Константин Константинов
Брюге

Черната равнина, осеяна с комини и селища, се върти зад стъклата на влака. Едно ниско небе, мокро и окадено, прихлупва хоризонта. Още гърмят в ушите ни яростните вълни на Северно море. Още се мярка пред погледа пустинната променада на дигата със заключените хотели-дворци на Остенде. А наоколо са отново печалните полета на Фландрия, набраздени с пътища, изрязани с канали. Неподвижната вода мъртво лъщи под гаснещия зрак на зимната привечер. Сякаш безпределна, посипана със сажди и изоставена лагуна, сред която писъкът на машината буди единственото ехо на живот.

След час влакът спира пред новата, в старинен стил станция на Брюге. В същия миг от противоположната посока пристига друг влак. Тълпи работнички се изсипват от вагоните, весели, шумни, безцеремонни, повличат пътниците и ги изблъскват на малкия площад зад гарата. Скоро те се пръскат, глъчката угасва, тишината обгръща всичко наоколо.

Потъмнял, старинен офорт се изправя изведнъж пред очите ни. Тесните улички, безлюдни и чисти, се чупят и потъват татък в падналата вечер. Лъхва влага, студена и гъста. Навремени някакво жаловито скърцане, като стара дървена порта, която хленчи в мрака. Дълги каменни огради с черни сенки, стени с капаци по прозорците. Малки мостчета, под които потайно подплисва вода. Една звънарня избива надалеч часа. Един трамвай, светнал и бърз, минава като видение в тая сънна неподвижност.

Брюге, Мъртвият Брюге на Роденбах. Нозете ми за пръв път стъпват по старата каменна настилка на тоя град. Непознат и далечен живот е заключен зад тия стени в хладната нощ, мълчалива и стаена, като мрака на готическите църкви. Редки минувачи се плъзгат край стените. Малките осветени кръчми — buvettes — гаснат една по една. Скоро градецът ще заспи съвсем.

В малкия хотел аз съм единствен пътник. Червенокосият стопанин, фламандец, любезно разговаря и се черпи в празната зала на трапезарията с някакъв комисионер. Няма гости през зимата в Брюге. Но стопанинът е все така приветлив. Сега около зачервената коксова печка той слуша някаква дълга история и постоянно цъка и се удивява: „Tiens! Tiens!…“^[1] После се осведомява за новия гост и още по-учуден цъка: „Tiens! Tiens!… C’est loin, n’est се pas, Sofia?… Trois jours par chemin de fer?… Tiens! Tiens!…“^[2] По тясната скърцаща стълба, предвождан от патрона със свещ в ръка, качвам се в горния етаж. Пустота и мрак цари в дълбочините на старото каменно здание. Една обширна стая с прозорец към заден двор. Едно легло на средата, грамадно и черно, като катафалка, с бели пухени завивки отгоре. Едно мътно огледало, което удължава стаята в някакъв потаен и тъмен коридор. И когато свещта угасва и целият дом затихва, светът изведнъж изчезва, стопен в плътно и черно небитие, от което няма никакво пробуждане.

На заранта един немощен ден спира над сивите остри покриви. Площадът при пощата е оживен: тук е утринният пазар на градеца. Сергии със зеленчук, сирене и дреболии излагат до обяд стоката си. Звънарните се обаждат една друга. Монахини с бели забрадки, като странни птици, безшумно бързат край стените. После полека уличките опустяват. И в тоя тих час върху ниското сиво небе Брюге се изрязва най-пълно в своята замислена и нетленна красота.

Тия здания с чудновати насечени покриви са напоени с духа на редица изчезнали столетия. Всеки дом носи над портите своя фамилен герб, своя прът за знаме. До всеки прозорец на първия етаж е прикрепено отвън малко, подвижно огледало: така незабелязано са следели отвътре кой иде отсреща.

Портите — грамадни, обковани в желязо и пиринч. И тия странни имена по излъсканите метални плочки Van Heese, Van Loose, Van der Heise, които призовават спомена за далечните нидерландски мореплаватели, за старинните нотабили на Антверпен, на Ротердам и Копенхаген, за потъмнелите платна на Рембранд и Ван Дайк. Един извит, камен мост се премята отвъд над канала; друг, дървен, с шлюзи, скърца на кръстопътя. Куп вързани лодки се полюшват в гъстата вода като стадо безпомощни животни. Мирис на тиня и на восъчни свещи лъха в неподвижния въздух. Дъхът на агония, в която гасне тоя град вече три-четири столетия…

А някога Брюге е бил гордата столица на Фландрия, църковно и светско средище на целия този северен край. По безбройните канали са плували кораби със стоки и съкровища на далечни земи, трупали са се огромни складове за Англия, Венеция и Индия. Корабостроителници са закривали небето със своите мрежести скели, в тъмните работилници и пещи се е приготвял най-фин порцелан, филигранни стъкла и кристали. Врата към северните морета, Брюге неведнъж е тръпнал в мрачния блясък на средновековните завоеватели. Тук са горели яростни пламъци на фанатичния католицизъм и на жестоки църковни разпри. По тия каменни улички са минавали испанските пълчища на херцог Алба. От тия площади са тръгвали за Божигроб, цели обковани в желязо, безстрашните рицари на светата Дева. От тия дълбоки прозорци със завеси от чудесна брюкселска дантела са ги изпращали прималнели съпруги, заключени с поясите на целомъдрието. А всеки празничен ден под звъна на всички църкви безкрайни процесии с хоръгви, кадилници и свещи, с Мадоната и Детето са шествували край заспалите канали на призрачния град. После вековете са се изнизали равнодушни един след друг и са отвлекли всичко със себе си. Всичко, освен тоя църковен звън и тихите обители на монахините. Сега — няколко антикварни магазина с фалшиви старини и евтини сувенири. Англичани-туристи, които прескачат лете от плажа на Остенде за час, два със своите тежки спортни коли. И вечер — дългите работнишки влакове, които се връщат от юзините на Ганд и Брюксел.

През полуотворената порта на каменна ограда се синее двор с чимшири и пътека от плочи. В дъното — манастир с тесни прозорчета. Еднозвучен мълвеж се носи оттам, подобно ромон на подземен поток. Някой чете дълга вечерна молитва. Отсветът на заника гасне по седефената вода на канала. Дълбоко, мъртво мълчание слиза от мокрото небе. И изведнъж неодолима, безименна, подлудяваща мъка те залива, хваща те за гърлото, задушава те, главата ти пламва, стегната в огнен обръч, земята се продънва, за да се заключи отгоре. Усещаш, че съзнанието ти повече не ще изтрае, че тясната назъбена уличка ще те сдъвче със своите каменни челюсти, че полинялата вода те притегля като омагьосан, че тоя дъх на мощи, на изсушени иконни цветя и восък, който се носи от всеки ъгъл, отравя сърцето ти и бавно, но безвъзвратно спира туптежа му. И тогава в последно усилие поемаш дъх и хукваш като обезумял към малката станция, дето пищи готов за тръгване влак, дето релсите звънят и колелетата тракат, отнасяйки те другаде, отново по широката земя, към шума, към движението и борбата на далечния, тътнещ, устремен и прекрасен живот!