Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (5)

4

След няколко дни Джералд Мартин се обади на главния мениджър в централното управление на корпорацията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“:

— Имам малко проблеми с домашния робот NDR, който ми изпратихте.

Главният мениджър се казваше Елиът Смит и както повечето висши ръководители на ЮСРММ беше член на могъщото семейство Робъртсън, потомък на Лоурънс Робъртсън, основал корпорацията в края на двайсети век.

Корпорацията се разрасна толкова, че вече не можеше да се смята за собственост изцяло на семейство Робъртсън — постоянната необходимост да се привлича нов капитал за разширяване на бизнеса, неизменно принуждаваше Робъртсън и Смит да продават солидни пакети акции на външни инвеститори. Все пак не беше никак лесно за човек отвън да вдигне телефонната слушалка и да поиска разговор с някой Робъртсън или Смит. Но Джералд Мартин, в края на краищата, бе председател на Комитета по наука и технология в Регионалното законодателно събрание. Колкото могъщи и богати да бяха Робъртсън и Смит, не можеха да си позволят да пренебрегват телефонните обаждания на Джералд Мартин.

— Проблеми ли? — повтори Елиът Смит и лицето му на екрана изрази искрена и дълбока загриженост. — Ужасно съжалявам, че чувам това, мистър Мартин. И трябва да призная, че съм доста смутен. Нали знаете, вашият NDR е последна дума на техниката и премина през изключително щателно проведени тестове. От какъв вид е неизправността, която забелязахте? Роботът не оправдава ли очакванията ви?

— Не съм споменавал неизправност.

— Но казахте, че имате проблеми, мистър Мартин. NDR би трябвало да се справи с всяко домакинско задължение, което вие…

Сър го прекъсна сухо:

— Няма нищо общо с домакинските му задължения, мистър Смит. NDR–113 ги изпълнява безупречно. Проблемът е, че изглежда в параметрите на робота са заложени способности, за които не стана въпрос, когато за пръв път обсъдихме идеята да оборудвам жилището си с домашни роботи.

Загрижеността на Смит поизбледня, но личеше, че има сериозни опасения.

— Искате да кажете, че той прекрачва границите на програмираните си задължения и върши неща, които не сте му нареждали?

— Въобще не е така. Ако бе се случило подобно нещо, щяхте да говорите с мен много по-рано, уверявам ви. Не, мистър Смит, работата е там, че той напълно неочаквано се захвана с дърворезба. Изработва бижута и мебели от дърво. По-малката ми дъщеря го помолила за съвсем дребна услуга и той я изпълни по начин надхвърлящ всякакви очаквания, а оттогава го накарах да направи много други неща. Той работи по феноменално изящен начин с дърво и никога, не се повтаря: Създаденото от него е произведение на изкуството, мистър Смит. Несъмнено произведение на изкуството. Който и да е музей с гордост би изложил работите му.

Когато Сър свърши, Смит помълча. Ъгълчетата на устата му помръдваха, но иначе не показваше чувствата си. Накрая обясни:

— Мистър Мартин, серията NDR е със сравнително разностранни способности. Не е съвсем немислимо един робот NDR да се прояви в елементарното дърводелство.

— Смятам, че се изразих ясно — той далеч надхвърля „елементарното дърводелство“.

— Да. Изразихте се ясно. — Още една дълга пауза. После Смит каза: — Бих искал да видя някои от работите му. Още повече бих желал да хвърля поглед и на този ваш робот. Имате ли нещо против, мистър Мартин, ако долетя при вас и го огледам набързо?

— Щом е необходимо да го проверявате, не е ли по-добре да стане при лабораторни условия? Налага се да разполагате с всякакви прибори за тестове, така си мисля, а как ще успеете да ги превозите до моя дом? Струва ми се, че ще бъде много по-лесно, ако просто докарам Ендрю при вас, за да го проверите както се полага.

— Ендрю ли?

Сър се усмихна за миг.

— Моите момичета го нарекоха така. Нали разбирате, от NDR.

— Аха. Да, разбирам. Но не се налага да ви причиняваме неудобството да пътувате на изток, мистър. Мартин. И без това отдавна трябваше да посетя някои от нашите предприятия по Западния бряг, така вече имам добър повод. Засега нямам намерение да подлагам вашия Ендрю на сложни тестове. Бих искал да поговоря с него… и с вас, както ида видя какво излиза от неговата резба. Едва ли мога да настоявам да докарате тук цял камион с бюра и шкафове.

— Да, вярно е.

— Тогава да се уговорим за следващия вторник? Удобно ли е за вас?

— Ще се погрижа да е удобно — прие Сър.

— О, сетих се още нещо. Иска ми се да доведа и Мъруин Мански, ако е възможно. Нашия главен робопсихолог. Мисля, че за доктор Мански е необходимо да види дърводелските произведения на NDR–113. Всъщност, сигурен съм в това.

Сър се освободи от задължения за вторник и уреди да си бъде вкъщи следобед. Смит и Мански трябваше да кацнат в Сан Франциско с обедния полет, а после за трийсетина минути да прескочат на север с местната совалка.

Ендрю беше уведомен, че идват хора да го видят. Стори му се странно, че някой прави посещение на робот. Но не изпитваше желание да разбере какво става. В онези дни Ендрю рядко се опитваше да си задава въпроси за постъпките на хората или да анализира събитията последователно. Чак след години, когато вече значително по-добре осъзнаваше положението си, обмисли отново някогашната случка и успя да я разбере правилно.

Бляскава роботизирана лимузина докара главния мениджър и главния робопсихолог на „Ю Ес Роботс“ в имението на Мартин. Между двамата имаше любопитно несъответствие: Елиът Смит — висок, строен, атлетичен мъж с дълги крайници и бухнала гъста бяла коса, имаше вид на човек, който се чувства по-добре на тенис корта или на мач по поло, отколкото в офис на корпорация, а Мъруин Мански — нисък и набит, въобще без коса, изглежда би станал от бюрото си само по принуда.

— Това е Ендрю — представи го Сър. — Дърводелската му работилница е горе, но и в тази стая можете да видите някои от изделията му. Онази библиотека, лампионите и масата, върху която стоят…

— Забележително — огледа се Елиът Смит. — Мистър Мартин, без да преувеличавам, ще потвърдя, че са шедьоври, всеки един от тях.

Мъруин Мански хвърли само бегъл поглед на мебелите. Ендрю привличаше много по-силно вниманието му.

— Кодова проверка, Ендрю — каза Мански безцеремонно. — Алеф девет.

Ендрю реагира незабавно. Така и трябваше да бъде — според Втория закон кодовите проверки имаха предимство и налагаха непоколебимо подчинение. Червените фото очи на Ендрю светеха напрегнато, докато премина през цялата поредица параметри на Алеф девет, а Мански слушаше и кимаше.

— Много добре, Ендрю. Кодова проверка Епсилон седем.

Ендрю каза на Мански Епсилон седем. Каза му Омикрон четиринайсет. Каза му Капа три — една от най-сложните проверки, защото обхващаше параметрите, включващи Трите закона.

— Добре се справи — отбеляза Мански. — Сега още една. Кодова проверка — цялата серия Омега.

Ендрю издекламира кодовете Омега, които управляваха способността да обработва и съпоставя новополучени данни. Това му отне доста време. През целия дълъг монолог Сър гледаше озадачено. А Елиът Смит като че не слушаше.

Мански констатира:

— Той е в състояние на идеална работоспособност. Всеки параметър е точно както трябва да бъде.

— Вече обърнах внимание на мистър Смит — започна Сър, — въпросът не е в неспособността на Ендрю да работи, а в способността му да работи извън очакванията.

— Може би само извън вашите очаквания — забеляза Мански.

Сър се извъртя към него, сякаш го ужилиха.

— А това какво означава, ако смея да попитам?

Мански се намръщи чак до плешивото си теме. Дълбоко врязаните бръчки по челото му бяха така очертани, като че Ендрю ги е изрязал. Имаше хлътнали скули и дълбоки уморени очи. Бледата кожа му придаваше нездрав вид. Ендрю предполагаше, че Мански съвсем не е толкова възрастен, колкото изглежда. Той започна:

— Роботиката не е точна наука, мистър Мартин. Не мога да ви обясня подробно или по-точно мога, но ще похабя много време и не съм сигурен колко полезно ще ви бъде обяснението. Но искам да кажа, че математическото управление в процеса на проектиране на позитронните схеми е прекалено сложно и позволява само приблизителни решения. Така че роботи от равнището на Ендрю често проявяват способности извън обсега на основните, заложени в проекта… Обаче искам да ви уверя, че макар Ендрю явно да е майстор-дърводелец, няма никаква причина да се страхувате от непредсказуемо поведение, заплашващо вашето семейство. Каквото и да се променя във функциите на робота, Трите закона са безусловно необратими и неизменни. Те са присъщи на позитронния мозък. Ендрю ще спре да функционира много преди да извърши някакво нарушение на Законите.

— Той е нещо повече от майстор-дърводелец, доктор Мански. Тук не говорим само за хубави маси и столове.

— Да. Да, разбира се. Както разбрах, прави накити и други измишльотини.

Сър се усмихна, но с явна студенина. Отвори шкафа, където Малката Мис пазеше някои от съкровищата, изработени за нея от Ендрю. Взе нещо оттам.

— Вижте сам — кисело каза на Мански. — Ето ви едно накитче. Една от измишльотините.

Сър му подаде малко сияещо абаносово кълбо с изобразена сцена на игра. Дребните момчета и момичета едва се различаваха, но въпреки това имаха идеални пропорции и така хармонираха с влакнестия строеж, като че ли и самите нишки бяха гравирани. Фигурките излъчваха живот и като че всеки миг щяха да се раздвижат. Две момчета се канеха да решат спора си с юмруци. Две момичета разглеждаха огърлица, която трето момиче им показваше. Учителка се навеждаше да отговори на въпроса на съвсем мъничко момченце.

Робопсихологът се вгледа в малката гравюра и замълча необичайно дълго.

— Доктор Мански, може ли да погледна? — посегна Елиът Смит.

— Да, да. Заповядайте.

Ръката на Мански трепереше, докато подаваше миниатюрния предмет на шефа на „Ю Ес Роботс“.

Дойде ред и на Смит да гледа сериозно смълчан. Ендрю го наблюдаваше и преживя нова вълна на чувството, което наричаше задоволство. Очевидно двамата мъже бяха впечатлени от неговата дърворезба. Всъщност изглеждаха толкова впечатлени, че не успяваха да го изразят с думи.

Накрая Мански проговори:

— Той ли направи това?

Сър кимна.

— Никога не е виждал училищен двор. Един следобед дъщеря ми Аманда му описа тази сцена, защото той я помоли да му каже как изглежда. Разговаря с нея около пет минути, качи се горе и направи това.

— Забележително — почти подсвирна Смит. — Феноменално.

— Да, феноменално е — съгласи се Сър. — Сега разбирате защо бях длъжен да ви го покажа, нали? Такава работа далеч надхвърля заложеното във вашата серия NDR, така ли е? Налага се да използвам изтъркан израз, господа, но тук си имаме нещо като гениален робот, не бихте ли се съгласили с мен? Като че ли почти достига границата с човека?

— В NDR–113 няма нищо човешко — реагира Мански раздразнено, но твърдо. — Моля ви да не смесвате проблемите, мистър Мартин. Пред нас стои една машина и никога не бива да го забравяте. Да, машина с определено равнище на интелект, която явно притежава подобие на творчески заложби. И все пак машина. Прекарал съм целия си живот в общуване с личности на роботи — да, те наистина са личности, макар и по свой начин — и ако някой се подмами да обърка роботите с хората, би трябвало да съм аз, мистър Мартин. Но не вярвам в това и не препоръчвам и на вас да вярвате.

— Не го мисля сериозно. Но тогава как ще обясните художествения му талант?

— Щастлива случайност — отговори Мански. — Нещо в схемите. Отклонение. През последните две-три години се опитваме да създадем генерализирани схеми, тоест роботи, които не са ограничени само в работата, за която са създадени, а са способни да разширяват своите възможности чрез процес, сравним с разсъжденията по индукция. И не е толкова учудващо подобно събитие — симулация на творчество, да се появи в някой. Преди малко вече ви казах, че роботиката не е точна наука. Понякога се случват и необикновени неща.

— А можете ли да го постигнете отново? Можете ли да създадете робот, който да повтори способностите на Ендрю? Или дори цяла серия?

— Вероятно не. Мистър Мартин, говорим с вас за стохастично събитие. Следите ли мисълта ми? Нямаме точно и количествено измеримо знание как сме заложили тези способности в Ендрю, така че не бихме могли да възпроизведем която и да е отклоняваща се схема, позволила му да изработва такива предмети. Искам да кажа, — натърти Мански, — че Ендрю почти сигурно е случайно отклонение и най-вероятно ще си остане единствен.

— Добре! Нямам нищо против Ендрю да остане единствен по рода си.

Смит, загледан от известно време през прозореца към обвития в мъгла океан, се обърна внезапно:

— Мистър Мартин, бих искал да вземем Ендрю при нас за подробно изследване. Естествено, ще ви предоставим в замяна друг робот NDR и ще се погрижим да бъде програмиран за всички домашни задължения, възлагани вече на Ендрю, така че…

— Не — Сър изведнъж помръкна.

Смит деликатно повдигна едната си вежда.

— След като именно вие се обърнахте към нас, би трябвало да осъзнавате колко е важно да изследваме подробно Ендрю, за да разберем как…

— Доктор Мански току-що каза, че Ендрю е случайно отклонение, че нямате представа как е придобил способностите си да работи с дърво, че не можете да го възпроизведете, дори да се опитате. Затова не виждам какво ще постигнете, ако го вземете и ми дадете друг робот на негово място.

— Може би доктор Мански е прекален песимист. Щом проследим точният път на импулсите в схемите на Ендрю…

— Щом го направите — намеси се Сър, — току-виж не останало много от Ендрю. Прав ли съм?

— Схемите са крехки. Вярно е, анализът често води до някои повреди — съгласи се Смит.

— Моите дъщери са изключително привързани към Ендрю — подхвана Сър. — Особено по-малката, Аманда. Бих си позволил да кажа, че Ендрю е най-добрият приятел на Аманда, че тя обича Ендрю повече, отколкото някого или нещо друго на тази планета. А ми се струва, че Ендрю е също така привързан към нея. Привлякох вниманието ви към способностите на Ендрю, защото смятах, че ще ви бъде от полза да знаете какво сте произвели. И защото дори лаик като мен може да подозира, че уменията на Ендрю не са съзнателно заложени в него. Бях любопитен да установя дали е така, както се и оказа. Но ако си въобразявате, че има и нищожна възможност да ви позволя да разпердушините Ендрю на съставни части при условие, че всички добре знаем колко несигурно е да го съберете отново — откажете се. Просто забравете.

— Способен съм да оценя, че е възможно да се появи привързаност малко момиче и един домашен робот. Но да пречите на изследванията ни по този начин, мистър Мартин…

— В състояние съм да попреча много повече — напомни Сър. — Или забравихте кой в последните три години пробутваше закони в полза на употребата на роботи през моя Комитет? Предлагам да се качим горе, за да огледате още някои от произведенията на Ендрю. Струва ми се, че ще ви бъде интересно. След това вие и доктор Мански може би ще помислите за връщане в Сан Франциско за да посетите заводите по Западния бряг, за които споменахте. Ендрю остава тук. Ясно ли е?

В очите на Смит блесна пламъче на ярост. Но само трудно забележим проблясък, мимолетна промяна на изражението и дори великолепното зрение на Ендрю го забеляза с напрежение. После Смит сви рамене.

— Както искате, мистър Мартин. Нищо лошо няма да се случи на Ендрю. Имате думата ми.

— Чудесно.

— И наистина бих искал да видя другите му работи.

— За мен е удоволствие — кимна Сър. — Ако пожелаете, мога даже да ви дам някои неща. Вземете каквото ви хареса — искам да кажа, от мебелите, не от украшенията, изработени за жена ми и дъщерите ми. Ваше е. Говоря сериозно.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Смит.

Мански се обади:

— Мистър Мартин, мога ли да повторя нещо, което казах преди малко?

— Щом е необходимо, доктор Мански.

— Вие изразихте схващането, че творчеството на Ендрю почти го доближава до хората. Така е, даже аз съм готов да го призная. Но да се доближиш до хората и да бъдеш човек не е едно и също. Искам да ви напомня, че Ендрю е машина.

— Имам предвид този факт.

— Очевидно Ендрю ще остане при вас и след време ще ви бъде по-трудно да помните споменатия факт. Моля ви, опитайте все пак. Говорите за робота като за „приятел“ на вашата дъщеря. Говорите за нейната „обич“ към него. Това е опасен подход, опасен за нея. Приятелите са си приятели, а машините са си машини и не бива да се бъркат. Човек може да обича друг човек, но не е присъщо да се обичат домашните уреди, колкото и полезни, привлекателни или симпатични да са те. Мистър Мартин, Ендрю е всичко на всичко един ходещ компютър, снабден с изкуствен интелект, сложен в тяло с човекоподобни очертания. Затова и създава повърхностното впечатление, че е нещо напълно различно от компютрите, които управляват движението по пътищата, организират комуникационните ни системи и вършат други досадни работи. Личността, която се привижда на вашата дъщеря в Ендрю и която казвате, че е причина за нейната „обич“ към него, е само симулирана личност, проектирано явление, изцяло изкуствено. Умолявам ви, мистър Мартин — никога не забравяйте, че компютър с ръце, крака и позитронен мозък все пак си е компютър, колкото и да е съвършен. Машина. Джаджа, мистър Мартин. Домакински уред.

— Ще си припомням това — декларира Сър сухо и хладно. — Знаете ли, доктор Мански, винаги съм се стремял да мисля ясно и подредено. Никога не бъркам крак с ръка, длан със стъпало или крава с кон и ще направя усилия да не объркам един робот с човешко същество, каквато и да е съблазънта за това. Много ви благодаря за съветите. А сега, ако искате да огледате набързо работилницата на Ендрю…

 

 

Мис вече започна да прекрачва прага, който наистина дели момичето от жената. Радваше се на наситен с общувания живот и често излизаше с нови приятели на екскурзии в планините, в южните пустини, в северната пустош. Присъствието й в дома на Мартин ставаше все по-рядко.

Затова Малката Мис (вече не толкова малка) сега запълваше изцяло кръгозора на Ендрю. Превръщаше се в буйничко, неуморно момиче: обичаше да тича дълго по брега, а Ендрю без усилия я следваше; промъкваше се из гористите местности около къщата и разчиташе на Ендрю да я свали на земята, ако прекалеше с катеренето по някое дърво, за да надникне в птиче гнездо, или се озовеше като в капан на някой тесен скален корниз, където се качваше, за да наблюдава по-добре морето.

Както винаги, Ендрю неизменно бдеше и пазеше Малката Мис, докато тя скиташе. Да, позволяваше й да поема палави момчешки рискове, защото това я правеше щастлива, но не и без той да изчисли истинския риск дали ще й се случи нещо сериозно и винаги беше готов да се намеси, ако стане необходимо.

Разбира се, Първият закон подтикваше Ендрю в неуморното му старание да пази Малката Мис от премеждия. Но, както той понякога си казваше, доброволно и с радост би я защитавал от всякакви опасности, дори и да не съществуваше Първи закон.

Беше странна мисъл — че би могло и да няма Първи закон. Ендрю едва си представяше подобно положение. Първият закон (и Вторият, и Третият) представляваха толкова основна характеристика на невросхемите му, че му се завиваше свят, ако си представеше, че съществува без тях. И все пак той си го представи. Ендрю се озадачаваше — толкова странно бе да има способност да си мисли немислимото! Когато такива парадоксални идеи се мяркаха в ума му, се чувстваше почти човек.

Но какво означаваше почти човек? Още един парадокс, при това още по-замайващ. Или си човек, или не си. Как може да съществува нещо междинно?

Ти си робот, сурово си напомняше Ендрю.

Ти си продукт на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“.

Но след миг Ендрю поглеждаше Малката Мис и чувство на силна радост и топлина минаваше през позитронния му мозък, чувство, което той започна да нарича „обич“ и пак трябваше да си напомня, отново и отново, че не е нищо повече от хитроумно изобретена структура от метал и пластмаса с изкуствен мозък от платина и иридий в череп от хромирана стомана и че няма право на емоции, или на парадоксални мисли, или на каквито и да е сложни и загадъчни човешки преживявания. Даже дърворезбата му (за нея си позволяваше да миели като за „изкуство“) бе обикновена функция на способностите, програмирани от неговите създатели.

Малката Мис никога не забрави, че най-първото произведение на Ендрю е направено за нея. Тя рядко се появяваше без изрязания от изхвърленото на брега парче дърво медальон, сега окачен на сребърна верижка и често го докосваше нежно.

И точно тя първа изрази несъгласие с навика на Сър да дарява с Ендрювите творби всеки, дошъл в къщата. Той гордо показваше на гостите последните му произведения и после, след очакваното възхищение и дори завист, щедро възкликваше:

— Наистина ли толкова ви харесва? Вземете го! За Бога, вземете го! За мен е удоволствие! Имаме още толкова много!

Един ден Сър подари на Говорителя на Законодателното събрание особено сложно изработена абстрактна фигура — блестящ сфероид от тънки преплетени ивици червено дърво, инкрустиран с манзанита и мадрон. Говорителят — гръмогласен човек с червендалесто лице — винаги бе изглеждал на Малката Мис твърде тъп и вулгарен. Тя силно се усъмни, че е в състояние да оцени красотата в работата на Ендрю. Ясно беше, че похвали творбата само от куртоазия и щом се върне вкъщи, щеше да я захвърли небрежно в някой шкаф.

Щом Говорителят си тръгна, Малката Мис реагира:

— Хайде, татко, стига. Не биваше да му я даваш. Знаеш го добре!

— Но тя му хареса, Манди. Каза, че според него била прекрасна.

— Тя е прекрасна. Също като брега под къщата ни. Ако беше казал, че брегът е прекрасен, щеше ли да му прехвърлиш собствеността?

— Манди, Манди…

— Е, какво? Щеше ли?

— Сравнението е неточно — възпротиви се Сър. — Очевидно не раздаваш части от недвижимата си собственост, само защото ти е хрумнало. Но малка дърворезба, поднесена като скромен символ на симпатия към дългогодишен приятел, още повече по една случайност е и твърде влиятелен политически лидер…

— Нима намекваш, че това е подкуп!

За миг в очите на Сър светна истински гняв. Но изчезна също тъй бързо, както се появи и се върна искрицата, с която винаги гледаше по-малката си дъщеря.

— Манди, не го мислиш сериозно, нали? Разбираш, че моят подарък за Говорителя е обикновена проява на гостоприемство?

— Ами… да. Съжалявам, татко. Казах нещо несправедливо и гадно.

Сър се усмихна.

— Така си беше. Да не би да си искала фигурката за себе си? Стаята ти вече е препълнена с неща, направени от Ендрю. Дори не успяваме да ги раздаваме, толкова бързо ги прави.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Че ги подаряваш.

Усмивката на Сър стана по-широка.

— А ти какво предпочиташ? Да ги продавам ли?

— Всъщност, да. Именно това бих предпочела.

Сър я изгледа изумен:

— Манди, алчността не ти подхожда.

— Какво общо има алчността тук?

— Не се съмнявам, че разбираш — вече имаме повече от достатъчно пари. Да не говорим колко недостойно е да слагам етикетче с цена върху предмет, който би могъл да се хареса на гост в дома ми. Абсурдно е да се заема с такова дребно печалбарство.

— Не казвам, че ние трябва да печелим пари от дърворезбите на Ендрю. Но какво да кажем за него?

— Какво?

— Той върши работата. И той трябва да получи парите.

Сър примига.

— Манди, Ендрю е робот.

— Знам, татко.

— Миличка, роботите не са хора. Припомни си, те са машини. Като телефоните, като компютрите. Представи си, каква полза може да има една машина от пари? Роботите не пазаруват. Роботите не прекарват отпуската си на Хаваите. Роботите не…

— Сериозно ти говоря, татко. Въпросът е важен. Ендрю работи часове наред, докато направи тези неща.

— Е, и?

— Робот или не, той има право да получава облагите от плодовете на своя труд. Като подаряваш на своите приятели и политически съюзници изработените от него предмети, ти го експлоатираш. Татко, замислял ли си се някога за това? Той може и да е машина, но не е роб. Освен това е художник. Има право на възнаграждение за създаденото от него. Може би не когато ги прави за нас, но когато ги даваш на други… — Малката Мис помълча. — Татко, спомни си Френската революция… Не, не ме разбирай буквално. Но основното противоречие е било експлоатацията на трудещите се от аристокрацията. Роботите са нашата нова работническа класа и ако започнем да се държим с тях, както херцозите и херцогините със своите селяни…

Сър поклати глава.

— Последното, което може да ни притеснява, Манди, е бунт на нашите роботи. Трите закона…

— Трите закона, Трите закона, все Трите закона! Мразя Трите закона! Не бива да лишаваш Ендрю от полагаемото му се срещу неговия труд. Не можеш! Не е честно, татко!

Яростта в гласа на Малката Мис прекъсна разсъжденията на Сър за Трите закона, преди да бе подредил думите си. Вместо това, след секунда той попита:

— Манди, този въпрос те вълнува силно, нали?

— Да, вярно е.

— Много добре, остави ме да помисля. Може би ще намерим нещо за Ендрю съгласно твоите предложения.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — примири се Сър и Малката мис разбра, ме всичко ще бъде наред, защото обещанията на баща й към нея бяха ненарушими договори. Така беше и така щеше да бъде.

Мина време. В къщата идваха посетители и всички подхващаха обичайните хвалебствия за творбите на Ендрю. Но Малката Мис следеше внимателно и с удоволствие установи, че баща й спря да ги раздава, колкото и шумни да бяха възторзите.

От друга страна, някои гости направо питаха:

— Как мислите, дали бих могъл да купя от вас този предмет?

А Сър свиваше рамене неловко и отговаряше, че не е сигурен дали е подходящо да се заема с продажба на дърворезби.

Малката Мис недоумяваше защо баща й отлага решението си. Отлагането не му беше присъщо. Никой нямаше да го обвини, че иска да трупа пари, като пробутва на гостите си резултатите от труда на Ендрю. Повече от очевидно Джералд Мартин нямаше нужда от допълнителни доходи, но щом хората охотно му правят предложения, защо не ги приема?

Все пак остави нещата както си бяха. Достатъчно добре познаваше баща си, за да разбере, че той мисли по нейния въпрос и като му дойде времето, ще го реши.

Пристигна още един гост — Джон Файнголд, адвокатът на Сър. Офисите на неговата фирма бяха в Сан Франциско, където все още много хора предпочитаха да живеят, въпреки общата тенденция през този век към децентрализация на градовете. След съвсем кратко пътуване от Сан Франциско се стигаше до дивия бряг, където живееха Мартинови, но посещенията на Файнголд бяха почти събитие. И затова малката Мис съобрази, че поводът трябва да е специален.

Файнголд беше добродушен белокос мъж с цветущо розова кожа, кръгло коремче и топла, дружелюбна усмивка. Предпочиташе старомодния стил в облеклото, а краищата на контактните му лещи бяха оцветени в яркозелено — нещо толкова рядко срещано напоследък, че Малката Мис едва се удържаше да не прихне, щом го видеше. Налагаше се Сър да я стрелка със суров поглед, ако усетеше напиращия смях в присъствие на адвоката.

Файнголд и Сър се настаниха пред камината в големия централен салон и Сър му показа малък инкрустиран плакет, изработен от Ендрю преди няколко дни.

Адвокатът кимна. Обръщаше предмета в ръцете си, потърка одобрително полираната повърхност и го въртеше под различни ъгли спрямо светлината.

— Прекрасно — оцени го той накрая. — Извънредно фина изработка. Твоят робот ли го направи?

— Да. Как позна?

— Чувал съм да говорят. Джералд, за никого не е тайна, че си имаш робот-майстор в дърводелството.

Сър погледна Ендрю, застинал в тъмния ъгъл.

— Чу ли, Ендрю? Известен си в цяла Калифорния… Но в едно грешиш, Джон. Ендрю не е просто майстор-занаятчия. Без преувеличение той е изявен художник.

— Истина е — съгласи се Файнголд. — Това е подходящата дума. Чудесна творба.

— Искаш ли да я притежаваш? — попита Сър.

Очите на Файнголд се разшириха учудено.

— Предлагаш ли ми я, Джералд?

— Може би. Зависи колко си готов да платиш.

Файнголд изпръхтя, сякаш Сър го мушна с пръст в ребрата. Отпусна се рязко назад и започна да се намества внимателно, така че не отговори веднага. После се обади с напълно променен глас:

— Не знаех, че напоследък имаш финансови злополуки, Джералд.

— Нямам.

— Но тогава… извини ме, ако ти се струвам пообъркан… защо искаш да…

Гласът му замря.

— Да ти продам това малко украшение? — довърши Сър вместо него.

— Да. Да го продадеш. Знам, че си раздал много от произведенията на Ендрю. Хората разправят, че просто е невъзможно да дойдат тук и да не им предложиш нещо. Виждал съм някои от подаръците. Никога не е ставало дума пари да минават от ръце в ръце, прав ли съм? А сега — като оставим настрана факта, че не съм колекционер на дърворезба, колкото и да е хубава — ти ме смайваш, като ме питаш искам ли да я купя! Защо? Твърде силно се съмнявам, че имаш някаква особена причина да искаш от мен пари за нещо, което другите са получили безплатно, още повече, че ти едва ли имаш нужда от тях. Току-що го потвърди. Както и да е, колко ще получиш за подобен предмет? Петстотин долара? Хиляда? Ако е вярна представата ми за твоето богатство, Джералд, какво означават за тебе петстотин долара, или дори хиляда?

— Не за мен. За Ендрю.

— Какво?

— Джон, предположението ти попадна точно в целта. Смятам, че за това ще измъкна хиляда. Предлагали са ми доста повече за маси и кресла, направени от Ендрю. Не еднократни покупки, а мащабни оферти за производство. Ако бях приел някоя, досега да се е събрала тлъстичка банкова сметка, няколкостотин хиляди долара, по мои изчисления.

Файнголд опипа разсеяно яката си.

— За Бога, Джералд, не виждам никакъв смисъл. Богат човек да става още по-богат, като кара робота си да развива производство в къщи?

— Джон, казах ти вече, парите не са за мен. За Ендрю са. Имам намерение да започна продажба на неговите произведения и искам парите да постъпват в банка на името на Ендрю Мартин.

— Банкова сметка на робот?

— Точно така. Затова те помолих да дойдеш днес. Искам да знам законно ли е да открия банкова сметка на Ендрю, самият Ендрю да я контролира, нали разбираш, парите да са само негови и да прави с тях каквото пожелае.

Файнголд се озадачи:

— Законно? Робот да печели и да спестява пари? Не знам. Няма прецедент, поне доколкото ми е известно. Съмнявам се да има забранителен закон, но… роботите не са хора. Как могат да имат банкови сметки?

— И корпорациите не са хора, освен в най-абстрактен смисъл — нещо като юридическа фикция, както ти би се изразил. А корпорациите имат банкови сметки.

— Да, прав си. Но от векове законът признава корпорациите като юридически лица с право да притежават всякаква собственост. Джералд, и ти знаеш, че роботите нямат юридически права. И просто като процедурен въпрос, нека ти припомня, че корпорациите имат ръководители, които подписват документите при откриване на банкови сметки. Кой ще открие сметката на Ендрю? Ти ли? Ако е така, тя сметка на Ендрю ли ще бъде?

— Откривал съм банкови сметки на децата — отвърна Сър. — Независимо от това, парите са техни. Пък и Ендрю може да се подписва не по-зле от тебе.

— Е да, предполагам, че може — Файнголд се облегна така, че креслото изпука. — Нека да помисля, Джералд. Това е напълно извън установения ред. Дали има закон, специално забраняващ на роботите да притежават собственост, или е прието, че не могат, само защото идеята изобщо не съвпада с общоприетото и никой не си прави труда да помисли? Ще трябва да направя проучвания, преди да ти кажа мнението си. Твърде възможно е да няма такива закони, именно защото робот със собственост е толкова странна идея, че никой не е сметнал за необходимо да я разгледа. В края на краищата, никой не се е напънал да прокарва закони, които забраняват на дърветата да имат банкови сметки, нито на косачките за трева…

— Котките и кучетата могат да имат банкови сметки. Фондове под попечителство, завещани им от техните любящи господари. Никой съд не го оспорва.

— Да, още един добър довод. Но котките и кучетата поне са живи същества. Роботите са неодушевени.

— Не виждам в какво е разликата.

— Джералд, налага се да помниш, че в нашето общество съществуват определени предразсъдъци, бих могъл да ги назова почти страхове, спрямо роботите, които не се простират върху котките и кучетата. Нищо чудно някой наистина да е пробутал закон, лишаващ роботите от възможността да притежават собственост. Но това лесно ще го проверим… Нека засега приемем, че е законно. Как смяташ да постъпиш? Ще заведеш Ендрю в банката да си побъбри с мениджъра?

— Просто ще поискам да изпратят тук документите и Ендрю ще ги подпише. Не е нужно да се появява лично някъде. Но от тебе, Джон, искам да науча какво мога да направя, за да предпазя Ендрю… и себе си от отрицателна обществена реакция. Дори ако е законно да има банкова сметка, вероятно ще се намерят хора, на които идеята няма да им хареса.

— И как ще открият? — попита Файнголд.

— А как ще им попречим да открият? — отвърна Сър. — Ако някой купи нещо от него и напише чека на името на Ендрю Мартин, да речем…

— Хъм. Да. — Погледът на Файнголд за миг като че потъна навътре, после адвокатът предложи: — Е, например можем да основем корпорация, която ще управлява финансовите въпроси от негово име… корпорация с хубавичко безлично название, нещо като Фирма с ограничена отговорност „Художествена дърворезба — Западен бряг“. Ендрю може да бъде президент и единствен акционер, макар че ние можем да се назначим в съвета на директорите. Това ще сложи слой от юридическа изолация между него и враждебния свят. Според мен е достатъчно, Джералд. Когато Ендрю поиска да пазарува, ще изтегли сумата от средствата на корпорацията. Или ще си определи дивидент. А фактът, че е робот, не е необходимо да става обществено достояние. За документите на корпорацията са нужни само имената на акционерите, а не рождените им свидетелства. Разбира се, той ще започне да попълва формуляри за данъци върху дохода, но хората от данъчните служби няма да нахълтат тук, за да питат дали данъкоплатецът Ендрю Мартин е човек или не е. Интересува ги само данъкоплатецът Ендрю Мартин навреме да си плаща дължимото.

— Добре. Има ли нещо друго?

— Не мога да измисля без подготовка. Ако ми хрумне нещо по време на проучването за прецедент, ще ти съобщя. Но подозирам, че ще уредим работата. Едва ли някой ще те спре, стига, всичко да се уреди тихо и да се спази буквата на законите за корпорациите. Ако пък някой открие какво става и не му хареса, е, негова работа е да предприеме действия, за да те спре… в случай, че намерят юридическо основание да се намесят.

— Но ако някой намери нещо, Джон? Ще поемеш ли защитата, ако заведат дело срещу нас?

— Разбира се. Срещу подходящ хонорар.

— Как мислиш, какъв хонорар е подходящ?

Файнголд се усмихна.

— Нещо от този род — и посочи дървения плакет.

— Съвсем справедливо.

— Не че съм колекционер, нали разбираш. Но в това се чувства художествено послание.

— Така е — съгласи се Сър.

Файнголд се засмя и погледна към робота.

— Ендрю, ти ще станеш… не богат човек, но поне богат робот. Доволен ли си?

— Да, сър.

— И какво смяташ да правиш с парите, които ще спечелиш?

— Ще плащам за неща, за които иначе би трябвало да плати Сър. Така ще му спестя разходи, сър.