Херберт Франке
Психотерапия

Машините са създадени, за да помагат на хората. Дори и най-примитивният инструмент може да свърши повече работа, отколкото човек със своите крайници. Модерните автоматични машини демонстрират превъзходството си по толкова убедителен начин, че съпоставката с машината преминава едва ли не на лична почва.

— А сега се отпуснете удобно — настоя лекарят. — Възглавницата е мека, нали?

— Но моля ви, не се притеснявайте толкова заради мене — тихо отвърна пациентът.

— Напротив! — възрази лекарят. — Ще направим всичко, за да ви излекуваме.

Личеше си, че пациентът е вече под въздействието на приспивателното, тъй като чертите му се отпускаха, а очите му се затвориха.

— Отпуснете се — настойчиво каза лекарят. Той говореше тихо и монотонно. — Ето, сега ще заспите… През главата ви минават какви ли не мисли… Но няма нищо страшно… Сякаш някой друг изживява всичко това… Ще ви олекне, ако поприказвате поне веднъж по този въпрос… И тогава всичко ще ви се види много по-незначително. Та какво ви развълнува така? Вървели сте с жена си, която по-рано толкова много обичахте, през машинната зала на вашата фабрика. Колелата се въртят, матриците трещят — чувате ли ги? Застанете пред пресите, жена ви е редом с вас… И — как беше по-нататък?

Лекарят и неговият асистент бяха застанали до кушетката. Те напрегнато се взираха в лицето на мъжа, по което пробяга мъчителна тръпка. Устните му се раздвижиха:

— Сузане… Държах я за лявата ръка, исках да я отдалеча от пресата. Тя се извърна, спъна се в нещо… понечи инстинктивно да се подпре накъде на дясната си ръка и китката й попадна тъкмо под пресата…

Лекарят хвърли бегъл поглед към асистента си.

— Но Сузане не е пострадала! Тя просто е изтичала да я превържат. Отървала се е с няколко незначителни драскотини! Бива ли да се вълнувате чак толкова?

Пациентът отново замърмори едва чуто, но всичко му се разбираше.

— Тъкмо там е работата. Пресата удари с всичка сила китката й, а тя дори не забеляза това. Едва когато улови погледа ми, изтича навън. Сузане е робот!

— Като дете жена ви е претърпяла злополука и оттогава носи протеза на ръката си под лакътя. Но никога не е посмяла да ви го признае. Нали можете да й простите това! Или не?

Главата на пациента потъна още по-дълбоко в меката възглавница.

— Но още много преди това вие сте смятали, че ви преследват роботи — каза лекарят. — Да сте имали някога някакво неприятно преживяване, свързано с робот? Помъчете си да си спомните! Върнете се мислено назад! Наистина ли няма нищо, за което да искате да ми разкажете?

— Израснах на село — продума пациентът, без да отваря очи. — Зиме се отоплявахме с голяма чугунена печка, която през мразовитите дни се нажежаваше до червено. През един такъв ден майка ми седеше до печката и си топлеше гърба. Изведнъж тя се наклони малко назад и се допря до нажежената печка.

— Зная — рече лекарят. — Така вие сте загубили майка си. Много е тъжно. Но тогава сте били млад здрав момък и сигурно отдавна сте превъзмогнали това нещастие.

— Не всичко ви е известно — възрази пациентът. — Гърбът на майка ми пламна тутакси — като целулоид. Опитах се да загася огъня с една черга, но когато я отдръпнах за миг, тя се закачи за нещо и от тялото на майка ми се отдели цяла плетеница от жици! Тя беше робот.

— Грешите! — настоя лекарят. — Тогава тя е била облечена с рокля от изкуствена материя с целулоидни примеси. Те са пламнали веднага, а изкуствената основа на тъканта се втвърдила от огъня. Това е, което сте забелязали. Заблудили сте се. А сега сте наясно, нали?

— Да, наистина… — прошепна пациентът.

— Сигурно всичко си има още по-далечни корени — обърна се лекарят към асистента си. — Ще продължа изследването.

И той отново заговори на пациента, който лежеше бледен на кушетката:

— Но всичко това не ви дава основание да се страхувате от роботите. Никога досега робот не е причинявал зло на човек. Може би сте преживели още нещо — нещо, което ви е уплашило. Припомнете си! Имало ли е такова нещо? Може би то е свързано с най-ранните ви спомени?

Клепачите на пациента трепнаха неспокойно. Бръчки пробягаха по челото му — също като вълни от камък, хвърлен върху водна повърхност. И той заговори отново:

— Това се случи малко преди да умре майка ми. Играехме си с Георг, съседското момче. Така се бяхме разлудували, че ни замъчи страшна жажда. На прозореца имаше чаша със солна киселина, която използвах при химически опити. Георг я надигна. Извиках му: „Не пий!“ и се втурнах към него, но той беше изгълтал вече половината течност. Едва тогава забеляза какво е извършил. Посегна към шията си, сетне се присви, сякаш му се доповръща. Най-напред обаче изплю езика си, после няколко зъба и накрая две жълтеникави бучки, от които се отлющиха някакви люспести черупки. Но аз успях да забележа винтовете, с които зъбите му бяха прикрепени за челюстите му. Георг беше робот!

— Да — призна лекарят. — Георг беше робот. След този случай е бил изпратен в централата, където са го ремонтирали. Но всъщност би трябвало да се радвате! Ако той беше човек, едва ли щеше да оживее — а така всичко приключи благополучно. Не можете да отречете това!

Пациентът кимна безмълвно.

— Е, добре тогава — каза лекарят, като вложи в думите си цялата си сугестивна сила, изпълнен с желание да излекува пациента си. — Значи всичко е наред. Вие вече не сте обременен с нищо, което да ви потиска. Вие сте само уморен и сега трябва да се наспите. Когато се събудите, ще бъдете съвсем здрав. — И повтори настойчиво: — Ще бъдете съвсем здрав!

Пациентът се поразмърда малко и не след дълго дълбокото му равномерно дишане показа, че се е унесъл в дрямка.

Асистентът въздъхна.

— Какво ще правим — попита той, — ако пак допуснем подобна грешка? — После отхлупи черепния си капак, закачен шарнирно в основата на косата му, за да поохлади позитронния си механизъм.

Лекарят не продума нищо, но се загледа много загрижено в лицето на човека, който вече се беше отпуснал съвсем спокойно.