Добри Жотев
Лесньо (6) (Весели истории)

Как Лесньо си направи крила и последните му патила

Крила с перушина

Вятърът — немирник стар —

хлопа, по вратите,

крушата го пъди с клони

и шуми сърдито.

 

Вятърът — немирник стар —

свива крехки клони,

през огради покрай сгради

десет шапки гони.

Свири в пукнати гърнета,

по стъклата чука,

гъне белите пранета,

громоли в олука.

Вдига прах пред всяка къща,

дърпа в миг забрадки,

край реката преобръща

непохватни патки.

 

Вятърът — немирик стар —

всичко живо смая,

даже скочи ненадейно

в Лесньовата стая.

Блъсна бялото перденце,

прахуляк навлече,

и подвикна: „Хей, момченце,

ставай, съмна вече!“

 

Но подвикнал, спря да вика —

във леглото няма никой!

Вятърът навън изтича,

тука-татък занаднича

и на края го набара

свит на завет до хамбара.

Сви над него, викна „уха“

и в лицето му задуха.

Лесньо скочи и измънка:

„Гледай ти, защо съм вънка?!

Хъм… От тате бе ме страх,

та навън преспах!

Но нали се вричах вчера,

нещо там да изнамеря? —

Исках с ум и много сръчно

да извърша дело мъчно!

 

Да, крила реших да правя

и със тях да се прославя!“

 

Лесньо се зарадва, стана,

вря се дълго из тавана

и от ниския балкон,

скочи с някакъв картон.

С ножица ръждива почна

да изрязва бавно, точно.

Много хубавичко става!

Много майсторска направа!

Станаха крила голями,

Лесньо важно ги презрами:

„Хубаво стоят, ура!

А отде пера?“

 

Постоя смълчан юнака.

Но защо ли се разтака?

Дето казва се — на крачка,

на тавана мъти квачка —

тя е кротка и добричка,

ще я пипне той сегичка!

Лесньо хлътна на тавана,

легналата квачка хвана

и с безжалостни ръце

я проскуба до перце.

 

Хукна квачката добричка

цяла гола-голеничка.

Но се стресна посред двора —

ще я видят птици, хора!

Ох, беда, натам-насам —

стана бедната за срам!

 

А на завет под балкона

с бузи зачервени

Лесньо двата си картона

сложи на колени.

Още пооряза, стана,

мери ги отново,

попритисна с пръсти, с длани —

вече е готово.

И перата заналепва,

както той умее,

а сърцето му потрепва,

а душата пее:

 

„Ой, крила, крила могъщи,

ой, крила мечтани,

ще излитна с вас над къщи,

над гори, поляни.

Ще излитна нависоко,

чак под небесата,

ще погледна нашироко

вредом по земята.

И ще зърна най-подире

някъде козата,

дето толкоз време диря

сред горещината.

 

Нея в къщи щом докарам,

мама ще ме гали,

тате няма да се кара,

бате ще ме хвали.

Всички ще се радват: «Браво,

видите ли Лесньо,

рече и крила направи —

да, момче чудесно!

Залови се с нещо мъчно,

но не се отчая,

а труди се неотлъчно

и успя на края.

Ой, крила, крила могъщи,

ой, крила мечтани,

ще излитна с вас над къщи,

над гори, поляни.»“

 

Пее Лесньо, вежди кърши,

екне цяло село,

и след мъничко привърши

мъчното си дело.

Поизпъчи се, крилата

майсторски подхвана,

изравни ги с рамената

и вдървен застана.

Секна дъх, чело намръщи,

тънък врат проточи,

викна: „Ха, крила могъщи!“ —

махна и подскочи.

 

Но проклетият му вятър

залюля крилата,

грабна ги и заподмята

бързо по земята.

Блъсна ги за миг в олука,

в делвата с помия

и на края с тях усука

Лесньовата шия.

Черната им перушина,

пуста опустяла,

от крилата на главата

полепи се цяла.

Лесньо изруга обаче

и не забеляза,

че от рошаво юначе

на петел замяза.

 

То дотук добре, търпи се,

но се случи нещо,

от което на момчето

стана му горещо!

Старият петел го зърна

татък от стобора

и ядосан се изпъна:

„Чужд петел във двора!“

Врат разроши, посниши се —

бойна подготовка —

като бесен устреми се

и зашиба с човка.

 

Лесньо почна да се брани:

„Гледай го глупака!“

Но потънал в люти рани,

хукна, без да чака.

А̀ надоле, а̀ нагоре —

сети се на края —

през прозореца и право

в гостната им стая.

Там набързо се затвори,

седна на кревата

и спасил се от позора,

хвана си главата.

 

Все пак няма тъй безславно

той да се остави,

по-спокойничко и бавно

всичко ще направи.

Трябва да помисли само,

без да прави грешки,

и ще полети на рамо

с две крила човешки!

Крила без перушина

Лесньо стана от кревата,

в кухнята премина

и премахна от главата

сума перушина.

Поизми се, натъкми се,

хубаво се среса

и възбудено продума:

„Книгите ми де са?

Де е книгата, в която,

мисля, миналото лято

четох как като сокол

хвъркнал майсторът Манол!

 

Там ще видя аз как става

майсторската им направа!“

 

И зачете се юнака,

но изстина му мерака —

със крила от як метал

майсторът летял!

Що да прави, ум не стига?

Грабна бързо друга книга.

 

Там на цветната корица

той видя чудата птица

как лети покрай комина

със крила без перушина.

„Птица ли? — И Лесньо прихна,

смя се, смя се, после стихна. —

Заслужаваш двойка с бой,

туй е прилеп, драги мой!

Той лети като стрела

с две чадърчета-крила.

… Да, чадъри трябват само!

А чадър си има мама,

пък и баба! Е, тогаз

с тях ще литна аз!“

 

И решил да прави проба

той отвори гардероба,

вляво бутна, вдясно бръкна

и чадърите измъкна.

С тях изскочи пак на двора,

неспокойно ги разтвори,

но помисли миг и рече:

„Дръжките комай ще пречат!

Да, ще пречат при летежа —

трябва да ги режа!“

 

И без много да се бави,

той чадърите изправи,

със трион затърка мъжки

и отряза двете дръжки.

Само крайчета остави,

туй нарочно го направи,

иначе, сами кажете,

де ще се държи момчето?

 

Лесньо с грейнало лице

взе чадърите в ръце

и замаха с тях наслука.

Но отново несполука.

Спря, замислен ги погледна:

„Има нещо тук нередно —

май неравни са крилата

и това им е бедата.

Черният чадър на мама

е с повърхност по-голяма!

Просто нещо — ама на̀!

Не, това не е злина!

С черния чадър на мама

махна ли един път само,

в същата секунда трябва

два пъти със тоз на баба!

 

Хайде, хопа!“ — Но, уви,

никак не върви!

 

Лесньо наш глава приведе —

нека пак да попрегледа.

Всичко е наред, тогава

що така не ще да става?

Дълго си мори главата

свил юмруче под брадата.

 

… В миг като в екран огромен

затрептя забравен спомен!

 

Точно тъй, това бе лани,

тук видяха двама с Яни,

как във вечерния мрак

нещо хвъркаше в зигзаг.

Яни ахна: „Виж ти, пиле!“

Лесньо го поправи: „Прилеп!“

После дръпна го: „Мълчи!“

И опулиха очи.

Прилепа над тях премина,

завъртя се край комина,

подир малко го видяха,

шари над самата стряха.

 

Покрай нея се полута,

кацна, постоя минута

и увисна на стрехата

нанадоле със главата.

Дълго гледаха двамина.

Прилепа си отпочина

и току се пусна, я!

… Не, не падна — полетя!

 

„Ясно — сети се умника, —

прилеп от стреха излита —

аз ще литна от дъбът

дето е на Рачов рът.

Тоя дъб, откак се помни,

шири яките си клони

и какъвто е висок,

просто само е за скок.

 

Но какво ли се разтакам,

хайде, път ме чака!“

Подир час героя стигна,

клон добър намери,

сам на себе си намигна

и се закатери.

С малко мъка изкачи се,

дъх пое дълбоко,

но, погледна и смути се —

беше май високо!

И усети по снагата

ситна пот го бие,

с длан попипа си главата,

свят ли му се вие?

 

Във душата му се вмъкна

някаква тревога:

„То добре е, ако хвръкна,

но ако не мога!?

Туй е, види се, най-мъчно!

Хъм, ще стане каша!

Не, ще скачам аз обаче,

що пък да се плаша?

Срамота, добре, че няма

никого из къра“… —

И разтвори доста храбро

двата си чадъра.

И без страх от висинето

бързо полетя момчето.

Полетя… но към земята —

ето ти я пак белята!

 

Чу се „бух“, след него „прас“,

а след туй в несвяст.

Ах, козата!

Дълго Лесньо тъй остана

с кълка доста пораздрана.

Но след туй току усети,

някой ближе му вратлето.

Вдигна се с въздишка тежка —

как, да няма нещо грешка?

Не, козата, ах, козата,

хубавелката рогата,

дето щедро от сърце

дава бяло млечице.

 

Лесньо взе да й се жали,

жално-милно да я гали:

„Как намери ме сама?

Нека да вървим дома!“ —

И след малко рошав, мрачен

на гърба й се покачи,

а козата стегна кръст

и понесе го във тръс.

 

Щом дойдоха, още в двора

срещнаха ги скъпи хора —

бате Груди, мама, тати —

и замилваха козата.

Но това не трая много,

татко му го викна строго

и ръката му похвана:

„От какво е тая рана?“

Лесньо смънка: „Тате, аз…“ —

Но го сряза леден глас:

„Млък, не искам да те слушам!

Вече ми дойде до гуша.

Дето седнеш, дето станеш,

дето нещичко похванеш,

вечно някакви злини

правиш с твоите леснини!“

 

„Тате, аз наместо леко

исках мъчно.“ „Млък, ти рекох!

Тез чадъри на що мязат?

Дръжките защо им сряза?

Майка си съвсем отрови!

В къщи всичко си разровил!

 

Под кревати, по балкони

пълно с рязани картони!

До шишенцето с мастило

размазотил си лепило!

Дето в двора и да мина,

разпиляна перушина!

Гледай, квачката на стола

без перце по нея — гола!

Как ще топли тя яйцата

без перата си, горката?

Вместо нея ти ще мътиш,

та дано уври ума ти!

Тръгвай бързо, хич не стой,

че ще има бой!“

 

Лесньо тръгва, позастана,

ох, сега пък на тавана —

там е прашно, душно, мрак,

но ще иде, няма как.

Подир малко посред мрака

пред гнездото спря юнака,

повъртя се в тъмнината

и приклекна над яйцата.

Дълго тъй клеча момчето

сам-самичко във кьошето.

 

И сред мисли доста тежки

схвана истини човешки:

 

Всичко трябва с ум да става!

Ум не влагаш ли, тогава

стават по-големи грешки

и печални смешки!

Да, разбра на края Лесньо,

че в живота няма лесно,

всяко дело, щом е свестно,

трябва да се върши честно!

 

И разбрал това, той вече

сам пред себе си се врече —

да пасе с любов козата,

да се учи тъй да смята,

че и книга от отряда

да му връчат за награда!

Да излезе пръв за срока

в клас и в авиокръжока!

Вместо „Лесньо“ да му викат —

Спас Андреев ученика!

Тъй се врече… и комай…

Но да сложим край!