Добри Жотев
В „Маркова бачия“

Отиваха си последните октомврийски дни. Времето беше все още топло и слънчево, но трева за добитъка имаше малко. През свободното от училище време изкарвахме воловете на паша. Храните бяха прибрани, нямаше забранени мерѝ, та можехме да пуснем говедата на воля и спокойно да си учим уроците или да играем.

Един ден нашата група — пет момчета, ученици в прогимназията — се събра и започна спорове къде да закарам добитъка. Искаше ни се да идем в Маркова бачия. Тая местност имаше хубави полянки и за паша, и за игри. Но Маркова бачия беше много далече от селото. Хората смятаха, че през нея минава една от вълчите пътеки. И наистина преди три зими на това място беше разкъсан на път за дома един войник отпускар. Миналата година глутница нападна стадото на нашия съсед.

Дълго спорехме. Беше ни страх. В края на краищата Каро, който беше най-голям, най-опитен и смел между нас, отсече:

— Отиваме, момчета!

С това споровете приключиха. След един час бяхме в Маркова бачия. Воловете затърсиха трева по валозите, а ние, прехласнати от слънчевите полянки, започнахме да играем на „прескочикобила“. Тая игра беше една от любимите ни. Състезавахме се кой ще скочи най-високо и най-далече. Състезанието спечели Каро. Запъхтени и зачервени от играта, поздравихме нашия любимец за победата, а той стреснато се озърна и каза:

— Момчета, играта си е игра, но добитъка забравихме. Някой от нас трябва да наглежда воловете. Сега е късна есен, а какво място е Маркова бачия, знаем всички.

Млъкнахме. Никой не искаше да стои на отсрещното хълмче, когато другите играят. Нямаше как — хвърлихме „чоп“. Падна се да бъде пазач Марин, най-големият любител на игрите. С наведена глава и недоволно свити вежди той се запъти към своята наблюдателница, като от яд подритваше попадналите под краката му камъчета.

Ние, останалите щастливци, намислихме да играем на челик. Но нямахме подходящо дърво за играта, та аз отидох да потърся.

На двадесет-тридесет крачки от мястото, където бяхме, видях едно интересно мравешко шествие. Кой от нас не бе виждал мравки? Обикновено те сноват по земята, улисани в работа. Тия, доста едри и черни, вървяха в гъста, подобна на войнишка колона, дълга няколко разкрача. Озадачен, повиках другарите си.

Каро предположи:

— Тия мравки са тръгнали на война!

— Я, на война! — зяпна го в устата Ваклинчо.

— Да, да, само така е — продължи Каро. — Ето, строят им е войнишки. Интересно, кои мравки ще нападат и къде са те?

Виргил, ниско набито момче, се обади, че мравките може би вече са воювали и сега се връщат.

— Не — възрази Каро, — ако е така, редиците им щяха да бъдат разпокъсани!

Умувахме ние, а през това време мравешката колона извървя доста голямо разстояние.

Каро продължаваше да прави догадки:

— Напредват все в една посока — на запад. Значи, имат определена цел — навярно някой мравуняк. Тогава мравунякът, към който са се насочили, трябва да се намира някъде натам…

Той помисли, помисли и изведнъж възбудено нареди:

— Момчета, тръгвайте всички ей на тая страна и търсете мравуняк. Не може да няма!

Пръснахме се и затърсихме. Тук, там, открихме го. Той се намираше на десетина крачки от мястото на напредващата мравешка армия. Обитателите му, едри червеникави мравки, кръстосваха, спокойно заети с работата си. Едни влачеха клечици, други — зрънца. Не подозираха опасността.

Каро погледна към мястото на черната мравешка колона с възмущение.

— Виж ти, ония черните са нападатели. За какво ли им е притрябвало да връхлитат върху чуждия мравуняк?

Петко, късокракият, разпалено извика:

— Момчета, да стъпчем черните гадини и толкова!

— Не — възпротиви се Каро. — Нека почакаме! Да видим все пак: наистина ли са тръгнали на война!

Върнахме се при черните мравки. Те бяха извървели неочаквано голямо разстояние. Започнахме да следим пътя им.

Изведнъж съзряхме няколко мравки от червените. Те се връщаха бързо към своя дом. Личеше, че са неспокойни.

— Усетили са вече — рече Каро и хукна към мравуняка, ние след него. Там картината беше променена. Всички мравки сновяха възбудено. Някои се събираха на групи. Групите се превръщаха в редици. Неусетно от източната страна на мравуняка се проточи армията на червените мравки. Те бързаха да посрещнат нападателите, преди да са се добрали до жилището им. Но черните вече бяха пристигнали. Двете войски се удариха. Започна боят. Черните успяха да се врежат от едната страна и някои от тях се добраха до мравуняка. Нахълтаха бързо в отворите му и започнаха да извличат оттам бели зрънца. Знаехме, че тия бели зрънца са нещо като крави на мравките. Сокът, който изпускат те, им служи за храна.

Каро, почервенял от гняв, изрева:

— Разбойници, задигат кравите на червените мравки. Вземайте клони и бой по колоната на черните!

Начупихме клони и заудряхме върху редиците на тия, които още не бяха влезли в сражението. Нашата намеса обърка черните и те започнаха да отстъпват. Армията на червените мравки се окуражи и мина в настъпление.

Погълнати от мравешката война, забравихме всичко. Не забелязахме кога между нас бе дошъл и Марин. Той не можал да издържи на изкушението да види какво става и слязъл от хълмчето. Вдигахме невъобразима врява. Тъпани да биеха около нас, нямаше да ги чуем. Марин също като нас се въоръжил с един клон, за да участвува в побоя над черните мравки. Улисан, не забелязал и стъпил в мравуняка. Разярените мравки го полазили и защипали. Изведнъж той ревна и започна да съблича дрехите си. След това хукна към близката река, за да се потопи в нея и по тоя начин да се спаси от озверените насекоми. Но изкачил хълмчето, той спря, извърна се към нас и завика:

— Чувайте, идвайте, говедата, вълк!

Млъкнахме стреснати и в настаналата тишина чухме как оттатък хълмчето воловете мучат. Не можехме да ги видим, но разбрахме, че става нещо лошо. Това беше рев на смъртно изплашени животни. Стремглаво изкачихме височината. Долу воловете, събрали задниците си една в друга, мучат и размахват рога. Около тях обикаля вълк. Спусне се тук, налети оттатък, но нищо не може да направи. Където и да опита, все рога насреща му. Докато да намислим какво да сторим, вълкът ни забеляза и веднага побягна. С викове се спуснахме подире му.

Но гонитбата не трая дълго, защото зад нас отново се чу мучене. Върнахме се. Един вол, изплезил език, ревеше зловещо. Муцуната му беше кървава. Останалите говеда също зареваха и се спуснаха към него.

Каро изкрещя:

— Тичайте, среваха се на кръв!

Бяхме чували, че когато подушат и видят кръв, говедата понякога сякаш подивяват. Това, което досега само бяхме чували, ставаше пред очите ни. Разрази се истинска битка. Разбъркани в огромен куп, воловете свирепо блъскаха чела, мушкаха хълбоците си. Налетяхме от всички страни и с викове заудряхме побеснелите животни. Напусто — те нито чуваха виковете, нито усещаха тоягите ни.

Ваклинчо изхлипа:

— Майчице, ще се изпотрепят!

Каро излезе малко встрани:

— Оставете, така не става! Удряйте ги само по рогата. Там им е слабото място!

Но да се удря по рогата беше опасно — трябваше да понавлезеш между озверените добичета.

Каро се престраши и ловко заудря един кокалест вол. Говедото започна да мижи и да извива главата си. А Каро все бие, и то на едно и също място — в основата на единия рог. Зашеметеното добиче неусетно се завъртя с гръб към биещите се говеда. Каро започна да го налага с тоягата по гърба. Волът побягна. Спуснахме се подире му и го откарахме зад рътлината. Ваклинчо остана да пази, да не се върне, а останалата група изтича пак на полесражението. По примера на Каро започнахме да изваждаме от боя воловете един по един. Беше опасно, но нямаше друг изход.

Петко, окуражен от успеха ни, се навря много между главите на подивелите животни. Някакъв волски хълбок го блъсна, той политна и падна по гръб. Един червеникав вол се надвеси над него. Като не знаеше какво да прави, Петко се хвана с двете си ръце за рогата му. В същия миг говедото замахна силно нагоре с глава. По тоя начин искаше да се набучи. Петко, като изхвърлен от трамплин, полетя и се намери на гърба му. Волът, щом усети отгоре си човек, се уплаши и побягна. Петко падна, а ние прогонихме добичето зад близкото дере.

Много време загубихме, докато разтървем воловете. Разпръснати тук-там, те постепенно се уталожиха. Някои дори започнаха да пасат.

Беше още рано, но Каро предложи да се прибираме. Страхувахме се от вълка. Избяга, ама де да го знаеш!

Мълчаливи и разстроени, подбрахме стадото. Всеки си мислеше какво го чака в къщи. Домашните ни веднага щяха да забележат, че нещо е ставало. Почти нямаше добиче без рана. Един с одрана кожа, други с извъртян рог. Няколко крави силно куцаха.

Ваклинчо заплака:

— Оле-ле, какво ще кажа в къщи!

Каро го изгледа накриво:

— Какво си се разхленчил такъв! Станалото — станало. Ти се благодари, че кравата ти не загина в Маркова бачия. Тогава какво щеше да казваш у дома!

След това се обърна към Марин:

— А ти, така ли се напуска пост? Да се благодариш на мравките, че те накараха да хукнеш към реката. Иначе така и щяхме да си крещим около мравуняка, а с говедата кой знае какво щеше да стане.

Марин наведе виновно глава, зачеса ухапаните места под още мокрите си дрехи и за да отклони разговора, каза:

— Какво ли стана с мравешката война?

— Черните са яли пердаха — отговори някой и пак замълчахме.

Показаха се първите къщи на селото.