Майкъл Бърнард Бекуит
Духовно освобождение (32) (Разгърни пълния си потенциал!)

От филмовата лента към реалността

Готов съм да тичам, да скоча право в реалността.

Покана сладка имам, повеля за екстаз.

Вселената непрестанно ни подканва да излезем от филмовата лента на живота си и да приемем своята главна роля в първокачествен филм — ролята на истинския си Аз. Докато седим в своята вътрешна прожекционна и наблюдаваме променящите се кадри, може би се чудим каква наистина е ролята ни на тази огромна житейска сцена. Само духовната технология е достатъчно развита, за да коригира настоящите ни виждания и да изреже кадрите с илюзиите ни за реалността. Повечето хора не изживяват Реалността, а по-скоро своята представи за нея. Мисленето обаче не може да ни даде връзка с това, което е истинско — Реалността навлиза в съзнанието ни, когато се пробудим за своя автентичен Аз. Когато самата автентичност говори с думите ни, мисли с мислите ни, върви с краката ни, служи с ръцете ни и обича със сърцето ни, животът ни е станал част от Реалността.

Умът предоставя лентата, на която записваме филма на живота си. Ако сме честни със себе си, когато го гледаме, ще видим, че негова тема е реалността такава, каквато си мислим, че е — и в това отношение филмът заслужава най-много две звезди. „Играя тази роля от 35 години — си казваме тогава — Край на филма. Изчерпах кармичния си бюджет“. На практика сме готови сами да си поискаме автограф! Чувал съм професионални актьори да разказват за способността си до такава степен да се вживяват в ролята си, че да забравят, че играят и че героят е измислен. Четох за някакъв актьор, който играл Мойсей и така се слял с героя си, че дори след като филмът излязъл по кината, той продължавал да се разхожда с тояга и брада. Много актьори играят все сходни характери, защото агентите и феновете им не могат да ги видят в друга роля. Същото се случва в киното на живота — ние до такава степен се идентифицираме с ролите, които играем, че не можем да си представим да бъдем друго освен лицето, което сме създали и представяме на света.

Разбира се, обявяваме прослушвания и даваме роли, които други хора да играят в епоса на живота ни. Тези допълнителни актьори са ни нужни, за да проектираме върху тях качествата и действията, за които не желаем да поемем отговорност. „Те“ са лошите, чудовищата, злодеите, които ни превръщат в главния герой/главната героиня на своя филм. Когато на екрана на живота ни вървят отрицателни сцени, възкликваме:

„О, майка ми е виновна за това“, „Бившият ми съпруг ме накара да го направя“ или „Шефът ми просто не ме разбира“.

Това обаче е резултат от лошо фокусиране на обектива и когато го коригираме, виждаме фактите по-ясно и сме готови да поемем отговорност за обстоятелствата в живота си. Започваме да съзряваме духовно и спираме да обвиняваме — защото сме осъзнали, че няма друг виновен, освен невежеството.