Никълъс Спаркс
С дъх на канела (14)

13

През юни 2001 година най-после излязох в отпуск. Веднага хванах самолета от Франкфурт за Ню Йорк, а оттам — за Рейли. Пристигнах в петък вечерта. Савана обеща да ме чака на летището и да ме откара до Ленор при родителите си. Изненада ме с предложението си няколко дни преди да се върна. Вижте, нямах нищо против да се запозная с майка й и баща й, бях сигурен, че са чудесни хора и така нататък, но ако зависеше от мен, предпочитах да съм само със Савана, поне през първите два дни. Не ми се щеше да се разправям с майки и бащи. Въпреки че нямахме сексуални отношения — и доколкото я познавах, нямаше да имаме и този път, макар че тайно си стисках палци — как щяха да реагират те, ако изведа дъщеря им и я прибера по малките часове, независимо, че единствено бихме лежали под звездите. Тя беше голямо момиче, но хората стават странни, когато става дума за децата им. Не си правех илюзии, че ще проявят разбиране. За тях тя винаги щеше да си остане малкото им момиче, ако разбирате какво искам да кажа.

Но Савана имаше собствена гледна точка. Щом имах две седмици на разположение и планирах втория уикенд да прекарам с татко, първата събота и неделя трябваше да бъдем с техните. Беше толкова развълнувана от предстоящата среща с тях, че не ми остана нищо друго, освен да кажа, че нямам търпение да се запозная с тях. Всъщност тайничко се чудех дали ще ни разрешат поне да си държим ръцете, надявах се да направим една разходка из града, преди да отидем у тях.

Щом кацнахме, притеснението ми нарасна и сърцето ми заблъска в гърдите. Не знаех как да действам. Дали да се втурна към нея още щом я видя, или да се държа резервирано и да демонстрирам пълен контрол над положението. Още обмислях положението, когато се оказах на терминала, тръгнах по пътечката и скоро се озовах пред тълпа от посрещачи. Отначало не я видях — прекалено много хора имаше. Но при втория оглед я забелязах. Стоеше малко вляво от голямата група и аз веднага разбрах, че тревогите ми са били напразни. Тя също ме забеляза и хукна към мен — проправяше си път с лакти. Едва смогнах да оставя торбата на земята, преди да я грабна в прегръдките си. Целувката й ни пренесе в едно вълшебно царство със свой собствен език и география. А когато прошепна в ухото ми: „Колко много ми липсваше!“, почувствах, че най-сетне, след като бях живял цяла година разкъсан на две, отново съм цял.

Не знам колко време стояхме там, но когато тръгнахме за багажа и взех ръката й в моята, бях сто процента убеден, не само, че я обичам повече от преди, но че я обичам повече от всеки друг в живота си.

Из целия път в колата разговаряхме за какво ли не и както си бях мечтал, първо направихме малка разходка из околността. Спряхме на една отбивка и се държахме като истински хлапета. Няма да навлизам в подробности, ще кажа само, че беше велико. Няколко часа по-късно пристигнахме в ранчото. Родителите й ни посрещнаха на верандата на малка спретната викторианска къща. За моя изненада майка й ме прегърна и веднага ми предложи бира. Отказах, знаех, че ще бъда единственият пиещ, но оцених усилията й. Джил, така се казваше тя, приличаше много на дъщеря си — мила и приветлива, но чертите й бяха малко по-остри от тези на Савана. Баща й също бе настроен приятелски и ние прекарахме един наистина незабравим уикенд. Савана държеше ръката ми през цялото време и те го приеха съвсем спокойно. След вечеря двамата излязохме на дълга разходка на лунна светлина. На връщане, имах чувството, че никога не сме се разделяли.

Беше повече от ясно, че ще спя в стаята за гости. Не бях и очаквал друго, а и тя беше много по-добра от повечето места, където бях спал. Беше задушно и отворих прозореца, за да прогоня застоялия въздух. Беше дълъг и уморителен ден, биологичният ми часовник все още беше настроен по немското време и аз заспах моментално, но след един час вратата изскърца и ме събуди. Беше Савана. Носеше удобна памучна пижама и чорапи. Затвори внимателно вратата след себе си и дойде на пръсти до леглото.

— Нашите ще ме убият, ако разберат — прошепна.

Мушна се под завивките до мен и се зави до брадичката, сякаш беше на екскурзия в Арктика. Прегърнах я и поех топлината на тялото й.

Двамата се целувахме, шепнехме си и се кискахме почти до сутринта. После тя се върна в стаята си и вероятно съм заспал, преди още да стигне до леглото си. Събудих се чак когато слънцето погъделичка лицето ми. Ароматът на нещо вкусно събуди апетита ми, скочих, навлякох тениската и дънките и слязох в кухнята. Савана беше на масата, разговаряше с майка си, а баща й четеше вестник. Поздравих и седнах срещу нея. Майка й ми наля кафе и сложи пред мен чиния с бекон и яйца. Савана се беше изкъпала и сресала — изглеждаше свежа като ябълков цвят на светлината на утринното слънце.

— Добре ли спа? — попита ме тя и в очите й лумна игриво пламъче.

Кимнах:

— Всъщност сънувах прекрасен сън.

— Какъв беше? — погледна ме любопитно майка й.

Савана ме срита под масата и поклати енергично глава. Признавам, че притеснението й ме забавляваше, но не исках да прекалявам. Престорих се, че се опитвам да си спомня и измърморих:

— Изскочи ми от акъла.

— И на мен ми се е случвало — успокои ме Джил. — Харесва ли ти закуската?

— Чудесно ухае, благодаря — отвърнах и погледнах Савана. — Каква е програмата за днес?

Тя се наведе през масата.

— Мислех да пояздим. Ще се справиш ли?

За миг се поколебах и това я разсмя:

— Всичко ще бъде наред — усмихна ми се. — Обещавам.

— Лесно ти е да го кажеш.

 

 

Савана яхна Мидас, а за мен оседла Пепър, конят на баща й. Прекарахме по-голямата част от деня на конете, препускахме в галоп из полето и аз опознах една нова част от живота й. Тя бе взела нещо за хапване и ние седнахме да обядвахме на малка полянка, откъдето се откриваше целият град. Савана ми показа училището, където бе учила, и домовете на приятелите си. Нещо в погледа й ми подсказа, че не само обича този град, но и въобще не мисли да го напуска.

Този ден прекарахме шест или седем часа на седлата и аз направих всичко възможно да не изоставам от нея, но беше много трудно. Все пак не забих лице в прахта, но имаше моменти, когато едва удържах юздите. За съжаление разбрах твърде късно в какво съм въвлечен. Едва слязох от седлото и докато вървяхме към ранчото, усетих, че се клатя като патица. Мускулите отзад и бедрата ме боляха така, сякаш Тони ги бе налагал с часове.

Вечерта отидохме в уютно италианско ресторантче. След вечеря Савана предложи да отидем да потанцуваме, но аз едва мърдах краката си. Отказах и закуцуках към колата. Савана се разтревожи. Настигна ме, наведе се и стисна бедрото ми.

— Така боли ли?

Подскочих от болка. По някаква причина това я развесели.

— Какво правиш? Боли! — изписках.

— Просто проверявам — ухили се тя.

— Какво има да проверяваш? Казах ти — боли.

— Исках да видя дали малко момиче като мен може да накара един голям, закален в битки войник да запиши като жена.

Разтрих крака си и измърморих:

— Добре, хайде да не се експериментираме повече, става ли?

— Добре. Съжалявам.

— По нищо не личи.

— Наистина съжалявам. Но признай, че е смешно. Аз яздих наравно с теб.

— Ти яздиш непрекъснато.

— Не съм се качвала на кон от месец.

— Да, бе.

— Хайде, признай, че е смешно.

— Нищо подобно.

 

 

В неделя всички отидохме на църква, но бях прекалено натъртен, за да предприема някакви други физически действия след това. Щом се върнахме, се проснах на дивана и цял следобед гледах бейзбол с баща й. Майка й ни донесе сандвичи в хола и аз не станах оттам до вечерта — гърчех се от болка всеки път, когато сменях позата. Баща й умееше да общува с лекота и разговорът ни премина от живота в армията до обучението в училище и надеждите му да помогне на няколко талантливи деца от волейболния отбор. Приятно ми беше с него. От кухнята се дочуваха гласовете на Савана и майка й. От време на време Савана прекосяваше стаята с кош, пълен с дрехи, докато майка й зареждаше нова пералня. Въпреки дипломите си момичето все още носеше мръсното си бельо на мама.

Вечерта заминахме за Чапъл Хил и тя ми показа квартирата си. Мебелите не бяха много, но изглеждаха сравнително запазени. Имаше камина и малък балкон с гледка към студентското градче. Въпреки топлото време Савана запали камината. Седнахме пред нея и вечеряхме сирене и бисквити — единственото, което можеше да предложи, освен овесените ядки. Беше невероятно романтично… всъщност със Савана винаги беше романтично. Говорихме си до среднощ, но забелязах, че Савана е необичайно тиха. В един момент стана и отиде в спалнята. Изчаках, но когато не се върна, реших да видя какво става. Тя седеше на леглото и стискаше пред гърдите си една възглавница. Вдигна поглед към мен и въздъхна дълбоко.

— Ами… — започна.

— Ами…?

Тя отново въздъхна и прошепна:

— Става късно. Утре трябва да ставам рано за училище.

— Така е — кимнах. — Трябва да поспиш.

— Да… — кимна забързано, сякаш досега не се бе сетила за тази възможност.

Светлината от лампата на паркинга се процеждаше през транспарантите на прозореца и хвърляше загадъчни сенки върху лицето й. Беше много сладка, когато се притеснеше.

— Ами… — повтори тя, загледана в стената.

Вдигнах ръце и предложих:

— Защо не ми постелеш на дивана в хола?

— Нямаш нищо против?

— Разбира се.

Всъщност не беше точно така, но нямах избор. Тя продължи да гледа през прозореца.

— Още не съм готова — прошепна. — Мислех, че съм, и една част от мен наистина го иска. През последните две седмици размишлявах много и се реших. Струва ми се, че така е редно. Обичам те и ти ме обичаш, а когато хората се обичат, го правят, нали? Беше лесно да си го повтарям, докато те нямаше, но сега…

Гласът й замря.

— Всичко е наред — опитах се да я успокоя.

Най-сетне тя се обърна към мен.

— Теб беше ли те страх първия път?

Потърсих начин да й обясня.

— Мисля, че при мъжете е по-различно.

— Да, предполагам — измърмори тя и се захвана без причина да оправя завивките. — Сърдиш ли ми се?

— В никакъв случай.

— Но си разочарован.

— Ами… — признах си аз и тя се разсмя.

— Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш.

Тя се замисли:

— Защо тогава имам чувството, че трябва да се извиня?

— Ами аз съм един самотен войник и…

Тя отново се засмя, но все още беше напрегната.

— Диванът не е много удобен — каза сериозно. — И е къс. Няма да можеш да изпънеш краката си. Освен това нямам нито едно излишно одеяло. Трябваше да взема от къщи, но забравих.

— Виж, това е проблем.

— Да — каза глухо тя.

Аз чаках.

— Предполагам, че ще се наложи да спиш при мен.

Продължих търпеливо да чакам да свърши спора със себе си.

— Да опитаме, а? Имам предвид, само да спим?

— Както кажеш.

Най-сетне Савана отпусна рамене.

— Значи се договорихме — каза малко по-живо. — Дай ми една минута да се преоблека.

Стана от леглото, прекоси стаята и отвори чекмеджето на гардероба. Извади пижама, подобна на онази, с която спеше в Ленор. Аз се върнах в хола и смених дрехите си с износени шорти и стара тениска. Когато влязох отново, тя беше вече под завивките. Заобиколих от другата страна на леглото и легнах до нея. Савана загаси лампата, легна по гръб и се загледа в тавана.

Аз гледах в нея.

— Лека нощ — прошепна тя.

— Лека нощ.

Знаех, че няма да заспя. Бях прекалено… възбуден. Но не исках да преча на съня й, като се мятам насам-натам из леглото.

— Хей — отново прошепна Савана.

— Да?

Тя се обърна към мен.

— Искам да знаеш, че за пръв път спя с момче. За цяла нощ, имам предвид. Това е стъпка напред, нали?

— Така е.

Тя докосна рамото ми.

— И сега, ако някой те пита, можеш спокойно да се похвалиш, че сме спали.

— Самата истина.

— Но ти няма да кажеш на никого, нали? Не искам да си мислят, че съм някаква…

— Ще го пазя в тайна — едва потиснах смеха си.

Следващите няколко дни минаха леко и приятно, Савана ходеше на лекции и се връщаше малко след обяд. На теория това ми даваше възможност да спя колкото си искам — всички войници мечтаеха да си наваксат със съня през отпуска — но през годините навикът да се събуждам преди изгрев-слънце се бе превърнал във втора природа и аз ставах преди нея, правех кафе и слизах да си купя вестник. Понякога вземах кифлички или кроасани, но по-често закусвахме овесени ядки. Тези нови навици бяха прелюдия към един бъдещ съвместен живот. Беше прекалено хубаво, за да повярвам, че някога ще се осъществи.

Но се мъчех да се убедя, че е така. Докато бяхме на гости при родителите й, Савана си беше, каквато я помнех. Така беше и през първите няколко дни, но после… Започнах да забелязвам разни дребни неща. Предполагам, ме стресна фактът, че Савана живее пълноценно и без мен. В календара върху хладилника беше записано някакво мероприятие почти за всеки ден от месеца: концерти, лекции, срещи с различни приятели. На няколко места прочетох: „Обяд с Тим“. Тя ходеше на лекции и преподаваше като недипломиран асистент веднъж в седмицата, а във вторник следобед помагаше на някакъв професор за книгата му, която щяла да излезе съвсем скоро. Живееше точно, както ми го описваше в писмата, на обяд се връщаше и докато приготвяше нещо за хапване, ми разказваше подробно как е протекъл денят й. Обичаше работата си и очевидно се гордееше с нея. Говореше надълго и нашироко, а аз задавах някакви въпроси, колкото да поддържам заблудата, че уж разговаряме.

Нищо лошо, казвах си. Ако не споделяше, проблемът щеше да е много по-голям. Но не можех да се отърва от неприятното чувство, че макар да се обичахме, тя теглеше чергата в една посока, а аз — в друга. Вече виждах как завършва образованието си, хвърля шапка до небесата, започва работа като дипломиран асистент и скоро се втурва да обзавежда собствения си апартамент. Животът й бе навлязъл в нова фаза — нещо, което не можех да кажа за себе си, защото истината беше, че при мен промяна нямаше, като изключим факта, че вече можех да разглобявам и сглобявам осем вида оръжия вместо шест и увеличих коремните преси с още трийсет. И разбира се, давах материал за размисъл на руснаците в случай, че се колебаеха дали да нападнат Германия или не.

Не ме разбирайте погрешно. Все още бях луд по Савана и имаше моменти, когато усещах силата на нейната любов. Дори през повечето време беше така. И в общи линии прекарахме една фантастична седмица. Докато беше на училище, аз се разхождах из градчето, правех джогинг по алеята край дома й, като непрекъснато увеличавах километрите. Намерих дори и гимнастически салон, където можех да поддържам формата си, докато бях там. Като войник, ми разрешиха да тренирам безплатно. Свършвах малко преди тя да се върне, взимах си душ и следобеда прекарвахме заедно. Във вторник отидохме с нейни колеги на вечеря в центъра на града. Беше по-забавно, отколкото си го представях. За моя радост тези момчета и момичета нямаха нищо общо с ония зайци от лятната бригада. Тук разговорът се въртеше главно около дисциплината, която специализираха — психология на подрастващите. В сряда Савана ме разведе из университета и ме представи на преподавателите си. Следобеда и вечерта прекарахме отново с компанията от предишната вечер. Взехме китайска храна и всички вечеряхме в нейния апартамент. Тя носеше раирана блузка без ръкави, която подчертаваше бронзовия й загар, и аз си признах, че не съм виждал по-секси момиче от нея.

В четвъртък реших да я изненадам с интимна вечеря. Докато беше на лекции, похарчих цяло състояние за нов костюм и вратовръзка и едно по-малко състояние за обувки. Исках да я видя официално облечена и след малка консултация с продавача от магазина за обувки направих резервация в най-изискания ресторант в града. Петте звезди, екзотичното меню, сервитьорите с папийонки — всичко отиде на вятъра заради нея. Наистина, не я бях предупредил предварително — нали исках да е изненада — но тя се върна с готов план да прекараме вечерта със същите приятели от вчера и завчера. Беше толкова развълнувана от факта, че не казах нищо за моите намерения.

Не бях разочарован, а направо бесен. Да прекарам една вечер с тях беше истинско удоволствие. Изтърпях някак си вчерашния следобед и китайската вечеря. Но всеки ден? След раздяла от една година и толкова малко време за наваксване? Нямаше друго обяснение, освен че Савана не споделяше желанието ми да останем сами. Месеци наред си бях мечтал за тези дни, представях си как отново ще бъдем заедно, но явно си бях правил сметката без кръчмаря. Което означаваше… какво? Че не бях толкова важен за нея, колкото тя за мен? Не знаех, но настроението ми спадна под нулата и щеше да е по-добре да си остана вкъщи и да я оставя да излезе сама. Но аз отидох, отказах да взема участие в общия разговор и изяждах с поглед всеки, осмелил се да ме погледне. В армията ме бяха научили как да сплашвам хората и онази вечер бях просто неотразим. Савана видя, че става нещо, но всеки път, когато ме питаше какво има, аз се наежвах и изръмжавах, че всичко е наред.

— Просто съм уморен — процеждах през зъби.

Тя се опита да заглади нещата, но аз не й позволих. Държеше ръката ми, опитваше се да привлече погледа ми, усмихваше ми се път, когато погледите ни се срещаха, грижеше се да не оставам без безалкохолно и чипс, но скоро се отказа. Не че я виня. Държах се като истинско магаре и признавам — фактът, че успях да я ядосам, ми донесе удовлетворение. По обратния път за къщи почти не разговаряхме и легнахме на двата края на матрака. На сутринта бях готов да забравя всичко, но тя — не. Докато бях навън за вестника, тя излезе, без да докосне закуската. Трябваше да пия кафето си сам.

Разбрах, че съм попрекалил, и реших да оправя нещата, когато се върне. Исках да се изясним, да й разкажа за планираната вечеря и да се извиня за държанието си. Надявах се да ме разбере. Щяхме да се сдобрим и всичко щеше да свърши с романтична вечеря навън. Имахме нужда от нещо подобно, преди да заминем за Уилмингтън, за уикенда с татко.

Вярвате или не, но исках да го видя и се надявах и той да ме очаква. С него не беше като със Савана. От него не очаквах много. Може и да не беше съвсем честно, но тежката роля се падаше на нея.

Поклатих глава замислено. Савана. Винаги Савана. Всичко в живота ми опираше до нея.

 

 

Към един часът си бях вкъщи, изчистих, събрах си багажа и се обадих, за да подновя резервацията в ресторанта. Вече знаех разписанието й наизуст и очаквах всеки момент да отвори вратата. Седнах на дивана и пуснах телевизора — игри, сериалчета и купища реклами… времето направо се влачеше. Излязох на балкона и огледах паркинга. Проверих багажа си три или четири пъти. Сигурно е на път, си казах и отидох да извадя чиниите от миялнята машина. После измих зъбите си за втори път и отново надникнах през прозореца. Нямаше я. Пуснах радиото, изслушах няколко песни, смених шест-седем станции и накрая го изключих. Пак огледах паркинга. Нищо. Към два часа единствената мисъл в главата ми беше: къде е тя? Снощният гняв започна да надига глава, едва се сдържах. Опитах да се убедя, че сигурно има основателна причина за закъснението й, повторих си го няколко пъти, но не помогна много. Извадих последния роман на Стивън Кинг. Налях си чаша студена вода и се настаних удобно на дивана, но когато осъзнах, че чета едно изречение няколко пъти, зарязах книгата.

Минаха още петнайсет минути. После още трийсет. Когато най-после чух колата на Савана в задния двор, скърцах със зъби. Тя отвори вратата в три и петнайсет. Цялата сияеше, нищо сякаш не се бе случило.

— Здрасти, Джон — приветства ме тя.

Отиде до масата и започна да вади нещата от чантата си.

— Съжалявам, че закъснях, но след часовете една студентка дойде и сподели, че много харесва лекциите ми. Заради мен щяла да специализира същата дисциплина. Можеш ли да повярваш? Поиска ми съвет какви предмети да запише, кои преподаватели да избере… Поглъщаше всяка моя дума. — Поклати глава. — За мен беше… голяма награда. Усетих, че съдбата на един човек зависи от мен. Чувала съм преподавателите да говорят за такива неща, но никога не съм си представяла, че ще се случи и на мен.

Насилих се да се усмихна и тя го прие като знак да продължи.

— Та тя ме попита дали имам малко време да поговорим. Казах й, че мога да й отделя само няколко минути, но един въпрос водеше след себе си друг и ние решихме да обядваме заедно. Изключително момиче. Само на седемнайсет е, завършила гимназия преди една година, но за един семестър взела всички изпити от първата година и вече е втора. Решила е да посещава летните курсове, за да продължи със същото темпо. Не можеш да не й се възхитиш.

Тя спря, очаквайки от мен някакво ехо от нейния ентусиазъм, но не можах да си изкривя душата дотам.

— Много хубаво — смънках.

Отговорът ми я накара за пръв път да ме погледне и аз не положих никакви усилия да скрия чувствата си.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — излъгах.

Савана остави чантата си и въздъхна.

— Ясно. Не искаш да говориш за това. Добре. Но трябва да ти кажа, че започна да ми писва.

— Кое ти писна?

— Това! — разфуча се тя. — Начинът, по който се държиш. Не си толкова труден за разгадаване, Джон. Сърдиш се, но не искаш да ми кажеш защо.

Поколебах се. Успях да си наложа спокойствие и заговорих:

— Мислех, че ще си дойдеш навреме…

— Значи това било?! — размаха ръце тя. — Обясних ти, нали? Вярваш или не, но аз имам някакви задължения. И доколкото си спомням, ти се извиних веднага, след като се върнах.

— Знам, но…

— Но какво? Извинението ми не ти е достатъчно?

— Не съм казал това.

— Тогава какво?

Не можах да намеря точните думи и тя продължи:

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? Ти все още си бесен заради снощи. Но нека да позная — не искаш да говориш и за това, нали?

Затворих очи.

— Снощи ти… — започнах, но тя ме прекъсна.

— Аз? — поклати глава. — О, не, недей сега да ме обвиняваш и за снощи. Не съм направила нищо. Снощи трябваше да се позабавляваме, надявах се да се забавляваме, но ти предпочете да гледаш хората на кръв, сякаш всеки момент ще убиеш някого.

Преувеличаваше. Или пък не? И в двата случая запазих мълчание. Но тя не млъкваше.

— Имаш ли представа на колко хора трябваше да се извинявам днес? И как се чувствах? Цяла година разправям наляво и надясно какъв прекрасен човек си, колко си зрял и уравновесен и колко се гордея с работата ти. И изведнъж ти идваш и демонстрираш черти от характера си, за които не бях и сънувала. Представи се като… грубиян.

— Не ти ли мина през ума, че се държах така, защото не исках да съм там?

Това я спря, но само за миг. Скръсти ръце и изсъска.

— Може би именно снощното ти държание е причина да закъснея днес.

Думите й ме засегнаха. Не бях обмислял такава възможност.

— Съжалявам за снощи…

— И трябва да съжаляваш — засече ме тя. — Те са мои приятели.

— Знам, че са ти приятели — не й останах длъжен. — Нали сме с тях цяла седмица?

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото чу. Може да съм искал да сме сами. Някога помисляла ли си го?

— Искаш да сме сами? — извика тя. — И с какво го показа? Нали бяхме сами тази сутрин? Бяхме сами, когато влязох преди малко, когато ти говорех за онова момиче и се опитвах да съм мила, но твоята цел е да се скараме, нали?

— Не искам да се караме — казах и стиснах зъби, за да не закрещя, но се провалих. Спрях, зареях поглед през прозореца, за да се успокоя, въпреки това, когато отново заговорих, гласът ми беше зъл. — Просто искам нещата да са като миналото лято.

— И как беше миналото лято?

Не исках да отговарям. Не исках да й казвам, че вече не се чувствам специален за нея. Все едно да молиш някого да те обича. Никога не ставаше. Затова затанцувах около темата.

— Миналото лято като че ли прекарвахме повече време заедно.

— Не е вярно — извика тя. — Не помниш ли, че по цял ден бях на строежа?

Беше права, разбира се. Поне отчасти. Опитах отново.

— Не казвам, че е така, но сякаш имахме повече време един за друг.

— Ето какво те тревожи! Че съм заета. Че си имам свой живот. Какво искаш да направя? Да избягам от лекции? Да излъжа, че съм болна, за да не преподавам? Да зарежа курсовата си работа?

— Не…

— Тогава какво искаш?

— Не знам.

— Ти ме унизи пред приятелите ми.

— Не съм те унижавал — викнах и аз.

— Така ли? Защо тогава днес Триша ме дръпна настрани и ми каза, че двамата с теб сме много различни и заслужавам нещо по-добро?

Това ме обиди, но предположих, че не го направи нарочно. В гнева си човек казва какви ли не неща, знаех го от личен опит.

— Просто снощи исках да сме само двамата. Ето това се опитвам да кажа.

Думите ми не произведоха нужния ефект.

— Тогава защо просто не ми го каза? — нахвърли се отново върху мен Савана. — Защо не спомена нещо от рода на: „Дали не е по-добре тази вечер да правим нещо друго? Не ми се излиза с приятелите ти“. Това щеше да е достатъчно. Аз не мога да чета мисли, Джон.

Отворих уста, но спрях. Обърнах се, отидох в другия край на стаята и се загледах през прозореца, не толкова ядосан, колкото… разстроен. Мисълта, че я губя, прободе сърцето ми. И не знаех дали е защото направих толкова много глупости, или защото не се стараех достатъчно, за да я задържа. Но разбирах добре какво става между нас.

Но не ми се спореше повече. Никога не съм бил силен в думите. Това, което исках с цялото си сърце, беше тя да прекоси стаята, да сложи ръце около врата ми и да ми каже, че ме разбира и няма за какво да се безпокоя.

Но нищо подобно не се случи. Изведнъж се почувствах много самотен. Заговорих, както си бях загледан навън:

— Права си. Трябваше да ти кажа. Съжалявам. Съжалявам и за поведението си миналата вечер и съжалявам, че днес закъсня. Просто наистина исках да прекарам повече време с теб през тези две седмици.

— Искаш да кажеш, че аз не искам същото, така ли?

Обърнах се към нея и казах тихо:

— Ако трябва да съм честен, наистина не съм сигурен, че го искаш.

И излязох от квартирата.

 

 

Останах навън до полунощ.

Не знаех къде да отида, не знаех дори защо излязох. Просто исках да бъда сам. Тръгнах към студентското градче. Жегата беше нетърпима и трябваше да се придвижвам на прибежки от една сянка към друга. Не си направих труда да погледна дали ме следва. Знаех, че няма да го направи.

По някое време влязох в едно студентско кафене и си купих ледена минерална вода, но въпреки че беше сравнително празно и имаше климатик, не останах вътре. Имах нужда да се изпотя, за да прочистя съзнанието си от гнева и лошите мисли.

Едно беше сигурно: Савана се върна, готова за скандал. Отговорите й идваха прекалено бързо и като че ли бяха предварително репетирани, сякаш цял ден бе подклаждала собствения си гняв.

Знаеше точно как ще реагирам и беше добре подготвена. Може би си го заслужавах, предвид поведението ми миналата вечер, но това, че въобще не помисли за собствената си вина, нито за моите чувства, не ми даваше мира.

Слънцето падна ниско над хоризонта и сенките се удължиха, но аз все още не се чувствах готов да се прибера. Купих си две парчета пица от едно от онези павилиончета, които оцеляваха само благодарение на студентите, излапах ги и продължих още малко разходката си. Към девет часа бурята от емоции в душата ми започна да утихва и аз поех обратно към квартирата. Колата на Савана беше на мястото си. Светеше единствено в спалнята, останалата част от апартамента тънеше в мрак.

Помислих си, че може да е заключила, но отворих без проблеми. Вратата на спалнята беше открехната и светлината се процеждаше в коридора. Зачудих се дали да отида при нея, или да остана в хола. Не исках да виждам отново гнева в очите й, но поех дълбоко въздух и надникнах през отворената врата. Тя седеше на леглото и четеше някакво списание. Огромната тениска, поне два размера по-голяма от нейния, стигаше почти до коленете й. Вдигна поглед към мен и аз й предложих усмивка за помирение.

— Здрасти — казах.

— Здрасти — отвърна тя.

Влязох в стаята и седнах на ръба на леглото.

— Извинявай за всичко — започнах неловко. — Беше права. Миналата вечер се държах като кръгъл идиот. Не биваше да те поставям в такова положение пред приятелите ти. И не биваше да превъртам за закъснението ти. Обещавам, че няма да се повтори.

Тя потупа матрака да себе си и ме изненада като каза:

— Ела тук.

Приближих се и я прегърнах. Тя се притисна в мен и аз усетих повдигането на гърдите й при вдишването.

— Не искам да се караме повече — каза тихо тя.

— И аз не искам — отвърнах и я погалих.

Тя въздъхна дълбоко и попита:

— Къде беше?

— Никъде. Просто обикалях из студентското градче. Хапнах пица. Мислих.

— За мен ли?

— За теб. За мен. За нас.

Тя кимна.

— Аз също. Още ли си ядосан?

— Не — отвърнах. — Бях, но се уморих от яда си.

— И аз — повтори и вдигна лице към мен. — Искам да ти кажа какво си мислех, докато те нямаше. Може ли?

— Разбира се.

— Осъзнах, че аз съм тази, която трябва да се извини. Понеже все те карах да излизаме с компанията. Затова се вбесих, когато се карахме. Разбирах какво се опитваш да ми кажеш, но не исках да слушам, защото знаех, че си прав. Поне отчасти. Но за причината грешиш.

Погледнах я неразбиращо и тя продължи:

— Ти си мислиш, че искам да съм с тях, защото не ме е грижа за теб, нали? — попита Савана, но не дочака отговор. — Но това не е вярно. Напротив. Правех го именно защото означаваш много за мен. Не защото държах да те запозная с тях, а заради себе си.

Гласът й затрепери и тя замълча.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш — казах объркано.

— Помниш ли, когато ти казах, че ти ме правиш по-силна?

Аз кимнах и тя плъзна ръка по гърдите ми.

— Казах го сериозно. Миналото лято беше много важно за мен, дори не можеш да си представиш колко много. И когато си тръгна, аз бях съсипана. Питай Тим, той ще потвърди, че дори не можех да работя. В писмата си пишех, че всичко е наред, но не беше. Всяка нощ плачех, а през деня седях в кухнята и си мечтаех, надявах се, представях си, че се появяваш на плажа зад къщата. Всеки път, когато видех подстриган по войнишки мъж, сърцето ми подскачаше, макар да знаех, че не си ти. Но исках да си ти и всеки път дъхът ми секваше. Знаех, че работата ти е важна, знаех, че не зависи от теб къде ще те изпратят, но не предполагах, че ще ми е толкова тежко без теб. Имах чувството, че умирам, и мина много време, преди да се съвзема. И сега, въпреки че те обичам с цялото си сърце и цяла година чаках тези две седмици, вътрешно треперя от страх, че всичко ще се повтори и когато си тръгнеш, аз отново ще се разпадна на парченца. Реших да направя всичко, за да избегна агонията. Затова си намирах каква ли не работа, разбираш ли, само за да не допусна отново да ми разбиеш сърцето.

В гърлото ми заседна буца, но аз мълчах. Оставих я да говори.

— Днес осъзнах, че докато пазя себе си, наранявам теб. Знам, че не е честно, но иначе няма да е честно към мен. След седмица ти ще си заминеш, аз отново оставам сама и отново ще се чудя как да продължа живота си. За някои хора е лесно. Ти би се справил, но аз…

Тя замълча и се загледа в ръцете си. В стаята настъпи тишина.

— Не знам какво да кажа — измърморих.

Въпреки сълзите тя се засмя.

— Не искам да ми отговаряш, защото не мисля, че има правилен отговор — поклати глава Савана. — Исках само да ти кажа, че не съм те обидила нарочно. Просто търсех начин да преживея по-лесно предстоящата раздяла.

— Ще отработим това положение — пошегувах се аз и се зарадвах да чуя смеха й.

— Сигурно ще свърши работа — засмя се Савана. — Десет повдигания на брадичката и съм като нова, а? Щеше ми се да беше толкова просто. Но аз ще се справя. Няма да е лесно, но в края на краищата остава по-малко от година, нали? Цял ден си повтарям, че ще те видя отново на Коледа. После още няколко месеца и всичко ще е зад нас.

Взех я отново в прегръдките си и тялото й стопли душата ми. Пръстите й изгориха кожата ми през тънката материя на ризата и при всяко тяхно движение стомахът ми се свиваше. Наелектризиран от близостта й, се наведох и намерих устните й.

Този път целувката й беше различна, изпълнена със страст. Усетих езика й до моя и се притиснах в нея, а когато ръката й затърси ципа на дънките ми, дъхът ми направо спря. Плъзнах ръце надолу и установих с изненада, че под тениската си е гола. Савана дръпна ципа и макар че всичко, което исках в този момент, бе да продължи, събрах сили и спрях, преди да стане невъзможно да предотвратя това, за което не бях сигурен, че е готова.

Опитах се да превъзмогна желанието си, но преди да успея, тя стана и свали тениската. Красивите извивки на тялото й ме оставиха без дъх. Савана се наведе към мен и повдигна ризата ми, прокара устни по корема и гърдите ми. Ръцете й задърпаха панталоните ми.

Свалих ризата, захвърлих я на пода и оставих дънките да се свлекат надолу. Обсипах с целувки врата и раменете й, дъхът й опари ухото ми и аз настръхнах. Исках я и знаех, че и тя го иска. Положих я внимателно на леглото и я любих.

Това беше всичко, за което бях мечтал, откакто я познавах.

Когато свършихме, я взех в прегръдките си и се опитах да запомня всеки миг от тази нощ. Целувах всеки сантиметър от кожата й и не спирах да повтарям колко много я обичам.

Любихме се още веднъж, после Савана се сгуши в мен и заспа. Аз останах загледан в нея. Лицето й излъчваше покой, но въпреки обзелото ме щастие дълбоко в себе си усещах страх. Не можех да се отърва от мисълта, че изпепеляващата страст и нежността ни прикриваха дълбоко скрито в сърцата ни отчаяние, сякаш се хвърлихме един към друг с надеждата, че сексът ще спаси любовта ни от предизвикателствата на бъдещето.