Хорст Ландау
Оракулът

Партито свърши. Едно най-обикновено парти с мили хора, глъч, смях на вратата, сбогуване, вратата се затваря.

— Така, отървахме се! — каза Хорст.

А Ирмгард, леко пийнала и засмяна:

— Най-после сме сами! — и добави, без да се смее:

— В същност жалко, че си отидоха.

— Така е, Ирмгард, нали знаеш, един като стане и другите решават да си тръгнат. Но наистина са мили хора, нали?

— Да, действително са мили. Чудна работа, въобще не се чувствам изморена. Ще ми налееш ли още малко?

— С удоволствие. Това ли е твоята чаша? — Ирмгард му кимна, той я взе, посегна към бутилката, наля чашата и прибави няколко парченца лед, които леко дръннаха.

— Мисля, че сега трябва да поразчистя, иначе утре тук ще изглежда ужасно. — Ирмгард се зае да чисти. А Хорст, както винаги, понякога не успяваше дори да скрие раздразнението си от това, че са пушили много, се опита да каже:

— Добре е най-напред пепелниците… — когато Ирмгард го прекъсна.

— Точно това правя.

Чаши и пепелници потропват върху подноса, чуват се стъпки в кухнята, тракане на високи токчета по кухненските плочки, едно най-обикновено разчистване след най-обикновено парти.

— Знаеш ли, тук има още нещо — каза Хорст изненадан и вдигна това, което беше там.

Ирмгард извика от кухнята:

— Какво?

Хорст й отговори по-високо, за да го чуе тя оттам:

— На масата има нещо.

— Какво нещо?

— Изглежда като опакована грамофонна плоча или нещо такова.

Ирмгард се появи заинтригувана от кухнята.

— Я виж ти, кой ли я е донесъл?

— Същото исках да те питам и аз!

— Значи не си благодарил за него?

— Не.

— Страшно неприятно. Е, развий да видим, може да има надпис и ще разберем от кого е.

— Тежи странно за една плоча, но какво друго може да бъде, освен плоча. — Хорст разви хартията, смачка я и я хвърли в кошчето. — Е, какво ти казах, грамофонна плоча!

Ирмгард посегна и я взе.

— Чакай да видя какво пише на нея.

Тя прекара плочата с леко пренебрежение съвсем близо до очите си и прочете буква по буква, като заглавие на някакво стихотворение:

— О-ра-ку-лът.

— Странно заглавие. Оракул. И няма нищо друго, освен тази графика.

— Не, нито име, нито някакво упътване, само това малко тъмно изображение. Според мен представлява ковчег. Ковчег с крила. Бих казала, летящ ковчег, а ти какво мислиш, Хорст?

— Дай да видя! Не, не виждам никакъв ковчег. Прилича ми по-скоро на лабиринт, да, мисля, че е лабиринт, а в средата — Хорст посочи с пръст средата на графиката, — в средата е празно.

— Вероятно скрита картина. Но аз виждам само очертанията на ковчег, а ето тук крилата. — Ирмгард също прекара показалеца си, червено лакиран, по графиката.

— Ето крилата, но това може да са и лъчи или вълни, ти какво мислиш?

Хорст поклати замислено и нерешително глава, а Ирмгард продължи:

— Почти бих казала, че преди малко изглеждаше по-другояче, ако би било възможно. Нали сега правят новите шикозни графики така, че погледнати от различни страни, да изглеждат различно. Но ковчегът се вижда съвсем ясно, или пък това е някакъв вид кристал.

— Не виждам никакъв кристал наистина, Ирмгард, може би имаш пред вид средата на лабиринта, която е по-тъмна, но това не е кристал.

— Но ковчегът изпъква ясно сред графичните линии. Виждаш ли, сякаш плува, плува някак във въздуха или сред тези вълни и разпръсква лъчи.

Ирмгард и Хорст стояха насред полуразтребената стая, в която преди малко се бе състояло едно най-обикновено парти, гледаха плочата и не можеха да определят изобразеното на нея.

Хорст пак се опита:

— Не, не гледаш както трябва! Все пак е лабиринт, една огромна спирала, която се увива към вътрешността, но както в неподвижното ядро на тайфуна, циклона, вихрушката, така и тук в средата не се вижда нищо. Абсолютно нищо, средата е празна, тъмна, няма нищо. Мисля, че трябва просто да я чуем.

И докато Хорст прибираше от грамофона предишната плоча „Take five“^[1] на Дейв Брубек и слагаше нова, Ирмгард попита доста тихо:

— Да я пуснем, или по-добре не?

Но Хорст бе поставил вече плочата и попита:

— Какво искаш да кажеш?

Ирмгард отговори:

— А, нищо! Добре.

Докато подвижното рамо със сапфира се издигна и спусна бавно над плочата и се чуха първите стържещи звуци, Хорст и Ирмгард се настаниха, те имаха хубава стереоуредба, облегнаха се на фотьойлите и заслушаха. Студен, почти металически твърд мъжки глас каза:

„… ракул. Оракулът… оракул. Плочата, която току-що пуснахте, е особена.“

— Аха.

„Вероятно Ви направи впечатление, че само тази страна е записана.“

— Не, а на теб?

— Не.

„По-късно ще разберете защо. Защото това е гласът. Гласът, който чувате.“

— Искаш ли цигара? — Ирмгард си запали една. Щракане на запалка, поемане на дима. А Хорст отговори:

— Не, благодаря — докато плочата с металически твърдия глас продължи:

„Това е гласът, който говори.“

— Кажи какво означава това? — попита Хорст.

„Този глас Ви говори. Вие чувате.“

— Е, и?

„Това е гласът, който говори. Това е гласът, който звучи.“

— Да, я ми кажи кой подарява днес такива неща?

„Този глас Ви говори.“

Ирмгард, почти весело:

— Ах боже мили!

„Гласът, който чувате, Ви говори.“

— Добре де, разбрахме! — Двамата се засмяха, а Ирмгард отпи глътка от чашата си, докато гласът металически твърдо продължи:

„Вие слушате този глас. Това, което ще каже той, е истина. Това е гласът. Гласът на истината. Гласът на гласовете.“

И след него Хорст:

— Забавна история, както изглежда.

Ирмгард отговори само:

— И аз мисля, че е така.

„Този глас Ви говори. Този говорещ глас ще разкаже истината за Вас.“

Хорст изимитира:

— Истината-за-Вас — а Ирмгард се засмя.

„Това е гласът, който Ви говори, Вашият глас!“

Ирмгард погледна Хорст.

— Ха-ха, моят глас звучи май малко по-иначе, а?

А Хорст отговори:

— И аз намирам, че твоят глас е по-свестен от този.

— Благодаря ти, съкровище.

„Това е Вашият глас, гласът, който говори на Вас, гласът, който говори за Вас, само за Вас, гласът, който говори, когато Вие мълчите. Това е гласът на мълчанието.“

Хорст отново изимитира:

— Гласът-на-мълчанието.

„Гласът на Вашето мълчание.“

— Какво означава всичко това? С тия модернизми човек винаги има чувството, че го вземат на подбив.

— Я по-добре ме прегърни, този глас ми действа приспивателно — и докато Ирмгард се прозяваше, Хорст каза:

— Да, съкровище мое.

Но в този момент гласът от плочата заговори особено бавно:

„Гласът на мълчанието е глас на съня.“

И докато гласът продължаваше:

„Скоро Вие ще заспите“, Хорст и Ирмгард се прозяха, страшно изморени от едно най-обикновено парти и от слушането на тази плоча. Така те почти се изплашиха, когато гласът енергично и много по-бързо каза:

„Но сега трябва да слушате внимателно. Защото този глас, който чувате, има да Ви каже нещо.“

— Сега иска да ни заинтригува.

„И то се отнася лично до Вас.“

— Сигурно ще иска да ни продаде нещо, както изглежда.

— Или да ни направи на будали.

— Сигурно така ще излезе.

— Чиста реклама.

— Самозван фукльо: „Отнася се лично до Вас.“

„Съвсем лично! Това е сигурно.

Дълго време Вие оплаквахте живота си затова, че въпросите, които поставяхте, оставаха неразрешени или пък получаваха незадоволителен отговор. Четяхте книги и списания, ходехте на театър, гледахте телевизия, слушахте радио и плочи, бяхте на църква и кино. По-често на кино. Едни въпроси се повдигаха, на други се отговаряше, що това не бяха въпроси, които Вие бихте поставили, и това не бяха отговори, които да се отнасят непосредствено до Вас.

Този глас говори с Вас, директно с Вас, лично с Вас.“

Хорст и Ирмгард отговориха неволно и едновременно:

— С мен? — и се засмяха.

Прекъсвайки смеха им, гласът от плочата каза: „Да, с Вас! Сега можете да задавате въпроси.“

— Ах.

Хорст тихо каза:

— Глупости, какво ли не измислят днес.

Но Ирмгард следеше с напрегнато внимание и каза:

— Можем на шега да кажем нещо и да видим какво ще стане.

— А, само ще смутим малкия.

— Може да е нов вид, игра.

— Ами, сега ще го попитам нещо.

„Преди да зададете сега някакъв банален въпрос, трябва да Ви обърна внимание, че това не е игра.“

Хорст попита с леко раздразнение:

— Ами какво е?

А плочата отговори:

„Или ако е игра, то такава, в която няма да спечелите.“

— Тогава защо да играем?

А плочата отговори:

„Вие вече играете, макар това да не е игра. За Вас не е игра. В тази игра, ако е игра, не Вие сте тези, които играете, Вие не сте участници в играта. С Вас се играе, Вие ще бъдете изиграни.“

Хорст реагира малко раздразнено:

— Е, същото започвам да усещам и аз.

„Това е Вашата игра, но не Вие я играете.

Това е Вашата игра, но не Вие ще я спечелите.

Тази игра ще загубите.

Това е играта, която вече загубихте, преди още да започне: Това са правилата на играта. Няма да бъдете питани дали искате да участвате. Това е всичко, сега можете да задавате въпроси.“

— Да, но тогава защо трябва да…

Но Ирмгард възрази:

— Нищо, нека да видим.

„Ще получите отговори, изчерпателни отговори. Но тези отговори, които ще получите, няма да Ви бъдат от полза.“

— Щом отговорите и без това не струват, тогава можем да спрем грамофона.

„Напразно се надявате! Между другото, отговорите може и доста да Ви послужат, зависи само от това как питате. Но независимо от естеството на въпросите и отговорите, едно е ясно: На Вас всичко това няма вече да Ви послужи.

— Хитра работа, а? Предвидени са и евентуалните реакции на слушателите.

Ирмгард се съгласи, леко стъписана.

— Може би трябва да попитаме сега как така отговорите няма повече да ни послужат.

«Въпросът се приема като поставен. Отговорът гласи: Вие няма да можете вече да извличате полза от никакви въпроси и отговори, защото преди да свърши тази плоча, Вие ще умрете.»

Хорст и Ирмгард реагираха едновременно, изненадано, бързо и недоверчиво:

— Какво…?

— Ами, ами, ами!

«Преди да свърши тази плоча, Вие ще бъдете, мъртви.»

— Ужасни приумици има в днешно време! — каза Хорст с тон, малко по-нисък от обикновено. А Ирмгард почти изплашена каза:

— Знаеш ли, започва да ми става малко страшно. Дали не е по-добре да спрем грамофона?

— Ами, просто ще върна плочата обратно. — Хорст така и направи, но изпусна рамото като нажежен къс желязо. — Ау! — извика той, а Ирмгард попита:

— Какво ти стана?

Хорст, стреснат и сякаш падащ от облаците, каза:

— Току-що ме хвана ток — а плочата вече подхващаше своята програма.

«-ракул. О-ра-ку-лът… о-ра-кул. Плочата, която току-що пуснахте, е особена. Вероятно Ви направи впечатление, че само тази страна е записана. По-късно ще разберете защо.»

— Същият текст като одеве — каза Ирмгард и се облегна на фотьойла.

«Защото това е гласът, гласът, който Вие чувате. Това е гласът, който говори. Този глас говори. Вие чувате.»

— Е, добре, всичко това ни е вече известно. Нали?

«Това е гласът, който звучи. Този глас говори с Вас.»

И ето че стана нещо, което Хорст и Ирмгард едва ли бяха очаквали. От плочата се раздаде пукащ шум и това, което стана после, накара Хорст и Ирмгард да изгубят ума и дума. Тогава именно се чу гласът на Хорст: «Така, отървахме се!» — и след него гласът на Ирмгард:

«Най-после сме сами», след това нейният смях, така че Ирмгард едва ли не изкрещя:

— Ей, та това са нашите гласове!

А Хорст, слисан и уплашен каза:

— Но това е невъзможно! Странно. — В същото време от плочата се чу гласът на Ирмгард:

«Почти бих казала, че преди малко всичко изглеждаше по-другояче, ако това въобще е възможно.»

Смаяна, Ирмгард каза:

— Хей, та това съм аз! Чуй!

А плочата продължи с нейния глас:

«Но ковчегът се вижда ясно. Или пък е някакъв вид кристал?»

Сега от плочата продължи гласът на Хорст:

«Може би имаш пред вид средата на лабиринта, която е по-тъмна.»

Безпомощна. Ирмгард попита Хорст:

— Как сме попаднали на тази плоча? — когато от нея се раздаде отново:

«Но ковчегът изпъква ясно сред графичните линии. Виждаш ли, той плува във въздуха и разпръсква лъчи.»

Безкрайно развълнувана, Ирмгард изхлипа:

— Не, не, това трябва да престане, да престане.

А Хорст, разгневен и нервен, каза:

— Да, това наистина е…

В това време от плочата продължи неговият глас:

«Това е лабиринт, огромна спирала.»

Хорст:

— Това наистина е голямо постижение!

Но плочата си продължаваше с неговия глас:

«Увиваща се навътре спирала», след това се чу пукане и шум като при включване и металически твърдия глас каза:

«В тази игра, ако това е игра, не Вие сте тези, които играете, Вие не сте участници в играта. Вие ще бъдете изиграни.»

— Аха — каза Хорст. — Дойде си пак на думата. — И погледна Ирмгард. — Но кажи ми, как е било възможно това с нашите гласове?

Ирмгард отговори раздразнено:

— И аз не знам. — От плочата отново се чу пукот и гласът продължи, насред изречението:

… да извлечете, защото преди да свърши плочата, Вие ще умрете. Преди тази плоча да е свършила, ще бъдете, мъртви. Ще бъдете мъртви.“

Ирмгард изхлипа тихо, а плочата продължи: „Мъртви, мъртви.“

— Спри я, Хорст, моля те, спри я, страх ме е!

А гласът на плочата сякаш отговаряше на Ирмгард: „Помислете си добре дали да поемете риска пак да се докоснете до този грамофон. Вие още не знаете по какъв начин ще умрете.“

Хорст, мъжествено и смело, но все пак с нотки на страх в гласа, каза:

— Не, не, това наистина минава всякакви граници, сега ще го изключа.

Ирмгард бързо го подкрепи:

— Да, да, Хорст, моля те, спри го.

Но гласът от плочата пресече думите на Ирмгард и каза:

„Вие ще умрете от ток, от ток с високо напрежение, от много силен ток! Ако още веднъж докоснете този, уред, ще бъдете един мъртъв мъж.“

Ирмгард извика, хвана раменете на Хорст, облегна глава на гърдите му, докато плочата продължи невъзмутимо:

„… и една мъртва жена.“

Ирмгард, почти истерично, бързо и тихо хълцаше:

— Но защо не изключиш това проклето нещо, или те е страх?

Хорст, като потискаше обзелия го действително страх, каза:

— Не, не е точно така, но — и гласът от плочата отговори със студена точност:

„Разбира се, че се страхувате. Но това няма да Ви помогне. В същност и нищо да не правите, пак няма да си помогнете много. Тази плоча вече доста се извъртя, към края й ще бъдете мъртви така или иначе. Докоснете ли контакта, ще умрете веднага. Можете да чакате до края на плочата.“

Ирмгард изхлипа:

— И какво ще стане после?

А плочата отговори студено и безучастно:

„После ще се появи мълния.“

Хорст попита бързо и със свито сърце:

— А откъде ще дойде тази мълния?

„Вие забелязахте, че тази плоча е необикновено тежка.“

И двамата, съгласявайки се със страх:

— Да.

„Причината е следната: плочата съдържа като кондензатор няколко изолирани един от друг метални листа. Между тях има електрическо напрежение, което непрекъснато нараства от триенето по време на въртенето. Това напрежение се разпределя върху всички части на грамофона. Впрочем преди малко Вие получихте лек удар. Междувременно напрежението трябва да е нараснало на няколко милиона волта.“

Хорст, който все още смяташе, че известни възражения биха могли да помогнат, попита с буца в гърлото: Да, но ако въобще не се докоснем до уреда?

А гласът от грамофона, който говореше все по-бързо, каза сега точно, металически и твърдо, както винаги, само че още по-бързо:

„И за този вариант е помислено. Най-вътрешният кръг от каналите на плочата е свързан с метална жица. Щом се стигне до този най-вътрешен канал, ще се получи късо съединение, което ще се пренесе върху усилвателя на Вашия грамофон. От това ще последва светкавично разтоварване, което ще попадне върху Вас, тъй като се намирате точно в пресечната точка на двата високоговорителя. Тоест намирате се в капан.“

Ирмгард, изпълнена със страх:

— О, колко ужасно!

Но гласът от плочата попита равнодушно:

„Имате ли още някакви въпроси?“

Като обмисляше възможно най-бързо, Хорст попита:

— А какво ще стане, ако променим местата си? Гласът от плочата отговори още по-бързо, но студено и точно:

„Същото, защото високоговорителите улавят всеки предизвикан от Вас шум, включително дишането и сърцебиенето. От разликата във времето на пристигналите сигнали между левия и десен канал всяко Ваше ново положение се установява веднага и съответно се направлява посоката на разтоварването. Имате ли още въпроси?“

Ирмгард, изплашена до краен предел:

— Защо трябва да умрем?

А гласът от плочата със студена, бърза точност отговори:

„Не само че трябва, но сте длъжни. Всички хора трябва да умрат.“

Хорст нервно и страшно изплашен:

— Но защо точно сега?

А Ирмгард:

— Защо така внезапно?

И гласът от плочата:

„Защото пуснахте тази плоча.“

Хорст се опита да разбере и попита:

— Но това…

А гласът от плочата отговори веднага:

„Това беше грешка, която вече не можете да поправите, една фатална за Вас грешка.“

Ирмгард изкрещя:

— Не мога повече да издържам!

Но плочата отново се обади:

„Трябва да издържите. И то още цели 10 секунди. Девет.“

Хорст, злобно и нервно извика:

— Не!

„Осем.“

Хорст отново извика:

— Не!

Ирмгард също извика, а плочата си продължи:

„Седем.“

Хорст изруга:

— Каква наглост!

„Шест“ — каза гласът от плочата, а Хорст:

— По дяволите!

„Пет“ — се чу студено и точно от плочата.

Ирмгард шепнеше в панически страх нещо за бягство, когато плочата каза:

„Четири.“ След нея Хорст:

— Къде ли е… — но от плочата вече идваше:

„Три.“

Хорст:

— Ще го изхвърля това про…

„Две“ — се чу от плочата, а Хорст довърши:

— … проклето нещо… — но суетенето вече не помагаше, защото дойде:

„Едно.“

И след него краят, мълнията, дрънчене, мрак.

Бележки

[1] „Вземи пет.“ — Б.пр. ↑