Никълъс Спаркс
Тетрадката (4)

Телефонни обаждания

Лон остави слушалката.

Той звъня в седем, после в осем и половина и сега отново погледна часовника си. Десет без петнайсет.

Къде беше тя?

Знаеше, че е в този град, в който му беше казала, че ще бъде, защото по-рано бе разговарял със служителя на хотела, от когото бе научил, че такава дама наистина е отседнала при тях. Според него тя беше излязла на вечеря около шест и оттогава не я беше виждал.

Лон поклати глава и се облегна назад на стола си. Както обикновено, той беше последният останал в кантората, в която беше пусто и тихо. Това беше негова привичка — да се задържа до късно на работа по време на някое дело, дори и делото да вървеше добре. Законът беше неговата страст и късните часове в усамотение му даваха възможност да навакса пропуснатото, без никой да го прекъсва за дреболии.

Знаеше, че ще спечели делото, защото владееше положението и бе очаровал съдебните заседатели. Почти винаги сполучваше да го направи и загубите бяха станали изключително редки. Успехът му отчасти се дължеше на това, че умееше да избира делата, за които се чувстваше достатъчно подготвен. Подобна вещина идваше с опита и само малцина адвокати в града можеха да се похвалят с неговата репутация, което намираше отражение и в размера на хонорарите му.

Но главното беше упорит труд и методичност. Той винаги бе обръщал внимание на подробностите, особено в началото на своята адвокатска практика. Бе открил, че малките и на вид незначителни детайли често гарантират успеха му. Независимо дали ставаше дума за буквата на закона или за излагане на факти, Лон всеки път старателно проучваше нещата и по този начин спечели няколко важни дела още в началото на кариерата си, които всички очакваха да загуби.

И сега го безпокоеше една такава малка подробност.

Тя не беше свързана с делото. Там всичко беше наред. Ставаше дума за нещо друго. Нещо свързано с Ели.

Но по дяволите, то непрекъснато му се изплъзваше. Всичко беше наред тази сутрин, когато тя замина. Или поне така си мислеше. Но около час след обаждането й нещо като че ли щракна в ума му. Онази малка подробност.

Подробност.

Нещо незначително? Или нещо важно.

Мисли… мисли… По дяволите, какво беше това?

Умът му работеше на пълни обороти.

Нещо… нещо… нещо казано?

Нещо беше казано? Да, точно така. Сигурен беше в това. Но какво именно? Ели ли беше казала нещо по телефона? В началото на разговора им? Или в края? Не, не се сещаше за нищо необичайно.

И въпреки това беше сигурен, че го тревожеше някаква дума.

Какво беше казала тя?

Пътуването й бе минало добре, беше се регистрирала в хотел и след това бе обикаляла магазините. Не беше забравила да му каже телефонния номер на хотела си. И това като че ли беше всичко.

Сетне се замисли за нея. Знаеше, че я обича, беше сигурен в това. И не само защото беше красива и очарователна. Това момиче бе станало главната опора в живота му и най-добрият му приятел. След края на тежък ден, Ели беше първият човек, на когото се обаждаше. Тя го изслушваше внимателно, смееше се на шегите му и винаги знаеше прекрасно точно какво да му отговори, сякаш притежаваше някакво шесто чувство.

Но най-много от всичко му харесваше открития начин, по който изразяваше мислите си. Спомняше си добре как след първите им няколко срещи й каза онова, което говореше на всички останали жени — че още не е готов за сериозна връзка. „Добре — беше отвърнала простичко тя, кимвайки с глава, но сетне се обърна и продължи: — Но проблемът ти не съм нито аз, нито твоята работа, нито свободата ти. Твоят проблем е самотата ти. Баща ти е направил името Хамънд прочуто и ти вероятно през целия си живот си бил сравняван с него. Никога не си имал нещо свое. Животът ти по този начин се е изпразнил от съдържание и ти търсиш някой, който да запълни тази пустота с магическа пръчка. Но никой не може да направи това, освен самия теб.“

Думите й останаха да звучат в главата му през целия ден и на сутринта той й се обади, за да я помоли да му даде втори шанс, и макар и неохотно тя се съгласи. През следващите четири години Ели стана най-важното нещо в живота му и той знаеше, че трябва да прекарва повече време с нея, но адвокатската му практика правеше това невъзможно. Но веднага щом се оженеха, щеше да ограничи ангажиментите си, обещаваше си Лон. Щеше да нареди на секретарката си да направи регистър на всичките му текущи дела и по този начин… Регистър?…

И в този момент в ума му нещо отново прищрака.

Регистър… регистрация… регистрация?

Да, точно така. Той затвори очи и се опита да се съсредоточи. Защо тази дума беше важна? Какво се криеше зад нея?

Хайде, не изпускай момента! Мисли, по дяволите, мисли!

Ню Берн.

Ели се беше регистрирала в хотел в Ню Берн. Да, точно така. Това беше малката подробност, която му убягваше. Но имаше и нещо друго. Какво?

Ню Берн, замисли се той отново. На няколко пъти се бе отбивал в този град по работа или на път към крайбрежието. Нищо повече. Той и Ели никога не бяха ходили там заедно.

Но Ели бе живяла там някога.

Лон почувства някаква хладна ръка да се стяга около сърцето му, още едно късче от загадката всеки момент щеше да си дойде на мястото.

Каква беше онази малка подробност, която се губеше?

Ели, Ню Берн… и… и някаква забава. Случаен коментар. Направен от майката на Ели. Той почти не му беше обърнал внимание. Но какво беше казала тя?

И сетне Лон пребледня. Спомняйки си нещо, които беше казано толкова отдавна.

Тя беше споменала, че Ели някога е била влюбена в някакъв младеж от Ню Берн. Нарече го младежко увлечение. И какво толкова, беше си помислил той, обръщайки се усмихнат към Ели.

Но тя не се усмихваше. На лицето й беше изписан гняв. И тогава Лон разбра, че Ели бе обичала този човек много по-силно, отколкото бе загатнала майка й. Може би дори по-силно, отколкото обичаше него.

И сега тя беше там. Интересно.

Лон сложи дланите си една в друга като за молитва и ги приближи до устните си. Съвпадение? Може би. Възможно беше Ели действително да е обикаляла магазините, както бе казала. Напрежението навярно наистина й бе дошло в повече и бе имала нужда да се разтовари. Възможно. Дори вероятно.

И все пак… все пак… Ами ако…?

Лон претегли другата възможност и за първи път от много време почувства страх.

Ами ако сега тя беше с него?

Той прокле съдебното дело, което не му позволяваше да потегли веднага към нея. Колко хубаво щеше да бъде, ако бе тръгнал с нея! Замисли се дали му беше казала истината. Дано!

И сетне взе решение за нищо на света да не я губи. Щеше да направи всичко възможно, за да я задържи. Тя беше всичко онова, от което имаше нужда, и никога нямаше да намери друга като нея.

С треперещи ръце Лон набра номера й за четвърти и последен път тази вечер.

И отново никой не отговори.