Никълъс Спаркс
С дъх на канела (11)

10

Не знаех къде да отида, просто подкарах из града и започнах да превъртам в паметта си всичко, случило се тази вечер. Бях бесен на себе си заради Тим — за другите не ме беше грижа, признавам си — и за Савана не ми пукаше, все още не можех да преглътна това, което ми бе казала на кея.

Как бе започнало всичко? В един момент си мислех, че я обичам повече, отколкото е възможно да обича човек, а в следващия вече й крещях. Вбесих се, когато започна да го увърта, въпреки че не ми бе ясно какво ме разгневи толкова много. Наистина не бяхме близки с татко и аз наистина си мислех, че не го познавам добре. Тогава откъде дойде този гняв? И защо ме държеше още?

„Защото — обади се тънкият гласец в главата ми — тя може да се окаже права.“

Макар че какво от това? Какво значение имаше дали страда от някакъв си синдром? Можеше ли нещо да се промени? И какво й влизаше на нея в работата?

Натисках газта и продължих да се люшкам от хладнокръвното приемане на фактите до гнева и обратно. Спомних си, за кой ли път, звука на счупено, когато лакътят ми достигна носа на Тим, и този спомен влоши нещата още повече. Защо се бе опитал да спре мен? Защо не тях? Не аз започнах кавгата.

А Савана… да отида ли утре да й се извиня? Тя наистина вярваше, че баща ми притежава този проклет синдром и по свой собствен начин се опитваше да помогне. И ако беше права, може би наистина трябваше да знам. Това щеше да обясни нещата…

Но след това, което направих на Тим, как щеше да реагира тя? Той беше най-добрият й приятел и дори и да се закълна, че е станало случайно, щеше ли да има значение за нея? Ами другите? Тя знаеше, че съм войник, но сега, когато бе видяла наистина какво означава това, дали чувствата й щяха да останат непроменени?

Прибрах се вкъщи чак към полунощ. Влязох, без да паля лампата, и надникнах в кабинета на татко. Не беше там, разбира се. Всяка вечер си лягаше в определено време, беше човек на реда, знаех го много добре, Савана също го бе забелязала.

Проснах се на леглото, макар да знаех, че няма да заспя. Искаше ми се да мога да започна тази вечер отново, поне от момента, когато ми даде книгата, но беше невъзможно и реших да не мисля повече за това. Нито за татко, нито за Савана или за счупения нос на Тим. Но не можех да избягам от себе си и цяла нощ се взирах в тавана, предъвквайки за стотен път всяка част от проклетата вечер.

 

 

Чух тракане на съдове в кухнята и скочих от леглото. Бях все още с дрехите от вчера, но се съмнявах, че ще забележи.

— Добро утро, татко — измърморих.

— Здрасти, Джон. Искаш ли закуска?

— Разбира се — отвърнах. — Има ли кафе?

— В каната.

Налях си в една чаша. Вестникът беше на масата както винаги. Знаех, че първо щеше да прочете заглавната страница, после щеше да кара, докато стигне спорта и светската хроника. Тях никога не поглеждаше. Човек на установения ред.

— Как прекара вечерта? — попитах небрежно.

— Все същото — отвърна той.

Не се учудих, че не ме пита на свой ред. Вместо това включи миксера и разбърка яйцата. Беконът вече цвърчеше в тигана. След малко се обърна към мен и аз знаех точно какво ще попита.

— Искаш ли да изпечем филийки?

 

 

Той излезе за работа точно в седем и трийсет и пет.

Щом останах сам, прегледах вестника, но новините не ме заинтересуваха, оставих го на масата и се зачудих какво да правя. Нямах желание за сърф, въобще не ми се излизаше и тъкмо си мислех дали да не се върна в леглото и да се опитам да поспя, когато чух една кола да спира пред нас. Предположих, че някой ще предложи да почисти каналите или да погледне покрива за счупени керемиди, не очаквах да е за мен, и когато се почука на вратата, се стреснах.

Отворих и замръзнах на място. Бях абсолютно неподготвен за тази среща. Тим стоеше пред мен и пристъпваше от крак на крак.

— Здрасти, Джон — усмихна ми се той. — Знам, че е рано, но може ли да вляза?

На носа му имаше огромна лепенка, а двете очи и кожата наоколо беше синя и подута.

— Д-да… разбира се — отстъпих. Все още не вярвах на очите си.

Тим влезе и се запъти към всекидневната.

— Едва успях да открия къщата. Онази вечер, когато те докарах, беше тъмно, а и не обърнах голямо внимание. Минах покрай вас няколко пъти, докато установя точното място.

Отново се усмихна и чак тогава забелязах, че носи някакъв плик.

— Искаш ли кафе? — успях най-сетне да се отърся от шока. — Мисля, че ще се събере за още една чаша.

— Не, благодаря. Тази нощ почти не съм спал, нямам нужда от кофеин.

Кимнах и се осмелих да кажа:

— Слушай… за снощи. Съжалявам, не съм искал…

Той вдигна ръце, за да ме спре.

— Всичко е наред. Знам, че беше случайно. Трябваше да го предвидя. Трябваше да хвана един от онези.

Огледах внимателно лицето му.

— Боли ли?

— Сега е добре — докосна леко превръзката той. — Просто висяхме много време в болницата. Първо чакахме да влезем при доктора, после чакахме да извика още някой, за да наместят носа. Но се заклеха, че ще е като нов. Може да остане малка гърбица, но се надявам това да ми придаде по-солиден вид.

Усмихнах се и се почувствах зле.

— Извинявай още веднъж.

— Приемам извинението ти — каза той. — И го оценявам. Но не затова съм тук.

Той се приближи към канапето и попита:

— Имаш ли нещо против да седна? Все още се чувствам замаян.

Поканих го с жест, седнах на облегалката до него и подпрях лакти на коленете си. Тим се намести удобно на канапето и остави плика до себе си.

— Искам да поговорим за Савана. И за това, което стана снощи.

Споменаването на името й върна всички черни мисли в съзнанието ми и аз наведох глава.

— Знаеш, че с нея сме добри приятели, нали? — попита той, но не дочака отговор. — Тази нощ, докато чакахме в болницата, имахме време да поговорим. Тя ми разказа всичко и аз реших да дойда, за да те помоля да не й се сърдиш. Савана осъзнава, че е допуснала грешка и не е нейна работа да поставя диагнози на баща ти. Бил си напълно прав да реагираш така.

— Защо тогава не дойде лично?

— На строежа е. Някой трябва да движи нещата, докато се възстановя. А и тя не знае, че съм тук.

Аз поклатих тъжно глава.

— Не знам защо полудях така изведнъж.

— Защото не си искал да го чуеш — каза тихо той. — Аз се чувствам по същия начин, когато някой заговори за брат ми. Той се казва Алън и е аутист.

Погледнах го изненадано:

— Алън е твой брат?

— Да, защо? — вдигна вежди той. — Да не би Савана да ти е говорила за него?

— Спомена — смотолевих и си спомних, тя бе говорила повече за брата, който бил толкова търпелив с този Алън, че я вдъхновил да специализира в тази област.

Тим отново докосна мястото под очите си и трепна от болка.

— Искам да знаеш — продължи той, — че съм напълно съгласен с теб. Въобще не й е работа да се намесва и й го казах. Помниш ли, когато ти казах, че е наивна? Ето това имах предвид. Иска да помага на хората, но понякога само влошава положението.

— Вината не е само нейна — обадих се. — Казах ти, че реагирах прекалено остро.

Той ме погледна и в очите му имаше някаква настойчивост и разбиране.

— Мислиш ли, че може да се окаже права?

Стиснах ръце една в друга.

— Не знам. Не ми се вярва, но…

— Но не знаеш. А дори и да разбереш, какво ще промени това, нали? — Отново не дочака отговора ми. — Минал съм по този път, Джон. Помня съвсем ясно какво преживяхме аз и родителите ми с Алън. Дълго време не знаехме какво не е наред и дали изобщо нещо не е наред. И знаеш ли какво си мислех през това време? Мислех си, че това няма никакво значение, че каквото и да е, аз ще продължавам да го обичам, да се грижа винаги за него. Но… когато научих за състоянието му, ми стана по-леко. Просто спрях да очаквам да направи това или онова. И го приех какъвто е.

Обмислих внимателно думите му.

— Ами ако се окаже, че няма Аспергер? Какво тогава? Може и да няма, а аз да си мисля, че има.

Той въздъхна.

— Не е толкова лесно да се открие истината, особено при по-леките случаи. Не е като да ти вземат кръв и да я изследват. Може да стигнеш до заключението, че е възможно, но никога да не разбереш със сигурност. А както ми разказа Савана, честно да ти кажа, не мисля, че нещо ще се промени. И защо да се променя? Човекът ходи на работа, отгледал те е здрав и прав, какво повече може да иска човек от един баща?

Докато го слушах, образът на татко в различни ситуации преминаваше през съзнанието ми като на филм.

— Разбрах, че Савана ти е купила книга — погледна ме той.

— Не знам къде е — признах.

— Нося ти я — отвърна Тим. — Видях я в къщата и реших, че трябва да ти я донеса.

Връчи ми книжния плик и аз го отворих. Книгата ми се стори по-тежка от миналата вечер.

— Благодаря.

Той стана от канапето и аз разбрах, че разговорът ни е приключил. Стигна до вратата, но преди да натисне дръжката, се обърна и каза приятелски:

— Нали знаеш, че не е задължително да я прочетеш.

— Знам.

Тим отвори вратата и отново спря. Изглежда, искаше да каже още нещо, но за моя изненада, този път не се обърна с лице към мен.

— Мога ли да те помоля за една услуга? — глухо попита той.

— Давай.

— Не разбивай сърцето на Савана, моля те! Знам, че те обича и… искам да е щастлива.

Значи бях прав. Той излезе и тръгна към колата, а аз застанах до прозореца и го изпратих с поглед, сигурен, че я обича колкото мен.

 

 

Оставих книгата на дивана и излязох да се поразтъпча. Когато се върнах, отново не я погледнах. Не мога да ви кажа защо, може би се страхувах.

Но след няколко часа надвих страховете си и прекарах следобеда в четене и съживяване на забравени спомени за татко.

Тим беше прав. Нямаше точен и сигурен път за поставяне на диагноза, нито строги правила, нямаше начин някога да науча със сигурност. Някои хора със синдром на Аспергер имаха нисък коефициент на интелигентност, но други, с по-остри форми на аутизъм, като героят на Дъстин Хофман, Рейнман, бяха гении в дадени области. Трети се социализираха толкова добре, че никой никога не разбираше, но имаше и такива, които трябваше да бъдат настанени в съответните заведения. Някои ставаха велики музиканти или математици например, но процентът им не беше по-висок от процента на великите музиканти и математици сред нормалното население. Но научих нещо много важно — когато татко е бил дете, в света имало само двама запознати със симптомите на заболяването лекари и дори родителите му да са забелязали нещо смущаващо, не е имало начин да разберат на какво се дължи. Много често тези деца са смятани за малоумни или прекалено стеснителни и ако не са били приемани в болнични заведения, оставала единствено надеждата, че някога ще успеят сами да го преодолеят. Разликата между аутизма и синдрома на Аспергер се заключва най-общо в следното: аутистът живее в свой собствен свят, докато човекът, страдащ от Аспергер, живее в нашия, но по свой собствен начин.

Границите не са точно очертани, защото по тези показатели много хора ще се окажат набедени за носители на отклонението.

И все пак имаше индикации, че твърдението на Савана може да е вярно. Редът на действие, останал непроменен през годините, социалното му отчуждение, липсата на интерес към всяка тема, с изключение на монетите, желанието му да остане сам — всичко това можеше да е особеност на кого ли не, но с татко беше различно. Нормалните хора правеха сами избора си, докато при него, както при други хора, описани в книгата, този избор сякаш им бе наложен насила. Той просто не можеше да живее по друг начин. В крайна сметка разбрах, че синдромът може да обясни състоянието му и ако беше така, то той не само не искаше да се промени, а просто не можеше. Въпреки многото условности и несигурност, намерих решението за успокояващо. Поне ми обясняваше два въпроса, свързани с майка ми, които човъркаха съзнанието ми още от детска възраст. Какво бе открила в него тя и защо си бе тръгнала?

Знаех, че никога няма да науча със сигурност, и нямах намерение да ровя в миналото. Но възбуденото ми въображение нарисува картина на един тих мъж, увлечен в разговор за някаква рядка монета с бедната млада сервитьорка, която прекарва своите самотни нощи в мечти за по-добър живот. Може да е флиртувала с него, може би не, но той определено си е паднал по нея и е продължил да се появява всяка вечер в ресторанта в точно определен час. С времето тя сигурно е забелязала благородството и търпението, което по-късно му бе дало сили да ме отгледа. А може би е разгадала правилно мълчаливия му характер, разбрала е, че е от мъжете, които никога няма да изпуснат нервите си и да я нагрубят с думи или с действия. Надали е била влюбена, но тези качества са й били достатъчни, за да се омъжи за него. Може би си е представяла, че ще продадат колекцията и ще живеят ако не щастливо, то поне сносно. Забременяла е и когато разбрала, че той няма никакво намерение някога да я продаде, внезапно изтрезняла, оказала се вързана за мъж, който не се интересувал от нищо, освен от монетите си. Дали самотата и огорчението са надвили над добрите й намерения, или просто е била егоистка, но при всички случаи тя зажадняла да се махне и когато бебето се родило, при първата възможност избягала от баща ми.

А може би не е било така, откъде да знам?

Най-вероятно никога нямаше да науча истината, но какво значение имаше това за мен? Единственото, което имаше значение, беше татко и ако наистина нещо в главата му не беше наред, можех само да се възхищавам на смелостта му. Бе успял някак си да установи точни правила на живот и бе оцелял. Може и да не бяха нормални, но ми бяха помогнали да стана човекът, какъвто съм, и за мен това беше достатъчно.

Той ми беше баща и бе направил най-доброто, на което бе способен. Сега го знаех със сигурност. И когато най-сетне затворих книгата и се опитах да преглътна буцата в гърлото си, открих, че дълбоко в себе си се гордея с него.

 

 

Татко се върна от работа, преоблече се веднага и се захвана със спагетите. Облегнах се на вратата и започнах да го изучавам точно както бе направила Савана, а аз бях избухнал заради това. Странно как познанието изменя възприятието.

Забелязах колко прецизен беше в движенията си — как внимателно отвори кутията на точно указаното място и изсипа внимателно спагетите във водата, как държеше дървената бъркалка винаги под еднакъв ъгъл спрямо тигана, докато запържваше каймата. Знаех точно кога ще прибави сол и пипер. Знаех, че след малко ще отвори кутия с доматен сос и както винаги той не ме разочарова, отвори я в точния момент. Разбира се, не попита как съм прекарал деня, работеше мълчаливо. Вчера си мислех, че мълчи, защото сме си чужди един на друг, днес осъзнах, че можем завинаги да си останем такива. Но за пръв път през целия ми живот, това не ме разстрои.

Докато вечеряхме, не го попитах как е прекарал в работата, знаех, че няма да ми отговори. Вместо това му разказах за Савана, помогнах му да разчистим масата и продължих да водя едностранен разговор. Той изми съдовете, избърса два пъти плота, после взе солта и пипера и ги остави точно където бяха, преди да се върне от работа. Имах усещането, че има желание да допринесе с нещо към разговора, но просто не знаеше как. А може би се самозалъгвах, за да се почувствам по-добре. Не че имаше значение. След минута той бе готов да се оттегли в кабинета си.

— Татко — спрях го аз. — Имаш ли нещо против да ми покажеш какви монети си купил напоследък?

Той ме погледна стреснато, сякаш не бе сигурен, че е чул правилно, после заби поглед в пода. Прокара ръка през рядката си коса. Олисялото петно на темето му бе станало още по-голямо. Вдигна отново поглед към мен и ми заприлича на изплашено дете.

— Добре — каза накрая.

Тръгнахме заедно към кабинета. Усетих ръката му на гърба си и осъзнах, че от години не съм бил толкова близо до него.