Петер Т. Фитон, Мартин Беранек
Продай ни своя внук

Минаваше вече минута от определеното време, установи Гигер с поглед върху своя нов-новеничък водолазен часовник (165 западногермански марки). Ала автобусът, който ги събираше от хилядите улични ъгли, все още не се задаваше. Странно, но Гигер въобще не се сети да пресрещне автобуса или да използува някое обществено превозно средство, за да се придвижи до стадиона. На това бяха способни само бедняците, асоциалните типове и криминалните психопати — а към тези категории Гигер за сега наистина не се числеше. Той беше здрав и читав, напълно нормален младеж, както бяха потвърждавали всички ежегодни психиатрични прегледи до този момент. И родителите му заедно с него поддържаха такъв жизнен стандарт, който да отговаря на доброто им обществено положение като уважавани специалисти, изцяло откъснати от всякакви сребролюбци, бездомници и лентяи.

И така, той нерешително застана на прага пред къщи, когато търговският посредник го заговори. Според закона комисионерите бяха задължени да удостоверяват професията си с едно жълтурче в илика на сакото; ако вместо имитация от изкуствена материя някой от тях носеше безбожно скъпо естествено цвете, то вече го отличаваше или като преуспяващ търговец, или като собственик на световен концерн за луксозни стоки, където наемаха само най-добри специалисти.

Естествено той имаше твърде добра психологическа подготовка в търговията, за да премине направо към целта. А освен това първо трябваше да прецени дали неговият потенциален клиент вече е достигнал търговска зрелост — десетгодишна възраст. Гигер беше на единадесет, обаче изглеждаше малко дребен за възрастта си.

Търговецът, уж потънал в мисли, се спъна в една ръждива капачка от бутилка, неочаквано изрева и като охкаше и стенеше, заподскача на един крак по тротоара, сякаш през крака му беше минал парен валяк.

— Ох, бащице, бащице — запъшка той и изцеди няколко изкусни крокодилски сълзи от лявото си око. — Защо ли не взех от успокоителните таблетки „Кайзер“; от ония в синята опаковка от 129,50 марки, сега нямаше да изтърпявам тези идиотски болки!

Той сръчно беше капнал от една миниатюрна тенекиена тубичка едно петно кървавочервена боя върху надничащото от сандала крайче чорап и сега действително заприлича на тежко пострадал. Гигер се облещи от изумление, макар че веднага бе схванал трика.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Бомбастичен номер! Наистина заслужавате да купя нещо от вас! Я дайте да видя колекцията ви.

Комисионерът никак не се обиди и тутакси разтвори куфарчето си. След като Гигер избра дванадесет дузини от бързо обезболяващите таблетки във всевъзможни цветове (само не и от сините, които му бе препоръчал посредникът, защото те отдавна бяха излезли от мода), както обикновено той поиска да подпише договор за изплащане, но комисионерът въобще не бързаше.

— А кой ще плаща за вас? — провлачи глас той. Прието бе децата в търговска зрелост да се заговарят и третират като възрастни.

— Моите правнуци. При държавно гарантирана целодневна работа до 3000-та година…

— Съжалявам — прекъсна го посредникът и отново си взе опаковките с хапчетата от ръката му, натъпка ги в куфарчето си и го затвори. — Нищо не мога да ти продам.

— Но при петдесет и два часа седмично, за средно две деца това прави…

— Стига с тия празни приказки! Не сключвам сделки с хора, които са стигнали вече до правнуците си. Аз членувам в АКЦИЯ 500 000 ЧАСА, ако изобщо си чувал нещо за нея.

— Някакъв клуб ли? — попита Гигер боязливо, който през цялото време обмисляше каква ли нова, все още неизвестна нему търговска психология, му се прилага тук. — Трябва ли да постъпя във вашия клуб, преди да сключим сделката?

— Я престани, малкия! В тоя клуб положително не можеш да влезеш, а никой няма и да те приеме там. Работата стои просто така: отказвам се от продажбата, защото си затънал до ушите в дългове. Загряваш ли?

Тъй като в същия момент на кръстовището се зададе закъснелият училищен автобус, Гигер се задоволи с това обяснение и побягна, без да се сбогува.

 

— Хе-е-е-е-е, я вижте, един дрипльо!

Вермзер ускори крачка, когато чу злостното подвикваме зад гърба си. Той знаеше какво ще му се случи сега. Рискува един поглед през рамо и зърна половин дузина дребосъци, които, наконтени по последна мода, се шляеха с боядисаните си лилаво коси пред входа на гарата, сега обаче те се стълпиха и се помъкнаха подире му. Той видя крещящочервените им маникюри да святкат на ярката слънчева светлина; видя голите черепи на момичетата, боядисани със златист бронз, и чу ехидния им кикот. Те се присъединиха към дребосъците.

Ала той не беше достатъчно бърз. Някой го блъсна отзад и го повали на земята. С усилие се изправи отново и се вторачи в мъртвешки бледото лице на един младеж, който носеше пурпурна пелерина. Пурпурът и гримът в мъртвешкобледо бяха в момента на мода. Освен това младежът носеше тежки, блестящи, златисти обици, а в лявото ъгълче на устата си стискаше скъпа черна пура. Очевидно и той самият не беше съвсем сигурен дали имитира някоя от гангстерските роли на Дракула, или на Едуард Г. Робинсън.

— Ей ти… измет такава! — подвикна язвително той, съзнавайки силата си. Вероятно той не само беше изгледал всички архивни зрелищни и гангстерски филми, а бе изкарал и курса за герои тип „уестърн“, защото майсторски беше заучил позата, която беше заел пред Вермзер — разкрачил крака, свил ръце в лакти, без да трепва с мигли, въпреки че тютюневият дим постоянно се виеше към очите му и почти го ослепяваше.

— Моля ви, пуснете ме да си вървя! — помоли Вермзер, като си изтупваше праха от дрехите. Младежът го изгледа с насмешка и махна на другите да се приближат.

— Ти ли, въшливо, нищожество, се осмеляваш да ме молиш за нещо? — Насърчен, той се озърна наоколо. Останалите младежи ревяха от смях.

Вермзер разбра, че трябва да изчезне колкото може по-скоро. При това той по-малко се страхуваше от пердаха, защото достатъчно често го беше ял; по-неприятна беше опасността да не привлекат вниманието на полицията и току-виж го тикнали в трудововъзпитателния лагер или в някое още по-отвратително място. Младежите бяха по-пъргави от него. Те своевременно щяха да се измъкнат, а и нямаше от какво толкова да се страхуват като почтени и работоспособни консуматори на обществото.

— Нямам въшки — опита се да окаже слаба съпротива Вермзер.

— Значи нямаш? — зачуди се младежът. — А колко костюмчета имаш, хубостнико? Двадесет, двадесет и един?

— Само осем — запъна се Вермзер всред новата буря от смях на наобиколилите го зяпачи, към които междувременно се бяха присъединили и съвсем нормално облечени хора да се поразвлекат с малко зрелище. Никой не реагира на неговите умолителни погледи. Той се натъкваше само на омраза и злорадство.

— Чухте ли? Нашият хубостник притежавал цифром и словом осем костюмчета! И ти, свиньо такава, искаш да си останеш чистичък в твоите осем костюмчета? Ей сега ще си поприказваме малко с теб, обеснико!

Вермзер получи такъв юмрук в тила, че прокле своята непредпазливост. Не биваше да се показва посред бял ден извън гетото. Той политна напред към пушещата кукумявка, която сега с престорено възмущение отскочи с крясък встрани.

— Иииии! — писна неестествено тя. — Не ме докосвай, смрадлива боклукчийска кофо!

Тълпата ликуваше от задоволство, кукумявката се наслаждаваше на успеха си. Вермзер видя своя шанс. Напрегна всички сили и хукна колкото му държаха краката.

Няколко от младежите се втурнаха подир него, но кукумявката извика нещо от рода на „Я оставете тоя вонящ вързоп да си допълзи до бърлогата“ и преследвачите го оставиха. Кукумявката несъмнено имаше усет за ефектни зрелища и знаеше, че е измъкнала максимален успех за себе си.

Вермзер продължи да тича с все сила, отдъхна си едва когато се добра до първите къщи на гетото. Имаше късмет. Запъхтян се подпря на зида на някаква мизерна тухлена къщурка, след като с един поглед зад ъгъла повторно се бе уверил, че никой не го преследва.

Прекара треперещи пръсти по голямото „А“, което бяха дамгосали на челото му в деня, когато го уволниха и беше твърде болен, за да успее да си намери нова работа. Това беше легитимацията на отритнатите от обществото, ала тук всички се разхождаха така, защото се намираха в своето гето. Неговото престъпление се изразяваше в това, че той вече не можеше да продава работната си сила. А нещо друго Вермзер никога не бе и притежавал.

Ала той и по-рано вече беше правил впечатление. Може би все пак са можели да подменят някои от органите му или да го изпратят на лечение. Но още преди заболяването си той минаваше за неблагонадежден, не искаше да следва сменящите се почти всяка седмица моди, консумираше само онова, от което имаше нужда. На дванадесет години беше отказал да смени естествените си зъби с протеза, защото бяха все още здрави, а и защото не искаше да си слага протеза. Бяха го принудили, но неговият отказ беше регистриран в досието на компютъра. Днес понякога, ала само понякога, в моменти като тези, когато се чувстваше нещастен и самотен, в него се пробуждаха мечти за един живот като покорен работник, който се приспособява и върши всичко, което се изисква от него.

Дребна работа! Плюна. Психиатрите бяха удостоверили, че е перверзен тип, и той предпочете да го причислят към изметта на обществото, вместо да се навира в дирниците на другите. Не можеше да бъде като другите, пък и въобще не искаше.

Впрочем един факт в последно време го подтикваше към размисъл. Кварталът на отритнатите от обществото се бе разраснал неимоверно много, а в последните месеци почти стремително. Там попадаха и такива хора, които в същност бяха съвсем нормални хора, които искаха да консумират и да се трудят, на които обаче тази възможност бе вече отнета. Ала повечето не оставаха за дълго, също и това обстоятелство беше необичайно. Мъже в черни униформи ги отвеждаха: главорезите от хирургическото правораздаване — от ХП. Или пък се обесваха, но после пак биваха отмъквани, стига да ги откриеха навреме и да можеха още да използуват органите им. Или се записваха за преселване на планетите „Алфа-Кентавър“ в канторите на фирмите „Руст-АД“ или „Вертитръст“. Някой ден главорезите от ХП щяха да отмъкнат и него, Вермзер беше сигурен в това, защото никога не би отишъл на звездите, дори здравословното състояние да му позволяваше това. Той проучваше от вестниците даже и съобщенията в ситен шрифт: в проект бяха нови закони. Кварталът на лумпените може би нямаше да просъществува дълго. А пък лумпените — тогава те също нямаше вече да съществуват. Всичко, което не ставаше за планетите, щеше да увисне на куката за месо.

Алфред Бек се прибра от кантората две седмици след срещата на сина му Гигер с комисионера (за която той не бе споменал нито дума в къщи). Беше бледен като смъртник, потреперваше и имаше характерните симптоми на настъпващ сърдечен инфаркт. Очите му изцяло бяха загубили онзи вдъхновен блясък, който Алфред ежедневно поддържаше с три капки „Старс“ (127 марки; на по-изгодна цена в декоративна тройна опаковка — 329 марки).

С няколко механични крачки той се дотътри до дивана (12 500 марки), който беше купил заедно с пластмасовия цветен телевизор в хармониращ с него цвят, когато след четиримесечна употреба старият телевизор вече беше за боклука, и се отпусна в меката тапицерия.

В такова състояние — грохнал от изнемога, с трескав пулс — го завари неговата съпруга Елке, когато се прибра у дома с две полупрозрачни пазарски чанти.

— За бога, Алфред, не ти ли е добре? — извика тя. — Фреди, хайде отговори ми!

Тя самата изглеждаше доста уморена, тъй като грижливо подредената й фризура се беше разчорлила и овлажнили от пот, тренираният глас „Мерлин Монро“ (задочен курс, четири дългосвирещи плочи, два учебника и една цветна снимка на покойницата само за 23 156 марки), отдавна загубил кадифената си сладост, отново бе станал хрипкав и делничен.

— Случило ли се е нещо? Хайде, говори най-после! — Тя пусна пазарските чанти върху килима (30 250 марки на 1 500 изгодни месечни вноски); едната се пукна и от нея изпаднаха няколко дебели тома.

— Нервите ми съвсем са разнебитиха! — рече задавено Бек. — В кантората Коргер здравата ме накастри, защото вече не съм работел така резултатно, както преди, и намекна, че трябвало да се поогледам за някоя нова работа. Тъкмо Коргер, тоя кучи задник! Коргер, дето започна при мене като чирак и комуто с такъв зор наливах в главата занаят! — Бек спря, задъхвайки се. — Но това още далеч не е всичко, макар че и то ми стига, защото кой ще ме вземе, когато загубя работата си? Ще трябва да започна някъде като неквалифициран работник. Но както казах, работата става по-дебела. Днес, след като затворихме кантората, не успях да купя нищо. Разбираш ли: не искаха нищо да ми продадат, абсолютно нищо!

Елке седеше занемяла в креслото си и го гледаше.

— Бях при Модел, както се бяхме уговорили вчера, исках да купя новия „Тигър–2500“. Направих една изпитателна обиколка, бях любезно обслужен, както винаги. В края на краищата не купуваме за първи път кола оттам. Обръщаха се към мене: „Тук, господин Бек“; „Моля, господин Бек“; „Положително, господин Бек“. Обслужваше ме самият Модел. После, когато трябваше да попълним договора за изплащане, Модел ми зададе традиционните въпроси. Нали знаеш — докъде са стигнали дълговете ни и прочие. Обичайните безсмислици с една дума. Казах му, че сме стигнали до внуците на Гигер… Няма да повярваш как се свъси нашият приятел в тоя момент. „В такъв случай мога и да не изчислявам възможните работни часове, защото те, разбира се, далеч надхвърлят нашите граници“ — обясни той. С една дума доста безочливо ми заяви, че не можел да ми продаде колата, тъй като се включил в някаква си АКЦИЯ 500 000 ЧАСА, чиито членове осигурявали кредити в аванс само до 500 000 часа.

— Има и други търговски фирми за коли.

— Да, и аз така си мислех. Но и при Фишер не бе по-различно, и при Кросби, Стилс и Наш енд Янг също. Трябваше да се тътря дотук с нашата допотопна таратайка; никой не благоволи да ми продаде кола; всички членуват в новата акция. И не само търговците на коли, но даже и оптиците, може би знаеш, собственикът на закусвалнята на Албертщрасе също участва в тая акция. Той не пожела да ми даде на кредит дори парче от мизерния хамбургски.

— Вече си мислех, че има нещо в мен, което ме бележи като безделник.

— Как така, какво значи това?

— Че никой не пожела да ми продаде нищо. Нито дрехи, нито хранителни продукти. Тези книги са всичко, което ми дадоха на кредит.

— Какви са тия книги?

— Един осемтомен наръчник за длъжници в икономическата система с търговия на изплащане, на много изгодна цена. Специална стока.

— Нищо за ядене?

— Нищо за ядене! Ако това не е някакъв кошмарен сън, утре можем да стигнем до просешка тояга и да се отнесем до социални грижи.

 

Стрелката на старинния декоративен часовник върху масата в заседателната зала беше нагласена на кръгъл час и тъкмо беше възбудила първите четири-пет акорда на звънката като сребро часовникова камбанка, когато тапицираната кожена врата на фронталната стена в помещението безшумно се отвори. Зад четири тежковъоръжени горили, облечени в черна кожа, в залата влезе делегацията на парламентьорите, а други две кожени горили затвориха вратата със сребърната дръжка. Хунгер се надигна всред неловкото мълчание и с крайчеца на окото си забеляза, че Леман и Залевски, както винаги, се присъединиха към него, докато Калвен демонстративно остана на мястото си.

— Останете по места — ухили се Войтман толкова благоразположено, доколкото позволяваше хапливата му физиономия. — Моля, господа! — С театрална въздишка, ала много енергично, той се притисна по-плътно в креслото срещу Хунгер, като не пропусна да стрелне с поглед Калвен. Един негов сътрудник му подаде черна пура и огън от една сребърна запалка, докато друг пък изрови от някакъв жълт кожен куфар цял куп дела и ги струпа пред него.

— Отбележете в протокола: „Участващите в преговорите делегации на фирмите «Вертитръст» — представена от Войтман, доктор Уилямс, Шалеви и доктор Гертнер — «Руст-АД» — представена от доктор Хунгер, Калвен, доктор Леман и Залевски…“ Точен ли съм? — запита той дебнешком, а Хунгер отговори, като леко кимна и повдигна ъгълчетата на устните си. Без ни най-малка изненада той отбеляза, че Войтман е отлично информиран за противниците, навярно по-добре, отколкото те самите за него и неговите хора, а освен това забеляза, че по нареждане Калвен протоколира за „Руст-АД“. За „Вертитръст“ с тази работа се залови стройният мъж с очила с никелови рамки и рядка коса, когото бяха представили заедно с доктор Гертнер.

— … се срещната във фирмата „Вертитръст на 12 септември 2073 година в 14 часа за преговори, които целят да изяснят в каква степен е възможно сътрудничеството между тях на земната капиталова борса и разграничаването на интересите в слънчевата система «Алфа-Кентавър». Съгласни?

Войтман извърна очи към Хунгер, Хунгер кимна.

— В такъв случай предлагам най-напред нашите референти да докладват за сегашното положение в зависимост от перспективите на двата концерна. Може би фирмата «Руст-АД» желае да започне?

Хунгер даде знак на Залевски и се отпусна в тежкото кожено кресло. Докато през ушите му минаваха множество числа и данни, прекъсвани от време на време от шумното пръхтене на Войтман, Хунгер още веднъж очерта позициите в преговорите. «Вертитръст» и «Руст-АД» бяха двата колоса всред земните концерни. «Вертитръст» беше малко по-голям от «Руст-АД», но двата концерна заедно контролираха почти 65% от земния пазар за полицаи, те диктуваха цените на стоките за широко потребление. Двата концерна разработваха самостоятелни космически програми, двата концерна притежаваха по една планета в системата «Алфа-Кентавър», и двата искаха да населят планетите си. Настоящата конференция показваше, че босовете на концерните в основни линии вече бяха скицирали пътя, по който можеше да се постигне тази цел. Хунгер, социално преуспял въпреки дребнобуржоазния си произход, естествено знаеше, че седи тук като представител на управляващата върхушка в един концерн, който не само заблуждаваше своите служители за стойността на техния труд, а в значителна степен подпомагаше и угнетяването и санкционирането на земното население, в машинациите против него. Това стана след въвеждането на икономическата система с търговия на изплащане. На младини Хунгер напълно осъзнато беше преживял преходната фаза от покупка срещу заплащане към покупка на кредит и бе задълбочил познанията си върху нея в школата на профсъюзите, а по-късно я проучи и от вътрешнозаводската документация. Така наречените конюнктурни мерки за държавата доведоха дотам, че чрез използване на модерното понятие «намаляване на покупателната способност» и наднормена работа на трудещите се маси бяха наложени специални данъци и забрана за повишаване на заплатите с цел да се покрият загубите от инфлацията. Впоследствие обаче се стигна дотам, че предлаганите на пазара стоки за потребление спряха, да се купуват. Икономическите чародеи установиха, че това не е желаният резултат, и изискваха по-широко, а понеже бе настъпила и нова криза, даже максимално потребление. Тъй като, от друга страна, икономиката не искаше да се откаже от силно нарасналите печалби в резултат на проведените акции и тъй като правителството вече беше включило допълнителните доходи от данъците в програмата за въоръжаване, като изход започна да се пропагандира търговията на кредит, така наречената икономическа система с търговия на изплащане. Големите концерни, които извличаха най-тлъстите печалби, изявиха готовност да изкупят полиците за работоспособността на длъжника, а по-късно и за работоспособността на наследниците на длъжника.

Концерните, между които «Руст-АД» и «Вертитръст»“ скоро завладяха пазара и елиминираха всякаква конкуренция, определяха изкупните цени на полиците и чрез това поскъпване повторно обезценяваха работоспособността на масите. Редица допълнителни мерки и закони спомогнаха да се отклони вниманието на работника от търговията с полиците към изпълнение на задълженията му. Така скоро стана възможно седмичното работно време да нарасне на 52 часа, неприсъствените дни поради болест, лечение и други да се сведат до минимум, възрастта за пенсиониране да се увеличи на 75 години, всеки да бъде произволно преместван на работни места, от които се очаква максимална производителност (68-годишният стругар още можеше да се използва като хамалин само за половин надница), а лумпените да се изпращат в трудови лагери. Който се измъкнеше от лагера, но въпреки това не умееше да консумира, най-често попадаше в гетото за асоциални елементи, където без никакви права подлежеше на някакви останки от социални грижи, докато се откриеше по-добра възможност за неговата експлоатация.

Хунгер знаеше, че на тази конференция „Вертитръст“ ще предложи за утвърждаване допълнителни закони, които целят да дадат на безделниците и некадърниците възможността да погасят своите дългове с органите си. „Руст-АД“ опонираше на това предложение с половин уста, ала Хунгер знаеше, че чрез формални, юридически и делови възражения може да доведе този закон до провал или най-малкото да го отлага до безконечност, ако той не бъде представен в нови аспекти. И „Вертитръст“ знаеше това. Той все още продължаваше да се счита — макар и само отчасти — за представител на нищо неподозиращите маси и се чувстваше отговорен за тях. Той нямаше да допусне да погазят правото на човека на живот. Никога!

 

Валтер напоследък бе разговарял с нея, твърде енергично, след като един ден шефът й му се оплака, че носела колекцията си от рокли два месеца поред, като при това се появявала в предприятието с някои тоалети дори по три пъти. Очите му святкаха, лицето му пламтеше огненочервено: — Искаш хората да ни сочат с пръст ли? За последен път ти повтарям: Утре ще се купят нови мебели!

Той измери с поглед своята Маргарет, която се бе отказала от всякаква съпротива и пускаше чипс във врящото олио.

— Не искам да слушам вече врели-некипели, че старите мебели още можели да се използват и че ти харесвали препремного. В края на краищата приемаме и гости, които положително не биха проумели защо държим тия вехтории повече от година в къщата си. Трябва да потребяваме! Да потребяваме! За да се намира стопанството в подем — и така трябва да бъде!, — ние непрестанно трябва да потребяваме! Нима не разбираш, че постоянната ни работа и изобщо цялото ни бъдеще зависят от потреблението. Или искаш да ни декласират като асоциални елементи и да свършим в някой трудововъзпитателен лагер?

Маргарет беше родом от Черна Африка; беше се запознал с нея по време на топографските измервания на страната от Географския институт в някаква мисионерска станция в джунглата. В известно отношение тя беше истинска дивачка, а това му бе допаднало твърде много, това, а може би и внушителният й задник, който му напомняше за негърката Англфуд Мак Спейд от една кинокомедия. Само че той не бе я разбирал никога, освен това знаеше, че в същност той я бе направил нещастна.

— Ако хранителните продукти не се произвеждаха от чиста синтетика — отвърна тя доста гневно, — ти би пукнал в служба на твоята любима икономика от затлъстяване на сърцето.

— Ти просто не искаш да ме разбереш. Тук става въпрос за принципа. Ние живеем в икономическа система с търговия на изплащане и не можем да променим нищо от нея, дори и да искаме. Това би било регрес. Би било… би било все едно първобитните хора да са си задавали въпроса докъде ще ги доведе цялата тая работа, дето са слезли от дърветата и са тръгнали изправени. Да се върнем обратно на дърветата ли? — Той изпита радост от собственото си сравнение. — Прогресът в нашия случай е, че ние консумираме нещо, което ще изплащат в бъдеще нашите наследници.

— Но ние нямаме наследници.

— Какво от това — възрази Валтер малко възкисело, — нашите наследници, които и да са те, трябва да се нагърбят с оставеното от нас наследство, независимо от това дали им отърва, или не. Въпросът е законно решен.

— И това ли, че в Хамбург вече не всеки може да си купи каквото поиска, е законно решение? Аз самата вече не съм чак толкова сигурна дали утре ти ще успееш да купиш нова гарнитура.

— Що за слухове?

— Научих го от Бригит. Тази сутрин разговарях с нея. В Хамбург се провеждала някаква си АКЦИЯ 500 000 ЧАСА; който е задлъжнял по-солидно, не получава нищо повече.

— Щуротии!

 

— Отивам да си взема един душ — каза Алфред Бек и излезе от всекидневната. Не изглежда добре, помисли Елке и запрелиства неохотно из една купчина нови списания. (Абонаментно издание: шест списания за жената, два спортни вестника, един икономически бюлетин и два броя „Култура“ — всички от седмичната колекция на много изгодна цена 138 марки; разбира се, тази колекция нямаше нищо общо с някогашните литературни кръжоци, изградени на принципа на колективната употреба; тук всичко беше ново.)

Нищо чудно, че изглежда зле. Нещата не вървяха на добре. Тя беше открила тук-там още някой и друг източник за покупки и бе успяла да се позапаси с хранителни продукти, но и тези източници междувременно бяха пресъхнали, защото съдържателите им се бяха включили в новата акция. Как ли щеше да свърши цялата тая работа? И пресата, и телевизията мълчаха. Не се чуваше нищо. Все пак тази акция очевидно засягаше много хора. Само Алфред не искаше да признае, че и други са засегнати. Той смяташе тази кампания за съзаклятие единствено срещу неговото семейство и не можеше да бъде разубеден от тази мисъл. Той разправяше, че колегите си шушукали зад гърба му; може би и те си шушукаха тъкмо за проблемите, засягащи и него самия. Положително имаше някои, които благодарение на повечето си деца или обществените си привилегии се намираха далеч под 500 000-та часова граница и които не прикриваха своето презрение, ала имаше и много по-закъсали хора. Вчера Алфред беше ходил при психиатъра, но и той бе отказал да го лекува.

— Кого ще лекувате тогава, щом не помагате на хората, обременени от проблеми? Нима не искате да печелите? — бе кипнала Елке.

— От вас няма да спечеля абсолютно нищо. Никой няма да вземе вашата полица.

— А от какво ще преживявате в бъдеще?

— Това не ви интересува, впрочем има места, които ще ми компенсират непостъпилите приходи!

 

Залевски беше свършил своя доклад и Шалеви тъкмо изнасяше контрадоклада. Той веднага се залови с изкупната цена на полиците и постави изискване, далеч надхвърлящо поисканото от Залевски прогресивно увеличаване на лихвите за загубите в съответствие с размера на отсрочената производителност на труда, за дългосрочното премахване търговията на кредит на няколко етапа чрез акция 500 000 часа, акция 200 000 часа, акция 100 000 часа и т.н. до нулата. Като причина той изтъкна, че в противовес на ситуацията при въвеждане търговията на кредит преди десетилетия, сега „Вертитръст“ и „Руст-АД“ имали напълно гарантирана хегемония, която непоколебимо би могла да устои на евентуални революционни брожения. Напротив: революциите дори можели да послужат като повод за съкращаване на програмата. Като цел Шалеви посочи премахването на кредита и ограничаването на потреблението при същевременно разширяване на междузвездната сфера на влияние чрез този допълнителен капитал. Цел трябвало, да бъде бързото населяване на двата свята „Алфа-Кентавър“.

— Но планетата на „Вертитръст“ е населена с човекоподобни първобитни същества, и то в значителна гъстота — възрази Хунгер. — Ще си имате трудности с ООН.

— Мили мой Хунгер — захили се Войтман, — добре сте схванали. Както вече правилно отбелязахте, касае се за човекоподобни първобитни същества. Повярвайте ми, няколко милиона маймуни не представляват никакъв проблем за „Вертитръст“, а и ООН също. Бъдете уверен, има средства и пътища да подготвим планетата за заселване не по-зле от вашата.

— Та това е убийство и „Руст-АД“ не би го понесъл.

— Това са само маймуни. Откога „Руст-АД“ говори за убийство, щом се отнася за изтребването на няколко диви маймуни?

— Някои проучвания на независими учени доказват, че не става въпрос за никакви маймуни, а за човешки интелигентни същества с фино развита култура.

— Не зная за такива проучвания. Нашите експерти стигнаха до други заключения.

— Моля ви, спомнете си за протоколите на Хартман & Колинс или за труда на професор Рабин!

— Не ги познавам.

— Могат да се намерят във всяка обществена библиотека!

— Вече не, мили мой Хунгер, вече не! Вие все още не познавате „Вертитръст“, драги мой.

Хунгер мълчеше. Сега той разбра, че „Вертитръст“ не се шегува и че той би могъл да предотврати изтребването на хората от планетите „Алфа-Кентавър“ само ако — естествено, докато все още имаше някаква власт — използваше контролираните от „Руст-АД“ средства за масова информация.

Това без съмнение щеше да му коства службата, а в крайна сметка може би и главата, защото тук ставаше дума за страшно много власт и страшно много пари.

— … още веднъж, доктор Хунгер: Сега можем ли да продължим?

Хунгер се откъсна от размислите си и кимна. Шалеви продължи:

— С ограничаването съответно премахването на кредита по наследство ние убиваме три мухи с един удар. От една страна, ще редуцираме потреблението и ще засилим производството на снаряжение за колонизацията на двете планети, от друга страна — за инвестициите ще разполагаме със средства, които досега бяха необходими за изкупуване на полиците. С други думи ние значително ще увеличим дела на печалбата. А в края на краищата в ръцете си имаме и такова средство за насилие, с което можем да склоним част от човешкия материал да се пресели в колониалните светове: а именно онзи човешки материал, който се намира малко над или под определената за момента граница за отпускане на кредит и която следователно не може вече да консумира. На тези хора ще предложим опрощение на греховете, ако се задължат до края на живота си да спазват условията ни за колонизацията. Като алтернатива за назидание и същевременно за задоволяване на нуждите „Вертитръст“ предлага да се приеме закон, според който всички престъпници, размирници, паразити и длъжници да бъдат принудени да погасят дълговете си чрез продажба на органите си, жизненоважните си органи, или чрез тотална продажба на тялото си.

Шалеви седна, а на Хунгер се стори, като че ли Войтман очаква възраженията му, ала Хунгер мълчеше.

— Не бива да приемаме нещата чак толкова трагично. Положително се касае за някаква празнота в производството, която в най-скоро време ще бъде запълнена. Пък най-после живеем в правова държава, която няма да ни остави да умрем от глад. И икономиката ни разчита единствено на високата производителност и широкото потребление на масите. Не, не, аз не отдавам толкова голямо значение на тая работа — каза Валтер на брат си, чийто образ тъкмо се сви в екрана на видеотелефона в микроскопична сгърчена точка. Но пред хората Валтер се показваше по-угрижен. В действителност той се тревожеше за бъдещето, тревожеше се от хорските приказки за принудителната продажба на човешки органи, за преселението на някоя от планетите „АК“, ако си затънал в дългове.

Той смръкна шумно дебелата си пура (23 марки), беше предпоследната в кутията, и заточи вълнуващите го проблеми като тесто из мозъка си, без да се приближи нито крачка до някакво решение. Случайно хвърли поглед през прозореца и забеляза, че Герке, съседите отсреща, товарят комбито си с всевъзможна покъщнина. Сегиз-тогиз старият — Герке отиваше до колата, проверяваше багажа, отделяше някои вещи и небрежно ги запокитваше в градината пред къщи, за да освободи място за някои по-важни неща. Значи и Герке също. Боже мой, нима всичко живо ще бъде натикано в бедняшкото гето, преди някой да е сторил нещо? Четири-пет къщи от тази улица пустееха празни, защото предишните им обитатели някоя сутрин или сами бяха поели неизвестно накъде с някоя и друга дребна вещ, или ги бяха напуснали, съпроводени от мъже в черни униформи.

Позвъни се и Валтер нервно се запита кой ли може да бъде. Не беше видял никого да идва насам. Позвъни се повторно, по-настоятелно. Дали се стигна дотам? Дали идваха да вземат него и Маргарет? С тежки стъпки се затътри до вратата, след като смачка скъпата си пура. Застана пред нея и не смееше да я отвори. Отново се позвъни и някой заблъска по вратата.

— Валтер! Хайде, отвори! Аз съм — Маргарет!

Успокоен, Валтер натисна дръжката и се оказа лице в лице с жена си. — Извини ме — каза тя, — не можах да си намеря ключа. Ама ти така си прежълтял! Да не би да си научил вече?

— Какво да съм научил?

— Нашият съсед Алфред Бек се обесил, клетият човечец. Жена му и Гигер сега трябва да се преместят в гетото на бедняците! Научих го от семейство Герке, и те трябвало да се изнесат, ама не знаят къде. Какво ще стане с всички ни?

 

— Предлагам — каза Войтман — делегациите, участващи в преговорите, да се съвещават поотделно и да продължат преговорите в 17 часа. За тази цел нашите гости имат на разположение заседателна зала 33 Б, която е без подслушвателни уредби, но естествено те разполагат и с правото си да напуснат сградата.

— Не е необходимо. Ние можем допълнително да проверим данните ви, защото си водим и специалист по контрола.

— Какъв комплимент. Все пак би ми било приятно, ако най-напред бих могъл да поговоря с вас няколко минути на четири очи.

— Моля.

— Ако обичате, последвайте ме. Останалите господа умолявам да почакат в зала 33 Б, а господата от нашия концерн — респективно в чакалнята пред кабинета ми.

Хунгер последва Войтман до дирекцията през няколко тесни коридора, покрай безшумно телефониращите, програмиращите и пишещи служители зад транспортните стени. Войтман предложи да пийнат нещо, но Хунгер отказа.

— За какво става въпрос?

— За могъщество.

— Не разбирам.

— А аз мисля, че разбирате.

След пауза:

— Вие сте важен фактор в „Руст-АД“. И можете да ни създадете трудности, ако се противопоставите на нашите планове. Но трябва да знаете, че можете да ни попречите, но не и да ни възпрете. При първия наш успех вие ще рухнете, пък е възможно и „Руст-АД“ да рухне. Вие обаче положително ще рухнете.

— Това важи и за обратния случай.

— Така да е, но ние държим по-дебелата тояга. А вие трябва да призовете на помощ черната магия и вълшебна сила; за да постигнем същия ефект, ние можем да използваме само нашата реална власт.

— И тъй, за какво става въпрос?

— За могъщество. За коопериране. „Вертитръст“ ви предлага поста генерален директор на „Вертитръст-АД“, разбирайте „Алфа-Кентавър“, отговорен единствено пред управителния съвет на обединението, ако поддържате нашите планове и съдействате за постигане на споразумение от страна на „Руст-АД“ в скицираната от нас насока. За дреболии и числа ще се посдърпаме за косите, но сега се касае само за основната концепция. След сключване на договора и изтичане на задължителния срок ще се прехвърлите при нас и ще се заемете с изграждането на „Вертитръст-АД“.

— Вие познавате принципите ми.

— Които с нищо няма да ви помогнат, ако са неосъществими. Едва когато основните предпоставки са изпълнени, вие можете по собствена режисура да извършите куп неща, които „Руст-Ад“ винаги ще ви отказва. Защото вие знаете, че никога няма да надминете влиянието на земния вицепрезидент, докато династия „Руст“ се радва на голямо размножение и претендира за ръководните длъжности. Ако сте благоразумен, ще разберете, че вашето бъдеще е във „Вертитръст“ и че във „Вертитръст“ можете да направите нещо за хората, които са ви присърце. Ако откажете, ще се провалите, това не е заплаха, а факт.

За миг през главата на Хунгер пробягна мисълта, че в същност дължи това предложение на обстоятелството, че, от една страна, противникът съзнава надмощието си над „Руст-АД“, от друга страна — той не може да го елиминира така просто с насилие. В свой собствен интерес концерните своевременно бяха взели решение за защита членовете на управителните съвети и директорите и не допускаха употребата на насилствени средства над високопоставени личности.

Той знаеше, че „Вертитръст“ ще победи и той ще падне. Дали така служеше на интересите си и на интересите на непривилегированите? И не беше ли присаждането на органи в основата си прогресивен метод, също и за целия народ? И ако животните на „АК-П“ наистина бяха само маймуни? В крайна сметка изследователите на „Вертитръст“ бяха потвърдили това, а кой знае какви групови интереси са се криели зад привидно обективните изследователи?

— Ще се заема с обективната проверка на вашите предложения и предлагам след изясняване на някои детайли и размяната на написаните проектодоговори да отложим преговорите за края на седмицата.

— Разчитах на вас, доктор Хунгер. Знаех високата степен на вашата интелигентност.

— Изпратете някое ваше доверено лице с проектодоговора при адвоката ми доктор Хюбнер — Хунгер подаде на Войтман една визитна картичка, — за да прегледа договора.

— О’кей. Още тази вечер. А сега може би един коняк?

— Благодаря, с удоволствие, мили мой Войтман.

 

На път към гетото за асоциални Валтер и Маргарет дочуха разговора на двама мъже: — Няма вече да участвам в тая игра. Трябва да предприемем нещо!

— Трябва да предприемем нещо — каза Валтер след известно време. — И ще предприемем нещо. Ела!

И те поеха по обратния път, който току-що бяха извървели.