Никълъс Спаркс
С дъх на канела (2)

1

Уилмингтън, 2000

Казвам се Джон Тайри. Роден съм през 1977 и отраснах в Уилмингтън, Северна Каролина. Градът с право се гордее, че е най-голямото пристанище в щата, освен това има дълга и интересна история, но сега ми прилича повече на селище, наречено град по недоразумение. Но климатът беше супер и плажовете — чудесни, само че недостатъчни за вълната от пенсионери, търсещи евтини имоти, за да прекарат там златните си години. Градчето е разположено на малко парче земя, оградено от едната страна от река Кейп Фиър, а от другата — от океана. Шосе номер седемнайсет за Мъртъл Бийч и Чарлстън минава през града и служи за негов главен път. Когато бях дете, татко и аз взимахме с колата разстоянието от Кейп Фиър до Райтсвил Бийч за десет минути, но напоследък издигнаха толкова търговски центрове и светофари, че сега може да ти отнеме и един час, особено през уикенда, когато туристите наводняват улиците. Райтсвил Бийч е разположен на един остров съвсем близо до брега в северния край на Уилмингтън и е най-известният плаж в целия щат. Къщите около дюните са безумно скъпи и въпреки това повечето от тях са заети през целия сезон. Другият бряг на реката е по-романтичен и тих, там живеят диви коне и това бе причината Орвил и Уилбър да са по-известни, но какво да ти кажа, повечето хора се чувстват по-комфортно, ако знаят, че наблизо има „Макдоналдс“ или „Бъргър“, в случай че вечерното меню в курортното градче не им се понрави. Или просто искат да имат избор за вечерните забавления.

Като всички градове Уилмингтън се състоеше от богати и бедни квартали и понеже татко имаше една от най-стабилните служби на планетата — разнасяше пощата — ние бяхме сравнително добре, не фантастично, но добре. Не бяхме богати, но имахме достатъчно, за да мога да посещавам едно от най-добрите училища в града. За разлика от къщите на приятелите ми обаче нашата беше малка и стара; част от верандата бе започнала да пропада, само дворът бе все още впечатляваща гледка. Отзад имаше огромен дъб и когато бях на осем години, си построих дървена къщичка в клоните му. Татко не ми помогна (да хване чука и да забие пирон за него беше изключително рядко събитие). Същото лято се научих да карам сърф. Още тогава трябваше да осъзная колко сме различни с него и фактът, че не можах, доказва, още веднъж колко малко знае за живота едно дете.

С баща ми бяхме толкова различни, колкото могат да бъдат двама души. Той не обичаше да е сред хора, а аз бях човек на действието и мразех да съм сам. Той придаваше голямо значение на образованието, а за мен училището беше клуб за запознанства с добавени часове за спорт. Той имаше лоша стойка и тътреше краката си, като ходеше, аз подскачах като футболна топка и вечно го молех да засече за колко минути ще пробягам разстоянието до края на улицата и обратно. В осми клас вече бях по-висок от него и го биех на канадска борба. Дори външно не си приличахме. Той имаше коса с цвят на пясък, лешникови очи и лунички, аз — тъмнокафяви коса и очи и хващах тен още през май. Разликата във физиката и характера ни стряскаше съседите, което си беше странно, предвид, че ме бе отгледал съвсем сам. Когато поотраснах, чух как хората си шепнат, че мама е избягала от нас още преди да навърша година. Предполагах, че си е намерила друг, но татко никога не потвърди подозренията ми. Каза единствено, че осъзнала каква грешка е допуснала, като се омъжила толкова млада, и не била готова да поеме задълженията си на майка. Нито я обвиняваше, нито я хвалеше, но държеше да я включвам във вечерните си молитви, без значение къде е в момента и какво прави. „Напомняш ми за нея“ — казваше ми понякога той. До този момент не съм разменил и една дума с нея, нито пък имам желание да я видя.

Мисля, че татко беше щастлив. Казвам „мисля“, защото той рядко показваше някаква емоция. Прегръдките и целувките бяха рядкост в дома ни, а когато ги имаше, бяха безжизнени и формални, правеше го, защото така трябва, не защото го иска. Знам, че ме обичаше, бих казал, че дори се бе посветил на мен, но когато съм се родил, той вече е бил на четирийсет и три и част от мен и досега вярва, че би му отивало повече да е монах, отколкото родител. Беше най-тихият човек на света. Задаваше съвсем малко въпроси — как съм, добре ли съм — рядко се нервираше или повишаваше тон и още по-рядко се шегуваше. Водеше рутинен живот. Всяка сутрин ми правеше бъркани яйца с бекон и препечени филийки, приготвяше и нещо за вечеря и всяка вечер, докато се хранехме, изслушваше безмълвно разказите ми за училище. На всеки два месеца ангажираше час при зъболекаря, в събота сутрин плащаше всички сметки, в неделя следобед переше и излизаше за работа всяка сутрин в седем и трийсет и пет. Не обичаше да разговаря и нямаше нищо против да прекарва часове наред сам, докато разнася пакети и писма из хорските пощенски кутии. Не излизаше с жени, нито имаше приятели, с които да играе покер в събота вечер; телефонът ни мълчеше по цели седмици, а когато звъннеше, беше или грешка, или служител от продажби по телефона. Сигурен съм, че не му е било леко да се грижи за мен съвсем сам, но той никога не се оплакваше, дори когато го разочаровах.

Прекарвах повечето вечери сам в стаята си. Щом свършеше с домашните задължения, татко се свираше в своя кабинет и се заемаше с монетите си. Това беше неговата голяма страст. Там се чувстваше най-добре, приведен над търговския каталог за монети, наречен „Сив бюлетин“, докато се опитва да реши коя монета да прибави към колекцията си следващия път. Всъщност колекцията бе започната от дядо ми. Героят на дядо беше човек на име Луи Елизбърг, финансист от Балтимор и единственият човек, събрал пълна колекция от американски монети, включително и юбилейните — всички, сечени по едно или друго време в Съединените щати. Колекцията му си съперничеше, дори надминаваше тази на Смитсониън и мечтата на дядо беше да настигне своя идол. След смъртта му през 1951 татко на свой ред бе обсебен от идеята да обогати и разшири колекцията заедно със сина си, следвайки примера на своя баща и този на Луи Елизбърг. През лятото татко и дядо пътуваха с влака до различни монетни дворове и събираха нови, току-що изсечени монети, още топли, или посещаваха различни нумизматични изложби из Югозападната част на страната. С времето създадоха трайни връзки с търговци на монети из цялата страна и дядо харчеше цяло състояние да купува и попълва колекцията си. Но за разлика от Луи Елизбърг той не беше богат — имаше магазин за смесени стоки в Бъргоу, който фалира, когато голямата верига магазини „Пигли Уигли“ отвориха врати в града. Неговата колекция така и не успя да достигне тази на Луи Елизбърг. Въпреки това всеки свободен долар отиваше за монети. Дядо носеше едно и също сако трийсет години, през целия си живот караше една и съща кола и съм убеден, че татко е отишъл в пощенското училище вместо в колеж, защото не сме имали заделени пари. Странна птица беше този мой дядо, няма две мнения, такъв беше и татко. Какъвто бащата, такъв и синът, както гласи поговорката. В завещанието си старецът настояваше къщата му да бъде продадена и с парите да се купят още монети — нещо, което баща ми и без това щеше да направи.

По времето, когато татко наследи колекцията, тя вече беше доста ценна. Когато инфлацията удари тавана и златото скочи до 850 долара за унция, тя струваше малко състояние — достатъчно, за да може моят пестелив баща да се пенсионира и да изкара спокойно старините си. Двайсет години по-късно му даваха умопомрачителна за мен сума, но нито дядо, нито татко колекционираха за пари; правеха го заради ловната тръпка и заради близостта, която създаваше колекцията помежду им. И наистина, имаше нещо вълнуващо в дългото и мъчително издирване на точно определена монета, да не говорим за онзи сладък пазарлък с търговците, когато я откриеш, за да я вземеш все пак на прилична цена. Понякога купуваха, понякога не можеха да си го позволят, но всяка нова покупка беше истински празник. Татко се надяваше да сподели с мен страстта, която го сближаваше с баща му, да сподели с мен и съответната саможертва, която изискваше тази страст. Трябваше да спя с едно одеяло зиме и лете и да нося един чифт обувки през цялата година; никога нямаше пари за дрехи, обличах се изцяло благодарение на благотворителната организация „Армията на спасението“. Нямахме нито един фотоапарат. Единствената снимка беше тази, която си направихме на изложението на монети в Атланта. Търговецът ни щракна, докато стояхме пред щанда му и по-късно ни я изпрати. Татко я постави в рамка и тя стоеше дълги години на бюрото му. На нея той бе поставил ръка върху раменете ми и двамата се усмихвахме. Аз държах в ръка една петцентова монета от 1926 с глава на бик върху нея, между другото — в отлично състояние. Татко току-що я бе купил. Беше най-рядката монета от този вид и ние я изгладувахме, като цял месец ядохме боб и кренвирши, защото струваше повече от очакванията ни.

Бях готов на такива жертви, поне в началото, когато татко говореше с мен за монети — по това време сигурно съм бил първи или втори клас. Държеше се с мен като с равен. Да бъдеш признат за равен от възрастен, особено от баща си, е много важно за едно дете и аз се радвах на вниманието му и поглъщах всяка информация. Навремето можех да кажа точно колко монети с двуглав орел са изсечени през 1927, да ги сравня с тези през 1924 и да обясня защо десетцентовите монети, сечени в Ню Орлинс през 1895, са десет пъти по-скъпи от тези, сечени през същата година във Филаделфия. И все още мога. Само че, за разлика от татко, с годините колекционерската ми страст започна да изстива. Изглежда, това беше всичко, за което той можеше да говори и след шест или седем години ходене по изложения и взиране в каталозите, вместо да прекарвам уикендите с приятели, аз си казах: „Стига!“. Започнах да се интересувам от други неща, както повечето момчета на моята възраст — спорт, момичета, коли, музика — и на четиринайсет гледах да съм далеч от къщи при всеки удобен случай. Наред с новите ми интереси в мен започна да се надига и негодуванието. Стана малко по малко. Отначало започна да ми прави впечатление разликата между нашия начин на живот и този на приятелите ми. Те имаха пари да излязат следобед, да отидат на кино и да си купят чифт готини слънчеви очила, а аз трябваше да дебна с часове около бюрото на татко, за да отмъкна няколко пенса за сандвич от „Макдоналдс“. За шестнайсетия си рожден ден повечето от съучениците ми получиха коли, а татко ми подари сребърна монета от 1883, сечена в Карсън Сити. Протритият диван в хола беше покрит с износено одеяло и бяхме единствени в града без кабелна телевизия и микровълнова печка. Когато хладилникът ни отказа, той купи от втора употреба един в жабешко зелено, който не пасваше на нищо друго в кухнята. В такава обстановка ми беше неудобно да каня момчетата у нас и обвинявах татко за това. Знам, че не беше честно — ако толкова са ми трябвали пари, можех да се хвана да кося ливади или да си намеря почасова работа — но положението си остана непроменено. Бях сляп като охлюв и глух като камила, но дори и да си призная, че съжалявам за липсата на зрялост, няма да поправя миналото.

Татко усети, че нещо се е променило, но нямаше представа как да оправи нещата. Всъщност, опита по единствения познат му начин, единствения, познат и на неговия баща. Говореше за монети — само този разговор му се удаваше с лекота — и продължаваше да ми прави закуски и вечери, но въпреки усилията му отчуждението между нас растеше. В същото време аз се отдръпнах от старите си приятели. Те се разделиха на групи според това кой какъв филм беше гледал или щеше да гледа и кой каква модерна блузка си е купил, а аз останах да гледам отстрани. И в един момент си казах: майната им! В гимназията имаше място за всички и аз неусетно се озовах в групата на лошите момчета, на тези, на които не им пукаше за нищо. Това ми даваше възможност и на мен да не ми пука за нищо. Започнах да бягам от часове, да пуша и бях временно отстранен от училище заради три случая на побой.

Зарязах и спорта. До втори курс бях в отборите по футбол, баскетбол и лека атлетика. Понякога татко ме питаше как върви спортът, но навлезех ли в подробности, започваше да се поти и беше ясно, че не разбира нищо от тая работа. Никога в живота си не бе спортувал и докато все още играех, се яви на един-единствен баскетболен мач. Седна на скамейките — странен плешив човечец с износено спортно яке и грозни ярки чорапи. Въпреки че не беше дебел, панталоните пристягаха талията му така, че изглеждаше бременен в третия месец и аз усетих, че не искам да имам нищо общо с него.

Засрамих се от вида му и след мача се скатах, за да не ни видят заедно. Не се гордея с постъпката си, но това е самата истина.

С времето нещата ставаха все по-лоши. През последната година в гимназията моят бунт достигна връхната си точка. Успехът ми спадна рязко, повече заради мързела и липсата на интерес, отколкото от тъпоумие (така ми се ще да мисля), и татко неведнъж ме засичаше да се шляя из улиците в пиянска компания. Веднъж, след един купон, където алкохолът и наркотиците се лееха като вода, ме прибраха вкъщи с полиция и когато татко ме смъмри, аз му креснах да си гледа работата и се изнесох за две седмици при един приятел. Не каза нищо, когато се върнах. На сутринта бърканите яйца, беконът и филийките бяха на масата както обикновено. Едва успях да се дипломирам и подозирам, че учителите ми позволиха да завърша само защото не искаха повече да им се мотая пред очите. Знам, че татко се безпокоеше и на няколко пъти по своя си срамежлив начин засегна темата за колежа, но аз не исках и да чуя. Исках работа, исках кола, исках всички материални блага, от които бях лишен в продължение на цели осемнайсет години.

Но не си направих труд да го информирам за решението си до края на лятото, когато той най-сетне разбра, че не съм подал документи никъде, дори и за професионално училище. Затвори се в бърлогата си и на сутринта ядохме яйцата и бекона в пълно мълчание. По-късно вечерта в опит да запълни празнината между нас, се опита да ме въвлече в поредния разговор за монети.

— Помниш ли, когато бяхме в Атланта и ти намери онази монета с бика? — започна той. — Онази, дето я имаме на снимка? Никога няма да забравя колко развълнуван беше тогава. Напомни ми за мен самия, когато обикалях с татко.

Поклатих глава, споменът изкара на повърхността цялото ми негодувание от живота, който водехме.

— Писна ми да слушам за тъпите ти монети! — озъбих му се аз. — Защо не вземеш да продадеш шибаната колекция и да се захванеш с нещо друго? Каквото и да е?

Татко не отговори, но и до сега не мога да забравя болката, която се изписа на лицето му. Но се окопити, обърна ми гръб и се затътри към кабинета си. Бях го наранил и макар да си повтарях, че не съм го искал, дълбоко в себе си знаех, че лъжа. Оттогава той престана да говори за монети. Аз също. Колекцията стана причина за пълния разрив помежду ни. Без нея не остана нищо, за което да си говорим. След няколко дни забелязах, че единствената ни снимка бе изчезнала от бюрото му, може би си мислеше, че и най-малкият намек за монетите ме обижда. И наистина беше прав. И въобще не се разстроих от липсата й.

Като ученик никога не съм имал намерение да влизам в армията. Независимо, че източната част на Северна Каролина е един от най-военизираните райони в Щатите — на разстояние от два часа път с кола от града ни се намират седем военни бази — винаги съм си мислел, че военният живот е за загубеняците. Кой иска да прекара живота си в изпълняване на безсмислени заповеди от изкукуригали офицери? Аз поне — в никакъв случай, и като изключим онези момчета от офицерската школа, почти никой. Добрите ученици плъзнаха по колежите и университетите на Северна Каролина, а другите останаха да се мотаят из града, скачаха от една гадна работа на друга, пиеха кашони с бира и избягваха всичко, което би могло да ги натовари с някаква отговорност.

Аз бях от втората категория. След дипломирането за две години минах през каква ли не работа: бях сервитьор в едно ресторантче до града, късах билети в местния киносалон, товарех и разтоварвах кашони в големия супермаркет, правих палачинки във „Вафлената къща“ и продавах билети в няколко туристически обекти, които предлагаха боклуци на нещастните курортисти. Изхарчвах всеки спечелен петак, губех всяка надежда да спестя нещо и някога да заработя за себе си и в крайна сметка зарязвах всяка работа. Но тогава не ми пукаше. Живеех си живота. Спях до обяд, после отивах на плажа и сърфирах до тъмно. Понеже все още живеех у дома, не давах никакви пари за храна, наем и застраховки, камо ли да заделям за бъдещето. И никой от момчетата не го правеше. Не помня да съм се чувствал нещастен, но след известно време взе да ми омръзва. Писна ми не от сърфа — през 1996 ураганите Берта и Фран минаха през нашия плаж и това бяха най-добрите вълни от много години насам — а от висенето в бара на Лерой. Започнах да осъзнавам, че вечерите ми са едни и същи. Отивах там, пиех бира, засичах някой бивш съученик, той ме разпитваше какво правя, аз му отговарях, после той ми разказваше за себе си и не беше нужно да си гений, за да схванеш, че и двамата сме хванали влака за никъде.

Дори и да си имаше собствена квартира, никога не вярвах, че му харесва да копае канали, например, или да мие коли на автомивката. Знаех много добре, че никой от нас не си е мечтал за това в училище. Бях мързелив ученик, но не и тъпак.

Тогава излизах с много момичета. В „Лерой“ ги имаше с лопата да ги ринеш. Повечето от връзките ми бяха мимолетни. Използвах жените и им позволявах да ме използват, но пазех чувствата за себе си. Само с една, на име Луси, се задържах повече от два месеца и през малкото време прекарано с нея, си мислех, че съм влюбен. Беше една година по-голяма от мен, учеше в колежа в Уилмингтън и искаше да замине за Ню Йорк, когато завърши.

— Харесвам те — каза ми последната вечер, — но ние сме много различни. Можеш да направиш толкова много неща с живота си, но по някаква необяснима за мен причина си губиш времето тук и това те задоволява. — Поколеба се за миг, после продължи: — Но има и нещо друго. Не разбирам какво наистина чувстваш към мен и дали въобще имаш някакви чувства.

Знаех, че е права. Няколко седмици след разговора ни тя се качи на самолета и замина, без да си вземе довиждане с мен. След една година взех телефонния й номер в Ню Йорк от родителите й, обадих й се и си поговорихме двайсетина минути. Беше сгодена за някакъв адвокат и сватбата щеше да е следващия юни.

Разговорът ме засегна неочаквано силно. Същият ден ме бяха уволнили от работа — отново — и аз, както винаги, отидох да си ближа раните в „Лерой“. Щом влязох, ме посрещна същата тълпа от неудачници и изведнъж осъзнах, че не искам да прекарам още една безсмислена вечер и да се преструвам, че всичко в живота ми е наред. Купих си един стек бира и отидох на плажа. Тогава за пръв път се замислих какво наистина ще правя оттук нататък, дори се запитах дали не е най-добре да послушам татко и да се запиша в колеж. Но бях приключил с училището толкова отдавна, че идеята ми се стори чужда и дори нелепа. Наречете го късмет или зла участ, но точно в този момент край мен минаха двама моряци, които правеха вечерния си джогинг. Млади и в отлична форма, те излъчваха самоувереност и спокойствие. Ако те могат, помислих си, защо да не мога и аз?

Обмислях идеята няколко дни, накрая реших окончателно и поставих татко пред свършен факт. Всъщност въобще не го попитах — тогава двамата не си говорехме. Но една нощ се прибрах и на път за кухнята го мярнах да седи зад бюрото си както обикновено. Този път се спрях и го загледах. Плешивината на темето му се бе уголемила и малкото останала коса около ушите беше съвсем бяла. А му оставаха още няколко години до пенсия. И неочаквано ме ужили мисълта, че след всичко, което бе направил за мен, просто нямам право да постъпвам така с него.

И се записах в армията. Първото ми желание беше да постъпя във флота, защото познавах много моряци. Райтсвил Бийч гъмжеше от моряци от Кемп Леджин и Чери Пойнт, но когато работата опря до документите, се записах в армията. Прецених, че и в двата случая ще държа пушка, но това, което изигра решаващо действие, беше, че наборната комисия за флота бе излязла в обедна почивка и трябваше да вися там, докато се наобядват, а армейският офицер, чийто офис беше срещу този за флота, си беше на линия. Взех решението спонтанно и след двайсетина минути неочаквано и за мен се оказах с подписан договор за четири години. Офицерът ме потупа по рамото, поздрави ме с избора и аз си тръгнах, потресен от това, което бях направил преди малко. Беше 1997 година и аз бях на двайсет.

Лагерът за новобранци във форт Бенинг беше толкова отвратителен, колкото си го представях. Всичко бе организирано сякаш нарочно да ти смачка достойнството и да ти промие мозъка, за да се научиш да изпълняваш безпрекословно всяка заповед, без значение колко глупава е тя. За разлика от останалите, аз се приспособих бързо. Реших да избера пехотата. През следващите месеци минахме обща подготовка и симулирахме различни военни ситуации в Луизиана и добрия стар форд Браг. Основно учехме как да убиваме хора и да разрушаваме създаденото от тях. Не след дълго моят взвод, като част от Първа пехотна дивизия, бе изпратен в Германия. Не знаех грам немски, но това се оказа без значение, защото тези, с които общувах, знаеха английски. Отначало беше лесно. Военният живот е подреден и няма какво толкова да му мисли човек. После прекарах седем отвратителни месеца на Балканите — първо в Македония, през 1999, после в Косово, където останах до пролетта на 2000 година. Войнишката служба не е много добре платена, но предвид, че не даваш пари за наем, нито за храна и няма къде да харчиш, успях да сложа нещичко в банката.

Първия си отпуск прекарах у дома и се отегчих до смърт. За втория отидох до Лас Вегас. Един приятел беше оттам, покани ни с още един тип на гости. Настанихме се в къщата на родителите му и се впуснахме по казината. Там профуках всичко, спестено до този момент. Третият отпуск беше веднага след Косово и аз имах нужда от сериозна почивка, затова реших да си отида вкъщи с надеждата, че скуката ще успокои настръхналите ми нерви. Заради голямото разстояние с татко се чувахме рядко по телефона, но той ми пишеше най-редовно, на всяко първо число на месеца. Писмата му нямаха нищо общо с тези, които другите получаваха от майките, сестрите или гаджетата си. В тях нямаше нищо лично, нищо сантиментално и нито дума дали му липсвам или не. Но и за монетите не споменаваше нищо. Пишеше за промените в квартала и основно за времето. Когато му опишех някой от сблъсъците, в които участвах на Балканите, той отвърна, че се радва, че съм оцелял, но нищо повече. По начина на изказване разбрах, че не иска да чува за опасностите, на които съм подложен. Явно фактът, че живеех в риск, го плашеше и аз престанах да пиша за страшните неща, съпътстващи живота на войника. Пишех колко досадна работа е да си на пост и как, понеже няма какво друго да правя, броя цигарите на другия приятел на пост, за да не заспя. Всяко негово писмо завършваше с обещанието, че ще пише отново и никога не ме разочароваше. Бях започнал да осъзнавам, че в много отношения той е далеч по-добър от мен.

През тези три години пораснах и помъдрях. Знам, знам, че е клише — влизаш в казармата момче, излизаш мъж — но в армията наистина се налага да пораснеш бързо, особено ако си в пехотата. Поверяват ти екипировка, която струва цяло състояние, другарите ти разчитат на теб и ако се издъниш, последиците са много по-сериозни от това да си легнеш без вечеря. Наистина, има прекалено много бумащина и скука, всички пушат, не могат да скалъпят и едно изречение без псувня и държат под леглата си кашони с порно списания. Освен това трябва да отговаряш точно и ясно на ония репи от офицерската школа, които си мислят, че такъв като теб не може да има коефициент на интелигентност, по-голям от този на неандерталец. Но в крайна сметка тук научаваш най-важния урок в живота си — че трябва да поемеш своята част от отговорността и е най-добре да го направиш както трябва. Не можеш да кажеш „не“, когато има заповед. И няма да е пресилено, ако кажа, че живота на всеки зависи от другия. Едно грешно решение и другарят ти може да умре. Ето в това е силата на армията. Някои хора си мислят, че войниците излагат всеки ден живота си на опасност и се бият заради някаква идея… това са пълни глупости. Работил съм с какви ли не войници, с всякакви политически разбирания, срещал съм такива, които мразят армията, и други, които се борят за кариера, срещал съм гении и идиоти, но когато застанем рамо до рамо с пушките, правим каквото трябва, за да се предпазим един друг. Заради приятелството. Не заради родината, не от патриотични подбуди, не и защото си машина за убиване, а заради човека до теб. Биеш се заради приятеля си, за да запазиш живота му, и всичко в армията е подчинено на този простичък факт.

Та, както казах, аз се промених. Влязох в армията като заклет пушач и в лагера за новобранци кашлях като туберкулозен, но за разлика от повечето от моя взвод отказах цигарите и не съм запалвал вече две години. Намалих рязко и пиенето, една-две бири ми бяха предостатъчни за седмицата, но можех да изкарам и месец, без да близна. Досието ми бе безупречно. Бях повишен в ефрейтор и шест месеца по-късно ме произведоха сержант. Разбрах, че ме бива за лидер. Моят отряд се справяше отлично и ни избраха да участваме в залавянето на един от най-големите военни престъпници на Балканите. Моят главнокомандващ ме препоръча за офицерската школа. Доста мислих по въпроса да ставам ли офицер или не, но офицерската работа е свързана с много писане и седене на бюро, а аз не си падах по това. Последната година, преди да вляза в армията, не бях спортувал изобщо, без да броим сърфа, а когато излязох за трети път в отпуск, вече бях натрупал пет кила мускули и от тлъстините по корема нямаше и следа. През по-голямата част от свободното време тичах, тренирах бокс, вдигах тежести с Тони — як като бик нюйоркчанин, който викаше, вместо да говори, кълнеше се, че текилата е афродизиак, и беше най-добрият ми приятел в частта. Той ме нави да си направя татуировка и на другата ръка и с всеки ден споменът за това кой бях някога избледняваше все повече.

Много тренирах, но и много четях. Там имаш много време за четене, хората купуват и препродават книги, заменят си ги или взимат от библиотеката, докато кориците им се разпаднат. Не казвам, че съм станал читанка, не. Въобще не си падах по Чосър, Пруст, Достоевски или въобще по някой от тези мъртви пичове. Четях главно трилъри и кримки. Стивън Кинг например и особено Карл Хиасен, защото беше леко четиво и винаги ме разсмиваше. Мисля си, че ако в час по английска литература изучавахме такива книги, читателите в света щяха да бъдат много повече.

За разлика от колегите избягвах да се забърквам с жени. Малко странно, нали? Младост, работа, изпълваща тялото с тестостерон — има ли нещо по-естествено от това да потърсиш облекчение в женска компания? Но тая работа не беше за мен. Знаех, че приятелите ми излизат с местните момичета, имаше и такива, които се ожениха, докато бяхме в базата във Вурсбург, но съм чувал достатъчно истории, за да си направя извода, че такива бракове рядко оцеляват. В лагера непрекъснато се обсъждаше нечий развод или нечия семейна драма, ето защо се убедих, че войнишкият живот не е подходящ за сериозно обвързване с жена. Колкото до една приятна вечер, нямах нищо против, просто не ми се случваше. Тони все се чудеше.

— Ела поне веднъж с мен! — молеше ме той. — Никога не искаш.

— Не съм в настроение.

— Как може да нямаш настроение за това? Сабина се кълне, че приятелката й е супер. Била висока, руса и обичала текила.

— Вземи Дон. Сигурен съм, че ще дойде.

— Кастело ли? Няма начин. Сабина не може да го понася.

Не отговорих.

— Просто ще се позабавляваме, какво толкова?

Поклатих глава. Предпочитах да прекарам вечерта сам, отколкото да се превърна отново в предишното лайно. Но от друга страна, взех да се замислям дали и аз не съм роден за монах като татко.

Тони знаеше, че не може да ме разубеди, и не си направи труда да скрие недоволството си.

— Понякога въобще не мога да те разбера — каза вече на вратата той.

 

 

Татко ме посрещна на летището и не можа да ме познае. Едва не подскочи, когато го потупах по рамото. Изглеждаше по-дребен, отколкото го помнех. Вместо да ме прегърне, ми подаде ръка, попита ме добре ли съм пътувал, но по-нататък никой от нас не знаеше как да продължи, така че се насочихме делово към изхода. Беше странно и объркващо да се върна отново у дома. Бях нервен, точно както бях и по време на първия си отпуск.

Хвърлих сака си в багажника на древния форд „Ескорт“ и се загледах в един стикер, залепен на задното стъкло, който приканваше хората да подпомогнат нашите войски. Не схванах защо го беше залепил, но ми стана приятно.

Щом пристигнахме, разопаковах багажа и го подредих в бившата си стая. Всичко си беше, както го помнех — от прашните трофеи по рафтовете до полупразната бутилка „Уайлд Търки“ в чекмеджето за бельото. Нищо не беше побутнато дори и с пръст, нито в стаята, нито в останалата част на къщата. Диванът все още бе покрит с протритото одеяло, зеленият хладилник ревеше с цяло гърло, че не му е мястото в тази кухня, а телевизорът все още предлагаше само четири канала. Татко направи спагети; петъкът от край време беше ден за спагети. На вечеря се опитахме да поговорим.

— Хубаво е да се върне човек — започнах аз.

— Да — отвърна той и пусна една усмивка.

Наля две чаши с мляко, вечер винаги пиехме мляко, и се съсредоточи в храната.

— Помниш ли Тони? — не се предавах аз. — Мисля, че съм го споменавал в писмата. Както и да е, слушай: май че е влюбен в една жена на име Сабина с шестгодишна дъщеря. Казвам му, че не е за него, но той не иска и да чуе.

Татко поръси порцията си с пармезан, като внимаваше да покрие всяко местенце.

— Хм — измърмори накрая. — Добре.

Захванах се със спагетите и вечерята продължи в пълно мълчание. Пих мляко, сипах си още спагети. Стенният часовник отмерваше всяка секунда.

— Бас държа, че нямаш търпение да се пенсионираш — казах. — Само си помисли, най-после свободен, можеш да отидеш, където си поискаш.

Помислих си, че може да ме посети в Германия, но не го казах. Знаех, че няма да го направи, и реших да не го поставям в неудобно положение. Двамата продължихме да навиваме в синхрон спагетите около вилиците, докато той обмисляше отговора.

— Не знам — каза накрая.

Отказах се да поддържам разговора и единственият звук в кухнята остана тракането на вилиците по чиниите ни. Щом приключихме, всеки пое към стаята си. Изтощен от пътуването, аз заспах веднага и се будих на всеки час, както правех и в базата. Когато станах на сутринта, татко вече бе тръгнал на работа. Хапнах, прочетох вестника, опитах се да се свържа с някой от старите приятели, но безуспешно, грабнах сърфа от гаража и тръгнах към плажа. Вълните бяха малки, но нямаше значение. Не се бях качвал на сърф цели три години и отначало бях малко скован, но и най-малката вълничка ме караше да съжалявам, че базата ни не е близо до морето.

Беше началото на юни 2000, но вече беше горещо и водата ми подейства освежаващо. От сърфа виждах хората от къщите между дюните да влизат и да излизат, да се суетят около колите си. Вече споменах, че Райтсвил Бийч беше окупиран цяло лято от семейства, дошли на почивка за седмица или две, но понякога идваха и студенти от Чапъл Хил и Рейли. Те бяха по-интересни за мен и аз се загледах в една група ученички по бански, налягали по кърпите си на задната тераса на една от къщите близо до кея. Огледах ги подробно, оцених по достойнство гледката, после хванах една вълна и прекарах остатъка от деня потънал в собствения си свят.

Обмислях да намина към „Лерой“, да видя какво става, но реших, че там нищо и никой не се е променил, с изключение на мен. Взех си бира от магазина на ъгъла и седнах на кея да погледам залеза. Рибарите вече се разотиваха, бяха останали само най-запалените, но и те вече прибираха въдиците. Постепенно океанът започна да сменя цвета си от металносиво към оранжево, после пожълтя. В плитчините зад кея се разхождаха рибари с торби, пълни с дребна риба. Тази вечер щеше да е пълнолуние, животът на бойното поле ме бе научил да усещам инстинктивно тия неща. Не мислех за нищо конкретно, просто оставих съзнанието ми да се рее без посока.

Въобще не съм се надявал, че ще се запозная с момиче, повярвайте.

И тогава я видях да идва към кея. Бяха две. Едната беше висока и руса, другата — симпатична брюнетка. Колежанки или по-вероятно студентки. И двете бяха с панталонки и къси блузки, а брюнетката носеше една от онези големи плетени чанти, които обикновено ползваха семействата, когато идваха на плаж с децата си. Те тръгнаха към мен, говореха си и се смееха безгрижно.

— Здрасти — извиках, когато бяха достатъчно близо. Не го изрекох силно, защото не очаквах отговор.

Русата ми хвърли преценяващ поглед. После видя сърфа и бирата и завъртя очи в другата посока. Но брюнетката ме изненада.

— Здрасти — отвърна с усмивка тя и кимна към сърфа. — Обзалагам се, че днес вълните са били страхотни.

Закачката й ме свари неподготвен. Гласът й беше неочаквано топъл и дружелюбен. Двете приятелки продължиха до края на кея и аз, без да искам ги проследих с поглед, докато спряха и се надвесиха над перилата. Зачудих се дали да отида и да се представя, но се отказах. Не бяха мой тип, по-точно аз не бях техен тип. Отпих дълга глътка от бирата и се постарах да не им обръщам внимание.

Стараех се с всички сили, но никакви заповеди не успяха да отклонят погледа ми от брюнетката. Не исках да слушам за какво си говорят, но русата имаше такъв глас, че беше невъзможно да не се заслушаш. Непрестанно говореше за някакъв си Брад и колко много го обичала и как нейният дамски клуб бил най-популярният в университета, а балът, който организирали в края на годината, бил ненадминат и как другата година трябвало да поканят повече хора, как нейните приятелки ходели с членовете на еди-кое си братство, ама те били от най-лошия тип и една от тях дори забременяла, но вината си била нейна, защото била предупредена що за човек е той. Брюнетката почти не се обади — не бих могъл да кажа дали се забавляваше, или й бе досадно — но от време навреме се смееше. Чантата й беше на парапета.

След десетина минути от една от къщите излязоха две момчета и тръгнаха насам. Сигурно от братството, помислих си аз. Единият беше с розова блузка „Лакоста“, а другият с оранжева. И двамата бяха с бермуди до коленете. Предположих, че единият от тях е онзи Брад, за когото говореше русата. Момчетата носеха бира, приближаваха се крадешком, явно искаха да изненадат момичетата. Предположих също, че момичетата ще останат доволни от появяването им и след бърз изблик на изненада, няколко писъка и дружелюбно пляскане на ръце, четиримата ще тръгнат обратно по кея, ще седнат на пясъка и ще се смеят, кикотят или правят, каквото там правеха студентите.

И стана точно така. Момчетата се промъкнаха зад момичетата и скочиха върху тях с бойни викове, те от своя страна взеха да пищят и да пляскат с ръце. Момчетата взеха да свиркат, да дивеят и Розовата блузка разля малко от бирата си. После се облегна на перилата близо до чантата и кръстоса крака.

— Мислим да запалим огън — каза Оранжевата блузка, сложи ръка на раменете на русата и я целуна по врата. — Готови ли сте за веселба?

— А вие? — погледна дяволито приятеля си русата.

— И още как!

Розовата блузка се хвана за перилата, ръцете му се плъзнаха и явно са докоснали чантата, защото тя се наклони и полетя към водата. Звукът беше като от плясък на опашката на подскачаща в морето риба.

— Какво беше това? — обърна се той.

— Чантата ми! — възкликна брюнетката. — Ти я бутна!

— Съжалявам — каза той, но не личеше да съжалява.

— Вътре беше портфейлът ми.

Той се намръщи.

— Казах, че съжалявам!

— Опитай се да я хванеш, преди да потъне.

Момчетата от братството замръзнаха за миг и аз разбрах, че никой от тях няма намерение да скочи във водата. Още миг и вероятно нямаше да могат да я стигнат, щеше да се наложи да плуват доста време, което не е препоръчително за пийнали хора, каквито очевидно бяха. Мисля, че брюнетката разчете правилно посланието в погледа на Розовата блузка, защото видях как слага ръце на перилата и вдига единия си крак, готова да скочи.

— Не ставай глупава, вече е далече — протегна ръка да я спре Розовата блузка. — Опасно е да скачаш оттук. Може да има акули. Това е само едно портмоне. Ще ти купя ново.

— Не искам ново! Вътре бяха всичките ми пари.

Това въобще не беше моя работа. Бях убеден. Но докато ставах от мястото си и се засилвах, за да се гмурна в морето, си помислих: „Какво пък…“.