Никълъс Спаркс
С дъх на канела (17)

16

Тя беше влюбена в друг.

Разбрах го още преди да стигна до края на писмото, и светът сякаш спря да се върти за мен. Първата ми реакция беше да свия инстинктивно юмрук и да разбия стената до себе си, но вместо това смачках писмото на топка и го захвърлих. Тя ме предаваше. Разрушаваше всичко, което имаше някакво значение за мен. Намразих я, намразих и онзи мъж без име и лице, който ми я бе откраднал. Представих си какво ще му се случи, ако някога го срещна, и картинката не беше от приятните.

В същото време жадувах да поговоря с нея поне за минута. Очи в очи. Да се върна вкъщи или поне да я чуя по телефона. Част от мен все още не можеше да повярва, не искаше да повярва. Не и сега, не и след като бяхме преживели толкова много. Оставаха ни само някакви си девет месеца, толкова ли не можеше да почака?

Но не се върнах вкъщи и не се обадих. Не писах и не чух повече за нея. Взех смачканото писмо, изгладих го и го сложи отново в плика. Реших да го нося със себе си като бойна рана. През следващите седмици бях най-ревностният войник във взвода — бягах в единствения разбираем за мен свят. Кандидатствах за всякакви мисии, без значение колко опасни бяха, не разговарях с никого и единствената ми грижа беше да не натисна спусъка прекалено рано. Не вярвах на местните и макар че не се стигна до нещастни „инциденти“ — както военните наричаха смъртта на цивилни граждани — ще излъжа, ако кажа, че съм бил търпелив и любезен с тях. Въпреки че почти не спях, сетивата ми бяха изострени до краен предел. Рискувах живота си, за да изтрия образа на Савана от съзнанието си, да забравя, че с любовта ни е свършено.

Животът ми следваше променливия път на войната. Багдад падна за по-малко от месец, последва кратък период на облекчение, но после положението отново се влоши. Защото тази война си беше като всяка друга. Войните са резултат от борба за надмощие на нечии икономически интереси, но осъзнаването на този факт не правеше живота на хората по-лек. След падането на Багдад се наложи да поемем ролята на полицаи и съдии. А ние не бяхме подготвени за това.

Погледнато отстрани, работата изглежда лека и дори приятна, но в реалния свят не е толкова лесно да взимаш решения. Много често при мен идваха мирни граждани, обясняваха, че този или онзи е откраднал нещо или пък е извършил някакво друго престъпление, и ме молеха да предприема нещо. Това не беше наша работа. Ние бяхме там, за да поддържаме някакъв ред, докато местните се организират и поемат контрола над държавата си, а това най-общо означаваше да убиваме метежниците, които от своя страна се опитваха да убият нас или мирните граждани. И този процес не беше нито бърз, нито лесен, дори и в районите, незасегнати от хаоса на войната. Но имаше места, където всичко беше буквално нагоре с краката и ние бяхме изпращани там. Трябваше да ги прочистим от метежници и различни банди, но понеже не достигаха войници, когато свършехме, ни изпращаха другаде. Малко след това те се връщаха и всичко започваше отново. Понякога момчетата се питаха дали действията ни не са безсмислени, но никой не говореше открито.

Не знам как да опиша стреса, объркването и отвращението ни през тези девет месеца, освен с многото пясък. Да, знам, че бяхме в пустинята, освен това съм прекарал голяма част от живота си на плажа, така че трябва да съм свикнал, но оня пясък беше различен. Влизаше под дрехите, в оръжията, промъкваше се в затворени кутии, в храната, в ушите, носа и между зъбите. Когато плюех, песъчинките дращеха езика ми. Хората са странни същества. Те не искат да научат истината за войната, а тя беше проста — през повечето време Ирак не беше лошо място, но понякога ставаше по-страшно и от ада. Но те не искат да слушат, че войник от моя взвод застреля, без да иска малко дете, оказало се на лошо място в лош момент. Или за войници, разкъсани на парчета от СГ — саморъчно направени гранати — по пътищата край Багдад. Или за кървавия дъжд над града, придружен с парчета човешка плът. Не, всички искат да слушат за пясъка, защото той държи ужаса на войната на безопасно разстояние от домовете им.

Изпълнявах задълженията си по най-добрия познат ми начин, преподписах отново и останах в Ирак до февруари 2004 година, после се върнах в Германия, купих си мотоциклет „Харли Дейвидсън“ и се опитах да се преструвам, че съм излязъл невредим от войната, но кошмарите ме връхлитаха всяка нощ и аз се будех, облян в пот. Нервите ми бяха опънати до крайност и избухвах при най-малкия повод. Не можех да гледам спокойно как хората се движат близо до сградите и непрекъснато оглеждах прозорците за снайперисти. Психологът (всеки от нас трябваше да мине през него) ми каза, че това е нормално, предвид през какво съм минал, и с времето всичко щяло да отшуми, но аз се съмнявах.

След Ирак животът ми сякаш остана без смисъл. Сутрин тренирах здраво, участвах активно в занятията с оръжия и по навигация, но нещата не бяха същите. Заради ръката си Тони бе освободен от служба и си тръгна с медал „Пурпурно сърце“. Замина за Бруклин направо от Багдад. През 2003 изтече договора на още четири момчета от взвода. Бяха си изпълнили съвестно дълга и бе дошло време да подредят живота си. Аз подписах за още четири години. Не бях сигурен, че постъпвам правилно, но не знаех какво друго да правя.

Когато обаче строих новия набор, изведнъж се почувствах не на място. Децата си бяха добри, но за мен не беше същото. Те не бяха моите приятели, не бях живял с тях, не бяхме работили заедно на Балканите и не бяхме воювали рамо до рамо в Ирак. И дълбоко в себе си знаех, че никога няма да ги допусна близо до себе си, както беше с предишните. За тях бях непознат и исках да си остана такъв. Тренирах сам, избягвах лични контакти и знаех, че ме мислят за стар досадник, който си мисли само едно — как да ги върне цели на майките им. Повтарях им го непрекъснато, докато ги обучавах, и щях да направя всичко, за да ги опазя. Но, както вече казах, не беше същото.

И така, приятелите си отидоха и татко остана единственият ми близък човек. Аз се посветих на грижата си за него. След Ирак ни дадоха извънреден отпуск и изкарахме заедно четиринайсет хубави дни през пролетта на 2004 година. Върнах се у дома и през тези две седмици двамата прекарахме повече време заедно, отколкото през изминалите десет години. Той беше вече пенсионер и целият ден беше наш. Лесно свикнах с режима му. Закусвахме, правехме трите разходки по разписание и вечеряхме заедно. През останалото време разговаряхме за монети и дори купихме няколко, докато бях в града. Интернет улесняваше много процедурата, макар издирването да не беше така вълнуващо, но не бях сигурен, че татко усещаше разликата. Разговарях с търговци, които не бях чувал повече от петнайсет години, но те ме помнеха и бяха любезни и изчерпателни в информацията си както винаги. Разбрах, че светът на нумизматите не е голям и всички се познават. Когато получехме доставката — тя обикновено идваше още на другия ден — татко и аз се редувахме да я оглеждаме и изследваме, вълнувахме се за всяка драскотина и обикновено се съгласявахме с цената, посочена в Професионалния каталог. Понякога умът ми се отнасяше другаде, но татко можеше да съзерцава монетата с часове, сякаш в нея се криеше тайната на живота.

За друго почти не разговаряхме, но нямаше и нужда. Той не искаше да слуша за Ирак, аз пък не исках да говоря за това. Никой от нас нямаше личен живот, за да обсъжда друга тема — Ирак не беше благодатна почва за социални контакти, а татко… той беше мой баща и аз дори не си правех труда да го питам за такива работи.

Но се тревожех за него. Докато се разхождахме, виждах, че едва диша. Подхвърлих, че двайсет минути може би са много, но той отвръщаше, че времето е определено от лекаря и нямаше сила, която да го разубеди. След разходката се чувстваше много по-уморен от нормалното и минаваше час, преди трескавата червенина по бузите му да избледнее. Говорих с лекаря и нещата се оказаха по-лоши, отколкото очаквах. Той ми обясни, че сърцето на татко е сериозно увредено и от медицинска гледна точка било истинско чудо, че се справя толкова добре. Липсата на движение щяла да му се отрази още по-зле.

Дали заради разговора с лекаря, или заради желанието ми да съм по-близо до него, но по време на отпуските ние се разбирахме по-добре от всякога. Вместо да го притискам с разни въпроси, аз просто седях до него в кабинета му, четях или решавах кръстословица, а той разглеждаше монетите си. Не очаквах нищо повече и това ми действаше успокояващо, а мисля, че и на него. Постепенно той започна да се радва на промяната в отношенията ни. Понякога го хващах, че учудено се взира в мен. Прекарахме много часове заедно и някак незабелязано станахме приятели. Започнах да съжалявам, че навремето му позволих да изхвърли снимката от бюрото си и когато дойде време да се връщам в Германия, усетих, че ще ми липсва, както никога досега.

Есента на 2004 мина бавно, също като зимата и пролетта на 2005. Дните се нижеха еднообразно. Понякога монотонното ежедневие се нарушаваше от поредния слух, че отново ще ни пратят в Ирак, но аз не се вълнувах много. За мен Ирак не беше новост.

Ако останех в Германия — добре, ако заминех за Ирак — пак добре. Като всички и аз се интересувах от хода на войната в Близкия Изток, но щом оставех вестника или изключех телевизора, умът ми литваше в друга посока.

Тогава бях на двайсет и девет, и въпреки че бях преживял много повече от връстниците си, животът ми тъпчеше на едно място. Бях влязъл в армията, за да порасна, и макар в известно отношение да беше точно така, понякога се чудех дали наистина съм достатъчно зрял. Нямах кола, нито дом и като изключим баща ми, си нямах никого на света. Докато портфейлите на връстниците ми бяха издути от снимки на децата и съпругата, в моя имаше една-единствена избеляла снимка на жената, която някога бях обичал и загубих. Другите войници крояха планове за бъдещето, аз не очаквах нищо от него. Имаше моменти, когато улавях любопитните им погледи и се чудех какво ли си мислят за мен. Не споделях нищо за миналото си, не говорех за себе си. Никой не знаеше за Савана, нито за татко и приятелството ми с Тони. Тези спомени си бяха само мои, защото бях научил, че е най-добре някои неща да останат в тайна.

 

 

През март 2005 татко получи втори инфаркт. Това доведе до пневмония и нов престой в интензивното. Когато го върнаха у дома, му забраниха да кара кола, но социалната служба осигури човек за покупките, от които имаше нужда. През април отново влезе в болница и се разбра, че трябва да спре с разходките. През май вече пиеше лекарствата с шепи и прекарваше по-голямата част от денонощието в леглото. Писмата му станаха нечетливи не само заради общата слабост, но и защото ръцете му бяха започнали да треперят. След редица телефонни обаждания, молби и уговорки, успях да убедя съседката — медицинска сестра в местната болница — да го наглежда и да се грижи за храната му и започнах да броя дните до новия си отпуск през юни.

Но състоянието му продължаваше да се влошава, усещах го по гласа му и за втори път поисках преместване в Щатите. Този път главнокомандващият беше по-отзивчив. Разучи положението, дори изпрати документите ми във форт Браг, като ме предложи за курс по подготовка за десантчици, но когато се свързах с лекаря на татко, той ми обясни, че преместването ми няма да е от голяма полза и че трябва да помисля за настаняването му в дом за възрастни. Грижите, от които се нуждаел, не можели да се осигурят в домашна обстановка. Опитвал се да убеди татко в това през последните дни — по това време той можеше да поема единствено течна храна — но татко отказал да говори по въпроса, докато аз не се върна. По неясни за лекаря причини, искал да ме дочака вкъщи.

Думите му ме отчаяха и в таксито от летището за вкъщи се опитвах да убедя себе си, че докторът преувеличава. Но той не преувеличаваше. Когато влязох вкъщи, татко не можа да стане от дивана. Видях го и се уплаших. За една година се бе състарил поне с трийсет. Кожата му беше пепелява на цвят, бе неимоверно отслабнал. Оставих багажа в коридора и влязох при него.

— Здрасти, татко — казах бодро.

В началото реших, че не ме е познал, но след малко чух хриплив шепот:

— Здрасти, Джон.

Седнах на дивана до него.

— Как си?

— Добре — беше всичко, което каза, и дълго време никой от нас не проговори.

Погледнах в кухнята и примигнах от видяното. Навсякъде се въргаляха празни консервни кутии от супа. Печката беше на петна, а боклукът преливаше от кофата. В мивката имаше камара мръсни чинии. Масата беше затрупана с неотворена поща. Къщата не беше чистена с дни. Първата ми мисъл беше да хукна при съседката и да й дам да се разбере. Но това можеше да почака.

Отворих една пилешка супа и я сложих да се стопли на мръсната печка. Сипах я в купа и я занесох на татко. Той опита да се усмихне и очите му светнаха от благодарност. Излапа съдържанието на един дъх и аз му сипах нова порция, докато се чудех колко ли време не беше ял. Когато омете и втората купа, му помогнах да си легне отново и след няколко минути той вече спеше.

Съседката не си беше вкъщи и аз прекарах следобеда и по-голямата част от вечерта в чистене и търкане, като започнах от кухнята и банята. Когато стигнах до леглото му и вдигнах чаршафите, се оказа, че са изцапани с изпражнения. Затворих очи. Ако в този момент съседката се бе появила, щях да й извия врата като на пиле.

Оправих всичко, седнах в хола и се загледах в баща си. Той все още спеше. Изглеждаше толкова дребничък под одеялото! Погалих косата му и в ръката ми останаха няколко бели кичури. Той умираше, разбрах го със сигурност и заплаках. Не бях плакал от детските си години и за пръв път проливах сълзи за баща си. Колкото и да си налагах, не можех да спра.

Татко беше добър човек, мил и внимателен, и въпреки че животът му беше осакатен, той бе направил всичко, за да ме отгледа и възпита добре. Започнах да се обвинявам за времето, изгубено в обвинения. Спомних си последните четири седмици, прекарани с него, и сърцето ми се сви при мисълта, че повече никога няма да споделяме тези простички радости.

По-късно го пренесох в леглото. Беше лек, прекалено лек. Завих го и си постлах на пода до него. Легнах и се заслушах в хрипливото и накъсано дишане. През нощта се събуди от силна кашлица и дълго време не можа да спре. Вече се готвех да го карам в спешното, когато най-сетне се успокои.

На сутринта споменах за болницата и той се ужаси.

— Остани… тук — помоли ме. — Не искам там.

Зачудих се какво да правя, но в крайна сметка го оставих вкъщи. Осъзнах, че човек на установения ред като него болницата бе не само чуждо, но и опасно място. Изискваше сили, за да се приспособи към болничните условия, а той ги нямаше. Вдигнах го и видях, че чаршафите му са подгизнали отново.

Съседката дойде на другия ден и веднага взе да се извинява. Обясни, че не е чистила няколко дни, защото една от дъщерите й била много болна, но сменяла чаршафите редовно и му осигурявала достатъчно храна. Докато стоеше на прага, аз видях изтощението по лицето й и яростта ми се стопи. Преглътнах всички укори и нападки, благодарих й и я уверих, че и без това прави много за него.

— Исках да помогна — каза тя. — Той винаги е бил добър съсед. Никога не се оплакваше от шума, който вдигаха децата, докато растяха, и винаги купуваше, каквото му предлагаха, за да съберат малко пари за училищната екскурзия или за уикенда. Пазеше двора чист и нито веднъж не ми отказа да наглежда къщата, когато се наложеше да отсъствам за няколко дни. Беше прекрасен съсед.

Окуражена от усмивката ми, тя продължи.

— Но искам да знаете, че невинаги ме пускаше да вляза. Каза, че не обича да му размествам нещата. Не харесва как чистя и как подреждам бюрото му. Обикновено не му обръщам внимание, но понякога силите му се възвръщат и става много упорит. Заплашва ме с полиция и е непреклонен. Просто не знам…

Гласът й секна и аз завърших вместо нея.

— Просто не знаете какво да правите.

Очите й ме погледнаха виновно.

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Не знам какво би правил той без вас.

Тя кимна облекчено и наведе смутено глава.

— Радвам се, че се върнахте — започна несигурно. — Исках да говоря с вас.

Изчисти невидима прашинка от дрехата си и продължи:

— Знам едно място, където ще се грижат добре за него. Екипът е много добър, всички са специалисти. Случайно познавам директора, а той пък познава лекаря на баща ви. Знам, че е трудно да слушате за това, но мисля, че там ще бъде най-добре за него…

Тя остави последните думи да се реят в пространството между нас. Видях, че е искрено загрижена за него, и отворих уста да отговоря, но в последния момент замълчах. Не беше толкова лесно да взема решение. Той се чувстваше добре само тук. Това беше единствената среда, която познаваше и където установения с годините ред имаше някакъв смисъл. Ако престоят в болницата го ужасяваше, новото жилище би могло направо да го убие. Въпросът не беше само къде ще умре, но и как. Сам, у дома, в посраните чаршафи и може би гладен до смърт? Или между хора, които щяха да се грижат за него, въпреки че мястото щеше да го ужасява?

Гласът ми потрепери, когато попитах:

— Къде се намира това място?

 

 

Следващите две седмици посветих изцяло на грижата за него. Хранех го, четях му от Сивия каталог, когато беше буден, и не се отделях от леглото му. Той цапаше чаршафите всяка сутрин и за негов срам се принудих да му слагам памперси. Следобед обикновено спеше. Докато си почиваше на дивана, аз обикалях из съответните заведения за възрастни хора. Посетих не само дома, препоръчан от съседката, но и всички подобни домове в радиус от два часа път с кола. Тя се оказа права. Мястото беше не само чисто, но и персоналът беше добре обучен и любезен. И най-важното — директорът изглеждаше лично загрижен за татко. Не знам дали беше заради съседката или заради лекаря, но беше факт.

Цената нямаше значение. Домът беше ужасно скъп, но той имаше държавна пенсия, социална и здравна осигуровка и лична застраховка. (Представях си го как подписва документите за застраховката на местата, посочени от агента, и минават години, преди да разбере за какво точно плаща.) Увериха ме, че единствената цена за мен ще бъде емоционалната. Директорът беше около четирийсетте, с кестенява коса, тъмни очи и ми напомняше на Тим. Прояви разбиране и не настоя веднага да взема решение. Връчи ми една брошура и празни формуляри и ми пожела да избера най-доброто за баща си.

Същата вечер повдигнах въпроса пред него. След два дни си заминавах и нямах друг избор, независимо, че не исках да го пращам никъде.

Той ме изслуша, без да каже нищо. Обясних му причините за решението си и се надявах да ме разбере. Не зададе никакъв въпрос, но в очите му имаше отчаяние, сякаш чуваше собствената си смъртна присъда.

Аз свърших и усетих, че имам нужда да остана за малко сам. Потупах го по бедрото и отидох в кухнята да си налея вода. Когато се върнах, го намерих захлупил лице на дивана. Раменете му трепереха. Тогава за пръв път го видях да плаче.

На сутринта започнах да прибирам багажа му. Минах през чекмеджетата, папките с документи, шкафовете и гардероба. В чекмеджето за чорапи имаше чорапи, в това за ризи имаше само ризи. Всички документи бяха в надлежно надписани папки. Не биваше да ме учудва, но всъщност бях удивен. За разлика от повечето хора татко нямаше никакви тайни. Никакви скрити вещи, дневници, нито смущаващи хобита. Нищо, което да ми подскаже, че е водил някакъв таен живот. Нищо, което можеше да ми помогне да го разбера по-добре. Беше точно такъв, за какъвто се представяше, и изведнъж осъзнах, че му се възхищавам заради това.

Свърших с багажа и се върнах при него. Татко беше буден. Редовното хранене бе възвърнало част от силите му и в очите му имаше светлинка. На масата лежеше лопата и докато се чудех какво прави там, той ми подаде смачкан лист хартия. На нея имаше набързо начертана карта, а под картата бе написано с разкривени букви: „В задния двор“.

— Какво е това? — попитах объркано.

— За теб е — отвърна той и посочи лопатата.

Взех я и, следвайки картата, стигнах до стария дъб в двора. Отброих указаните крачки и започнах да копая. След няколко минути лопатата удари в метал. Разрових и извадих метална кутия, а под нея още една. И малко встрани още една. Изкопах шестнайсет тежки метални кутии. Седнах на верандата, избърсах потта на челото и отворих първата.

Вече знаех какво ще открия и примижах още преди отразените в метала слънчеви лъчи да ме заслепят. На дъното на кутията открих онзи никелов петак с бика от 1926 година същия от снимката. Единствената монета, която имаше някакво значение за мен.

 

 

На следващия ден трябваше да замина, но преди това се погрижих за къщата: изключих тока и телефона, намерих човек да прибира пощата и друг да коси ливадата. Прибрах монетите в банков сейф. Това ми отне почти целия ден. С татко си разделихме последната консерва с пилешка супа и малко задушени зеленчуци и аз го отведох в новия му дом. Щом пристигнахме, разопаковах багажа, подредих вещите и украсих стаята с нещата, които си мислех, че му харесват. Събираните през годините броеве на Сивия каталог оставих на пода до бюрото. Стори ми се, че не е достатъчно, и след кратък разговор с директора се върнах вкъщи и домъкнах обратно още вещи, с надеждата да му създам усещането за дом.

Но колкото и да го уверявах, че всичко ще е наред, той продължаваше да стои неподвижно, парализиран от страх. Не можех да се отърва от мисълта, че го убивам. Приседнах на леглото до него, с ясното съзнание, че имам не повече от два часа, преди да тръгна за летището.

— Всичко ще е наред, татко. — Сложих ръка на гърдите му. — Тук ще се грижат за теб.

— Добре — отвърна едва чуто той, но ръцете му продължаваха да треперят.

Сълзите премрежиха очите ми.

— Искам да ти кажа нещо… — започнах и поех въздух, за да събера мислите си. — Искам да знаеш, че за мен ти си най-страхотният баща. Наистина си голяма работа, щом успя да се справиш с такова магаре като мен.

Той не отговори, но аз продължих. Исках да му кажа всичко, трупано в сърцето ми.

— Съжалявам, че ти създавах толкова неприятности, съжалявам, че все нямах време за теб. Ти си най-добрият човек, когото познавам, татко. Никога не ми се ядоса, никога не ме осъди и не знам как, но ме научи на всичко, което един син би искал да знае. Съжалявам, че трябва да те оставя сам и че ти причинявам всичко това. Но съм изплашен, татко. Не знам какво друго да направя.

Гласът ми трепереше. Колко много ми се искаше да ме прегърне!

— Добре — отвърна глухо той.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Обичам те, татко.

Той знаеше точно как да отговори на това. То беше част от рутината.

— Аз също те обичам, Джон.

Прегърнах го, после станах и му подадох последния брой на Сивия каталог. На вратата спрях и го погледнах още веднъж.

За пръв път, откакто беше влязъл в новата си стая, ми се стори, че страхът го напусна. Приближи каталога до очите си и страниците му започнаха леко да треперят. Устните му замърдаха. Останах до вратата и огледах внимателно всяко мускулче на лицето му, за да го запомня завинаги.

Тогава го видях за последен път.