Ирмтрауд Кремп
Осъществяване на контакт

— Ах, престани с тези твои грижи! — раздразнено каза той. — Какво ли не си въобразяваш! Признай си честно, всички тези брътвежи, че не сме можели да контролираме влеченията си, са резултат от проклетата ви високомерност. От незапомнени времена вие, жените, сте се грижили за децата и за мъжете си, а сега изведнъж всяка иска някаква служба! Но и това ви е малко, защото искате не каква да е служба, а тъкмо тази, която е привилегия единствено на мъжа!

— Глупости! — отсече тя.

— Точно така — каза той, — макар да си образовано момиче, ти наистина говориш глупости! Колко време живеем вече тук? Почти тридесет години! При това знаеш много добре какво представлява нашето обучение, на мъжете от изследователската група. Никакво време за влечения, импулси и други подобни щуротии не остава. Вече не налитаме на всяка! А пък там, отвън, в това отношение няма никаква опасност. Да не мислиш, че там навсякъде плуват жени? Тъй че престани с глупостите си, които ти наричаш грижи! — Обърна се към нея с усмивка: — Това е последният ден преди заминаването ми и би трябвало да ни дойде на ум нещо по-хубаво, отколкото да се караме.

— Нямам намерение да се карам — язвително каза тя, — в края на краищата те обичам. Едва не умирам от страх, когато си помисля за утре. Ти ще бъдеш сам сред всички тези чужди същества — ами ако се случи нещо непредвидено? Ако загубиш контрол? Веднага ще се задушиш. Не, аз продължавам да твърдя, че трябваше да изпратят някоя от нас!

Денят беше прекрасен. Слънчевият блясък прорязваше водата и потапяше в искряща синева всичко под повърхността. Кромко и Мала се бяха облегнали на един коралов риф и обвиваха с тънките си като власинки тентакули^[1] множеството му зъбери и издатини. Само някои от по-широките спокойно се полюшваха из водата. Бяха почти прозрачни, цветът на Мала беше кехлибарен, а на Кромко — зеленикавосин. Бяха красива двойка, а кристалносветлите им тела със змиевидна форма образуваха идеални пръстени. Тъй като бяха определени един за друг, след завръщането на Кромко от експедицията по сухата повърхност на планетата те щяха да се свържат завинаги.

От групата, която се състоеше от петима мъже, обучени специално за стъпване на сушата, като най-подходящ бе избран Кромко и макар всички досегашни опити за изпращане на аеробинавти на земната повърхност за осъществяване на контакт с въздуходишащите да бяха несполучливи, този път отговорните инстанции сякаш не се съмняваха в успеха. Изработеният по нова технология защитен костюм беше съвършен и напълно отговаряше на сухоземните условия; преди шест месеца бяха имали неповторимия шанс да уловят един мъжки екземпляр от интелигентната форма на живот, която се намираше на по-малката суха част от планетата. Подобно на много други от неговата порода, съществото бе плувало из морето просто за удоволствие — поведение, което така и остана непонятно за гханците, тъй като на никого от тях не би дошло на ум да стъпи по такава причина на сушата, където те на всичко отгоре не можеха да живеят. Към безводните области ги тласкаше чисто научен интерес. Вътрешните органи на въздуходишащото същество бяха отстранени и след един сложен и продължителен процес на експертите се удаде да направят от външната кожа защитен костюм, който не само бе напълнен изцяло с вода, но беше и осигурен против всякакво проникване на въздух.

— Не мога да разбера какво искаш — отново подхвана Кромко. — Щом се свия в главата на костюма, с помощта на протегнатите си тентакули мога да движа цялото тяло, включително ходовите подпори и приспособленията за хващане. Наистина няма да мога да виждам кой знае колко добре, тъй като мога да надничам през зрителните отвори горе в главата само с две очи, а поискам ли да погледна встрани или назад, налага се да извъртам самата глава или дори цялата конструкция.

— Ама че несъвършени създания! — процеди Мала и изви нагоре вътрешния пръстен на тялото си. Кромко видя как многобройните й очи кокетно заблестяха.

— Че нали и аз непрекъснато ти го повтарям! Тези хора са грозни и недодялани. Представяш ли си, те нямат тентакули, а само две приспособления за придвижване и още две за хващане. Затова не мога да си обясня защо се притесняваш толкова. Ще изглеждам като тях, непрекъснато ще поддържам телеконтакт с водната станция, пък и езикопреобразувателната ми машина функционира безупречно.

— Да, но ако, ако… — Мала внезапно отлепи тентакулите си от кораловия риф. Те се понесоха из водата като порой от златни нишки. По тялото на Кромко пробяга тръпка. Очният му пръстен се качи високо, той се разтрепери. Тентакулите му се откъснаха от рифа и се устремиха към Мала. Сплетоха се с нейните, леко се разтърсиха взаимно и след това Кромко и Мала затанцуваха из водата, като се въртяха и Полюшваха.

— Ето, виждаш ли — прошепна му тя, — тъкмо това имах пред вид.

— Ама че си ми глупавичка! — нежно каза той. — Че нали те обичам… Престани най-сетне с тези твои брътвежи! Утре вечер ще съм се върнал и ще ти раз-разкажа за всичко, разбира се, ако службата за сигурност ми разреши. И тогава и двамата хубавичко ще се посмеем.

 

Кромко бавно излезе на брега. Беше ранно утро и на плажа нямаше никой. Плуването бе минало горе-долу добре въпреки тромавите движения на приспособленията за придвижване и хващане.

— Всичко е о’кей — предаде той по телепатичен път в базата, — плажът е безлюден. Никой не ме забеляза.

— Добре, момче! — дойде отговорът. — Продължавай така, желаем ти щастие!

— Не мога да си представя, че някой ще е щастлив в такова тяло — изръмжа Кромко и припряно чукна с няколко тентакули по вътрешната страна на костюма от човешка кожа, — ама че нескопосана работа! Но ще направя каквото мога. Край.

Повлече се по пясъка и внимателно се разположи.

Бяха избрали за приземяването тъкмо това място, защото знаеха, че щом слънцето се издигнеше по-високо, тук се събираха много хора, за да се излежават, да играят или да плуват във водата. При това горната част на своите приспособления за придвижване (точно на мястото, където се съединяваха с тялото) те обвиваха с парче плат, и тъй като мъжкият индивид, заловен недалеч оттук, чиято кожа днес служеше на Кромко за защитен костюм против въздуха, бе облечен по същия начин, парчето плат пак беше поставено там. „За какво ли им е? — мислеше си Кромко. — Тия хора и без това се движат достатъчно тромаво. Сигурно е нещо като украшение. Или пън предпазва от слънцето или водата. Но малко странно е, че само тази част от тялото е уязвима…“

— Добро утро, сладур! — чу той някакъв глас до себе си. — Умираш от скука сам на плажа, нали?

Кромко вдигна очи. До него стоеше човешки екземпляр с особено дълги приспособления за придвижване. Освен ивицата плат в долната част на тялото, той беше обвил още една около себе си горната половина. Следователно екземплярът беше женски. Само женските се обличаха така на плажа.

— Ще имаш ли нещо против, ако седна до тебе?

— Разбира се, че не — каза Кромко и предаде във водната станция: „Контактът осъществен. Женски човек. Плажът постепенно се пълни.“

— Какво си се умълчал? — подхвърли женският екземпляр. — Попитах те нещо.

Кромко забеляза, че езикопреобразувателната машина не бе включена и телепатичният му отговор не е могъл да бъде разбран. Натисна копчето и каза:

— Извинявай. Разбира се, че нямам нищо против.

Съществото седна и зарови краищата на приспособленията си за придвижване в пясъка.

— Казвам се Ивон — представи се то и му намигна, — но приятелите ми викат Иви. А ти как се казваш?

На Кромко не хрумна нищо друго, освен да назове истинското си име.

— Кромко? — Ивон като че ли се изненада. — Странно име, за пръв път го чувам — но ми харесва, да знаеш! — После започна да рови в една пъстра чанта и измъкна оттам малка кутийка. После бавно погали едно от приспособленията за хващане на Кромковия костюм и попита: — Ще ми намажеш ли гърба с крем? Много лесно изгарям.

„Аха — рече си Кромко, — ето за какво са парчетата плат“. Положи немалко усилия, докато намаже бялата мазна субстанция по кожата на женския екземпляр, който бе легнал по корем. „Внимание, база! — предаде той. — По всичко личи, че човешката кожа е уязвима от слънчевите лъчи и на други места, освен на покритите с плат — тъкмо мажа индивида, с който осъществих контакт. Надявам се, че въпреки сухото състояние костюмът ми не е застрашен.“

„Ама че гадост! — изруга шефът на школата за обучение. — Бъди предпазлив, Кромко. Веднага щом установиш някаква промяна по външната страна на твоя костюм, връщай се във водата.“

„О’кей — каза Кромко, — ще внимавам. Мога да си представя какво значи да ти изгори кожата. Нямам желание да глътна въздух и да умра. Какво ли би казала Мала?“ И той се засмя, за да си вдъхне кураж.

— Колко меки ръце имаш! — установи Ивон. — Такива едни пухкави, почти като възглавница. Ох, но на някои места много натискаш! Да не си масажист?

Преди Кромко да успее да отговори, той се видя заобиколен от цяла тълпа мъжки и женски човешки същества, която засипа него и Ивон с такава лавина от думи, че езикопреобразувателната машина едва смогваше да прещраква навреме.

— Виж ти, че това е Зиги!

— Къде беше толкова време?

— Не дрънкай глупости, нали Зиги се удави преди няколко месеца!

— Ами, това са само слухове…

— Какви ти слухове, писаха го във вестниците!

— Какъв Зиги ви е прихванал! — намеси се Ивон. — Това е Кромко.

— Каква прилика! — изчурулика един женски екземпляр с много тъмна кожа. — Но това все пак не е Зиги. Зиги беше с кафяви очи, а вашите са такива едни… извинете… зеленикавосини. Да не би да сте брат на Зиги?

„Ами сега? — мислеше си отчаян Кромко. — Ако кажа да, ще поискат да научат подробности и нищо чудно да се издам.“ Но още преди да успее да отправи запитване към базата, Ивон го улови за едно от приспособленията за хващане и му се примоли:

— Кромко, хайде тръгвай, нали щях да ти показвам нещо! Чао на всички!

Кромко бе изненадан. Нещо, което тя бе казала, сигурно не бе достигнало в суматохата до него. Последва я. Тя вървеше напред и леко поклащаше горната част на приспособленията си за придвижване, и то точно това място, на което се намираше парчето плат. „Даже не могат да се движат както трябва — помисли си Кромко с презрение, — моите тентакули водят това глупаво тяло много по-добре.“

— Какво искаше да ми покажеш, Ивон? — попита той.

— За тебе съм Иви — изгугука тя. — Измислих това, за да се отървем от онези нахалници. Ти си много мило момче, ама си и много мълчалив. А сигурно искаш да останеш насаме с мене, нали? — Тя го изгледа косо през зрителните си цепки и прошепна: — Очите ти наистина имат особен цвят — много са секси…

Кромко се почувства поласкан, понеже специалният клавиш за трудни думи преведе: „Привлекателен в полово отношение.“ Той се слиса и си зададе въпроса, как така един гханец може да се хареса на женски човешки екземпляр, макар да не можеше да се отрече, че неговата раса бе далеч по-съвършена и заслужаваше възхищение. После се сети, че Иви има пред вид само защитния му костюм.

Кромко отново влезе във връзка с водната станция: „Отдалечавам се с лицето, с което осъществих контакт. За малко щях да се запозная и с други хора, но разговорът взе опасен обрат. Сметнаха костюма ми за уловения от нас плувец. Това е просто невероятно, като се има пред вид преработването, а и фактът, че те всички изглеждат еднакви! Можеше да се стигне до разобличение.“ „Правилно си постъпил, Кромко! — похвали го станцията, — но внимавай, не се отдалечавай много.“

Кромко не намери за нужно да разяснява, че предложението беше направено от Ивон.

Както се поклащаше, Ивон стигна до един свод в скалистия бряг, до една каменна арка, наклонена към морето, което я беше създало. Стрелката на скалата за околната среда леко щракна и спря на „опасност“. Сега навсякъде из пясъка стърчаха камъни и скални отломъци. Кромко знаеше, че не бива да върви по-нататък — достатъчна беше една погрешна стъпка, и ходилата на неговите приспособления за придвижване можеха да се повредят. Но освен това Кромко знаеше, че ходилата му бяха подсилени с двоен пласт пък и щеше да внимава. Той последва Ивон, мина под каменния свод и заобиколи няколко скални издатини.

„Какво ли е намислила? — питаше се той. — Наоколо няма никой.“ И наистина край тях не се виждаше нито един човек.

Брегът стана съвсем каменист и Кромко внимателно подбираше местата, на които стъпваше. Заобиколиха още една стръмна канара и…

— Ето го любимия ми залив! — възкликна Ивон.

Тук морето завършваше в залив с овална форма и образуваше по този начин езеро, закътано сред голите насечени скали на стръмния бряг. Чак до самата вода сушата беше покрита с камънак. Водата беше прозрачна и тъмносиня, тъй че Кромко можеше да види дори белия пясък по дъното.

Ивон неочаквано свали от себе си двете ивици плат, простря ръце и извика:

— Това искаше, нали, Кромко? Хайде, събличай се бързо и скачай във водата! И тя се втурна в залива с такъв устрем, че по каменистия бряг се плиснаха малки вълни.

Кромко се вцепени. „Тя ще си изгори кожата — мислеше си той, — защо ли си свали предпазната обвивка? Нали инак я носят и във водата?“ Поведението й му беше непонятно. Той тъкмо искаше да информира базата за странното поведение на женския човешки екземпляр, когато видя Ивон да се обръща във водата, да му маха и да се гмурка. Дългата жълта растителност по главата й се разстла върху синята водна повърхност като порой от златни нишки.

„Женски тентакули! — проблесна в главата му. — С цвят на кехлибар… Мала!“ Олюля се, втурна се към водата, без да обръща внимание на камъните, и почувства как все повече и повече от тентакулите, му се отделяха от вътрешната стена на защитния му костюм и се устремяваха в една посока — към примамливите нишки. Тромавата, напълнена с вода конструкция започна да губи равновесие. Очният му пръстен се вдигна нагоре, око след око започнаха да надзъртат през зрителните цепки.

„Ало, база! Ало, база! — отчаяно предаваше той, — загубвам контрол! Женски тентакули във водата!!!“

„Запази спокойствие, Кромко! — гласеше отговорът. — Събери ума си — във водата не може да има тентакули. А и да има, не им обръщай внимание. Спомни си за обучението ни! Дръж защитния костюм изправен!“

— Хайде де, идвай! — долетя гласът на Ивон. — Хвани ме!

Косите й се носеха нагоре и надолу заедно с вълните. Стотици тентакули във вътрешността на Кромковия костюм се устремиха към главата със зрителните цепки, напираха към златната, танцуваща маса. Костюмът се олюля, похлупи се напред, удари се в скалите. В същия миг вътрешното налягане отслабна. От един тесен процеп започна да се процежда вода. Но Кромко мислеше само за едно: „Тентакули! Тентакули“!

Той простена: „База, не мога повече. Импулсът е по-силен от мен. Процеп в кожата. Какво да правя?“

Указанието на станцията незабавно да защипе мястото на процепа отвътре, да се потопи в онази част на тялото, която все още беше пълна с вода, и с максимална бързина да се завърне в морето, едва проникна до съзнанието на Кромко. Няколко от тентакулите му бяха пробили уплътнителите на зрителните му цепки. И докато процепът непрекъснато се увеличаваше, а вкараната в защитния костюм вода сега изтичаше и през зрителните цепки и се просмукваше между камъните, Кромко си мислеше: „Може би наистина трябваше да пратят жени… Щеше да е по-добре… Женски тентакули… там… Мала!“ После започна да потъва в някаква бездна.

 

Водата все по-бързо струеше от защитния костюм, тялото на Кромко се отпусна, тентакулите му се вцепениха, а човешката кожа върху камъните на малкия залив започна да се свива.

Бележки

[1] Тентакули — пипала на насекоми или насекомоядни растения. — Б.пр. ↑