нея като с преспапие. Гледам я, разглеждам тази осъдена на вечност малка гризачка. Когато господин Кайак-младши се оттегли на свой ред, предполагам, че ще я завещае на сина си, както и чекмедженцата на своя крематориум и гробището от дела на тавана си. Тъжно нещо — тези поколения нотариуси, които си предават една и съща мишка. Не зная защо, но това прави за мен смъртта твърде настояща.
Господин Кайак влиза. Мургав, източен, с жълтеникав цвят на лицето и вече посивял. Приема ме с някаква поизмъчена любезност. После, като се обръща гърбом, отваря едно от чекмедженцата си, взема отвътре една папка и от папката — запечатано с червен восък писмо, опипва го, преди да ми го връчи, по средата с крадливо и уморено движение, сякаш учуден, че е толкова тънко.
— Ето, господин Конт.
И с известна вялост в гласа започва дълго и съвсем излишно обяснение, защото аз чета на плика написано със старателния почерк на чичо ми: „Да се предаде на племенника ми Еманюел Конт една година след смъртта ми, в случай че, както вярвам, той продължи стопанисването на Седемте бука.“
Преди да се прибера, трябва да ходя на много места в града, така че през целия следобед нося писмото на чичо в джоба на сакото си. Отварям го едва вечерта, след вечеря, когато се прибирам в малкия кабинет в таванския етаж на Седемте бука. Докато отварям плика с ножа за разрязване на книги във форма на къс меч — подарък от чичо ми, — ръката ми леко трепери.
Еманюел,
Тази вечер мисля за смъртта си без всякаква причина, понеже съм здрав, и решавам да напиша това писмо. Странно ми се вижда, че ти ще го четеш, когато вече няма да ме има, и че ще продължиш да се занимаваш вместо мен с конете. Както се казва, човек все трябва да умре един ден. Доказателство за нашата глупост, тъй като не виждам защо е необходимо това.
Имуществото, което ти оставям, не се състои само от Седемте бука; в него е и моята Библия и десетте тома на „Ларус“.
Зная, че вече не си вярващ (чия е вината?), но все пак прочитай от време на време Библията, за да си спомняш за мен. В тази книга не е нужно да се спираме на животоописанието, ценното в нея е мъдростта.
Докато бях жив, никой друг освен мене не е отварял моя „Ларус“. Когато го отвориш, ще разбереш защо.
Накрая, Еманюел, искам да ти кажа, че без теб животът ми щеше да бъде пуст и че ти ми даде много радост.
Спомняш ли си деня след бягството ти, когато отидох да те взема в Малвил? Целувам те.
Четох и препрочитах това писмо. Щедростта на чичо ми будеше у мен чувство на срам. Винаги всичко ми бе давал и пак той ми благодареше. От думите му „даде ми много радост“ на човек му се свиваше сърцето. Сама по себе си кратка, неловко изразена мисъл, но с огромна обич във всяка дума и аз не виждам как бих могъл да се смятам достоен за нея.
Прочетох писмото за трети пъти думите „чия е вината?“ приковаха вниманието ми. В тях познах маниера на чичо ми да говори със загатвания. Той оставяше на мен да направя избора си и да попълня многоточието, подсказано от въпроса. Вината бе може би на баща ми, задето бе преминал към „недобрата религия“? Или у майка ми с нейното обедняло сърце? У абат Льоба с инквизицията му на пола?
Запитах се също защо чичо ми прави намек за идването си в Малвил в помещението на Клуба след бягството ми от къщи. За да ми посочи за пример един ден, когато съм го бил „много зарадвал“? Или бе имал нещо друго на ум, на което не се бе решил да даде по-предно място? Твърде добре познавах предпочитанията на чичо ми към половинчати изказвания, за да реша на бърза ръка този въпрос.
Извадих от джоба си огромната връзка ключове на чичо ми и веднага намерих ключа от дъбовия шкаф. Познавах го добре. Беше плосък и зъбчест; отключваше секретна брава, която затваряше шкафа с отвесно металическо резе, едновременно от горе и от долу. Отворих и там сред лавици, пълни с папки, пред очите ми се откроиха на една полица речникът „Ларус“ и Библията — всичко четиринадесет тома, защото самата Библия беше монументална, подвързана с кафява гравирана кожа. Тя бе в четири тома. Извадих ги и четирите, сложих ги на масата и ги запрелиствах. Илюстрациите ме поразиха. В тях имаше нещо величествено.
Художникът не бе помислил нито за миг да разкрасява свещените образи. Обратно, бе запазил грубата и дива външност на племенни вождове. Кокалести, мършави, с неправилни черти, босоноги, те сякаш издаваха мирис на овча вълна, на камилски фъшкии, на пустинен пясък. Напрегнат, мощен живот трептеше около тях. Самият бог — така, както го бе видял художникът — не се различаваше от тези груби скитници, които брояха богатствата си по броя на децата и стадата си. Само като го погледнеше човек — по-едър и по-свиреп, — и разбираше, че той бе създал тези люде „по свой образ“. Освен, разбира се, ако не беше обратното.
На последната страница на Библията видях дълъг списък думи, написани от ръката на чичо ми, който ме заинтригува. Изброявам първите десет: actodrome, albergier, alèochare, alpargate, anastome, bactridie, balanobius, baobab, barbacou, barbastelle.[1]
Пресметнатостта и неестественият вид на този списък ми се хвърлиха в очи. Взех първия том на „Ларус“ и го отворих на думата „actodrome“. И там, между двата листа, залепени със скоч на средата на страницата, видях един чек на стойност 10 000 франка. Други чекове с различна стойност бяха пръснати в десетте тома срещу редките думи, на които чичо ми бе направил списък.
Цялата сума — 315 000 франка — ме учуди, но не ме главозамая. Отбелязвам, че това посмъртно дарение не предизвика у мен нито за един момент чувство на собственост. По-скоро имах впечатлението, че съхранявам този капитал, както вече бе станало със Седемте бука, със задължението да се отчета пред чичо ми за начина, по който бих го изразходвал.
Решението ми бе взето така бързо, че се запитах дали всъщност то не бе съществувало преди моето откритие. Преминах веднага към изпълнение. Спомнях си, че погледнах часовника на ръката си. Беше девет и половина и за миг изпитах детинска радост, като видях, че не е много късно да телефонирам. Потърсих номера на Гримо в чичовото тефтерче с адреси и го извиках по директния телефон.
— Господин Гримо?
— На телефона.
— Обажда ви се Еманюел Конт, бивш директор на училището в Малжак.
— С какво мога да ви услужа, господин директоре?
Гласът му беше сърдечен и добродушен, но съвсем не такъв, какъвто очаквах.
— Мога ли да ви запитам нещо, господин Гримо? Продава ли се все още замъкът Малвил?
Кратко мълчание, после същият глас, но вече сдържан, предпазлив и малко по-сух отговаря:
— Доколкото зная, да.
Замълчавам на свой ред и Гримо продължава:
— Мога ли да ви запитам, господин директоре, роднина ли сте на Самюел Конт от Седемте бука?
Очаквах въпроса му и се бях подготвил за него:
— Негов племенник съм, но не знаех, че чичо ми ви е познавал.
— Така е — отговаря Гримо със същия предпазлив, остър глас. — Той ли ви даде телефонния ми номер?
— Той почина.
— А, не знаех — казва Гримо със съвсем друг тон.
Замълчах, за да го оставя да говори, но той не добави нищо, нито съболезнования, нито съжаления. Продължих:
— Господин Гримо, би ли било възможно да се видим?
— Когато пожелаете, господин директоре. — Гласът му е както в началото: топъл и сърдечен.
— Утре към обед?
Той дори не се престори, че е много зает.
— Разбира се, елате, когато обичате. Аз съм тук.
— В единадесет часа?
— Когато обичате, господин директоре. На ваше разположение съм. Елате в единадесет часа, ако искате.
И той стана изведнъж толкова учтив и внимателен, че ми бяха нужни пет минути, за да приключа един разговор, основното в който бе казано с две думи.
Оставих слушалката и погледнах червените завеси на прозореца в кабинета на чичо. Изпитвах непреодолимо две противоречиви чувства: бях щастлив от взетото решение и стъписан от огромния му обхват.
Един отсъствуващ собственик, предал всичко в ръцете на довереника си; един продажен довереник; един решителен купувач: след осем дни Малвил премина в други ръце. Последвалите шест години бяха преизпълнени с множество дейности.
Движех всичко едновременно: коневъдството в Седемте бука, подготовката на имението Малвил за посеви, реставрацията на замъка. Бях на тридесет и пет години, когато се хвърлих в двете последни начинания, на четиридесет и една, когато ги завърших.
Ставах рано и лягах късно, съжалявах, че нямам няколко живота, за да ги посветя всичките на целите си. Всред тази работа Малвил бе наградата ми, любовта ми, лудостта ми. По време на Втората империя финансистите са имали танцьорки. Аз притежавах Малвил. Но и аз имах една танцьорка, за това ще разкажа по-късно.
Впрочем купуването на Малвил бе не лудост, а необходимост, щом исках да разширя стопанството на чичо ми, тъй като семейните неразбирателства ме бяха принудили да продам Гранж Форт, за да дам на сестрите си техния дял. Освен това в Седемте бука нямаше вече място за непрекъснато увеличаващия се брой на конете: едни отглеждах, други купувах за продан, а трети приемах на временна прехрана. Намерението ми, когато купувах Малвил, бе да разделя на две конете, като оставя една част в замъка, където да отида заедно с Мену и Момо, а другата част да остане в Седемте бука на грижите на моя работник Жермен.
По този начин реставрирането на Малвил не бе само безкористно спасяване на един средновековен архитектурен шедьовър.
Между впрочем никак не ми е трудно да призная, че колкото и да е внушителен и колкото и да съм привързан към него, Малвил не се налага с красотата си. В това отношение той естествено се отличава от други замъци в околността, които до един са с приятни архитектурни измерения, закръглени очертания и се сливат много по-добре с околната среда.
Защото тук гледката е засмяна, със свежи ручеи, с полегнали по склоновете ливади и със зелени хълмове, обрасли с кестенови дървета. Всред мекотата на закръглените очертания, изправен отвесно, Малвил стърчи неприветлив.
Замъкът се възвишава на брега на Рюн, която през средните векове навярно е била голяма река, по средата на стръмна скала, тежко надвиснала над него откъм север. Скалата е непристъпна от всички страни и аз съм сигурен, че единственият път откъм запад е бил направен чрез насипи, с оглед да се стигне до скалната площадка, където са замислили построяването на замъка и на пристройките му.
От другата страна на Рюн, срещу Малвил, се издига замъкът Рузи, също феодален, но с изящество, с мяра, защищаван и същевременно украсяван от съразмерно поставените, не много високи и приятни за окото кръгли кули, където дори бойниците имат вид на украса.
Разглеждате ли Рузи, откривате още от пръв поглед, че намиращият се насреща му Малвил не е „тукашен“. Наистина камъкът, от който е изграден, е от местните кариери, но архитектурният му стил е внесен отвън. Малвил е английско творение. Бил е построен от нашите завоеватели по време на Стогодишната война и е служел за убежище на Черния принц[2].
Далеч от техните мъгли, англичаните сигурно са се чувствували добре в тази страна с ясно слънце, вино и мургави момичета. Те са гледали да останат по-дълго тук. Това тяхно намерение личи навсякъде. Малвил е бил замислен като непревзимаема крепост, откъдето шепа въоръжени мъже могат да държат в подчинение една голяма страна.
Никакви извивки, никакво изящество. Само което е полезно. Например малкият замък при входа. В Рузи той представлява свод с две малки кръгли кули от двете страни: творба с изящност в линиите и с мяра в съотношението. В Малвил англичаните са пробили чисто и просто врата посред назъбените крепостни стени и до нея са издигнали една правоъгълна двуетажна постройка, в чиято висока, гола и неподатлива стена са пробили дълги бойници. Постройката е голяма, четвъртита и — сигурен съм — ефикасна от военно гледище. В подножието на крепостните стени и на малкия замък при входа те са пробили в скалата ровове, два пъти по-широки от онези в Рузи.
Като минете през вратата на малката крепост при входа, не се озовавате в замъка, а в една първа крепостна стена, петдесет на тридесет метра, където е било селището. Тук има една хитрост: замъкът наистина е закрилял градчето, но и той се е пазил чрез него. Ако някой враг успее да нахлуе в замъка при входа и в първите укрепления, той е щял да бъде въвлечен в несигурен бой по тесните улички.
Дори и да спечелел тази битка, мъките му нямало да свършат. Врагът е щял да си счупи врата във втора крепостна стена, намираща се — както и първата — между скалата и отвесната стена, която е защищавала и още защищава самия замък.
Тези назъбени стени са много по-високи от първите, рововете са още по-дълбоки. И при тях нападателят вече не намира — както при първата крепост — удобствата на най-обикновен мост, а допълнително препятствие — подвижен мост, над който се издига малка четвъртита кула.
В тази малка четвъртита кула има някакво изящество, но по мое мнение английските строители не са го постигнали нарочно. Необходимо им е било да построят помещение, където да се постави машинарията на подвижния мост. Имали са късмет: съотношението е било добро.
Когато се смъкне подвижният мост (аз го реставрирах), вас ви смазва отляво масата на величествената четиридесетметрова четвъртита главна кула, която накрая завършва с втора пак четвъртита куличка. Тя не служи само за защита. Тя обслужва замъка с вода, тъй като в нея е каптажът на извор, бликащ направо от скалата, чиято обилна вода — нищо не се губи — пълни рововете.
Вдясно откривате стъпала, които водят в онази огромна изба, която бе пленила чичо ми, а отсреща, по средата, под прав ъгъл с главната кула, каква изненада да откриете след толкова много суровост едно красиво двуетажно жилище с долепена до него прекрасна кръгла кула, в която е поместено стълбището. Това жилище не го е имало по време на Черния принц. Било е построено доста по-късно, през Възраждането, в по-спокойни времена от някакъв френски велможа. Трябваше обаче да реставрирам дървения му скелет и тежкия покрив от плоски камъни, защото те не бяха устояли на времето така, както каменният свод на главната кула.
Такъв е Малвил: английски и ъглест. Такъв го обичам. За чичо ми и за мене по времето на Клуба той притежаваше в допълнение и очарованието, че през религиозните войни е служил за убежище на един протестантски предводител, който през целия си живот е спъвал, заедно с другарите си, действията на мощните въоръжени сили на Лигата. Този предводител, бранил така ревностно принципите и независимостта си против властта, бе първият герой, с когото се отъждествявах.
Казах, че от градчето в първите крепостни стени бяха останали само камъни. Но тези камъни — от които имам още голяма купчина — ми бяха много полезни. Благодарение на тях можах да построя до южната стена на крепостта — тя пази откъм стръмнината, която сама по себе си е много добра защита — и до скалата откъм север боксове за конете.
Почти по средата на първите укрепления в скалата се разкрива голям и дълбок прорез. В него има няколко следи от праисторически живот, не толкова много, че да се класира пещерата, но все пак достатъчно, за да се докаже, че милиони години преди замъкът да е бил построен, Малвил е служел вече за човешко убежище.
Подредих тази пещера. Пресякох я напреки по средата с дъсчен под и на него натрупах най-значителната част от запасите от сено. Отдолу построих прегради за животни, които мислех да държа отделно: коне с тикове, необуздани бичета, свини, които предстоеше да се опрасват, крави или кобили по време на раждане. Тъй като бъдещите майки бяха много в тези преградки на пещерата — прохладни, проветрени и без мухи, — Биржита, за която ще разкажа по-нататък и за която не бих повярвал, че има чувство за хумор, нарече цялото помещение Родилното.
В главната кула — шедьовър на английска здрава изработка — трябваше да направя само дъсчени подове и прозорци с малки четвъртити стъкла, обковани по края с олово, за да се затворят дупките с отвесни прегради, пробити по-късно от французите. Разпределението на трите етажа — приземния, първия и втория — е едно и също: грамадна площадка, десет на десет метра, от която се влиза в две зали, всяка пет на пет метра. В приземния етаж превърнах тези „малки“ помещения в котелно помещение за отоплението и килер. На първия направих баня и спалня. На втория — две спални.
Заради красивата гледка на изток към долината на Рюн за себе си уредих спалня-кабинет на втория етаж, въпреки неудобствата — баня на първия в някогашното помещение на Клуба. Колен ме увери, че водата, събирана от четвъртитата кула, не би могла да се изкачи само по силата на закона за гравитацията чак до втория етаж, а аз исках да избягна в Малвил неприятния шум от мотора на помпите.
В стаята на втория етаж, която бе до моята, настаних през лятото на 1976 година Биржита. Това е предпоследният ми „километричен камък“ и в безсънните ми нощи аз често се ориентирам по него.
Биржита бе работила за чичо ми в Седемте бука преди няколко години, а на Великден 1976 година получих от нея писмо, в което тя настойчиво си предлагаше услугите за юли и август.
Тук искам да кажа — като начално обяснение, — че моят истински житейски път би бил, струва ми се, изграждането на здраво семейство с една любеща съпруга. Не успях в тази посока. Разбира се, възможно е двата несполучливи брака, които бях наблюдавал като дете — на баща ми и на чичо ми, — да са допринесли за този неуспех. Във всеки случай най-малко три пъти работите бяха отишли твърде надалеч, към женитба, после спряха. Първите два пъти — по моя вина, третият — през 1974 година — по вина на избраницата.
1974 година: една от „опорните ми точки“, но аз я изтръгнах от себе си. За известно време това ужасно момиче ме бе отвратило от жените и аз не искам да си спомням за него.
С една дума, от две години живеех като в пустиня, когато Биржита се появи в Малвил. Не че се влюбих в нея. О, не! И дума не може да става! Бях на четиридесет и две години, бях твърде много опитен и същевременно — емоционално прекалено уязвим, за да се поддам на подобно чувство. Но именно защото бе на едно по-незначително равнище, историята с Биржита ми помогна. Не знам кой бе казал, че човек можел да лекува душата си чрез сетивата. Вярвам, че е така, защото го изпитах.
Когато приех предложението на Биржита, не мислех ни най-малко за този вид лечение. По време на първия й престой в Седемте бука бях я поухажвал, на което тя не обърна внимание. Впрочем не задълбочих закачките си, защото забелязах, че залагам примките си в земите на чичо. Обаче, когато тя писа на Великден 1974 година, отговорих й, че я чакаме. В работата тя щеше да ми бъде от голяма помощ. Тя бе ездачка, надарена с известен усет към конете, а щавенето на кожите вършеше търпеливо и организирано.
Трябва да ви кажа, че тя ме учуди: още при първата ни вечеря се показа страшно кокетлива с мен. Кокетниченето й бе така очебийно, че дори Момо бе поразен. Той забрави да отвори прозореца, за да повика с нежно изцвилване любимата си кобила Беламур и когато старата Мену, като вдигаше супника от масата, измърмори на тукашно наречие: „След чичото и племенника“, той се разсмя и извика: „Пайсе, Емамуел!“ (Пази се, Еманюел!)
Биржита бе баварка със златисторуси коси, навити като шлем около главата, с безцветни очички, доста некрасиво лице и едра долна челюст. Обаче тялото й бе красиво, стегнато, пращящо от здраве. Седнала срещу мен, без каквато и да било умора от дългото пътуване, розова и свежа като след ставане от сън, тя нагъваше една след друга филийки сурова шунка и ме поглъщаше с очи. Всичко бе предизвикателство: погледите й, усмивката, въздишките, начинът, по който правеше топчета хляб и по който се протягаше.
Като си спомнях за някогашните и грубости, не знаех какво да мисля или по-скоро страхувах се да не си мисля за доста обикновени неща. Старата Мену обаче нямаше такива угризения и в края на вечерята, докато слагаше в чинията на Биржита голямо парче торта, каза на диалект, без нито едно мускулче да трепне на мършавото й лице:
— Не й стига клетката, и птичката и трябва сега.
Видях Биржита на другия ден в Родилното. Спускаше през един отвор наръчи сено. Доближих се до нея мълчаливо, взех я в обятията си (тя бе висока колкото мен) и започнах да опипвам този паметник на арийско здраве. Тя отговори на милувките ми с устрем, който ме учуди, защото я мислех за користна.
Тя наистина бе такава, но на два фронта. Задълбочих атаките си, но бях прекъснат от Момо, който, не виждайки да пристигат долу нови наръчи сено, се изкачи по стълбата, провря рошавата си глава през отвора и взе да се смее, като викаше: „Пайсе, Емамуел!“ После изчезна и го чух, че тича към входа на замъка, навярно за да предупреди майка си за станалото.
С едва разрошен златист шлем Биржита се изправи на сеното, където се бе повалила, погледна ме с малките си студени очички и каза на своя грижлив и граматически правилен френски:
— Няма никога да се дам на мъж, който гледа на брака като вас.
— Чичо ми имаше същите разбирания — отвърнах, след като дойдох на себе си от изненадата.
— Не е същото — каза Биржита, извъртайки срамежливо глава встрани. — Чичо ви беше стар.
Бях, значи, на възраст да се оженя за нея. Погледнах Биржита и мълчаливо се развеселих от посредствеността й.
— Нямам намерение да се женя — отговорих твърдо.
— Нито пък аз имам намерение да ви се отдам — заяви тя.
Не поех предизвикателството й. Но за да й покажа колко малко внимание обръщам на подобни отвлечени умозрения, поднових милувките си. Лицето й скоро се отпусна и тя се остави в ръцете ми.
През следващите дни още по-малко се опитвах да я убеждавам. Галех я обаче всеки път, когато ми паднеше подръка, и забелязах, че това сигурно й харесва, защото случайните ни срещи показаха тенденция към увеличаване. Въпреки това трябваха й още цели три седмици, за да изостави своя план №1 и да премине към план №2. Но дори и тогава това не бе безредно поражение, а отстъпление, извършено организирано, по график, съобразно заплануваното.
Една вечер, когато бях отишъл в стаята й (дотам бяхме стигнали), тя ми заяви:
— Еманюел, утре ще ти се отдам.
Веднага запитах:
— Защо не сега?
Тя не бе предвидила този въпрос и остана изненадана и дори изкусена. Но спазването на плана надви.
— Утре — повтори тя твърдо.
— В колко часа? — запитах иронично.
Но иронията отиде напусто за Биржита и тя ми отговори сериозно:
— През обедната почивка.
От деня на тази именно обедна почивка (през юли 1976 година, беше много горещо) настаних Биржита в стаята до моята.
Биржита бе очарована от това съжителство. Тя идваше в леглото ми сутрин призори, в два часа по време на обедната почивка и вечер доста късно. Доволен бях, когато идваше, но бях доста доволен и когато биваше неразположена: можех най-сетне да спя колкото си искам.
Точно тази непринуденост бе, което ме отморяваше у Биржита. Тя търсеше сладострастие, както децата искат сладкиш. А след като го получеше, казваше ми учтиво „благодаря“. Най-вече наблягаше на удоволствието, което предизвиквали у нея милувките ми („Ах, Еманюел, ръцете ти!“). Бях малко учуден от тази благодарност, защото не вършех с нея нищо необикновено и не виждах също така да имам заслуга, задето я опипвам.
Действуваше ми освежаващо и това, че като се оставят настрана ръцете ми, пола и кесията ми, аз не съществувах за нея. Казвам „кесията ми“, защото отидехме ли в града, тя спираше пред витрините с „дрънкулки“ — както ги наричаше чичо ми — и с разширени от желание малки очички като на прасе сочеше какво си е избрала.
И семплите хора могат да бъдат сложни. Биржита не беше умна, но тя разбираше добре характера ми и без да е изтънчена, имаше вкус. Така че знаеше точния момент, в който трябваше да възпре желанията си, а покупките й никога не бяха безвкусни.
Отначало се бях позапитвал какъв ли е нравственият й лик. Но доста скоро забелязах, че изследванията ми бяха без обект. Биржита не беше нито добра, нито зла. Тя просто беше. В края на краищата това бе напълно достатъчно. Харесваше ми в два момента: когато я държах в обятията си. И още, когато я оставях, тъй като я забравях начаса.
Краят на август настъпи и аз замолих Биржита да остане още една седмица. За моя изненада тя отказа.
— Нали имам родители? — каза тя.
— Пет пари не даваш ти за родителите си!
— О! — възкликна Биржита възмутено.
— Ти никога не им пишеш.
— Мързелива съм за писане.
Не беше никак мързелива за писане, бъдещето го доказа. Но датата си е дата. И заплануваното е запланувано. Заминаването й бе насрочено за 31 август.
През последните дни Биржита изпадна в меланхолия. Тя бе добре приета в Малвил. Другият ни ратай, който работеше срещу храна и квартира, я ухажваше. Двамата ни работници, особено Жермен, се възхищаваха от размерите й. Застанал с ръце в джобовете, на Момо му течаха лигите, като я гледаше. И дори старата Мену, като оставим настрана не чак толкова принципната й неприязън към половата разюзданост, изпитваше уважение към нея. „Силна уличница — казваше тя, — работи като кон.“
И на Биржита й харесваше при нас. Обичаше нашето слънце, кухнята ни, нашите вина и джунджурийки и моите милувки. Поставям себе си на последно място: не зная какво място заемах в йерархията на хубавите неща. Но последните не я караха все пак да загуби усета за стойностите. Да не смесваме: от една страна, френският рай, а от друга, нейното немско бъдеще. И там някъде някакъв доктор или нещо подобно, който ще поиска ръката й.
28 август бе неделя и Биржита, която не беше жена да си приготвя багажа в последната секунда, започна да подрежда нещата си. В един миг изпита ужас: откри, че в куфарите й няма да има достатъчно място, за да отнесе всичките подаръци от мене. Неделя, понеделник — магазините бяха затворени. Трябваше да се чака вторник, тоест „последната минута“ — нещо ужасно! — за да се купи куфар.
Спасих я от ужасите, като й дадох един от моите. И по настоятелната й молба повторих писмено на лист пилюрена хартия — първия, който ми попадна — описанието, направено от мен предната вечер в ресторанта, на милувките, с които щях да я обсипя, като се върне в Малвил. Занесох й го, като го свърших. Макар че литературната му стойност бе слаба, тя го прочете с блеснали очи и зачервени бузи. Обеща ми, като се върне в Германия, да го препрочита веднъж седмично в леглото си. Не й бях искал такова обещание. Тя ми го даде сама, пророни една сълза, след което скъта грижливо моя жълт лист хартия между останалите дарове в отнасяната от нея плячка.
Биржита не можа да дойде за Коледа и аз бях много по-разочарован, отколкото предполагах. Във всеки случай Коледа никога не е била нещо много приятно за мене. Пейсу, Колен и Мейсоние празнуваха със семействата си. Аз оставах сам с конете си. А в Малвил през зимата, независимо от удобствата, които бях въвел, не беше много уютно. С изключение може би за някоя млада двойка; тя би се чувствувала на топло в дебелите му стени, които биха й се сторили романтични.
Не споменах нищо за лошото си настроение, но старата Мену го почувствува и докато се хранехме в студеното снежно утро, ергенлъкът ми стана предмет на един от онези дълги мърморени монолози, чийто герой бях станал след чичо ми.
Какви само случаи съм бил пропуснал! Особено Анес! Тя я била срещнала сутринта при Аделаид, Анес де, дошла в Малжак да прекара празниците при родителите си и питала за мен, макар че е омъжена за книжаря от Ла Рок! Анес била здраво момиче, тя била тъкмо жена за мене. Както и да е. Все пак не трябвало да зарязвам тая работа. И други случаи съм можел да не пропусна. Например в Малжак колко много момичета има! Можел съм да си избера една, щом поискам, въпреки годините ми, щото сега съм богат и все още хубав мъж и ако ще се женя, по-добре да си взема тукашно момиче, а не някаква си немкиня. Вярно, че Биржита работи като кон, но все пак немците не са хора да стоят на едно място. На три пъти нахлуват у нас, ето ти доказателството. То моята французойка може да не е толкова добра като онази шваба, но в края на краищата човек не се жени толкова за удоволствие, колкото за да има деца, и много ли ще спечеля, като работя така, а да няма на кого да оставя Малвил.
През следващите месеци не се ожених, но поне си намерих един приятел. Бе на двадесет и пет години, наричаше се Тома Льо Култр. Срещнах го един ден в гората на Седемте бука с джинси, с един грамаден мотоциклет „Хонда“ до него и с изцапани с пръст колене. Удряше лекичко с чук по един камък. Научих, че работи дисертация по петрография. Поканих го в Малвил, услужих му няколко пъти с гайгеровия брояч на чичото и като разбрах, че не се чувствува удобно в семейния пансион в Ла Рок, предложих му стая в Малвил. Той прие. И оттогава не ме е напускал.
Тома ми харесва заради непримиримостта в разсъжденията си и макар че страстта му към камъните остава за мен необяснима, обичам открития му нрав. Харесвам го и външно: Тома е красив, но — и това е хубавото — не го осъзнава. Той притежава не само чертите, но и спокойното и сериозно изражение на гръцка статуя и почти същата неподвижност.
Април, 1977 година: последен „километричен камък“.
Когато днес си помисля за онези няколко седмици щастлив живот, които ни оставаха, изпитвам някакво почти раздиращо чувство на ирония, като си спомня, че за членовете на бившия Клуб и за мене най-важното нещо тогава, върховната ни грижа, делото, в което влагахме страсти, обхватното и важно начинание, замислено от нас, се състоеше в това да свалим общинското управление на Малжак (412 жители) и да вземем властта. О, ние не бяхме заинтересовани! Мислехме само за общото благо!
През април, когато наближиха общинските избори, заживяхме в треска. На 15 или 16 — във всеки случай през един неделен ден — свиках опозицията у дома, в голямата зала в ренесансов стил, тъй като учителят господин Пола имал, като казваше той, някакви задръжки да ни събере в училището.
Току-що бях мебелирал тази зала, гордеех се с това и докато очаквах приятелите си, се разхождах назад-напред и я разглеждах със задоволство. Осемметрова маса, манастирски модел, с дванадесет стола с висока облегалка, тапицирани в унгарски мотиви, бе сложена по средата. Стената между двата пресечени с отвесни пречки прозорци бе отрупана със старинни ками и ножове. Отсрещната стена бе заета от витрина с документи, от двете страни на която бяха два от селските скринове Луи XV от Гранж Форт, на които Мейсоние бе сменил краката и затегнал вратите. Матилд Мейсоние ги бе излъскала старателно, така че топлият и тъмен цвят на ореховото дърво ми се виждаше много красив на фона на златистожълтата каменна стена. Лъщяха и големите каменни плочи на пода, току-що измити от старата Мену. Въпреки слънцето, чиито лъчи проникваха косо през малките цветни стъкла, старата Мену, която твърдеше, че уж „въздухът бил студен“, а всъщност смяташе, че огънят ще допринесе за внушителността на обстановката, бе запалила и двете монументални срещуположни камини.
Бях замолил Мену да удари камбаната на малката крепост при входа, когато чуе членовете на Клуба да спират колите си в паркинга пред първата крепостна стена. Момо бе поставен като съгледвач в машинното отделение на втората крепост със задачата да свали подвижния мост върху рововете, щом приятелите ми се появят.
Приемам, че в тези нареждания имаше известна театралност, но най-после това не беше някакъв си замък и приятелите не бяха кои да е.
Щом чух камбаната, изтичах от дома и се изкачих през четири стъпала до малката четвъртита кула, където Момо навиваше макарата. Всичко вървеше отлично с глухия и драматичен шум на добре смазани вериги, които спускаха тържествено и бавно въртящите се около оста си дървета, на чиито край две други вериги поддържаха моста. Система от скрипци и уравновесяващи тежести улесняваха операцията при вдигане и спускане, а Момо, сериозен, извил като дъга слабото си тяло, задържаше, както го бях учил, ръчките на рудана, за да докара моста без сътресение до земята.
През четвъртитото прозорче аз можех да видя как моите грима другари, вдигнали очи към нас, изминават един зад друг петдесетте метра в първите крепостни стени, които ги отделяха от рова. Те се движеха бавно и мълчаливо, сякаш съзнаваха, че играят някаква роля в тази сцена.
Впрочем във въздуха се чувствуваше своего рода тържествено очакване, засилено от конете в техните боксове, които бяха издали на една и съща височина дълга редица проврени през вратичките глави и втренчили хубавите си чувствителни очи върху подвижния мост, слушаха скърцането на веригите.
Когато челото на моста се закрепи на място, аз слязох да отворя на моите приятели портата или по-точно вратцата, врязана в дясното й крило.
— Това се казва пристигане! — казва малкият Колен с подобната си на ладия усмивка и ме гледа хитро с игривите си очи.
С широка усмивка, разляна по доброто му лице, големият Пейсу се възхищава от солидното сечение на въртящите се около оста си дървета, от дебелината на веригите и от здравината на обкованата с желязо челна част на моста. Мейсоние не казва нищо. В суровата му душевност на член на комунистическата партия нямаше място за такива детинщини.
Пейсу поиска веднага да се изкачи на малката четвъртита кула и сам да вдигне моста, което и стори със съвсем излишно мускулно напрежение, защото малкият Колен, който настоя да го смени от половината нататък, завърши операцията без усилие. Разбира се, след като бе вдигнат, мостът отново трябваше да се свали, тъй като господни Пола още не бе дошъл. Но тук Момо се намеси енергично: „Ямеосаете намиа, таолтаисеме!“ (Я ме оставете на мира, дявол да ви вземе!) и отново се зае с машинарията си. Мейсоние ни бе последвал, но без нищо да каже и без да участвува, отвратен от реакционния ни възторг от феодалната архитектура.
Едва седнахме около грамадната маса в залата и Пейсу ме запита знам ли нещо за Биржита и кога пак ще я видим тая хубава уличница.
— На Великден.
— На Великден ли? — каза големият Пейсу. — Абе гледай, не я оставяй много да се мъкне из гората с крантата си, че ако я срещна, няма да се церемоня и да се превземам пред нея. „Госпожице — ще й кажа много учтиво, — конят ви си е загубил едната подкова.“ — „Не е възможно“ — ще ми рече тя учудено и ще слезе. И какво си мислиш, щом слезе, хопвам се веднага отгоре й и хайде на тревата, както е с ботушите.
— Само се пази от шпорите! — предупреждава го малкият Колен.
Смеем се. Дори и Мейсоние се усмихва. Не че тази шега с Биржита е нещо ново. Пейсу я прави всеки път, когато се съберем. Пейсу е земевладелец на средна възраст, сериозен човек, който не изневерява на жена си. Но той е останал верен на представата, която сме си изградили за него по времето на Клуба, и ние сме му благодарни за тази вярност.
Разговорът взе сериозен обрат веднага с идването на господин Пола, моя заместник в училището. Той бе в черно, с хлътнали бузи, жълто-зелен цвят на лицето и с академичното палмово клонче на ревера. Посрещнахме го учтиво — доказателство, че ни е чужд. Различен от нашия югозападен акцент (който малко клони към произношението на Южна Франция), неговият особен, малко остър изговор ни стесняваше, особено безжизненият му, безвкусен и неударен френски език. Освен това ние отлично знаехме, че макар по принцип да е приобщен към усилията ни, той се е бронирал с недоизказани тайни мисли по отношение на нас.
С Мейсоние например той се ръкуваше с крайчеца на пръстите си. Мейсоние беше член на комунистическата партия и като такъв бе самият дявол. Бил заплашвал непрекъснато, че ще подрони дейността на съюзниците си и че без те да се усетят, ще им извади душата (влюбена във формални свободи) в очакване, при победа на партията, да ги унищожи физически. Колен — добър човек — бе водопроводчик, Пейсу — невежа и доста глупав земеделец, а пък аз бях напуснал училището, за да отглеждам коне.
— Господа — каза господин Пола, — позволете ми най-напред да благодаря от ваше и от мое име на господин Конт, че бе така добър да ни предложи гостоприемството си, тъй като по съвест намирам, че училището, което се издържа от общината, не може да бъде място за нашето събрание.
Той млъкна доволен. Но ние не бяхме толкова доволни. Защото всичко в краткото му слово — както тонът, така и съдържанието — ни се видя неуместно. Господин Пола забравяше един велик републикански принцип: светското училище принадлежеше на всички. Така че господин Пола можеше да бъде подозиран, че тайно поддържа опозицията, а същевременно пред света запазва добри отношения с кмета.
Погледнах другарите си, докато той говореше. Мейсоние бе навел над масата тясното си чело и продълговатото си слабо лице. Твърде доближените му очи бяха скрити, но аз знаех съвсем точно какво мислеше той в онази минута за събеседника си.
И Пейсу — четях това по лицето му — не го уважаваше. Както и господин Пола мислеше, той наистина не бе много умен и нямаше никакво образование. Обаче у него имаше според мен едно качество, неизвестно на господин Пола: чувствителност вместо изтънченост. Това, че учителят гледаше и вълкът да е сит, и агнето — цяло, не се изплъзваше от вниманието му, а на това отгоре той много добре виждаше колко малко го зачита господин Пола. Колкото до малкия Колен, щом срещнах погледа му, очите му засвяткаха.
Мълчанието натежа, но господин Пола не разбра какво означава това, защото веднага си даде отново думата.
— Събрали сме се, за да обсъдим някои неотдавнашни събития, станали в Малжак, и да обмислим какъв отговор да им дадем. Преди това обаче смятам, че би било добре да се уточнят фактите, защото, що се отнася до мен, аз чух две версии на станалото и много бих искал да бъда наясно по въпроса.
Като застана по този начин над тълпата и пое изгодна за него роля на съдник, господин Пола млъкна, но остави на другите честта да се натопят, като хвърлят вината на кмета. „Другите“, това очевидно бе Мейсоние, когото той погледна многозначително, когато казваше, че би било добре да се уточнят фактите, сякаш „версията“ на Мейсоние, тоест на един комунист, можеше да възбуди априори недоверие у честния човек.
Мейсоние разбра всичко това. Но мисълта му бе мудна и поради това в говора му липсваше гъвкавост. Така че отговорът му съдържаше озлобление, което като че ли даде право на противника му.
— Няма две версии — каза той троснато. — Има само една и всички я знаят. Кметът, закоравял реакционер, не се побоя да направи постъпки пред митрополията да назначи свещеник в Малжак. От митрополията отговориха: добре, но при условие, че ще възстановите дома на свещеника и епископията и че ще прокарате вода. И кметът веднага се подчини на нарежданията. Направиха изкоп, докараха вода от един извор и хвърлиха доста пари за подреждането на къщата. Всичко това, разбира се — на наш гръб!
Господин Пола поприсви очи и като се облакъти на масата, опря пръстите си едни о други, включително и палците. След като натъкми така този символ на равновесие и мяра, той го разлюля назад-напред, после каза със съкрушително безпристрастие:
— Дотук не виждам нищо много окайващо.
Той си позволи една тънка усмивка при „окайващо“, за да покаже, че този религиозен термин не му е съвсем присъщ.
— Господин Найрдийон има зад себе си едно католическо мнозинство — наистина доста слабо, — което се надяваме да свалим. Нормално е той да се опита да го задоволи, като доведе в Малжак свещеник само за тукашната енория (нова усмивка), вместо свещеникът от Ла Рок да бъде и за двете енории, както е било досега. От друга страна, свещеническият дом е старо жилище от XVII век с дърворезба по капандурите и с фронтон над вратата, така че би било жалко да се остави да рухне.
Мейсоние се изчерви и наведе язвителното си лице, сякаш щеше да се втурне в атака. Не му дадох време. Сам аз взех думата.
— Господин Пола — казах учтиво, — ако болшинството от жителите в Малжак искат свещеник за постоянно и ако се стараят да получат такъв чрез уреждане на свещеническия дом, аз съм съгласен с вас: не намирам това за много „окайващо“. (Разменихме си тънки усмивки.) От друга страна, съгласен съм и с това, че общинските власти имат задължението да не допускат рухването на сградите, за които те са длъжни да се грижат. Но все пак трябва да се спазва известен ред. Защото за свещеническия дом нямаше опасност от рухване. Покривът му дори е в чудесно състояние. И жалко е, че са ремонтирали пода в стаите, преди да бъде поправен вътрешният двор на училището, който събира всички деца на Малжак независимо от убежденията. Също така жалко е, че е докарана вода само за къщата на свещеника, преди да има текуща вода във всички къщи на Малжак, което отдавна трябваше да е направено. И още по̀ за съжаление е, че след като канализацията на свещеническия дом минава пред къщата на една вдовица, която няма нито кладенец, нито водохранилище, кметът не е помислил да се направи едно отклонение, та вдовицата, която е майка на пет деца, да не трябва да ходи за вода на уличната помпа.
Навел очи, сключил пръсти, господин Пола поклати няколкократно глава и каза:
— Разбира се.
В този момент Мейсоние поиска да каже нещо, но аз му направих знак да не говори, тъй като исках да предоставя на господин Пола необходимото време да изрази ясно и публично неодобрението си. Той обаче се задоволи да поклати отново глава и да повтори съкрушено:
— Разбира се, разбира се.
— Най-лошото, господин директоре — каза малкият Колен с почтителност, опровергавана от усмивката му, — е, че всичките разноски за свещеническия дом са направени на вятъра. Защото, когато старият свещеник на Ла Рок си замина — оттогава едва има седмица, — митрополията назначи по обикновеному нов свещеник за двете селища: Ла Рок и Малжак, като при това му е препоръчала да живее в Малжак. Но и новият предпочел Ла Рок.
Откъде знаете това? — запита господин Пола, като гледаше строго Колен.
— Ами от самия свещеник, абат Реймон — отговори Колен. — Както навярно знаете, господин Пола, аз живея в Малжак, но в Ла Рок имам една работилничка и кметът на Ла Рок ми поръча някои водопроводчески работи в дома на свещеника.
Господин Пола свъси вежди.
— Та новият свещеник ви бил казал…
— Не че ми „бил казал“, господин Пола, преизказната форма тук е неуместна. Каза ми.
Това пресрещане бе направено с любезна усмивка, без повишаване на тона. По слабото и жълто-зелено лице на господин Пола бързо премина някаква тръпка.
— Каза ми — продължи Колен, — „за жилището ме оставиха да избирам между Малжак и Ла Рок, като наблегнаха на Малжак. Но ще се съгласите, че Малжак е дупка. В Ла Рок има млади хора. А аз смятам, че мястото ми е сред младите“.
Настъпи мълчание.
— Разбира се — каза господин Пола.
И това бе всичко. Тогава Мейсоние заговори за „отговора“, който трябваше да дадем на случилото се, и аз отслабих вниманието си, тъй като този „отговор“ го бях вече приготвил и той бе от естество да затрудни господин Пола.
Зачаках прочее пререканията да ударят на камък и тогава да го предложа, а за издебването на този момент ми стигаше и половин ухо.
Погледнах Колен с усмивка в погледа. Щастлив бях, че успя да засече учителя и че го засече така хубаво в името на граматиката и на преизказното време.
Докато Мейсоние говореше, аз барабанех по масата и се отдавах на някои съжаления. Преди господин Пола да дойде, нещата бяха ясни: на общинските избори опозицията щеше да представи срещу листата на кмета единната листа на Прогресивния фронт и щеше да спечели с минимален брой гласове. Колен, Пейсу, Мейсоние, аз и още двама селски стопани, които споделяха гледищата ни, щяхме да станем общински съветници, а за кмет щяхме да поставим Мейсоние.
Въпреки партийните си обвързаности той щеше да бъде един добър кмет. Предан, безкористен, лишен от всякакво тщеславие; нетърпимостта му нямаше да е и наполовина така голяма, колкото изглеждаше. С него като кмет щяхме да докараме вода в домовете на Малжак, електричество по улиците, щяхме да учредим футболно игрище за младежта и да инсталираме напоителна система на реката, за да могат стопаните да напояват тютюна и царевицата.
Поне за момента господин Пола наруши тези планове. На политиката той гледаше по градски, така че тайно продължаваше да мечтае за центризъм. Да стъпи с един крак във всеки от двата лагера, така че да бъде избран от левицата, а да управлява заедно с десницата. Но в Малжак ние не бяхме толкова покварени.
Тъй като господин Пола беше седнал срещу мене, наблюдавах го, докато разискванията продължаваха. Лицето му беше с цвят на горена захар, носът му — чип, имаше нещо отпуснато и непроницаемо в профила. Езикът му сякаш бе прекалено голям за устата му: той непрекъснато излизаше между дебелите му устни, разливаше говора му и предизвикваше безспирни слюнчени пръски. Дълбоки бръчки около устата издаваха лошо храносмилане, а над бялата му яка виждах зачервения му от цирейчета сухожилест врат. Чувствувах, че тези цирейчета щяха да се умножат след приключването на разговора ми с него.
Същевременно обаче изпитвах и известно съжаление. Забелязал съм, че такива бледожълти, пъпчиви и с лошо храносмилане хора никога не са щастливи в живота. Те биват обземани от амбиции, тоест не се отдават на неща, които наистина биха им доставили удоволствие, а на такива, които другите хора считат за важни.
Има един момент, когато трябва да слушаш говорещите, и друг, когато ухото става излишно; достатъчно е да ги гледаш. Колен например искреше като хубаво вино. Господин Пола приличаше на плужек, Мейсоние напомняше един от онези сигурни, порядъчни момци, които са силата на армията или на политическите партии. И Пейсу, въпреки грубоватата си селска обвивка, откликваше на всичко като момиче. Впрочем засега той не откликваше на нищо. Беше се отпуснал на стола в стил Луи ХIII и само като го видях как си чопли носа с крайчеца на палеца, разбрах, че здравата се отегчава и че спорът бе стигнал до мъртва точка.
Долових няколко думи, които потвърдиха това.
— Все пак трябва да се направи нещо — казах аз, — не можем да не реагираме. Имам едно предложение, което поставям на гласуване.
Замълчах за малко, след което продължих:
— Предлагам да напишем писмо на кмета. Всъщност написал съм го и с ваше съгласие ще ви го прочета.
И веднага, без да дочакам исканото съгласие, извадих текста от джоба си и зачетох.
— Не! Не! — развика се господин Пола с разтреперан глас, като ръкомахаше пред себе си. — Никакво писмо! Никакво писмо! Абсолютно съм против такъв подход!
Той пръскаше слюнки, заекваше, бе напълно вън от себе си. Естествено мъчно може да се отрече нещо написано, след като си сложил подписа си, особено ако написаното е срещу кмета.
Господин Пола започна тогава да води в продължение на час и половина боеве на отстъпление, укри се в края на краищата в процедурни въпроси и поиска да отложим нашия спор. Това предложих веднага да се гласува. Господин Пола поиска преди това да се гласува необходимостта от гласуване. И двата пъти той бе бит.
— Господин Пола — казах аз примирително, — я да видим с кои точки в този текст вие не сте съгласен?
Той се възпротиви. Притеснявал съм го! Слагал съм нож на гърлото му! Това било потисничество!
— Освен това не бих могъл да ви ги кажа така изведнаж! Текстът е дълъг, би трябвало да се препрочете! — добави той.
— Ето ви втори екземпляр — подадох му аз през масата копие от писмото ми до кмета. Пелюрената хартия бе жълта и колкото и да се бях разгорещил от спора, сетих се мигновено за Биржита.
Господин Пола изигра една необикновена сцена.
— Не! Не! — изрази той с глас, глава и рамене, но все пак пое листа и макар че вече беше в ръцете му, направи движение, сякаш не го иска.
Той продължи раздразнено:
— Впрочем не съм привърженик на предварително подготвени текстове. Много добре ни е известно как партиите, и особено комунистическата партия, прилагат и злоупотребяват с тези прийоми.
Направих знак на Мейсоние да не приема предизвикателството. Освен това в случая казаното от господин Пола не беше лъжа.
— Този текст — казах аз скромно — резюмира гледища, които сме обсъждали стотици пъти. Ясен е и не е дълъг, по тон е сдържан и не съдържа нищо ново. Така че не виждам какво не ви харесва в него.
— Не съм казал, че не ми харесва — отвърна отчаяно господин Пола. — Общо взето, аз съм съгласен…
— Ами тогава гласувайте за него! — отсече Мейсоние грубо, тъй като острата забележка на учителя за комунистическата партия му тежеше на сърцето.
Господин Пола пренебрегна тази реплика.
— Вижте, господин Пола — казах аз любезно усмихнат, — не желаете ли да ни кажете в какво се изразяват нашите различия?
— Не в един и половина часа следобед — отвърна той, като погледна ръчния си часовник. После продължи с разтреперан глас: — Господа, виждам, че сте решили да извършите насилие над съвестта ми. Добре. В такъв случай обаче аз съм длъжен да ви предупредя: няма да имате моя глас.
Настъпи мълчание.
— Е добре, да гласуваме — каза Колен. — Аз съм „за“.
— За — каза Мейсоние.
— За — каза Пейсу.
— За — казах и аз.
Погледнахме господин Пола. Той бе прежълтял, раздразнен. Процеди през зъби:
— Отказ от гласуване.
Големият Пейсу го изгледа зяпнал, после обърна към мен голямото си, грубо издялано лице и ме запита с ококорени очи:
— Какво значи „отказ от гласуване“?
— Чисто и просто отказвам да гласувам — заяви господин Пола остро.
— Ама той има ли право? — запита ме Пейсу, изумен до крайност — „той“, сякаш господин Пола не беше вече в стаята.
Кимнах утвърдително.
— Това е абсолютно право на господин Пола.
— По моему да откажеш да гласуваш или да гласуваш против, все си е тая — каза Пейсу след малко.
— Съвсем не! Съвсем не! — развика се възбудено господин Пола. — Не смесвайте. Аз не съм против този текст. Отказвам да гласувам за него, тъй като считам, че не ми е било дадено време да го обсъдя.
Пейсу обърна бавно глава към него и мълчаливо го огледа със замислено изражение.
— Все пак вие не сте „за“ — каза той. — Иначе щяхте да гласувате.
— Не съм нито „за“, нито „против“ — възрази господин Пола, като от вълнение пръскаше още повече слюнки. — Отказвам да гласувам. Това е съвсем друго.
Вперил учудено сивите си очи в господин Пола, Пейсу се залови да обмисля този отговор. Мейсоние се размърда на стола си, като че ли се канеше да заговори и да стане, но с един само поглед му дадох знак да не мърда. Слушах. Колен също слушаше, а и Мейсоние последва примера ни. Всички чакахме продължението. И продължението дойде.
— Има нещо, което не разбирам — подхвана бавно Пейсу. — Защо тръгвате с нас, щом не сте нито „за“, нито „против“?
Господин Пола пребледня и стана.
— Ако присъствието ми ви е неприятно, мога да се оттегля — каза той едва чуто, като че се бе задавил със собствения си език.
И аз станах.
— Не, не, моля ви се, господин Пола. Пейсу не искаше да каже нищо такова…
Продължих в същия дух цели пет минути, като наливах доста масло, та разминаването му да стане безболезнено. Забелязах обаче, че отговаряйки ми, господин Пола сгъваше на четири копието на писмото ми до кмета и го напъхваше в джоба си. Веднага си го поисках за „архивата ми“. Той се поколеба, извади го и ми го подаде с кисела усмивка. Тази усмивка бе последното, което видях от него.
След като господин Пола си замина, придружих другарите си до паркинга пред първата крепостна стена без нито една дума. Може би поуморен от дългото заседание, преживявах момент на потиснатост. Но в основата си всичко това бе една дребна, много дребна история. Също така маловажни бяха и общинските избори, в които влагаха страсти нашите съотечественици в началото на 1977 година. И не по-малко смешни може би проблемите, които вълнуваха по същото време нашето правителство и които създаваха у него илюзията, че продължава да властвува над съдбата ни.
На малкия паркинг пред Малвил стана дребно техническо произшествие. Реното на Колен отказа да потегли. За минута Колен изпадна в отчаяние. Той трябваше да посреща жена си и двете си деца на гарата в околийския град в 14 часа и 52 минути, когато пристигаше бързият влак. А беше неделя и никакъв гаражист не можеше да му помогне, при това му оставаше време колкото да вземе шестдесетте километра, които го деляха от града. Стана кратка разправия. В края на краищата изкарах моята кола и закарах с нея Колен на гарата.
Спирам, препрочитам изречението, което току-що съм написал, и усещам нещо като удар. О, разбира се, само по себе си то не заслужава учудване. „Изкарах моята кола и закарах с нея Колен на гарата.“ Какво по-просто? И все пак, като се препрочитам, изпитвам ужасно, раздиращо чувство. Колата, влакът — пукнатината е там, при тези две думи, които разделят на две нашия живот. Всъщност ровът между двете части на съществуването ни е така незаличим, че не успявам и да повярвам напълно, че съм можел — преди — да извърша такава поредица от смайващи постъпки: да изкарам колата от гаража, да спра на един автосервиз, да налея бензин, да закарам приятеля си на гарата, да се върна в къщи в началото на следобеда, след като за два часа съм взел 125 километра, и то по абсолютно сигурен път, без да рискувам друго освен опасността от бързото каране. Колко далечно ми се вижда всичко това! И колко чудесен светът, в който сме можели да вършим всички тези неща!
Не мисля никога за него, благодаря на бога! Освен по завоите на някой спомен. Или когато се позабавя — както сега, — в описване на света преди, онзи тъй защитен, така улеснен, така детски свят.