Никълъс Спаркс
Тетрадката (3)

Отново заедно

Нито един от тях не помръдна, докато стояха един срещу друг. Ной мълчеше, мускулите му изглеждаха сковани и за момент тя дори си помисли, че не я е познал. Изведнъж се почувства виновна, че е дошла просто така, без никакво предупреждение. Беше си мислила, че ще е лесно и ще знае какво да каже. Но бе сбъркала. Думите, с които й се искаше да разбие тази ужасна тишина, и се струваха нелепи и глупави.

Спомените за лятото, което бяха прекарали заедно, нахлуха в паметта й и докато се взираше в него, тя забеляза колко малко се е променил от последния път, когато го беше видяла. Изглеждаше добре. Избелелите му джинси и небрежно подпъхнатата в тях риза не можеха да скрият широките му рамене, тънкия кръст и плоския му корем. Лицето му беше загоряло, сякаш бе работил на открито цяло лято, и макар косата му да бе малко оредяла и по-светла от преди, той беше същият човек, когото помнеше.

Когато най-накрая събра смелост, Ели си пое дълбоко въздух и се усмихна.

— Здравей, Ной. Радвам се да те видя отново.

Думите й сякаш го извадиха от някакъв унес и той я погледна с почуда в очите си. Сетне, след като кимна леко с глава, на устните му постепенно се появи усмивка.

— Аз също… — заекна той. Сетне вдигна ръка към брадичката си, откривайки, че не е бръснат. — Наистина ли си ти? Не мога да повярвам…

По тона му разбра, че той е още в шок и това се прибави към собствената й изненада, че е тук… и че го вижда. В нея сякаш нещо се размърда, нещо дълбоко погребано и старо, и за секунда й се зави свят.

Ели се опита да запази самообладание. Не бе очаквала това да се случи, не бе искала това да се случи. Тя бе сгодена сега. Не бе дошла тук за това… и все пак…

И все пак…

И все пак някогашното чувство взе връх въпреки желанието й и тя сякаш отново беше на петнайсет. Не беше се чувствала така от години и като че ли всичките й мечти все още можеха да се сбъднат.

Сякаш най-накрая си беше дошла у дома.

Без да проронят дума, те тръгнаха един към друг, като че ли това бе най-естественото нещо на света, и той я взе в прегръдките си, притискайки я към гърдите си. Останаха така дълго, докато повярват, че всичко това е истина, позволявайки на четиринайсетте години раздяла да се стопят в сгъстяващия се полумрак.

Най-накрая тя се отдръпна, за да го погледне. Сега, отблизо, забеляза някои промени, които й бяха убягнали. Той беше вече мъж и лицето му бе загубило някогашната си младежка мекота. Малките бръчици около очите му бяха станали по-дълбоки и на брадичката си имаше белег, който преди не беше там. Чертите му бяха станали по-остри, изглеждаше по-суров и по-предпазлив, но усещането да бъде в прегръдките му я накара да разбере колко много й е липсвал от последния път, когато го беше видяла.

Очите й бяха пълни със сълзи, когато накрая се откъснаха един от друг. Тя се засмя нервно и избърса сълзите от ъгълчетата на очите си.

— Добре ли си? — попита той, макар на лицето й да бяха изписани хиляди други въпроси.

— Прости ми. Нямах намерение да плача…

— Няма нищо — каза той, усмихнат. — Все още не мога да повярвам, че си ти. Как ме намери?

Тя се отдръпна назад и се опита да се успокои, избърсвайки последните следи от сълзи в очите си.

— Преди няколко седмици прочетох в един вестник статия за твоята къща и трябваше да дойда да те видя.

Ной се усмихна широко.

— Радвам се, че го направи — каза той и отстъпи леко назад. — Господи, изглеждаш фантастично. И сега си още по-красива от някога.

Тя почувства лицето си да пламва. Точно като преди четиринайсет години.

— Благодаря ти. Ти също изглеждаш великолепно. — И това беше самата истина. Годините го бяха пощадили.

— Е, къде беше през всички тези години. И защо дойде именно сега?

Въпросът му я върна към реалността и я накара да осъзнае какво можеше да се случи, ако не беше внимателна. „Не оставяй нещата да излязат от контрол — помисли си тя. — Колкото по-дълго продължава това, толкова по-трудно ще става.“ А на нея и без това не й беше никак леко.

Но боже мой, тези очи! Тези кадифени тъмни очи.

Тя се извърна настрани и си пое дълбоко въздух, питайки се как да обясни всичко, и когато заговори, гласът й бе тих:

— Ной, не бих искала да те оставям с погрешно впечатление… Аз наистина исках да те видя, но има и нещо друго. — Пауза. — Дойдох тук с определена цел. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Какво е то?

Тя погледна настрани и не отговори веднага, изненадана, че все още не може да намери правилните думи. Ной почувства някакъв хлад в гърдите си. Каквото и да имаше да му съобщи, то не беше хубаво.

— Не знам как да го кажа. Мислех, че ще е лесно, но вече не съм сигурна…

В този момент проехтя пронизителен вик на енот и Клем изскочи изпод верандата, лаейки сърдито. И двамата извърнаха глави по посока на суматохата и Ели се зарадва на това временно прекъсване.

— Твое е ли е кучето? — попита тя.

Ной кимна, чувствайки стомаха си свит.

— Всъщност това е дама. Казва се Клементин. И наистина е моя. — Клем тръсна глава, протегна се и се затича към мястото, откъдето беше дошъл вика на енота. Очите на Ели съвсем леко се разшириха, когато забеляза куцането й.

— Какво й е на лапата? — попита тя, печелейки още време.

— Била е ударена от кола преди няколко месеца. Доктор Харисън, ветеринарят, ми се обади, за да ме попита дали бих я взел, защото собственикът й вече не я искал. Когато я видях, веднага разбрах, че няма да ми даде сърце да оставя да я приспят.

— Винаги си бил такъв — каза тя, опитвайки се да се успокои. Сетне замълча за миг и погледна към къщата. — Свършил си чудесна работа по нея. Съвършена е, точно каквато знаех, че ще изглежда един ден.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна. Но честно казано, не подозирах, че ще бъде толкова тежко. Ако знаех, едва ли щях да се захвана.

— Разбира се, че щеше да го направиш — рече Ели. Тя знаеше много добре колко е свързан с това място. Знаеше също колко много сърце влагаше във всяко свое начинание — или поне така беше някога.

В следващия миг разбра, че твърде много неща се бяха променили оттогава. Сега те бяха непознати. Виждаше го в очите му. Четиринайсет години бяха много време. Твърде много.

— Какво има, Ели? — Той се извърна към нея, търсейки погледа й, но тя продължи да се взира в къщата.

— Държа се глупаво, нали? — каза тя, опитвайки се да се усмихне.

— Какво имаш предвид?

— Всичко. Идването ми тук изневиделица, без да знам какво да кажа. Сигурно ти изглеждам като луда.

— Ти не си луда — каза Ной тихо. Сетне протегна ръка към нейната и тя му позволи да я улови, докато стояха един до друг. Той продължи: — Макар и да не знам причината, виждам, че ти е трудно. Защо не се поразходим малко?

— Както едно време?

— Защо не? Мисля, че и на двама ни ще се отрази добре.

Ели погледна неуверено към входната врата.

— Трябва ли да се обадиш на някого?

Ной поклати глава.

— Не е нужно да се обаждам на никого. Тук сме само аз и Клем.

Макар да бе попитала, тя бе очаквала този отговор и не беше сигурна какво точно почувства, когато го чу. Но при всяко положение сега стана още по-трудно да каже онова, което трябваше. Щеше да й бъде по-лесно, ако имаше някой друг.

Тръгнаха към реката и завиха по една пътечка близо до брега. За негова изненада Ели освободи ръката си и вървеше на достатъчно разстояние, за да не се докоснат случайно.

Той я погледна. Тя беше още красива, с гъсти коси и изразителни очи, а походката й беше толкова изящна, сякаш почти не докосваше земята. Беше виждал красиви жени и преди, жени, които бяха привличали погледа му. Но всички те бяха лишени от качествата, които бяха най-желани за него. Качества като ум, увереност, сила на духа и страст; качества, които вдъхновяваха към величие и такива, каквито той сам се бе опитвал да възпитава у себе си.

Ели притежаваше тези качества, знаеше това, и сега, докато вървяха заедно, той почувства, че тя не се е изменила. „Жива поема“, това бяха думите, които винаги изникваха в ума му, когато се опитваше да я опише на другите.

— От колко време си тук? — попита тя, докато се изкачваха по един обрасъл с трева хълм.

— От миналия декември. Работих известно време на север и след това бях три години в Европа.

Ели го погледна въпросително:

— Войната?

Той кимна и тя продължи:

— Предположих, че си бил там. И се радвам, че е свършила добре за теб.

— Аз също — каза той.

— Щастлив ли си, че си у дома?

— Да. Корените ми са тук. Тук съм си на мястото. — Той замълча. — А какво става с теб? — Въпросът бе зададен неуверено, сякаш очакваше да чуе нещо неприятно.

Настъпи дълга пауза преди тя да отговори:

— Сгодена съм.

Ной сведе поглед и изведнъж се почувства много по-слаб. Ето какво било. Ето какво е трябвало да му каже.

— Е, поздравления — продума той накрая, питайки се доколко е прозвучал искрено. — Кога е големият ден?

— След три седмици. Лон иска годежът да е през ноември?

— Лон?

— Лон Хамънд Младши, моят годеник.

Ной кимна, без да е изненадан. Хамъндови бяха една от най-могъщите и влиятелни фамилии в щата. Бяха направили парите си от памук. За разлика от смъртта на баща му, тази на Лон Хамънд Старши се появи на първите страници на вестниците.

— Името ми е познато. Баща му беше истински магнат. А Лон пое ли семейния бизнес?

Тя поклати глава.

— Не, той е адвокат. Има своя кантора в центъра на града.

— С име като неговото сигурно е много зает.

— Да. Той работи много.

На Ной му се стори, че е доловил нещо в тона й и зададе следващия си въпрос механично:

— Държи ли се добре с теб?

Тя не му отговори веднага, сякаш се замисляше над този въпрос за първи път.

— Да. Той е добър човек, Ной. Ти би го харесал.

Гласът й прозвуча някак неискрено, когато отговори, или поне така му се стори. А може би просто така му се искаше.

— Как е баща ти? — попита тя.

Ной направи няколко крачки, преди да отговори.

— Почина по-рано тази година, скоро след като се върнах.

— Съжалявам — каза тя тихо, знаейки колко много означаваше той за Ной.

Той кимна и известно време двамата вървяха в мълчание.

На върха на хълма Ели спря и се загледа в стария дъб в далечината, зад който слънцето пламтеше в оранжево. С крайчеца на окото си тя усещаше погледа му върху себе си.

— Имаме много спомени там, а, Ели?

Тя се усмихна.

— Знам. Видях го, когато идвах. Помниш ли деня, който прекарахме под него?

— Да — отговори той кратко.

— Мислиш ли понякога за това?

— Понякога, да — отвърна той. — Обикновено, когато работя в близост до него. Сега той е в моето имение?

— Купил си този участък?

— Просто не можех да си представя, че някой ден ще направят от него кухненски шкафове.

Тя се засмя тихо, чувствайки се някак странно трогната от това, което бе научила.

— Още ли четеш поезия?

Той кимна.

— Да. Никога не съм преставал. Предполагам, че това е в кръвта ми.

— Знаеш ли, че ти си единственият поет, когото съм срещала?

— Аз не съм поет. Чета поезия, но не пиша стихове. Само съм опитвал.

— И въпреки това си поет, Ной Тейлър Калхун. — Гласът й стана нежен. — Аз често си спомням за тогава. Това беше първият път, когато някой ми е чел поезия. А всъщност, и последният.

Думите й извикаха в умовете им хиляди спомени, докато вървяха бавно към къщата по една друга пътечка, която минаваше близо до пристана. Слънцето се спусна още по-ниско и небето стана пурпурно, когато Ной попита:

— За колко време си тук?

— Не знам. Не за дълго. Може би до утре или до другиден.

— Годеникът ти по работа ли е тук?

Тя поклати глава.

— Не, той остана в Роли.

Ной повдигна вежди:

— А знае ли, че си тук?

Ели поклати глава отново и не отговори веднага:

— Не. Казах му, че отивам да обиколя антикварните магазини. Той не би разбрал идването ми тук.

Ной беше леко изненадан от отговора й. Едно беше да посетиш някой познат, а съвсем друго да скриеш истината от годеника си.

— Не беше нужно да идваш тук, за да ми кажеш, че си сгодена. Можеше да ми пишеш или дори да ми се обадиш по телефона.

— Знам. Но по някаква причина се чувствах длъжна да го направя лично.

— Защо?

Ели се поколеба.

— Не знам… — Гласът й постепенно заглъхна и начинът, по който беше произнесла думите, го накара да й повярва. Чакълът хрущеше под краката им, докато вървяха в мълчание. Сетне той попита:

— Ели, ти обичаш ли го?

— Да, обичам го — отговори тя бързо.

От думите й го заболя, но отново му се стори, че в тона й имаше нещо особено, сякаш сама се опитваше да се убеди в това. Ной спря и нежно хвана раменете й, за да я накара да го погледне. Гаснещата слънчева светлина се отразяваше в очите й, когато заговори:

— Ако си щастлива, Ели, и го обичаш, няма да се опитвам да те спирам да се върнеш при него. Но ако имаш и най-малки съмнения, тогава не го прави. Това не е нещо, което човек прави, ако не го иска с цялото си сърце.

— Вече съм взела решение, Ной.

Той се вгледа в нея за кратко, питайки се дали да й вярва. Сетне кимна и двамата продължиха да вървят. Малко по-късно Ной каза:

— Не правя нещата лесни за теб, нали?

Тя се усмихна едва-едва.

— Всичко е наред. Не мога да те виня за нищо.

— И все пак ми прости.

— Няма защо. Няма какво да ти прощавам. Аз съм тази, която трябва да се извини. Може би трябваше да ти пиша.

Той поклати глава.

— Ако трябва да бъда честен, радвам се, че дойде. Въпреки всичко. Толкова е хубаво да те видя отново.

— Благодаря ти, Ной.

— Мислиш ли, че е възможно да започнем отново?

Тя го погледна в недоумение.

— Ти беше най-добрият приятел, който съм имал, Ели. Аз все още бих искал да бъдем приятели, въпреки че си сгодена, пък било то и само за няколко дни. Какво ще кажеш да опитаме?

Ели се замисли над думите му. Да замине или да остане? И реши, че щом той знае за годежа й, вероятно всичко е наред. Или поне няма нищо неприлично. Тя се усмихна леко и кимна.

— Да опитаме.

— Добре. Искаш ли да обядваме заедно? Знам едно място, където сервират най-вкусните раци в града.

— Звучи чудесно. И къде е то?

— В моята къща. Заложил съм капани още преди седмица и преди няколко дни видях, че са се хванали няколко добри екземпляра. Имаш ли някакви възражения?

— Никакви.

Ной се усмихна и посочи с палец през рамото си.

— Чудесно. Те са при пристана. Ще отнеме само няколко минути.

Ели изведнъж почувства, че неловкостта, която я измъчваше, когато трябваше да му съобщи новината за годежа си, постепенно изчезваше. Затвори очи, прокара пръсти през косата си и остави лекият бриз да погали лицето й. Пое си дълбоко въздух и го задържа за момент, усещайки как мускулите на раменете й се отпускат, докато издишаше. Най-накрая отвори очи и се загледа в красотата, която я обграждаше.

Винаги бе обичала вечерите тук, вечери, в които меките южни ветрове разнасяха тънкото ухание на есенни листа. Обичаше дърветата и тяхното шумолене, което я успокояваше още повече. Малко по-късно се извърна към Ной и го погледна с нови очи, сякаш беше непознат.

Господи, той изглеждаше толкова добре. Дори след всичките тези години.

Гледаше го, докато протягаше ръка към въжето, което потъваше във водата. Започна да го тегли и въпреки падащия мрак, Ели видя мускулите, които играеха на ръката му, докато издърпваше клетката от реката. Сетне я задържа във въздуха за момент, за да може водата да се оттече. Накрая остави капана на пристана, отвори вратичката му и започна да вади раците един по един, пускайки ги в една кофа.

Ели тръгна към него, заслушана в песента на щурците и си спомни един урок от детството. Преброи броя на щурците в минута и прибави двайсет и девет. „Шейсет и седем градуса“^[1], помисли си тя усмихната. Не знаеше доколко този метод за определяне на температурата беше точен, но й се струваше добър.

Докато вървеше, тя се огледа и разбра, че е забравила колко красиво и свежо изглеждаше всичко тук. В далечината се виждаше дома на Ной. Той бе оставил няколко лампи да светят и се създаваше илюзията, че това е единствената къща наоколо. Или поне единствената с електричество. Което не беше далече от истината тук, извън пределите на града. Хиляди провинциални домове все още не се радваха на лукса на електрическото осветление.

Ели стъпи на пристана и дъските изскърцаха под краката й като стар ръждясал акордеон. Ной вдигна глава и й намигна, а сетне продължи да сортира раците, избирайки само по-големите. Тя се приближи до люлеещия се стол, който стоеше на пристана, докосна го и погали облегалката му. Представи си как Ной седи на него, лови риба, размишлява, чете. Повърхността му беше груба и грапава. Запита се колко ли време прекарваше тук сам и за какво ли си мислеше.

— Това е столът на баща ми — каза той, без да я поглежда, и тя кимна. Ели видя по небето да летят прилепи, а към вечерния хор на щурците се бяха присъединили и жабите.

Тя тръгна бавно по пристана с усещането, че от плещите й е паднал някакъв тежък товар. Дълго бе измъчвана от непреодолимия импулс да дойде тук и сега, за първи път от три седмици, се чувстваше спокойна. Бе искала на всяка цена Ной да научи за нейния годеж, да разбере и да го приеме и докато си мислеше за това, изведнъж си спомни за една тяхна малка тайна от онова далечно лято. Закрачи с наведена глава по пристана, гледайки надолу, докато най-накрая намери онова, което търсеше — Ной обича Ели, обградено в сърце. Думите бяха издълбани в една от дъските няколко дни преди заминаването й.

Студен полъх на вятъра наруши общия покой и я накара да се обгърне с ръце. Известно време остана така, гледайки ту към сърцето с любовното признание, ту към реката, докато накрая чу стъпките на Ной зад гърба си. Чувстваше близостта и топлината му, когато заговори:

— Тук е толкова тихо и спокойно — каза тя замечтано.

— Знам. Аз самият идвам тук често, за да бъда близо до водата. Така си почивам по-добре.

— И аз бих го правила, ако живеех тук.

— Хайде, да вървим. Комарите скоро ще станат зли и освен това умирам от глад.

 

 

Небето беше вече черно и Ной и Ели тръгнаха към къщата. В настъпилата тишина тя се чувстваше малко замаяна и мислите й блуждаеха, докато вървеше по пътечката. Запита се какво ли мисли Ной за идването й тук, макар и сама да не беше наясно със себе си. Няколко минути по-късно се приближиха към верандата и Клем ги посрещна, навирайки мокрия си нос в ръцете им. Ной й се скара и тя се отдалечи с подвита опашка.

Той посочи колата й.

— Има ли нещо, което трябва да си вземеш оттам?

— Не, пристигнах рано и разопаковах нещата си в хотела.

Сама усещаше, че гласът й звучи някак различно, сякаш изминалите години изведнъж се бяха изпарили някъде.

— Е, добре — каза Ной, качвайки се на верандата.

Той остави кофата до вратата и я въведе в къщата, насочвайки се първо към кухнята. Тя беше почти веднага вдясно, просторна и ухаеща на ново дърво. Шкафовете бяха от дъб, както и подът, а прозорците бяха широки и гледаха на изток, за да влиза повече утринно слънце. Ремонтът беше направен с вкус, за разлика от повечето старинни домове, където в такива случаи обикновено се губеше мярата.

— Имаш ли нещо против да огледам наоколо?

— Не, заповядай. А в това време аз ще разопаковам продуктите, които купих сутринта.

Очите им се срещнаха за миг и когато се обърна, тя знаеше, че той продължава да я гледа, докато излизаше от стаята. Вътре в себе си Ели отново усещаше едно позабравено странно чувство.

През следващите няколко минути тя влизаше от стая в стая, изненадвайки се колко красиво е всичко. Към края на обиколката вече й беше трудно да си спомни разрухата, която някога бе царяла тук. Сетне слезе по стълбите и зави към кухнята, зървайки профила му. За момент й се стори, че той отново е седемнайсетгодишен младеж и това я накара да замръзне на мястото си. „По дяволите — помисли си тя, — вземи се в ръце. Не забравяй, че сега си сгодена жена.“

Ной стоеше до кухненския плот и тихо си подсвиркваше. Вратичките на няколко от шкафовете бяха отворени, а на пода имаше празни пазарски торби. Той й се усмихна, преди да прибере няколко стъклени буркана на мястото им. Тя се спря на няколко крачки от него и се облегна на плота, кръстосвайки единия си крак пред другия. Сетне поклати глава, изумена от това колко много бе направил.

— Смаяна съм, Ной. Колко време ти отне ремонтът?

Той вдигна глава от последната пазарска торба, която разопаковаше.

— Почти година.

— Сам ли направи всичко?

Ной се засмя тихо.

— Не, разбира се. Наистина, когато бях по-млад, имах планове да свърша всичко сам, но това се оказа непосилно. Видях, че реставрацията така ще отнеме години и в крайна сметка наех хора… всъщност много хора. И въпреки това работата беше толкова много, че почти нямаше ден, в който да си лягам преди полунощ.

— Защо си се претоварвал така?

„Заради духовете от миналото“, без малко да каже той, но се въздържа.

— Не знам. Просто исках да приключа с това. Искаш ли някаква напитка, докато стане вечерята?

— С какво разполагаш?

— Всъщност изборът не е особено голям. Бира, чай, кафе.

— Нека бъде чай.

Ной събра пазарските торби и ги сложи настрани, сетне тръгна към една малка стаичка встрани от кухнята и се върна оттам с кутия чай. Извади няколко пакетчета, сложи ги до печката и напълни чайника. След това го сложи на котлона, драсна клечка кибрит и миг по-късно тя чу звука на пламъка.

— След минута чаят ще бъде готов — каза той. — На тази печка всичко става много бързо.

— Прекрасно.

Когато чайникът засвири, Ной наля две чаши и й подаде едната.

Тя се усмихна, отпи глътка и посочи към прозореца.

— Сигурна съм, че тук в кухнята е много красиво, когато слънцето надникне сутринта.

Той кимна.

— Така е. Поръчах да сложат големи прозорци от тази страна на къщата точно по тази причина. Същите са и в спалните на горния етаж.

— Гостите ти вероятно се чувстват прекрасно в тях. Освен ако не обичат да поспиват до късно.

— Всъщност до този момент още не са ми идвали гости. Откакто баща ми почина, не знам точно кого да поканя.

По тона му тя разбра, че той просто се опитва да поддържа разговора. Въпреки това долови самотата му. Ной, обаче, като че ли прочете мислите й и преди да успее да каже нещо, смени темата:

— Ще сложа раците в марината за няколко минути преди да ги сваря — каза той, оставяйки чашата си на плота. Сетне тръгна към кухненския шкаф и взе оттам една голяма тенджера с решетка за готвене на пара и капак. Напълни я с вода и я понесе към печката.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Разбира се. Какво ще кажеш да нарежеш малко зеленчуци? Има всякакви в хладилника, а купа ще намериш ето там.

Той й посочи един шкаф близо до мивката и тя отпи още глътка от чая си, преди да остави чашата на плота и да вземе купата. Отиде с нея при хладилника и намери бамя, тиквички и лук в чекмеджетата най-долу. Ной също се приближи към отворената врата и Ели се отдръпна малко, за да му направи място. Докато стоеше до нея, тя долови уханието му — чисто, отчетливо и някак познато — и почувства съприкосновението с ръката му, когато Ной се пресегна да вземе бутилка бира и шишенце с лют сос.

Той отвори бирата, сипа я във водата и сетне добави лютия сос и още няколко подправки. Разбърка водата, за да се увери, че съставките са се разтворили и тръгна към задната врата, за да вземе раците.

Вместо да се върне веднага, той се задържа за миг до вратата, гледайки как Ели реже морковите. Защо бе дошла при него, и то именно сега, когато беше сгодена. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това.

Но от друга страна Ели винаги го беше изненадвала.

Усмихна се, спомняйки си я в ранната й младост — пламенна, спонтанна, импулсивна, каквито според него трябваше да бъдат истинските художници. И тя определено беше такава. Нейният артистичен талант беше дар божи. Работите й въобще не отстъпваха на някои картини, които бе виждат в музеите на Ню Йорк.

Беше му подарила една картина, преди да замине през онова лято и сега тя висеше над камината във всекидневната. Ели я наричаше картината на своите мечти и Ной винаги бе виждат нещо изключително чувствено в нея. Когато я съзерцаваше в късните вечери, той откриваше страстта й във всеки нюанс и линия и долавяше мислите й във всеки щрих на четката.

Някъде далече се чу лай на куче и Ной осъзна, че вече дълго стои до отворената врата. Бързо я затвори и влезе в кухнята, чудейки се дали Ели е забелязала, че я е наблюдавал.

 

 

— Как върви? — попита той, виждайки, че е почти свършила.

— Може да се каже, че съм готова. Нещо друго за вечеря?

— Разполагаме с домашно приготвен хляб.

— Домашно приготвен?

— От една съседка — обясни Ной и сложи кофата в мивката. Пусна водата и започна да мие раците един по един, оставяйки ги след това да се разхождат из умивалника, докато миеше следващия.

Ели взе чашата си и се приближи към него.

— Не се ли страхуваш, че ще те ощипят, когато ги хващаш?

— Не. Просто трябва да ги хващаш ето така. — Ной й показа как и тя се усмихна.

— Забравям, че си правил това през целия си живот.

— Ню Берн е малък град, но тук човек научава онова, което е необходимо да знае.

Тя се облегна на плота, стоейки близо до него, и допи чая си. Когато раците бяха готови, той ги сложи в тенджерата, изми си ръцете и се извърна към нея.

— Искаш ли да излезем на верандата за малко? На раците ще им трябва половин час да покиснат в маринатата.

— Разбира се.

Той избърса ръцете си и двамата тръгнаха към верандата. Ной запали осветлението и когато излязоха навън, той седна на стария люлеещ се стол, а на нея предложи новия. Когато видя, че чашата й е празна, влезе за малко вътре и се върна с нова чаша чай и бира за себе си.

— Ти седеше тук, когато дойдох, нали?

— Да — отговори той, намествайки се по-удобно. — Всяка вечер седя тук. Стана ми вече навик.

— Разбирам защо — каза Ели, оглеждайки се наоколо. — А с какво се занимаваш напоследък.

— Всъщност изцяло съм се посветил на къщата. Така удовлетворявам творческите си импулси.

— А как успяваш да… искам да кажа…

— Морис Голдман.

— Моля?

Ной се усмихна.

— Моят шеф от севера. Името му беше Морис Голдман. Той ми завеща част от бизнеса си, точно когато се уволних от армията и умря, преди да се прибера у дома. Когато се върнах в Щатите, неговите адвокати ми дадоха достатъчно голям чек, за да купя тази къща и да я ремонтирам.

Тя се засмя приглушено.

— Винаги си ми казвал, че ще намериш начин да го направиш.

Известно време двамата седяха в мълчание, връщайки се назад в спомените си. Ели отпи отново от чая си.

— Помниш ли как се промъкнахме тук, когато за първи път ми каза за това място?

Той кимна и тя продължи:

— Онази вечер закъснях доста и родителите ми изпаднаха в ярост. Все още си спомням как татко стоеше във всекидневната, пушейки цигара, а майка ми седеше на канапето и се взираше в празното пространство. Изглеждаха така, сякаш беше умрял някой от семейството. Това беше първият път, когато родителите ми осъзнаха, че връзката ми с теб е сериозна и майка ми разговаря с мен до късно през нощта. Тогава тя ми каза: „Предполагам, си мислиш, че изобщо не те разбирам, но това не е така. Просто съдбата ни понякога се предопределя от това кои сме ние, а не от това какво искаме“. Помня, че думите й ме нараниха много.

— Ти ми каза за това на следващия ден. На мен също ми беше много обидно. Аз харесвах родителите ти и нямах никаква представа, че те не ме харесват.

— Не, че не те харесваха. Те просто не мислеха, че ме заслужаваш.

— Не виждам голяма разлика.

В тона му имаше болка и Ели знаеше, че той има право да се чувства така. Тя погледна към звездите и отметна назад кичурите, които бяха паднали пред очите й.

— Знам това. Винаги съм го знаела. Може би точно затова между мен и майка ми се появи едно отчуждение.

— А какво мислиш сега?

— Същото каквото мислех и тогава. Че това не е правилно и не е честно. Ужасно е едно момиче да научи, че положението й е по-важно от чувствата й.

Ной се усмихна леко на думите й, но не каза нищо.

— Никога не съм преставала да мисля за теб след онова лято — каза тя.

— Наистина?

— Защо, не ми ли вярваш? — Ели изглеждаше искрено изненадана.

— Ти никога не отговори на писмата ми.

— Какви писма?

— Десетки писма. Писах ти в продължение на две години, без да получа нито един отговор.

Ели бавно поклати глава и сетне сведе поглед.

— Аз не знаех… — каза тя накрая тихо и Ной предположи, че майка й вероятно бе проверявала пощата, задържайки писмата й без нейно знание. Винаги бе подозирал нещо подобно и сега видя, че и Ели стигна до този извод.

— Майка ми не е имала право да прави това, Ной, и съжалявам за постъпката й. Но опитай се да я разбереш. След заминаването ни тя вероятно си е мислела, че лесно ще те забравя. Тя никога не разбра колко много означаваш за мен и ако трябва да бъда честна, не знам дали някога е обичала баща ми така, както аз обичах теб. Навярно се е опитвала да предпази чувствата ми и е решила, че най-добрият начин за това е да крие писмата, които си ми изпращал.

— Тя не е имала право да взима такова решение — тихо каза Ной.

— Знам това.

— Щеше ли да има някаква разлика, ако ги беше получила?

— Разбира се. Аз винаги съм се питала какво става с теб.

— Не, имам предвид с нас двамата. Мислиш ли, че щеше да излезе нещо от нашата връзка?

Тя не отговори веднага:

— Не знам, Ной. Наистина не знам. А мисля, че и ти не знаеш. Ние не сме същите хора, които бяхме тогава. Променили сме се, пораснахме. И двамата.

Ели замълча. Ной не отговори и в настъпилото мълчание тя погледна към реката и продължи:

— Да, Ной, мисля, че връзката ни можеше да има бъдеще. Или поне би ми се искало да е така.

Той кимна, сведе поглед и сетне погледна настрани.

— Що за човек е Лон?

Тя се поколеба, не бе очаквала този въпрос. Споменаването на името на годеника й събуди у нея леко чувство на вина и за момент тя не знаеше какво да отговори. Протегна ръка към чашата си, отпи глътка чай и се заслуша в звука на кълвача, който почукваше някъде далече. Сетне заговори тихо:

— Той е красив, обаятелен, преуспяващ и повечето приятелки страшно ми завиждат. Намират го за съвършен и в много отношения това е така. Той е мил, умее да ме разсмива и знам, че ме обича посвоему. — Ели се умълча за кратко, за да събере мислите си. — Но в отношенията ни винаги ще има нещо, което ще липсва.

Тя сама се изненада от думите си, но знаеше, че това е самата истина. И когато погледна Ной, разбра, че той бе очаквал този отговор предварително.

— Защо?

Ели се усмихна едва-едва и сви рамене. Гласът й беше почти като шепот:

— Предполагам, че все още търся онази любов, която имахме през онова лято.

Ной остана дълго замислен над думите й, прехвърляйки в ума си връзките, които бе имал след раздялата си с нея.

— А ти? — попита тя на свой ред. — Спомняше ли си понякога за нас?

— Не беше нужно да си спомням. Аз никога нищо не съм забравял.

— Срещаш ли се с някоя?

— Не — отговори той, поклащайки глава.

Двамата се умълчаха, търсейки безуспешно някаква друга тема за разговор. Ной доизпи бирата си, леко изненадан колко бързо бе приключил с нея.

— Отивам да сложа водата на огъня. Искаш ли да ти донеса нещо друго?

Тя поклати глава и Ной се върна в кухнята. Пусна раците в тенджерата и пъхна хляба във фурната. Намери малко царевично и обикновено брашно, оваля зеленчуците и наля олио в тигана. Сложи го на слаб огън, включи таймера и си взе още една бира от хладилника, преди да се върне на верандата. И докато правеше тези неща, си мислеше за Ели и за любовта, която липсваше в живота и на двама им.

Ели също размишляваше. За Ной, за себе си и за много други неща. За момент й се прииска да не беше сгодена, но после бързо пропъди тази мисъл. Тя не обичаше Ной, а онова, което бяха имали някога много отдавна. Освен това беше съвсем нормално да се чувства по този начин. Първата и истинска любов, единственият мъж, който бе имала — как би могла да забрави това?

Но беше ли нормално сърцето й да трепва всеки път, когато той се приближеше до нея? Беше ли нормално да признава неща, които не можеше да каже пред никого другиго? Беше ли нормално да идва тук три седмици преди годежа си?

— Не, не е — прошепна тя най-накрая сама на себе си, поглеждайки към вечерното небе. — Няма нищо нормално във всичко това.

В този момент Ной се върна и Ели му се усмихна — благодарна, че бе прекъснат сложните й размишления.

— След няколко минути всичко ще бъде готово — каза той облягайки се на стола си.

— Не се притеснявай. Все още не съм особено гладна.

Ной я погледна и тя видя нежността в очите му.

— Радвам се, че дойде, Ели.

— Аз също. Макар без малко да се откажа.

— Но защо дойде все пак?

Защото не издържах на изкушението, искаше да каже тя, но не го направи.

— Просто исках да те видя. Да разбера как си. Какво правиш.

Ной се замисли доколко е искрена, но не я разпитва повече. Вместо това смени темата:

— Между другото, рисуваш ли още?

Ели поклати глава.

— Вече не.

— Но защо? — изуми се той. — Ти имаше такъв талант.

— Не знам…

— Разбира се, че знаеш. Не може да няма причина.

Той беше прав. Имаше причина.

— Това е дълга история.

— Имаме на разположение цялата нощ — отвърна той.

— Наистина ли смяташ, че съм имала талант? — попита тя тихо.

— Ела — каза Ной, протягайки ръка към нея. — Искам да ти покажа нещо.

Тя стана и го последва към всекидневната. Той се спря пред камината и посочи картината, която висеше над полицата. Ели ахна, изненадана, че не я е видяла по-рано, и още по-изненадана, че изобщо я вижда там.

— Ти си я запазил?

— Разбира се, че запазих. Това е прекрасна картина.

Ели го погледна скептично и той поясни какво има предвид:

— Тя ме кара да се чувствам жив, когато я гледам. Понякога дори ми се иска да стана и да я докосна. Толкова е истинска — тези форми, полусенки, цветове! Картината наистина е изумителна, Ели. Мога да я съзерцавам с часове.

— Сериозно ли говориш? — попита тя, шокирана.

— Не бих могъл да бъда по-сериозен.

Тя мълчеше.

— Какво, да не би никой да не ти е казвал това преди?

— Моят професор ми беше споменал нещо в този дух — отвърна тя накрая. — Но аз като че ли не му повярвах.

Ной чувстваше, че има и друго. Ели извърна глава и продължи:

— Рисувам, откакто се помня. Когато станах малко по-голяма, започнах да си мисля, че притежавам някакъв талант. Освен това рисуването ми носеше радост. Спомням си как работих по тази картина през онова лято, добавяйки по нещо всеки ден, променяйки я с промяната на нашите отношения. Вече съм забравила какъв беше първоначалният замисъл, но се получи това, което виждаш.

Помня, че не можех да спра да рисувам, след като се прибрах у дома през онова лято. Мисля, че по този начин се опитвах да отслабя болката от нашата раздяла. В крайна сметка се записах да уча изобразително изкуство в колеж. Помня дългите часове, които прекарвах в студиото, съвсем сама, наслаждавайки се на всяка минута. Обичах свободата, която вървеше ръка за ръка с усещането, че създаваш нещо ново, нещо красиво. Малко преди да се дипломирам моя професор, който пишеше също критични статии за един вестник, ми каза, че имам голям талант. Той ме посъветва да опитам късмета си като художник. Но аз не го послушах.

Ели замъча за кратко, за да събере мислите си.

— Родителите ми, обаче, смятаха, че не е удачно момиче с моето положение да си изкарва хляба с разни картини. След известно време спрях да рисувам. Не съм докосвала четка от години.

Тя се загледа в картината.

— Би ли опитала отново да рисуваш?

— Не съм сигурна, че мога. Мина твърде много време.

— Можеш, Ели. Знам, че можеш. Ти имаш талант, който идва отвътре, от сърцето ти, а не от пръстите. Онова, което притежаваш, не може просто да изчезне. Това е нещо, за което другите хора могат само да мечтаят. Ти си истински художник, Ели.

Думите бяха произнесени изключително искрено и тя разбра, че той не й казва тези неща, само за да бъде мил с нея. Ной действително вярваше в таланта й и по някаква причина това означаваше за нея повече, отколкото очакваше. Но точно тогава се случи още нещо, нещо много по-значимо.

Ели не знаеше защо, но точно в този момент пропастта, която бе сътворила в живота си, за да раздели болката от удоволствието, започна да си затваря. Смътно се догаждаше, че в живота й настъпва важна промяна, но не смееше да си го признае.

Но понеже все още не беше наясно с чувствата си, се обърна с лице към Ной. Протегна се и докосна ръката му, колебливо и нежно, изненадана, че след всичките тези години той бе изрекъл точно тези думи, които бе имала нужда да чуе. Когато погледите им се срещнаха, тя отново разбра колко специален е той за нея.

И за един кратък миг, колкото примигване на светулка в лятна нощ, Ели се запита дали отново е влюбена в него.

В този момент от кухнята се чу звъна на таймера и Ной се извърна, разрушавайки магията, странно развълнуван от случилото се между тях току-що. Очите й бяха изрекли и прошепнали нещо, което копнееше да чуе и въпреки това той не можеше да спре гласа в главата си, нейният глас, който му беше казал, че обича друг мъж. Тихо изруга таймера, когато влезе в кухнята, за да извади хляба от фурната. Почти изгори пръстите си, пусна хляба на плота и видя, че олиото в тигана вече ври. Добави зеленчуците и чу как започват да цвърчат. Сетне, мърморейки си под нос, извади масло от хладилника, намаза го върху хляба и разтопи още малко за раците.

Ели го бе последвала в кухнята и вежливо се покашля.

— Може ли да сложа масата?

— Разбира се — каза Ной, използвайки ножа като показалка. — Чиниите са там. А приборите и салфетките ето там. И по-добре вземи повечко. Раците не са лесни за ядене и ще ни трябват. — Той не намери сили да я погледне, докато говореше. Не искаше да открие, че е сбъркал за онова, което се беше случило между тях току-що. Не искаше това да е грешка.

Мислите на Ели също се връщаха към изминалата минута и в душата й се разливаше топлина.

Думите му отпреди малко отекваха отново и отново в ума й, докато слагаше масата: чиниите, приборите, солта и черния пипер. Когато Ной й подаде хляба, пръстите им се докоснаха.

Вниманието му, обаче, като че ли изцяло беше погълнато от тигана и зеленчуците, които трябваше да бъдат обърнати. Той вдигна капака на тенджерата, видя, че на раците им трябва още минута и ги остави да се доготвят. Беше вече по-спокоен и отново заговори за дреболии.

— Яла ли си някога преди раци?

— Няколко пъти. Но само в салати.

Ной се засмя.

— В такъв случай се приготви за приключение. Почакай секунда.

Той се качи на горния етаж и малко по-късно се върна с една тъмносиня риза.

— Хайде, сложи това — каза Ной, помагайки й да се облече. — Не бих искал да си изцапаш роклята.

Когато ризата беше на гърба й, тя долови познатото отчетливо ухание на Ной.

— Не се безпокой — каза той, виждайки израза на лицето й. — Чиста е.

Тя се засмя.

— Знам. Просто си спомних за първата ни среща. Ти ми даде якето си онази нощ, помниш ли?

— Да — кимна той. — Помня. Фин и Сара бяха с нас. Фин през цялото време ме ръчкаше с лакът, докато вървяхме към къщата на родителите ти, за да ме накара да те хвана за ръката.

— Но ти не го направи.

— Не — потвърди той, поклащайки глава.

— Защо?

— Бил съм прекалено стеснителен или ме е било страх. Не знам. Но тогава просто ми се струваше, че това не е редно.

— Сега, като се замисля, ти май наистина беше много стеснителен.

— Бих казал по-скоро много възпитан — каза той, намигвайки й и тя се усмихна.

Зеленчуците и раците станаха готови почти по едно и също време.

— Внимавай, горещи са — каза той, подавайки й тенджерата и двамата седнаха един срещу друг на малката дървена маса. Тогава тя видя, че чаят е все още на кухненския плот, стана и го донесе. След като сложи зеленчуци и хляб във всяка от чиниите, Ной добави и по един рак. Ели се загледа в него.

— Прилича на голям бръмбар.

— Вкусен бръмбар, смея да добавя — каза Ной. — Ето, нека ти покажа как се прави.

Той й демонстрира бързо, отделяйки ловко месото, което след това сложи в чинията й. Ели се опита да повтори онова, което бе видяла, но срещна проблеми и се наложи да използва пръстите си. В началото се смути от своята непохватност, притеснявайки се от всяка грешка, но после осъзна, че той никога не бе обръщал внимание на такива неща и почти се засмя на опасенията си.

— А къде е сега Фин? — попита тя.

Отговорът дойде след известно закъснение.

— Загина във войната. Корабът му беше торпилиран през четирийсет и трета.

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че ти беше добър приятел.

Гласът му се промени и сега бе станал някак по-дълбок.

— Да. Напоследък мисля често за него. Спомням си най-вече последната ни среща. Бях се върнал у дома, за да се сбогувам преди заминаването си на фронта и го срещнах случайно на улицата. Фин работеше в банка също като баща си. Двамата с него прекарахме почти цялата следваща седмица заедно. Понякога ми се струва, че аз го убедих да се запише в армията. Мисля си, че той щеше да си остане у дома, ако не бях аз…

— Ти нямаш никаква вина — каза Ели, съжалявайки, че е отворила темата.

— Права си, той просто ми липсва, това е всичко.

— Аз също го харесвах. С него винаги беше весело.

— Да, Фин беше добър в това.

Тя го погледна дяволито.

— Знаеш ли, че той беше влюбен в мен?

— Знам. Той сам ми каза.

— Така ли? И какво ти каза?

Ной сви рамене.

— Обичайните за него неща. Че непрестанно си го преследвала и е трябвало, едва ли не, да те отпъжда с пръчка.

Тя се засмя.

— А ти повярва ли му?

— Разбира се — отговори той. — Защо да не му вярвам?

— Вие мъжете винаги се държите един за друг — каза тя и шеговито бодна ръката му с пръст, а сетне продължи: — И така, разкажи ми какво се случи с теб, откакто се видяхме за последен път.

Сетне те започнаха да разговарят, сякаш опитвайки се да наваксат изгубеното време. Ной й разказа как е напуснал Ню Берн, за работата си в корабостроителницата, след това в склада за метални отпадъци в Ню Джърси. Говореше с топлота за Морис Голдман и рядко докосваше темата за войната, пропускайки подробностите. Сподели колко много му липсва баща му. Ели му разказа за колежа, за рисуването, за работата си като медицинска сестра в болницата, за семейството и приятелите си и за благотворителните инициативи, в които бе участвала. Нито един от тях не спомена с кого се беше срещал през тези четиринайсет години. Дори Лон беше пренебрегнат и макар и двамата да забелязаха този пропуск, всеки запази това за себе си.

По-късно Ели се опита да се спомни кога за последен път бе разговаряла така с Лон. Макар да бе добър слушател и двамата рядко да спореха, той не беше човек, пред когото можеш да разкриеш душата си. Също като баща й, Лон се чувстваше неловко, когато трябваше да сподели мислите и чувствата си. Неведнъж тя се опитваше да му обясни, че би искала да бъдат по-близки помежду си, но винаги като че ли без успех.

И сега, докато седеше тук, Ели най-накрая осъзна какво й липсваше в отношенията им.

Небето притъмня още повече и луната се издигна високо с напредването на вечерта. И без да го осъзнават, малко по малко те започнаха да изграждат отново онази предишна близост, онази невидима връзка, която някога бе имало помежду им.

 

 

С края на вечерята много от темите бяха изчерпани и те постепенно се умълчаха. Ной погледна часовника и видя, че става късно. Звездите сияеха ярко и щурците бяха станали по-тихи. Разговорът с Ели му беше доставил удоволствие, но се безпокоеше дали не е говорил прекалено много. Питаше се също какво си мисли тя сега за живота му, надявайки се, че не я е разочаровал.

Стана и напълни отново чайника. Двамата струпаха заедно съдовете в мивката, разчистиха масата и той наля две чаши с гореща вода, добавяйки пакетчета с чай във всяка от тях.

— Какво ще кажеш да излезем пак на верандата? — попита той, подавайки й чашата.

Тя се съгласи и тръгна първа. Той грабна едно одеяло, в случай че й станеше студено и скоро те бяха отново на предишните си места, столовете се полюшваха, а краката на Ели бяха завити с одеялото. Ной я наблюдаваше с крайчеца на окото. „Господи, колко е красива“, мислеше си той, чувствайки някаква странна болка в гърдите си.

Защото по време на тази вечеря се беше случило нещо.

Той просто се беше влюбил отново. Знаеше това сега, докато седяха един до друг на верандата. Беше се влюбил в една нова Ели, а не просто в спомена си за нея.

Но от друга страна Ной никога не бе преставал да я обича и знаеше, че това е неговата съдба.

— Чудесна вечер — каза той тихо.

— Да, така е — отвърна тя. — Просто вълшебна.

Ной погледна към звездите и тяхното блещукане му напомни, че скоро тя ще си тръгне. В душата му се възцари страшна пустота. Той не искаше тази нощ да свършва никога. Как можеше да я спре? Какво трябваше да й каже, за да я накара да остане?

Нямаше представа. И затова взе решение да не казва нищо, приемайки поражението си.

Двата стола се полюшваха леко. Над реката отново се мярнаха прилепи. Нощните пеперуди целуваха светлината на верандата. Някъде в този момент имаше хора, които се любеха.

— Разкажи ми нещо — каза тя накрая и гласът и бе станал някак чувствен или може би просто въображението му си правеше шеги.

— Какво?

— Не знам. Почети ми стихове, както някога под дъба.

И Ной започна да й декламира отделни откъси, възхваляващи нощта. Уитман и Томас, защото обичаше тяхната образност. Тенисън и Браунинг, защото техните теми му бяха толкова близки.

Ели облегна глава назад и затвори очи, чувствайки как в тялото й се разлива приятна топлина. Причина за това бяха не само стиховете, но и гласът, който ги произнасяше. Едното не можеше да бъде откъснато от другото и само двете неща заедно можеха да имат такова въздействие върху нея. Тя не искаше да ги дели, защото така щеше да разруши цялата магия. Поезията, мислеше си Ели, не се пише, за да бъде анализирана. Нейното предназначение е да вдъхновява, без да бъде обяснявана, да докосва душата, без да бъде разбирана.

Заради него след раздялата им тя бе ходила на няколко литературни четения в колежа. Слуша различни хора и различни стихотворения, но скоро се отказа, защото никой не я вдъхновяваше достатъчно или не беше достатъчно вдъхновен, каквито трябваше да бъдат истинските ценители на поезията.

Още известно време те продължила да се люлеят на столовете си, пиейки чай, унесени в мислите си.

Безпокойството, което я беше довело тук, за нейна радост си беше отишло, но я тревожеха чувствата, които бяха дошли на негово място, трепетът, който се утаяваше в душата й като златен прах в корито. Тя се опита да ги пропъди, да се скрие от тях, но постепенно разбра, че не иска това да се случи. Бяха минали години, откакто за последен път бе изпитвала нещо подобно.

Лон никога не бе извиквал такива чувства в нея. Вероятно не би и могъл, дори и да искаше. Може би и затова никога не се бяха любили. Лон, разбира се, бе опитвал много пъти, използвайки всякакви средства — от цветя до нежни укори — но тя винаги бе отказвала с извинението, че би искала да изчака до сватбата. Лон обикновено неохотно отстъпваше и Ели понякога си мислеше колко много би го заболяло, ако научеше някога за Ной.

Но имаше и нещо друго, което я караше да чака и то бе свързано със самия Лон. Той беше твърде много погълнат от работата си и й посвещаваше цялото си внимание. Работата беше на първо място и Лон нямаше време за стихотворения, пропилени вечери, люлеещи се столове и веранди. Именно затова делата му вървяха успешно и в известна степен Ели го уважаваше заради неговата методичност. Но в същото време тя чувстваше, че нещо не й достига. Искаше нещо друго, нещо различно, нещо повече. Страст и романтика или може би тих разговор на запалени свещи, или просто да не бъде на второ място.

Ной също бе потънал в мислите си. За него тази вечер бе една от най-специалните в живота му. Докато се люлееше на стола си, той си припомняше всяка малка подробност отново и отново. Всяка нейна дума и жест му се струваха важни и заредени със смисъл.

И сега, докато стоеше до нея, той се питаше дали тя някога бе мечтала за същите неща, за които и той през годините на раздяла. Беше ли копняла някога отново да се държат ръка за ръка или да се целуват под меката лунна светлина? Беше ли си представяла някога досега на голите им тела, които толкова дълго бяха разделени…

Ной погледна звездите и си спомни за хилядите пусти нощи, които бе прекарал, откакто се бяха видели за последен път. Идването й бе събудило всички онези някогашни чувства и той не можеше повече да ги отблъсне. Знаеше, че отново искаше да й даде любовта си и да получи любовта й в замяна. Повече от всичко на света.

Но съзнаваше, че това е невъзможно. Тя беше сгодена.

Ели се досети по мълчанието му, че мисли за нея и това й достави удоволствие. Нямаше представа какво точно, не я беше и грижа — важното беше, че мислеше за нея.

Спомни си за разговора им по време на вечеря и за самотата му. По някаква причина тя не можеше да си представи как той чете поезия на някого другиго или как споделя мечтите си с друга жена. Просто не беше от този тип мъже или поне така й се искаше да вярва.

Тя отпи от чая си, затвори очи и прокара ръка през косите си.

— Уморена ли си? — попита той, откъсвайки се най-накрая от мислите си.

— Малко. И освен това е вече време да си тръгвам.

Но тя не стана веднага. Вместо това посегна към чашата си и изпи последната глътка чай, чувствайки топлината му в гърлото си. Искаше по някакъв начин да съхрани тази вечер в себе си — високата луна, вятъра в дърветата, нощната прохлада.

Сетне погледна към Ной. От този ъгъл белегът на лицето му се виждаше ясно. Запита се дали го беше получил във войната? Беше ли раняван някога? Той не говореше за това, а и тя не го разпитваше, просто защото не искаше да си представя страданието му.

— Трябва да вървя — каза тя накрая, подавайки му одеялото.

Ной кимна и се изправи, без да каже дума. Взе одеялото и докато вървяха към колата, опадалите листа шумяха под краката им. След като отвори вратата, тя понечи да съблече ризата, която й беше заел, но той я спря.

— Недей… Бих искал да не ми я връщаш.

Ели не попита защо, понеже също искаше да я задържи. Тя се загърна с нея и скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от нощния хлад. По някаква причина си спомни една далечна вечер, като ученичка, когато стоеше на верандата пред дома си, очаквайки целувка.

— Прекарах прекрасна вечер — каза той. — Благодаря ти, че ме намери.

— Аз също — отвърна тя.

Ной събра кураж:

— Ще се видим ли утре?

Просто въпрос. Ели знаеше какъв трябва да е отговорът, особено ако не искаше да усложнява живота си. „Боя се, че не“, трябваше да каже само тя и всичко щеше да приключи още тук. Но въпреки това мълчеше.

Демонът изкусител се изправи срещу нея, подтикваше, предизвикваше и тя така и не успя да произнесе нужните думи, макар да не знаеше защо. Когато надникна в очите му търсейки отговора. Ели видя мъжа, когото някога бе обичала и изведнъж всичко си дойде на мястото.

— С удоволствие.

Ной се изненада. Не бе очаквал този отговор. Тогава му се прииска да я докосне, да я вземе в прегръдките си, но не го направи.

— Може ли да дойдеш тук по обяд?

— Разбира се. А какво ще правим?

— Ще видиш — отговори той. — Знам едно място, където ще отидем.

— Била ли съм там някога?

— Не, но то е много специално.

— И къде е то?

— Изненада.

— А ще ми хареса ли?

— Направо ще се влюбиш в него.

Тя се обърна преди Ной да се опита да я целуне. Не беше сигурна дали щеше да го направи, но ако все пак се опиташе, знаеше, че ще й е много трудно да го спре. Нямаше да може да се справи с една такава ситуация с всички тези мисли в главата си. Когато седна зад волана, си отдъхна с облекчение. Той затвори вратата и тя запали двигателя. Докато колата бавно потегляше, прозорецът й се отвори съвсем малко.

— До утре — каза Ели с отражението на лунната светлина в очите й.

Ной помаха след отдалечаващия се автомобил. Сетне тя зави и пое по пътя, който водеше към града. Той остана там, докато светлините й се скриха зад дъбовата гора и звукът на мотора заглъхна в далечината. Клем се приближи към господаря си и клекна до него, за да може да я погали, отделяйки специално внимание на шията й, където вече не можеше да се почеше. След като хвърли последен поглед към пътя, човекът и кучето тръгнаха заедно към верандата.

Ной се настани пак на стола си, прехвърляйки отново в ума си събитията от тази вечер — звуци, движения, образи, думи. Като на забавен каданс. Не му се четеше поезия, нито му се свиреше на китара. И сам не знаеше какво му се прави.

— Тя е сгодена — прошепна той накрая и сетне се умълча, оставайки така часове. Чуваше се проскърцването на люлеещия се стол. Нощта беше тиха и нищо не помръдваше. Само Клем го навестяваше от време на време, сякаш за да се увери дали господарят й е добре.

И някъде след полунощ, в тази ясна октомврийска нощ, нещо в Ной се прекърши и душата му се изпълни с копнеж. И ако някой го беше зърнал в този час, щеше да види просто един старец, окаяник, който само за няколко часа бе остарял за цял един живот. Прегърбен на стола си мъж, заровил лице в ръцете си и със сълзи в очите си. И той не знаеше как да ги спре.