Никълъс Спаркс
С дъх на канела (18)

17

Татко почина след седем седмици и ми дадоха извънреден отпуск за погребението.

Полетът до Щатите мина като в мъгла. През цялото време гледах през прозореца към безформеното сиво петно на океана под нас и съжалявах, че не бях с него в последните му часове. Не се бях бръснал, нито къпал, не бях сменял дори и дрехите си от минутата, когато чух новината, сякаш връщането към нормалното ежедневие щеше да означава, че приемам мисълта, че вече го няма.

На летището и по пътя към дома се взирах в хората около мен и гневът ми нарастваше с всяка изминала минута. Те шофираха, разхождаха се по улиците, влизаха и излизаха от магазините — водеха нормален живот, но за мен нищо не беше нормално.

Чак когато влязох вкъщи, се сетих, че токът и телефонът не са включени. С тъмните си прозорци къщата изглеждаше като изоставена, сякаш не принадлежеше на тази улица и на този свят. Като татко. Или като мен. И тази мисъл ми даде сили да прекрача прага.

Между вратата и рамката бе мушната визитна картичка на адвокат на име Уилям Бенджамин. На гърба пишеше, че представлява баща ми. Отидох до съседите и му се обадих оттам. Изненада ме, когато се появи на вратата рано на другата сутрин с куфарче в ръка.

Поканих го, той влезе в тъмния хол, седна на дивана и аз неволно си помислих, че костюмът му сигурно струва повече от двумесечната ми заплата. Той се представи, изказа съболезнованията си и ми обясни положението.

— Тук съм, защото харесвах баща ви. Той беше един от първите ми клиенти. Дойде веднага след раждането ви, за да направи завещание, и всяка година на същата дата ми изпращаше списък с всички новозакупени монети. Бях му обяснил за жестоките такси при наследство и той реши да ви ги прехвърли като дарение още когато бяхте дете.

Бях прекалено шокиран, за да кажа нещо.

— Преди шест месеца ми писа, че вече сте влезли във владение на колекцията, и искаше да знае дали всичко с документите е наред. Така че аз поднових завещанието му още един, последен път. Когато ми каза къде живее, предположих, че не е добре, и след няколко дни му се обадих. Не каза много, но ми даде разрешение да говоря с директора. Директорът от своя страна обеща да ме уведоми веднага, след като почине, за да мога да се срещна с вас. И ето ме тук.

Той отвори куфарчето и зарови в него.

— Знам, че сте зает с погребението и може би времето не е подходящо, но от баща ви знам, че си идвате рядко, а аз трябва да приключа с това. А, ето го.

Той извади един голям плик, пълен с документи.

— Тук са дарението, завещанието и списъкът с монетите от колекцията с качеството и датата на покупка на всяка една, както и указанията за погребението му, което, предполагам, вече е уредено. Обещах му, че ще легализирам завещанието на имота в срок. Няма да е проблем, тъй като той не е голям, а и баща ви няма други наследници. Ако желаете, мога да намеря човек да ви освободи от ненужните вещи и да се погрижи за продажбата на къщата. Баща ви ме информира, че може би няма да имате време за това. — Той затвори куфарчето си и стана. — Вече споменах, че го харесвах. Обикновено убеждаваме дълго хората в необходимостта да се погрижат за тези неща, но не и баща ви. Той беше методичен човек.

— Да — отвърнах. — Такъв беше.

 

 

Както каза адвокатът, погребението вече беше уредено. Татко си бе избрал гроб и церемония по свой вкус, беше си подготвил дрехи и дори бе избрал ковчег. Трябваше да го очаквам. За сетен път се уверих, че всъщност не успях да го опозная докрай.

На погребението в дъждовния августовски ден единствените хора, които дойдоха да го изпратят, бяха двама негови бивши колеги, директорът на дома, адвокатът и съседката. Това ми разби сърцето, разби го на милиони парченца. Само шепа хора бяха оценили баща ми приживе. Пасторът свърши и ме попита шепнешком дали искам да добавя няколко думи. Но гърлото ми беше сухо като пустиня и аз успях единствено да поклатя глава.

 

 

Върнах се вкъщи и седнах на крайчеца на леглото му. Дъждът беше спрял и сивата светлина на все още забуленото в облаци слънце струеше през прозорците. Миришеше на прах, дори на мухъл, но възглавницата все още носеше аромата на татко. До мен на масата лежеше пликът с документите, донесени от адвоката. Изсипах всичко на леглото. Завещанието беше най-отгоре, заедно с някакви други документи. Под тях се подаваше рамката на снимката, която той бе махнал от бюрото си преди много години. Единствената наша обща снимка.

Взех я и не отместих поглед от нея, докато сълзите замъглиха погледа ми.

 

 

Следобед дойде Луси, бившата ми приятелка. Когато я видях да стои на прага, занемях от почуда. Нямаше го вече момичето с бронзовия загар. На негово място стоеше жена в скъп костюм с панталон и копринена блуза.

— Толкова съжалявам, Джон! — прошепна тя и влезе.

Прегърна ме и допира на тялото й ми подейства като чаша студена вода в зноен летен ден. Усетих полъх на парфюм и ароматът му ми напомни за Париж, въпреки че никога не съм бил там.

— Току-що прочетох некролога. Съжалявам, че не успях да дойда на погребението.

— Няма нищо — отвърнах и посочих към хола. — Ще влезеш ли?

Луси влезе и седна до мен на дивана. Забелязах, че не носи венчална халка. Тя проследи погледа ми и ръцете й несъзнателно потрепнаха.

— Не се получи. Миналата година се разведох.

— Съжалявам.

— Аз също. — Тя хвана ръката ми. — Ти как си?

— Добре — отвърнах.

Поговорихме си за старото време. Луси не ми повярва, че последният ни телефонен разговор бе причината да вляза в армията. Обясних й, че навремето това беше най-доброто решение за мен. Тя ми разказа за работата си — беше помощник-дизайнер, аранжираше витрини на магазини и фоайета на обществени сгради. Разпита ме за Ирак и аз й разказах за пясъка. Засмя се и повече не попита. Постепенно и двамата осъзнахме колко много сме се променили и разговорът замря. Дали защото някога бяхме близки, или защото притежаваше шесто чувство като всяка жена, но тя ме огледа изпитателно и аз вече знаех какъв ще е следващият й въпрос.

— Влюбен си, нали?

Събрах ръце в скута си и се загледах през прозореца. Небето отново тъмнееше, облаците предвещаваха още дъжд.

— Да — признах изненадващо за себе си.

— Как се казва?

— Савана.

— Тук ли живее?

— Поколебах се за миг.

— Не.

— Искаш ли да поговорим?

Исках да кажа: „Не, не искам да говоря за нея“. Знаех от личен опит, че истории като нашата бяха скучни и предвидими и въпреки че всички питаха, никой не искаше да слуша.

Но неочаквано и за себе си й разказах всичко отначало докрай с пълни подробности. И чак сега осъзнах колко трудно ми е било да го пазя в себе си. Когато свърших, тя някак си разбра, че искам да остана сам. Целуна ме по бузата и си тръгна. Аз останах да крача до среднощ из къщата. Минавах от стая в стая, мислех за татко и за Савана и се чувствах като чужденец в собствения си дом. Постепенно осъзнах, че не бива да оставам повече там.