Никълъс Спаркс
С дъх на канела (19)

18

Тази нощ за пръв и последен път спах в леглото на татко. Бурята отмина и температурата рязко се покачи. Отвореният прозорец не успя да ме разхлади и аз се мятах и обръщах с часове. Когато на следващата сутрин изпълзях от леглото, погледът ми попадна върху ключовете от колата на рафта в кухнята. Качих багажа си и взех няколко неща, които исках да запазя за спомен. Като изключим снимката, нямаше почти нищо, ценно за мен. Обадих се на адвоката и се възползвах от предложението му да разчисти къщата от вещите и да я продаде. Заключих и пуснах ключовете в пощенската кутия.

Отидох в гаража, запалих колата и я изкарах, после затворих и заключих и там. Обърнах се и погледнах към къщата. Знаех, че повече никога няма да я видя.

Отидох до старческия дом, прибрах вещите на татко и оттам напуснах Уилмингтън, включих на автопилот и се насочих към западната граница на щата. От години не бях минавал в този участък от пътя и бях забравил трафика, но веднага ме завладя чувството за нещо познато. Преминах бързо през градовете на детството ми и подкарах през Рейли към Чапъл Хил. Спомените нахлуха в мен с болезнена яснота и аз натиснах газта, опитвайки се да ги задмина по-бързо.

Минах покрай Бърлингтън, Грийнзбъро и Уинстън-Салем. Налях си бутилка с вода от единствената бензиностанция по пътя, но стомахът ми бе свит и отказваше да приеме каквато и да е храна.

Снимката беше до мен на седалката, поглеждах я от време на време и се мъчех да си спомня онова ухилено момче с монета в ръка. Хванах един тесен път на север, който се виеше нагоре към сините върхове на планината, достигаща далеч на юг и на север като нежна извивка върху твърдата гръд на земята.

В късния следобед спрях и проверих за места в един окаян на вид крайпътен мотел. Тялото ми беше сковано от шофирането, раздвижих се, протегнах се няколко пъти, преди да вляза под душа и да се избръсна. Сложих чисти дънки и тениска, замислих се дали да си взема нещо за ядене, но все още не бях гладен. Слънцето беше съвсем ниско и за разлика от знойната, влажна вълна по крайбрежието на океана въздухът тук се разхлади и лекият ветрец донесе мирис на бор. Бяха стигнал до родния град на Савана и не знам как, но бях сигурен, че все още си е у дома. Можех да отида там и да я потърся, но не бях сигурен как ще реагират родителите й. Реших да карам из улиците на Ленор, минах през търговската част и намалих чак, когато излязох от центъра. Тук градът изглеждаше непроменен. В тази част новопристигналите и туристите бяха добре дошли, но никога нямаше да бъдат приети като свои. Влязох в един занемарен билярд клуб, който ми напомни на местата от собствените ми тийнейджърски години. Неонът на витрината предлагаше бира и паркингът отпред беше пълен с коли. Беше точното място, където можех да отдъхна и да намеря нужния отговор.

Влязох вътре. Ханк Уилямс блееше от джубокса, цигареният дим се виеше на къдрави панделки над масите. Четирите билярдни маси бяха наредени една до друга, всеки от играчите носеше бейзболна шапка, подутите бузи и кафявите петна върху устните на двама от тях ми показаха, че дъвчат тютюн. На стената висяха различни ловни трофеи и снимки на забележителни моменти от мачовете на местния бейзболен отбор. Имаше снимки от Раладега, Мартинсвил и Рокингъм и макар мнението ми за бейзбола да не се бе променило, познатата картинка ме отпусна. В ъгъла на бара, под снимката на младия Дейл Бернхард, имаше буркан с монети и надпис с молба да подкрепим местните жители, болни от рак. Изпълнен с неочаквано съчувствие, аз пуснах няколко долара.

Седнах на бара и завързах разговор с бармана. Беше горе-долу на моите години и планинският му акцент ми напомни за Савана. След двайсетина минути извадих снимката й от портфейла и обясних, че съм приятел на семейството й. Споменах фамилията и малките имена на родителите й, за да го убедя, че наистина съм бил у тях и преди.

Той съвсем естествено беше предпазлив. В малкия град хората се бранят от чужденците, но се оказа, че е служил две години във флота и това ми помогна. След още двайсетина минути в приказки, той кимна.

— Познавам я. Живее на пътя за старата мелница, точно до дома на родителите си.

Беше малко след осем. Вечерта напредваше. Десет минути по-късно напуснах бара и се запътих към вратата.

 

 

За моя изненада помнех съвсем ясно пътя до ранчото или поне така си мислех. Шосето изкачи поредния хълм и аз разпознах местността. Знаех, че след няколко минути ще стигна до ранчото на родителите й, и стана точно така. Наближих и се взрях напред, за да не пропусна следващата отбивка. После поех по дълъг горски път. Завих и видях табелка с надпис: „Надежда и Коне“.

Скърцането на гумите по чакъла ми подейства странно успокояващо. Спрях под една върба до стар раздрънкан пикап. Огледах къщата — стръмен покрив, квадратна форма, боядисана в бяло сграда с комин, сочещ право към небето — призрачна картина на стара стогодишна къща. Пред олющената от боята врата светеше една-единствена лампа. До американското знаме имаше малка саксия с някакво цвете и вятърът люлееше и двете. Встрани от къщата имаше плевня с дървена ограда. Зад обора се простираше пасище с изумруденозелена трева, затворено с кокетна дървена ограда, боядисана в бяло, покрай която имаше редица от стари дебели дъбови дървета. До обора имаше навес, където бяха закачени седла за конете и различни сечива. За пореден път се запитах какво правя тук.

Не беше късно да си тръгна, но просто не можах да си заповядам да обърна колата и да се махна оттук. Небето беше жълто-червено от последните слънчеви лъчи, планината вече тънеше в сянка. Излязох от колата и се приближих до къщата й. Вечерната роса намокри върховете на обувките ми. Отново усетих аромата на бор. Ухото ми улови щурците и нежната песен на славеите. Изглежда, звуците на природата ми дадоха сили да изкача стълбите на верандата.

Опитах се да си намисля какво точно да й кажа, когато се появи. Или на него. Но в този миг един ретривър замаха с опашка и се изкачи по стълбите след мен.

Протегнах ръка към него, кучето дружелюбно близна дланта ми и тръгна към къщата. Опашката му се люлееше мързеливо насам-натам и изпълнен със същия порив, довел ме до Ленор, аз тръгнах след него. Ретривърът легна по корем, пропълзя под дъсчената ограда и тръгна към плевнята. В същото време Савана излезе, стиснала в ръцете си голям наръч слама. Конете от пасището веднага поеха към нея. Тя разхвърля сламата по хранилките, изтупа дрехите си и бе готова да се върне за още, но в този момент ме видя. Направи още една крачка, взря се в мен и замръзна.

За един дълъг миг никой от нас не помръдна. Погледите ни се срещнаха и аз изведнъж разбрах, че не биваше да идвам тук без предупреждение. Знаех, че е редно да кажа нещо, каквото и да е, но главата ми беше празна. Можех само да се взирам в очите й.

И изведнъж спомените ме връхлетяха. Миналото се върна в мен и аз забелязах, че почти не се е променила оттогава. Тя също беше с дънки и тениска, но нейната бе прашна от сламата. С изподрасканите ръце и работният си вид ми се видя още по-привлекателна. Косата й беше по-дълга, но разстоянието между предните зъби, което обичах толкова много, си беше същото.

— Савана — успях да промълвя.

И чак тогава разбрах, че тя е толкова стресната, колкото и аз. Но след миг тя се усмихна и извика:

— Джон! Толкова е хубаво да те видя отново!

Тръсна глава, сякаш се опитваше да прочисти ума си, после отново се взря в мен. Изглежда, най-накрая се убеди, че не съм мираж, отвори портичката и се затича към мен. Миг по-късно ръцете й бяха около врата ми, тялото й се притисна в моето и ме стопли. И аз за втори път осъзнах, че между нас всичко е променено. За миг ми се стори, че да я държа в прегръдките си е най-естественото нещо на света, но когато се отдръпна, за да ме огледа, магията се развали. Отново станахме чужди един на друг. Очите й ми зададоха въпроса, за който не намерих отговор през цялото пътуване.

— Какво правиш тук?

— Не знам — извърнах поглед аз. — Просто… трябваше да дойда.

Тя не попита повече, но в погледа й се появи колебание и любопитство, сякаш не беше сигурна, че иска още обяснения. Отстъпих една крачка, за да й дам пространство. Бледата вечерна светлина очерта тъмните фигури на конете и някак изведнъж усетих, че случките от последните два дни отново се връщат в мен.

— Татко почина. — Думите ми дойдоха сякаш от нищото. — Вчера го погребах.

Чертите на лицето й омекнаха и в погледа й се появи съчувствието, което някога толкова ме очароваше.

— О, Джон… Толкова съжалявам — промълви тя. Пристъпи към мен и този път поривът за прегръдка дойде от нейна страна. Отдръпна се, половината й лице потъна в сянка.

— Как се случи? — попита ме тя. Ръката й все още беше в моята.

В гласа й имаше искрена тъга. Аз замълчах за миг, неспособен да събера в няколко думи последните две години.

— Дълга история — казах уморено.

На фона на слабата светлина от плевнята видях ясно как далечните спомени на един отдавна отминал живот, които сигурно би искала да погребе завинаги, се връщат в съзнанието й. Савана отдръпна ръката си от моята и халката на пръста й блесна на лунната светлина. Сякаш някой изля върху мен кофа студена вода.

Тя разгада правилно изражението ми.

— Да — кимна, — омъжена съм.

— Толкова съжалявам! — поклатих глава. — Не биваше да идвам.

За моя почуда тя махна с ръка.

— Няма нищо — каза и наведе глава на една срана. — Как ме откри?

— Градът не е голям — повдигнах рамене. — Попитах някого.

— И той ти каза… просто така?

— Бях настоятелен.

И двамата се чувствахме неловко, не знаехме как да продължим. Част от мен искаше да остане там, докато си кажем всичко като стари приятели, докато споделим какво се е случило с нас през това време. Друга част очакваше всеки момент съпругът й да се появи и да поклати заканително глава или дори да ме предизвика на двубой. Един кон изцвили, видях зад гърба й четири конски глави, приведени над хранилката, половината от телата им бяха в сянка, другата половина бе леко осветена от лампата пред плевнята.

Други три коня, включително Мидас, гледаха Савана и сякаш се питаха дали не ги е забравила. Тя ги усети и кимна през рамо към тях.

— Трябва да им дам да хапнат. Усещат, че е време, и стават неспокойни.

Аз кимнах и тя тръгна към плевнята. Пред портичката се обърна и попита:

— Искаш ли да ми помогнеш?

Поколебах се и неволно погледнах към къщата. Тя проследи погледа ми и каза:

— Не се безпокой. Той не е тук, а аз наистина имам нужда от помощ.

Гласът й прозвуча изненадващо твърдо. Не бях сигурен какво трябва да отговоря, затова кимнах и казах:

— Ще се радвам да ти помогна.

Тя изчака да вляза и затвори вратичката зад нас, посочи една купчина с тор и каза:

— Внимавай да не си нацапаш обувките.

— Ще опитам — изпъшках.

Тя раздели една бала със сено, взе едната трета, а другите две трети остави за мен.

— Остави ги в празните хранилки.

Направих, каквото ми нареди, и конете веднага тръгнаха към мен. Савана излезе с други два наръча.

— Отдръпни се, дай им малко пространство. Иначе може да те ритнат случайно.

Отстъпих, а тя сложи сламата в хранилките, които вече бяха празни. После се загледа в забързаните към нея коне. Гордостта й беше очевидна.

— Колко пъти на ден ги храниш?

— Два пъти. Но това е само малка част от грижите. Ще се учудиш, ако разбереш колко крехки могат са понякога. Винаги имаме на разположение ветеринар.

— Май имаш доста работа — усмихнах се.

— Така е. Казват, че да се грижиш за кон е като да живееш на котва. Ако няма кой да ти помага, не можеш да мръднеш никъде, дори и за седмица.

— Вашите не помагат ли?

— Понякога, когато наистина има нужда. Но татко остарява, а и разликата между това да гледаш един кон и да се грижиш за седем е огромна.

— Щом казваш.

Заслушах се в щурците, които пееха своята песен в топлата прегръдка на нощта и се опитвах да спра препускащите в главата ми мисли.

— Точно такова място си представях за теб — казах след дълго мълчание.

— И аз, но се оказа много по-трудно, отколкото си го представях — отвърна тя. — Винаги има нещо за поправяне, за стягане. Само да знаеш на колко места тече покривът на плевнята! Миналата година падна голям участък от оградата. Цяла пролет ни отиде, докато я оправим.

Чух много добре думичката „ни“ и разбрах за кого говори, но все още не се чувствах готов да попитам.

— Въпреки многото работа обаче тук е прекрасно. Във вечери като тази сядам на верандата и се заслушвам в планината. Шумът от колите се чува съвсем слабо и всичко е някак… спокойно. Помага ти да прочистиш съзнанието си, особено след уморителния ден.

Тя говореше, аз слушах внимателно и разбрах, че не иска да засяга опасни теми.

— Сигурен съм, че е така.

— Трябва да им почистя копитата. Ще се включиш ли?

— Не знам как става.

— Лесно е — погледна ме тя. — Ще ти покажа.

Изчезна в плевнята и след малко се появи с две приспособления, приличащи на извити като куки пирони. Подаде ми едното, а с другото се приближи към един от преживящите коне.

— Всичко е много просто. Хвани крака близо до копитото, издърпай го и го тупни леко по задната част на крака.

Тя демонстрира старателно. Вниманието на коня бе ангажирано с храната и той вдигна послушно крака си. Савана стисна копитото между краката си и отново вдигна очи към мен.

— Сега изстъргваш мръсотията от копитото. Това е всичко.

Приближих се до съседния кон и се опитах да повторя действията й, но нищо не се получи. Животното беше прекалено голямо и силно. Опитах пак, издърпах крака, но той не поддаде. Опитах още веднъж — конят не се трогна от усилията ми.

— Не иска да си вдигне крака — оплаках се аз.

Савана почисти внимателно копитото на своя кон и се наведе към моя. Дръпна го, тупна го на определеното място и хоп, кракът на коня беше между нейните. Пусна го и ми отстъпи мястото.

— Ще го вдигне. Просто усеща, че не си уверен в действията си, и не се подчинява. Трябва да си спокоен.

Конят отказа отново.

— Гледай какво правя.

— Нали гледам — измърморих.

Тя повтори упражнението и конят вдигна крак без проблеми. Веднага след нея повторих всичко абсолютно точно и отново не се получи. Макар че не можех да чета в конските мозъци, ми се стори, че специално този се присмиваше на мъките ми. Но и аз се запънах. Дърпах и тупах безмилостно, докато изведнъж, като по чудо, крака му се вдигна. Въпреки минималното значение на победата, усетих гордост и удовлетворение. За пръв път през цялата вечер Савана се засмя.

— Браво! Сега остържи калта и мини на другия крак.

Когато приключих и с втория, вдигнах победоносно глава и видях, че през това време тя е почистила останалите шест. Отвори портата и конете се понесоха в тръс към пасището. Не знаех какво се очаква да направя, но Савана явно знаеше. Извади изпод навеса две лопати.

— Сега трябва да почистим — заяви и ми подаде едната.

— Да почистим?

— Да махнем тази тор. Иначе ще се развони.

Поех лопатата и попитах удивено:

— И ти вършиш това всеки ден?

— Животът не е лесен, нали? — подразни ме тя.

Скри се отново под навеса и се върна с ръчна количка. Започнахме да изгребваме торта. Луната се показа над короните на дърветата и облече върховете им в сребърна одежда. Работехме в пълно мълчание, единственият шум идваше от лопатите. Скоро свършихме. Подпрях се на дръжката и се загледах в нея. На лунна светлина изглеждаше прекрасна и неуловима, като видение. Тя мълчеше, но усетих, че също ме преценява.

— Добре ли си? — попитах след дългата пауза.

— Защо си тук, Джон?

— Вече ме пита.

— И ти не ми отговори.

„Наистина не й отговорих.“ — размислих, докато продължавах да я изучавам с поглед. Но не бях сигурен, че мога да отговоря дори и на себе си.

— Не знаех къде другаде да отида — смънках. Изненадващо за мен тя кимна разбиращо. И това ми даде кураж да продължа.

— Искам да кажа, че в някои отношения ти беше най-добрият ми приятел.

Очите й омекнаха.

— Добре — каза и отговорът й ми напомни за татко. Изглежда тя също се сети за него.

След като веднъж бях усетил възможността да говоря, реших да не я изпускам.

— Това е ранчото, за което мечтаеше, нали? — попитах. — „Надежда и коне“ е базата за деца аутисти, за която ми говореше?

Тя прокара пръсти през косата си и прибра един кичур зад ухото. Изглежда, се зарадва, че още помня.

— Да, така е.

— Така ли си го представяше?

Тя се засмя.

— Горе-долу. Но не си мисли, че изкарваме достатъчно, за да поддържаме всичко това. И двамата работим на друго място и с всеки ден се убеждавам, че в университета не съм научила чак толкова, колкото си мислех.

— Така ли?

Тя поклати глава.

— Някои от децата, които идват тук или в центъра, не позволяват да се доближиш до тях. — Поколеба се и се замисли, сякаш търсеше подходящите думи. — Мислех си, че всички ще са като Алън. Помниш ли, че ти разказвах за Алън?

Кимнах и тя продължи:

— Оказа се, че той е изключение. Не знам защо, може би защото бе отрасъл в ранчо, но се приспособи много по-лесно от останалите деца.

Тя замълча и аз я погледнах въпросително.

— Ти не ми го разказа точно така. Доколкото си спомням, в началото и той е бил ужасен.

— Да, така беше, но все пак… разликата е в това, че той беше свикнал с гледката. Нямаш представа колко деца идват тук и някои от тях никога няма да свикнат с конете, без значение колко дълго работим с тях. Това не е само занимание за уикенда. Някои ни посещават от година, че и повече. Ние работим съвместно с центъра за подпомагане развитието на такива деца, така че прекарваме много време с тях. Когато отворихме базата, настоявахме тя да бъде само детска, независимо какво е състоянието на момчетата и момичетата. Осъзнавахме сериозността на задачата си, но с някои деца… ще ми се да знаех как да пробия защитата им. Понякога ми се струва, че тъпчем на едно място.

— Не, не искам да кажа, че си губим времето — продължи след кратък размисъл тя. — Все пак има някаква полза от усилията ни. Те идват тук, прекарват няколко съботи и недели и някак… също като розова пъпка бавно разцъфват в красиви цветя. Както стана навремето с Алън. Съзнанието им се отваря, вижда нови възможности. И сякаш, докато яздят с широки усмивки на лицата си, за тях няма нищо по-важно на света. Тогава идва и удовлетворението и ти се иска да се случва отново и отново, с всяко новодошло дете. Мислех си, че е въпрос на постоянство и упорит труд, за да помогнем на всички, но не е така. Някои от тях никога няма да посмеят да се доближат до кон, камо ли да го яхнат.

— Но вината не е твоя. Аз също не бях очарован от идеята да яздя, помниш ли?

Тя се изкиска и смехът й беше като на момиче.

— Помня много добре. Беше по-уплашен от много деца.

— Не е вярно — запротестирах. — Освен това Пепър танцуваше румба под мен.

— Пепър да танцува? — извика тя. — Защо, мислиш, ти дадох точно него? Той е най-кроткият кон на света. Всеки може да го язди.

— Танцуваше — настоях аз.

— Говориш като твоите новобранци — присмя ми се тя. — Но въпреки това съм трогната, че помниш.

Закачката й отключи цяла река от спомени.

— Разбира се, че помня — казах тихо. — Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Никога няма да ги забравя. Може би затова все още не съм се оженил.

Думите ми я накараха да потръпне.

— Аз също ги помня.

— Наистина ли?

— Разбира се. Може и да не вярваш, но е истина.

Думите й натежаха във въздуха.

— Щастлива ли си, Савана? — попитах след дълго мълчание.

Тя се усмихна с нейната крива усмивка.

— През повечето време. А ти?

— Не знам — отвърнах и това отново я разсмя.

— Това е коронният ти номер, Джон. Винаги отговаряш така, когато трябва да потърсиш отговора в себе си. Станало ти е втора природа. Защо не попиташ това, за което наистина искаш да ме питаш?

— А за какво, според теб, искам наистина да те питам?

— Дали обичам съпруга си. Не е ли това? — попита тя и погледът й избяга в нощта.

За момент застинах, но трябваше да си призная — инстинктът й не я подведе. Точно затова бях дошъл.

— Да — каза тя, явно прочела мислите ми. — Обичам го.

Откритият отговор ме удари, преди да успея да се предпазя. Тя обърна отново лице към мен. Стори ми се, че по него премина тръпка, сякаш си спомни нещо ужасно, но всичко отмина бързо.

— Вечерял ли си?

Все още се опитвах да вникна в думите и погледа й и отвърнах разсеяно:

— Не… Всъщност не съм закусвал, нито съм обядвал.

Тя поклати глава укорително.

— Имам малко говеждо. Имаш ли време за вечеря?

Все още унесен в размишления, кимнах:

— С удоволствие.

Тръгнахме към къщата. Пред верандата имаше цяла редица кални каубойски ботуши. Савана хвана ръката ми, за да запази равновесие, докато се събува и жестът й беше толкова естествен и свойски, че ме накара да се закова на място. Погледнах я и видях една мистериозна и сериозна жена, каквато още навремето се криеше зад невинното младо момиче. Именно това ме бе привлякло в нея. Но съзрях още тъга и отчужденост. Комбинацията от двете я направи още по-желана за разбитото ми сърце.