Фридрих Дюренмат
Тунелът

Един двайсет и четири годишен мъж, потънал в тлъстини, та да не го издебне и наближи много ужасното, което той съзираше (това бе неговата дарба, може би единствената), с навик да затъква отворите на плътта си, понеже тъкмо през тях можеше да нахлуе чудовищното, затова пушеше пури („Ормон Бразил 10“), над очилата си носеше други, тъмни очила, а в ушите си натъпкваше памучни тампони — този млад човек, все още зависим от родителите си и зает с мъгляво следване в един университет, който отстоеше на два часа път с влака, взе един неделен следобед обичайния влак — заминаване седемнайсет и петнайсет, пристигане деветнайсет и двайсет и седем, — с цел на следния ден да посети един семинар, от който впрочем вече бе решил да избяга. Когато напусна родния си град, слънцето грееше на безоблачния небосвод. Беше лято. В това приятно време влакът трябваше да профучи между Алпите и Юра, покрай богати села и малки градчета, после по протежението на една река, а след по-малко от двайсет минути, точно след Бургдорф, потъваше в малък тунел. Влакът бе претъпкан. Двайсет и четири годишният мъж се бе качил отпред и сега с мъка си пробиваше път назад, потеше се и правеше малко глупаво впечатление. Пътниците седяха плътно притиснати, мнозина върху куфари, купетата от втора класа също бяха пълни, само местата в първа класа бяха почти незаети. Когато младият човек, лашкан от влака насам-натам, залитащ ту срещу един, ту срещу друг и докосващ кореми и бюстове, най-сетне се пребори с неразборията от семейства, новобранци, студенти и любовни двойки, откри в последния вагон места, и дори толкова много, че в купето — а в третокласните вагони купета се срещат рядко — можеше да се настани свободно на цяла седалка. Насреща му в това затворено помещение седеше мъж, още по-дебел от него, и играеше шах сам със себе си, а в ъгъла към коридора, на същата седалка, се бе разположило червенокосо момиче и четеше роман. Така младият човек вече бе седнал до прозореца и тъкмо си бе запалил една „Ормон Бразил 10“, когато дойде тунелът и той му се видя по-дълъг от обикновено. Много пъти бе изминавал това разстояние, вече цяла година всяка събота и неделя, но всъщност никога не бе отдавал значение на тунела, а само го бе предугаждал. Макар неведнъж да бе искал да му посвети изцяло своя интерес, винаги когато се появеше тунелът, той бе зает с мисли за нещо друго, тъй че не забелязваше краткото потапяне в мрака — тъкмо решаваше да му обърне внимание и вдигаше очи, тунелът вече бе отминал, тъй бързо профучаваше влакът през него, пък и тъй къс бе малкият тунел. Младият човек и този път не свали тъмните си очила, когато навлязоха в тунела, понеже не мислеше за него. Слънцето сега грееше с пълна сила и местността, през която пътуваха, хълмовете и горите, далечните хребети на Юра и къщите на градчето бяха сякаш от злато — тъй ярко блестеше всичко в привечерната светлина, тъй ярко, че той осъзна внезапно настъпилия мрак на тунела, а навярно и причината задето преходът му се видя по-дълъг, отколкото очакваше. В купето бе съвсем тъмно — поради краткостта на тунела лампите не бяха запалени, понеже всяка секунда в прозореца трябваше да се покаже първият бледен зрак на деня, светкавично да нарасне и мощно да нахлуе с обилен, златен блясък; когато обаче мракът продължи, младият човек свали тъмните си очила. В този миг момичето запали цигара, явно раздразнено, че не може да чете по-нататък романа си, както на него му се стори в червеникавото припламване на кибритената клечка; ръчният му часовник със светещ циферблат показваше шест и десет. Той се облегна в ъгъла между стената на купето и прозореца и се замисли за обърканото си следване, на което никой не вярваше много-много, за семинара, който утре трябваше да посети, но на който нямаше да отиде (всичко, което той вършеше, бе само предлог да запази порядък зад фасадата на делата си, и то не самия порядък, а само идеята за порядък пред лицето на ужасното, заради което потъваше в тлъстини, пъхаше пури в устата и памучни тампони в ушите си), а когато отново погледна циферблата, бе шест и четвърт, но все още не излизаха от тунела. Това го обърка. Наистина сега запалиха лампите, в купето стана светло, червенокосото момиче можеше да чете по-нататък романа си, а дебелият господин отново заигра шах сам със себе си, вън обаче, зад прозореца, в който сега се отразяваше цялото купе, се простираше все още тунелът. Младият човек излезе в коридора, където някакъв висок мъж със светъл шлифер крачеше напред-назад, увил около врата си черно шалче. „Защо ли му е при това време?“ — помисли си той и надникна в другите купета на вагона — там четяха вестници и приказваха. Върна се отново в своя ъгъл и седна, сега тунелът трябваше да свърши всеки миг, всяка секунда; ръчният му часовник показваше вече почти шест и двайсет; той изпита раздразнение, че досега е обръщал тъй малко внимание на тунела, който продължаваше вече четвърт час, и ако се пресметнеше скоростта, с която се движеше влакът, сигурно бе внушителен тунел, един от най-дългите в Швейцария. Тъй че по всяка вероятност той бе сбъркал влака, макар и в момента да не си спомняше за толкова дълъг и внушителен тунел на двадесет минути път от родния му град. Ето защо попита дебелия шахматист дали влакът е за Цюрих, на което онзи отговори утвърдително. Младият човек каза, че не му е известно на това място по линията да има толкова дълъг тунел, но шахматистът, подразнен, задето втори път го прекъсват в някакви негови сложни размишления, отвърна, че тъкмо в Швейцария имало много тунели, извънредно много, и макар да пътувал из тази страна за първи път, това веднага се набивало на очи, а също бил прочел в един статистически справочник, че никоя друга страна не притежава толкова тунели като Швейцария. Сега обаче трябвало да се извини, наистина ужасно съжалявал, но бил зает с важен проблем на защитата Нимцович и не бивало повече да се отвлича. Шахматистът бе отговорил учтиво, но решително, младият човек разбра, че от него не може да очаква разяснения. Затова се зарадва, когато в купето влезе кондукторът. Уверен беше, че билетът му е невалиден; дори когато кондукторът — бледен, сух и по впечатлението, което оставяше, нервен човек — каза на момичето, чийто билет взе най-напред, че то трябва да смени влака в Олтен, двайсет и четири годишният мъж все още не губеше надежда, тъй непоклатимо бе убеден, че е взел по невнимание друг влак.

— Навярно ще трябва да доплатя, билетът ми е за Цюрих — каза той, без да изважда от устата си своята „Ормон Бразил 10“, и подаде карнетката.

Като провери билета, кондукторът отговори, че господинът не е сбъркал влака.

— Но ние пътуваме в тунел! — извика сърдито и доста енергично младият човек, решен най-сетне да си изясни смущаващото положение.

Кондукторът каза, че преди малко са задминали Херцогенбухзее и вече наближават Лангентал.

— Така е, господине, сега е шест и двайсет — добави той.

— Но от двайсет минути ние пътуваме в тунел — упорстваше младият човек.

Кондукторът го гледаше с недоумение.

— Това е влакът за Цюрих — рече той, като сега се взря и в прозореца, после, сякаш малко обезпокоен, повтори: — Шест и двайсет е, скоро ще бъдем в Олтен, пристигаме на осемнайсет и тридесет и седем. Сигурно се е развалило времето, съвсем внезапно, затова е тази тъма, може би е излязла буря, да, тъй трябва да е.

— Глупости — намеси се в разговора мъжът, който бе зает с проблем на защитата Нимцович, ядосан, че все още протяга в ръка билета си, а кондукторът не го забелязва, — глупости, ние пътуваме в тунел. Ясно се вижда скалата, гранит, както личи. В Швейцария има най-много тунели в целия свят. Прочетох го в един статистически справочник.

След като най-сетне взе билета на шахматиста, кондукторът с почти умоляващ глас отново ги увери, че влакът е за Цюрих; тогава двайсет и четири годишният мъж поиска да говори с началника на влака.

— Той е напред — отвърна кондукторът. — Но влакът наистина е за Цюрих, сега е шест и двайсет и пет, а според лятното разписание след дванадесет минути пристигаме в Олтен, та аз пътувам с този влак всяка седмица по три пъти.

Младият човек тръгна да търси началника. Прекосяването на претъпкания влак му се удаде още по-трудно от преди, когато бе преминал същото разстояние обратно; влакът, изглежда, се движеше с необикновена скорост; грохотът, който създаваше при това, бе ужасен; ето защо младият човек отново натъпка в ушите си памучните тампони, които бе махнал при качването във влака. Хората, покрай които минаваше, се държаха спокойно; влакът по нищо не се различаваше от другите влакове, с които бе пътувал в неделните следобеди, а и никой не му се видя обезпокоен. В един вагон с купета втора класа някакъв англичанин стоеше в коридора до прозореца и сияещ от радост, почукваше по стъклото с лулата, която пушеше.

— Симплон^[1] — каза той.

Също и във вагон-ресторанта всичко бе като друг път, само дето нямаше свободни места; а тунелът все пак би могъл да направи впечатление на някого от пътниците или на келнерите, които сервираха виенски шницели с ориз. Младият човек откри началника на влака, когото позна по червената чанта, при изхода на вагон-ресторанта.

— Какво обичате? — попита началникът на влака, висок, спокоен, с грижливо подрязани черни мустаци и с очила без рамки.

— Ние сме в тунел от двайсет и пет минути — каза младият човек.

Началникът на влака не погледна към прозореца, както очакваше двайсет и четири годишният мъж, а се обърна към келнера.

— Дайте ми кутия „Ормон 10“ — каза той, — пуша същата марка като господина.

Но келнерът не можеше да изпълни поръчката му, защото нямаха от тези пури; тогава младият човек, доволен, че е намерил допирна точка, предложи на началника една „Бразил“.

— Благодаря — отвърна той, — в Олтен едва ли ще намеря време да си набавя пура, тъй че наистина ми правите голяма услуга. Пушенето е важно нещо. Мога ли едва сега да ви помоля да ме последвате?

Той отведе двайсет и четири годишния мъж във фургона, който се намираше пред вагон-ресторанта.

— По-нататък е вече машината — каза началникът на влака, след като влязоха в помещението, — ние сме в началото на влака.

Фургонът бе осветен от слаба жълта лампа, по-голямата му част тънеше в мрак, страничните врати бяха залостени и само през един малък прозорец с решетки проникваше тъмнината на тунела: наоколо бяха натрупани куфари, много от тях облепени с етикети на хотели, имаше няколко велосипеда и една детска количка. Началникът на влака окачи червената си чанта на една кука.

— Какво обичате? — попита той отново, ала не погледна младия човек, а започна да попълва таблици в една тетрадка, която бе извадил от чантата.

— От Бургдорф нататък ние се намираме в тунел — отговори решително двайсет и четири годишният мъж, — а толкова грамаден тунел няма по тази линия, аз пътувам по нея натам и обратно всяка седмица, познавам пътя.

Началникът на влака продължаваше да пише.

— Господине — рече той накрая и пристъпи близо до младия човек, тъй близо, че телата им почти се докоснаха, — господине, едва ли мога да удовлетворя любопитството ви. Как сме попаднали в този тунел, сам не зная, не намирам никакво обяснение. Все пак ви моля да размислите — движим се по релси, следователно тунелът трябва да извежда нанякъде. Нищо не доказва, че с тунела нещо не е в ред, освен, естествено, това, че не свършва.

Началникът на влака, който все още държеше своята „Ормон Бразил“ между устните, без да я запалва, бе изрекъл всичко извънредно тихо, но с голямо достойнство, все пак достатъчно отчетливо и категорично, та думите му се разбраха ясно, макар грохотът на влака във фургона да бе много по-силен, отколкото във вагон-ресторанта.

— Тогава ви моля да спрете влака — каза младият човек припряно, — не проумявам нито дума от онова, което казвате. Щом нещо не е наред с този тунел, чието наличие вие сам не можете да обясните, длъжни сте да спрете влака.

— Да спра влака? — отвърна другият бавно. — Разбира се, и за това съм помислил.

После затвори тетрадката и я сложи обратно в червената чанта, която се полюшваше на куката, след това акуратно запали своята „Ормон“.

— Да дръпна ли внезапната спирачка? — попита младият човек и посегна към дръжката на спирачката над главата си.

В същия миг обаче политна напред и се блъсна силно в насрещната стена. Детската количка се затъркаля към него, плъзнаха куфари; странно олюляващ се, началникът на влака също се понесе през фургона с протегнати напред ръце.

— Летим надолу — рече началникът и се облегна в челната стена на вагона до двайсет и четири годишния мъж.

Ала очакваното блъсване на фучащия влак в скалата, онова разбиване и хлътване на вагоните един в друг не последва, по-скоро тунелът сякаш отново тръгна равно. Вратата в отсрещния край на фургона се разтвори. В ярката светлина на вагон-ресторанта се мяркаха хора, които вдигаха един към друг чаши за наздравица, после вратата отново се затвори.

— Елате в локомотива — каза началникът на влака, като замислено и изведнъж сякаш странно заплашително погледна двайсет и четири годишния мъж в лицето.

След това той отвори вратата, до която двамата се бяха облегнали, но горещият въздушен поток ги връхлетя като буря с такава сила, че под напора на тоя ураган те отново се заклатушкаха към стената; същевременно страхотен тътен изпълни фургона.

— Трябва да допълзим до машината — изкрещя началникът на влака в ухото на младия човек, но и така думите му едва се чуха.

После той изчезна в рамката на отворената врата, през която се виждаха ярко осветените, мятащи се насам-натам прозорци на локомотива. Двайсет и четири годишният мъж решително го последва, макар да не схващаше смисъла на това катерене. Платформата, на която излезе, имаше от двете страни железни перила и той се вкопчи в тях; ала ужасното бе не чудовищната въздушна струя, която поотслабна, щом той наближи машината, а непосредствената близост на тунелните стени, и макар да не ги съзираше, понеже трябваше изцяло да съсредоточи вниманието си върху машината, той все пак ги предугаждаше, пронизван от тропота на колелата и пищенето на вятъра, ето защо му се струваше, че със звездна скорост лети към някакъв каменен свят. Покрай локомотива се проточваше тесен перваз, а отгоре като перило бе закрепена щанга, която на еднаква височина над перваза обхождаше машината; изглежда, това беше пътят; скока, на който трябваше да се реши, той прецени на един метър. Тъй че накрая успя да се залови за щангата. Като се притискаше към локомотива, той запълзя по перваза; пътят стана страшен едва когато достигна надлъжната страна на машината, сега той изцяло беше изложен на мощта на ревящия ураган и на застрашителните скални стени, които, ярко осветявани от фаровете, летяха насреща му. Спаси го само това, че началникът на влака го изтегли през една малка врата обратно в локомотива. Изтощен, младият човек се облегна до машинното отделение и изведнъж стана тихо — щом началникът затвори вратата, стоманените стени на огромния локомотив заглушиха грохота до такава степен, че той почти вече не се чуваше.

— Загубихме и нашите „Ормон Бразил“ — каза началникът на влака. — Не беше много разумно да се пали пура преди това катерене, но при своята продълговата форма те лесно се разчупват, щом не се носят в кутия.

Младият човек бе доволен, че след опасната близост на скалните стени може да спре мисълта си върху нещо, което го връщаше към всекидневието, а само допреди по-малко от половин час той все още се бе намирал в него, в тези еднообразни дни и години (еднообразни, защото живееше единствено с мисълта за мига, който сега бе достигнал, мига на сгромолясването, внезапното разтваряне на земната твърд и страшното пропадане във вътрешността на земята). От десния джоб на сакото си той извади една кафява кутия и повторно предложи на началника пура, сам пъхна една в устата си и двамата предпазливо запалиха от огъня, който началникът на влака предложи.

— Високо ценя тези „Ормон“ — каза началникът, — човек трябва само здравата да дърпа, иначе гаснат.

Думите му породиха у двайсет и четири годишния мъж подозрение, понеже той почувства, че началникът на влака също предпочита да не мисли за тунела, който все още продължаваше да се точи навън (все още имаше възможност да свърши така изведнъж, както внезапно свършва някой сън).

— Осемнайсет и четиридесет — каза младият човек, като погледна часовника си със светещ циферблат, — сега вече би трябвало да сме в Олтен.

Той мислеше за хълмовете и горите, които допреди малко още съществуваха, позлатени от залязващото слънце. Така двамата стояха и пушеха, облегнати до стената на машинното отделение.

— Казвам се Келер — рече началникът на влака и дръпна от своята „Бразил“.

Младият човек не мирясваше.

— Катеренето по машината никак не беше безопасно — отбеляза той, — поне за мене, несвикнал на подобни неща, затова бих желал да зная защо ме доведохте тук.

— Не мога да ви кажа — отговори Келер, — просто исках да спечеля време, за да размисля.

— Време, за да размислите? — повтори двайсет и четири годишният мъж.

— Да, така е — отвърна началникът на влака и продължи да пуши.

Машината изглежда отново започна да се накланя напред.

— Можем да идем в командната кабина — предложи Келер, но остана все тъй нерешително до стената на машинното отделение.

Тогава младият човек тръгна по коридора. Отвори вратата на кабината и се закова на място.

— Празна е — обърна се той към началника на влака, който сега също се бе приближил, — командната кабина е празна.

Двамата влязоха, залитайки от страхотната скорост, с която машината, увличаща със себе си вагоните, влиташе все по-навътре в тунела.

— Моля — каза началникът и натисна няколко лоста, а също изтегли внезапната спирачка. Машината не се подчиняваше.

— Ние направихме всичко, за да спрем влака, веднага щом забелязахме промяната в пътя — увери го Келер, — но машината летеше все по-бясно.

— И тя ще продължи да лети все по-бясно — отговори двайсет и четири годишният мъж, като посочи скоростомера. — Сто и петдесет километра в час? Пътувал ли е някога влакът със сто и петдесет километра в час?

— Боже мой — каза началникът, — никога не се е движил с такава скорост, най-много със сто и пет.

— Именно — отвърна младият човек. — Скоростта се увеличава. Уредът показва сега сто петдесет и осем. Ние падаме.

Той пристъпи напред, ала не можа да се задържи прав, а притисна лице към предното стъкло, тъй невъобразима бе вече скоростта.

— Къде е машинистът? — извика той и се втренчи в скалните маси, които в ярката светлина на фаровете се стрелваха нагоре, летяха бясно насреща му и изчезваха над него, под него и от двете страни на кабината.

— Той скочи от влака — извика в отговор Келер, който сега седеше на пода, опрял гръб в пулта за управление.

— Кога? — продължи упорито да разпитва двайсет и четири годишният мъж.

Началникът на влака се поколеба да отговори, първо запали наново своята „Ормон“, влакът се наклоняваше все повече, затова краката му бяха на височината на главата.

— Още след първите пет минути — каза накрая той. — Безсмислено беше да правим опити за спасение. Онзи от фургона също скочи.

— Ами вие? — попита двайсет и четири годишният мъж.

— Аз съм началник на влака — отговори другият, — пък и винаги съм живял без надежда.

— Без надежда — повтори младият човек.

Сега той лежеше по корем, взрян в бездната, от която го предпазваше предното стъкло на командната кабина. „А тогава ние сме седели в купетата си и не сме знаели, че всичко вече е загубено — мислеше си той. — Вярвали сме, че нищо не се е променило, а ямата вече ни е поглъщала в утробата си и ето че сега летим като Корей и цялата му дружина^[2] към нашата бездна.“

— Аз трябва да се върна във влака — извика началникът, — по вагоните сигурно е настъпила паника. Всички ще се втурнат назад.

— Сигурно — отговори двайсет и четири годишният мъж, като мислеше за дебелия шахматист и червенокосото момиче с романа; после подаде на началника останалите си кутии „Ормон Бразил 10“: — Вземете ги, при обратното катерене пак ще загубите вашата „Бразил“.

— Няма ли да дойдете и вие? — запита началникът на влака, който се бе изправил и сега с усилие запълзя нагоре по фунията на коридора.

Младият човек гледаше безполезните инструменти, тези смешни лостове и ръчки, които го заобикаляха, сребристи в бляскавото осветление на кабината.

— Двеста и десет километра в час — рече той. — Не вярвам, че при тази скорост ще стигнете до вагоните над нас.

— Това е мой дълг — извика началникът на влака.

— Разбира се — отговори двайсет и четири годишният мъж, без да извърне глава към безсмисленото начинание на началника.

— Трябва поне да опитам — викна началникът още веднъж.

Той вече бе пропълзял високо горе в коридора, като се подпираше с лакти и хълбоци в металните стени; но когато машината се наклони още повече, за да започне ужасното сгромолясване към утробата на земята, тази цел на всички неща, началникът на влака увисна в своя отвор право над двайсет и четири годишния мъж, който, извил лице надолу, лежеше в дъното на машината върху сребристото предно стъкло на командната кабина; силите напуснаха началника, той се строполи върху пулта за управление и облян в кръв, допълзя до младия човек, като обгърна раменете му.

— Какво да правим? — изкрещя началникът на влака през грохота на отскачащите насреща им тунелни стени в ухото на двайсет и четири годишния мъж.

А той не помръдваше тлъстото си туловище, което вече не го предпазваше, а се беше отпуснало неподвижно върху отделящото го от бездната стъкло — през него младият човек жадно всмукваше бездната със своите за първи път широко разтворени очи.

— Какво да правим?

— Нищо — отвърна другият безмилостно, като не отвръщаше лице от убийственото зрелище, но в гласа му звучеше някаква призрачна ведрост.

Той лежеше, обсипан със стъклени късчета от строшения пулт за управление, а двата памучни тампона, грабнати от внезапно нахлулата въздушна струя (в стъклото лазеше първата пукнатина), като стрели полетяха нагоре в отвора над тях.

— Нищо. Бог ни остави да паднем и затова сега се сгромолясваме върху него.

 

Бележки

[1] Симплон — голям тунел в Алпите, свързващ Швейцария с Италия. — Б.пр. ↑

[2] Корей и цялата му дружина (библ.) — според Стария завет левитът Корей въстанал против Мойсей начело на двеста и петдесет размирника. „И отвори земята устата си и погълна тях, домочадието им и всичките Корееви хора с всичкия им имот. И слязоха живи в ада те и всичко тяхно, а земята ги покри и те погинаха, отделени от обществото“. Числа 16: 32, 33. — Б.пр. ↑