Никълъс Спаркс
С дъх на канела (3)

2

Предполагам, че трябва да обясня защо скочих във водата да извадя чантата й. Не беше, защото исках да ме види какъв съм юнак или за да я впечатля, нито пък се тревожех за парите й. Беше по-скоро заради невероятната й усмивка и топлината в очите й. Докато летях надолу с главата, осъзнах, че постъпвам глупаво, но вече беше късно. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и се огледах. Четири чифта очи ме гледаха изумено от перилата на кея. Розовата блузка беше не само възмутен, но и ядосан.

— Къде е? — викнах.

— Ей там — извика брюнетката. — Още я виждам, но започна да потъва…

Отне ми време, докато я забележа в здрача. Океанът се вълнуваше и правеше всичко възможно да ме изтласка по-далеч от кея. Най-сетне я зърнах, доплувах до нея и я вдигнах над повърхността, въпреки че вече беше пълна с вода. Вълните ми помогнаха да доплувам до брега по-лесно, отколкото си мислех. Четиримата на кея не откъсваха поглед от мен.

Най-сетне усетих дъно под краката си и скоро се озовах на пясъка. Изтръсках водата от косата си и се огледах за сърфа. Беше си на кея. Те дойдоха при мен.

— Заповядай — измърморих и й подадох чантата.

— Благодаря — каза мило тя и очите й срещнаха моите.

В този момент усетих, че в мен нещо изщрака като ключ в ключалка. Вярвайте ми, въобще не съм романтичен и не вярвах на истории за любов от пръв поглед. И все още не вярвам. Но нещо се случи тогава и то много напомняше на онова, на което по принцип не вярвам. Не можех да отместя очи от нея.

Отблизо беше още по-хубава, но не красотата й ме плени, а погледът и усмивката, която разкриваше малка дупка между предните зъби, и не само усмивката, а начинът, по който отмяташе разпиляната от вятъра коса от лицето си, лекотата и грацията в движенията й.

— Не трябваше да го правиш — каза тя леко учудено. — Аз щях да я хвана.

— Знам — отвърнах. — Видях, че се готвиш да скочиш.

— Но почувства непреодолимо желание да помогнеш на дамата в беда? — Тя се извърна и се усмихна.

— Нещо такова.

За момент тя остана така, сякаш обмисляше отговора ми, после насочи вниманието си към плажната чанта. Извади всичко — портфейла, слънчевите очила, крема против изгаряне — връчи ги на русата, после обърна чантата и я изцеди от водата.

— Снимките са се намокрили — обади се приятелката й, докато проверяваше състоянието на портфейла.

Брюнетката не отговори, продължи да изстисква единия край, после другия.

— Още веднъж ти благодаря. — Вдигна глава към мен.

Акцентът й не беше от източната част на Северна Каролина, а някак по-носов, сякаш бе отраснала в планините около Бун или в Южна Каролина.

— Няма защо — отвърнах, но не помръдвах.

— Хей, може би чака награда — извика Розовата блузка.

Тя го изгледа, после върна погледа си на мен.

— Искаш ли награда?

— Не, разбира се. — Махнах с ръка. — Просто се радвам, че помогнах.

— Знаех си, че по света все още има рицари — заяви тържествено тя.

Опитах се да открия скрит присмех, но нямаше и следа от такова нещо.

Оранжевият ме прецени с поглед.

— Моряк ли си — попита и притегли в прегръдките си русата.

— Не. Целта не беше просто да отдавам чест — поклатих глава аз. — Исках всичко, свързано с военния живот, затова влязох в армията.

Брюнетката се засмя. За разлика от татко тя веднага схвана разликата.

— Казвам се Савана. Савана Лин Къртис — протегна ръка към мен, а с другата посочи приятелите си. — А това са Брад, Ранди и Сюзан.

— Аз съм Джон Тайри — казах и хванах протегнатата ръка.

Беше топла, на места мека като кадифе, но на други имаше мазоли. Неочаквано осъзнах колко отдавна не съм докосвал женска ръка.

— Мисля, че трябва да ти се отблагодаря по някакъв начин.

— Не е необходимо.

— Вечерял ли си? — попита тя, без да обръща внимание на протеста ми. — Готвим се да си запалим огън и да си направим вечеря на грил. Искаш ли да дойдеш с нас?

Останалите се спогледаха. Розовоблузият Ранди определено не изглеждаше очарован и признавам, че това ме накара да се почувствам по-добре. „Хей, може би чака награда“? Ама че кретен!

— Ами да, защо не? — обади се Брад, но в гласа му нямаше и капчица ентусиазъм. — Ще бъде весело. Ние сме ей там, до дюните.

Той посочи една от къщите на плажа, пред която се мотаеха хора.

Нямах никакво намерение да прекарвам вечерта в тяхното братство, но Савана ми се усмихна с онази нейна топла усмивка и думите сами изскочиха от устата ми.

— Звучи страхотно. Само ще си прибера дъската от кея и след минутка съм при вас.

— Ще те чакаме там — каза Ранди и пристъпи към Савана, но тя му обърна гръб.

— Аз ще дойда с теб — викна след мен и се отдели от групата. — Това е най-малкото, с което мога да се отплатя.

Намести чантата на рамото си и им махна.

— След малко сме при вас.

Настигна ме и двамата поехме през дюните. Приятелите й се поколебаха за минута, но когато видяха, че тя върви уверено след мен, поеха към къщата. Забелязах, че русата се обърна и ни проследи с поглед. Ранди също ни изгледа начумерено. Савана не ги видя, просто крачеше до мен.

— Сюзан сигурно си мисли, че съм полудяла, щом правя това — погледна ме тя.

— Кое?

— Да тръгна с теб. Според нея Ранди е идеална партия и цял ден се опитва да ни събере. Той се мъкне непрекъснато след мен.

Кимнах, без да знам какво да отговоря. Кръглата луна вече бе поела по своя път към звездите и забелязах, че Савана гледа към нея. Вълните се удряха в брега и разпръскваха сребърна пяна по цялата крайбрежна ивица. С всяка вълна сякаш блясваше светкавица на фотоапарат. Стигнахме до кея. Дъските скърцаха от пясъка и солта, дървото бе започнало да губи цвета си и да се цепи на места. Щом стъпихме върху тях, изпъшкаха под краката ни.

— Къде е базата ти? — неочаквано попита тя.

— В Германия. В отпуск съм и реших да си дойда за няколко седмици, да видя татко и приятелите. А ти сигурно си от планините, нали?

Тя ме погледна изненадано.

— Ленор — каза и продължи да ме изучава с поглед. — Позна по акцента, нали? Звуча като от дълбоката провинция.

— Не, изобщо.

— Е, точно от там съм, от дълбоката провинция. Отраснах в ранчо и така нататък. И наистина имам акцент, но някои го намират очарователен.

— Ранди, например.

Изплъзна ми се, без да искам. Настъпи неловка тишина. Тя прокара няколко пъти пръсти по косата си, накрая заговори.

— Ранди изглежда симпатичен, но не го познавам много добре. Всъщност не познавам повечето от хората в къщата, освен Тим и Сюзан. — Тя прогони един комар от бузата си и продължи. — После ще те запозная с Тим. Той е чудесен. Ще го харесаш. Всички го харесват.

— И ти си дошла с тях на почивка за седмица?

— За месец, но всъщност не е почивка. Ние сме доброволци. Чувал ли си за организацията „Дом за всички“? Тук сме, за да помогнем в строежа на няколко къщи за бездомни хора. Семейството ми участва в организацията от години.

Погледнах над раменете й към къщата. Нощта вече настъпваше, а с нея се появиха и първите признаци на живот в нея. Излязоха още хора, чу се музика и поляната отпред се огласи от младежки смях. Брад, Ранди и Сюзан вече бяха сред група състуденти и пиеха бира. Заприличаха ми повече на деца, наслаждаващи се на приятната вечер и на възможността да се позакачат с представителки на противоположния пол, отколкото на група добротворци. Тя забеляза физиономията ми и също погледна към тях.

— Започваме работа в понеделник. Тогава ще разберат, че не всичко е забавление.

— Не съм казал нищо…

— Не е необходимо. Но иначе си прав. Повечето от тях за пръв път участват в акция и го правят само за да си го впишат в биографията. Нямат представа колко работа ги чака. Но в крайна сметка постепенно ще разберат, че главната ни цел е да построим дом, и ще започнат да се отнасят по-сериозно. Винаги става така.

— Участвала ли си и преди в такава бригада?

— Всяко лято, откакто навърших шестнайсет. Преди ходех с организирани от църквата звена, но когато отидох в Чапъл Хил, основахме студентска група. Всъщност Тим я създаде. Той също е от Ленор. С него се познаваме от цяла вечност. Той току-що се дипломира и записа магистърска степен. Това лято решихме, че вместо да търсим някаква временна работа или да се размотаваме нагоре-надолу из града, можем да предложим на студентите нещо различно. Организацията е следната: всеки поема своя дял от грижата за къщата, както и разходите си за месеца. Не плащаме нищо за работата, тя наистина е доброволна. Ето защо беше толкова важно да си върна чантата. Нямаше да има какво да ям цял месец.

— Сигурен съм, че нямаше да те оставят да гладуваш.

— Знам, но нямаше да е честно. Те вече правят нещо стойностно с труда си и това е достатъчно.

Краката ни затънаха в пясъка.

— Защо точно Уилмингтън? — попитах. — Имам предвид… защо не в Ленор или Рейли?

— Заради плажа. Трудно е да намериш доброволци за такава работа, но ако е съчетана с плаж, е по-лесно. А колкото повече хора дойдат, толкова повече работа ще се свърши. Тази година успяхме да привлечем трийсет души.

Кимнах и осъзнах колко сме близо един до друг.

— И ти ли завърши тази година?

— Не, ще завърша през следващата. И след това ще запиша магистратура, ако това е следващият ти въпрос.

— Това беше.

— Сетих се. Когато следваш, всички те питат за това.

— А мен всеки ме пита дали ми харесва в армията.

— И харесва ли ти?

— Не знам.

Тя се засмя и смехът й беше толкова мелодичен, че поисках да го чуя отново.

Стигнахме до кея. Взех сърфа и хвърлих празната кутия от бира в кошчето за боклук. Тя изтрака по металното дъно. Звездите вече бяха над нас. Със запалените си светлини къщите между дюните ми заприличаха на тиквени фенери.

— Имаш ли нещо против да те попитам защо реши да влезеш в армията? Като се има предвид, че не знаеш дали ти харесва?

Отне ми известно време, докато формулирам отговора си. Преместих дъската в другата си ръка и казах:

— Не знам как да ти обясня точно, но по онова време имах нужда да го направя.

Тя изчака да продължа, но когато разбра, че нямам такова намерение, кимна.

— Сигурно се радваш да се върнеш вкъщи.

— Без съмнение.

— Навярно и баща ти е щастлив.

— Може би.

— Разбира се, че е щастлив. Няма начин да не се гордее с теб.

— Надявам се да си права.

— Сякаш не си много убеден.

— Трябва да се запознаеш с баща ми, за да разбереш. Той не е от приказливите.

Луната се отразяваше в тъмните й очи. Тя промълви тихо:

— Не е нужно да говори, за да се гордее с теб. Може би го показва по друг начин.

Замислих се, с надежда да намеря нещо, което да потвърди думите й. В същия миг от къщата се чу писък.

Беше едно момиче близо до огъня. Едно от момчетата я бе хванало за ръцете и я буташе към пламъците, тя се смееше, пищеше и се бореше с него. Брад и Сюзан се гушеха наблизо, но Ранди бе изчезнал.

— Каза, че не познаваш повечето от хората там.

Тя поклати глава и косата й се разпиля по раменете.

— Не много добре. С по-голямата част се запознах, когато дойдоха да се запишат, и сега, докато се настанявахме, ги видях за втори път. Може и да сме се виждали из студентското градче, мисля дори, че повечето от тях са близки помежду си, но аз не. По-голямата част са от братствата и женските клубове. Аз все още живея в пансион. Между другото не са лоши младежи.

Явно беше от хората, които никога не говорят лошо за другите. Отношението й към тях беше зряло и добронамерено, и странно за възрастта й, но някак си не ме изненада. То беше част от онова неопределено впечатление, което си бях създал за нея още от мига, когато я видях, и заради което я различаваше от другите.

— На колко си години?

— На двайсет и една. Миналия месец ги навърших. А ти?

— На двайсет и три. Имаш ли братя и сестри?

— Не, едно дете съм. Само аз и нашите. Те живеят в Ленор и след двайсет и пет години брак все още са щастливи като две гълъбчета. Сега е твой ред.

— Същото. Само че ние сме двама — аз и татко.

Знаех, че думите ми ще доведат до въпроси за майка ми, но за моя изненада нищо подобно не стана. Вместо това тя попита:

— Той ли те научи да караш сърф?

— Не, научих се сам, още като дете.

— Много си добър. Наблюдавах те по-рано. Правиш го да изглежда лесно и красиво. Прииска ми се и аз да мога да се плъзгам като теб.

— С удоволствие ще те науча, щом искаш — веднага предложих услугите си. — Не е толкова трудно. Ще ти покажа утре.

Тя спря и ме погледна в очите.

— Никога не предлагай нещо, без да си сигурен, че ще го изпълниш. — Хвана ръката ми, което ме накара да си глътна езика, и ме поведе към огъня. — Сега ще те запозная с хората.

Изведнъж почувствах устата си пресъхнала и преглътнах с мъка. Това беше най-странното нещо, случвало ми се някога.

 

 

Къщата беше едно от триетажните чудовища, с гаражи отдолу и шест или седем спални отгоре. Първият етаж бе ограден от всички страни с широка тераса. По парапета бяха проснати плажни кърпи, всички говореха и до нас достигаха откъслечни фрази от разговори. Градинският грил вече работеше на терасата и наоколо миришеше апетитно на печени наденички и пиле. Момчето, което отговаряше за него, беше без риза, със завързана през кръста бяла престилка. Опитваше се да прилича един от тежкарите, които канеха гости за уикенда и заставаха до барбекюто. Не се получаваше, но поне ме разсмя.

Огънят гореше в специално оформен в пясъка ров. Около него седяха в кръг момичета с тениски, няколко номера по-големи от техния, и всички се правеха, че не забелязват момчетата наоколо. Момчетата стояха точно зад тях, заемаха различни пози, за да демонстрират мускулите по ръцете и широките си рамене, но и те се правеха, че не забелязват колежките си. Бях виждал вече това в „Лерой“: образовани или не, децата си бяха деца. Нямаха повече от двайсет, желанието витаеше във въздуха и вдигаше градуса на настроението. Още малко бира и пясък в гащите, и можех да предвидя точно какво ще се случи след това, но дотогава щях отдавна да съм си вкъщи.

Щом наближихме, Савана забави темпото, огледа се и попита:

— Какво ще кажеш да се настаним тук, сред дюните?

— Нищо против.

Седнахме и се загледахме в огъня. Някои от момичетата ме изгледаха любопитно, но бързо се върнаха към разговорите. Ранди се появи с бира в ръка, видя ни и последва примера на момичетата — обърна ни гръб.

— Пиле или наденичка? — попита тя, напълно сляпа за ставащото на терасата.

— Пиле.

— А за пиене?

Сенките от горящите дървета играеха по лицето й и я превръщаха в загадъчна красавица.

— Каквото решиш.

— Ей сега се връщам.

Тя изтича по стълбите и трябваше да впрегна цялата си воля, за да не хукна след нея. Станах и направих едно кръгче около огъня. Свалих ризата, метнах я на един празен стол и се върнах на мястото си. Видях как бялата престилка флиртува със Савана и усетих, че мускулите ми се стягат, затова се загледах встрани. Не знаех почти нищо за нея, нито имах представа какво мисли за мен. Освен това, не исках да започвам нещо, което не можех да довърша. След две седмици си заминавах и връзката ни, ако въобще имаше такава възможност, щеше да е обречена от самото началото. Повторих си го няколко пъти и почти се убедих да си тръгна веднага след вечерята. Почти, но не докрай, защото някой се приближи до мен и прекъсна процеса на убеждаване. Високо като върлина момче с тъмна коса се отдели от групата и тръгна към мен. И преди бях срещал подобни типове, те сякаш се раждаха на средна възраст.

— Ти трябва да си Джон — каза усмихнато той и клекна до мен. — Аз съм Тим Уедън.

Протегна ми ръка и продължи:

— Разбрах какво си направил за Савана. Тя се радва, че си с нас.

Поех предложената ми ръка я разтърсих.

— Радвам се да се запозная с теб.

Въпреки подозренията ми неговата усмивка беше много по-истинска от тези на Брад и Ранди, взети заедно. Странно, не спомена за татуировките ми. Беше необичайно, защото не бяха някакви дребни фигури, а покриваха почти изцяло двете ми ръце. Хората казваха, че след време ще съжалявам, но когато ги правех, бъдещето не ме интересуваше. И сега не ме интересува.

— Може ли да седна при теб за малко?

— Разбира се, заповядай — отвърнах и потупах пясъка до мен.

Тим се настани, нито много близо, нито далеч.

— Радвам се, че си тук — усмихна се приятелски той. — Не е кой знае какво, но храната е хубава. Гладен ли си?

— Като вълк.

— От сърфа е.

— И ти ли сърфираш?

— Не, но щом съм в морето, винаги изгладнявам. Помня го още от ваканциите с мама и татко. Всяко лято ходехме в Пайн Нол. Бил ли си там?

— Само веднъж. Защо да ходя, тук има всичко необходимо.

— Така е — съгласи се той и кимна към сърфа. — Обичаш дългите дъски.

— Обичам всякакви, но тук вълните са по-подходящи за дълга дъска. За да се наслаждаваш на късата, трябва да отидеш в Пасифика.

— Бил ли си там? В Хаваи, Бали или Нова Зеландия? Чел съм, че било като в приказките.

— Не още — отвърнах, изненадан, че е чувал за тях. — Но един ден непременно ще отида.

Една от цепениците в огъня изпука и изпрати към небето цял фонтан скри. Сключих ръце на гърдите си. Сега беше мой ред.

— Чух, че сте тук, за да строите къщи за бедните.

— Значи Савана ти е разказала. Да, планът е такъв. Става дума за няколко семейства, които заслужават помощта ни. Надявам се към края на юли да влязат в домовете си.

— Хубаво е това, което правиш.

— Не съм само аз. Но, хей, исках да те питам нещо.

— Чакай да позная. Искаш да се включа в работата?

Той се засмя.

— Не, въпреки че би било забавно. Обикновено хората хукват в обратна посока, щом ме видят. Предполагам, че съм лесен за разгадаване. Както и да е. За друго исках да те питам, макар да съзнавам, че шансът е минимален. Чудех се, дали познаваш братовчед ми. Той е във Форд Браг.

— Съжалявам. Аз съм в Германия.

— В Рамщайн?

— Не, Рамщайн е въздушна база. Но съм сравнително близо. Защо?

— Миналия декември бях във Франкфурт. Прекарах там Коледа със семейството си. Родът ни произлиза оттам и баба и дядо все още живеят във Франкфурт.

— Светът е малък.

— Научи ли немски? — попита ме той.

— Не успях.

— Аз също. Странното е, че у дома нашите си говорят на немски. Преди да заминем, дори посещавах курсове. Но не можах да се справя. Взех теста в края на курса като по чудо и когато отидохме там, умеех единствено да кимам по време на вечерята и да се преструвам, че разбирам нещо. Добре, че и брат ми знае колкото мен, така не бях единственият малоумен на масата.

Засмях се. Тим имаше открит и честен поглед и въпреки предубеждението си го харесах.

— Искаш ли да ти взема нещо за хапване? — попита той.

— Савана има грижата.

— Разбира се, трябваше да се досетя. Тя е идеална домакиня. Винаги е била.

— Каза ми, че сте израсли заедно.

Той кимна.

— Тяхното ранчо е точно до нашето. Ходехме в едно училище и посещавахме една църква. После се записахме в един университет. Савана ми е нещо като по-малка сестра. Тя е специална за мен.

Въпреки забележката за сестрата ми се стори, че когато каза „специална“, се развълнува малко повече от нормалното за един брат. Но за разлика от Ранди не показваше признаци на ревност към мен. Преди да имам време да го обмисля и да си изясня истинското му отношение към Савана, тя слезе по стълбите и бързо дойде при нас.

— Виждам, че вече сте се запознали — каза и кимна към Тим.

В едната си ръка държеше две чинии с пилешки хапки, картофена салата и пържени картофи, в другата ръка — две кутии с диетична кола.

— Да — отвърна Тим. — Исках да му благодаря за жеста, после реших да го отегча с малко семейна история.

— Чудесно. Надявах се да ви запозная.

Тя също не обърна внимание, че съм без риза, а ръцете ми са целите в татуировки.

— Искаш ли моята порция, Тим? Аз ще си взема друга.

— Не, ще си взема сам — каза той и стана. — Благодаря все пак. Сега ще ви оставя да си побъбрите малко. — Той изтупа пясъка от панталоните си. — Беше ми приятно, Джон. Ако утре си наоколо, ще се радвам да се видим отново.

— Благодаря! На мен също ми беше приятно.

След миг Тим вече се качваше по стълбите. Не се обърна повече, видя някого от другата страна на терасата и му махна, после отиде при грила.

Савана ми връчи едната чиния и пластмасови прибори, подаде ми колата и седна до мен. Забелязах, че е близо, но не чак толкова, че да се докоснем. Сложи своята чиния в скута си, после се пресегна за пепсито, но за миг се замисли.

— На плажа видях, че пиеш бира, но каза да взема каквото реша и затова донесох това. Всъщност не бях сигурна какво искаш.

— Колата е екстра.

— Сигурен ли си? Хладилният шкаф е пълен с бира, чувала съм, че военните не могат без бира.

— Сигурен бях, че си чувала — изсумтях аз. — Виждам, че ти не пиеш.

— Не пия.

Не го каза отбранително, нито самодоволно, просто ми го съобщи. Това ми хареса.

Савана се съсредоточи върху пилето си. Аз направих същото и двамата започнахме да се храним мълчаливо. Замислих се за Тим. Интересно, дали тя знаеше какво чувства това момче към нея? А още по-интересно беше какво тя чувства към него. Между тях определено имаше нещо, но не можех да схвана какво, освен ако Тим не беше прав и близостта им бе плод единствено на общото им детство. Макар че не ми се вярваше.

— Какво звание имаш в армията? — попита тя и остави вилицата.

— Сержант съм от пехотата. Ръководя взвод.

— И какво? Имам предвид какво правиш всеки ден? Стреляш, взривяваш разни обекти или какво?

— Понякога правя и това. Но всъщност през повечето време е много скучно, поне когато сме в базата. Обикновено се събираме към шест сутринта, правим проверка и започваме тренировки по отряди. Баскетбол, бягане, вдигане на тежести, каквото и да е. Понякога имаме обучение, например разглобяваме и сглобяваме различни оръжия, провеждаме нощно обучение или стреляме по мишени. Ако няма нещо планирано, се връщаме в казармата и четем, играем видеоигри или тренираме още, и така до четири часа. Тогава се събираме отново и ни съобщават програмата за следващия ден. После сме свободни.

— Видеоигри?

— Аз тренирам и чета, но приятелите ми са луди по тях. Колкото повече екшън има в играта, толкова повече я харесват.

— Какво четеш?

Казах й и тя кимна.

— А какво става, когато ви пратят на акция?

— Тогава е различно. — Аз също приключих с пилето и оставих чинията до мен. — Тогава има дежурства, нощни патрули, нещата обикновено не вървят по предварителен план и трябва непрекъснато да си сверяваме часовниците, така че сме много заети. Но пехотинците са сухопътни войски, нормално е да прекарваме по-голямата част от времето си извън лагера.

— Страх ли те е?

За миг замълчах, търсех правилния отговор.

— Да, понякога. Не че трепериш непрекъснато, справяш се дори когато земята под краката ти гори. Просто… действаш. Нещата се развиват толкова бързо, че нямаш много време да мислиш, вършиш си работата и гледаш да отървеш кожата. Страхът те пипва после, когато всичко е свършило. Тогава осъзнаваш колко близо си бил до края, понякога те втриса, друг път повръщаш, такива неща.

— Не съм убедена, че мога да върша такава работа.

Не мисля, че очакваше някакъв отговор, затова смених темата.

— Какво ще специализираш?

— Това е дълга история. Сигурен ли си, че искаш да я чуеш?

Кимнах и тя пое дълбоко въздух.

— В Ленор живее едно момче, казва се Алън и го познавам, откакто се помня. Той е аутист и дълго време никой не знаеше какво да предприеме и как да действа с него. Това ме разстройваше, знаеш ли? Чувствах се виновна заради него, дори и като малка. Когато попитах нашите, те ми отвърнаха, че сигурно Всевишният има специални планове за него. Отначало обяснението им ми се стори безсмислено, но Алън имаше по-голям брат, той се отнасяше много мило и беше изключително търпелив с него. Винаги. Никога не му викаше, нито показваше пренебрежение и малко по малко помогна на брат си. Алън не е идеален, все още живее с родителите си и никога няма да бъде самостоятелен, но е много по-добре. И аз реших, че искам да помагам на такива деца като него.

— На колко години беше, когато го реши?

— На дванайсет.

— И искаш да работиш с тях в училище?

— Не — отвърна тя. — Искам да правя това, което братът на Алън направи за него. Той използва конете. — Тя спря за миг и се замисли. — Аутистите са затворени в свой собствен свят. Училището и лечението са базирани на рутината, а аз искам да им предложа преживявания, които могат да им отворят нов прозорец към света. Видях, че има ефект, имам предвид, че в началото Алън се ужасяваше от конете, но брат му продължи да опитва. Постепенно започна да ги докосва, да ги гали по носа, после дори започна да ги храни. Накрая се научи да язди. Спомням си първия път, когато се качи на кон… беше невероятно. Усмихваше се като най-обикновено щастливо дете. Ето това искам да дам на децата. Малко щастие… дори да е за кратко. Така разбрах какво искам да правя в живота си. Може би ще отворя конна база за деца аутисти или лагер, където ще можем да работим с тях. За да усетят и те щастието, което усети Алън.

Тя побутна вилицата си, леко засрамена, после остави чинията върху пясъка.

— Звучи прекрасно — казах, наистина очарован.

— Засега е само мечта. Тепърва предстои да видим можем ли да го осъществим.

— И ти обичаш конете, нали?

— Всички момичета обичат коне, не го ли знаеш? Наистина ги обичам. Имам си един арабски жребец, казва се Мидас. Понякога мисълта, че ще съм тук цял месец, вместо да препускам с него из планината, направо ме убива.

— Аха, истината изскочи наяве.

— Но съм тук, нали? И смятам да остана до края. Когато се върна, ще яздя всеки ден. Ти яздиш ли?

— Пробвал съм веднъж.

— Хареса ли ти?

— На следващия ден не можех да седна. Болеше ме дори когато ходех.

Тя се изкикоти и аз осъзнах, че ми е приятно да разговарям с нея. За разлика от много други хора с това момиче се чувствах свободен и естествен.

В небето сияеше Орион, на хоризонта се виждаше Венера и ярката й бяла светлина се отразяваше в морето. Момичетата и момчетата продължаваха да сноват нагоре-надолу по стълбата и да флиртуват помежду си. Изпитият алкохол им бе вдъхнал смелост.

— Трябва да тръгвам — въздъхнах и се надигнах. — Искам да се видя и с татко. Сигурно се чуди къде съм, ако не е заспал вече.

— Искаш ли да му се обадиш? Тук има телефон.

— Не, по-добре да тръгвам. Живея далече.

— Нямаш ли кола?

— Не. Тази сутрин дойдох на стоп.

— Искаш ли да помоля Тим да те откара до вас? Сигурна съм, че няма да има нищо против.

— Не, не го притеснявай.

— Не ставай смешен. Нали живееш далече? Чакай ме тук, ей сега ще го намеря.

Тя стана и припна по стълбите, преди да я спра. Минута по-късно се показа отново, вече в компанията на Тим.

— Тим ще те закара с удоволствие — каза тя. Изглеждаше доволна от себе си.

— Наистина ли нямаш нищо против? — обърнах се към Тим.

— Никакъв проблем — увери ме той и посочи сърфа.

— Пикапът ми е отзад. Можеш да сложиш дъската в багажника. Искаш ли помощ?

— Не — казах и отидох до стола да си взема ризата. После вдигнах сърфа. — Но благодаря, че попита.

— Няма защо — отвърна той и потупа джобовете си.

— Ще отида да взема ключовете. Камионът е зелен и е паркиран отпред. Ще се видим там.

Той отново изкачи стълбите, а аз се обърнах към Савана.

— Радвам се, че те срещнах.

Тя задържа погледа ми.

— И аз. Досега не бях говорила с войник. Чувствах се някак… защитена. Не мисля, че Ранди ще ми създава неприятности тази вечер. Предполагам, че татуировките ти са го изплашили достатъчно и ще го държат настрана.

Значи все пак ги бе забелязала.

— Предполагам, че ще се видим пак.

— Знаеш къде съм.

От отговора й не се разбра дали иска да ме види отново или не. В много отношения тя беше пълна загадка за мен. Всъщност въобще не я познавах.

— Но съм разочарована, че забрави толкова бързо.

Думите й дойдоха като отговор на вътрешните ми колебания.

— Какво забравих?

— Нали обеща да ме научиш да карам сърф?

 

 

Ако Тим беше засегнат от отношението на Савана към мен или от това, че утре щяхме се срещнем отново, то с нищо не го показа. Концентрира се върху шофирането, още не познаваше добре града и аз го упътих. Беше от шофьорите, които спираха на жълто и изчакваха търпеливо, вместо да форсират и докато светне зелено, да са вече при другия светофар.

— Дано да си прекарал добре — каза загрижено той. — Знам, че е малко неловко, когато не познаваш никого.

— Беше приятно.

— Със Савана май наистина си допаднахте. Сигурен съм, че и на нея й беше приятно.

— Добре си поприказвахме.

— Радвам се. Малко се тревожех за нея. До миналата година родителите й идваха с нас на бригадите. За пръв път тръгва сама. Знам, че е голямо момиче, но тук няма много хора от нейната компания и мисълта, че цяла вечер ще отбива мераците на нашите юнаци, ми беше неприятна.

— Сигурен съм, че щеше да се справи.

— Може и да си прав, но някои от тях са много настоятелни.

— Разбира се, че ще са. Нали са юнаци.

Той се засмя.

— Прав си — кимна и погледна през прозореца. — Сега накъде да завия?

Прекарах го по малките улички и не след дълго вече бяхме пред нас. Прозорецът на татко все още светеше.

— Благодаря ти — казах и отворих вратата.

— Няма защо. — Той се усмихна приятелски. — И, както ти казах, отбивай се, без да се притесняваш. През седмицата сме на работата, но вечер и през уикенда сме свободни.

— Ще запомня — обещах.

 

 

Влязох и първата ми работа беше да надникна при татко. Той беше зает със Сивия каталог и подскочи, като ме видя. Не ме бе чул да влизам.

— Извинявай! — казах и седнах на стъпалото, което разделяше кабинета от останалата част на къщата.

— Няма нищо.

Това беше единственото, което каза. Огледа се притеснено, явно не можеше да реши дали да остави каталога настрани, или да продължи работа.

— Днес вълните бяха жестоки — казах бодро. — Бях забравил колко е хубаво да се плъзгаш по вълните.

Той се усмихна, но отново не каза нищо. Размърдах се неловко, но продължих упорито:

— Как мина днес в работата?

— Все същото — отвърна той и бързо потъна в себе си.

С това нашият разговор също потъна в небитието.