Никълъс Спаркс
С дъх на канела (20)

19

Малката кухничка пасваше идеално на старата къща, ремонтирана и преправяна сигурно поне десетина пъти през последното столетие: стар линолеум, започнал да се бели по ъглите, функционални, но най-обикновени бели шкафове, желязна мивка под прозорец с дървена, наскоро сменяна дограма. Плотът до мивката беше напукан, а до стената стоеше голяма готварска печка на дърва, древна като самата къща. Но на места се виждаха и вещи от настоящето — хладилник, миялна машина и микровълнова печка, а до нея стоеше наполовина празна бутилка с вино. Странно, но по някакъв начин ми напомни за бюрото на татко.

Савана отвори един шкаф и извади чаша за вино.

— Ще пийнеш ли малко?

— Не съм много по виното — поклатих глава.

За моя изненада тя не върна чашата. Отвори бутилката, наля си и седна на масата. С удоволствие отпи една глътка.

— Променила си се — отбелязах.

Тя сви рамене.

— Много неща се промениха, откакто те видях за последен път.

Замълча за известно време и когато заговори отново, в гласа й се долавяше примирение.

— Никога не съм си представяла, че ще чакам с нетърпение вечерта, за да пийна една чаша вино, но стана точно така.

Тя започна да върти чашата в ръцете си и аз се запитах какво ли е станало с нея.

— Знаеш ли, оказа се, че вкусът му много ми допада. Когато започнах да пия, не знаех кое вино е хубаво и кое не. Сега съм много по-придирчива към марката.

Усетих, че не познавам добре тази жена, и не бях сигурен как да отговоря.

— Не ме разбирай погрешно — продължи тя. — Все още помня всичко, на което ме учеха нашите, и много рядко се случва да пия повече от една чаша на ден. Но Исус е превърнал водата във вино и реших, че не може да е чак толкова голям грях.

Усмихнах се и осъзнах, че не е честно спрямо нея да искам никога да не се променя.

— Не съм те питал — казах кротко.

— Знам, но видях, че се учуди.

Настъпи дълга пауза. Единственият шум идваше от тихото бръмчене на хладилника.

— Много съжалявам за баща ти — промълви тя и проследи с пръст една пукнатина по плота на масата. — Наистина. През последните няколко години мислех много за него.

— Благодаря ти.

Савана започна да върти чашата в ръцете си, заета изцяло от движението на червената течност в нея.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита ме тихо.

Не бях сигурен, но се облегнах на стола и заговорих. Думите дойдоха лесно. Разказах й за първия инфаркт, за втория и за времето, прекарано заедно с него през последните отпуски. Споделих за приятелството, което бяхме започнали да градим между нас, и спокойствието, което ми носеше общуването с него, за ежедневните разходки и за времето, когато вече не можеше да ги прави. Върнах се в онези последни, прекарани с него, дни и й разказах колко трудно ми беше да го убедя да влезе в старчески дом. Когато стигнах до погребението и до снимката, намерена сред документите му, тя се пресегна и хвана ръката ми.

— Радвам се, че я е запазил за теб, но не съм изненадана.

— А аз се изненадах — отвърнах и това я разсмя.

Смехът й ми върна увереността. Савана стисна ръката ми:

— Щеше ми се да бях разбрала отнякъде. Щях непременно да дойда на погребението.

— Не беше кой знае какво.

— И няма защо да е. Той беше твой баща и това е всичко.

Тя се поколеба, преди да пусне ръката ми. Отпи нова глътка вино и попита:

— Готов ли си за вечеря?

— Не знам — отвърнах.

Тя се наведе към мен и се усмихна:

— Какво ще кажеш да стопля малко, пък ще видим какво ще стане?

— Дали ще е вкусно? Никога не си споменавала, че можеш да готвиш, и сега съм малко притеснен.

— Това е стара семейна рецепта — каза тя и се престори на засегната. — Честно казано, мама го е готвила. Донесе го вчера.

— Истината винаги излиза наяве — пошегувах се.

— Така е, истината е странно нещо. И обикновено излиза наяве.

Стана, отвори хладилника и се наведе да огледа рафтовете. Докато измъкваше пластмасова кутия, се сетих за пръстена на ръката й и се зачудих къде може да е съпругът й. Тя сложи пълна чиния в микровълновата.

— Искаш ли нещо към задушеното? Хляб, масло?

— И двете.

След няколко минути месото беше пред мен и ароматът му ми напомни колко съм гладен всъщност. Савана седна и отново хвана чашата си.

— Ти няма ли да вечеряш? — изненадах се аз.

— Не съм гладна — отговори тя. — Обикновено вечерям късно.

Отпи отново, а аз опитах месото и оставих думите й без коментар.

— Права беше — преглътнах с удоволствие. — Наистина е много вкусно.

Тя ми се усмихна.

— Мама е добра готвачка. Би трябвало да съм се научила покрай нея, но не стана така. Винаги бях много заета. Учех прекалено много, а после започнах да променям и ремонтирам.

Тя посочи към всекидневната.

— Къщата е много стара. Знам, че все още не изглежда както трябва, но през последните две години свършихме много работа.

— Добре изглежда.

— Знам, че го казваш от любезност, но все пак ти благодаря. Трябваше да я видиш, когато се преместих. Приличаше на обор. Имаше нужда от нов покрив, но с покривите нещата стоят по странен начин — никой не си мисли за тях, когато стане дума за ремонт и реконструкция на стара сграда. Всеки очаква, че трябва да има, но никой не се замисля, че един ден трябва да се смени. Почти всичко ремонтирано спада в тази категория: отоплителната система, нова дограма, поправяне на щетите, нанесени от термитниците… — На лицето й се появи замечтано изражение. — Повечето неща свършихме сами. Например кухнята. Знам, че трябват нови шкафове и плочки за пода, но когато се нанесохме, при по-силен дъжд в хола се образуваха цели локви. Откъде да започнем? И подредихме нещата по важност. Първото беше да сменим дъските и керемидите на покрива. Температурата беше около трийсет градуса, но аз се катерех като катерица по гредите и къртех дъските с теслата една по една. Ръцете ми бяха целите в мазоли. Но… всичко изглеждаше абсолютно правилно. Двама млади хора започват съвместния си живот, работят рамо до рамо и поправят новия си дом… Това ни сближи още повече. После се хванахме с пода в хола. Отне ни две седмици да насипем пясък, за да изравним нивото му. После наредихме дъски, лакирахме ги и когато най-сетне минахме по него, имах чувството, че сме положили основите на съвместния си живот.

— Както го разказваш, звучи много романтично.

— И наистина беше — съгласи се тя и прибра немирния кичур зад ухото си. — Но по-късно романтиката се стопи. Сега просто чувствам, че остарявам.

Неочаквано се засмях, закашлях се и се пресегнах за чаша, която не беше пред мен. Тя избута стола назад и стана.

— Ще ти дам вода.

Наля голяма чаша и я сложи пред мен. Докато пиех, забелязах, че ме наблюдава внимателно.

— Какво? — попитах и оставих чашата.

— Просто не мога да се начудя колко си се променил.

— Аз? — погледнах я невярващо.

— Да, ти. Остарял си някак.

— Наистина съм остарял.

— Знам, но не става дума за това. Има нещо в очите ти… по-сериозни са отпреди. Сякаш са видели неща, които не бива да се виждат. Ужасни неща.

Не казах нищо, но Савана погледна в очите ми и поклати тъжно глава.

— Не биваше да го казвам — почувства се неловко тя. — Мога да си представя през какво е трябвало да минеш.

Заех се с месото и се замислих над думите й.

— Всъщност напуснах Ирак в началото на 2004. Оттогава съм в Германия. В Ирак остана само малка част от армията. Въртим се на ротационен принцип. Сигурно ще замина отново, но не знам кога. Дано дотогава нещата там да са поутихнали.

— Не трябваше ли вече да си се уволнил?

— Подписах отново — отвърнах. — Няма причина да не го направя.

И двамата знаехме за каква причина ставаше въпрос и тя кимна.

— За колко време този път?

— До 2007 година.

— А после?

— Не знам. Може да остана още няколко години. Кой знае, може дори да се запиша в университет. Чух, че било много интересно.

Усмивката й беше необяснимо тъжна и за момент разговорът замря.

— От колко време си омъжена? — попитах.

Тя се размърда, сякаш столът й беше неудобен.

— През ноември ще станат две години.

— Тук ли беше сватбата?

— Сякаш съществува друга възможност — извъртя очи тя. — Мама организира невиждана сватба. Знам, че съм единствената им дъщеря, но щях да бъда доволна и на нещо по-скромно. Например стотина души.

— И ти наричаш това малка сватба?

— В сравнение с нашата — да. Църквата не можа да събере гостите и татко и досега мърмори, че продължава да изплаща разноските. Само ме дразни, разбира се. Половината от присъстващите бяха приятели на мама и татко, но предполагам, че е така с всеки, който се жени в родния си град. Всеки се чувства поканен — от пощаджията до бръснаря.

— Но ти се радваш, че се върна вкъщи?

— Има своите предимства. Родителите ми са наблизо, а сега наистина имам нужда от тях.

Но всъщност не отговори на въпроса ми. Замислих се за това и за много други неща, докато ставах, за да оставя чинията в мивката. Почистих остатъците и чух зад гърба си:

— Остави я там. Все още не съм заредила миялнята. Ще се погрижа по-късно. Впрочем, искаш ли нещо за десерт? Мама остави няколко парчета пай.

— Имаш ли мляко?

Савана понечи да стане, но аз я спрях.

— Просто ми кажи къде стоят чашите. Мога да се справя и сам.

— В бюфета до мивката.

Взех една чаша и отворих хладилника. Млякото беше на най-горния рафт, над поне десетина пластмасови кутии, пълни с храна. Налях си и се върнах на масата.

— Какво става тук, Савана?

Тя ме погледна изненадано.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид съпруга ти.

— Какво за него?

— Кога ще се запозная с него?

Вместо отговор тя стана и отиде до мивката. Изля остатъка от чашата си, пусна машината, наля топла вода и донесе пакетче кафе и кутия с чай.

— Ти вече го познаваш — каза тя и ме погледна в очите. — Тим.

Лъжичката изтрака в чашата с кафето, когато Савана седна отново пред мен.

— Какво искаш да знаеш — измърмори тя, загледана в чашата с чай пред нея.

— Всичко. Или нищо. Още не знам.

Тя стисна устни, после промълви:

— Мисля, че разбирам.

— Кога започна всичко?

— Не знам — подхвана тя. — Знам, че звучи откачено, но беше така, както предполагам, че си мислиш. Никой от нас не го беше планирал, но за да съм по-точна — беше някъде в началото на 2002 година.

Два месеца след като подадох молба за удължаване на срока. И шест месеца преди татко да получи първия си инфаркт. Горе-долу по това време забелязах, че писмата й са някак различни.

— Знаеш, че бяхме приятели. Въпреки че беше една година по-напред с ученето, се случи така, че имахме лекции в една и съща сграда. Пиехме кафе, преди да се приберем по домовете си. Понякога учехме заедно. Не ходехме на срещи, нито си държахме ръцете. Тим знаеше, че съм влюбена в теб… но, разбираш ли, просто беше наблизо. Оплаквах му се колко много ми липсваш и колко ми е трудно, а той ме изслушваше. Наистина беше много тежко. Мислех, че скоро ще си дойдеш, а то…

Тя ме погледна и очите й бяха пълни с… какво? Със съжаление? Не бях сигурен.

— И така, ние прекарвахме много време заедно — продължи тя, докато разбъркваше захарта в чая си. — Той беше насреща винаги, когато имах нужда да поплача на нечие рамо. Утешаваше ме. Уверяваше ме, че ще се върнеш скоро. Не мога да ти опиша колко много исках да те видя отново. После баща ти се разболя. Знам, че трябваше да си с него, никога нямаше да ти простя, ако не се бе погрижил, но това ми се отрази зле. Знам колко егоистично звучи и се ненавиждам заради това. Сякаш съдбата беше срещу нас.

Остави лъжичката и се загледа в чая си. Опитваше се да събере мислите си.

— Скоро приключих с изпитите, върнах в града и започнах работа към местния център за работа с деца аутисти. С родителите на Тим се случи нещо ужасно. На път от Ашвил за Ленор загубили контрол над колата и един камион ги ударил. И двамата починаха. През това време Тим готвеше докторат по философия, но трябваше да прекъсне и да се прибере, за да се грижи за Алън. Настъпи тежък период за него. Не само заради мъката по родителите си — той ги обожаваше — но и заради Алън. Той беше неутешим. Не спираше да крещи и да скубе косата си. Единствено Тим можеше да го удържи да не нарани себе си, но това му отнемаше цялата енергия. Разбрах го, когато започнах да ги посещавам. За да помогна.

Аз се намръщих, но тя добави.

— Това е техният дом. Тим и Алън са отраснали тук.

И тогава се сетих. Разбира се, че беше така — веднъж Савана ми бе казала, че той живее в съседното ранчо.

— И ние започнахме да се утешаваме взаимно. Аз се опитвах да му помогна, той се опитваше да помогне на мен, а двамата се опитвахме да помогнем на Алън. И малко по малко започнах да се влюбвам в него.

За пръв път ме погледна в очите.

— Предполагам, че си ядосан и на мен и на Тим. И предполагам, че го заслужаваме. Но не можеш да си представиш какво беше тогава. Толкова много нещастие, толкова емоции. Чувствах се виновна. Тим също се чувстваше виновен. Но след известно време нещата изглеждаха, сякаш така е трябвало да стане. Той започна работа в същия център. После реши да направи конната база и състави програма за работа с деца аутисти. Родителите му винаги са искали да направи нещо такова. И аз се включих в работата. Бяхме заедно по цял ден. Ремонтът на ранчото ни даде цел, отвлече вниманието ни от мъката и помогна на Алън. Той обича конете и цялата суматоха около базата му помогна да преодолее липсата на родителите му. Тогава всички си помагахме един на друг. Тим ми предложи към края на есента.

Тя замълча, а аз се опитах да сглобя цялата картина. За известно време останахме мълчаливи, всеки потънал в собствените си мисли.

— Това е историята — заключи накрая тя. — Не знам какво друго искаш да знаеш.

Аз също не знаех.

— Алън още ли живее тук?

— Има своя стая на втория етаж. Винаги е живял там. Всъщност положението му не е толкова тежко, колкото ти звучи. След като приключим с храненето и ресането на конете, останалото време обикновено прекарва сам. Обича видеоигри. Може да играе с часове. Едва успявам да го спра. Ако го оставя, ще играе цяла нощ.

— Тук ли е сега?

Тя поклати глава.

— Не. В момента е с Тим.

— Къде?

Преди да отговори, кучето започна да драска по вратата и тя стана да му отвори. То веднага дойде при мен и близна ръката ми.

— Харесва ме — казах.

— Тя харесва всички — обади се Савана, все още на вратата. — Казва се Моли. За пазач не става, но иначе е толкова сладка! Ще те олигави целия, ако я оставиш.

— Няма нищо — казах.

Савана се обърна и каза през рамо.

— Виж, трябва да прибера някои неща от двора. Струва ми се, че тази нощ ще вали. Няма да се бавя много.

Забелязах, че не отговори на въпроса ми за Тим. Нито пък имаше намерение, осъзнах изведнъж.

— Трябва ли ти помощ?

— Не, наистина. Но ако искаш, ела с мен. Нощта е прекрасна.

Тръгнах след нея. Моли забърза и оглави колоната, забравила напълно, че преди минута се молеше да влезе при нас. Един бухал се обади от близките дървета и тя хукна натам. Савана отново навлече калните ботуши.

Тръгнахме към плевнята. Мислех за разказаното от нея и отново се запитах какво правя тук. Не знаех дали да се радвам за брака й с Тим — двамата сякаш бяха родени един за друг — или да се ядосвам, поради същата причина. Нито се чувствах доволен, че най-накрая разбрах истината. По-лесно беше да не знам подробностите.

И въпреки всичко… имаше нещо, което тя премълчаваше. Усетих го в гласа й. Някаква печал, която не я напускаше през цялото време. Изведнъж усетих с кожата си колко близко сме един до друг и се запитах дали и тя го е усетила. Но дори да беше, не го показа с нищо.

Конете представляваха само сенки, тъмни петна на фона на нощния мрак без конкретна форма. Савана откачи няколко юзди от оградата и ги прибра в плевнята. През това време аз занесох лопатите под навеса при другите инструменти. Тя отиде да провери дали е затворила портата и двамата поехме обратно към верандата.

Спрях пред стъпалата и погледнах часовника си. Беше почти десет часа. Ставаше късно, и двамата го съзнавахме.

— Мисля, че е време да си тръгвам — казах. — Градът е малък, а не искам да плъзнат слухове.

— Сигурно си прав.

Моли се появи от мрака, седна между нас и сложи глава върху крака на Савана.

— Къде си отседнал? — попита тя.

— Близо до автомобилния парк. Точно до главния път.

Тя сбърчи нос.

— Там е ужасно.

— Така си е. Прилича на долнопробна кръчма.

— Но не съм изненадана — усмихна се тя. — Ти имаш тази способност да откриваш най-невероятните места.

— Като „Скаридената колиба“?

— Точно.

Пъхнах ръце в джобовете и се запитах дали я виждам за последен път. Ако беше така, нищо в мен не показа, че критичният момент е настъпил. Не исках всичко да свърши с един толкова банален разговор, но не можех да измисля какво друго да кажа.

Една кола освети пътя пред къщата, но продължи надолу.

— Е, това е — измънках. — Радвам се, че те видях отново.

— Аз също, Джон.

Кимнах и замълчах. Савана отмести поглед от мен и се загледа към пасището. Приех го като знак, че е време да си тръгвам.

— Довиждане — казах.

— Довиждане.

Обърнах се, тръгнах към колата и се опитах да си набия в главата, че това наистина е краят. Не очаквах нещо по-различно, просто разговорът ми с нея бе отключил всички насъбрали се чувства, които бях натикал дълбоко в себе си още в мига, когато прочетох последното й писмо.

Вече отварях вратата, когато гласът й ме спря.

— Джон!

— Да?

Тя стъпи на верандата и извика.

— Утре тук ли ще си?

Приближи се към мен, но половината от лицето й остана в сянка. И изведнъж прозрях с кристална яснота — аз все още я обичах. Въпреки писмото, въпреки съпруга й. Въпреки факта, че вече никога няма да бъдем заедно.

— Защо?

— Чудех се дали можеш да наминеш утре към десет. Сигурна съм, че Тим ще иска да те види…

Поклатих глава, преди да довърши.

— Не мисля, че е добра идея.

— А ако те помоля?

Дали не искаше да ме убеди, че Тим си е все същото добро момче?

Но имаше още нещо. Сигурно искаше да получи прошка. Но…

Тя се приближи до мен и хвана ръката ми.

— Моля те. Това е много важно за мен.

Въпреки мамещата топлина на пръстите й не исках да идвам отново. Не исках да виждам Тим, а още по-малко да ги гледам заедно, да пия кафе с тях и да се преструвам, че всичко е наред. Но в молбата й имаше нещо отчаяно, нещо, което, направи отказа ми невъзможен.

— Добре — съгласих се. — В десет сутринта.

— Благодаря ти.

Миг по-късно тя ми обърна гръб. Останах на мястото си и изчаках да изкачи стълбите, преди да вляза в колата. Савана се обърна и ми махна за последен път. Аз също махнах и подкарах към главния път. Докато образът й се смаляваше в огледалото за обратно виждане, усетих, че гърлото ми е сухо като пустиня. Не защото тя беше омъжена за Тим, не и защото утре щях да ги видя заедно, а защото видях да закрива лицето си с ръце и разбрах, че плаче.