Кир Буличов
Приключение в бъдещето (6)

Глава VI
Как се отглежда сграда

До паметника на Гогол Коля не стигна бързо. Още веднъж трябваше да отклони вниманието си към нещо друго.

Заобикаляйки гъстите храсталаци, той излезе чак в края на булеварда и видя как съвсем наблизо строят сгради.

Не се сети изведнъж какво става. На пътя, там, където свършваше тревата на булеварда, стоеше младеж с голяма черна брада и гледаше нагоре, през улицата, където се издигаше недостроена сграда.

Зданието беше изградено от същия шуплест материал, както Института на времето и училищната лаборатория. Също като тях имаше неправилна форма. Беше на два етажа, но понеже цялото бе заоблено като козунак от пясък, не се разбираше ще го издигат ли още, или ще спрат дотук. Входът беше полукръгъл, прозорците различни: малки и големи, овални и квадратни. Входът беше сводест и над него растеше пухкаво дърво.

Върху сградата, стърчейки до кръста над стената, стояха двама души и държаха пръти и извити пръчки. Младежът с черната брада ги гледаше отдолу и командуваше:

— По-надясно слагай!… Още по-надясно! И по-бързо, докато не се е втвърдило!

Хората горе набучваха в стената пръчки, някои прави, а други под ъгъл.

Скоро цялата стена горе беше набучена с пръти и пръчки.

— Готово! — викна мъжът с черната брада. — Започвайте. Само че от твоята страна ти, Вениамин, слагай по-малко стимулатор. Искам страната на Льова да стане по-силна.

Хората на стената се наведоха, извадиха нещо като пожарогасител и разпръснаха на стената прах. След това в ръцете им се появиха маркучи и те започнаха да поливат. Строителите напомняха на Коля за Арката с неговия гевречен хибрид. Коля даже чакаше да види как от стената ще плъзнат зелени клонки, но нищо подобно не стана. Затова пък започна да расте самата стена.

Тя не се издигаше равномерно, а сякаш се източваше по дължината на пръчките.

— Вениамин, не жали хранителния разтвор! — суетеше се долу брадатият. — Линията излиза незавършена!

Стената постепенно запълваше промеждутъците между прътите, но там, където те бяха извити напред, и те се издуваха. Вениамин, с риск да падне, се наклони и бързо започна да набучва нов ред пръчици. И тогава Коля видя, че се получава кръгъл балкон. Вторият строител, Льова, започна бързо да извива пръчките зад гърба на Вениамин и строителното вещество послушно потече по тях, като образуваше отвор за врата.

— Е, харесва ли ти? — попита брадатият Коля.

— Харесва ми — отговори Коля, — макар че, простете, архитектурата не е много подходяща.

— Защо?

— Свикнал съм сградите да имат ъгли и прави стени — рече Коля. — Като при старинните сгради.

— Та това не е от добро — отвърна брадатият.

— Кое?

— Слушай, млади човече, ти, както виждам, обичаш историята, дори из града се разхождаш в исторически дрехи.

— Аз заради маскарада.

— Няма значение. За маскарада можеше да се облечеш като пригригъл. Или да си сложиш сафови банбари. За по-голяма яснота ще ти кажа: от какво по-рано строяха сградите?

— От тухли, дърво, бетон, блокове…

— Браво, момче! Я какъв е образован! Това не всеки възрастен го знае.

— Още от керамзитови плочи, от бетонни панели, от камъни, а в тропическите страни от тръстика, ескимосите от сняг, индианците и ненците от еленови кожи.

— Потресен съм от твоята начетеност. Дидро!

— Не съм Дидро. Казвам се Коля.

— Но Дидро също е бил енциклопедист. Значи така, всеки строителен материал е диктувал на хората формата на сградите. Кое е по-лесно да се построи от тухлите куб или кълбо?

— Разбира се, че куб.

— А от плочите, от блоковете?

— Пак куб. А от бетона може каквото си искаш.

— Разбира се. Но е много скъпо. Хората рядко са могли да си позволят строеж на необичайни форми от монолитен бетон. Но ето че когато се научихме да отглеждаме сгради…

— Как така?

— Е, ти ме разочароваш. За старинните материали знаеш всичко, а за нашите си забравил.

— Забравих — каза Коля и разпери ръце. — Нали съм историк.

— Историкът трябва преди всичко да познава много добре днешния ден — каза брадатият нравоучително. — Историята е затова — да обяснява защо днес живеем така, а не иначе.

— А вие на колко сте години? — попита Коля.

— Аз ли? Скоро ще навърша деветнадесет. Какво значение има моята възраст?

— Това, че разликата между мене и вас е незначителна — отговори Коля. — Само седем години.

— Но е принципиална — отговори брадатият.

— Ей, Валечка! — викна отгоре Вениамин. — Стената се втвърди! Не се отвличай, че до довечера няма да построим сградата.

— Да, те са прави — каза брадатият. — Този строеж ми е дипломната работа. Утре ще трябва да защищавам проекта, а още не съм го измислил.

— Вие още учите, но ви разрешават да строите в центъра на града?

— А защо не? Това е мое призвание. После, аз не строя сам. Аз проектирам външния вид, тоест аз съм архитект. Ваня е конструктор — той прави всички подпори, стълбища и тъй нататък. А Льова е водопроводчик. Знаеш ли какво е санитарна техника?

— Санитарните възли и баните — каза Коля.

— Правилно. Но ти забрави тръбите за смет, анихилаторите, инсталациите за продукти, пощенските тръби, телевизионната мрежа и така нататък. Така че да се построи сграда в наше време не е проста работа. Само наивните хора смятат, че един ден е твърде много за четириетажна сграда. Понякога дори с двуетажна така се изморяваш, че две седмици не ти се поглежда коралът.

— Кое?

— Коралът. Това, разбира се, не е съвсем точното наименование, но така е тръгнало. Чел ли си за кораловите рифове?

— Чел съм.

— А виждал ли си ги?

— Не, все не ми стига времето.

— Бива си те, да не ти стига времето да отлетиш до Тихия океан! И това ми било романтик! Аз на твоята възраст всяка неделя летях до кораловите острови.

— Всеки си има интереси — възрази Коля.

— Извинявай, прав си. Та, кораловите рифове, колкото и да са огромни, са изградени от много дребни коралови полипи. Всеки полип си строи варовито скривалище и живее в него. Когато умре, върху неговото скривалище друг си издига къщичка и така нататък. Тоест кораловите рифове се състоят от милиарди коралови къщи и коралови скелети. Само че коралите строят споите рифове милиони години, а хората изнамериха бактерия, която се труди на принципа на корала, но расте и се размножава много бързо. Ако се разпръснат спорите от кораловите бактерии и се полеят с хранителен разтвор, ще порасне стена, кълбо, къща, всичко, каквото поискаш. И къщата от корали расте нататък, накъдето я насочиш с арматурата. Постепенно тя става все по-твърда. Нали е излята изцяло — нито земетресение, нито пожар, нито студ са страшни за нея. А най-важното — можеш да я построиш в каквато си искаш форма. Откакто коралът навлезе в строителството, всичко се измени. Сега архитектът е истински художник. Ние строим така, както художниците рисуват картини. Ако не ти хареса сградата — поливаш я с разтворител, а след това измиташ праха. Ама признай си, че и без мене знаеш всичко!

— Знам, но не всичко — призна си Коля. — Мога ли да поработя там горе?

— Вървя, защо пък не. Веня, пращам ти помощник!

Коля влезе в недовършената сграда. Вътре почти всичко беше готово. Само различни отвори в стените подсказваха, че после и те ще бъдат използувани, за да живеят хората удобно.

Коля се качи по стълбището на втория етаж, а след това по движещи се пластмасови скели — на самия връх. Веня му даде снопче пръти и брадатият Валечка ги изкомандува отдолу едновременно и тримата:

— Веня, извивай прътите към себе си! Льова, по-бързо, ти изоставаш! Коля, забрави ли, че строим — града, а не цветна леха!

Когато издигнаха третия етаж, Коля върна прътите, които му бяха останали, на Веня, взе си довиждане и студентите казаха, че много им е помогнал. Искаше му се да си вземе малко коралов прах, но нямаше буркан за хранителния разтвор, а без него стимулаторът все едно е обикновен пясък.

— Стани строител след завършване на училище — посъветва го Валечка. — Невероятен простор за фантазията и абсолютна творческа свобода.

— Благодаря — отговори Коля, — ще помисля.