Никълъс Спаркс
С дъх на канела (9)

8

Твърдите и ръбести щайги поставиха на изпитание задните ми части, но Савана сякаш не усещаше нищо. Или се правеше, че не усеща. Облегна се назад, но скоро се изправи.

— Съжалявам — усмихнах й се. — Мислех, че така ще ни е по-удобно.

— Няма проблем. Просто краката ме болят. Иначе е супер.

Да, помислих си, наистина е супер. Изведнъж си спомних как през дългите часове на пост си мечтаех, че седя до моето момиче, и сърцето ми се изпълни с блаженство.

Сега разбрах какво съм изпуснал през тези години.

Савана сложи глава на рамото ми и аз съжалих, че съм в армията, че базата ми е толкова далече оттук и че избрах именно този път в живота си, а не друг, който би ме направил част от нейния.

Прииска ми се да съм студент в Чапъл Хил, да строя къщи през лятото и да яздя на кон до нея.

— Много си мълчалив — обади се тя.

— Извинявай, просто си мислех за тази вечер.

— Хубави работи, надявам се?

— Много хубави.

Тя се намести по-удобно, кракът й докосна моя и аз настръхнах от желание.

— И аз си мислех за тази вечер. Само че за баща ти. Винаги ли е бил такъв? Срамежлив, отбягва погледа на човека, с когото говори?

— Да — казах. — Защо?

— Просто питам.

На две крачки от нас бурята вилнееше, небето се раздираше, от облаците се изливаха реки от дъжд. Водата се стичаше като водопад от всички страни на къщата. Една светкавица освети небосклона над нас, последвана от оглушителен пукот като картечен откос. Ако стъклата на прозорците бяха сложени, сигурно щяха да затракат като при земетресение.

Савана се притисна в мен и аз я притиснах до себе си. Можех да седя така цял живот.

— Ти си по-различен от другите момчета — погали ухото ми ниският й плътен глас. — Някак по-зрял, по-отговорен.

Аз се усмихнах в тъмното. Приятно ми беше, че мисли така за мен.

— И не забравяй войнишката подстрижка и татуировките.

— Да, подстрижката и татуировките… те вървят към комплекта, но какво да се прави, никой не е съвършен.

Смушках я в ребрата и се престорих на обиден.

— Ако знаех, че няма да ги харесаш, не бих ги направил.

— Не ти вярвам — каза тя и се отдръпна от мен, — но все пак, извинявай. Не трябваше да го казвам. Имам предвид, че аз не бих си направила, но на теб ти отиват и са част от образа.

— Какъв образ?

Тя посочи една по една рисунките на ръката ми, като започна от китайския йероглиф.

— Тази ми говори, че живееш по собствени правила и не се интересуваш какво мислят хората за това. Онази от пехотата означава, че се гордееш с професията си. А бодливата тел… тя показва какъв си бил като тийнейджър.

— Какъв изчерпателен психологически профил! Но си абсолютно права.

— Мисля да запиша психология, след като завърша с медицината.

— Можеш директно да отидеш на изпит, ще ти дадат дипломата веднага.

Въпреки че вятърът все още гънеше дърветата и тук-там някой гръм отекваше в нощта, дъждът започна да намалява.

— Бил ли си някога влюбен?

Въпросът й ме свари неподготвен.

— Това пък откъде го измисли?

— Мислех си, че да си непредсказуема е част от образа на мистериозната жена.

— Ах, сега разбирам. Отговорът на въпроса ти е „не знам“.

— Как така не знаеш?

Трудно ми беше да й обясня.

— Преди няколко години излизах с едно момиче. Тогава си мислех, че съм влюбен в нея. Но сега, като си припомням историята, не съм толкова сигурен. Харесвах я, обичах да си прекарвам времето с нея, но не мислех за нея, когато не бяхме заедно. Излизахме, но не бяхме двойка, ако можеш да схванеш разликата.

Тя се замисли, но не каза нищо.

— Ами ти? — погледнах предпазливо. — Била ли си влюбена?

Лицето й изведнъж посърна.

— Не — отвърна някак с неохота.

— Но си мислела, че си. Като мен, нали?

Тя рязко пое въздух. Аз не млъквах:

— Работата ми във взвода също изисква известна доза психология. И опитът ми говори, че в миналото си имала сериозна връзка.

Тя се усмихна, но усмивката й не беше весела.

— Знаех си, че ще се сетиш — промълви след малко и гласът й беше неочаквано тих. — Наистина, имах връзка през първата година в университета. И наистина си мислех, че съм влюбена.

— А сега какво мислиш?

Отговорът й дойде след цяла вечност.

— Не знам.

Аз се втренчих в нея.

— Не е нужно да ми казваш, ако…

— Няма нищо — вдигна тя ръка, за да ме спре. — Просто е трудно да го споделя. Опитах се да го забравя. Никога не съм разказвала на родителите си за него. Всъщност на никого не съм казвала. Всичко е толкова банално. Момиче от малък град отива в университета и среща красив батко, председател на своето братство. Той е известен, богат и чаровен и малката провинциалистка е на седмото небе, че такова момче може да се заинтересува от момиче като нея. Той се отнася с нея като с принцеса, останалите първокурснички ревнуват и постепенно тя започва да се чувства специална. Съгласява се да отиде на вечеря с преспиване в един от онези модерни хотели извън града, въпреки че е предупредена, че той не е такъв, за какъвто се представя. И се оказва точно така. Той е от онези момчета, които издълбават резка на таблата на леглото си за всяко излъгано момиче.

Тя затвори очи, сякаш да събере мислите си.

— Но момичето остава глухо за приказките на приятелките си и отива с него. Не пие и той не настоява, но с готовност й налива сода. Изведнъж започва да й се вие свят, да залита и той й предлага да я заведе до една от стаите на хотела, за да си полегне. Следващото, което си спомня, е, че той я слага на леглото и започва да я целува. В началото това й харесва, но изведнъж в главата й проблясва, че някой, може би той, й е сложил нещо в содата и единствената му цел всъщност е да направи още една резка на таблата си.

Тя започна да изстрелва една след друга думите като картечница.

— Той започва да мачка гърдите й, разкъсва роклята и бикините й, ляга върху нея и е толкова тежък, че тя не може да го избута, чувства се напълно безпомощна и започва да го моли да спре, защото никога досега не го е правила, но е замаяна, езикът й е надебелял и не може да говори, нито да извика за помощ. Добре, че друга двойка, наела стаята, се появява и тя успява да избяга оттам, обляна в сълзи и със скъсаната рокля в ръка. Успява да се довлече до тоалетната и не спира да плаче. Другите момичета случайно влизат и виждат размазания грим и скъсаната рокля и вместо да я подкрепят, започват да й се смеят, казват, че е трябвало да предвиди какво ще стане и всъщност си го заслужава. Накрая тя успява да се обади на един приятел. Той пристига веднага и е достатъчно благороден, за да не задава никакви въпроси, докато я откарва обратно в общежитието.

Когато свърши разказа си, кръвта ми кипеше. Не съм светец, но никога през живота си не бих насилил жена да направи нещо, което не иска.

— Много съжалявам — беше единственото, което успях да измисля.

— Няма защо да съжаляваш. Не си го направил ти.

— Просто не знам какво друго да кажа, освен ако… — Гласът ми замря.

Тя вдигна лице към мен и бузите й бяха мокри от сълзи. Сърцето ме заболя.

— Освен какво?

— Освен ако не искаш… де да знам, да пребия оня боклук.

Тя се засмя тъжно.

— Знам, че би го направил.

— Аз… такова, сериозно.

Тя ми се усмихна отново и погледът й беше едновременно тъжен и невинен като на дете.

— Затова няма да ти кажа името му. Но съм трогната. Беше много мило от твоя страна.

Стана ми приятно, че го каза. Отново се загледахме в нощта пред нас със здраво преплетени една в друга ръце. Дъждът най-сетне бе спрял и музиката от съседната врата отново достигна до ушите ми. Не знаех песента, но беше нещо от ранната ера на джаза. Едно от момчетата във взвода си падаше по джаз.

— Ето това имах предвид, когато казах, че първата година не беше лесна за мен. Исках да прекъсна следването си. Мама и татко, Господ да ги поживи, си мислеха, че просто ми е мъчно за дома, и настояха да остана. Но тогава научих нещо за себе си. Разбрах, че имам достатъчно сили да премина през нещо подобно и да оцелея. Знам, че можеше да бъде по-лошо. Много по-лошо. Но за мен и това беше достатъчно. Успях да си взема поука.

Но аз мислех за нещо, което бе казала преди.

— Тим ли беше приятелят с колата?

Тя се сепна и вдигна глава.

— На кого другиго би телефонирала? — разсъдих на глас.

Тя кимна.

— Прав си. Той беше чудесен. Досега не ме е питал за подробности и аз не съм споделяла нищо с него. Но оттогава започна да се държи покровителствено и това не ми харесва много.

Замълчахме и аз размислих върху случката. Възхитих се на проявената от нея смелост, не само през онази вечер, но и след това.

Ако не бе споделила сама, никога нямаше да се досетя, че й се е случило нещо подобно. Защото въпреки всичко тя продължаваше да гледа оптимистично на живота.

— Обещавам ти, че ще бъда истински джентълмен — промълвих в ухото й.

Тя ме погледна учудено.

— Какво говориш?

— Тази вечер. Утре. Когато и да е. Аз не съм като онзи боклук.

Савана прокара пръст по брадичката ми и от допира й кожата ми настръхна.

— Знам, глупчо — каза нежно тя. — Защо иначе ще съм с теб?

Гласът й беше толкова нежен, че едва се въздържах да я целуна. Знаех, че моментът не беше подходящ, но не можех да мисля за нищо друго.

— Знаеш ли какво ми каза Сюзан първата вечер, когато ти си тръгна и аз отидох при тях?

Аз я погледнах в очакване.

— Каза, че я плашиш. Че не би искала да остава насаме с теб.

— Чувал съм и по-лоши неща за себе си — уверих я с усмивка аз.

— Не, не става дума затова. Думите й показват, че нищо не разбира. Когато на плажа ми подаде чантата, аз погледнах в очите ти и видях благородство и увереност, дори и нежност, но нямаше нещо плашещо. Знам, че звучи невероятно, но имах усещането, че вече те познавам.

Извърнах поглед, без да отговоря. Уличната лампа оцвети надигащата се от загрятата земята мъгла. Щурците бяха подхванали своята песен, подсвиркваха си весело един на друг. Преглътнах, защото гърлото ми беше пресъхнало. Погледнах към Савана, после към тавана, след това забих поглед в краката си и накрая отново се взрях в очите й. Тя стисна ръката ми и аз поех дълбоко въздух. Зачудих се как така се случи по времето на един най-обикновен отпуск, в това най-обикновено място да срещна такова необикновено момиче и да се влюбя до полуда. В Савана Лин Къртис.

Тя видя вълнението ми, но не го разгада.

— Съжалявам, ако съм те накарала да се почувстваш неудобно — прошепна тя. — Просто мислех на глас, без да си дам сметка как ще се отрази това върху теб.

— Не си виновна с нищо — прекъснах я и взех лицето й в ръце. — Просто… досега никой не ми е казвал такива думи.

Замълчах, наивно реших, че ако успея да задържа думите в себе си, ще се измъкна от клопката и бурните чувства щяха някак си да отминат.

— Нямаш представа колко много значат за мен последните няколко дни — не се сдържах. — Запознанството ни е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

Спрях отново и се поколебах. Не го ли кажех сега, нямаше да мога да го кажа никога.

— Обичам те — прошепнах.

Винаги съм си представял, че ще е много трудно, но се оказа, че не е така. Бях абсолютно уверен в любовта си, и въпреки че се надявах един ден да чуя същите думи и от нея, най-важното беше, че го казах и бях готов да й дам сърцето си, без да търся гаранции за взаимност.

Навън започна да застудява. Локвите блестяха като разтопено сребро на лунната светлина. Облаците се разкъсаха и звездите между тях затрептяха, сякаш ми намигаха и се радваха на смелостта ми.

— Минавало ли ти е някога през ума нещо подобно? — разтвори широко очи тя. — Имам предвид ти и аз заедно?

— Не — признах неохотно.

— Това ме плаши мъничко.

Стомахът ми се сви, сякаш ме бяха ударили. Разбира се, тя не изпитваше същите чувства към мен.

— Не е нужно да ми отговаряш — побързах да кажа. — Не ти признах, за да…

— Знам — прекъсна ме тя. — Ти не разбираш. Не съм изплашена от думите ти, а защото в същия момент мислех да ти кажа същото. Обичам те, Джон!

Дори и сега не съм сигурен как точно се случи. В един момент си говорехме, в следващия тя се наведе към мен и за миг се изплаших, че ако я целуна, ще разваля магията, но беше твърде късно да спра. Когато устните й срещнаха моите, разбрах, че дори да живея сто години и да посетя всяко непознато кътче на света, никога няма да забравя мига, когато целунах моето момиче за пръв път. Разбрах още, че ще я обичам вечно.