Бернт Клинг
„Л“ като любов

01 Някакви невидими стъклени врати се плъзнаха встрани, когато се приближихме на няколко метра пред тях. Пристъпихме плахо по лъскавата пластмасова настилка и се обърнахме към един от роботите-индификатори.

— Име?

Ала какво ли можехме да видим от него — само една монтирана в стената решетка от микрофон, а над нея няколко идентифицирани лещи. Тези уреди бяха така разположени, че не можеше да не се открие макар и далечната прилика с човешко лице.

Представихме на лещите картите си за идентичност.

— Цел на вашето посещение?

— Сключване граждански брак.

Леко изпукване, едва доловимо, и в касичката вече лежеше къс метално фолио. Припряно го грабнах й набързо прехвърлих гравираните букви.

Малкото „п“ след „етаж“ означаваше „подземен“, и така се понесохме с антигравитационния асансьор 17 етажа надолу. Там ни очакваше малък електрокар, който по наша заявка ни откара до стая 17 (3) 101.

Безшумната кола рязко спря, в същия миг вратата пред нас се дръпна плавно встрани. Пропуснах Андреа пред себе си в стаята, а аз плътно я последвах. Първото, което ме порази, беше нежната русокоса девойка, която седеше над един наклонен плот с програмно устройство. Тя ни се усмихна подкупващо.

— Какво обичате?

Стената зад нея беше облицована с изящни метални и пластмасови орнаменти, които бяха поставени така, че да не скриват нищо от онова, което се намираше зад тях. Между тази декорация твърде ясно се открояваха функционалните елементи: бобини, луминесцентни скали, редове разноцветни лампички, клавиатури.

— Бихме искали… да сключим граждански брак — казах аз. Андреа пусна картите ни за идентичност, по наклонения плот. Русокосата асистентка на компютъра за граждански бракове кимна приветливо и пъхна картите в някакъв отвор. Пръстите й в бясно темпо затракаха по една клавиатура на програмния пулт. Раздаде се мелодично бръмчене. Разноцветните лампички замигаха в трескава последователност.

Тази операция продължи може би две секунди. Мелодичният брум секна. Контролните лампички светнаха матово. Асистентката на компютъра бутна картите ни за идентичност обратно по наклонения плот.

Андреа и аз вече бяхме съпруг и съпруга!

 

02 Естествено, че обичам своята съпруга.

Тя е просто безупречна. Във всяко отношение. Аз съм безкрайно щастлив, бих могъл да твърдя това.

Ние ще се обичаме безумно, докато смъртта ни раздели. Мисля това съвсем сериозно, колкото и смешно да звучи то за някого.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те.

Нейният глас — не зная как бих могъл да го опиша. Този свойствен единствено на Андреа глас.

— Наистина ли ме обичаш още?

— Да, разбира се. Ти знаеш — никога няма да престана да те обичам.

Тя се притисна до мен и с енергично движение на ръката отметна коприненочерните си коси от лицето. Светлите й очи ме наблюдаваха, пълни с упование. Сведе лице над мен. Алените й устни се докоснаха до моите.

Целунахме се.

Нежните ръце на Андреа внимателно обгърнаха врата ми. Почувствах тялото й да се притиска в мене. С крайчеца на очите си мярнах тънкия лунен сърп, който сияеше през панорамния прозорец на нашата овална спалня.

Тя е просто безупречна. Във всяко отношение. Аз съм безкрайно щастлив, бих могъл да твърдя това. Естествено, че обичам своята съпруга.

 

03 Това, че Андреа е моя жена, дължа единствено на компютъра APHRO. Ако той не съществуваше, никога не бих я срещнал.

Всичко започна с едно рекламно издание на фирмата APHRO COLA. То представляваше богато илюстрован проспект — в същност някакво хумористично, списание с цветни комикси, които накрая винаги завършваха с репликата на нафукани тарикати:

„APHRO COLA“ Е НАЙ-ГОЛЯМАТА ФИРМА!

В средата на тази книжка бе приложено гланцово фолио от розова пластмаса, което с лекота се откачи и разгъна в плакатна големина. В горния край на фолиото с цветни букви беше гравиран лозунг:

Aphro Cola Service: ЛЮБОВ ЧРЕЗ КОМПЮТЪР.

Не обичам този вид реклама, но любопитството ми вече се беше пробудило.

Останалата част от фолиото беше изпълнена с въпроси, които засягаха какви ли не проблеми — от интимни до външнополитически. В едно упътване в ситен шрифт се обясняваше, че за части от микросекундата компютърът APHRO можел да систематизира подробно попълнения тест и да скицира математически точно описание на моята личност. В същото време APHRO съхранявал милиони такива личностни характеристики и благодарение на тях бил в състояние да избере най-подходящия партньор за всеки.

Едно подзаглавие обещаваше: Не просто партньор, а единственият!

Без много-много да му мисля, грабнах една фотописалка и започнах да зачертавам квадратчетата на теста.

Започваше с „въпрос I“: пол…

„Дадени са следните отговори: мъжки = 1; женски = 2. Впишете едно от тези числа в черното квадратче!“

Следваха любимите цветове от „синьо = 01’’ до сиво = 11“. Серия от въпроси се занимаваха със социалния статус и класовата принадлежност.

И друго, което много живо интересуваше компютъра APHRO: На отворен прозорец ли спите? Обичате ли да ходите на кино? Къде бихте предпочели да живеете? Лесно ли се смеете сами над себе си? За нежността съществуват противоречиви мнения. Какво мислите вие?

Попълних всичко точно и добросъвестно. Особени усилия положих за комплекса от въпроси, които се отнасяха до идеалната партньорка.

 

04 Всичко останало уреди APHRO.

Той ми съобщи къде и как мога да срещна Андреа. За тази цел той предложи един съвсем конвенционален метод: среща в някоя кафе-сладкарница, като отличителен знак трябваше да нося червен карамфил в илика на сакото си.

Място на срещата: кафе „Моноптерос“, Мюнхен-Швабинг.

Естествено пристигнах — това никога не съм могъл да предотвратя — с няколко минути закъснение. Беше слънчева утрин и в бистрото пред сладкарницата вече бяха насядали компанийки любители на мока. Повечето носеха новите рокли от псевдометал, които блестяха на слънцето в сребрист и златист оттенък.

Ярката пъстрота на багрите ме заслепяваше, беше ми необходимо известно време, докато успея да разгранича безбройните цветни петна. Проврях се всред насядалите и се огледах на всички страни.

И тогава я забелязах…

Веднага разбрах, че това е тя. Любов от пръв поглед. Мигом й хвърлих и втори поглед. Тя точно отговаряше на представите ми за онова, което си бях пожелавал винаги.

Фигурката й беше грациозна и стройна, сякаш ще се прекърши от крехкост. При това и гарвановочерни коси на път по средата, по последна мода, дългите кичури бяха прихванати отзад с дъгоцветна панделка. Носеше червен гащеризон, щампиран с черно.

Сега тя извърна леко поруменялото си миловидно лице към мене. Светлокафявите й очи ме изгледаха въпросително, тя отговори на червения карамфил в илика ми с приветлива усмивка.

Беше запазила мястото до себе си. Докато седях, нито за миг не можах да откъсна очи от лицето й. Хвърлихме се в обятията си. APHRO не се беше излъгал.

Прекарахме останалата част от деня in Citta 2000^[1], с един архивен филм на Корбуки il grande silenzio^[2] и с „бум-бум“.

Ние се обичахме — както желаеше APHRO.

 

05 Естествено, че обичам своята съпруга.

Тя е просто безупречна. Във всяко отношение. Аз съм безкрайно щастлив, бих могъл да твърдя това.

„Любовта минава през стомаха“ — казват някои. И с право.

Андреа е превъзходна кулинарка. Тя готви по свой вкус. Но ето че вече цели три години имаме щастлив брак — това не са банални фрази, а самата истина.

Ние се обичаме както в първия ден.

Разбира се, аз й помагам в домакинството. Нарочно се отказвахме да обзаведем кухнята с повече електродомакински уреди, за да имаме поне едно кътче в жилището си, където можем да направим нещо наистина сами.

Тук си запазваме чувството, че не винаги трябва да разчитаме на автоматите. Че и нашите придобити човешки умения все още вършат някаква полезна работа…

Затова се отказахме от дълбоко замразените ястия, които само трябва да се поставят върху ултравиолетовата плоча, за да могат секунди по-късно да се свалят от нея, готови за сервиране.

Ние си приготвяме всичко сами: днес например печено по ловджийски, ориз, блюдо с разнообразна салата. Готвим по рецепти от една стара готварска книга, която е наследство от баба ми и дядо ми и обхваща два дебели тома.

Насред приготовленията сме, когато изведнъж… писък… мигновено се обръщам.

Андреа!

Тя се олюлява бавно и се свлича на пода. Случи се по мое невнимание. Един вибронож се вряза в хълбока й.

Сега тя лежи в несвяст. Привеждам се над нея и внимателно обръщам тялото й на другата страна. Дезактивирам виброножа и острието се изтръгва от тялото й.

А раната.

Само една тънка струйка кръв потича по кожата. Като че ли раната се затваря от само себе си. Откривам мястото и проучвам раната най-грижливо.

И едва сега виждам всичко!

Един къс лъскаво пластично фолио… плетеница метални жици… а от някакви тънки синтетични възглавнички блика течност, която прилича на кръв…

Значи Андреа не била същество от плът и кръв!

Сега разбирам: Създал я е компютърът APHRO. Създал е идеалната партньорка за мене такава, каквато я бях описал в теста на APHRO COLA SERVICE.

Андреа била един Андроид — един робот в човешки образ.

— Обичам те…

Пошепва тихо тя, едва ги долавям. Последните й думи. Тя още веднъж се приповдига и тупва, безжизнена, назад.

 

06 Андреа е мъртва.

В същност не мъртва, трябва да се доуточня. Тя просто не изпълнява вече своето предназначение. Андреа не се върна вече в съзнание, откакто връхлетя върху виброножа. Тя все още лежи непокътната върху пластмасовия под в кухнята. Оттогава не съм посмял да я докосна. И едва ли ще посмея да прекрача прага на кухнята.

Сега зная: Не ще прежаля загубата на Андреа. Така силно се бях привързал към нея. Обичах я като живо същество от плът и кръв…

… и продължавам да я обичам.

И винаги ще я обичам.

Но сега зная още и как мога да си възвърна тази любов. Надеждата облекчава болката. Ще сторя това, което трябваше да сторя, за да бъда щастлив. То е толкова просто. Ще попълня нов текст и ще го изпратя на компютъра APHRO.

Ще си поръчам нова Андреа.

Бележки

[1] Citta (итал.) град. — Б.пр. ↑

[2] il grande silenzio (итал.). — Великото мълчание. — Б.пр. ↑