Ангелина Терзиева
Към читателя

„Малвил“ не е роман в общоприетия смисъл на думата и ти, читателю, ще останеш разочарован, ако очакваш да намериш в него обичайната любовна интрига, психологически конфликти или умопомрачителни страсти.

„Малвил“ е своеобразен дневник на човек, преживял трагедията на термоядрен взрив и оцелял по чудо заедно с неколцина свои приятели; повествование, в което се преплитат спомени за живота преди и преживелици след събитието; разказ на човек от двадесетия век, притежавал всичко, което една напреднала цивилизация може да даде, и озовал се след мигновеното и пълно унищожение на тази цивилизация в условия на нулев стадий на култура.

„Малвил“ съдържа същевременно дискретно предадена изповед на една чувствителна, нежна и богата душевност, надарена с тънки струни и отекваща на всяка тръпка на човешко страдание, на всяка неправда, на всякаква проява на „дивачество“ и първобитност, душевност, болезнено поразена от Нищото — дело на човешка ръка.

Тази книга се чете бавно, също така, както съкровеният задушевен разговор изисква търпеливо изслушване и мълчалива съпричастност.

Но „Малвил“ далеч не е само това. И авторът не би бил Мерл, ако се беше задържал изключително в рамките на дневника, изповедта, съкровения разговор, а и необикновеният сюжет в никакъв случай не позволява затваряне в сферата на личното. И този път писателят-комунист Робер Мерл, познат на българската културна общественост от преведените у нас други негови творби^[1], се е спрял по обичая си на един от най-важните проблеми на нашето съвремие, всъщност на най-навременния, на въпроса, стоящ днес тревожно пред хората от цялата планета и който гласи: как да запазим човечеството от смърт?

Онова, което прави преди всичко силно впечатление и веднага насочва вниманието в посока на авторовия замисъл, е съвременността на темата. Не е нужно да се питаме защо Мерл ситуира събитието — както той го нарича, — тоест избухването на бомбата именно през пролетта на 1977 година, когато поради „неволно натискане на копчето“, техническа неизправност или политическо безумие — това никой никога няма да узнае, — човечеството загива и само тук-там остават зашеметени от безбрежността и от непоправимостта на катаклизма малки групи люде — жалки и безпомощни островчета по опожарената Земя. Годината 1977 е само пътен знак, предупредителен белег за правителствата днес — не „утре“, не „някой ден!“ — знак за опомняне, за изтрезняване, за осъзнаване на неизмеримостта на надвисналата беда.

Натам ни води цялото доста подробно описание на двата живота на Еманюел Конт: първият — детство, юношество, младост, първи стъпки в зрелостта — значително по-дълъг, но предаден сравнително накратко, ретроспективно, под формата на картини, образи, срещи, вълнения, чувства, спомени за сърдечни привързаности, за политически страсти, за партизански борби в съвременна Франция, в които героят се вкопчва като в опорни точки, за да „намери себе си“ след събитието, тъй като настоящето унищожава със страшната си и невероятна реалност действителността на миналото; вторият му живот, една година — миг от вечността, вечност по всеобхващащата обемност на преживяванията, обхваща трите четвърти на романа; крачка по крачка той ни превежда през различните кръгове на ада, но не през християнския ад „отвъд смъртта“, а през оня, който за жалост човекът подготвя тук на земята за себеподобните си.

Тази единствена година не се води по обичайното леточисление. Тя започва на Великден в прохладните избени помещения на средновековния замък Малвил някъде в Южна Франция и завършва през май 1978 година, когато получилият остра апандиситна криза Еманюел Конт умира поради несъществуването на медицинска помощ. Най-дълга в живота му тя се измерва — като изключим самия взрив — по няколко зашеметяващи съзнанието случки и явления: изненадата от откритието, че съществуват и други оцелели хора; бързото превръщане на тези до вчера цивилизовани люде в първобитни същества, ръководени изключително от пробудилите се у тях животински инстинкти; превръщането — по силата на новите обстоятелства — на homo sapiens в хладнокръвен убиец; промените в мисленето, настъпили вследствие променилото се битие, и — най-вече! — изникващите с всеки изминал ден все по-важни проблеми, свързани с бъдещето на това ново общество.

Наистина нужно е огромно въображение, огромно богатство на словото, за да се види мислено и предаде със съответната сила на внушение една такава плетеница от случки, отношения, характери, поставени в най-сложната от всички възможни ситуации. Нужен е голям талант, за да се изобрази с такова проникновено разбиране лишената завинаги от духовни и материални ценности човешка личност. В това се състои и второто важно предупреждение на Мерл: да, страшна е войната, да, много по-ужасна ще бъде ядрената война! Но не по-малко страшни, не по-малко ужасни ще бъдат метаморфозите на човека след една такава война! Не е достатъчно да оцелееш, по-важно е да запазиш човешкото в себе си, а то не е лесно, когато си загубил всичките блага на прогреса.

Въпреки сдържаността в повествованието от романа струи нескрито вълнение, но то не произтича единствено от трагично-зловещия призрак, който витае над героите. Успоредно с тревожния вик, долитащ едва ли не от всеки ред на тази необикновена творба, от нея се носят силни навеи на радост от живота. Те подчертават голямата идея на автора: „Да пазим този живот, той не е толкова дълъг!“, в която се заключава и философската същност на романа. Мерл предупреждава: „Всеки миг е ценен; да не го разрушаваме!“ Това живо чувство за стойността на живота е навсякъде: в разказаните случки от миналото на героя, от настоящето, от ежедневието, в незначителните шеги или леки закачки, които си разменят жителите на Малвил, в лекия тънък хумор, с който са описани отделни характери, в неподправената простота, с която ни се поднасят някои интимни подробности, в почти пантеистичната радост от новороденото слънце, от отново зародилата се природа, от първите зелени кълнове, от падналите след дълги месеци сив мрак потоци животворен дъжд, от допира с останалите живи животни. И още — в дълбоката, искрена и по-силна от смъртта неизразена любов между Еманюел Конт и Евелин, с която са пропити повече от половината страници на романа и която е като нежно ухание в това ново Битие.

Всъщност завършва ли романът със смъртта на главния герой? Сюжетно — да. Той отваря обаче вратички пред въображението и продължава вътре в самите нас, тъй като ни подтиква да мислим за всички тези герои на Мерл, останали да живеят в Малвил и в Малжак, за тяхното евентуално бъдеще и насоки на развитие. Защото няма съмнение, че според автора Малвил е символичен образ на едно ново общество. Ще помъдрее ли това ново общество, преминало през пожара на унищожението, оцеляло от най-страшната смърт и изградено на колективния принцип на живот, ще успее ли да запази Живота — този път завинаги? Неколкократно, по протежение на фабулната нишка, авторът изразява недвусмислено вярата си в човешкото благоразумие и разсъдък, както и огромната си любов към хората, която именно го тласка да ги предпази от гибел. Последните редове в романа обаче са в чувствително противоречие с подобна увереност, тъй като сам Мерл, изобразявайки колектива на Малвил в процес на „подготовка за отбрана“, в която „резултатите надминават всякакви очаквания“, сякаш се отказва да вярва в здравия смисъл на човешкия, род. Наистина тези последни редове не ни оставят никаква надежда. И все пак ние не затваряме последната страница на книгата с чувство на безнадеждност, униние или обреченост. И ако в романа, „в края на това начало“ — както ни уверява главният герой в последния си час, — искаме да видим едно ново бъдеще на люде, пречистени от страданията и братски свързани чрез общия труд, общите цели и общи интереси, бъдеще, чиито хоризонти не ще вещаят никога вече войни, в съвременната на нас действителност, това означава, че човечеството все пак ще намери начини и средства да накара разсъдъчните сили в света да вземат превес.