Майкъл Бърнард Бекуит
Духовно освобождение (190) (Разгърни пълния си потенциал!)

Практики за придвижване в тъмната нощ

Един от начините да се справим с измамната игра на егото е да започнем собствен вътрешен диалог на духовно търсене:

„Ако тази тъмна нощ никога не си отиде, какво качество ще трябва да развия, за да живея в душевен мир? Какво от моя установен модел на съществуване — от личността на повърхността — ми се подсказва да изоставя, за да се издигна на следващото ниво на съзнание?“

Може би качеството, което трябва да проявим, е любов или прошка, състрадание, безкористност, търпение, смиреност, непривързване, упование, щедрост, упоритост или любяща доброта към себе си. В мига, в който престанем да се съпротивляваме на тъмната нощ, ние създаваме условие това качество да изплува от дълбините на съществото ни и да завладее съзнанието ни. Вниманието се пренасочва от стремежа да се отървем от неприятното чувство към ускоряването на трансформацията. Вместо да търсим облекчение, се фокусираме върху качеството, опитващо се да се прояви, и дори едновременно с това приемаме дискомфортното чувство — било то страх, съмнение или гняв, каквото и да е. Тези емоции не могат да ни унищожат, защото не са истинската ни природа и посрещайки ги с душевна увереност, ще доловим качеството, което сме призовани да родим и изразим.

Медитацията и молитвата обръщат прожектора на осъзнаването ни от ограничената представа, която имаме за себе си, към безграничния ни Аз — и изведнъж онова, което е било съкрушително болезнено, става по-поносимо. Долавяме красотата в изживяваното и чрез неповторимата връзка с Необятното получаваме осезаеми доказателства, че се случва нещо ценно и дълбоко. Това, което ни е давало усещане за празнина в душата, сега бива разбрано като средство за достигане на вътрешната пълнота. Ставаме мотивирани да навлезем дълбоко в себе си и да опознаем своите съкровени аспекти. Моментът, в който егото претърпява пълен срив, ни разкрива как досега сме манипулирали и контролирали обстоятелствата според желанията си и разбираме, че това вече не ни върши работа. Колко освобождаващо е осъзнаването, че никое външно условие не може трайно да закрие вътрешната сияйност на душата! Нищо не може да заличи истинската ни самоличност. Нито едно преходно изживяване не може да прикрие завинаги красотата на нашата същност.

Друга ценна практика, когато тъмната нощ сякаш ни е завладяла завинаги, е да се попитаме:

„Къде и как мога да дам от себе си? В какво мога да започна да изразявам и излъчвам?“

Трябва просто да претърсим съзнанието си и да позволим на напътствията да ни се явят. А дори да нямаме ясно усещане за посоката, можем да направим усилие да се издигнем над изживяваното в момента и да се раздаваме. Това поражда вътрешна експанзия и освобождаване на онези аспекти, които допреди това сме ограничавали и потискали. Крепостта на егото е разрушена и то губи властта си над човешките ни прегрешения. Неутрализирани са наказателните мисли като „Сгреших и сега си плащам; това ми е кармата“; или: „Кой е виновен за това?“ В съзнанието ни започва да се установява нов ред на умствен и емоционален отклик към изживяването на тъмната нощ.

Осъждащият ум, който окачествява изживяваното като липса, болка, ограничение, чувство на безизходица, провал, объркване или безплодие на духовната ни практика, може да бъде изоставен чрез безкористно служение. Моментът, в който насред тъмнината се запитаме Какво мога да направя за другите?, ни издига над малкото его, за да се слеем със свободата на по-голямата същност. В самия порив да дадем, без значение какво, се активира онова Велико нещо в нас, което остава недокоснато, незасегнато от драмата. Свидетели сме на силата на едно просторно и щедро Аз, виждаме естественото проявление на качества, които изразяват истинското достойнство и изящност на характера ни.

Когато спрем да се съпротивляваме на тъмната нощ, в привичния ни мисловен модел настъпва пробив. След тази промяна виждаме себе си по нов начин и продължаваме напред с трайното осъзнаване, че утрото винаги следва нощта.