Кир Буличов
Приключение в бъдещето (4)

Глава IV
Синята кобила и другите лингвисти

Връстникът на Коля, когото бихме нарекли Пашка, ако не беше толкова стар, се задълбочи в четенето на вестника и забрави всичко. Затова Коля лекичко се надигна от пейката и тръгна по-нататък. Хрумна му да отиде на космодрума и ако успее, да отскочи до Луната. За там пътуват кораби с туристи, значи не е далече. Естествено, Коля разбираше, че ако живее толкова, колкото дядо Павел или малко по-малко, неведнъж още ще лети до Луната или Марс. Но това ще бъде някога. А на човек му се иска всичко да получи веднага. Коля не попита дядото как да стигне до космодрума, защото всеки московчанин след, сто години трябва да знае това.

Огледа се и видя позната сграда. Тя беше разположена на високия склон на хълма, колоните й се белееха зад дърветата. Преди сто години сградата беше на Гоголевския булевард, в нея се намираше Съюзът на художниците и даже имаше паметна плоча, че тук е живял Тургенев.

— Здравей, стари приятелю — каза Коля. — Приятно ми е да срещна позната сграда.

— Здравейте — отговори някой до него. — Нима сме се срещали по-рано?

Коля се огледа, но не видя никого.

— Аз и сега още не съм ви срещнал — каза Коля. — Къде сте?

— Ако направите още една крачка, непременно ще ме настъпите. И това ще бъде тъжно.

Коля погледна в краката си и видя светлозелено котенце с едно лилаво око в средата на челото.

— Не — рече Коля, като разглеждаше странното, животно. — Ние с вас още не сме се срещали. При нас няма такива.

— Тогава разрешете да се представя: аз съм известният космически археолог, специалист по отмрелите езици, професор Рррр.

— Коля.

— Много ми е приятно. Защо сте останали в града в този неделен ден? Всички мои приятели заминаха кой накъдето види.

— Ние се готвим за маскарада из живота на двадесетия век — отговори Коля. — А вие от друга планета ли сте?

— Разбира се. Аз пристигнах за семинара по структурална лингвистика. Не се ли интересувате от нея? Това е много увлекателно. В нашия семинар имаме двама седмокласници и един третокласник. Без да се броят професорите и академиците.

— Не — призна си Коля. — Не се интересувам от лингвистика, а от футбол.

— И аз също — каза Рррр. — И даже отивам на мач. Какво съвпадение?

— А кои играят? — попита Коля.

— Ама вие не знаете ли? — от учудване Рррр разпери зелените си пухкави ръчички. — Та това е мачът на века! Националният отбор на Марс с националния на външните бази. За купата на Системата.

— А кога започва?

— След половин час. Ще успеем. Имате ли билет?

— Нямам — отговори Коля и се разстрои. На мача също си заслужава да отиде. Макар че на космодрума е по-необходимо.

— Чакайте малко, мой млади приятелю — каза археологът Рррр. — Сега ще дойде доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос. Може би той ще има един билет повече.

— Добре — съгласи се Коля. — Да почакаме доцента. Кажете ми, моля, как да стигна до космодрума?

— Не може да не знаете! — възкликна Рррр. — Вие се шегувате!

— Съвсем не — каза Коля. — Забравих.

— Ще се качите в автобус №3 — каза Рррр. — Ще слезете на булевард „Мир“. А оттам ще флипнете до космодрума.

— Благодаря. Къде спира тройката?

Рррр се разсмя с тънко гласче и не можеше да се спре. Явно думите на Коля му се сториха много смешни. Той като че ли имаше намерение безкрайно да се смее, но в този миг до него се разнесе строг бас:

— Какво смешно има? Юношата репетира маскарадната си роля.

— Ах — каза археологът Рррр. — Моля, да ви представя: моят приятел доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос. А това е новият ми приятел Коля.

— Много ми е приятно — каза трикракият двуметров аквариум. Вътре в аквариума имаше малък син кон. Пред муцуната му във водата висеше микрофон, а извън аквариума се показваше неголяма фуния. — Не ме гледайте с такива очи, млади момко. Ме съм виновен, че на земята атмосферата е калпава и ми се налага да ходя в скафандър.

— Не се учудвам — рече Коля. — Нали и вие сте от друга планета?

— От друга галактика — отговори басово синият кон.

— Слушай, доценте — каза Рррр, — нямаш ли случайно един билет повече за нашия приятел Коля?

— Имах четири билета, защото не се побирам на едно място. Но един дадох на колегата доктор Команян от планетата Кроманян. Ето че и той идва.

Коля е известен страх погледна нататък, защото вече очакваше кого ли не. Но доктор Команян от Кроманян се оказа обикновена градинска лейка с крака и ръце.

— Какво да правим с Коля? — безпокоеше се археологът Рррр.

— Той може да ме възседне — предложи доцент Спуси-и-и така нататък и да си пусне краката в аквариума-скафандър.

— Не — възрази Команян от Кроманян, който приличаше на градинска лейка. Зрителите зад нас ще бъдат недоволни. И без това ще ти се сърдят, че им пречиш да виждат зрелището.

— Нека гледат през мене. Аз съм отчасти прозрачен — каза синият кон.

— Не се разстройвате — успокои учените лингвисти Коля. — Аз имам друга работа. Ще отида на космодрума.

— Не — възрази археологът Рррр, — няма да допусна това. Ще ти дам своя билет. Моята приятелка Алиса би направила същото.

— Няма да стане — каза Команян от Кроманян. — Ти забрави, че имаш само четвъртинка билет. Ти ще седиш на коленете ми.

И за да не се усъмни някой, че има колена, доктор Команян от Кроманян перна кокалестия си пръст по острото кокалесто коляно.

„Бедният Рррр — помисли си Коля. — Тези колена ще го промушат.“

— Довиждане — каза той, — че ще закъснеете. Като се срещнем, ще ми разкажете всичко.

Космическите гости забързаха нататък и докато се скриха от погледа му, Коля гледаше след тях. Отдясно вървеше аквариумът със синия кон, отляво — градинската лейка, а по средата — котето без опашка. Те бяха забравили вече за Коля и шумно обсъждаха проблема за дешифрирането на осмия главен ред.

Задминаваха ги други запалянковци. Някои вървяха пеша, други летяха над самата земя в прозрачни балони, над главата му прелетя ято момчета с крила на гърба. Те ги размахваха като водни кончета. Всички бяха ярко облечени, даже лекомислено, а някои въпреки прохладния ден бяха само по плувки. Един другиму не се учудваха, дори и на космическите гости не се удивляваха, а на Коля гледаха с изумление и едно момиченце, което правеше десетметрови крачки, защото вместо обувки имаше пружини, подскочи до него и каза:

— Нашият маскарад е по-интересен. Ние се маскирахме като рицари.

— Чакай, дете — помоли Коля. — Кажи ми къде да намеря автобус №3?

— Върви наляво по булеварда — отговори момиченцето. — Той спира пред паметника на Гогол.