Робер Мерл
Малвил (15)

ХII

Отсъствието на Арман бе сякаш сигнал. По прозорците отново се появиха глави. Миг по-късно всички ларокци наизлязоха на главната улица. Отчасти, защото парчето хляб и масло, което бяха изяли, бе повишило малко тонуса им, отчасти, защото поражението на Арман, наблюдавано зад прозорците, бе затвърдило самочувствието им, но поведението им се бе изменило. Обаче страхът не бе изчезнал, виждах го по крадливите погледи към Фабрьолатр, както и по това, че никой не коментираше кавгата, нито пък някой се осмеляваше да помогне на Колен или да се доближи до каруцата. Но всички говореха по-високо, с по-оживени движения. В погледите им се чувствуваше сдържана възбуда. Изкачих двете стъпала на дюкянчето на Лануай, плеснах с ръце и казах със силен глас:

— Преди да отведа двете кобили, възнамерявам да ги поупражня, като направя с тях няколко обиколки по полянката пред замъка. Понеже много дълго време никой не ги е яздил, предполагам, че ще има какво да се гледа. Ако това ви интересува, искате ли да замоля Фюлбер да ви разреши да присъствувате?

Всички ръце се вдигат едновременно в изблик на радост, която ме изненадва. Макар че времето ми е ограничено, позабавям се и наблюдавам това веселие, до такава степен по същността му го намирам за плачевно. Значи, животът на ларокци е дотолкова празен и тъжен, че перспективата да гледат някого на кон ги докарва до това състояние. Усещам в лявата си ръка една топла ръчичка. Евелин. Навеждам се.

— Върви при Кати при каруцата и й кажи, че я чакам у вуйчо й. Много е бързо.

Изчаквам Фабрьолатр да се обърне с гръб и отивам в къщата на обущаря. Няколко секунди по-късно пристига и Марсел. И той е по-весел.

— Можеш да си сигурен, че ще направиш удоволствие на хората от Ла Рок с твоя номер, Еманюел! Тук нас ни убива не само неправдата, а скуката. Нямаме работа. Хайде аз все пак поработвам нещо с моя занаят. Е, докато имам материали. Ама другите? Пимон, Лануай, Фабрьолатр? А земеделските стопани, които няма да могат да сеят преди октомври? И нито радио, нито телевизия, нито дори един грамофон. Отначало хората ходеха на църква само за да са заедно и някой да им говори. В първите дни Фюлбер замести телевизията. За жалост бързо се насищаш на онова, което ти разказва свещеникът: все същата песен. Няма да повярваш, но ние всички сме готови всеки ден да изхвърляме тора на конете от замъка. Вече дори е станало награда изхвърлянето на тора! Според мен тиранията на Фюлбер би била много по-поносима, ако ни даваше малко работа. Не знам аз. Например да се разчисти долният град, камъните да се подредят на купчини, да се съберат гвоздеите. И всичко това, видиш ли, да го вършим заедно, колективно. Защото трагичното тук е, че няма никакъв колективен живот. Нищо. Всеки за себе си. Чакаме да ни нахранят като кучета. Ако продължава така, скоро ще престанем да бъдем човеци.

Нямам време да му отговарям. Предшествувана от Евелин, която веднага се завира в краката ми, Кати се втурва подобно на вихър.

— Кати — казвам аз, — нямам много време. И няма да го губя в приказки. Склонна ли си да дойдете с Евелин да живеете в Малвил? Вуйчо ти е съгласен.

Тя се изчервява и някакво жадно изражение нахлува по лицето й. Но скоро се съвзема.

— О, виж какво, не зная — отговаря тя и навежда очи с кокетлив израз.

— Нямаш вид на очарована, Кати. Можеш да откажеш, ако искаш. Не насилвам никого.

— Не, не — казва Кати, — само дето ми е мъчно да оставя вуйчо.

— Я гледай ти! — казва Марсел.

— Щом ти е толкова мъчно — казвам аз, — тогава по-добре да останеш. Няма какво да говорим повече.

Тя разбира в този момент, че се подигравам с нея, усмихва се и ми казва с някаква селска дързост, която много повече ми харесва, отколкото неискрените й фасони до преди малко.

— Смешно ти е, нали? Бих била много доволна да тръгна с вас.

Разсмивам се наистина, както и Марсел. Той сигурно е забелязал кратките разговори и дългите погледи пред магазинчето на месаря.

— Значи, тръгваш? — питам аз. — Без много съжаления?

— Без да ти е мъчно, че напускаш вуйчо си? — пита Марсел.

И тя се смее искрено и поривисто и смехът й, като преминава от край до край по тялото й, разлюлява раменете, гърдите и хълбоците й. Гледката ми харесва и погледът ми се задържа на нея. Тя, разбира се, веднага забелязва това и като ми намигва, засилва лекия си танец.

Продължавам:

— Слушай, Кати. Не се съмняваш, че ако поискаме разрешение от Фюлбер, няма да го получим. Двете с Евелин заминавате скришом. След няколко минути хората от градчето ще отидат на полянката, за да присъствуват на един номер, който ще направя с конете. Ти няма да отидеш с тях. Ще останеш в стаята си, уж за да се грижиш за изпадналата в астматична криза Евелин. Щом всички отидат в замъка, приготвяш си куфара и куфара на Евелин, отнасяш ги в каруцата, прикриваш ги грижливо под празните чували, с които бяхме завили хлябовете. След това ще излезете през южната врата, ще поемете по пътя за Малжак и ще ни чакате на пет километра оттук, на кръстопътя за Ригурди.

— Зная го — отговаря Кати.

— Не се показвайте, преди да сте ни познали. А ти, Евелин, ще слушаш за всичко Кати.

Евелин кимва с глава, без да продума, и ме гледа с ням ентусиазъм. Настъпва мълчание.

— Благодаря ти, Еманюел — казва Кати развълнувано. — Мога ли да кажа на Тома?

— Нищо няма да му казваш. Нямаш време. Тичай с Евелин в стаята си.

И тя наистина хуква, но все пак се обръща, за да види проследявам ли я с поглед.

— Хайде, Марсел, оставям те. Не искам Фюлбер да ме види при теб. Това би те изложило.

Той ме прегръща. Излизам в коридора, но веднага се връщам обратно, изваждам от джоба си един пакет и го оставям на масата.

— Направи ми удоволствието да приемеш това. То донейде ще компенсира намалената ти дажба, когато Фюлбер забележи бягството на Кати.

На улицата ме застига висока и масивна дама, облечена в син пуловер и широки панталони. Тя има остри, къси и посивели коси, едра челюст и сини очи.

— Господин Конт — заговорва ме тя с плътен и изразителен глас, — позволете ми да се представя: Жюдит Медар, преподавателка по математика, неомъжена. Казвам „неомъжена“, а не стара мома, за да предотвратя някои неудобни положения.

Намирам, че началото е забавно и тъй като в говора й няма и сянка от тукашния акцент, питам я от Ла Рок ли е.

— От Нормандия — отговаря тя и ме хваща под ръка, която здраво притиска. — А живея в Париж. По-скоро, живеех в Париж, когато го имаше. Имам къща в Ла Рок и това стана причина да оцелея.

Нов натиск по ръката ми. Правя лекичко движение да се освободя от тази жена-викинг, но бих се заклел, че без да се усети, тя затяга още повече пръстите си по моите мускули.

— Което стана причина да оцелея — продължава тя — и да се запозная с една твърде интересна теократична диктатура.

Ето една жена, която не се оставя да бъде тероризирана от доносчиците на Фабрьолатр. При това един от тия тиквеници се влачи на по-малко от петстотин метра от нас, но нашата жена-викинг не го и поглежда.

— Забележете — продължава тя със силния си и добре артикулиращ глас, — аз съм католичка (трето натискане по ръката ми). Но не съм виждала досега подобен духовник. А какво да кажем за пасивността на нашите съграждани? Те приемат всичко! Ще речеш, че са им отнели мъжките атрибути!

Затова пък от тези атрибути тя сигурно е получила известен дял въпреки пола си. Ето я каква е: дръзко опънала панталони, с квадратни челюсти, които стърчат над високата яка на полото й, и със святкащи сини очи. На висок глас тя хвърля предизвикателства към властта по главната улица на Ла Рок.

— С изключение на един — казва тя — Марсел. Виж той, да, той е истински мъж!

Дали и на Марсел така опипва мускула на ръката? Би могла. Би имало и какво. И след шестдесет години Марсел е все още само мускули и има жени — не само неженените, — на които им харесва да се докосват до тях.

— Господин Конт — продължава тя с ораторския си глас, — казвам ви „браво“. Браво за незабавното разпределение на провизиите (натиск по ръката), единствена възможност за нас да получим дела си. И браво също така, задето излязохте насреща на тукашния есесовец (ново притискане). Не бях станала още, иначе щях да ви подкрепя.

Тя се навежда изведнаж към мене. Казвам „навежда се“, защото имам чувството, че ме надвишава с цели четири-пет сантиметра. Казва на ухото ми:

— Ако някой ден опитате нещо срещу този жалък тип, господин Конт, аз ще ви помогна.

Тя казва „ще ви помогна“ тихо, но много енергично. Като забелязва, че Фабрьолатр е почти зад гърба й, пуска ръката ми, обръща се грубо и го блъска по рамото, от което дългунестата свещ се олюлява.

— Въздух! Въздух! — казва Жюдит силно с широко движение на ръцете. — По дяволите! В Ла Рок има много място!

Извинете, госпожо — казва Фабрьолатр едва чуто.

Тя дори не го поглежда. Подава ми широката си ръка, която аз стискам, после си тръгвам с болежки в рамото. Доволен съм, че открих тази съюзница.

Слизам надолу чак до каруцата. Товаренето се извършва много бързо и е вече към края си. Краа, който бе отишъл да кълве трохи чак под краката на Лануай, се разхожда с мъдро изражение по широкия гръб на Малабар. Като доближавам, той изграква любезно, кацва на рамото ми и започва да ме закача. Тома, зачервен, напрегнат и с неспокойни очи, отправени непрекъснато към обущарницата, ме повиква настрана и ме пита:

— Какво става? Защо Кати ни напусна?

Между другото възхищавам се от това „ни“.

— Евелин има криза от астма и Кати е при нея.

— Толкова ли е необходимо?

— Разбира се, че е необходимо! — казвам аз възмутено. — Една такава криза е нещо много болезнено! Необходима е помощ.

Той навежда засрамено очи, после, като ги вдига изведнаж, сякаш в някакъв порив, ми казва с безизразен глас:

— Кажи, би ли имало според тебе някакво неудобство в това Кати да дойде да живее в Малвил при сестра си и баба си?

Гледам го. „При сестра си и баба си“ ми се струва още по-симпатично от „ни“.

— Би имало едно много голямо неудобство — отговарям му сериозно.

— Какво?

— Това, че Фюлбер забранява всякакво емигриране от Ла Рок и би се противопоставил на заминаването й. Ще трябва да я отвлечем.

— И тогава? — пита той с трепет в гласа.

— Как „и тогава“? Ти искаш да рискуваме едно скъсване с Фюлбер заради някакво момиче?

— Няма да стигнем чак дотам.

— О, как не! Представи си, Фюлбер й е хвърлил око на малката. Поискал от нея да отиде да работи в замъка.

— Още едно основание.

— Още едно основание за какво?

— За да я измъкнем от този тип.

— Виж какво, Тома, много си особен, ти не си питал Кати тя какво мисли. Може би Фюлбер й харесва.

— Сигурно не.

— Освен това всъщност ние не я познаваме. Няма и час, откакто сме я видели.

— Тя е много добро момиче.

— Искаш да кажеш: почтено?

— Да, разбира се.

— Е, щом така смяташ, това променя всичко. Аз изобщо имам доверие в твоята обективност.

Подчертавам с гласа си „обективност“. Напразен труд. При нормални условия Тома е неподатлив на хумор. Още повече сега.

— Значи, „да“? — пита той с тревога. — Ще я вземем ли?

Този път го гледам много сериозно.

— Ще ми обещаеш нещо, Тома. Да не поемаш никаква инициатива в тази работа.

Той се колебае, но нещо в тона и в очите ми навярно го кара да размисли, защото казва:

— Обещавам.

Обръщам се, разкарвам Краа, който ми се струва, че премного тежи на рамото ми и тръгвам нагоре по главната улица. В дъното голямата зелена врата се отваря и разговорите изведнаж секват.

Пръв излиза Арман със затворено и злобно лице. След него върви един много апетитен тип, когото не познавам, но за когото според описанието на Марсел се сещам, че ще е Газел. Накрая се появява Фюлбер.

Отличен актьор. Той не се задоволява да излезе. Той се явява. Като оставя на Газел грижата да затвори вратата след него, Фюлбер застава неподвижно, след което оглежда с бащински поглед тълпата. Облечен е в същия антрацитов костюм, с ризата, която му „отстъпих“, и плетената сива връзка, а на гърдите си има голям кръст, чийто крайчец е хванал между палеца и показалеца на лявата ръка, сякаш за да черпи от него вдъхновение. Слънцето хвърля блясък на шлемовидните му черни коси и очертава аскетичната маска на лицето му, където светят красиви кривогледи очи. Фюлбер не си пъчи гърдите. Обратно, държи тялото си малко назад от главата, като че ли за да покаже колко малко държи на него. Приковал очи на ларокците, той изглежда добродушен, търпелив, готов за мъченичество.

Щом вижда, че вървя нагоре към него през малката група хора, той излиза от неподвижността си и тръгва към мен, разтворил ръце и пръсти, по братски радостен.

— Добре дошъл в Ла Рок, Еманюел — казва той с красивия си плътен глас, улавя дясната ми ръка в своята десница и слага отгоре и лявата, сякаш иска да затвори някакво съкровище. — Каква радост, че те виждам! Разбира се, няма никакъв проблем — продължава той, като освобождава със съжаление пръстите ми. — Понеже Колен не е от Ла Рок, естествено, че и разпоредбите не се отнасят за него. Така че той може да си отнесе магазина.

Това той казва много бързо и небрежно, като че ли въпросът никога не е бил поставян.

— Ето я, значи, кравата — продължава Фюлбер възхитено и вдига ръце, сякаш за благословия. — Не е ли чудо, че добрият господ е създал животно, което от сено и слама да прави мляко? Как се казва тя?

— Чернуша.

— Чернушата ще ни даде обаче бяло мляко — продължава той с лек смях на духовник, на който откликват само Фабрьолатр и Газел. — Но аз виждам и твоите приятели, Еманюел. Добър ден, Колен. Добър ден, Тома. Добър ден, Жаке — казва той с доброта, но без да се приближи до тях, нито да стисне ръката им, като по този начин показва, че поставя някакво разстояние между стопанина и другарите му. Спрямо Миет и Фалвиница се задоволява с кимане на глава. — Знам също, че си ни донесъл хубави подаръци, Еманюел — обръща се към мене с овлажнели от доброта черни очи. — Хляб, месо, масло!

При всяко възклицание и двете му ръце се издигат едновременно във въздуха.

— Двата месени хляба и маслото са подаръци — отговарям аз с ясен глас. — Но не и месото. Ела да видиш, Фюлбер.

Тръгвам пред него към магазинчето на месаря.

— Както сам виждаш, не е малко. Половината е от едно теле. Казах на Лануай да не чака за разсичането му, понеже денят, изглежда, ще е горещ, а няма вече хладилници.

Продължавам:

— Колкото до хляба и маслото, пак повтарям, това са подаръци. Но не и месото. За месото Малвил очаква от Ла Рок захар и сапун.

Три неща най-малко не се харесват на Фюлбер в това слово: наричам го Фюлбер в неговите владения. Разсичането на телето е вече непоправимо. И искам от него бакалски стоки. Но той не издава с нищо недоволството си. Възхищава се сладостно от телето.

— Това е първото прясно месо, което ще ядем след бомбата — казва той с хубавия си глас на баритон, като оглежда с тъжния си поглед мен, другарите ми и все така смълчаните ларокци. — Радвам се заради всички тук. Колкото до мене, както знаеш, Еманюел, аз съм с много малко нужди. Не се съмняваш, че човек в моето състояние, с единия крак в гроба, не може да изяде много нещо. Но от друга страна, докато съм жив се считам отговорен за нищожните резерви в Ла Рок и ти ще ме извиниш, че и към теб ще проявя пестеливост.

— Подаръците са си подаръци — отговарям аз хладно. — Но трампата си е трампа. Ако и за в бъдеще ще има размяна между Малвил и Ла Рок, изплащането не трябва да бъде недостойно. Струва ми се, че не е прекалено да искам десет кила захар и петнадесет пакета прах за пране срещу половината теле.

— Ще видим, Еманюел — казва Фюлбер кротко. — Не зная колко захар ни е останало (виждам го как стрелва с поглед Газел, който се готви да отговори), но ще направим и невъзможното, за да те задоволим, най-малкото да те задоволим поне приблизително. Ти вече си разбрал, че ние тук живеем в пълна нищета. Нищо общо, разбира се, с изобилието, което цари в Малвил. (Тук той поглежда енориашите си съучастнически.) Трябва да ни извиниш, Еманюел, ние не можем дори да ви поканим на обяд.

— При всички случаи смятах да замина, щом получа конете, пушките и бакалията — отговарям аз. Е, не съвсем. Преди да замина, ще трябва все пак малко да поупражня кобилите.

Въвеждам го в течение на проекта ми за полянката.

— Чудесно! — възкликва Фюлбер, съблазнен веднага от мисълта да играе ролята на добрия принц, без това да му струва нещо. — За жалост имаме много малко развлечения в енорията. Номерът ти ще е добре дошъл, Еманюел, особено щом не е прекалено опасен за тебе. Добре тогава, да вървим — казва той с щедро движение на двете си ръце, за да привлече към себе си паството си. — Да не губим време, понеже бързаш. Но не виждам Кати — продължава той, докато по един негов знак Газел и Арман отварят широко двете крила на портата, а ларокци пристъпват по алеята на замъка малко по-оживени, но без да повишават гласа си.

— Евелин има криза и Кати се грижи за нея — казвам аз, — току-що чух някой да казва.

И за да му попреча да се спре, пристъпвам по алеята с бързи крачки.

Искам да запазя конете за най-накрая, затова моля Фюлбер да ми предаде пушките, патроните и бакалията. Фюлбер ме оставя на грижите на своя викарий, като преди това му предава връзката с ключове и му казва тихо няколко думи. Жаке и Колен вървят подир мене с два големи чувала.

Не знам дали при прочутата двойка американски комици Лаурел е дебелият, а Харди — дребният, но Газел ми напомня по-слабия. Той има като него дълъг врат, слабо лице, заострена брадичка, изпъкнали очи, глуповато изражение. Обаче за разлика от двойника си посивелите му коси не са щръкнали, а много добре вчесани, с букли, навити на маша, както на сестрите ми. Раменете му са тесни, кръстът — тънък, бедрата широки и е загънат със съвършено чиста бяла престилка на санитар, която е пристегнал не на височината на пъпа, както би направил всеки мъж, а много по-високо. Гласът му не е нито мъжки, нито женски, а среден.

Вървя до него по мраморните плочи на един безкраен коридор в замъка.

— Газел — казвам му, — доколкото разбрах, Фюлбер има намерение да те ръкоположи свещеник.

— Не, не точно така — отговаря Газел с особения си глас. — Господин свещеникът възнамерява да ме представи за избор от вярващите в Ла Рок.

— И да те изпрати в Малвил?

— Ако ме искате — отговаря Газел със смирение, което — твърде любопитно! — не прозвучава никак фалшиво.

— Ние нямаме нищо против тебе, Газел. От друга страна, предполагам, че ще ти бъде мъчно да напуснеш замъка на Ла Рок и къщичката си в града.

— Да — отговаря Газел с учудваща искреност. — Най-вече къщичката.

— Добре — продължавам аз, — няма да стане нужда да я напускаш. В неделя вечер бях избран единодушно за абат на Малвил от тамошните вярващи.

Зад себе си чувам късо изсмиване и предполагам, че това е Колен, но не се обръщам. Газел обаче се спира и ме гледа с изпъкналите си очи. Те изглеждат вечно учудени поради изпъкналостта, както и поради необичайното разстояние, което разделя веждите от клепачите. Това негово устройство му придава глупашки израз, израз, който е измамен, защото той не е глупав. Също така забелязвам отстрана на дългата му шия някакво подуване. Мисля, че това е начало на струма и съм изненадан, защото обикновено старите жени в нашия край страдат от това заболяване. Във всеки случай, изглежда, че нито една от жлезите на горкото момче не функционира нормално.

— Казахте ли на господин свещеника? — пита Газел с тъничкия си глас.

— Не съм имал още случай.

— Защото на господин свещеника ще му стане много неприятно — казва Газел и пак тръгва до мен по коридора.

Това, предполагам, ще рече, че на него никак не му е неприятно. Перспективата да напусне Ла Рок и да не може всяка сутрин да търка един и без това чист дом, изглежда, му се е виждала ужасна. Всъщност Газел не е неприятен. Кротък маниак, който боготвори своя свещеник, мечтае да влезе в рая непорочен с хубавите си букли, бялата си неопетнена престилка, добре излъсканата си душичка и стигнал един път там, да се приюти веднага в скута на Дева Мария. Безобиден. А може би не. Не съвсем безобиден, тъй като е приел да има господар като Фюлбер и си затваря очите пред неправдата.

Вратата на избата е двойно заключена и Газел изтегля резето. Там Фюлбер е струпал съкровищата, измъкнати от Ла Рок по пътя на убеждението. Избата е разделена на две. Там, където се намираме, са несъестните продукти. В друга част, разделена от първата с врата с огромен катинар — бакалията, колбасите, виното. Там Газел не ме оставя да вляза. Онова, което виждам, е от двата кратки погледа при влизането и излизането му.

В първото мазе пушките са наредени в преграда, а на една полица по цялата й ширина са подредени най-грижливо мунициите.

— Ето — казва Газел с безизразния си глас. — Избирай.

Смаян съм от такава щедрост. Веднага разбирам, че тя се дължи на невежеството и на Фюлбер, и на Газел, но с нищо не издавам учудването си и гледам Газел, за да не му позволя да прави коментарии. Изброявам единадесет пушки — повечето селски ловни пушки — и в тях, блестящ като чистокръвен жребец всред скромни кранти, виждам великолепен спрингфилд, който Лормио навярно е купил, за да участвува в някакво елегантно сафари. Скъпо оръжие, способно да убие бивол на сто и петдесет метра (с двама-трима скрити добри стрелци, които да заместят несръчността на клиента). Не го вземам веднага, най-напред проверявам мунициите. От съответния калибър има, и то в голямо количество. Другите две ги избирам бързо: една дълга двадесет и две калибрена двуцевна пушка, която навярно е принадлежала на сина Лормио, и най-добрата от двуцевните ловни пушки. И за тях има муниции в изобилие. Те биват настанени на дъното на чувала, в който прибирам трите оръжия, като замолвам Жаке да го завърже, за да не се удрят едно о друго по време на пренасянето. След това Газел взема втория ни чувал и като ни замолва да останем, където сме — „такова е правилото“, казва той за извинение, влиза сам при хранителните стоки и след малко излиза, като ми подава чувала пълен.

Малко по-късно в бокса при конете имам с Арман известни трудности. Двете кобили, чиито особености ще обясня по-късно, изглежда, не бяха яли много зоб от деня на събитието. Защото ги намирам отслабнали като хрътки, на това отгоре мръсни и тъй като не искам да яздя толкова изцапани животни, известно време ги чистя и четкам под бледия поглед на Арман. Той не се отделя от мен нито крачка, но без да ми помага. Намесва се едва когато ме вижда, че се запътвам към седларницата, избирам две седла и ги слагам едно връз друго на междинната преградка.

— А какво ще правиш с тия седла? — пита ме той надменно.

— Ще оседлая кобилите естествено.

— А, не! — каза той. — Не съм съгласен! Наредено ми е да ти дам кобилите, не и седлата. Или пък ще ги върнеш тук, като изкараш номера си.

— Е как искаш да отведа конете в Малвил? Без седло? Такива коне!

— Виж, това ми е все едно. Да си донесъл екипировка.

— В Малвил имам седла за конете, които са ми останали, но за тези не.

— Толкова по-зле.

— Ама, Арман, не оставям Ла Рок без нищо. Остават ви три седла за трите скопци.

— Ами като се износят? С какво ще се подменят? Още повече, че ти не взе най-лошите. Седла от Ермес, които ходихме да купуваме в Париж с дядо Лормио! Двеста хиляди франка всяко. А, не си се излъгал! Имаш вярно око! Аз също!

Не отговарям. Продължавам да трия с чесалото едната от кобилите. Не прилича на Арман да взема присърце интересите на господаря си, та бил той Лормио или Фюлбер. Какво се крие зад тази съпротива? Дребно отмъщение заради магазина на Колен ли?

— Не виждам защо толкова се престараваш — казвам му след малко. — Фюлбер не дава пет пари за седлата.

— Напълно съм съгласен — отговаря Арман. — Фюлбер, щом нещо не е за плюскане, не е познавач. Но от друга страна, ако му кажа: „Внимавай, седлата не бива да се дават, те струват двеста хиляди франка всяко“, можеш да си сигурен в едно: че няма да ги получиш. Във всеки случай не даром.

В това слово различавам две неща: най-напред се подава ушенцето на някакво изнудване. После, пълна липса на уважение от страна на Арман към техния свещеник. Което ме кара да предполагам някаква тайна подялба на властта между двамата мошеници, следвани, но на разстояние, от Газел и Фабрьолатр, които обаче нямат думата.

— Виж какво, Арман — казвам аз, като се изправям в едната ръка с четката, а в другата с чесалото, — ти няма да отидеш да кажеш това на Фюлбер!

— Хич няма да му мисля!

— Нямаш интерес да го направиш.

— Нямам и да не го направя.

Дойдохме си на думата! Усмихвам му се лекичко, за да му покажа, че съм разбрал и съм готов на някаква жертва. Но нищо не последва. Продължавам да четкам кобилата. На бялата й козина здравата са се отразили дългите ни преговори. Би могла да се състезава с престилката на Газел.

Опрял лакти на ниската преграда, Арман ме гледа: белите му клепки примигват над бледите му очи.

— Хубав златен пръстен имаш — казва най-после той.

— Искаш ли да го премериш?

Изваждам пръстена от безименния си пръст и му го подавам. Той го слага, като издава с лакомо изражение дебелите си устни, и след като опитва, успява да го нахлузи на малкия си пръст. След това поставя ръката на ръба на преградката и потъва в съзерцание. Аз веднага оставам четката и чесалото и започвам да оседлавам кобилите. Не разменяме никакви думи.

Двете кобили аз ги бях купил от един каскадьор, който навярно бе прекъснал да работи. Едната се наричаше Моргана, другата — Мелюзина^[1]: две жалки имена, които обаче сигурно са били ефектни на един афиш. И двете непорочно бели, с дълги опашки и с гъста грива.

Господин Лормио ги видя у мен и ги поиска заедно с трите скопени коня англо-арабска порода. Напразно го увещавах, че това са животни за цирк или за кино, тоест — опасни за оня, който не знае как да се отнася с тях. Той се заинати и какъвто си беше арогантен, остави на мен да реша: или петте коня, или нищо. Отстъпих. Така се казва: той плати добра цена.

Мислех, че на Лормио ще му дотегне да държи в конюшнята си животни, на които да не посмее да се довери. Нищо подобно. Те му донесоха слава. През лятото на 76 година той замоли два пъти Биржита да ги поязди пред гостите му. Плати й по двеста франка за всеки сеанс. Вярно е, че номерът включваше и падане. Но за такава цена Биржита, която не беше безкористна, би падала всеки следобед.

Жителите на Ла Рок се бяха наредили на терасата на замъка, когато пристигнах на полянката, като водех Моргана, а след мен Арман с Мелюзина. Приближих се и ги предупредих, ако падна, да не мърдат и да не викат. Излишно предупреждение. Днес аз замествах телевизията и ларокци бяха изпаднали вече напълно в блажената пасивност на зрители. Сърцето ми се сви от детинската им радост, прибавена към мършавостта им и крадливите погледи, които не преставаха да хвърлят към Фюлбер — сякаш се чувствуваха почти виновни, задето се забавляват.

Денят на събитието бе опърлил, но не и унищожил тревата на поляната и аз направих пеш с Моргана две обиколки по тази „рогозка“. Не беше лоша, тъй като дъждът бе размекнал земята, но не толкова, че да я направи шуплива. Яхнах кобилата и направих две обиколки раван, после една трета — с цяла поредица преобръщания, за да се уверя, че Моргана не е забравила нищо от дресировката си. Започнах четвъртата обиколка и дадох на Моргана знак или по-скоро знаците на нейния номер. Притиснах крака до хълбоците й, взех юздите в лявата ръка и изведнаж, като я стиснах още повече, вдигнах в същото време дясната си ръка напред: тогава Моргана започна да извършва великолепна поредица от скокове, които създаваха у зрителя впечатление, че тя иска да ме свали от седлото. Всъщност тя само ми се подчиняваше. И макар че бях силно разтърсван, не рискувах нищо опасно дори в момента, когато размахвах отчаяно във въздуха дясната си ръка, сякаш се задържах с най-голяма мъка на гърба на някакъв див кон.

Направих три поредици скокове, прекъсвани от периоди на спокоен ход, и след една обиколка раван слязох от кобилата.

Заобиколен от двете страни от Фабрьолатр и Газел, Фюлбер, който бе седнал на първия ред, благодушно разположен, опрян на каменната балюстрада, ми извика едно кратко „браво“ и направи движение, като че ли ръкопляска. Тогава стана нещо неочаквано. Фюлбер бе удавен в ентусиазма на ларокци. Те ръкопляскаха оглушително и продължаваха настойчиво да аплодират дълго, след като той бе прекратил учтивото си движение. Бях зает да оправям стремената на Мелюзина и проточих работата, като крадешком наблюдавах Фюлбер. Беше блед, със стиснати устни, неспокоен поглед. Колкото повече продължаваха ръкоплясканията — всъщност напълно несъответствуващи на краткия спектакъл, който бях дал, толкова по-силно навярно му беше впечатлението, че аплодисментите бяха срещу него.

Възседнах Мелюзина. С нея работата беше друга. Номерът се състоеше в падане. Какво красиво и добро животно е тая Мелюзина! И колко пари е докарала сигурно тя на своя каскадьор при снимането на някой филм, когато се е строполявала под неприятелските куршуми. Подготовката продължи доста дълго. Всичките й мускули трябваше да се затоплят, за да може тя да падне безопасно. Щом я почувствувах разгорещена, освободих краката си и кръстосах стремената пред седлото. После направих един възел на юздите, за да ги скъся и да попреча на Мелюзина да се спъне в тях при падането. Като свърших, пуснах я в галоп. Бях решил, че падането ще стане при завоя, преди най-близката права линия на замъка, и в момента, когато започваше завоят, дръпнах юздата отдясно и наведох тялото си на другата страна, което естествено я накара да загуби равновесие. Тя се строполи, поразена от неприятелската стрелба. Плъзнах се над врата й и се изтърсих на бойното поле. Чу се едно „ох!“ от изненада, после едно „ах!“, когато скочих на крака. Мелюзина през това време лежеше просната на хълбок, сякаш умряла на място, с полегнала на земята глава и затворени очи. Доближих се до нея, вдигнах поводите и изцъках с език: тя веднага се изправи.

Извърших само две падания и тъй като второто не беше от най-нежните, реших, че съм оставил достатъчно време на Кати и достатъчно съм развличал ларокците. Слязох от кобилата и не без лукавство, нито без известно предизвикателство подадох юздите на Арман, който от честолюбие ги пое. Тъй като вече държеше Моргана и двете му ръце се оказаха заети.

То бе някакъв делириум. Ръкоплясканията надминаха по сила — бих казал дори по преднамерена буйност — аплодисментите, които бяха поздравили първия ми номер. И отчасти защото виждаха, че Арман временно е неутрализиран, отчасти защото спортният ентусиазъм бе за тях удобно алиби, жителите на Ла Рок се втурнаха надолу по стълбата, нахлуха по поляната и ме заобиколиха, като ме поздравяваха. Фюлбер остана сам на терасата, заобиколен от Газел и Фабрьолатр — смешна и изолирана групичка. Наистина, Арман бе на насипа, но той бе извънредно зает с двете животни, пощурели от внезапното движение на тълпата напред, бореше се с тях и бе с гръб към мене. Насърчени от объркаността му, ларокци, незадоволени от аплодисментите, започнаха да скандират името ми, сякаш бях обект на плебисцит. Като се стараеха да не ги види Фюлбер — неподвижен и ням на терасата, но с внимателни и пълни със светкавици очи, — някои дори извикаха преднамерено: „Благодарим за делбата, Еманюел!“ Във въздуха се носеше нещо скрито бунтовно, което ме порази. Помислих да се възползувам от него и да сваля начаса властта на Фюлбер, но Арман беше въоръжен. За ездата бях поверил пушката си на Колен, който бе зает в разговор с Анес Пимон. Тома се бе вглъбил в мислите си. А никъде не виждах Жаке. Мислех също и продължавам да мисля, че тези неща не се импровизират. Освободих се от тълпата и се запътих към Фюлбер.

Тогава той слезе насреща ми по стълбата на терасата, последван от Газел и Фабрьолатр; хлътналите му и властни очи бяха спрени не на мен, а на ларокци, които ме заобикаляха и акламираха една секунда преди това и които сега, с доближаването му, замлъкваха и се отдръпваха. Той ми изказа студено поздравленията си, но без да ме гледа, тъй като очите му бяха презаети да шарят тук-там сред жителите на Ла Рок, за да върнат паството в правия път. Колкото и противен да ми беше, трябва да кажа, че се възхитих от спокойствието и надмощието му. Той ме придружи мълчаливо до вратата на замъка, но не по-надалеч. Човек би рекъл, че му е противно, ако отиде по-нататък, а аз си тръгнах, да се намери сам сред енориашите си.

При сбогуването благостта му бе изчезнала. Не бе много щедър на добри думи и не ме покани пак да му отида на гости. След като и последният ларокец излезе и конете бяха отведени от Колен, зелената врата се затвори зад него, Газел, Фабрьолатр и Арман. От това заключих, че енорийският съвет ще се събере веднага, за да види как по-бързо да овладее паството.

Жаке бе тръгнал преди нас и ни чакаше с каруцата и Малабар вън от градеца, тъй като се бе побоял от възбуждението на жребеца в присъствието на двете кобили всред тълпата по тясната улица. Когато минавахме през южната врата, забелязах на стената на една от двете странични малки кръгли кули пощенска кутия на ПТТ. Тя бе изгубила хубавия си жълт цвят и дори нямаше вече никакъв цвят, тъй като бе олющена и почерняла, а надписът бе изтрит.

— Виждаш ли — каза ми Марсел, който вървеше до мене, — ключът е още там. Бедният раздавач е бил овъглен точно в момента, когато е щял да вади пощата. А металът на кутията сигурно е бил нажежен до червено, но в края на краищата все пак е издържал.

Той завъртя ключа в ключалката. Вратичката се отваряше и затваряше чудесно. Дръпнах Марсел насреща и го поведох по пътя за Малжак.

— Извади ключа и го пази. Ако има нещо да ти съобщавам, ще накарам да го пуснат в тази кутия.

Той кимва и аз поглеждам приятелски черните му умни очи, тръпнещата брадавица на върха на носа му и огромните му рамене, напълно безсилни да го закрилят от тъгата, която виждам, че се промъква в него. Говоря му още няколко минути. Зная колко сам ще се почувствува в къщи без Кати, без Евелин, с не твърде привлекателната перспектива да се справи през следващите дни с неприязънта на Фюлбер и с намалените дажби. Не успявам обаче да се съсредоточа напълно. Твърде много мисля за Малвил и бързам да си отида. Без стените на Малвил около мен се чувствувам уязвим като рак-пустинник без черупката си.

Докато разговаряме, очите ми оглеждат хората, които ни заобикалят: всичките останали живи от Ла Рок без изключение, включително и двете бебета, едното — на Мари Лануай, жената на младия месар, и другото — на Анес Пимон, Миет, която тича от едното към другото в пълен екстаз, докато Фалвиница, изтощена от толкова приказки, издърдорени насам-натам в градчето, се е вече настанила в каруцата с Жаке, който задържа с все сили неспокойния и цвилещ Малабар.

На ясното обедно слънце ларокци изглеждат щастливи, че са излезли за няколко минути вън от потискащите ги стени. Забелязвам обаче, че дори и в отсъствието на Фабрьолатр те не се отпускат в никакъв коментар нито за техния добър пастир, нито за разпределението на храните, нито за поражението на Арман. Предполагам, че Фюлбер е успял чрез множество дребни подлости и пресметливи издайничества да внесе сред тях атмосфера на мнителност, недоверие и несигурност. Забелязвам, че те дори не смеят да се приближат до Жюдит, Марсел и Пимон, като че ли религиозната власт бе наложила възбрана върху тях. И мен самия — сякаш студенината, която ми показа Фюлбер на тръгване, бе достатъчна, за да направи опасно общуването с мен — те вече не ме заобикалят както на полянката. А след малко, когато извиквам „довиждане“ на всички, дума, която Фюлбер така се пазеше да ми каже, те не ще посмеят да ми отговорят нито с движение, нито с думи, а с очи, отдалече. Ясно: озаптяването вече е започнало. Те чувствуват отлично, че Фюлбер ще ги накара да платят скъпо онази справедлива подялба. И след като току-що са нагълтали моя хляб и моето масло, малко остава да ми се сърдят за него.

Поведението им ме натъжава, но не им се сърдя. В робството има някаква ужасна логика. Слушам Марсел — Марсел, който остава при тях, за да ги защищава! — на когото никой вече в Ла Рок не говори освен Пимон и Жюдит. Последната е дар божи! Тайна съветница на революцията! Нашата Жана д’Арк — само дето не е девствена, по тази точка тя държи да „предотвратява някои неудобни положения“. Навярно е забелязала тъгата на Марсел, защото изниква до него и начаса хваща ръката му, която той й предоставя, струва ми се, с подчертано удоволствие, тъй като черните му очи оглеждат с благодарност едрите размери на жената-викинг.

Пимон ми се вижда не толкова подложен на остракизъм. Той разговаря с двама мъже, които приличат на земеделски стопани. Търся с поглед Анес. Ето я. Колен, който е поверил Моргана на нервния и мълчалив Тома и който с голяма мъка задържа Мелюзина, намира все пак начин да продължи някакъв много оживен разговор. Някога ние бяхме съперници. Той доброволно се оттегли, после, както казва Расин, „пренесе другаде сърцето си“. Така че, когато и аз се отдръпнах, Анес се бе оказала без ухажори, след като бе имала двама. От което можеше да озлобее, ако бе способна на злоба. Забелязвам, че проявява доста любезности към Колен, като същевременно се пази от Мелюзина, а Миет се възползува от разсеяността й, за да гали бебето й. Странно нещо, не изпитвам никаква ревност. Вълнението, преживяно при новата ни среща, вече е изчезнало.

Оставям Марсел, доближавам се до Тома и тихо му казвам:

— Ти ще яхнеш Моргана.

Той ме гледа, после уплашен поглежда Моргана.

— Ти си полудял! Не искам след всичко, което видях!

— Видял си само цирк. Моргана е самото благоразумие. Обяснявам му с две думи какви сигнали не трябва да дава и тъй като Малабар не може вече да бъде задържан, поемам поводите на Мелюзина от ръцете на Колен, яхвам я и вземам малко преднина, последван веднага от Тома. Щом стигаме до първия завой, тръгвам рава̀н, тъй като се страхувам Малабар да не тръгне много бързо, ако изгуби от погледа си кобилите. Тома веднага идва редом с мене и без да каже нито дума, ме поглежда със сурово лице.

— Тома?

— Да? — отговаря той със сдържан плам.

— На следния завой ще тръгнеш с Моргана в галоп и ще вземеш преднина. На пет километра има един каменен кръст. Ще ме чакаш там.

— Пак тайнственост — отговаря Тома без настроение, но все пак пришпорва лекичко Моргана. Тя потегля веднага с добре смазана походка.

— Тома!

— Да? (Все така е в лошо настроение и не ме поглежда.)

— Ако видиш нещо, което да те изненада, спомни си, че си на Моргана и не вдигай дясната си ръка. Ще се намериш на земята.

Той ме разглежда смаяно, после разбира. Лицето му веднага светва и забравяйки страха си от Моргана, се впуска в галоп. Лудньо! По чакълената настилка! Да беше поне тръгнал по долната страна на пътя!

Възпирам Мелюзина. На петнадесет метра зад мене Малабар започва леко да слиза и не е сега моментът да го карам да тича много бързо. Не съм недоволен, че съм сам; така ще помисля за нашето кратко посещение в Ла Рок. Само на петнадесет километра от Малвил. Друг свят. Друг начин на организация. Долният град, който скалата откъм север не е закриляла или недостатъчно е опазила, разрушен изцяло. Трите четвърти от населението — унищожени. Нито сянка от колективен живот, както така добре го бе видял Марсел. Глад, безделие, тирания. А освен това — несигурност. Зле пазена крепост въпреки добрите й защитни възможности. Оръжие в достатъчно количество, но което не смеят да раздадат. Най-богатата земя в кантона, но чиито плодове ще бъдат разпределени несправедливо. Нещастно, изгладняло и разединено градче със средни шансове да оцелее.

Не се боя вече от ларокци. Сега знам, че Фюлбер никога няма да ги накара да излязат срещу мен. Обаче за тях се боя, жал ми е. И в този момент, като повдигам тялото си в такт с полюляването на Мелюзина, вземам решение да им помогна с всички сили през следващите седмици и месеци.

Погледът ми попада на юздите; учудвам се, че на ръката ми няма пръстен. Спомням си за сцената в бокса. Какъв глупак е тоя Арман! Все едно да му дадеш едно камъче! Като че ли златото, придобито след деня на събитието, имаше някаква стойност! Не сме вече в тоя стадий или ако щете, още не сме стигнали до него. Върнали сме се на един много по-примитивен етап от оня на скъпоценния метал: етапа на размяната. Епохата на бижутата и на парите е още много, много далеч пред нас: може би внуците ни ще живеят в нея. Ние — не.

Мелюзина наостря уши, оживява се и на следващия завой един съвсем малък силует се изправя насред пътя, на няколко метра от нас, с коси, озарени от слънцето. Спирам кобилата.

Знаех си, че ще те посрещна — казва Евелин и приближава безстрашно насреща ми; изглежда съвсем дребничка и крехка до мощния кон. — Ония двамата ги оставих. Целуват се. Много важно! Като че ли не съществувам!

Смея се и слизам от коня.

— Ела, ще отидем при тях.

Качвам я отпред на седлото, където тя наистина заема съвсем мъничко място.

— Хвани се с две ръце за седлото.

Яхвам отново кобилата и прехвърлям поводите от двете страни на телцето й. Главата й не стига дори до брадата ми.

— Облегни се на гърдите ми.

Подкарвам отново Мелюзина в тръс и чувствувам, че Евелин трепери.

— Как е?

— Страх ме е мъничко.

— Облегни се още повече. Не се стягай! Отпусни се!

— Много подскача.

— Не можеш да паднеш, ръцете ми са като две прегради.

Размествам се, за да я хвана още по-здраво: двеста-триста метра изминавам в мълчание.

— Добре ли е сега?

— О, да! — казва тя с променен, звънлив глас. — Чудесно е! Аз съм годеницата на владетеля и сега той ме отвежда в замъка си.

Сигурно го е измислила, за да премахне страха си. Като говори, тя обръща глава към мен и аз чувствувам дъха й на врата си. След малко продължава:

— Ти би трябвало да превземеш Ла Рок и Курсьожак.

— Как да ги превзема?

— С оръжие в ръка.

Този израз сигурно е спомен от последния й урок по история. Последният. Завинаги.

— И какво би променило това? — питам аз.

— Ще пронижеш с меча си Арман и свещеника и ще станеш крал на страната.

Смея се.

— Ето програма, която напълно ми подхожда. Особено „пронизването с меча“.

— Значи, ще го направиш! — пита Евелин, обръща се и ме гледа с тържествен поглед.

— Ще си помисля.

Мелюзина започва да цвили, Малабар, който препуска здравата на тридесет-четиридесет метра зад нас, й отговаря, а пред нас на завоя се откроява Моргана, опряна безцеремонно на главата на Тома, който страстно целува Кати.

— О, колко са смешни тримата — казва Евелин.

— Еманюел, мога ли да взема Кати на седлото зад мене? — пита Тома, който ме гледа с празни очи.

— Не, не можеш.

— Но ти си взел Евелин на Мелюзина.

— Това не е същата тежест. Не е същият обем, нито е…

Щях да кажа: „нито е същият ездач“, но се сдържах заради Кати. В този момент пристигна силно възбуденият Малабар и тъй като Жаке от каруцата не е достатъчен, налага се Колен да слезе, за да го държи, докато Кати се качи до старата майка. Жителите на Блатото се радват, но не са учудени, тъй като на тръгване от Ла Рок Миет е открила скритите под чувалите куфари и като ги отворила, познала вещите на сестра си.

— Ела, Тома — казвам аз, — да тръгнем напред. Малабар ще стане неудържим, ако сме наблизо.

Когато преценявам, че преднината е достатъчна, тръгваме ходом.

— Еманюел — казва ми Тома задъхано, сякаш е тичал, — Кати би искала утре да ни ожениш.

Гледам го. Никога не е бил толкова хубав. Гръцката статуя, вътре в която е живял досега, е оживяла. Огънят на живота изтича от очите му, от ноздрите му, от полуразтворените му устни. Повтарям недоверчиво:

— Кати ли иска да ви оженя?

— Да.

— А ти?

Той ме гледа слисано.

— И аз също естествено.

— Не е толкова естествено. Все пак ти си атеист.

— Ако почнеш така, не си истински свещеник — отговаря ми той язвително.

— Не се заблуждавай — казвам му веднага. — Фюлбер не е истински, защото лъже. Аз — не. Не съм самозванец. Битността ми на свещеник се гарантира от вярата на хората, които са ме избрали. Аз съм израз на тяхната вяра. Ето защо гледам най-сериозно на религиозните ритуали, които те очакват от мене.

Тома ме гледа зяпнал.

— Но и ти — казва той след малко, — и ти не си вярващ.

Отговарям му сухо:

— Никога не сме разисквали моите религиозни чувства. Във всеки случай в какво вярвам и в какво не вярвам няма никаква връзка с истинността на моите задължения.

Мълчание, след което той ми казва с треперещ глас:

— И ще откажеш ли да ни ожениш, защото съм атеист?

Извиквам:

— Ама не, разбира се, съвсем не. Твоята женитба е валидна от обстоятелството, че ти я желаеш. Съюзът ви се създава от твоята и Катината воля.

След малко продължавам:

— Така че можеш да бъдеш спокоен: ще ви оженя. Това е лудост, но ще ви оженя.

Той ме гледа скандализиран:

— Лудост ли?

— Разбира се. Ти се жениш, защото Кати, вярна на възгледите на предишния свят, не се вижда иначе освен омъжена, дори и да няма намерение да остане вярна.

Той изтръпна и така силно дръпна юздите, че Моргана се спира. И Мелюзина веднага спира.

— Питам се какво те кара да говориш така.

— Нищо, моля ти се. Просто предположение.

Докосвам с пети слабините на моята кобила. Същото прави и Тома.

— И според тебе това е лудост, защото щяла да ми изневерява? — казва Тома не толкова с ирония, колкото със страх.

— При всички случаи е лудост: знаеш какви са възгледите ми. Едноженството няма място в колектив, където има две жени за шестима мъже.

Настъпва мълчание.

— Обичам я — казва Тома.

Ако не държах поводите, щях да вдигна ръце към небето.

— Но и аз я обичам! И Мейсоние! И Колен! И Пейсу, щом я види!

— Не го схващам в този смисъл — казва Тома.

— Напротив! Точно в този смисъл го разбираш! Още повече, че няма и два часа, откакто я познаваш.

Чакам отговора му, но ето че един път този голям любител на спорове няма желание да спори.

— Накратко — казва той високомерно, — ще ни ожениш ли, или не?

— Ще ви оженя.

Той ми казва едно сухо „благодаря“ и се затваря като мида. Гледам го. Но той няма желание да говори. Ще му се преди всичко да бъде сам и да мисли за своята Кати, тъй като Малабар му пречи да бъде близо до нея. По лицето му виждам някакво озарение, което излиза от всичките му пори. Развълнуван съм от това вътрешно изливане на чувства. Завиждам на моя млад Тома и същевременно малко го съжалявам. Сигурно не е познавал много момичета, та една Кати да му направи толкова силно впечатление. Нека му оставим тия щастливи минути. Твърде рано ще го заболи сърцето. Притискам Мелюзина и минавам пред Тома под предлог, че подкарвам кобилата встрани на пътя. Той тръгва зад мене.

Около час не се чува друг шум освен глухият тропот от копитата на кобилата по пръстта, а зад нас — на различно разстояние сухото тракане на копитата на Малабар по чакъла на пътя и грохота на каруцата.

Защо сърцето ми започва да бие като лудо всеки път, когато се завръщам в Малвил? На петстотин метра от входната кула пред мен се изпречва Пейсу с пушка през рамо, на физиономията му е разляна широка усмивка. Спирам.

— Какво правиш тук? Какво е станало?

— Само хубави работи — отговаря той и усмивката му става още по-широка.

После добавя тържествуващо:

— Житото при Ле Рюн поникна!