Добри Жотев
Лесньо (2) (Весели истории)

Как Лесньо отиде да живее в гората и какво му изпати главата

Умна леснина

Вятърът — немирник стар —

хлопа по вратите,

крушата го пъди с клони

и шуми сърдито.

 

Вятърът — немирник стар —

свива крехки клони,

през ограда, покрай сгради

десет шапки гони.

Свири в пукнати гърнета,

по стъклата чука,

гъне белите пранета,

громоли в олука.

Вдига прах пред всяка къща,

дърпа в миг забрадки,

край реката преобръща

непохватни патки.

 

Вятърът — немирник стар —

всичко живо смая,

даже скочи ненадейно

в Лесньовата стая.

Блъсна бялото перденце,

прахуляк навлече

и подвикна: „Хей, момченце,

ставай, съмна вече!“

 

Лесньо сънено изстена,

попрозя се гласно

и си спомни мигновено

нещо тъй прекрасно:

във ваканция е вече,

да, от вчера… значи,

няма да го мъчи Лечев

с трудните задачи.

Вместо туй на летен лагер

скоро ще заминат

той, Илийчо, Весо, Драго —

весела дружина.

Волен лагер в планината,

в него е чудесно!…

И изтегнат на кревата,

размечта се Лесньо.

 

„Баби, ставай, че козата

прегладняла е горката,

ставай, карай я на паша“ —

викна вънка баба Даша.

Лесньо трепна и се вслуша.

Вече му дойде до гуша!

Все козата, та козата,

ах, гадинката брадата,

дето никога не спира,

все се някъде завира,

дето рано от зори,

та до залез го мори.

 

Само в лагера е славно,

би заминал незабавно!

Да, но седмица остава!

С други думи, дотогава

из търнаци и лещаци

след козата ще се влачи!

Не, той нещо ще направи

от тегло да се избави!

 

Трябва му сега една

умна леснина!

 

Лесньо скочи от кревата:

„Ще отида във гората!

Да, в гората има птици,

много сладичка водица,

има сводести дъбрави,

меки, сенчести морави…

Има всичко… но, не знам

там какво ще ям!…

Но, какво се чудя-мая,

във гората всеки знае

има и гнезда безброй —

пий яйца и се не бой!“

 

„Баби, ставай, че козата

мечи — гладна е горката.

Ставай, карай я на паша!“ —

пак подвикна баба Даша.

„Гладна, дявол да я вземе,

но да тръгвам — няма време“

Поозърна се момчето,

вдигна лекичко пердето,

чу се от стъклата звън,

скок и — ей го вън!

Нещо съска

Колко време Лесньо бяга,

кой да ти пресмята,

но нали е юначага,

стигна до гората.

Поопря се за отмора

на дебела бука,

а във гъстото нагоре

кукувица кука.

Кукувица ясно кука:

„Куку, куку, куку“ —

пък на него му се стори:

„Тука, тука, тука.“

Значи, там, добре, да иде,

сигурно е близо.

И в гората стволовата

Лесньо занавлиза.

 

Повървя така наслуки,

мина доста много буки.

Но гласът все тъй си кука:

„Тука, тука, тука.“

Пак вървя и капна вече,

да, но все така далече

кукувицата си кука:

„Тука, тука, тука.“

 

А стомаха — кър, къл, кълк,

ясно — гладен като вълк!

 

За обяд дошло е време.

Лесньо се навъси,

трябва май да се заеме

яйчица да търси.

Бук столетен заоглежда,

втори, трети, пети —

клони сплитат се и свеждат,

но гнездо — къде ти!

 

Де ли сте, гнезда, кажете!

Не се крийте, не мълчете,

че момчето губи сили,

схващат му се всички жили,

че от глад и от умора,

че от взиране нагоре

нещо все му притъмнява,

все му прилошава!

 

Лесньо наш съвсем посърна!

… Но гнездо ли зърна?

Да, гнездо, и то голямо,

да е пълно само.

И без много да се бави,

плю си на ръцете здрави,

метна се на клон чепат —

край на тоя глад!

 

Подир мъничко юнака,

с капки по челото,

впери поглед във листака:

„Ей го на̀ гнездото!“

Допълзя съвсем наблизо;

вейките разблъска,

но от страх уста облиза —

вътре нещо съска!

Нещо шава, нещо съска

също като гъска!

Да е гъска, не е гъска,

но какво пък съска?

Да надникне Лесньо дръзна,

и така си и замръзна —

сякаш го прониза ток —

имаше в гнездото смок.

 

Свлече се и без да чака,

без да се обърне,

хукна през чепати драки,

през бодливи тръни.

Не разбра кога в дерето

скъса панталона.

Все си мисли: „Ето, ето,

смокът ме подгони!“

А клонаците го вплитат:

„Кой те гони, кой бе?“

А букаците му викат:

„Кой те гони, стой бе!“

 

Но наш Лесньо не застава,

бяга, бяга, бяга —

мина цялата дъбрава —

туй е то смелчага!

Премалял, на края седна,

„майчице“ — изохка

и зад себе си погледна —

ни следа от смока.

Като яре на ченгел

Дълго време в мисли черни

поседя юнака.

Да, но пак гнездо се мерна

горе сред клонака.

Към гнездото предпазливо

Лесньо се запъти.

Гледа — гълъбица сива

в него кротко мъти.

Вярно, вярно гълъбица,

чудна гиздосия,

ненагледна хубавица

с кадифена шия.

Пред дървото спря момчето,

с поглед го измери

и след малко под небето

чак се покатери.

 

Но какво край него става?

Полудя ли таз дъбрава?

 

Вятърът — немирник стар —

гръм да го удари,

неочаквано огъна

старите върхари.

Ай, какъв е луд, настръхнал,

вие, чупи клони,

гълъбици, гургулици

вдигна и подгони.

 

Лесньо много се уплаши

сам навръх на бука.

Ненадейно под крака му

клончето изпука.

И политна той изтръпнал.

Но преди да падне,

дрехата му силно дръпна

клон, напред издаден.

И додето се опомни,

и додето писне,

окачен добре на клона,

Лесньо наш увисна.

 

Със ръце, с крака замаха,

цял се заизвива,

мишците му отмаляха,

пот го заоблива.

Няма как да се избави,

то се е видяло!

И момчето спря да шава

и отпусна тяло.

 

Вижте го героя смел —

като яре на ченгел!

Вижте го, виси на клона

вече два-три часа,

слънцето дойде над склона,

вятърът миряса.

Там кълвач все нещо дири,

в дънерите чука,

залеза лъчи провира

в горската пролука.

 

А зад горската пролука,

някъде далече,

кукувица ясно кука

в хубавата вечер.

Кукувица ясно кука:

„Куку, куку, куку.“

Но на него пак се стори:

„Тука, тука, тука!“

Лесньо наш се поизвърна

и на птицата отвърна:

„Тук съм, тук съм, тук съм, да

ти ме вкара в таз беда.

Ти, хитрице гласовита,

ме помами да се скитам,

да вървя така наслука

и да висна тука!“

 

Неусетно падна мрака.

Лесньо запреглъща.

Де да можеше тъй някак

да си бъде в къщи.

Там дошли са си от блока

бате, мама, татко

и с лъжиците дълбоки

сърбат сладко, сладко.

Супата мирише чудно,

вдига топла па̀ра.

Мама кани бате Груди:

„Похапни извара!“

Сложила е баба Даша

пресничка салата,

хубаво сварена каша,

мляко от козата.

 

Превали среднощ чудесна.

Съмна се със птичи песни.

Пак помръкна небосклона! —

Лесньо все си е на клона.

Много часове момчето

тъй вися, вися, додето

там, в гнездото сред листата,

се излюпиха яйцата.

 

Грозни, голички гладници,

занадигаха главици.

Майката им, гълъбица,

бързо носи им трошици.

Ту излитне, ту довтаса,

ако може да сколаса.

Но трошиците не стигат —

мъничките врява вдигат.

Гълъбицата горката

отмаляха й крилата.

 

Лесньо каза си намусен:

„Как не иска да ми пусне

тая майка гълъбица

и на мен една трошица!“

И сред своите неволи

той така й се примоли:

„Гълъбице, гълъбице,

ненагледна хубавице,

чуй, бъди ми ти сестрица —

дай ми мъничка трошица!

Дай една трошица само —

ще ти викам «мамо».“

 

Но след таз молба голяма

никаква трошица няма!

 

А ако уста отвори

като пиленцата горе,

майчицата гълъбица

ще му пусне ли трошица?

Да, ще чирка — чир, чир, чир,

няма да й дава мир!

Точно тъй, уста отвори

хубаво се ококори —

но трошица с чир, чир, чир

не получи най-подир.

Колко време тъй изтече,

кой да ти пресмята вече.

 

Цял вдърви се като пън

и потъна в тежък сън.

Гората ще изям

Спи наш Лесньо и сънува —

уж в гората крачи…

Но така ли му се струва?!

Но това що значи?!

Дънерите, стъбълцата,

всеки бук отсечен

и гнездата, и листата

все от хляб препечен.

 

Туй е работа велика!

Що стои и зяпа?

И засили се гладника,

всичко да излапа.

Здраво хвана бук столетен —

а̀ де, а̀ де, а̀ де,

целия до върховете

бързо ги изяде.

Но гладът защо не спира?

Ох, какво да стори?

Лесньо много се нервира

и уста отвори.

 

„Аз гората ще изям! —

и започна: — Ам, ам, ам!“

 

Чезнат дъбове, букаци,

разни дребни храсталаци,

чезнат жилави къпини,

трънки, брястове, глогини.

Свърши старата дъбрава,

а гладът по-страшен става!

Лесньо наш се чудом чуди,

но от нещо се събуди.

 

Гледа и недоумява —

беше си изял ръкава!…

 

Глътна си езика Лесньо

и зави като несвесен:

„Мили хора, помогнете,

от бедата ме спасете!“

Дали беше чул, не зная,

горският дойде на края,

изкатери се до него,

лекичко от клона сне го,

проветри го с бяла кърпа

и ухото му издърпа:

„Ей, момче, що дириш тука,

окачен на тая бука,

и бърбориш: «Ам, ам, ам,

аз гората ще изям»“?

 

Лесньо нищо не му рече,

само се намръщи

и в настъпилата вечер

тръгна си към къщи.

… Чакай, кой ли се задава

татък край потока?

Туй не е ли баба Даша? —

Тя е и го хока:

„Толкоз време да се скиташ

по гори, балкани —

татко ти за тебе пита,

люто ти се кани.

Няма той да види, казва,

лагер в планината!

Тука ще стои наказан,

да пасе козата!“

 

Лесньо спря се, вежди сключи

и помисли ядно:

„Гледай ти, какво се случи —

лагера пропадна!

Ще остана тук до есен

сред горещината,

да вървя като несвесен

все подир козата.

Ах, козата, ах, козата,

ах, гадината брадата,

дето никога не спира,

все се някъде завира,

дето рано от зори,

та до залез ме мори.

 

Няма как — съдба, — оставам,

но не ща да се предавам!

Ще скроя аз леснината

да паса без труд козата.

Ще скроя…“ — Но за това

в другата глава!