Дончо Цончев
Клонът

Дълбоко, дълбоко в една урва, между отвесните каменисти два бряга, сред дива и непроходима растителност, живееше стар и огромен глиган. Гората го помнеше и той помнеше нея от много години.

Наоколо ровеха други диви прасета, мъжки и женски, големи и малки, но всички те се раждаха и умираха някак преходно — в спомените оставаха зависими и безлични. Голяма част от малките боледуваха и твърде рано се преселваха във вечните тихи пасища на дедите. Женските бързо (на втората си година) ставаха майки и онова тънко скимтене на гладната и многобройна челяд ги принуждаваше вечно да скитат; вечното скитане бавно, но неизбежно погубваше техния авторитет. В любовния период мъжкарите се биеха помежду си (с мътни очи) и тъй като победителите винаги биваха толкова наранени, колкото победените, повечето осакатяваха или ги прогонваха.

И тъй само старият глиган не мърдаше от това място. И никога с нищо не наруши своите навици — в гората нямаше сила, способна да промени нещо от тях. Това щеше да стори само смъртта, но той не се страхуваше и от нея, защото беше се родил да живее и да мисли за после.

Разбира се, дългият му живот в тази гора бе шарен от много кървави битки, опасности, тежки моменти, но той все някак устояваше на всичко — така, както стоеше сред бурите Караташ, големият чер камък на билото, от векове навъсил чело там, загледан към живота на живите с гранитномъртвото си превъзходство.

Жестоки зими биваха по времето на глигана — зими, които всичко сковаваха в мраз и навяваха дълбоки преспи навсякъде. Тогава другите прасета трябваше да поемат някоя нощ едно след друго в отчаян, мълчалив керван по дирята на най-храбрия от мъжкарите; надолу в ниското, към Каланджа и сърненските ливади, винаги биваше по-меко, а в нивите все щеше да се намери някой останал картоф.

В голямото мъртвило глиганът оставаше сам и така — сам — си повеждаше тихата, страшна битка с глада.

Здравите му бивници едва откъртваха парчета от вледенената пръст. Тежкото му тяло затъваше, лавини падаха отгоре му. За няколко коренчета папрат понякога трябваше да воюва цяла дълга нощ, а случваше се да продължава и денем.

Веднъж го нападнаха вълци. Той беше чул техния вой предната нощ, тогава дълго се вслушва нататък, застанал прав и неподвижен, но после пак се сви в леговището и не поиска да го напусне.

Знаеше, че тази нощ ще дойдат. Усети присъствието им, преди да се приближат. Небето беше ясно, звездите в него изглеждаха едри.

Глутницата направи широк кръг около своята жертва и полека започна да го стеснява. При мисълта за топлото и едро тяло на глигана вълците докрай се влудиха. Някои от тях изтърваха тънко плачливо скимтене, други глухо клопаха зъби.

През целия си живот глиганът само беше се бранил. Но този път, когато най-сетне в дърветата се мярна силуетът на вълчицата, изпита желание пръв да нападне. То беше желанието да съкрати времето на бързо растящия, запънат като спусък страх, най-сетне да става вече, каквото ще става.

И все пак той не нападна. Не искаше да изменя на себе си. Освен това той се сети, че ако веднъж се отлепи от скалата, те ще му се нахвърлят от всички страни.

Вълците също разбраха стратегията на случая и полекичка, един по един, започнаха да се примъкват напред край вълчицата.

Тогава — в замръзналата тишина на ужасната нощ — гърлото на дългата тънка вълчица кратко приплака и тя се метна отчаяно към глигана.

Той я очакваше. Решен беше на всичко. Но тя въобще не го докосна, а падна вляво от него на разстояние една-две крачки. Тялото на глигана инстинктивно се изви нататък и в същия миг от дясната му страна два едри тежки вълка увиснаха на врата му.

Още не беше разбрал хитростта и измамата, когато и другите вълци се метнаха върху него, като изхвърлени от пружини. Усети зъбите и ноктите им дълбоко в твърдата си кожа, ръмженето им полази в кръвта му.

Глутницата много бързо го отлепи от скалата — сега той усети болката и отзад, и в слабините си.

Нямаше време за никакви хитрости и стратегии. Глиганът бясно се завъртя и заудря около себе си, като квичеше свирепо, захапваше и смазваше в страшната си зурла всичко наоколо.

Миришеше му силно на кръв. Тялото му изгаряше в остри болки. Глухият дол цял вреше в ужасно ръмжене. Пращяха дървета, камъни, кости…

По някое време глиганът разбра, че тук му е краят, но вместо да се откаже от неравната борба, той още по-ожесточен и отчаян, се хвърли напред. Вече сам гонеше вълците. Техните скокове върху него сякаш се разредиха, един остана в снега неподвижен, друг доразкъса трупа му, трети се сдави пък с него; вълчицата се търкулна в дола, много надолу — с отхапан преден крак и строшени ребра.

Болката и изтеклата кръв намаляваха силата на глигана, но затова пък увеличаваха десеторно гнева му — той удряше страшно, късаше, пореше със зурлата, докато постепенно всичко утихна…

Останал в тишината на страшната нощ сам, старият глиган едва се завлече под скалата и падна в леглото си.

Цяла седмица не можеше да помръдне. Ядеше мършата наоколо и ближеше кървавите петна по снега.

След зимите идваха пролети и лета — старият глиган отново ставаше нежен баща (не се биеше със съперници, защото за него съперници отдавна нямаше), отпущаше се сред големия си род и дългата му зурла ровеше топлата пръст из гората.

Всичко вървеше много добре до онзи паметен миг, когато признатият цар на девствената околност срещна истински равен противник. Това стана на пътечката, по която той от малък вървеше, за да стигне до едно разширение на дерето, където обичаше да се въргаля в калта.

Мястото беше тясно — от едната страна отвесна скала, а от другата — стръмният бряг на дерето. Срещу глигана се бе спрял огромен черно-кафяв мечок.

Той не можеше да се отбие встрани (нямаше достатъчно място) и изглежда нямаше намерение да се връща.

С още по-голяма сигурност това можеше да се очаква и от глигана.

Те дълго стояха така и се гледаха.

Мечокът се беше преселил отнякъде и за него отстъпката нямаше да бъде от голямо значение. Но той добре познаваше силата си (още не му се бе случвало да отстъпи) и също нямаше намерение да обръща тепърва гърба си.

Старият глиган беше прекарал в тази гора целия си живот и за него щеше да бъде окончателна катастрофа, ако накрая решеше да се предава.

Така всеки чакаше другия да отстъпи. Но никой не даваше никакъв знак. Дори започнаха да се преструват, че не се и гледат, като всеки се занимаваше с дребни глупости наоколо.

От едната им страна се извисяваше скалата — отвесна като дивите им характери. От другата зееше урвата — страхотна и невъзможна като унищожението на силен. Отгоре ги натискаше дълбокото око на небето — със своята красива, безучастна синева.

Глиганът (той все пак си беше домакин) събра накрая цялата си ярост, изгрухтя с благородство за предупреждение, наведе зурла ниско до земята и в името на цялото си достойнство понесе гранитното си тяло напред.

Мечокът се дигна на задните си крака (огромен и страшен!), изръмжа тревожно и като подскочи нагоре, увисна на един препречен над пътечката клон.

Глиганът мина под мечока и в първия миг не знаеше как да прецени всичко това.

Едва далеч, по пътя към локвата, той си даде сметка, че, от една страна, за него това беше победа, от друга, мечокът прояви подобаващо на силите благоразумие. Но той не бе озадачен задълго, защото след няколко дни на същото място и по същото време сцената пак се повтори. Те отново се срещнаха.

„Не изменяй на себе си, бъди твърд“ — извика кръвта на глигана и той отново се затири напред да защити гласа й.

„Уважавай достойнството на другите, бъди благоразумен“ — обади се в мечока законът на гората и той увисна на клона, да му направи път.

Стоплени от усещането, че не са се нападнали за нещо и че не са се разкъсали от суета, двамата продължиха пътищата си спокойно, всеки доволен от себе си. И тъй като мечките не обичат да сменят своя водопой, а глиганите не се отказват от калните си бани, сцената се повтаряше често и с течение на времето стана нещо като ритуал помежду им. Всеки си вярваше в ролята и си я играеше с желание. По този начин нещата в старата дива гора не се промениха. Вярно, пришелецът-мечок явно оставаше тук. Но той не пречеше. Голямата гора побираше животните винаги, освен това тя беше много по-вечна от тях, за да не бъде гостоприемна. И тъй може би до края нямаше да се случи нищо особено, ако в един хубав ден (тихо утро; околността разхълцана от удари на брадва) не беше пристигнал човекът.

Той дойде с една пушка, обиколи доловете, стреля няколко пъти и си отиде. На пръв поглед нищо не се промени. Само една сова остана на пътеката, разперена в необуздана поза — тя искаше да погледне върха на дървото, откъдето беше паднала след гърмежа и откъдето нещата в живота й изглеждаха съвсем другояче, но не успя и това, защото мухите още преди залез изпиха очите й.

След няколко дни човекът пак дойде — той водеше сега и още двамина. Единият от тях бе с градски дрехи, приказваше най-много и все не искаше в нещо да вярва.

Когато дойдоха трети път, човекът с градските дрехи носеше трион. Спусна се в дола, закрачи по пътечката и стигна до клона, където увисваше мечокът при срещата си с глигана. Качи се на дървото и подряза този клон — колкото само да се крепи. После се върна при другите и някъде се скриха.

В обичайното време на срещата първо пристигна мечокът. Той зачака. Друг път глиганът го чакаше, тъй като тук и двамата знаеха как ще стане разминаването, без да се повдига фаталният спор.

Не мина много време, когато от другата страна се зададе глиганът. Сега той съвсем не налиташе, както в началото. А мечокът само си подскачаше (в движенията му имаше нещо игриво) и се хвана за клона.

Клонът, разбира се, се счупи и тежкото тяло на благоразумното животно се стовари върху изненадания глиган.

Схватката и за двамата беше неочаквана, но неизбежна и последна. Те изведнъж разбраха това. В първия миг глиганът беше съборен, но той веднага скочи и с едно замахване отхвърли към скалата подлия нападател. Разярен и измамен, мечокът скочи отгоре му и го сграбчи в чудовищната си прегръдка. Глиганът напъна всичките си сили, завъртя се в лапите му и с едно движение разпра корема му.

От ужасния рев на мечока потрепера гората. Той впи ноктите си в гърба на глигана, като късаше месо от гърба му. Оплетени на живот и смърт, страшните противници се търкулнаха в дола — полетяха като топка надолу.

Оттам сред трясъка на клони и сринат камънак продължи да се чува предсмъртният рев на мечока и клокочещото в кръв хъркане на глигана, докато постепенно всичко утихна.

Единият явно беше вече победен, а навярно и победителят издъхваше край него.

Хората излязоха от скривалището си и се затичаха към мястото. Градските дрехи пак стигна пръв, с учудваща за неговия вид ловкост, и се спусна в дола към двойната плячка.

Само след миг се чуха отчаяните му викове. Той искаше да се върне нагоре на всяка цена, но пред него се изтъркаляха камъни, отскубнаха се треви и той се изхлузи. Все пак някак успя да издраска до ръба на урвата, вече губейки гласа си от ужас. Добра се до пътечката и хукна по нея, но още на втората крачка се спъна и падна. Вече ням и разтреперан.

От урвата изскочи глиганът…

Целият в кръв, обезумял и полуразкъсан, той наведе тежката си зурла и събра сетни сили. Искаше — о, това той искаше с всичките си клетки и в името на целия си достоен живот — на всяка цена да достигне това треперещо създание, простряно на пътеката пред него, което донесе враждата с мечока. И като го достигне, само веднъж да го пипне с дългата си зурла.

Вече политаше напред, няколко скока му трябваха, когато чу тъп гърмеж вътре в мозъка си. Куршумът го парна дълбоко под плешката и в окото му влезе пръст.

Все пак старият глиган се затири напред и бягаше, бягаше силно, но земята не го пускаше ни крачка. Тя го беше залепила за себе си и бързо пълнеше очите му с кървава пръст.

Последното, което успя да види от този свят — и да отнесе завинаги в тихите пасища на дедите си, — беше лицето на човека. Усмихнато като трион, то предпазливо се навеждаше над него и постепенно закриваше все по-голяма част от небето…