Никълъс Спаркс
С дъх на канела (10)

9

Останахме на строежа до късно през нощта. Оттам отидохме на плажа и се разхождахме, докато тя започна да се прозява. Изпратих я и я целунах под лампата над външната врата.

Въпреки че бях мислил за Савана целия предишен ден, това беше нищо в сравнение със следващия. Чувството беше различно, но умът ми беше само и единствено в нея. Усмихвах се без причина и дори и баща ми го забеляза, когато се върна от работа. Не го коментира, аз и не очаквах, но когато ми каза, че се готви да прави лазаня, и аз го потупах ентусиазирано по рамото, не се стресна като друг път. През цялата вечеря и после, докато стана време да се оттегли в кабинета си, му говорих за Савана. Той не каза много, но мисля, че се зарадва заради мен и остана още по-доволен от факта, че споделям с него. Вечерта се прибрах късно и намерих в шкафа поднос прясно изпечени кифлички с фъстъчено масло и бележка, че в хладилника има мляко.

Заведох Савана на сладолед, после разгледахме туристическата част на града. Разходихме се из магазините и аз открих, че се интересува от антики. По-късно отидохме да погледнем бойния параход, но не останахме дълго. Тя се оказа права — беше скучно. После се прибрахме в къщата и седнахме около огъня с колегите й.

Следващите две вечери прекарахме вкъщи. Татко беше готвачът. Първата вечер Савана не отвори дума за монетите и разговорът куцаше. Тя се постара да създаде непринудена атмосфера, надяваше се да ни накара да се разкрием един пред друг, но той се съсредоточи върху чинията си и предимно слушаше. Когато тръгнахме, едната й вежда бе повдигната нагоре и въпреки че не ми се искаше да си промени първоначалното мнение за него, знаех, че е точно така.

Но на следващата вечер, неочаквано за мен, тя отново поиска да отидем у дома. Двамата с баща ми скоро се намериха в кабинета му и прекараха около час, увлечени в разговор за колекцията. Аз ги гледах от моето място на стъпалото на прага и се чудех какво ли си мисли Савана за ситуацията, с която лично аз отдавна се бях примирил. Молех се да й е по-интересно отколкото на мен. Когато поехме с колата обратно към плажа, разбрах, че няма за какво да се тревожа. Тя заговори за него с възторг и оцени високо факта, че ме е отгледал сам. Не знаех какво да отвърна, но си отдъхнах. Изглежда, бе започнала да възприема татко какъвто е.

До уикенда присъствието ми в къщата на плажа не изненадваше вече никого. Повечето от студентите ме знаеха по име, макар да не проявяваха голям интерес към мен. Изтощени от тежката работа през деня, те се събираха пред телевизора още към седем или осем, дремеха там до девет и никой не се сещаше за пиене и любовни приключения. Всички бяха с бронзов загар, а ръцете им бяха в мазоли. Много от тях бяха с превързани пръсти.

Но в събота вечер нещата се промениха. Аз се появих в момента, когато веселбата вече набираше скорост, момчетата разтоварваха касите с бира от багажника на пикапа. Помогнах им да ги вкараме в хладилния шкаф и си отбелязах наум, че от деня, когато срещнах Савана, не съм близвал алкохол. Грилът отново бе инсталиран на терасата и всички ядохме край огъня както миналия уикенд. После тръгнахме на разходка по брега, аз носех одеяло и кошница със сандвичи за късна закуска. Разстлах одеялото, двамата се излегнахме по гръб, загледахме се в танца на падащите звезди и, занемели от възхита, проследявахме красивата бяла диря след тях. Беше една от онези прекрасни вечери с лек ветрец, колкото да разхлажда въздуха, но не прекалено, за да е студено. Говорихме до забрава, целувахме се до забрава и неусетно заспахме в прегръдките си.

Когато утринните лъчи докоснаха челата ни, се надигнах и се загледах в спокойните черти на лицето й. Зората осветяваше в златно разпиляната по одеялото й коса. Едната й ръка беше на гърдите, а другата над главата й и аз си пожелах да се будя до нея през остатъка от живота си.

После отново отидохме на църква и Тим пускаше шеги из целия път дотам и обратно, независимо, че през седмицата не си бяхме казали дума. Попита отново дали не искам да им помогна със строежа. Отговорих, че си заминавам следващия петък и няма да съм им от голяма полза.

— Той е дошъл да си почива, Тим — засмя се Савана.

Тим вдигна ръце:

— Е, да не кажеш, че не съм опитал.

Тази седмица беше най-романтичната в целия ми досегашен живот. Чувствата ми към Савана се засилваха с всеки изминал ден, но времето течеше и с приближаването на края в мен се надигаше разяждащо безпокойство, защото много скоро всичко щеше да свърши. Опитвах се да прогоня страховете си, но в неделя вечерта не успях да заспя дори и за миг. Не можех да си намеря място, мислих цяла нощ за нея и се опитвах да си представя как ще живея в Германия, докато тя е от другата страна на океана, заобиколена от мъже, един, от които изпитваше към нея същите чувства като мен.

 

 

В понеделник вечерта отидох в къщата, както винаги, но не можах да я открия никъде. Помолих да проверят в стаята й, надникнах навсякъде, но не я намерих. Не беше на терасата, нито на плажа.

Отидох при другите и попитах за нея, но те само свиха рамене. Някои от тях чак сега осъзнаваха, че не е с тях. Най-накрая едно от момичетата, Сенди или Кенди, не съм много сигурен, посочи към брега и каза, че преди един час я е видяла там.

Веднага се запътих натам. Търсих я дълго, обиколих брега в двете му посоки и най-накрая я съзрях на кея. Изкачих на бегом стълбите. Вълните ревяха и се разбиваха в дървените подпори под мен. Реших, че е дошла, за да наблюдава играта на делфините или сърфистите. Тя седеше, свела глава, подпряла на коленете си брадичка. Едва когато наближих, разбрах, че плаче.

Никога не съм знаел какво да правя, когато се разплаче момиче. Ако трябва да съм напълно откровен, не знаех какво да правя, когато въобще някой се разплаче. Баща ми не плачеше никога, а ако го е правил, не е било в мое присъствие. Аз лично плаках за последен път в трети клас, когато паднах от къщичката си на дървото и си изкълчих ръката. Във взвода съм виждал момчета да плачат. Обикновено ги потупвах по рамото и бързах да се отдалеча, оставяйки грижата на някой друг с повече опит в тия работи.

Савана ме видя, преди да реша какво да предприема. Бързо избърса сълзите от зачервените си очи и се опита да се успокои. Между краката си стискаше онази чанта, която бях извадил от водата.

— Добре ли си? — попитах я.

— Не — отвърна тя и сърцето ми се сви.

— Искаш ли да те оставя сама?

Тя обмисли предложението ми и поклати глава.

— Не — каза едва чуто.

Останах на място, без да знам какво да правя.

— Ще се оправя — въздъхна Савана.

Кимнах и пъхнах ръце в джобовете.

— Искаш ли да останеш сама? — попитах отново.

— Трябва ли да ти отговоря наистина?

Поколебах се, но отвърнах:

— Да.

Тя се засмя тъжно.

— Остани. Искам да седнеш до мен.

Седнах, където ми посочи и след кратко колебание, сложих ръка на рамото й. Известно време останахме така, без да говорим. Савана постепенно се успокои, дишането й се нормализира, но сълзите продължаваха да капят от очите й.

— Купих ти нещо — каза с треперещ глас тя. — Надявам се да ти хареса.

— Сигурно — измърморих.

Тя изтри очите си.

— Знаеш ли за какво си мислех, когато дойдох тук? — и продължи, без да изчака отговор. — Мислех за нас. Припомних си как се запознахме, за какво си говорихме през първата вечер, спомних си как се перчеше с татуировките си и как гледаше накриво Ранди. И глупавото ти изражение, когато ме видя да сърфирам за пръв път.

Гласът й замря и аз я притеглих към себе си.

— Сигурен съм, че ще открия комплимента в думите ти. Не може да няма, само трябва да го потърся.

Савана се опита да се усмихне, но не успя.

— Спомням си всичко без изключение — продължи тя. — До най-малка подробност. Времето, прекарано с баща ти, сладоледа, дори оня загубен параход.

— Повече няма да ходим там — обещах аз, но тя ме спря с ръка.

— Остави ме да довърша. Въобще не схващаш какво ти говоря. Казвам ти, че обичам всеки спомен от нашата седмица, макар че не съм го очаквала. Не съм дошла тук за това. Откъде да знам, че ще се влюбя в теб? И в баща ти, по различен начин, разбира се.

Аз наведох глава. Тя прибра един непослушен кичур зад ухото си.

— Мисля, че баща ти е чудесен. Много добре се е справил с теб, а знам, че ти не…

Объркано поклатих глава:

— И за това ли плачеш? Заради баща ми?

— Не — тръсна нервно глава Савана. — Не ме ли слушаш?

Тя замълча, за да подреди обърканите си мисли.

— Нямах никакво намерение да се влюбвам в когото и да било. Не бях готова. Веднъж вече минах през това и едва се съвзех. Знам, че сега е различно, но ти ще си заминеш след няколко дни и всичко ще свърши. Аз отново ще премина през ада на раздялата.

— Не е нужно да свършва — прекъснах я развълнувано.

— Но ще свърши. Знам, че ще си пишем, ще говорим дълго по телефона, но няма да е същото. Няма да виждам лицето ти и смешните ти гримаси. Няма да гледаме звездите и да се държим за ръка. Няма да седим един срещу друг и да си говорим, да си споделяме тайни. Няма да усещам ръката ти около кръста ми, както я усещам сега.

Извърнах поглед с нарастващо чувство на страх и паника. Всичко, казано от нея, беше истина.

— Осъзнах всичко това едва днес, докато ровех из рафтовете в книжарницата, за да ти избера нещо, и то ме порази. Открих тази книга и веднага си представих как ще реагираш, когато ти я дам. Знаех, че ще те видя само след два часа, и всичко беше наред. Защото щях да видя очите ти и веднага да разбера, ако тя не ти харесва. И щях да направя нещо, за да върна усмивката на устните ти, защото, когато сме заедно, всичко е възможно.

Тя се поколеба, но продължи:

— Съвсем скоро нищо от това няма да е възможно. Знаех от самото начало, че си тук само за две седмици, но тогава не си представях колко трудно ще бъде да ти кажа сбогом.

— Не искам да си казваме сбогом — почти извиках, хванах лицето й с две ръце и я обърнах към мен.

Вълните блъскаха по кея със страшна сила. Ято чайки прелетя над нас и се загуби в облаците. Наведох се и нежно я докоснах с устни. Дъхът й ухаеше на канела и ми напомни за дома.

Стиснах ръката й и с надежда да разсея тъжните й мисли, посочих с глава към чантата.

— Каква книга си ми купила?

Тя ме погледна объркано, после се сети, че бе споменала по-рано за нея.

— Ох, да! Мисля, че е време да ти я дам.

Бях сигурен, че не ми е купила последния Хиасен, въпреки това чаках с нетърпение, но тя ме погледна странно и наведе глава.

— Искам първо да ми обещаеш, че ще я прочетеш — каза сериозно тя. — Иначе няма да ти я дам.

Това ме стресна. Не знаех какво да очаквам.

— Разбира се — казах объркано. — Обещавам.

Но тя все още се колебаеше. В крайна сметка взе решение, бръкна в чантата си и ми я подаде. Взех я и погледнах заглавието. В началото не знаех как да реагирам. Беше книга, по-скоро учебник по аутизъм и синдром на Аспергер. Бях чувал за тези заболявания, но знаех колкото всеки неспециалист, а то не беше много.

— Писала я е една от моите преподавателки — обясни тя. — Най-добрата учителка, която познавам. Аудиторията й винаги е пълна и бившите й ученици често идват да поговорят с нея. Тя е един от световноизвестните експерти по тези проблеми и е насочила вниманието си към възможностите за работа с деца, страдащи от аутизъм.

— Интересно — отвърнах, без да прикривам липсата на ентусиазъм.

— Мисля, че можеш да научиш нещо — упорстваше тя.

— Сигурно. Не се съмнявам, че вътре има подробна информация.

— Има много повече — каза тихо тя. — Искам да я прочетеш заради баща си. Може би тук ще откриеш път към него.

Усетих, че несъзнателно съм стиснал юмруци.

— Какво общо има едното с другото?

— Не съм специалист — вдигна рамене тя, — но тази книга съдържа в себе си всичко, преподавано ни от нея през двата семестъра. Учила съм от тази книга нощи наред. Авторката е интервюирала повече от триста души с подобни разстройства.

— Е, и? — махнах нетърпеливо с ръка.

Тя усети напрежението в гласа ми и се взря тревожно в мен.

— Знам, че съм само студентка, но прекарах много часове с деца със синдрома на Аспергер. Разговаряла съм дълго с тях, а имах възможност да се запозная и с възрастни заболели, докато й помагах в интервютата за книгата.

Тя коленичи пред мен и докосна ръката ми.

— Баща ти показва отклонения, присъщи на много от тях.

Вече знаех какво се опитва да ми намекне, но по някаква причина държах да ми го каже директно.

— Какво означава това? — настоях, зареден като бомба от ярост.

Отговорът й дойде след цяла вечност.

— Мисля, че баща ти има синдром на Аспергер.

— Баща ми не е малоумен.

— Не съм казала такова нещо. Синдромът на Аспергер… е нарушаване на умственото развитие…

— Не ме интересува какво е! — извиках към нея. — Татко не е болен от това! Грижи се за мен от бебе, работи, плаща сметките си редовно. Дори е бил женен.

— Може да имаш нарушение и да живееш нормално…

Докато говореше, си спомних нещо, което бе казала преди малко.

— Чакай, чакай! — Спрях я и се опитах да възстановя точните й думи. — Нали преди малко каза, че се е справил много добре с мен?

— Да — потвърди тя, — и мисля, че…

Чак сега разбрах напълно значението на думите й и ченето ми се стегна. Погледнах я, сякаш я виждах за пръв път.

— Мислиш, че е като Рейнман, нали? И като се има предвид проблема му, наистина се е справил добре, нали?

— Не… не ме разбираш. Синдромът на Аспергер може да бъде в по-лека форма или да приема крайни…

Но яз не я слушах.

— И ти го уважаваш по тази причина. Не защото наистина го харесваш.

— Не, чакай…

Скочих бързо от мястото си. Изведнъж почувствах нужда от повече пространство и се преместих на перилата срещу нея. Сега разбрах защо настояваше толкова много да го посети. Не защото искаше да прекара известно време с него, а за да го изучава. Стомахът ми се сви на топка.

— Ето защо прекара две вечери у нас, нали? — обърнах се рязко към нея.

— Какво…

— Не, защото ти беше приятно, а само за да се увериш, че си права.

— Не…

— Стига лъжи! — извиках в лицето й.

— Не лъжа.

— Ти седя до него с часове, преструваше се, че се интересуваш от монетите, но всъщност го изучаваше като маймуна в клетка.

— Нищо подобно! — Тя също скочи на крака. — Аз уважавам баща ти…

— Защото си мислиш, че има проблем и си призвана да му помогнеш да го преодолее. Сега вече разбрах всичко — пронизах я с поглед аз.

— Грешиш, Джон. Аз го харесвам…

— Как няма да го харесваш, нали е опитното ти зайче — казах през зъби. — Не знаех, че когато харесваш някого, си правиш разни експерименти с него. Това ли се опитваш да ми кажеш?

Тя поклати глава.

— Не — промълви едва чуто. Явно за пръв път си даваше сметка какво е направила и устните й започнаха да треперят. Гласът й също трепереше, когато заговори: — Прав си. Не трябваше да го правя. Но толкова ми се искаше да го разбереш.

— Защо? — Пристъпих крачка напред. Мускулите ми станаха на камък. — Аз го разбирам напълно. Израснал съм с него, забрави ли? Живея с него.

— Опитвах се да помогна — безпомощно наведе глава тя. — Исках да прокарам мост между вас.

— Не съм молил за помощта ти! Не я искам! И какво ти влиза в работата, мамка му?

Тя извърна глава и заплака.

— Не си… — Опита се да каже нещо, гласът й се давеше сред ридания. — Мислех, че искаш да знаеш.

— Да знам какво? Че си мислиш такива неща за него? Че за да общувам нормално с него, трябва да говоря за монети, така ли? Кажи!

Не се опитвах да скрия гнева си и с крайчеца на окото забелязах, че приближаващите към нас рибари, явно решили да хвърлят въдиците си веднъж-дваж и от кея, се върнаха назад, решени да потърсят друго място. Явно бяха видели мълниите в очите ми и това ги спря. И по-добре. Двамата продължавахме да стоим един срещу друг, но аз не исках повече отговори, честно казано, въобще не я исках. Все още се опитвах да преглътна факта, че часовете, прекарани с баща ми, не са били нищо друго, освен търсене на ключ към професионална загадка.

— Може би — прошепна тя.

Примигах изненадано, не бях сигурен, че съм чул правилно.

— Чу ме много добре — сви рамене тя. — Може би това е единственото нещо, за което ще можеш да разговаряш някога с него. Може би той просто не може да говори за друго.

Отново стиснах юмруци.

— Искаш да кажеш, че зависи от мен?

Не очаквах отговор, но тя каза:

— Не знам. — Очите й все още бяха пълни със сълзи, но гласът й бе изненадващо твърд. — Затова ти купих книгата. Исках да я прочетеш и сам да решиш. Ти го познаваш много по-добре от мен. И никога не съм казвала, че не е способен да се справя с ежедневието си, повече от очевидно е, че може. Но помисли обективно за неговите несменяеми схеми на действие. Фактът, че не поглежда към хората, докато разговаря с тях, социалните му проблеми…

Обърнах й гръб. Исках да ударя нещо. Все едно какво.

— Защо правиш това? — попитах съвсем тихо.

— Защото ако бях на твое място, щях да искам да знам. Не го казвам, за да нараня теб или баща ти, а да ти дам възможност да го разбереш.

Прямият й отговор ме убеди, че наистина го вярва. Но това не ме интересуваше. Обърнах се рязко и си тръгнах. Исках да се махна от нея.

— Къде отиваш? — извика след мен Савана. — Джон, почакай!

Не се обърнах. Забързах напред и след малко вече бях до стълбите. Слязох на два скока, ритнах злобно пясъка и тръгнах към къщата. Нямах представа дали ме следва. Щом наближих, всички погледи се насочиха към мен. Бях бесен и знаех, че изглеждам така. Ранди тръгна към мен с кутия бира в ръка. Явно беше видял Савана след мен, защото се изпречи на пътя ми. Няколко момчета от братството му застанаха до него.

— Какво става? — попита войнствено той. — Савана добре ли е?

Опитах се да продължа, но той хвана ръката ми.

— Хей, на теб говоря!

Неразумен ход от негова страна. Усетих бирения дъх и разбрах откъде идва куражът му.

— Остави ме — изръмжах и се опитах да продължа.

— Какво й е? — стисна ръката ми той.

— Остави ме или ще ти счупя китката.

— Хей, какво става? — чух гласът на Тим някъде зад мен.

— Какво й направи? — настояваше Ранди. — Защо плаче? Да не си я ударил?

Усетих как гневът плисна във вените ми.

— За последен път те предупреждавам.

— Какво ви става момчета. — Гласът на Тим звучеше по-отблизо. — Успокойте се. Зарежете тия глупости!

Усетих, че някой се опитва да ме хване отзад. Последвалото беше чиста проба инстинкт за самосъхранение. Забих лакът в слънчевия сплит на този зад мен и той изохка. Без да се обръщам, хванах ръката на Ранди и я извих така, че падна на колене. Още някой притича зад гърба ми. Ударих сляпо с лакът и чух, че нещо изхрущя. Завъртях се на пети, готов за следващия.

— Какво правиш? — изпищя Савана.

Видяла какво става, тя тичаше с всички сили към нас.

Ранди лежеше на пясъка, държеше ръката до гърдите си и се гърчеше. Тези, които ме бяха нападнали в гръб, се валяха в пясъка.

— Защо го удари? — изскимтя като кученце Савана. — Той само се опитваше да ви разтърве.

Чак сега огледах момчетата и видях проснатия на земята Тим. Държеше лицето си с две ръце и кръвта шуртеше между пръстите му. Всички останали гледаха като парализирани към приятелите си, единствено Савана коленичи до него и се опита да му помогне.

Той изстена и въпреки вълната на ярост в гърдите си ми стана жал за него. Защо точно Тим? Исках да го попитам, да му кажа, че не съм искал да го нараня. Вината не беше моя. Не бях започнал аз. Но вече беше късно. Не бях глупак, и за миг не си въобразих, че ще ми простят и ще забравят, независимо колко много го исках. Защо, по дяволите, трябваше да се случи така?

Оставих Савана да се вайка над Тим и тръгнах към входа. Хвърлих зъл поглед към другите, за да съм сигурен, че никой няма да ме спре. Не исках да нараня още някого.

— Майчице мила, Тим… Кървиш толкова силно… Трябва да те заведем в болницата…

Изкачих стълбите, минах през къщата и скоро бях при колата. Преди да се усетя, вече карах бясно към къщи, ругаейки себе си и цялата шибана вечер.