Никълъс Спаркс
С дъх на канела (21)

20

На следващата сутрин Савана ме чакаше на стълбите. Махна и тръгна към мен. Очаквах Тим да се появи след нея, но не се виждаше никъде.

— Здрасти — докосна ръката ми тя. — Благодаря, че дойде.

— Да… — измънках и свих рамене.

Стори ми се, че прочетох разбиране в погледа й.

— Добре ли спа? — попита.

— Не съвсем.

Усмихна ми се ехидно:

— Готов ли си?

— Естествено.

— Добре, подай ми ключовете. Освен ако не искаш да караш ти.

Погледнах я объркано.

— Отиваме ли някъде? Мислех, че ще се видя с Тим — кимнах към къщата.

— Точно така, но той не е тук.

— Къде е?

Тя сякаш не ме чу.

— Ти ли ще караш?

— Да, предпочитам — казах, без да крия изненадата си, макар да ми стана ясно, че няма да ме осветли по въпроса, преди самата тя да прецени, че е време.

Отворих й вратата и минах от другата страна зад кормилото. Савана прокара ръка по таблото на колата, сякаш да се увери, че е истинско.

— Помня тази кола — промълви и в гласа й долових носталгия. — На баща ти е, нали? Не мога да повярвам, че се държи още.

— Той не я караше много. Само до работата и обратно.

— Все пак.

Тя сложи предпазния колан и въпреки безумието не можех да не се запитам дали е прекарала нощта сама.

— Накъде?

— Излез на пътя и хвани наляво. После карай към града.

Никой не проговори повече. Тя скръсти ръце и се загледа през прозореца. Засегнах се от резервираното й поведение, но нещо в изражението й ми подсказа, че мълчанието й не е свързано с мен, и аз я оставих насаме с мислите й. Вече наближавахме предградията, когато Савана се сепна, внезапно осъзнала колко е тихо в колата.

— Съжалявам, предполагам, не съм най-приятната компания.

— Няма нищо — отвърнах и се опитах да потисна нарастващото любопитство.

— На следващия ъгъл завий надясно.

— Къде отиваме?

Тя не отговори веднага. Отново се обърна към страничния прозорец и се загледа навън.

— В болницата — отвърна накрая.

 

 

Тръгнахме по безкрайните коридори на сградата и след цяла вечност стигнахме до гишето за регистрация на посетители. Една възрастна дама й подаде листа със заявките.

Савана се пресегна за химикалката и автоматично попълни графите.

— Как си, Савана? — попита жената. — Държиш ли се?

— Опитвам се — измърмори тя.

— Ще видиш, че всичко ще се оправи. Целият град се моли за него.

— Благодаря — каза Савана и върна листа. После се обърна към мен. — Той е на третия етаж. Асансьорът се взима от партера.

Последвах я със свито сърце. Хванахме веднага асансьора, някой тъкмо излизаше от него. Вратите се затвориха зад нас и изведнъж се почувствах като зазидан в гробница. Слязохме на третия етаж и Савана уверено тръгна по коридора. Последвах я.

Тя спря и ме погледна.

— Мисля, че е по-добре да вляза първа. Ще почакаш ли малко?

— Разбира се.

В погледа й долових благодарност. Пое дълбоко въздух и влезе.

— Здрасти, скъпи — чух бодър глас, преди да затвори вратата. — Как си днес?

През следващите няколко минути не чух нищо повече. Стоях в коридора, заобиколен от същата стерилна безлична обстановка, която ме бе потискала при посещенията при баща ми. Всичко миришеше на неизвестен дезинфектант, из коридора разнасяха колички с храна. В дъното на коридора група сестри се бяха скупчили пред нечия врата. Някой вътре повръщаше.

Савана подаде глава през вратата и ми кимна. В очите й имаше тъга.

— Можеш да влезеш. Той те очаква.

Последвах я, подготвен за най-лошото. Ръката на Тим беше на подложка и към нея бе включена система. Изглеждаше отпаднал, кожата му бе бледа, почти прозрачна. Беше отслабнал дори повече от татко и нямаше как да отрека очевидното — пред мен лежеше умиращ човек. Но очите му все още бяха пълни със светлина. В ъгъла на стаята седеше младеж на около двайсет години и мяташе главата си от едната на другата страна. Веднага разбрах, че е Алън. Навсякъде из стаята имаше цветя: всички възможни плотове и масички бяха заети с букети във вази и буркани. Имаше и поздравителни картички. Савана седна до него на леглото и взе ръката му в своята.

— Здравей, Тим — казах.

Изглеждаше прекалено отпаднал, за да се усмихне, но успя.

— Здрасти, Джон. Радвам се да те видя отново.

— И аз — отвърнах искрено. — Как си?

Казах го и веднага усетих гафа. Но Тим сигурно бе свикнал, защото не реагира.

— Добре. Днес се чувствам по-добре.

Кимнах и се загледах в Алън. Той продължаваше да върти глава и изведнъж се почувствах като натрапник в чужд свят.

— Това е брат ми Алън — представи го Тим.

— Здрасти, Алън.

Алън не отговори.

Тим му прошепна:

— Алън, той не е доктор, а приятел. Кажи му здрасти.

Няколко секунди изглеждаше, че Алън не го е чул, но после се надигна от стола си, прекоси стаята и макар да избегна погледа ми, протегна ръка.

— Здрасти, аз съм Алън — каза с изненадващо монотонен глас.

— Радвам се да се запознаем, Алън — отвърнах и хванах ръката му. Беше отпусната, раздруса я веднъж и побърза да се върне на стола си.

— Ако искаш да седнеш, там има стол — каза Тим.

Отидох в другия край на стаята, взех стола и седнах. Преди да попитам, Тим беше готов с отговора.

— Меланома, в случай, че се чудиш.

— Но ще се оправиш, нали?

Алън започна да мята още по-бързо глава и заудря с юмруци по бедрата си. Савана се извърна. Разбрах, че не е трябвало да питам.

— Нали затова са докторите? — отвърна Тим. — Тук съм в добри ръце.

Отговорът явно беше предназначен повече за Алън, защото видях, че той започва да се успокоява.

Тим затвори очи и след малко ги отвори, сякаш се опитваше да се концентрира.

— Радвам се да те видя цял и невредим. Молих се за теб през цялото време, докато беше в Ирак.

— Благодаря.

— Какво става с теб сега? Предполагам, че още си в армията?

Гледаше късата ми прическа.

— Да. Май съм осъден на доживотна.

— Това е добре. Армията има нужда от хора като теб.

Не отговорих. Сцената ми се стори сюрреалистична, виждах се отстрани като в сън. Тим се обърна към Савана:

— Скъпа, ще вземеш ли нещо за пиене на Алън? Не е пил нищо от сутринта. И дано успееш да го прилъжеш да хапне нещо.

— Разбира се — отвърна тя. Целуна го по челото, стана и отиде до вратата. — Ела, Алън. Хайде да си вземем нещо за пиене.

Алън възприе бавно значението на думите й, но накрая стана и тръгна след нея. Тя сложи нежно ръка на гърба му и го изведе от стаята. Когато останахме сами, Тим се обърна към мен:

— Всичко това му се отразява зле.

— Разбирам.

— Не се оставяй да те заблуди клатенето на главата. То не е свързано с аутизма или с интелекта му. По-скоро е тик, прави така, когато е нервен. Както и удрянето по краката. Знае много добре какво става, но го показва по начин, който притеснява околните.

— Мен, не ме притеснява. Татко също си имаше свои тикове. Той ти е брат и е естествено да се тревожи за теб.

— Много мило от твоя страна — усмихна се Тим. — Повечето хора се плашат от реакциите му.

— Не и аз — поклатих глава. — Мисля, че бих могъл да се сприятеля с него.

Засмя се с глас, въпреки че беше мъчително за него.

— Сигурен съм. Алън е мил и любезен. Дори прекалено. На мухата път прави.

Кимнах, осъзнал, че целият този разговор цели да ме отпусне, но не ставаше.

— Кога откриха болестта?

— Преди година. На крака ми се появи бенка. Разчесах я и я разкървавих. Не обърнах внимание, но след известно време пак я разчоплих и тя отново се разкървави. Шест месеца по-късно отидох на лекар. Беше петък. В събота ме оперираха и в понеделник започнах процедури с интерферон. Сега съм тук.

— И през цялото време си в болницата?

— Не, влизам и излизам. Обикновено интерферонът се поставя амбулаторно, но аз го приемам зле. Затова влизам, докато трае серията, в случай, че отпадна много или се дехидратирам. Като вчера.

— Съжалявам — казах тихо.

— И аз.

Огледах стаята и погледът ми се спря на една снимка в евтина рамка. Беше на Савана и Тим, двамата се усмихваха, помежду им беше Алън.

— Как го понася Савана?

— Както предполагаш — отвърна той и проследи с пръст една гънка на чаршафа си. — Но е истински герой. Справя се и с мен, и с ранчото. Никога не се оплаква. Опитва се да бъде силна, особено когато е с мен. Непрекъснато ми повтаря, че всичко ще се оправи.

Той отново се опита да пусне една призрачна усмивка.

— Понякога дори й вярвам.

Аз замълчах.

Тим опита да се поизправи в леглото. Потръпна, но след миг болката явно отмина и той успя да се намести.

— Савана ми каза, че вчера сте вечеряли заедно.

— Да.

— Бас държа, че се радва да те види. Винаги е чувствала вина към теб. Аз също. Дължа ти извинение.

— Не, недей. — Вдигнах ръка. — Няма нужда.

Той изкриви устни:

— Казваш го само защото съм болен. Не си криви душата и двамата знаем, че е така. Ако бях здрав, вероятно щеше да ми счупиш носа отново.

— Може би — отвърнах и той отново се засмя, но този път смехът му прозвуча тъжно.

— Заслужавам си го. Може и да не ми вярваш, но се чувствам зле заради това. Знам, че двамата означавахте много един за друг.

Подпрях се на лакти и се наведох към него.

— Оттогава мина много време.

Не го вярвах, не ми повярва и той. Но ни даде възможност да приключим темата засега.

— Какво те води насам след толкова години?

— Татко почина миналата седмица — отвърнах аз.

Въпреки състоянието му в погледа му се появи състрадание.

— Много съжалявам, Джон — прошепна той. — Знам колко много означаваше той за теб. Неочаквано ли стана?

— Винаги е неочаквано. Но той боледува близо година.

— Това не прави нещата по-лесни за приемане.

Не знаех дали има предвид мен или Савана и Алън.

— Савана ми каза, че си загубил и двамата си родители.

— Катастрофа — с мъка произнесе той. — Беше… не беше за вярване. Преди два дни си вечерял с тях, а след миг ги погребваш. Когато съм вкъщи, винаги очаквам да видя мама в кухнята, а татко да работи нещо в градината.

Той замълча и аз разбрах, че картината и сега е в ума му. Тим поклати глава и попита:

— И с теб ли е така?

— Непрекъснато е пред очите ми, когато съм у дома.

— Мисля, че и двамата сме преживели много през тези години — каза той и отпусна глава назад. — Достатъчно, за да подложи вярата ни на изпитание.

— Дори и твоята?

Въпреки слабостта си той се ухили.

— Казах, че я подлага на изпитание, не че съм я изгубил.

— Разбира се, не съм си го помислил дори.

В коридора се чу гласът на медицинска сестра. Помислих, че ще влезе, но стъпките й скоро заглъхнаха.

— Радвам се, че дойде да видиш Савана. Знам, звучи изтъркано, като имам предвид какво преживяхте двамата, но тя наистина има нужда от приятел сега.

— Да… — отвърнах със свито гърло.

Той притихна. Разбрах, че повече не иска да говори. Затвори очи и сякаш заспа.

 

 

— Извинявай, че не ти казах вчера — каза ми Савана един час по-късно.

Двамата с Алън се върнаха след малко и завариха Тим да спи. Тя ми направи жест да я последвам и двамата слязохме долу в барчето.

— Бях шокирана от появяването ти. Знам, че трябваше да те предупредя, но всеки път щом се опитвах, нещо ме спираше.

На масата имаше две чаши с чай. Никой от нас не се сещаше за ядене.

— Просто беше един лош ден. Прекарах часове тук и сестрите ме гледаха със съжаление… сякаш разбираха, че с всеки ден умирам по малко. Знам, че изглежда смешно, все пак Тим е болният, но ми е толкова трудно да го гледам така. Чувствам се ужасно. Знам, че трябва да съм тук, да му давам сили и наистина искам да съм до него, но винаги е по-зле, отколкото си го представям. Вчера след процедурата беше направо ужасно, помислих, че умира. Не спираше да повръща. На всеки пет минути започваше да пъшка, въртеше се, опитваше се да го предотврати, но не можеше и продължи да се напъва дори когато вече не бе останало нищо в стомаха му. Бях до него, опитвах се да му помогна, но не мога да ти опиша колко безпомощна се чувствах.

Тя извади пликчето с чая от водата и въздъхна.

— И всеки път е така.

Забарабаних с пръсти по чашата си.

— Щеше ми се да знам какво да кажа.

— Няма какво да кажеш, знам го. Затова ти разказвам, ти ще успееш да го преодолееш. Не съм казвала на друг. Никой от приятелите ми няма представа какво преживявам. Мама и татко наистина се стараят… Знам, че ще направят всичко, каквото поискам от тях, винаги са готови да помогнат, мама носи всеки ден кутиите с храна, но всеки път като я видя, е кълбо от нерви. Сълзите й винаги са готови да потекат. Страхува се да не каже или да не направи нещо не както трябва, докато помага в къщата или ранчото, и излиза, че аз трябва да я успокоявам, вместо тя — мен. Понякога ми идва много. Не искам да говоря така за нея, тя ми е майка и аз я обичам, но ми се ще да прояви малко повече твърдост.

Спомних си майка й и кимнах разбиращо.

— А баща ти?

— И той е същият, но по различен начин. Просто избягва темата. Не иска изобщо да чува за Тим. Говори за ранчото, за работата ми, за всичко, но не и за Тим. Сякаш иска да компенсира вайкането на мама, но никога не пита как е Тим или как се чувствам аз. — Тя замълча за миг и поклати глава. — Да не забравяме и Алън. Тим е толкова добър с него! Аз също се старая, но понякога той започва да се наранява или чупи нещата около себе си и аз плача, защото не знам как да постъпя. Не ме разбирай погрешно — опитвам с всички сили, но не съм Тим и той също го осъзнава.

Тя хвана погледа ми, но аз го отклоних бързо и отпих глътка от чая. Опитах се да си представя как изглежда животът й сега.

— Тим каза ли ти как точно откри, че е болен? — попита ме тя.

— Малко. Не достатъчно. Каза ми, че някаква бенка му се разкървавила. Отлагал го известно време, но накрая решил да отиде на лекар.

Тя кимна.

— Звучи невероятно, нали? Ако Тим прекарваше на слънце повече време, щях да разбера. Но бенката беше на прасеца му. Познаваш Тим, можеш ли да си го представиш по бермуди? Дори и на плажа рядко слага къси панталони. И винаги ни преследва да не стоим на слънце без слънчеви очила. Не пие, не пуши и внимава какво яде. И въпреки това хвана рак на кожата. Изрязаха бенката и плътта около нея. Понеже беше много голяма, допълнително извадиха осемнайсет лимфни възела. От тях само един показа положителни резултати. Той започна с интерферон — стандартното лечение. И това продължава една година. Цяла година, през която се опитваме да запазим оптимизма си. Но нещата започнаха да се влошават. Първо — с интерферона, и второ — след операцията той получи целулитис в ингвиналната област.

Аз я погледнах объркано и тя се усети.

— Извинявай. Свикнала съм да говоря с лекари. Това е инфекция на кожата около слабините. Положението му беше критично. Десет дни беше в интензивното. Вече мислех, че го губя, но той е борец, не се дава лесно. Прескочи трапа и продължи с лечението, но скоро откриха ново образование. Близо до първото. Това означаваше нова операция, но и още нещо, много по-страшно — интерферонът, изглежда, не действаше. Така че отново му направиха томография и магнитен резонанс и както и очакваха, откриха ракови клетки в белия дроб.

Тя замълча и се загледа в чашата си. Аз останах безмълвен и на масата задълго се настани тишината.

— Много съжалявам — прошепнах накрая.

Гласът ми я върна в реалния свят.

— Нямам никакво намерение да се предавам — заяви тя пресипнало. — Тим е толкова добър човек! Толкова е мил търпелив и аз го обичам страшно много! Просто не е честно, та ние сме женени само от две години!

Тя се вгледа в мен. Пое дълбоко въздух, за да възвърне спокойствието си, и продължи:

— Трябва да се махне от болницата. Единственото, което могат да направят тук, е интерферонът, а е ясно, че той не помага. Трябва да отиде в място като медицинския център „Андерсън“ или в клиниката „Майо“ или в „Джонс Хопкинс“, където се прилагат нови, авангардни методи. Там може да предложат алтернатива на интерферона или да добавят нещо към него. Често комбинират лечението. Третират болните с биохимиотерапия и ползват световния клиничен опит. Четох, че в „Андерсън“ от декември започват да прилагат дори ваксина — не като предпазна мярка, както са повечето ваксини, а като лечение — и предварителните тестове са обнадеждаващи. Искам да опита.

— Какво чакаш тогава? — вдигнах вежди аз.

Тя се засмя горчиво.

— Не е толкова просто.

— Защо? На мен ми изглежда ясно и просто. Излезе ли от болницата, скачаш в колата и тръгваш.

— Застраховката ни няма да покрие разноските — отвърна тя. — Вече не. Той избра подходящ вид застраховка и досега застрахователната компания поемаше всичко. Платиха всички операции, интерферона и всичко останало. Дори ни назначиха персонален застраховател, жената ни влиза напълно в положението. Но не можа да помогне с нищо, когато лекарите назначиха допълнително лечение с интерферон. И няма застраховател на света, който би отпуснал пари за лечение извън стандартната схема, особено ако се провежда в друг щат и се прилагат нови лекарства без гаранция, че ще има ефект.

— Ако трябва, ще ги съдиш.

— За какво? Компанията плати за всички процедури и позволи на Тим да получи подходящото лечение. Няма как да докажа, че ще се повлияе по-добре от алтернативното лечение. Мисля, че ще му помогне, надявам се да му помогне, но никой не може да го потвърди със сигурност.

Тя поклати глава.

— Но да кажем, че ги осъдя и компанията изплати нужната за лечението сума. Докато излезе решението на съда ще мине много време, а ние го нямаме. Проблемът не е само в парите, но и във времето.

— За какви пари става дума?

— За много. А ако Тим получи нова инфекция и се наложи отново да лежи в интензивното, дори не мога да предположа. Но със сигурност е повече, отколкото някога мога да събера.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще търся пари. Нямам друг избор. Целият град ни поддържа. Щом се разбра, че Тим е в болница, местният вестник разказа историята му и хората започнаха да изпращат писма с обещание, че ще помогнат с каквото могат. Отвориха му сметка в местната банка и направиха всичко необходимо. Родителите ми също ще помогнат. От института, където работим, също преведоха солидна сума. Същото направиха и родителите на някои от децата, с които работим. Чух дори, че по магазините са поставили буркани за помощи.

Сетих се за буркана в бара до басейна, където се отбих веднага след пристигането си. Бях пуснал няколко монети, но сега разбирах, че са били капка в морето.

— И докъде стигна?

— Не знам — поклати глава, сякаш й беше неприятно да мисли затова. — Всичко започна преди няколко месеца, но аз бях много заета. Тичах между Тим и ранчото и нямах време да отида до банката. Но тук става дума за много пари.

Тя се усмихна тъжно.

— Не знам защо ти разказвам всичко това. Дори не съм сигурна, че това лечение, за което хората събират пари, ще му помогне. Но напълно разбирам, че ако остане тук, е загубен. Там поне съществува някакъв шанс… А в момента ми стига и тази надежда.

Тя замълча и се загледа отчаяно в масата.

— Каква лудост! — каза след дълго мълчание. — Знаеш ли, че си единственият, на когото съм разказвала всичко това? Не знам по каква причина, но само на теб мога да споделя, защото, знам, че ще разбереш какво преживявам, без да се почувстваш по-наранен и от мен. — Вдигна чашата, но веднага я остави. — Осъзнавам, че не е честно да те натоварвам. Ти си имаш достатъчно свои грижи заради смъртта на баща ти…

— Няма нищо — уверих я аз.

— Може и да няма — отвърна тя, — но е проява на егоизъм. Ти се опитваш да се пребориш със собствената си тъга, а аз те занимавам с неща, които могат да помогнат на Тим, но може и нищо да не стане.

Обърна се и се загледа през прозореца, но аз знаех, че не вижда потъналия в зеленина склон отвън.

— Хей — пресегнах се и стиснах ръката й, — радвам се, че сподели с мен, дори и само, за да се разтовариш малко.

Савана потръпна.

— Значи така става, а? Двама ранени воини се подкрепят взаимно.

— Така става и на война.

Тя повдигна очи и ме погледна.

— Значи трябва да се считаме за късметлии?

— Точно така. Наистина сме щастливци — казах с разтуптяно сърце.

 

 

Прекарахме в стаята на Тим до късно следобед. Когато се върнахме от кафето, той спеше. После се събуди за десетина минути и отново заспа. Алън седеше на пост до леглото му, изцяло отдаден на брат си. Дори не ме погледна. Савана седеше ту на леглото до Тим, ту на стола до мен. Говорихме надълго и нашироко за състоянието на Тим, за рака на кожата като цяло, за възможните варианти на лечение. Тя бе търсила седмици наред информация от интернет и знаеше всички клинични опити, извършвани в момента. Говореше шепнешком. Не искаше Алън да слуша. Към края на деня знаех толкова за меланомата, колкото всеки специалист.

Малко след вечеря Савана най-после се надигна. Тим отново спеше и тя го целуна нежно за довиждане. Изправи се, после се наведе и го целуна още веднъж. Сигурно знаеше, че до сутринта няма да се събуди. После отвори вратата и ние излязохме на пръсти в коридора.

— Да тръгваме — обърна се към мен.

— Няма ли да се връщаш повече?

— Утре. Ако случайно се събуди, не искам да се мъчи да стои буден заради мен. Трябва да си почива.

— Ами Алън?

— Той ще остане до късно, после ще се върне с колелото и преди да се зазори, отново ще е тук. И да го извикам сега, няма да тръгне с мен. Така е вече месеци наред.

След няколко минути напуснахме паркинга пред болницата и се вляхме в потока от коли по улиците на града. Небето беше оловносиво и на хоризонта се трупаха облаци, предвещаващи буря. Савана беше замислена и мълчеше. По лицето й се четеше изтощение, каквото усещах и аз. Не можех да си представя, че можех да дойда и утре, и вдругиден, и всяка сутрин, убеден, че съществува възможност някъде другаде да бъде излекуван.

Погледнах я крадешком и забелязах, че лицето й е мокро от сълзи. Сърцето ме заболя. Но когато забеляза, че я гледам, тя изтри бузите си, изненадана, че са мокри. Скоро спрях колата под върбата пред дома им, близо до разнебитения пикап. Първите дъждовни капки вече чукаха по стъклото.

Загасих мотора, без да знам какво да кажа. Но Савана ме изпревари.

— Гладен ли си? В хладилника има тонове храна.

Нещо в погледа й ми подсказа, че е по-добре да откажа, въпреки това се чух да казвам:

— Наистина съм малко гладен.

Заваля по-силно и ние хукнахме към вратата, но докато влезем вътре, вече бях мокър до кости. Моли ни чу и изтича от кухнята към всекидневната, за да ни посрещне. Загледан в кучето, се замислих за пристигането си вчера и колко различно ми се виждаше всичко сега, колко много неща се бяха случили, след като се бяхме разделили. Споменът ме върна в Ирак, после на погребението на татко, но аз бързо прогоних неканените мисли. Реших да се съсредоточа върху настоящето и върху това, което щеше да последва.

— За вечеря има каквото си пожелаеш — каза Савана и се запъти към кухнята. — Това е рецептата на мама за справяне със стреса. Готви по много и различни неща. Имам печено, пай с пиле, задушено, лазаня… — Тя отвори хладилника и пъхна глава в него. — Какво си избра?

— Няма значение — отвърнах. — Каквото и да е.

Веднага разбрах, че отговорът ми я разочарова. Беше уморена да взема решения. Прочистих гърло и казах:

— Лазаня ми звучи добре.

— Добре. Ей сега ще я стопля. Ще ти стигне ли?

— Не знам.

— Салата? Имам и маслини. Мога да сваря и яйца, става много вкусно със специалния сос за салата.

— Давай тогава.

— Веднага.

Савана извади една маруля и малко домати от най-долното чекмедже. Изми ги на чешмата и ги наряза. Сложи ги в дървена купа, добави маслините и я постави на масата. После сипа две щедри порции лазаня и пъхна първата в микровълновата. Движеше се сигурно и постепенно идваше на себе си, сякаш простите действия й възвръщаха увереността.

— Не знам за теб, но аз ще си сипя чаша вино — посочи тя към шкафа до мивката.

— Аз също ще опитам. Искаш ли да отворя бутилка?

— Не, ще се справя. Отварачката ми е малко своенравна.

Тя отвори нова бутилка, напълни две чаши и седна срещу мен. Лазанята вдигаше пара пред нас и ми напомни, че всъщност наистина бях много гладен. Опитах една хапка и останах доволен.

— Ммм. Това наистина е много вкусно.

— Нали? — съгласи се тя, но вместо да се заеме с храната, отпи от виното си. — Любимото ястие на Тим. След като се оженихме, винаги молеше мама да прави големи тави. Тя обича да готви и се радва, когато хората оценяват ястията й.

Савана започна да шари с пръсти по стените на стъклената чаша. Виното улавяше светлината от лампата и искреше като рубин.

— Ако искаш още, не се притеснявай. Имам, колкото си щеш — добави тя. — Повярвай ми, ще ми направиш услуга. Обикновено храната си остава непокътната и ми е жал за нея. Все й казвам да носи по-малко, но тя не слуша.

— За нея също не е лесно. Тя знае, че страдаш.

— Така е — кимна тя и отпи нова глътка.

— Няма ли да хапнеш? — посочих към чинията.

— Не съм гладна. Винаги е така, когато Тим е в болницата. Стоплям си нещо с намерението да ям, но когато го сложа пред себе си, стомахът ми отказва.

Тя се втренчи в чинията си, сякаш убеждаваше себе си да си вземе малко, но накрая тръсна глава.

— Хайде, моля те! — настоях аз. — Хапни поне мъничко. Трябва да ядеш.

— Добре съм.

— Направи го заради мен тогава. Не съм свикнал да ме зяпат, докато ям. Гадно е.

— Добре — предаде се тя. Набоде съвсем малко парченце на вилицата и го поднесе към устата си. — Сега доволен ли си?

— О, да — казах заядливо. — Точно това имах предвид. За десерт може би ще хапнем малко трохи? А дотогава просто дръж вилицата и се прави, че ядеш.

Тя се засмя.

— Радвам се, че си тук. Напоследък единствено ти си позволяваш да ми говориш така.

— Как „така“? Директно ли имаш предвид?

— Да. Вярваш или не, точно това имах предвид.

Тя остави вилицата и бутна чинията, без да обръща внимание на молбите ми.

— Винаги си бил такъв — открит и честен.

— Някога си мислех същото за теб.

Тя избърса устните си със салфетка и я хвърли на масата.

— Хубави дни бяха, а?

Тя ме погледна някак особено. Настръхнах и за миг в мен оживяха всички спомени, всички надежди и мечти, свързани с нея. Савана отново беше онова момиче, което срещнах на плажа, животът й все още беше пред нея и аз все още исках да бъда част от него.

Тя прокара ръка през косата си и венчалната халка проблесна на светлината. Наведох глава и се съсредоточих в чинията си.

— Да — измърморих, загребах от лазанята и се опитах да изтрия образите в главата си. Преглътнах и веднага поех нова хапка.

— Какво става? Нещо се развълнува? — запита тя.

— Не, нищо — излъгах аз.

— Не си спокоен.

Разбира се, че е същото момиче, помислих си, само дето беше омъжена. Пийнах една глътка вино — количеството й се равняваше на всички нейни малки глътки досега. После се отпуснах назад.

— Защо съм тук, Савана?

— За какво говориш?

— За това — посочих около себе си. — Каниш ме на вечеря, макар ти да не ядеш. Споменаваш за миналото. Какво става?

— Нищо не става — тросна се тя.

— Тогава какво? Защо ме покани?

Тя стана и си сипа втора чаша с вино.

— Може би просто имам нужда да поговоря с някого — прошепна тя. — Казах ти, че не мога да споделям с мама и татко. Дори и с Тим не мога да говоря както с теб. Всеки има нужда да поговори с някого.

Звучеше като победена. Но беше напълно права. Знаех го, нали затова бях дошъл в Ленор.

— Разбирам те — затворих очи. Когато ги отворих, тя ме гледаше преценяващо. — Само че не знам как да се оправя с всичко това. С миналото. С нас. С брака ти. Дори и с болестта на Тим. Не мога да наместя всичко това в една схема.

Тя се усмихна горчиво.

— Мислиш ли, че аз мога?

Не отговорих.

— Искаш да знаеш истината? — попита и продължи, без да изчака отговор. — Истината е, че се опитвам да събера енергия от днешния ден, за да преживея следващия.

Затвори очи, признанието явно беше трудно за нея, но след малко ги отвори и продължи:

— Усещам, че все още имаш чувства към мен. И бих искала да мога да ти кажа, че искам да разбера всичко, случило се в живота ти след онова ужасно писмо, но… — Тя се поколеба за миг. — Не съм убедена, че съм готова да го чуя. Знам само, че когато те видях онази вечер пред мен, се почувствах добре. Не прекрасно, просто добре. И това е много важно. През последните шест месеца не е минавал ден, без да се чувствам зле. Всяка сутрин се събуждам и треперя от нерви, от яд и от страх, че ще загубя съпруга си. И се треса така, докато слънцето залезе. Всеки един ден от живота ми за цели шест месеца. Сега е така, а трудното тепърва предстои. Ще става все по-лошо. Ще добавим и проблема с парите за лечението му. Отговорността да намеря най-добрите специалисти в областта. Да спася живота му.

Тя млъкна и се вгледа в мен, за да види реакцията ми.

Знаех, че трябва да я успокоя, но както винаги не успях. Мислех само, че тя все още е момичето, което някога обичах и още обичам, но никога няма да имам.

— Извинявай — промърмори уморено тя. Усмивката й също беше уморена. — Не исках да те въвличам във всичко това. Просто се радвам, че си тук.

Забих поглед в плота на масата и се опитах да потисна напиращите в мен чувства.

— Добре — отвърнах тихо.

Савана се приближи и допълни чашата ми, въпреки че не бях изпил повече от онази една глътка.

— Добре? Аз си изливам сърцето пред теб, а всичко, което чувам от теб, е едно добре?

— Какво искаш да кажа?

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Можеше да кажеш, че също се радваш да ме видиш — подхвърли и излезе от кухнята.

Не чух външната врата да се отваря и заключих, че е отишла във всекидневната.

Думите й даваха надежда, но не исках да я последвам. Нещата между нас бяха променени и нямаше начин да върна онова време. Продължих настървено да лапам лазанята, едновременно развълнуван и разтревожен. Не можех да разбера какво иска от мен.

Нали тя изпрати онова писмо, тя приключи връзката ни? Трябваше ли да се преструвам, че не се бе случило нищо?

Ометох лазанята, отнесох двете чинии в мивката и ги измих.

Погледнах през водната пелена към колата си и осъзнах, че трябва просто да си тръгна и никога да не се обръщам назад. Така щеше да е по-лесно и за двамата. Бръкнах в джоба за ключовете, но в същия миг чух от стаята звук и гневът ми се стопи. Тя плачеше.

Опитах се да не обръщам внимание на риданията й, но не устоях. Взех чашата с виното и влязох при нея.

Савана седеше на дивана с чаша в ръце. Чу ме и вдигна мокрите си очи към мен. Вятърът отвън виеше, дъждът бе преминал в порой. Една светкавица проряза небосклона, последвана от нисък и дълъг рев на гръмотевица.

Седнах до нея, сложих чашата си на края на масата и се огледах. На полицата над камината имаше две снимки на Савана и Тим от сватбата. На едната разрязваха тортата, а другата беше от църквата. Тя сияеше от радост и изведнъж ми се прииска аз да съм този до нея.

— Извинявай — промълви тя. — Не бива да плача, но просто не можах да сдържа сълзите.

— Разбирам — измърморих аз. — Много ти се струпа.

Настъпи тишина. Заслушах се в плющящия по прозорците дъжд.

— Навън е страшна буря — опитах се отчаяно да запълня тишината.

— Да — отвърна разсеяно тя.

— Мислиш ли, че Алън е на сигурно място?

Тя започна да барабани с пръсти по чашата си.

— Няма да си тръгне от болницата, преди да спре дъждът. Не обича светкавици. Но бурята няма да трае дълго. Вятърът ще подкара облаците към крайбрежието. Обикновено става така.

Тя се поколеба за миг и наведе очи.

— Помниш ли онази буря? Когато се скрихме в строежа?

— Разбира се.

— Все още мисля за онази нощ. Тогава за пръв път ти казах, че те обичам. Спомних си за нея онзи ден. Тим беше в болницата, аз седях точно тук, където съм сега, Алън беше с него. Докато гледах дъжда, спомените ми се върнаха. Бяха толкова ясни, сякаш се случваше сега. После дъждът спря и си казах, че е време да нахраня конете. Върнах се към нормалния живот и ми се стори, че онази нощ е плод просто на моето въображение. Сякаш се е случило с някой друг, някой, когото вече не познавам.

Тя се наведе към мен.

— Какво си спомняш най-ясно?

— Всичко — отвърнах.

— Абсолютно всичко? — очите й проблеснаха зад миглите.

Бурята отвън вилнееше.

Полумракът в стаята придаваше някаква интимност на обстановката и аз потръпнах във виновно очакване. Докъде щеше да ни доведе всичко това. Желаех я толкова много, но дълбоко в себе си съзнавах, че Савана вече не ми принадлежи и никога повече няма да бъде моя.

Усещах присъствието на Тим навсякъде около нея и знаех, че тя му принадлежи.

Отпих глътка вино и върнах чашата на масата.

— Абсолютно всичко — опитах се да остана спокоен. — Нали ти искаше така? Да гледам пълната луна, за да не забравя нищо от онези дни и нощи?

Не й казах, че все още излизам и гледам луната в първия ден на пълнолунието и въпреки чувството за вина се надявах и тя да го прави.

— Да ти кажа ли какво си спомням най-ясно? — попита тя.

— Когато разбих носа на Тим?

— Не — засмя се тя, но изведнъж стана сериозна. — Когато бяхме на църква. За пръв път, когато те видях с костюм и вратовръзка. Трябва да се обличаш по-често така. Изглеждаше фантастично.

Тя се загледа замечтано, после се усети и върна погледа си към мен.

— Излизаш ли с някоя?

— Не.

— И аз така мисля — кимна Савана. — Иначе щеше да я споменеш.

Тя се загледа през прозореца. В далечината един кон тичаше под дъжда.

— Трябва да ги нахраня. Сигурна съм, че вече се чудят къде съм.

— Спокойно, нищо няма да им стане — обадих се аз.

— Лесно ти е да го кажеш. Повярвай ми, когато са гладни, озверяват точно като нас.

— Сигурно не ти е лесно да се справяш с всичко това съвсем сама.

— Не е лесно, но имам ли избор? Добре, че в института ни влизат в положението. Дават на Тим отпуск, колкото е нужно, а когато е в болница, ми разрешават да отсъствам.

Стрелна ме с поглед и ме подразни.

— Като в армията, нали?

— О, да. Съвсем същото.

Тя се изкиска, но само след миг отново стана сериозна.

— Как беше в Ирак?

Отворих уста да направя обичайния коментар за пясъка, но ненадейно и за себе си казах:

— Трудно е за разказване.

Савана чакаше. Запънах се и отпих глътка вино, за да събера мислите си. Дори и пред нея не ми се говореше затова.

Но нещо ставаше между нас, нещо, което желаех много и в същото време не исках. Заповядах си да погледна към пръстена й и да си представя как ще се почувства тя по-късно, как ще обвинява себе си и мен за предателството.

Затворих очи и започнах с първата нощ от нахлуването ни в Ирак.

Не знам колко време съм говорил, но трябва да е било достатъчно дълго, за да спре дъжда. Облаците се разкъсаха, слънцето освети хоризонта и се появи дъга.

Когато свърших, бях напълно изтощен. Знаех, че няма да говоря повече никога за това.

Савана ме слушаше мълчаливо, от време навреме задаваше въпроси, колкото да ми даде знак, че слуша внимателно.

— Различно е от това, което съм си представяла — каза накрая.

— Да…

— Когато слушаш новините или четеш вестници, имената на войниците и на градовете са просто думи. Но за теб нещата са… реални. Може би прекалено реални.

Нямаше какво да отговоря. Тя взе ръката ми в своята и нещо в мен подскочи.

— Иска ми се да не беше минавал през това — прошепна тя.

Стиснах ръката й и усетих съответния отговор. Тя се отдръпна, прибра кичура зад ухото си и старите спомени отново оживяха. Този жест ме натъжи.

— Странно, как си играе съдбата с нас — прошепна Савана. — Мислил ли си някога, че животът ти ще се обърне така?

— Не.

— Аз също. Когато се върна в Германия след първия отпуск, бях убедена, че двамата с теб един ден ще се оженим. Бях напълно сигурна.

Загледах се мълчаливо в чашата си.

— Когато на другата година си дойде отново, убеждението ми се засили. Особено след като правихме любов.

— Недей… — поклатих глава. — По-добре да не говорим затова.

— Защо? Съжаляваш ли за него?

— Не, разбира се, че не! — Докато го казвах, не гледах към нея. Не можех да понеса погледа й. — Но ти си омъжена сега.

— Но все пак онова се случи — настоя Савана. — Трябва ли да го изтрия от паметта си?

— Не знам — отвърнах. — Може би.

— Но не мога. — В гласа й имаше изненада и обида. — Това беше първият ми път. Никога няма да го забравя. Беше красиво.

Не отговорих. Тя изглежда успя да се вземе в ръце, наведе се към мен и попита.

— Какво си помисли, когато разбра, че съм женена за Тим?

Затърсих внимателно думите за отговора си.

— Първата ми мисъл беше, че е логичен завършек. Той беше влюбен в теб от години. Разбрах го още когато го видях за пръв път.

Прокарах ръце по лицето си и продължих.

— После… беше сложно. От една страна се радвах, че си избрала именно него. Той е добро момче и двамата имате много общи неща, но от друга страна… ми беше мъчно. Не оставаше много време до уволнението ми. Ако тогава се бях върнал, щях да съм навън вече втора година.

Тя стисна устни.

— Съжалявам — промълви едва чуто.

— Аз също — опитах се да се усмихна. — Ако ме питаш какво мисля, ще ти кажа, че трябваше да ме изчакаш.

Тя се засмя колебливо и скритият копнеж в погледа й ме учуди. Отново заигра с чашата си и каза:

— Много мислих за нас тогава. Къде ще отидем, къде ще живеем, какво ще правим с живота си? Особено накрая. Изпратих те и цялата нощ мислих само за това. Знам колко отвратително звучи, но през тези две години след като изпратих онова писмо, се опитвах да излъжа себе си, че дори любовта ни да е била истинска, тя нямаше да продължи вечно.

Изглеждаше някак дребна и окаяна, когато попита:

— Ти наистина щеше да се ожениш за мен, нали?

— На минутата. И все още бих, ако можех.

Изведнъж миналото ни обсеби.

— Беше истинско, нали? — Гласът й трепереше. — Всичко между нас беше истинско.

Умиращото слънце надничаше през прозореца и се отразяваше в очите й. Тя чакаше отговор. За миг образът на болния Тим натежа над нас. Из главата ми препускаха грешни и забранени мисли, разбирах, че са грешни, но бяха там. Ненавиждах се за тях, не исках да правя планове след смъртта на Тим, гонех ги настървено от съзнанието си.

Но не можах да се отърва от тях. Исках да имам Савана в прегръдките си, да я притисна до себе си, да наваксам всичко пропуснато през тези две години. И инстинктивно се приближих до нея.

Савана разбра какво ще последва, но не се отдръпна. Поне не веднага. Но когато доближих устни до нейните, се обърна рязко и виното заля и двамата.

Тя скочи, остави чашата на масата и побърза да съблече блузата си.

— Съжалявам — промълвих.

— Няма нищо — отвърна тя. — Отивам да се преоблека и да накисна блузата. Тя ми е любимата.

— Добре — отвърнах автоматично.

Проследих я с поглед, докато излизаше от стаята. Пое надясно към спалнята. Изчаках я да се скрие и се изругах наум. Поклатих глава, потресен от глупостта си и погледът ми попадна на виненото петно на ризата ми. Станах и огледах коридора. Чудех се накъде е банята. Започнах да отварям вратите подред и скоро се оказах срещу собственото си лице в огледалото пред мивката. Вратата на спалнята отсреща беше леко отворена и се отразяваше в него. Видях Савана. Беше гола до кръста, с гръб към мен и колкото и да се опитвах, не можех да откъсна очи от нея.

Тя изглежда усети втренчения в гърба си поглед, обърна глава и ме погледна през рамо. Помислих, че ще затръшне вратата или ще наметне нещо, но не стана така. Тя улови погледа ми и го задържа. Искаше да продължа да я гледам. После бавно се обърна към мен.

Ние останахме загледани един в друг през огледалото, разделени единствено от тесния коридор. Устните й се разделиха леко, брадичката й щръкна нагоре. И хиляда години да живея, никога няма да забравя колко красива беше в този момент. Исках да прекося коридора и да я взема в ръцете си, убеден, че ме желае толкова, колкото и аз нея. Но изведнъж ме прониза мисълта, че един ден ще ме мрази заради това, което сега изгаряше душите ни, и останах на място.

Савана, която ме познаваше по-добре от всеки друг, наведе поглед, достигнала внезапно до същата мисъл.

Обърна се в момента, когато външната врата се отвори с трясък и един крясък прониза тъмнината. Алън…

Обърнах се и хукнах към всекидневната. Алън вече изчезваше към кухнята.

Вратичките на шкафовете започнаха да се отварят и затварят с трясък, а той виеше, сякаш умираше. Миг след това Савана изтича покрай мен, напълно облечена.

— Алън, идвам! — извика като обезумяла тя. — Всичко ще бъде наред!

Той продължи да вие и вратичките продължиха да се тряскат.

— Мога ли да помогна? — извиках след нея.

— Не — бързо заклати глава тя. — Сама ще се справя. Често се връща така от болницата.

Тя влезе в кухнята и започна да го утешава с мили думи.

Крясъците на Алън и тряскането на вратичките я заглушаваха, но чувах ясно колко твърдост и решителност имаше в гласа й. Застанах на прага на кухнята и погледнах. Тя седеше до него и се опитваше да го успокои. Но думите й като че ли нямаха никакъв ефект върху него. Пристъпих несъзнателно с желание да помогна, но Савана ме спря с поглед. Изглеждаше спокойна.

Продължи да говори и сложи ръка върху неговата, която продължаваше да блъска вратите.

Имах чувството, че тряскането ще продължи вечно, но постепенно заглъхна. Риданията на Алън също затихнаха.

Савана заговори по-тихо и вече не можех да различавам отделните думи.

Върнах се и седнах на дивана, но след минута станах и погледнах през прозореца. Беше тъмно, облаците се бяха разнесли и върховете на планината примигваха от трепкащата светлина на хиляди звезди. Зачудих се какво ли става в кухнята и отново надникнах там.

Савана и Алън седяха на пода. Тя бе опряла гръб в шкафа, главата на Алън почиваше в скута й. Той мигаше непрекъснато, обречен сякаш на вечно движение.

В очите на Савана блестяха сълзи, но гледаше съсредоточено, решена да не показва пред него колко бе наранено сърцето й.

— Обичам го — чух Алън. Дълбокият равен глас от болницата бе изчезнал и на негово място се бе появило изплашено гласче, което молеше за помощ.

— Знам, миличък. И аз го обичам. Толкова много… Знам, че си уплашен, мен също ме е страх.

И по гласа й разбрах, че всичко е истина.

— Обичам го — повтори Алън.

— Скоро ще излезе от болницата. Лекарите правят всичко възможно.

— Обичам го!

Тя го целуна по главата.

— И той те обича, Алън. И аз те обичам. И знам, че той иска да язди отново с теб. Каза ми го. Каза ми и колко се гордее с теб. Според него ти се справяш отлично и си ми безценен помощник.

— Страх ме е.

— И мен, скъпи. Но лекарите правят всичко по силите си.

— Обичам го.

— Знам. И аз го обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Продължих да ги наблюдавам, внезапно осъзнал, че не принадлежа на това място.

През цялото време, докато стоях там, Савана не вдигна нито веднъж поглед към мен и мисълта, че всичко между нас е изгубено, започна да човърка мозъка ми като свредел.

Потупах джобовете си, напипах ключа и се обърнах към външната врата.

Усещах, че очите ми се пълнят със сълзи. Отворих вратата и никой не ме повика обратно. Савана не бе чула отварянето.

Запрепъвах се надолу по стълбите. Никога през живота си не съм се чувствал толкова уморен.

 

 

По-късно, по пътя към мотела, докато чаках на светофарите и се вслушвах в ръмженето на мотора, знаех, че минувачите виждат през стъклото един мъж с обляно в сълзи лице.

Те продължиха да капят из целия път, сякаш нямаше никога да спрат.

Прекарах вечерта в стаята си. От коридора се чуваха стъпки и характерния звук от носене на багаж. Понякога стаята се осветяваше от фаровете на преминаващи или спиращи на паркинга коли и тъмнината се изпълваше с призрачни сенки. Хора, тръгнали по своя път, хора, готови да следват съдбата си.

Лежах на леглото, изпълнен със завист към тях, и се питах дали и аз някога ще мога да кажа същото за себе си.

Дори не се опитах да поспя. Лежах и мислех за Тим, но вместо измършавялата фигура в болничната стая си представях онова жизнено, приветливо момче, което бях срещнал на плажа преди години, готово да се усмихне и каже добра дума на всеки. Спомних си татко, опитах се да си представя последните седмици от живота му. Надявах се да е имало някой край него, готов да го слуша, докато говори до безкрай за монети, надявах се директорът да не ме е излъгал, когато каза, че си е отишъл спокойно в съня си. Мислих и за Алън, за непознатия свят, в който живееше. Но най-много мислих за Савана. Спомнях си всяка минута от прекарания с нея ден и непрекъснато се връщах към миналото, опитвах се да запълня празнината в сърцето си.

На сутринта, щом слънцето се надигна от земята, си взех душ и прибрах малкото багаж отново в колата си. Отидох в крайпътното ресторантче отсреща и си поръчах закуска, но когато донесоха димящата чиния, я побутнах настрани и изпих само кафето.

Зачудих се дали Савана е станала вече. Може би вече хранеше конете.

Беше девет, когато влязох в болницата. Регистрирах се и поех с асансьора към третия етаж.

Тръгнах по същия коридор, по който бях дошъл вчера. Вратата на Тим беше открехната и от вътре се чуваше телевизор. Тим ме видя и се усмихна изненадано.

— Здрасти, Джон — приветства ме и спря телевизора. — Влизай. Просто убивах времето.

Седнах на стола, където седях вчера. Забелязах, че Тим е по-жизнен. Той успя да се поизправи и отново насочи вниманието си към мен.

— Какво те води толкова рано?

— Ще си тръгвам — обясних. — Утре летя за Германия. Знаеш как е.

— Да, знам — кимна той. — Аз пък се надявам днес да ме изпишат. Тази нощ спах чудесно.

— Много добре. Радвам се да го чуя.

Втренчих поглед в него, търсех някакъв знак за подозрение, някакво трепване от мисълта, че може би снощи между нас със Савана се е случило нещо, но не забелязах нищо.

— Защо всъщност си тук, Джон? — попита ме той.

— Не съм много сигурен — признах. — Имах чувството, че трябва да те видя още веднъж. Мислех, че и ти искаш да ме видиш.

Той кимна отново и се обърна към прозореца. От неговото положение не се виждаше нищо, освен квадрат, изпълнен с въздух.

— Да ти кажа ли кое е най-лошото в тази история? — започна той. — Тревожа се за Алън. Знам какво става с мен. Знам, че изгледите не са добри и че може и да не прескоча трапа. Започвам да свиквам с тази мисъл. Но, както ти казах и вчера, боря се със зъби и нокти и не спирам да се надявам, че ми предстоят още хубави дни. А Савана… Знам, че ако нещо се случи с мен, тя ще е съсипана. Но когато родителите ми загинаха, научих нещо важно.

— Че животът не е честен ли?

— Това също. Но научих, че човек може да превъзмогне всичко, въпреки че му изглежда невъзможно. С времето мъката… става по-поносима. Може да не си отиде напълно, но вече не блокира съзнанието ти. Така ще стане и със Савана. Тя е млада и силна и знам, че ще продължи напред. Но Алън… Не знам какво ще стане с брат ми. Кой ще се грижи за него, къде ще живее?

— Савана няма да го изостави.

— Знам, но не е честно спрямо нея. Трябва ли да я товаря с тази отговорност?

— Няма значение дали е честно. Тя няма да позволи да му се случи нещо.

— Как? Ще трябва да ходи на работа. Тогава кой ще се грижи за него? Той е още толкова млад. Само на деветнайсет е, защо да я задължавам да се грижи за него през следващите петдесет години, например? За мен нещата седят по друг начин. Той ми е брат и толкова. Но Савана…

Той поклати тъжно глава.

— Тя е млада и красива. Защо да я спирам да се омъжи отново?

— Какви ги говориш?

— Дали новият й съпруг ще е съгласен да се грижи за Алън?

Не отговорих. Той вдигна вежди и попита:

— Ти би ли се грижил?

Отворих уста да кажа нещо, но гласът ми го нямаше никакъв.

Чертите на лицето му се смекчиха.

— Ето за какво си мисля, докато лежа тук. Когато не се чувствам зле, де. Всъщност мисля за много неща, включително и за теб.

— За мен?

— Ти все още я обичаш, нали?

Напрегнах се, за да не позволя на нито едно мускулче да ме издаде, но въпреки всичко той разбра.

— Разбрах отговора. Винаги съм го знаел — каза тъжно Тим. — Още си спомням лицето на Савана, когато ми каза за пръв път за теб. Никога не я бях виждал толкова развълнувана. Зарадвах се за нея, защото в теб имаше нещо… повярвах ти веднага, щом те видях. Когато си замина, тя страда ужасно. Мъката я разяждаше всеки ден малко по малко. Не можеше да мисли за нищо, освен за теб. После разбра, че няма да се прибереш, както го бяхте мислили, върна се в Ленор, мама и татко починаха и…

Той не довърши.

— Ти знаеше, че съм влюбен в нея, нали? — погледна ме в очите.

Аз кимнах.

— Знаех си. Влюбих се в нея още на дванайсет години. Постепенно и тя се влюби в мен.

— Защо ми разказваш това?

— Защото е различно. Знам, че Савана ме обича, но не както обичаше теб. Никога не е изгаряла от страст към мен и въпреки това живеехме добре. Толкова се радваше, когато стягахме ранчото… Аз пък бях щастлив, че мога да направя нещо за нея. После се разболях. Тя винаги е тук, грижи се за мен така, както аз бих се грижил за нея, ако се наложи…

Спря за миг, мъчеше се да намери точните думи. Виждах тревогата, изписана по лицето му.

— Вчера, когато дойдохте, аз видях как те гледа и разбрах, че още те обича. Нещо повече, осъзнах, че винаги ще те обича. Това ми къса сърцето, но, знаеш ли, аз все още съм луд по нея и най-важното за мен е нейното щастие. Нищо друго не искам така силно, както да я видя безгрижна като преди.

Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че едва произнесох:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа да не забравиш за Савана, ако нещо се случи с мен. И да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, както го правех аз.

— Тим…

— Не казвай нищо, Джон — вдигна той ръка, за да ме спре или пък за довиждане. — И помни какво ти казах.

После се обърна на другата страна и разговорът ни приключи.

Излязох тихо и затворих вратата зад себе си.

Вън от болницата слънцето ме заслепи. Чух песента на птиците и ги потърсих с поглед, но те останаха скрити сред клоните.

Паркингът беше пълен наполовина. Всички наоколо изглеждаха уморени като мен, сякаш оптимизмът, който демонстрираха пред близките си в болницата, ги напускаше в момента, когато останеха сами.

Знаех, че стават чудеса, независимо колко болен е човек, но посетителите в болницата не бяха магьосници и едва понасяха тревогата си.

Седнах на една пейка пред сградата и се замислих защо, всъщност, бях дошъл. Щеше ми се да не бях го правил. Повторих си думите на Тим няколко пъти, спомних си болката, изписана на лицето му, и стиснах очи. За пръв път чувствата ми към Савана изглеждаха някак… грешни. Любовта трябваше да носи радост и спокойствие, но в този момент тя носеше болка на всички. На Тим, на Савана, дори и на мен. Не бях дошъл, за да изкушавам Савана. Не исках да разбия семейството й… или бях тук точно за това? Може би не бях толкова благороден, колкото си представях. И осъзнаването на този факт ме накара да се почувствам празен като ръждясала консервена кутия.

Извадих снимката на Савана от портфейла си. Беше измачкана и захабена. Загледах се в нея и тревожно се замислих какво ли ще ни донесе следващата година.

Не знаех дали Тим ще умре, или ще живее. Но съзнавах, че каквото и да стане, връзката ми с нея никога няма да бъде като преди. Бяхме се срещнали в едно безгрижно време, пълно с обещания; сега на негово място бяха дошли суровите уроци на истинския живот.

Разтрих слепоочията си, разстроен от мисълта, че Тим знаеше почти с точност какво бе станало между нас със Савана вчера, дори го бе очаквал. Показа го ясно, особено когато ме накара да обещая, че ще я обичам със същото себеотрицание, както я обичаше той. Разбрах какво ми предлагаше да направя, ако умре, но неговото позволение ме разстрои още повече.

Станах и тръгнах бавно към колата си. Нямах представа къде искам да отида, но трябваше да се махна по-скоро от болницата. Да се разкарам от Ленор, дори и само за да подредя мислите си.

Пъхнах ръце в джобовете и зарових за ключовете.

Чак когато доближих, видях пикала на Савана до моята кола.

Тя седеше зад волана. Видя, че идвам, отвори вратата и слезе. Докато чакаше да се приближа, започна да оправя блузата си.

— Джон… Тръгна си, без да кажеш довиждане.

— Да, така е.

Тя кимна леко. И двамата знаехме причината.

— Как разбра, че съм тук?

— Не знаех. Отидох до мотела и ми казаха, че си се изнесъл. Когато дойдох, забелязах колата ти и реших да те изчакам. Видя ли Тим?

— Да. Изглежда много по-добре. Според него ще го изпишат още днес.

— Това е добра новина — каза Савана и дойде до колата ми. — Тръгваш ли си?

— Трябва. Отпускът ми свърши.

Тя скръсти ръце.

— Щеше ли да дойдеш да се сбогуваш с мен?

— Не знам — признах. — Не съм мислил.

По лицето й мина сянка на обида и разочарование.

— За какво си говорихте с Тим?

Погледнах към болницата, после — към нея.

— По-добре питай него.

Тя стисна устни.

— Значи така ще се разделим?

От пътя изрева клаксон и потока от коли внезапно забави ход. Една червена тойота премина в другото платно, за да излезе от трафика. Докато гледах маневрите й, осъзнах, че не е редно да я оставя без отговор.

— Да — отвърнах. — Мисля, че трябва да се разделим.

Тя стисна юмруци и кокалчетата на ръцете й побеляха.

— Може ли да ти пиша?

Насилих се да не отместя поглед от нея. Как ми се искаше всичко да се беше наредило по-иначе!

— Мисля, че не е добра идея.

— Не разбирам.

— Много добре разбираш — отвърнах. — Ти си омъжена за Тим, не за мен.

Оставих изречението да виси във въздуха, докато събера сили да продължа.

— Той е добър човек, Савана. Много по-добър от мен, бъди сигурна, и аз се радвам, че се омъжи за него. Колкото и да те обичам, не мога да разбия този брак. И дълбоко в себе си съм убеден, че и ти не можеш. Дори да ме обичаш, ти обичаш и него. Отне ми време да го разбера, но сега съм сигурен.

Не казах нищо за неясното бъдеще на Тим.

Очите на Савана бавно се изпълниха със сълзи.

— Ще се видим ли някога отново?

— Не знам — думите изгаряха гърдите ми. — Но се надявам да не стане.

— Как можеш да кажеш такова нещо — каза тя и гласът й изведнъж се пречупи.

— Защото това ще значи, че Тим се е оправил. И имам усещането, че всичко ще бъде наред. Трябва да бъде.

— Можеш ли да обещаеш?

— Не — поклатих глава. — Не мога.

— Тогава защо всичко трябва да свърши така?

Сълзите се затъркаляха по страните й и въпреки че имах намерение да тръгна веднага, аз се доближих до нея и изтрих нежно сълзите й.

В погледа й прочетох страх и тъга, гняв и обида. Но преди всичко имаше молба. Молба да променя решението си.

Преглътнах с мъка.

— Ти си негова жена и той се нуждае от теб. От цялата теб, без остатък. Между вас няма място за трети и двамата знаем, че не би трябвало да има.

Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

Аз също усетих влага в моите. Наведох се и я целунах нежно по устните, после я прегърнах и я притиснах силно до сърцето си.

— Обичам те, Савана, и винаги ще те обичам — прошепнах в ухото й. — Ти си най-хубавото нещо, които ми се е случвало някога. Ти си най-добрата ми приятелка и моя единствена любима и никога няма да съжалявам за това, което се случи между нас. Ти осмисли живота ми и най-важното, даде ми баща. Никога няма да го забравя. Ще останеш завинаги в най-добрата част от мен. Много ми е мъчно, че нещата се развиха така, но трябва да тръгвам, а ти трябва да отидеш при съпруга си.

Говорех и говорех, а тялото й се тресеше от ридания. Продължих да я държа в прегръдките си дълго след като бях казал всичко. Когато накрая се разделихме, някакво шесто чувство ми подсказа, че я прегръщам за последен път.

Отстъпих, без да откъсвам поглед от нея.

— Аз също те обичам, Джон — каза тихо тя.

— Сбогом, Савана! — вдигнах ръка.

Тя изтри очите си и тръгна към болницата.

 

 

Да кажа сбогом е най-трудното нещо, което някога съм правил. Част от мен беше готова веднага да обърне колата да я причака пред болницата, за да й каже, че винаги ще бъда до нея, и да й сподели казаните от Тим неща. Но не го направих.

Напуснах града по най-бързия начин и спрях чак на една бензиностанция. Напълних резервоара с бензин и купих бутилка минерална вода. Отидох да платя и на касата видях буркан за събиране на пари за Тим. Останах загледан в него. Беше пълен с дребни монети и книжни долари. Един надпис върху стъклото сочеше банкова сметка в местната банка. Помолих собственика да ми върне в монети за телефон и той напълни шепата ми с монети по двайсет и пет цента.

Отидох до колата и прерових документите в папката на татко. Намерих, каквото търсех, взех химикалка и тръгнах към телефона пред магазина. Колите преминаваха с грохот по магистралата и когато набрах „информация“, трябваше да притисна телефона до ухото си, за да чуя казаните от механичния глас на компютъра цифри на търсения от мен телефон. Надрасках номера на гърба на папката, после затворих. Пуснах още няколко монети и набрах номера. Чух друг механичен глас, който ми поиска още пари. Пуснах всичките монети и най-накрая се свързах.

Представих се на мъжа от другата страна и попитах дали ме помни.

— Разбира се, Джон. Как си?

— Добре, благодаря. Татко почина.

Оттам последва кратка пауза.

— Много съжалявам, Джон. Добре ли си?

— Не знам — отвърнах.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

Затворих очи. Помислих за Савана и Тим и помолих татко да ми прости за това, което мислех да направя.

— Да, има — казах след малко. — Искам да продам колекцията на татко и да получа парите възможно най-бързо.